Александър Громов
Ватерлиния (8)

3.

Нощ без звезди.

Черна, безкрайна. Едва се чува как долу се плиска океанът. Едва примигва — неизвестно защо — фарът на върха на Шамандурата, едва сияят площадките за кацане на бойни флайдарти и летящи платформи.

Когато в полярните води настъпва нощ, към топлата грамада на Шамандурата се издигат обитателите на тукашните дълбини — безформени студени тела с размери на голяма подводница. Докосват метала, панически се разпадат на подвижни ресничести клетки, връщат се към дълбините като мътни облаци, за да се съберат, да се слепят отново, само че по-далече от опасната плаваща планина. Свирепи хищници, неуморни ловци на всичко, което е по-едро от крил и по-дребно от полярен кракен. Търсят храна. Никой не ги пропъжда, те не са опасни за Шамандурата.

Мътните конуси на прожекторите са впити в увисналата над океана мъгла. Океанът не свети. На Капка няма фосфоресциращ планктон.

Колкото по на юг, толкова по-рядко се забелязват „пролуки“ в сгъстените облаци, а край лятната граница на ледовете съвсем изчезват. Краткият мъглив ден едва просветва и се топи, без да успее дори да остави отпечатък в спомените, и отново настъпва беззвездна нощ. Може би е по-добре, че в забуленото небе няма пролуки — облаците мамят, преструват се, че крият нещо. Новаците, чиито глави още са пълни с разкази за полярни сияния, често шарят с поглед в небосвода с надеждата да зърнат там светлинни — но на Капка няма магнитно поле, нито условия полюсните райони да искрят.

Кой би могъл да забележи незримия лъч, който като тънка нишка пронизва небето от разтворения илюминатор и плавно реже облаците, следвайки местещата се над тях точка — спътника за тунелна връзка? Вероятно само рееща се птица, която се е натъкнала на него случайно, преди да отлети с изплашен крясък, почувствала горещо бодване. Но на Капка няма и птици.

Заблуден в мрака снежен повей нахлу през илюминатора и се завъртя като пощурял, попаднал в насрещно течение. Гундер Шеленграм повдигна зиморничаво рамене. Неговият събеседник, напротив, се чувстваше съвсем удобно въпреки разкопчаната риза и вероятно ръкостискането му щеше да е силно и топло, макар и малко влажно, но ако му протегнеш ръка — ще срещнеш празно пространство. Не бе човек, а изображение, предавано от две хиляди двеста и седемнайсет парсека. И то в случай, че излъчването идваше от Земята. Ако беше от Нова Тера, значи беше по-малко, а ако беше от Марция — много повече.

Изглежда, все пак беше от Земята — забавянето на сигнала бе в рамките на една секунда. Хубав канал. Качеството на изображението обаче не беше нищо особено — половината сигнал бе изяден от защитата срещу прихващане.

Разговорът протичаше сухо. Но дори да беше три пъти по-задушевен и поверителен, Шеленграм пак не очакваше от него нищо добро.

— Не се представихте — подхвърли той.

— Извинете. Помислих, че няма значение. Наричайте ме просто Госта.

— Бъдете така добър да намалите осветлението при Вас, Гост — помоли Шеленграм. — Осветявате цялата палуба. Тук е нощ.

Госта извъртя глава и беззвучно помръдна с устни. Наистина стана по-тъмно.

— Така добре ли е?

— Да.

— Ще отговорите ли на въпросите ми?

— Не мислете, че съм твърде настоятелен, но бих предпочел да разговарям направо с шефа — възрази Шеленграм. — Има си правила…

— Гундер, запазете предпочитанията за себе си. Сега не е време за това. Достатъчни ли са ви моите пълномощия?

— Да… Гост. На какви въпроси ще трябва да отговарям?

— Вашият доклад беше анализиран. В него фигурира всичко освен едно — личното ви отношение към събитията. Не клатете глава, това е важно. Между другото, възползвам се от случая, за да ви поздравя… с късмета. Наистина здравата ви провървя. Доколкото знаем, Шамандурата не е попадала в жълт прилив с подобна сила от поне петдесет години, нали?

— Четирийсет и седем — уточни Шеленграм. — Благодаря за поздравленията. И благодаря, че си спомнихте къде се намирам.

— Сериозни ли са повредите? — съчувствено попита Госта.

