Александър Громов
Ватерлиния (9)

4.

Тридесетият паралел на Капка, както южният, така и северният, е място във всички отношения необичайно, познато още от лекциите на Моржа за вероятния театър на бойни действия и още тогава доста омразно. Не заради това, че там по-често се наблюдават хидротрусове или към повърхността на океана се издигат жълти приливи — ни най-малко, а що се отнася до тропическите бури, тайфуни и смерчове, вероятността да опресниш запознанството си с тях в тясната, широка едва триста мили ивица на особена опасност не е нито по-висока, нито по-ниска, отколкото в грамадната акватория от северните до южните субтропици.

„Ако искаш да изплаваш — гмуркай се надълбоко“ — така гласи една стара максима на дълбочинниците и стига да не абсолютизираме този съвет, той напълно отговаря на истината. Горе-долу същото, макар и с други думи, е записано в инструкциите, наръчниците и учебниците по военноморска тактика. Ако състоянието на корпуса позволява — потапяй се! На стокилометрова дълбочина, която все още не е пределна за подводниците и капсулите от последните модели, човек се намира в относителна безопасност както от природата, така и от други хора. Разбира се, торпедото с ядрен двигател и изкуствен интелект ще открие подводницата и там — ако не му попречи естественият интелект на пилота, изострен от тренировките на тренажора. Хрониките от последната война и локалните конфликти са изпъстрени с истории за невероятна изобретателност и спасения по чудо. С една дума, независимо дали във военно, или в мирно време — потапяй се, не се колебай. Навсякъде освен в тясната ивица на тридесетте.

Това, което на Капка наричат пръстеновиден Гълфстрийм, лежи именно тук. Те са два — Северен и Южен: две дълбоки локални течения, поразителни в своята стабилност. Всеки дълбочинник на Капка знае наизуст координатите им, всеки се старае да ги преодолее колкото се може по-бързо и за нищо на света не би се съгласил да се потопи тук на повече от километър — до горния пласт на течението. Както сухопътните войски оставят след себе си мини, които още дълго време убиват и осакатяват невнимателни хора, така и морската война с трийсетгодишна давност бе оставила тук спомена за себе си.

Само едно от десетина-петнайсет торпеда може да достигне дистанцията на ефективно поражение — останалите се унищожават от антиторпеда или при защитното бомбардиране, отклоняват се от курса, прилъгани от фалшиви цели, излизат от строя заради обичайни повреди или се държат странно поради неизяснени капризи на изкуствения интелект. Към военните куриози може да се отнесе и съществуващата, навремето забранена (макар и широко разпространена сред дълбочинниците) теория за торпеда-храбреци и торпеда-страхливци — но няма смисъл да се спираме подробно на нещо, което не е доказано.

Реакторът на ядреното торпедо може да работи дълго, много дълго. Когато изгуби целта, измаменото торпедо известно време се мята в търсене, след това ляга в дрейф и чака. То е твърде скъпо и ефикасно оръжие, за да бъде оставено да потъне, ако не уцели. На Земята би легнало на дъното в очакване на жертва. Но Капка не е Земята.

Полуослепели, полуоглушели, корозиращи, бавно изгарящи горивото в мъждукащите си реактори, торпедата очакват своя звезден час и след войната. Редките подводни взривове, гъбовидните облаци пара над океанската повърхност са единственото свидетелство за това, че някои от тях не са чакали напразно. Що е отнася до останалите, рано или късно хаотичното движение ги отнася в Гълфстрийм. За торпедо, което не е засякло целта, оттам няма изход. Остава му само да се носи по течението. И да чака.

Някои — единици от хиляди — се атакуват едни други слепешката и се изпаряват мигновено в милионградусови взривове. Други потъват, отнесени от течението на надпределна дълбочина, или жълтият прилив ги разтваря. Поколения пилоти от наказателния отряд са снижили числеността на торпедата в Южен Гълфстрийм от хиляди на стотици. Някои от тези пилоти, надарени с по-живо въображение, без никакви основания твърдят, че в тристамилната ивица се е образувало нещо като устойчива кибернетична екосистема, чиито оцелели обитатели обменят помежду си сигнали, при признаци за опасност заемат най-изгодните позиции за колективна отбрана и заедно унищожават надвисналата угроза.

Когато се умореше, Филип напускаше Гълфстрийм. Почиваше си, спеше до забрава. Друг път се отправяше на пълен ход до най-близката база, попълваше боезапаса и се връщаше. По правило осъденият се смята за изкупил вината си след унищожаването на десет торпеда. Засега Филип бе унищожил само три.

Нахлузваше цереброшлема и сам се превръщаше в дълбочинна капсула-ловец — хищна, дебнеща. При потапяне усещаше налягането върху кожата си, нетърпимо при доближаване пределната дълбочина на индикатора. Негови очи ставаха сонарите за кръгово наблюдение — с тях засичаше увисналата насред плътната вода цел и виждаше как, забелязала ловеца, тя се опитва да го атакува, понякога примитивно праволинейно, по-често с измама, и тогава очите му се заслепяваха от фантомите на лъжливи цели и започваше истинската работа.

Цереброшлемът е един и същ както при пилотите на флайдарт, така и при водачите на рейсова совалка и дълбочинниците — унификацията е полезно нещо. След превъплъщаването в капсула изстрелването на торпедо се усеща от пилота като плюене. Измаменото подсъзнание реагира по своему: понякога след схватката Филип бършеше ненужното при цереброуправление контролно табло и ругаеше тъпия конструктор, пропуснал да монтира отгоре плювалник.

Последните два рейда в Гълфстрийм се оказаха „празни“. Днес Филип твърдо бе решил каквото и да стане да увеличи личния брой унищожени торпеда. Докога ще бъде в наказателния отряд? Малко го безпокоеше „Гмуреца“ — стара скърцаща при потапяне бракма с двайсетвъзелов ход и нищожен запас от издръжливост, най-добрия случай пригодна единствено като тренажор за начинаещи, при това не на Капка.

Впрочем, осъденият едва ли може да се надява на що повече. Воювай с каквото са ти дали и се радвай късмета си.

И това ако е късмет…

Филип си даваше сметка, че би могло да е и по-лошо — много по-лошо. Но се размина. Никой не свърза преследването на Лейф с изчезването на полковник Андерс, затова и с делото за краткотрайната — докато окопитилите се колеги не се нахвърлиха върху него, за да му отнемат оръжието — престрелка в каюткомпанията по залегналата под масата и надаваща отчаяни вопли мишена се зае дисциплинарната комисия, а не трибуналът. Което означаваше само позорно петно в личното дело, репутация на озлобен неудачник и некадърен спортсмен в очите на колегите, както и нищожни шансове за повишение в близките една-две години.

Разбира се, в мирно време. В дните на светкавична война участта на войника от наказателния отряд е незавидна и тогава и Гълфстрийм ще му се стори курорт. Така че най-добре да не протака работата, защото войната може да започне всеки момент. От друга страна, опасно е да се връща на Шамандурата — все още не е ясно дали покушението е било частна инициатива на Андерс, както и с кого е свързан Лейф. Кой е той — професионалист или — колко е слаба човешката природа! — „доброволен“ сътрудник, купен от Глиста за грошове? По ловкия начин, с който провокира престрелката веднага щом забеляза „покойника“, лесно можеше да се предположи първото. Но в действителност?

Кой знае?

Това е като да крачиш слепешката из минно поле. Можеш да обмислиш следващата стъпка — но ще ти помогнат ли размишленията? Съмнително. Единствената информация, с която разполагаш, е, че това е минно поле… И няма дори на кого да се оплачеш. Кой всъщност държи върховната власт във Федеративната зона — ояденото началство или Адмиралисимусът? Би трябвало да е Адмиралисимусът — планетата е спорна, разделена…

В продължение на десет часа Филип поддържаше курс на север, навлизаше във вътрешността на Гълфстрийм. Знаеше че рискува, но се надяваше в случай на успех да увеличи личната си сметка до пет победи, а тайно мечтаеше и за шест. Дори четири вече е по-добре от три.

Няма как да излъже за бройката. Акустичните прибори на контролните постове и плаващите бази непрестанно прослушват водата, самописците чертаят линии. Взривната вълна с петкилотонов еквивалент лесно може да се отличи от естествените трусове и след точно определяне на координатите се използва като потвърждение за успеха на осъдения. Още през първия ден Филип разбра, че е невъзможно да се настрои антиторпедото на самовзривяване. Ако не открие целта, то потъва, обезврежда се без детонация и лишава осъдения от съблазнителната мисъл да запише на своя сметка несъществуваща победа.

Поколенията заточени в този опасен район, оцелели в естествения отбор, са изработили най-общо три тактики на преследване: „убождане“, „пробив“ и „рейд“. Някога за най-ефективен и безопасен метод се е смятал „убождането“ — но сега можеше дни наред да обикаляш в покрайнините на течението, без да срещнеш нито една цел. В началото Филип практикуваше „пробив“ през Гълфстрийм, но днес избра „рейд“.

Четвъртото торпедо разстреля по залез-слънце, спокойно, почти от максимална дистанция. Това торпедо беше някак примряло — не реагира по никакъв начин на ловеца, вяло се понесе на пресечен курс с едно от трите изстреляни антиторпеда, вероятно приемайки го за цел. Точно преди хидравличния удар Филип смъкна цереброшлема — дистанцията беше голяма, но на Капка само глупак би се изложил без нужда на риск. Можеше да получи лека контузия, а не бе изключено и да оглушее. Имаше такива случаи.

Затова пък когато капсулата се разтресе, той бързо постави шлема и проследи как изплува газовият мехур, как се раздува и разпада. И отдалече беше красиво. Можеше да пресметне на каква площ след няколко минути зеленикавите води на океана ще закипят и ще се покрият с пяна. Нагорещен облак в този случай не се очакваше — дълбочината бе твърде голяма, а мощността на заряда — малка.

„Рейд“ — дума, с която се изчерпва целият смисъл. Дълго примамване на спотаената ръждясала смърт, хиляди мили в подводен режим по течението на Южен Гълфстрийм. Мътна непрогледна вода, която наподобява мъгла, и в тази мъгла е увиснал той — Филип Алвело. Мъглата обвива корпуса, приятно щипе лицето, извива се в завихрени влакна зад главната рубка, упорито се съпротивлява на винта.

Часовете се нижеха един след друг. Нови цели засега нямаше. Три неизразходвани целеуказващи фара, половин дузина дълбочинни бомби и седем антиторпеда в носовия отсек — с подобен запас можеше спокойно да продължи лова.

Не си направи труда да изплава, за да съобщи на най-близката база за унищоженото торпедо — това можеше да стане и по-късно. Наложи се да признае пред себе си, че всъщност не иска да вижда повърхността на океана. Там е бурно, често върлуват смерчове, без никакво предупреждение зейват устите на водовъртежи, кълбовидни мълнии се спускат от надвисналите буреносни облаци. Глупави риби с изцъклени очи ядат хищния крил или сами стават негова плячка. Там е задушно и неспокойно. На дълбочина десет мили е далеч по-приятно.