— На някои места пробивът достига до втория борд. Но обшивката не е най-важното — ще се саморегенерира до утре. По-тежко е положението с водометите, тяхната регенерация ще отнеме няколко дни. Плюс сериозното износване на механизмите и все още невъведения в режим главен реактор. Плюс Адмиралисимуса… който, меко казано, не е във форма заради последствията от нервния срив.

— Пие ли?

— Това не е най-точният израз. В първото си приближение докладът на командването е адекватен. Именно в първото приближение.

— Оставете го този ваш Адмиралисимус. Гундер, минаха пет дни.

— Пет и три ще са само осем. Имаме достатъчно време. Няма да се наложи да отлагаме часа „хикс“.

— Въпреки последствията от природното бедствие?

„Не разбира ли? — помисли си Шеленграм. — Или ме изпитва? Глупаво е…“

— Благодарение на него. Във флота е обявена пълна бойна готовност с най-достоверното основание, което са могли да измислят. Изгубени са само две подводници, използвани като влекачи, един плаващ док и към шейсетина души. Сега тукашното началство се моли само за едно — северните да не започнат първи… — Шеленграм погледна въпросително Госта. — Между другото, всичко това го има в моя доклад.

Госта премълча, облегнат небрежно във фотьойла. Перестите листа на някакво стайно растение хвърляха по лицето му чудновати сенки.

— Има много любопитни неща в този ваш доклад — каза най-сетне. — Отношението ви към войната в общи линии ми е известно, но ще ви призная, че вие, като опитен професионалист, ме изненадахте. Не сте крили, че заради лична прищявка сте подплашили местното контраразузнаване, изложили сте на риск безопасността на хората…

В чиито функции очевидно влиза и недопускането на следвоенен сепаратизъм, довърши мислено Шеленграм. Не е нужно да се гадае за това какво диктува примитивната логика на тези хора. Безспорно съществува дълбоко законспирирана група, натоварена с една-единствена, затова пък най-важна задача. И когато настъпи нейният час, тази група няма да се спре пред нищо. Ох, не бих искал да се озова на мястото на амиралисимуса… О, мъдреци! О, платени мислители на метрополията! Не ви бива много да си размърдате мозъците, както виждам. Да бяхте измислили нещо ново най-сетне. Или това е невъзможно?

— Това беше моя грешка, шефе… тоест, Гост — призна той.

— И не единствената. Преди осемнайсет години, на Прокна, един ваш сътрудник по време на аналогична операция си позволи да постъпи, меко казано, неадекватно… Нужно ли е да продължавам? За щастие на споменатия сътрудник досието му до този момент беше безупречно. Та така. Най-любопитното във вашия доклад е опитът логично да се обоснове приоритетът на вашата разработка над съображения от военностратегически характер. Този опит, между нас казано, е доста тривиален, също както и изказаните от вас съображения. Вие сте чудесен оперативен работник, Гундер, но уви, не сте аналитик. Да ви призная, от доклада ви не разбрах кое по-точно поражда безпокойството ви за съдбата на разработката? Нюхът ви на професионалист?

— И ако е точно това? — изръмжа предизвикателно Шеленграм.

Госта се усмихна едва забележимо и поклати глава.

— Браво, че не отричате, Гундер. Би било глупаво. Предупреждаваха ме, че с вас не е лесно да се работи, но очаквах далеч по-неприятни неща…

— Радвам се, че са ви излъгали — прекъсна го Шеленграм. — А сега ми кажете: освен факта, че току-що ме скастрихте, ще има ли някакви практически последствия от моя доклад?

— Никакви. Връщайте се в метрополията, Гундер. Вашата мисия приключи.

— Искате да кажете — беше провалена от мен?

Госта повдигна вежди.

— Не съм го казал. Напротив, преди една година се изказах в полза на идеята ви, тогава ми се стори плодотворна… За съжаление, тя не донесе очакваните резултати. Никакви задгробни чудеса, да не говорим за появата на черни кораби. Никакви основания да се отлагат практически действия заради съмнителното очакване на неизвестно какво. Между другото, за разлика от планетите на Лигата, на Земята и нейните колонии за последен път са били наблюдавани черни кораби преди повече от пет години — оттогава няма постъпили достоверни съобщения за тях… Ах, това ви е известно? Толкова по-добре. Но да не забравяме, че преди се е наблюдавала известна връзка: там, където е забелязан черен кораб, има смисъл да се търсят и „кукувички“. Това на какви мисли ви навежда, Гундер?