А още по-добре щеше да е на твърда земя, припомни си той. Ще се върна на Земята и ще се заселя някъде, където водата тече само от чешмата… Ще си намеря такова местенце, като Одисей. Ще тръгна пешком, с весло на рамо, докато някой не ме попита защо нося тази лопата…

Капсулата се залюля без видима причина. Филип изруга и изключи цереброуправлението. Когато си с шлем, трябва да мислиш конкретно — бързо, бавно, встрани, потапяне, изплаване, задействане на заглушителя, залп… Реакцията на глупавия механизъм на по-сложни мисли е непредсказуема, да размишляваш е опасно не само в Гълфстрийм. Вярно, осъденият винаги има за какво да се замисли, нали затова е тук — за да си изкупи вината. Жалко, че нямаше никаква книга, за да се разсее — нямаше го дори историческия роман за маркиз дьо Ренси и моторната резачка, която изящно измъква от ножницата…

— По-рано трябваше да мислиш — каза той на глас. — Какво, не е ли така?

„Така е“.

— Тъй де.

Екраните продължаваха да пустеят, ако не се брояха облаците крил. Нито една цел не се бе мяркала на тях вече дванайсет часа, въпреки че математически изчисленото средно време за очакване бе четири часа и половина. Филип не беше никак доволен от този факт. Разбира се, приказките за кибернетична екосистема от ръждясали торпеда са само приказки, също като разказите за Сънната подводница, тукашния вариант на Летящия холандец — такива чудеса няма. Просто целите в Гълфстрийм не са разпределени равномерно, а по случаен принцип — на места са нагъсто, на други — съвсем нарядко…

И въпреки това затишието никак не му се нравеше. Имаше и друга аритметика, къде-къде по-нагледна — от петима осъдени средно загиват трима.

Извика на монитора резултатите от изчисленията, въведе поправките и зацъка с език. Освен риска „рейдът“ има и други неудобства: рано или късно отредената на осъдения ивица с ширина пет градуса свършва и идва време да обърне назад. Торпедата, унищожени в чужда ивица, се зачитат на съседа. А осъдените алтруисти са по-голяма рядкост дори от ледове на екватора.

По обед сонарът за кръгово наблюдение засече отпред нещо по-голямо от торпедо. След половин час Филип успя да различи характерните очертания на „Гмурец“ — къс корпус, ниска рубка, липсва ракетен бункер — и почти веднага оживя хидрофонът:

— Представете се. — Гласът беше басов, леко дрезгав.

— Лейтенант Алвело, гранична флотилия — отвърна Филип. — А вие?

Отговорът се забави половин минута — звукът и във водата не бърза особено.

— Капитан трети ранг Богданов, Ударен флот. Радвам се, че се срещнахме. Да не съм навлязъл случайно във вашата зона?

— По-скоро аз във вашата — възрази Филип. — Отдавна ли не сте засичали координатите?

И отново дълга пауза преди отговора.

— От сутринта.

— Аз също. Май е време да изплаваме.

Шумове в хидрофона. Постоянен фон отдолу, откъм Вихрения пояс, и щракане на крил някъде високо над главата.

— Изплаваме заедно. Виждате ли ме?

— Прекрасно. Не е необходимо да се приближавате.

Пауза — после хриплив смях.

— Че то е ясно.

„Гмурецът“ пое с лекота нагоре. Металът пращеше, отхвърляйки оковите на налягането. Ето как се разбира кое е истина и кое — легенда, помисли Филип. Това не ви е Сънната подводница. Прав е капитанът трети ранг, че не ми вярва. И аз съм прав, че не му се доверявам. Най-лесната цел, това е капсулата на прекалено доверчивия съсед, в крайна сметка взривната вълна няма да е по-различна от всеки друг път. Казват, че някои рационализатори оставяли на заблудилия се съсед да половува в тяхната зона, преди да го… И защо ли аз, глупакът, отказвах да вярвам в това? Все пак сме хора. Където има подлост, там сме и ние. А човечността ни е нужна, колкото котва на Шамандурата…

На повърхността подскачаха дребни вълни. Играеха отражения. В потоците ярка светлина океанът изпускаше влажен предбурен зной, трептяха гъсти изпарения, в обърнатото наопаки небе над южния хоризонт се кривеше прекатурен мираж, а на север бавно се събираха антрацитночерни буреносни облаци.

Филип включи навигационния комплект, с привично движение нахлузи на лицето си намордник на филтъра, измъкна се на миниатюрната палуба и зачака: две крачки в едната посока, обръщане, две крачки в другата… И тук беше трудно да се диша.

Флегматична риба-одеяло подаде над водата триъгълна кула с дебелината на хартиен лист, изгледа Филип с плоските си очички, подплаши се и потъна. Някакви кръгли тъмни кутийки с големината на орехи чевръсто изплуваха от дълбочините — още една и още една, а ето сега десет наведнъж… Чуваше се как потракват отдолу по обшивката. За всеки случай Филип отстъпи до люка, а странните кутийки продължаваха да излизат, вече на цели рояци, подскачаха като плаващи фарове върху гладките вълни, търкаха се в борда на капсулата и скоро покриха околността с плътен поклащащ се килим — навярно бяха милиони. Филип не бе виждал нищо подобно, но кой може да твърди, че знае всичко за Капка? Тук има седем хиляди пъти повече вода, отколкото в земните океани, а какво се намира под Вихрения пояс още никой не е успял да разбере. Капка живее свой живот, хората успяват само да се задържат върху вечно променящата се повърхност. През последната война дори не бяха успели да замърсят планетата с радионуклеиди до такава степен, че да стане необитаема. Не бях успели въпреки хилядите избухнали бойни глави и потопеното ядрено гориво, отработило своя срок. Фон като фон, нормален, ако се изключи, разбира се, Гълфстрийм, където е леко повишен. Почти няма какво да гори, да изхвърля сажди — тук човекът никога няма да предизвика ядрена зима…

Плуващите кутийки започнаха да се разпукват с леко пращене. Всяка изстрелваше във въздуха десетки миниатюрни, наподобяващи комари същества. Някои падаха във водата, преди да успеят да разтворят покритите си с червеникави жилки крилца, но повечето политаха и след минута над морето се изви алена вихрушка. Филип измърмори: „Любовен период. На зор са…“ — шмугна се в капсулата, хлопна капака на люка и долепи очи до перископа. Зрелището беше завладяващо и той не чу веднага хидрофонния сигнал. Сепна се и включи радиовръзката.

— Ей, лейтенант — отекна от говорителя гласът на Богданов. — Спиш ли? Засече ли координатите?

— Да — отвърна Филип. — Извинявай, но аз съм си в своята зона.

— А аз — в своята. Границата е някъде между нас, по-близо до теб. Така че прощавай, ако с нещо съм те обидил. Надявам се не си напълнил гащите?

— А ти?

Чу се сподавен кикот.

— Добре казано, приятел. Свиквай, тук няма чинове. Отдавна ли си на „рейд“?

— Едно денонощие.

— Послушай съвета ми: не се напъвай повече от две денонощия. Опасно е, ще се измориш. А иначе отдавна ли ловуваш?

— Тринайсети ден, четири торпеда.

— Добро начало. Аз имам петдесет и два дни и девет торпеда.

— И всичките ли са записани?

— Всички до едно.

— Брей — възкликна Филип. — Май скоро ще можем да те поздравим?

— Да не чуе дявол, новако. Сигурно отскоро си на Капка?

— Година.

— Личи си. За какво те тикнаха в наказателния отряд?

— Сбих се в бара — отвърна Филип, без да изпада в подробности. — А теб?

— Пръднах пред Адмиралисимуса.

— Да бе.

— И освен това пеех фалшиво в църковния хор. Какъвто въпросът — такъв и отговорът. Е, всичко хубаво, лейтенант, сега нямам време. Може пак да се срещнем.

— Ей, почакай! — провикна се Филип. — Тук при мен летят някакви комарчета. Какво представляват?

— Розови ли са?

— По-скоро червени.

— И се люпят от плуващи кутийки?

— Така напират, че ще покрият палубата. Опасно ли е?

— Дълго ще живееш — произнесе със завист високо говорителят. — Има такова поверие: който ги зърне, ще крета спокойно до края на дните си. Затова пък ще види много кръв. Провървяло ти е, лейтенант. Десет години вече служа, а не съм ги виждал.

— Дели ни половин час плаване — предложи Филип. — Няма да ти направя нищо. Обещавам.

Вече си представяше как там, зад хоризонта, капитанът трети ранг клати глава — да бе, как ли пък не…

— Вярвам ти — отвърна накрая високоговорителят. — Но… не се обиждай. Не.

— Извинявай — рече Филип. — Разбирам те. Желая ти успех.

— И на теб, лейтенант. И не вдигай излишен шум.

Връзката беше преустановена. Хубаво щеше да е, ако можеха да се срещнат, помисли си Филип. Да с напият двамата някъде на Шамандурата… макар и с бира. Да разговарят спокойно, без примамливата мисъл да изпразнят в събеседника торпедните силози ако случайно течението го е отнесло в твои води…

Но Шамандурата бе много далече. От нея го деляха петнайсет хиляди мили и шест неизстреляни торпеда.

Дори още не е сигурно, че някога ще се върна там. Някаква си „кукувичка“, аз ли съм, не съм ли… Направо да се побъркаш.

Отказа се да догледа представлението с кървавата завеса. Най-вероятно комарите щяха да изпопадат във водата много преди да се спусне бурята, да загинат, изгубили смисъла на своето съществувание, след като бяха снесли яйцата си върху океанската шир, превръщайки я в нещо като пенеста кръв. „Много кръв ще видиш…“ Дано да е само такава, но е трудно да повярва. Този капитан трети ранг наистина го разстрои…

Обърна капсулата с носа на запад и започна да се потапя. Цели засега не се виждаха, мълчаха и разпръснатите отпред по курса целеуказателни фарове. Известно време на кърмовия екран се мяркаше смаляващо се размътено петно — „Гмурецът“ на Богданов. После и то изчезна.

И отново пустош. Равномерният пукот на корпуса и самотата на низвергнатия. Седем антиторпеда в носовия отсек и седемстотин мили път до противоположната граница на определената за лов зона.

А след около час капсулата се разтресе силно. Сякаш огромен юмрук я застигна и удари отзад — преградите жалостиво изстенаха. Филип надзърна в монитора само за да се убеди в това, за което вече се досещаше: разстояние около шейсет мили, мощност на заряда от осемдесет до сто килотона, направление към епицентъра почти точно на изток… Нямаше грешка. Нито надежда за чудо. Капитан трети ранг Богданов бе изгубил двубоя със своето последно, десето торпедо.

 

 

Крачка.

Още една — и обратно. Завъртане — и пак крачка. Разстоянието между стените в тясната рубка на „Гмуреца“ не стига да се разходиш. Дори да се завъртиш „кръгом“ не става като хората, правиш го някак си нескопосано. Е, и без това няма кой да те гледа.

Крачка. Можеш да направиш още две, ако дръпнеш фотьойла. Само че няма къде да го сложиш.

Колко дълго може да издържи на стимулатори?

Сто двайсет и четири часа, ако лекарите в Центъра на Сумбава не лъжеха. Това е границата на безсъние за човешкия мозък, а след това започва лекичко да ти похлопва дъската — със или без стимулатори. От таблетките няма да станеш нито по-бодър, нито по-умен.

Кой знае защо, именно сто двайсет и четири часа, ни повече, ни по-малко. Невъзможно е всички хора да са еднакви — вероятно при някои тази граница е по-голяма, при други по-малка, а при трети е точно сто двайсет и четири часа, до минута.