— Че щитоносците са престанали да се интересуват от Федерацията?

Госта се прозя, прикри устата си с ръка и посегна към гарафата. Наля си и отпи, без да бърза. Почти веднага лицето му се покри с едри капки пот. Нов порив на леден вятър откъм отворения люк накара Шеленграм да настръхне.

— Напълно е възможно да са престанали — отвърна Госта. — Между другото, още никой не е доказал, че се интересуват от нас… Гундер, вдигнете си яката, ще настинете.

— Не се безпокойте. Ами ако тези щитоносци са преминали към по-незабележими способи за намеса?

— Затова ли изпуснахте вашия подопечен от наблюдение, и то в най-неподходящия момент? — отвърна с въпрос Госта.

Негодник, помисли си Шеленграм с внезапно раздразнение. Захапа ме тоя микроб, тая човешка буболечка. Спокойно… Не трябва да ги мразя. Аз съм боклукчия, а те — боклукът…

— Правя, което е по силите ми — тросна се той, опитваше се да запази самообладание. — Не съм авантюрист и колкото и да ви се стори странно, не съм и Господ Бог. Потърсете в архива моите докладни за необезпечаването на разработката. Едно направих, друго пропуснах — и точка.

Госта протегна чашата някъде отвъд границите на полето. Изглеждаше, сякаш ръката му е отрязана до лакътя. Очевидно там имаше масичка с напитки и тропотът на поставената чаша го потвърди. Той извади кърпа и си попи челото.

— Гундер, излишно е да се нервирате. Във вашия случай всичко, което не е било направено, е било за добро. Например вие сте си позволили да проспите акцията на местната специална служба по отношение на субекта на разработката и това само потвърди едно предположение: никакви всемогъщи щитоносци не се намесиха, за да спасят живота на нашия подопечен. Той остана невредим само по чудо, като при това по всяка вероятност е убил — в условия на самоотбрана, несъмнено — подполковник Андерс. Нека оставим на местното командване да предъвква хипотезата за нещастен случай с подполковника… Далеч по-лошо е това, че нашият подопечен направи доста глупости и дори, ако не се лъжа, искаше да убие още някого, а вие не насочихте събитията в правилното русло. Това беше ваша задача, Гундер. В резултат от бездействието ви Алвело беше пратен в наказателния отряд и сега се намира там, където нашите — или по-точно, вашите — възможности за проследяване са ограничени. Да не говорим за възможностите за активно действие.

Да, помисли си Шеленграм, за това е прав. Само че е ужасно неприятно, когато някакъв си началстващ франт ти трие сол на главата за нещо, което и без това сам не можеш да си простиш… Като жужаща над ухото конска муха. Като краста.

— Това беше мой пропуск — произнесе сухо той. — Но кой можеше да предвиди? А що се отнася до следенето… Може би не сте в течение, но спътникът за тунелна транслация е, най-общо казано, многоцелеви.

Госта избърса шията си с кърпичка, смачка я и я хвърли някъде.

— В течение съм. Но е ясно, че спътниковото следене няма да ни даде нищо. И въобще никое следене. Връщайте се, Гундер. След осемдесет и пет часа пристига совалката „Рона“, на борда има запазено място за вас. Оставям ви да подготвите сам легенда за заминаването.

— Сменят ли ме?

— Не. Разработката е приключена. Връщайте се, това е заповед.

— А подопечният?

— Чистката не ви засяга. Имате ли други въпроси?

Изображението на Госта се покри с вълнички — спътникът ретранслатор се скриваше зад хоризонта.

— Оставям си правото на възражение пред вишестоящото ръководство — заяви с ледена ярост Шеленграм. — И ще ви помоля да имате предвид, шефе, Гост или какъвто сте там, че ще се възползвам от това право.

В отговор едва забележима усмивка.

— Както решите, Гундер. Впрочем, не ви съветвам.

— Времената са се променили, така ли?

— Именно — промениха се. Повторете заповедта.

— Да се върна в метрополията. Да оставя премахването на подопечния на някой друг. Ако, разбира се, подопечният оцелее в наказателния отряд.

Госта се намръщи.

— Грубо, но по същина. Край на връзката, Гундер.