С други думи, пет денонощия и малко отгоре. Интересно, кога ли ще започне ТОВА при мен? Имам поне още двайсетина часа в запас — а после? Дали ще се побъркам? И ако се чална — това временно ли ще е, или за постоянно? Стоя си — и хоп, нещо щраква в кратуната! Като хилаво пиле, което безуспешно се опитва да пробие черупката.

На Капка всеки се побърква по свой начин. Казват, че даже андроидите са податливи на това, макар че не съм го виждал с очите си. Помня един техник, който се хвърли от терасата в океана, крещеше: „Издигни се! Издигни се!“ Вероятно искаше от водата да се покаже остров — не плаващ, а истински. Помня и онзи безумец, дето ме зашлеви, докато помагах да го завържат. И защо им помагах, пита се? Дощя ми се да има ред? Ха, войник с мечти за световна хармония…

Поклатушкай се още малко из Гълфстрийм, мечтателю. Със седем победи и изтънял корпус. С изчерпан запас от фарове целеуказатели и дълбочинни бомби, с последно антиторпедо в носовия отсек.

Седем победи за петнайсет дни — това май е рекорд, но кому ли е нужен? Да унищожиш в един бой три торпеда наведнъж — със сигурност се е случвало и преди. По-добре е обаче да останеш жив, без да чупиш никакви рекорди.

Крачка. Обръщане. Крачка… Не бива да заспива, докато не се измъкне от тристамилната зона, не може да заспи, не може дори да полудява. Гълфстрийм.

Вече цял ден сонарът не е прихващал цел. Ту е пренаселено, ту пусто… По-добре, че е празно, защото сега аз съм целта. Ще глътна още една таблетка и ще изплавам, за да видя къде ме е отнесло.

Изплаване.

Управлението, за щастие, не беше пострадало, което много ме учуди. „Гмурецът“ е непригоден като бойна капсула, дори старичкият „Рибар“ ще му даде сто точки преднина и пак ще го бие. Но ако има нещо, което е направено в него както трябва, това е управлението, както ръчното, така и церебралното, а също и петкратно подсигурената електронна защита на котела — няма по-надеждна система. Изглежда, в морската история все още не е имало случай, при който „Гмурец“ да се взриви от собствения си реактор — затова пък въоръжението е мижаво, скоростта нищожна, за кавитационен режим и дума не може да става налягането на голяма дълбочина се усеща във всяка клетка.

Изплавам на едната-едничка Архимедова сила — без задвижване, само с кормило, няма как да помогнеш за излизането на повърхността — и при това едва от единайсеткилометрова дълбочина! С изхвърлен авариен баласт! На всичко отгоре капсулата се издига по-бавно, отколкото следва да се очаква — изглежда, се е нагълтала с вода. Разбира се, не през обшивката — в такъв случай досега да ме е смазало. Вероятно пропуска изолацията на гребния вал. Нищо, като излезем, горе ще изпомпим водата…

Нос на юг, наклон към кърмата. Дори докато изплава, капсулата пак ще измине една-две мили. Бавно издигане, неохотно — понякога ти се струва, че капсулата е сюнгер, готова да погълне всичко, което я заобикаля, без да я е грижа за запаса от плавателност. Изплаването е като лениво издигане на водолаза на границата на кесонната болест.

Пусни ме, дълбина… Нека по-скоро зърна небето. Дълбочинниците не са водолази, те не умират от декомпресия. Затова пък понякога ги смачква там долу, на дъното — ако има дъно.

Нощта сияеше, ярка тропическа нощ с белите фенери на звездите. Миналата нощ след боя изплавах и пратих в ефир зов за помощ. Знаех, че е напразно, но пратих.

Никакъв отговор. Осъденият не подлежи на спасяване. Извън Гълфстрийм биха могли да го приберат, но никой няма да навлезе в течението заради една повредена капсула. На Трети контролен служат само ветерани, там са виждали всякакви осъдени, а на база „Ураган“, която май е някъде по-близо, не им е работа да помагат на закъсалите — да се оправят, както могат.

Докато навигационният комплект засичаше сигналите на стационарните спътници, кръвта пулсираше болезнено в слепоочията ми. Размина ми се и този път — оказа се, че течението ме е отнесло само шест мили на юг. Все още съм в своята зона. А до южната граница на Гълфстрийм остават само стотина мили…

Може и да не са сто — може да са деветдесет.

И ето че пак лежа в дрейф. Дори не на „Рибар“, а на пършив „Гмурец“! Но колкото и да е странно, тъкмо това обстоятелство пораждаше в душата ми надежда. „Гмурец“ е учебна капсула и освен основния двигател разполага и с електрическа тяга — за занятията в началния курс по дълбочинно пилотиране, когато непохватните пилоти все още могат да объркат много неща. Електромоторът е слабичък, но все може да вдигне осем-девет възела. За обречения и това е повод за радост.

Електромоторът работеше. Мъчително, със сърдито боботене и поскърцване на несмазаните зъбчатки, които движеха гребния вал. Но виж, с акумулаторите не ми провървя — бяха заредени, но капацитетът им бе спаднал значително. Дори беше странно, че съвсем не са се скапали — след толкова години! Кой ли ги е сменял? Защо?

Кратко изчисление и резултатът е налице: зарядът ще стигне за около четирийсет мили. Може би петдесет, ако ми провърви.

Неутешителен извод, но нищо не може да се направи. Особено когато си изгубил ход в самите покрайнини на Гълфстрийм и до най-близкия край на течението остават сто и трийсет мили.

Да ги заредя, като усиля реакцията в котела? Да се опитам да излъжа системата за защита… Не, нищо няма да излезе от това, безсмислено е да пробвам дори. Защитата е изработена добросъвестно. А и има много по-лесни начини да сложиш край на живота си.