Изображението изчезна. След кратък предупредителен сигнал звукоизолиращият пашкул се самоизключи. Чу се протяжното скърцане на поклащания от вятъра капак на илюминатора. Безброй непонятни звуци, ежеминутно раждани от океана и плашещи новобранците в топлите тропически води, блуждаеха във вихъра на снежния повей и гаснеха в мъглата. И ако снежната пустош на беззвездната нощ можеше да чува, сега щеше да стане свидетел на най-дългата ругатня, която е в състояние да измисли и произнесе човек.

 

 

Дори в светая светих номер две — командния бункер, второто по значимост помещение на Шамандурата след личните покои на Адмиралисимуса — осезаемо намирисваше на дим от електрозаварка, неизвестно как проникнал през вентилацията. Дори тук, вярно, доста приглушено, се чуваха звуците от продължаващия вече шесто денонощие аврал.

Надясно е кормилната рубка. Наляво — „мозъкът“ на Шамандурата, пропускът за който е имплантиран само на половин дузина внимателно подбрани и проверени хора. Автоматиката на проверочната кабина беше дублирана с подсилен пост от вътрешната гвардия.

Направо.

— Не може да го будите! — крещеше шепнешком в ухото му жълтият от безсъница адютант в парадна униформа и с кортик и се опитваше да запречи вратата с охраненото си тяло. — Господин водещ експерт, разберете най-сетне, не бива!

— Тогава ти го събуди! — упорстваше Шеленграм. — Какво чакаш? Махай ми се от пътя!

Но адютантът отказваше да се отмести — беше се вкопчил в мъртва хватка във вратата. Така и не можеше да произнесе и една свястна дума — вместо това от устата му излизаше някакъв отвратителен шум, почти шепот; но въпреки това не помръдваше от мястото си.

— Господин контраадмиралът току-що си легна… Четири денонощия е на крак… Изключено… Заповядано ни е да го разбудим само в случай на пряка опасност за Шамандурата… Старшият офицер е упълномощен да решава всички текущи въпроси… той ще ви приеме…

— Да върви по дяволите твоят старши офицер! — изрева Шеленграм точно така, както някога бе викал на Прокна — някои навици не се забравят. — И ти с него! Какво? Корабната полиция? Хайде, повикай ги. Разкарай ми се от пътя, сополанко! Къде е Курт?

— Кой е? — долетя иззад вратата слаб глас. Адютантът позеленя. — Гундер, вие ли сте?

— Че кой друг? — провикна се с весела ярост Шеленграм. — Идвам при вас по важна работа, Курт, а вие сте се заградили с подлизурковци. Може ли да вляза?

— Толкова ли е спешно? Лейтенант, донесете ни кафе.

Жълто-зеленият адютант отстъпи. Шеленграм успя да забележи как изражението на отчаяна решимост да не пропусне през вратата дори самия Господ Бог в компанията на Адмиралисимуса се смени с тъпа умора, погълнала без остатък всякакви чувства. По-късно щеше псува нахалника, а сега щеше да иде да се наспи… Щеше да се спотаи някъде нещастникът…

Контраадмирал Хипел не изглеждаше по-добре.

— Какво се е случило, Гундер? Простете, че ви посрещам в такъв вид… — Беше по пижама. — Неотложни дела?

Едрата овчарка, любимката на контраадмирала, скочи от килимчето в ъгъла на просторната каюта, помириса внимателно Шеленграм и погледна въпросително стопанина си. Подиша малко с изплезен език, върна се на килимчето, просна се по корем и устреми нанякъде натъжен поглед.

— Крайно неотложни — отвърна Шеленграм. — Трябва да замина на Трети контролен пост — още сега. Или на база „Ураган“, няма значение. Нужна ми е транспортна платформа с пилот — изцяло на мое разположение. И общо указание за съдействие.

Контраадмирал Хипел се прозя отчаяно.

— За какъв срок?

— За три-четири дни. Може би повече.

— Гундер, точно сега е най-добре да останете на Шамандурата. Не е време за разходки из тропиците.

— Зная.

Контраадмиралът премигна веднъж и зажумя измъчено.

— Извинете… Защо ви е това?

— Трябва да прибера един човек. Той ще отлети с мен. Викат ме в метрополията, Курт.

— Така ли? Надявам се не за дълго, Гундер?

— Вероятно завинаги.

Хипел почна да разтрива слепоочията си с длани.

— Жалко… Ще ми е мъчно да се разделя с вас, Гундер. Да… какво исках да ви попитам? А, да — цели четири дни, за да отлетите до Трети контролен и обратно?

— Не съвсем — поясни Шеленграм. — Този човек е в наказателния отряд. Да го търся в Гълфстрийм, както сам се досещате, е безполезно. Ще се наложи да почакам, докато сам се свърже с поста.

— Нищо не разбирам — призна уморено Хипел. — Защо ви е това?

— Този човек ми е нужен.

— Точно това питам: защо?

Пожълтелият адютант се появи с поднос с две димящи чаши кафе. Очите му бяха полузатворени, като на сова в горещо пладне. Буквално спеше прав. Пристъпваше като сомнамбул. Постави подноса на масичката, олюля се, но веднага се изправи, стегна се и зачака нареждания.

— Благодаря. Засега сте свободен. Погрижете се да не ни пречат.

Хипел взе едната чашка от подноса, сръбна, опари се и изсумтя.

— Тежки ли бяха последните дни? — попита съчувствено Шеленграм. В отговор Хипел само го погледна многозначително. — Извинете ме, Курт, въпросът беше глупав. Сам виждам.

— Какво ли можете да видите в своя отдел, Гундер? Имате ли представа какво значи това — да се подготви Шамандурата за потапяне? Че тя от миналата война не е потъвала. А на това отгоре точно сега и жълтият прилив…

— Ще се потапяме ли? — попита малко изненадано Шеленграм. — И вероятно под леда? Затова значи ни домъкнахте чак на полярния кръг?

— Стига, Курт — махна с ръка Хипел. — Не сте глупак. Та вие сте водещ експерт, сам разбирате. Няма да се наложи да чакаме дълго. Извинете, но трябва да си отспя… Какъв беше проблемът? А, да, спомних си…

— Курт, ще ми помогнете ли?

— Трябва да знам кой е този човек.

— Обикновен нарушител. Лейтенант от граничната флотилия. Никой.

— Ваш роднина ли е?

— Да речем, че да.

— Ясно… Простете, Гундер, но не сте уцелили мястото. Криминалните деяния не са по моята част. Разберете, искрено съжалявам…

Шеленграм отпи от кафето, без да бърза.

— Курт, да ви призная, не мислех, че ще успеете да ме учудите. Къде на Капка сте виждали закони? Молбата ми нарушава единствено дисциплинарния устав, това и сам го знаете. Поемам цялата отговорност. Ако стане нещо, вие не сте в течение, мошеникът експерт ви е излъгал, можете с негодувание да стоварите цялата вина върху мен. Вярно, най-вероятно няма да има никакви последствия, затова пък при случай ще се намери на кого да подшушна някоя и друга добра дума за вас. Признайте си, че не можете да понасяте Капка. По-добре да отговаряте за тиловото снабдяване някъде в Нови Ню-порт или Кейптаун, а настоящото си началство с радост бихте удавили в баластна цистерна. Защо да отричате очевидното? Малка приятелска услуга — това е всичко, за което ви моля, и повярвайте, не е безплатно.

Контраадмиралът поклати глава.

— Защо, Курт?

— Не искам дори да говорим за това.

— Затова пък аз искам. И знаете ли, струва ми се, че ние с вас все пак ще се разберем.

— Гундер, не е ли по-добре просто да си заминете?

Овчарката изсумтя тъжно откъм килимчето. Хипел смръщи изнервено вежди.

— Вървете си, моля ви. Трябва да се наспя.

Шеленграм въздъхна едва забележимо.

— Добре, ще си тръгна, но преди това ще ви разкажа една интересна история. Мой познат, капитан — не на Капка, на съвсем друго място — си падал много по животните, най-вече по кучетата. Големият кораб, който командвал, с години не се прибирал в пристанището и на борда действало установеното свише разумно, но досадно правило: всеки член на екипажа можел да си вземе домашен любимец след пет години безупречна служба, но не по-голям от котка. Дълго време, с и без лъжи, капитанът успявал да заобикаля това правило и още няколко негови подчинени също държали едри кучета, при това все от женски пол. Моят мил познат влизал в редовни противоестествени полови отношения с тях, при това в началото се налагало да поставят на кучките намордник, но по-късно те привиквали. Мога да добавя, в защита на капитана, че той самият страдал тежко от своята извратеност. Представете си, той бил честен човек и преотстъпвал на подчинените си половината от своята заплата, за издръжка на кучетата и да купува мълчанието им, и нито веднъж не взел и един грош от корабната каса. Началството на този капитан било информирано за неговия порок, но ценяло в него професионалиста и си затваряло очите, докато можело да избегне скандалното разследване, придружено от видеозаписи. Но веднъж този капитан допуснал грешката да откаже на незначителната молба на човек, когото, не без основание, наричал свой приятел… Да продължавам ли?