Никой не ми подсказа решението, намерих го сам. В продължение на няколко часа благоприятен вятър от север бавно тласкаше „Гмуреца“ в спасителна посока. След това вятърът утихна и се потопих. Два часа дрейф на три километра дълбочина и пак изплаване. Определяне на координатите. Два часа на пет километра — изплаване, определяне на координатите…

Едва на дълбочина единайсет километра намерих странично течение с подходящо направление — лениво, вяло, но все пак течение. Гълфстрийм не е мудно, слоесто движение на водата в канал с бетонни стени, Гълфстрийм — това е постоянна въртележка на образувала кръг струя. Изгубилата собствен ход капсула никога няма да изскочи от него и ако на повърхността не се очаква устойчив бурен вятър, закъсалият дълбочинник може да се надява само на случаен мощен водовъртеж, способен в еднаква степен да измъкне капсулата от плен или да я удави.

По-лесно е да чакаш дъжд в пустинята.

А може и да се застреляш. Това също е изход.

Но защо? Едва ли ще успея да оцелея при срещата със следващото торпедо. Мога само да се надявам да не треперя през последните минути, когато осъзная, че съм обречен.

За половин ден изминах трийсет-четирийсет мили на юг. Още петдесетина — за по-сигурно шейсетина — и мога да изчерпя акумулаторите в един последен скок, да изляза от Гълфстрийм и да повикам помощ. Добре поне, че отмениха старото правило да не се спасяват осъдени до изкупване на вината им и да не се допуска смяна на подводницата. Нито един техник не би се съгласил да ремонтира изгубил контрол реактор — съдбата на „Гмуреца“ е предначертана: надолу към Вихрения пояс.

Бих могъл да рискувам и да изплавам по-рядко, с надеждата, че течението ще промени посоката си.

Ако ми провърви, на Капка ще се появи още една легенда…

Господи, как само ми се спи! Помогни ми, Господи, и ще повярвам. Направи чудо.

… Нахвърлиха се върху мен едновременно, в глутница, точно когато изплавах, за да се запася с въздух. Както подушили дивеча вълци вървят по следата и едновременно се мятат върху стария окуцял лос. Както акулите се нахвърлят върху ранен кит. Три торпеда в бойна формация — ако искате вярвайте, но в действията им се долавяше нещо като съгласуваност. Твърде синхронно подхванаха атаката, умело се раздалечиха, ловко разпръснаха заглушители. Избрах най-напористото от тях и изпразних в него бомбомета, хвърлих всичко, което ми беше останало, и извадих късмет: това наистина се оказа торпедо, а не фалшива цел. После се потопих и след няколко минути маневриране вече се отдалечавах с максимална скорост — ловецът да бяга от дивеча! Колкото и да се опитвах, все не можех да ударя едното, без и двете да навлязат в зоната на ефективно поразяване.

Хитро ме спипаха… Оставаше, докато отстъпвам, да се натъкна на още едно торпедо — и тогава наистина край.

Твърде дълго не бях виждал цели, необичайно дълго за Гълфстрийм. Трябваше да съм нащрек. Не биваше да се отпускам! Най-умното, което можех да направя, беше да прекратя рейда след онези две денонощия, както ме съветваше покойният Богданов, и да си отдъхна един ден. А след това да се върна към тактиките „убождане“ и „пробив“.

С „Краб“ или „Скат“ може би щях да се измъкна от тези ръждясали бракми — но да избяга с „Гмурец“ не би се надявал дори най-глупавият курсант от випуска на военноморския център на Сумбава, да не говорим за третия по успех. Какво съветва в такива случаи наръчникът? Да промениш обстановката, доколкото ти е по силите, да използваш в своя полза естествената разлика в скоростта на целите, да избереш съвсем точно позицията и момента за нанасяне на удара… Сега ще ви покажа какво може третият по успех във випуска, гадове!

Подмамен на няколко пъти от фалшиви цели и пуснал на свой ред няколко примамки — изглежда, почти без резултат — успях да ударя втората цел едва с петата „плюнка“. Оставаха ми всичко на всичко две антиторпеда. И в този момент взех, че се поддадох на паниката, и то така, че цереброуправляваната капсула се завъртя като винт. По-късно стана ясно, че докато съм свалял трескаво шлема от главата си, съм изтръгнал кабелите от контакта.

Последното торпедо трябваше да се отстреля на сигурно. Пуснах го на десет мили — почти на пределната граница, в която и аз бях в зоната на сигурно поразяване — и ударих.

Три цели — за които АЗ бях цел! — приближаваха в общ фронт към мен и само една от тях бе истинска, а другите две — фалшиви. Противно на здравия разум интуицията ме съветваше: стреляй в средата!

Ударих лявата, без сам да зная защо. И не сбърках. Мощен взрив разтърси дебелия воден пласт — значително по-ярък, отколкото очаквах — и секундите до съкрушителния удар на незримия юмрук, и ужасното предчувствие…

Торпедото не трябваше да избухва. Но избухна, само на хилядна от секундата преди своята мирна гибел, превърна се в нажежен газов мехур. Шанс едно на хиляда. Склерозиралият псевдоинтелект, затворен в ръждясалата десетметрова пура, дочака своя час.

Ако бях с цереброшлема, щях да умра. Без него, колкото и да е странно, дори не изгубих съзнание, макар че синините и натъртванията нямаха брой. Корпусът на капсулата, изработен от слаба титанова броня, без композитни смеси и амортизиращи устройства, не би трябвало да издържи подобен удар. Но въпреки това го издържа.