Хипел дишаше тежко, целият плувнал в пот.

— Развалих ли ви съня, Курт? — попита съчувствено Шеленграм. — Извинете, не исках да стане така. Тази тема, признавам, не е особено приятна. Още повече че вие, доколкото знам, нямате нищо общо със споменатия капитан, нали?

— Не го очаквах от вас… — изхриптя Хипел.

— И аз от вас, Курт. Разбрахме ли се? Между другото, записът действително съществува.

— Махайте се!

Шеленграм се надигна.

— Надявам се, че няма да направите някоя глупост. Ще бъда на долния флайдром в сектор Бета — не ме карайте да чакам прекалено дълго.

Интересно как ли щеше да се държи на негово място адмирал Мриш, запита се Шеленграм, докато напускаше спокойно бункера. Нищо чудно да насъска срещу мен кучето. Любомир Велич или покойният Андерс щяха да постъпят другояче — някъде тук, в тесния коридор, или още по-добре на безлюдна тераса в шията на изнудвача се забива переста стреличка. Ако не това, то летящата платформа без причина пада насред океана. Хипел е от друго тесто. Не трябва да се боиш от него, а за него — в пристъп на отчаяние този малодушен глупак може да извърши някоя необмислена постъпка…

Нещастен човечец. Нищо чудно, ако се наложи, и него да го държат на успокояващи до края на войната като Адмиралисимуса.

Едно поне бе сигурно — че днес няма да може да се наспи.

Асансьорът. Кратък коридор — и нов асансьор. Дали го следят? Едва ли и Хипел. Ако има „опашка“, ще е от Велич и сега е моментът да се отърве от нея. Изглежда, че няма. Във връзка с ремонтните дейности част от пропускателните съоръжения с датчици са изключени и това е най-хубавото, което вие, мили мои, сте могли да направите…

Раздрънканият, спешно нуждаещ се от поправка асансьор го качи до Рупърт Маклъп. След смъртта на дребния картограф инспекторът по правата на аборигените се страхуваше от шефа си повече, отколкото жаба от таралеж — пристъпваше от крак на крак, докато Шеленграм го засипваше с инструкции за времето на своето отсъствие, — а след това, притеснен от факта, че пак не е угодил на началството, показа писмено нареждане за незабавно завръщане в метрополията и запелтечи объркани извинения.

Шеленграм въздъхна.

— Може би така даже е по-добре, Рупърт. Заминавайте. Последният редовен рейс е утре следобед. Искрено ви съветвам да не го изпускате.

— Защо последният? — попита изплашено Маклъп.

— Защото… — почна Шеленграм. — Всъщност престанете да задавате ненужни въпроси, това е опасен навик.

— А какво да правя… с всичко това? — Инспекторът разпери ръце към ихтиологичния музей. — Ще ми позволят ли да го натоваря?

— Само личният багаж. Наистина съжалявам, Рупърт. Но влиянието ми тук е ограничено.

В очите, на инспектора по правата блесна отчаянието на камикадзе: готвеше се да помоли за нещо.

— Мога ли да се надявам… че ще го наглеждате?

— Доколкото ми е по силите, Рупърт — отвърна мрачно Шеленграм. — Обещавам.

Евтини, ненужни думи… Със заминаването на Рупърт се късаше връзката с неговата група, точно както преди това бе прекъсната връзката с групата на Мохамед. Сега вече оставаше съвсем сам… А резидентът единак не струва много. Вярно, и задачите не са кой знае какви — да измъкне онзи глупак от Гълфстрийм, да го докара на „Рона“, да го отведе оттук…