Късмет…

Със странен късмет ме е дарила съдбата: натиква ме в смъртноопасни клопки, оставя ме да ям пердах, а после въпреки всички шансове ми помага да оцелея. Да изплавам към светлината. И на ОНЗИ, ДРУГИЯ човек в мен, също така му „вървеше“, с тази разлика, че той беше пилот на флайдарт, а не дълбочинник. Между другото той също оплешивяваше отпред. И беше уволнен заради Синдрома на Клоци, несъвместим с цереброуправлението във вида му отпреди двайсет-трийсет години. В наши дни почти никой не е чувал този термин.

И какво излиза? ОНЗИ е живял във времена, в които аз току-що съм се родил?

Раздвоение на личността, в цялата му прелест, а това, че в преобладаващата си част все още е насън, е само временно явление. Едва ли ще продължи дълго. И не просто раздвоение, а с подробности и наистина намирисва на шизофрения, доколкото имам представа от тази болест. Ето защо избрах „рейда“. Не поради някаква логична причина, а понеже се страхувах да заспя!

Клатушкай се сега насред Гълфстрийм и търси плитки течения. И пети ден се страхувай да заспиш.

Отново потапяне…

Този път на единайсеткилометрова дълбочина. „Гмурецът“ се справи много по-бързо, отколкото при изплаването. Следващото излизане определих за след девет часа. Можех само да се моля течението да не промени посоката си, за да спечеля поне още десетина-двайсет мили… но ще стигне ли молитвата ми до Господ през дебелия воден слой? И има ли тук бог?

Дълбочината не е нищо особено. Но спре ли течението, или обърне посоката — друго няма да открия и налягането сигурно ще ме смаже.

Никакъв сън… Крачка. Обръщане. Още една крачка. Време ли е за поредната таблетка? Да, така изглежда.

Да мисля? Разрешава се. Колкото ти душа иска.

Все пак на ОНЗИ в мен има за какво да се завиди — бил е влюбен. Странна обич, примесена с презрение към жената-андроид, но все пак я е имало! А виж, аз така и не успях, нито на Земята, нито на Капка. Не върви да наречеш любов размяната на ласки със случайни мацки в Корсаков и Нови Нюпорт или въргалянето в постелята на контраадмирал Риенци.

Стой. Мисли за нещо друго. Тази тема е табу.

За друго обаче така и не успях да помисля: сонарът изпука, предупреждаваше за появата на цел. И веднага изписука отново.

Две торпеда. Видяха ме… Преди да ги видя аз. Обзорният екран — нацвъкан от лъжливи цели…

Ето ти го и края… Наплава се, дълбочиннико, нагмурка се. Начука се с Джилда. Дойде и твоят час. На подлеца Лейф му се размина, но не и на теб. Ето ти я последната капка и чашата ще прелее.

Нямаше и следа от страх. Само умора и лека тъга. Дори ми хрумна мисълта да махна с ръка на всичко, да легна и да заспя. Никак не е трудно да проспиш последните мигове от живота, когато не си затварял очи повече от сто часа.

Можех да се бия докрай. Да загина с чест, като Богданов, въпреки че никой няма да узнае. Да включа електромотора и да запълзя със скоростта на костенурка, да се опитам да маневрирам така, че да накарам двете цели да се доближат, и да ги унищожа с едно антиторпедо, а после да чакам с изтощени акумулатори да се случи някакво чудо…

Има на света чудеса, но не такива. Защото шансът ми сега дори не бе едно на хиляда. Нямаше и сянка от шанс — и нямаше да има. Во веки веков. Амин.

Странно е устроен човекът: струва ти се, че да умреш в съня си е много по-приятно, отколкото в бой — а избираш боя…

Няма да лъжа: тази мисъл ми щукна много по-късно и дори не веднага си спомних напътствията на Моржа: „не позволявай на никого да се разпорежда с две неща: с мислите ти и с живота ти…“ Това включва не само хората, но и полуживите консервени кутии с мания за убийство. Този път рефлексът изпревари мисълта, а когато осъзнах какво правя, несмазаните шарнири вече поскърцваха зад гърба ми и капсулата се движеше. Със скоростта на костенурка, но забързана костенурка.

Костенурка или не, ама със зъби. По-точно — с един, последен зъб.

Само дето вече не разполагах с цереброуправление…

Протегнах вдървен пръст и чукнах по копчето с надпис „ОТСЯВАНЕ“. Това е задача за „мозъка“ — той анализира движението на обектите и отсява кандидата от лъжливите цели. Всеки нормален дълбочинник, попаднал в опасно положение, разчита не на „мозъка“, а на собствения си нюх. Дълбочинникът без нюх не е дълбочинник, а просто труп.

Погледнах към екрана и… не се учудих, а само отбелязах, че се случва нещо странно. Бях изгубил дори способността да се учудвам.

ЦЕЛИТЕ НЕ МЕ НАМИРАХА!

Що за фокус?

Чукнах по стъклото на екрана, макар че това е глупаво. Екранът за кръгов обзор е монолитен, в него няма какво да се повреди. Той или работи, или не, а ако излезе от строя, това е окончателно… и никога не подава лъжлива информация. Тоест щом показва, че хороводът от цели не се интересува от мен, значи е така.

Тези торпеда не атакуваха. Дори не ме виждаха от упор!

Изведнъж усетих, че треперя. И без това в рубката не е топло, а по гърба ми се стичаше хладна пот… Добре, ако оживеем, ще разберем от какво съм треперил — от страх или от студ.

Сепнах се и спрях електродвигателя. Така… Да се ориентираме в обстановката. После ще се радвам, ако има на какво.

Целите лека-полека се изместваха отдясно наляво, или от юг на север. Странни неща се случват в този Гълфстрийм. Да речем, че съм се натъкнал на някое съвсем ръждясало и побъркано торпедо, има и такива, не само съм чувал, но и съм ги виждал. Но две едновременно! Кибернетичният интелект е слабопонятна материя, във всеки случай за мен. Плуват си двете заедно и кротко пускат примамки, вместо да се нахвърлят върху мен като бесни кучета. Да не би пък да са влюбени и да не ги интересува нищо друго?