Всъщност никак не е малко, възрази сам на себе си Шеленграм, докато крачеше към сектор Бета. Дори е много, и при това не е лесно, още повече след като онези горе са решили да изоставят подопечния тук. Интересно защо? Като признание за безперспективността на по-нататъшната разработка? Дали? Не е изминало чак толкова много време, че да се очакват резултати, дори наблюдението на подопечния се предава на друга група, за която не зная нищо? Това също не е изключено. В такъв случай разговорът за чистката е пълна глупост, никакво премахване няма да последва… Ще има близко наблюдение, агентурно, както и периферно — за да се провери ще остави ли Ореолът „кукувичката“ да загине във войната, или ще се намеси — и ако се намеси, то как? Ще е наистина странно, ако в състава на ескадрилата, която след няколко дни ще блокира подстъпите към Капка и изходите на най-близките Канали, се окаже и съд, натъпкан със специална апаратура за издирване на черните кораби…

Има и още една възможност, нещо, за което Госта не заговори, но не е трудно да се досетиш: предимството на неотложните интереси. Загадъчният Ореол е далечен и непонятен, проблемът с него е едва от стотина години, „кукувичките“, изглежда, все още не са трън в задника, но виж, Капка е нужна на Земята сега. Практично, разумно… Каква друга логика може да се очаква от хората? Ето, блъснаха си главата в стената на задънената улица, а продължават да напират напред и да я блъскат…

Току-виж рухнала.

Ако е така, на подопечния не му остава много. Нищо повече от елементарна застраховка срещу непредвидени обстоятелства. Дори Алвело да беше на мястото на Адмиралисимуса, Мриш или Велич, пак нямаше да оцелее. Иди тогава го спасявай, ще те завлече със себе си на дъното.

От друга страна, да остава повече тук е безсмислено при всички случаи. Тази война ще е по-страшна от предишната, ненапразно се готвят за нея трийсет години. Невъзможно е да се опиташ да спреш нещо, което е логически неизбежно — най-много да увеличиш размера на бедствието. Ще те обвинят в държавна измяна и нищо няма да спечелиш, колкото и по-слаби да са северните, все едно, Капка е обречена. С тунелното оръжие шега не бива. Затова пък, ако най-силната на планетата Федеративна зона нанесе неочакван и при това успешен удар, остава надеждата, че ще се случи чудо, ще загине само половината от населението, колкото и да е малък този шанс.

Ставам пацифист, помисли Шеленграм. Или прихващач, както казват на своя жаргон същите тези, които наричат тъпанарите тъпанари. Прихващам чужди идеи. А може би се превръщам в циник? Не им ли стигна, че веднъж вече едва не измряха? Хиляда години след катастрофата си спомниха старите навици, отново се заеха да управляват човешките тълпи без аерозолни облаци и масова хипноза. И ето докъде го докараха…

На долния флайдром на сектор Бета беше шумно и оживено, но той разчиташе тъкмо на това, когато бе определил това място за среща. Не защото се страхуваше от Хипел, а заради дълбоко вкоренения навик да не рискува напразно. Вятърът беше утихнал и в мразовития въздух висеше гъста мъгла, озарявана от прожекторите, и в мъглата човешките фигури изглеждаха великански и разкривени. Нисък предупредителен сигнал оповести, че подемникът се спуска, за да прибере в хангара върнал се от патрулиране флайдарт. Около стартовия катапулт се суетяха техници, тръбата на горивопровода се виеше между краката им като огромно черво. Далече долу сънливо се плискаше океанът и в борда на Шамандурата се търкаха ледени късове. Там, на най-долната тераса, под увисналата над спокойните води малка товарна стрела, тежко се поклащаше на въжето гланцово блестяща металическа черупка — знаменитият дълбоководен скафандър на най-добрия водолаз в цялата Федеративна зона, току-що издигнат от километрова дълбочина след огледа на подводната част на терминала. Чуваха се възбудени гласове: „Как е там?“… „Всичко е наред!“… „Лукяйнен не кесоняса ли?“… „Размина му се“… „А андроидът?“… „На андроида май му е спукана работата…“

Нямаше време дори да помръзне. И както очакваше, Хипел не беше устроил авария с платформата — сигурно подобна мисъл дори не му бе минала през главата. Едва ли му беше до това сега…

— Вие ли сте Шеленграм? — Гласът на пилота издаваше недоволство от нощното разбуждане, полетната задача, климата на арктическите води и общата подлост на съдбата. Филтърът на лицето му похъркваше при вдишване. Пилотът сви зиморничаво рамене. Непонятен далечен полет в тази мъгла и този отвратителен студ, а на това отгоре и да чака пътника… онези там горе съвсем са полудели.

Нищо. В тропиците ще се посгрее.

— Да, аз съм.

— Вървете зад мен. Платформата ни чака.