Ако разкажеш нещо подобно в каюткомпанията, няма да ти повярват, ще решат, че ги пързаляш. То бива легенди, ама чак пък толкова.

Сканиране със специмпулси…

При обикновени обстоятелства дълбочинникът не губи време да събира максимална информация за целите: да се занимаваш с анализ по време на бой е равносилно на самоубийство. Друго е на контролните постове и базите, че и на самата Шамандура: бдят видеодресирани оператори свръхсрочници, дежурят неусмихващи се офицери и апаратурата, с която разполагат, няма нищо общо с тази на капсулата. Макар че и моя „мозък“ си го бива за някои нещица.

Двете минути очакване ми се сториха вечност. Колонки от цифри, купища данни… Общ брой на целите… Брой, надхвърлящ зададения вероятен предел… Така. Предполагаем брой на истинските цели: 1,58. Дроб. Хъм, нататък… Таблица на разстоянията… Векторна диаграма на скоростите… Не е това. Нататък… Схема за размера на целите при типово значение на коефициента на ултразвуково отражение: около 100 метра…

Каквооо?!

Полезно нещо е да се спи, от мен да го знаете. А да не спиш е вредно за ума. Необходима ми беше почти цяла минута, преди да стигна до единствения възможен извод: това не са торпеда! А при това виждах, че изобразените на екрана цели са по-ярки от обичайните. И тази дроб глупавият „мозък“ не я бе поставил случайно: намекваше, че истинските цели са две, но не е сигурен.

Ами естествено, че не е сигурен! Целта е една! Разбира се, че е една.

Това дори не беше капсула. Беше подводница с мощна заглушаваща система. Ако имах такава, нямаше да знам що е страх, където и да се навра…

Почти бях сигурен чия може да е. Северните никога не слизат толкова далече на юг, те не са склонни към подобни самоубийствени ходове, нито толкова глупави, че да пратят за диверсионна операция не някаква си незначителна капсула, а мощна и скъпа подводница. Значи е наша. Най-вероятно от Ударния флот, който премина на север тъкмо когато навлизах в Гълфстрийм. Вярно, скоростта е ниска и подводницата, кой знае защо, се е спуснала на голяма дълбочина…

Няма значение. По-късно ще се ориентираме. Който и да си — спасявай!

Курс на пресичане… Ах, да, да включа отново двигателя! Пак познатото скърцане, песента на ръждясали зъбчатки. Ако сега се строши някой зъб…

Допреди миг ми беше студено, а сега изведнъж ме заля гореща вълна. Стиснах зъби и отново определих курса. Излизаше, че ще успея, но на косъм, и то ако през следващите два часа неизвестната подводница не промени курса, за което нямаше никакви гаранции.

Остава древният, като спасяването на давещи се, SOS — по мембраната на хидрофона! Пип-пип-пип… пи-ип… пи-ип…

И ето че се обърнаха към мен! Тоест — пепел ми на езика! — не целите, разбира се! Моят спасител обърна, вечният мой кредитор, пък дори да се окаже Бени Палячото, дори да е Лейф Бернсон…

Все още не бях повярвал в бога, но май се молех, после „Гмурецът“ се заклати и изведнъж „оглушах“ и „ослепях“ — неизвестната подводница бе изтеглил капсулата на борда. Пронизителен вой на помпи, бълбукане на вода.

Пристигнахме значи…

Шлюзовата камера не беше осветена и се наложи да се върна в капсулата и да потърся фенерчето Моят издъхнал съд бе легнал плътно и точно в капсуловоза и това ме изненада — допотопните „Гмурци“ отдавна не се взимаха предвид при конструирането на подводници и това беше съвсем естествено. Може би тази беше старичка, строена пред двайсет, дори трийсет години? Май така щеше излезе.

Със скърцане — именно с пронизително скърцане, дори потрепнах — бронираните крила се плъзна встрани.

Роди ли се едно подозрение, то само расте и набира сили. Малкият зле осветен отсек бе съвсем празен. Нямаше жива душа. Разбито на парчета табло, купчина мръсни парцали в ъгъла, голяма вдлъбнатина на тавана, странни белези и цепнатини по преградни те стени, мирис на спарено…

И все пак въздухът бе по-свеж, отколкото в моят капсула, това веднага се усещаше. Странно съчетание: свежест и спареност.

Наложи се сериозно да повоювам с металната врата — тя категорично отказа да се отвори с добро, а когато неочаквано с оглушително ръждясало скърцане се отмести, дори се учудих, че не се откъсна от грохналите панти и не ме смаза.

Вехтории, боклуци, а ето там дори недвусмислени следи от отдавна изгасен пожар… Сънувам ли? Сигурно. Заспал съм и ми се привижда насън… Ей, хора!

Зад вратата започваше тесен прав коридор с дължина минимум половината подводница. Едва-едва блещукаше аварийното осветление; стъпките ми отекваха глухо.

Никой.

Част от вратите в коридора бяха залостени и заварени, други — демонстративно разтворени. И никъде жива душа. Да не би автоматиката да ме е уловила, реагирайки на моя SOS! Нещо не бях чувал за подобна автоматика. Екипажът на подводница от такъв клас трябва да наброява минимум трийсет-четирийсет души.

И успоредно с това някои механизми работеха, подът едва доловимо вибрираше и подводницата несъмнено продължаваше по своя път. Чувал бях за една такава подводница… но не вярвах, че съществува, разбира се.

Пустота лъхаше от всичко. Забрава…

— Това пък какво е? — произнесох на глас, изтръпнал от внезапната догадка, и снижих глас до шепот, тъй като коридорът сякаш оживя от ехото. — Къде съм попаднал? На Сънната подводница?