Александър Громов
Ватерлиния (4)

4.

Докато разглеждаше изпълнения с бяла мъгла кубометър, инженерът мнемотехник поклати глава. Холографското изображение не беше неподвижно — мъглата се вдигаше на кълба, възникваха неочаквани потоци и вихри, появяваха се и изчезваха синкави повлекла, тънки струйки се стрелкаха нагоре или се спускаха в плътна завеса надолу. Картината бе удивителна, омагьосваща и безспорно можеше да се определи като уникална и многообещаваща от гледна точка на практическата психомнемография, но в душата на инженера не предизвикваше нищо друго освен усещането за зле свършена работа. Или даже за съвсем несвършена.

Мъгла. Вместо сложен триизмерен модел, строен или объркан в зависимост от индивида. Вместо привичната картина на човешкото „аз“, вместо инстинкти, мисли и спомени — неголям масив от данни, от който сортировъчната програма да извлече най-интересното. Нищо освен мъгла.

Инженерът недоволно разтърси глава. Зажумя, постоя така няколко секунди и отвори очи. Картината оставаше същата.

— Пусни теста още няколко пъти — нареди той на лаборанта.

— Няма проблем.

Но тестът не потвърди предположението за повреден апарат. Честно казано, дори беше излишен — мнемоапаратурата с максимална чувствителност бе изумително надеждна и сама отстраняваше повредите. По-скоро мнемооператорът би станал жертва на халюцинации, отколкото техниката да покаже не това, което е видяла в тъмния мозък на изследвания. Пък и не може една и съща халюцинация да се явява едновременно и на двамата! Чудесата стават само в книгите.

Инженерът реши, че е безсмислено да се щипе за ухото, за да се събуди, с което потвърди, че се е примирил с чудото.

— За първи път виждам подобна ментограма — изръмжа той. — Какво представлява този тип?

Лаборантът присви очи към монитора.

— Някой си Филип-Мария… ама че много имена… Алвело, най-обикновен лейтенант от граничната флотилия. Интересно, какво са се хванали с него?

— Безплатен съвет ли искаш? Питай по-малко.

Лаборантът изхъмка.

— Още едно сондиране?

— Давай. Да копнем надълбоко, по-лошо няма да стане. Я виж как е той.

— Какво да го гледам? — Но въпреки това лаборантът извърна глава. — Както и следва да се очаква — седи и скучае. Обикновен военнослужещ, дребна риба. Но виж, ментограмата му — само мътилка. Сякаш се е надрусал.

— Няма такава дрога. — Инженерът поклати глава и пусна повторно замерване. — Крайно време е да го разбереш.

— Мнемоблок?

— Без следи от поставянето? И нашата апаратура да не може да го преодолее? Мисли, преди да говориш. Ако това е нов тип мнемоблок, аз съм Адмиралисимусът. Тук има нещо друго…

Но и този път кубометърът с мъглата изчезна, за да се смени с друг, подобен. Инженерът не издържа и изруга.

— С такава ментограма тоя тип не е за пилот — трябва да лежи в клиника, да прави мехурчета и да се изпуска по всякаква нужда. Даже в главицата на новородено има повече информация. Уф, не случайно са се заинтересували от него… ама че любопитен кучи син. Предвкусвам, че ще ни накарат да подпишем декларация за неразгласяване на служебна тайна. Ей, чакай! Не ти ли се струва…?

— Че как, позната муцуна.

— А бе гледам аз, че наистина има нещо познато. Как сме могли предишния път да го пропуснем? Я още веднъж на максимален режим и после ще го освободим да си върви.

— Нямаме разрешение за максимален — възрази унило лаборантът.

— Голяма работа! Кога друг път ще ти падне такова чудо?… Ако те е страх, излез. Аз поемам отговорността.

Снемането на обикновена ментограма отнема секунди, но обработката в максимален режим, позволяваща да се изстиска от мозъка всичко, което изследваният някога е видял, чул или мислил, протича много по-бавно.

Няколко минути инженерът не откъсваше поглед от лелеяния кубометър с мътен въздух — тропаше нетърпеливо с пръсти по облегалката на стола. След това неочаквано и силно изхълца.

От гъстата мъгла бавно изплува и придоби очертания изображението на контраадмирал Джилда Риенци — в крайно неприличен вид.

Лаборантът спря да кръстосва из стаята и се изкикоти зарадвано. Инженерът повдигна с два пръста увисналата си челюст.

— И това ли е… всичко?

Въпросът беше риторичен и лаборантът само сви рамене — даваше да се разбере, че това наистина не е сламка, за която да се уловиш, и че работата му приключва дотук.

— Хъм. Всичко. До дъното. По-надолу вероятно е само коляновият рефлекс.

— Да изтрием и да опитаме пак? Какво ще кажеш? — Но този път в гласа на инженера се долавяше неувереност. Никому не е приятно да осъзнава собствената си безпомощност.

— Но изследваният вече си тръгна. Да го повикам ли? — Лаборантът се намръщи.

— Не може — такава е инструкцията. Както и да е. — Инженерът тропна решително с ръка по масата. — Каквото имаме, това ще покажем. Не е наша работа, нали? Представям си само как ще реагират… — Той се намръщи, после изведнъж се захили. — Най-важното е, че тоя тип, Алвело ли беше, не можеш да го обвиниш дори в дифамация^[1]. Защото никой не знае как го прави или дали въобще го прави. Ама че ден, дявол го взел!

 

 

В спалната каюта на контраадмирал Джилда Риенци беше задушно. Нощната лампа приглушено осветяваше внесения от метрополията мебелен разкош: полици, шкафчета, огромен резбован скрин от секвоя, антикварна тоалетна масичка с инкрустации… и разбира се, легло — огромен мек креват, предназначен минимум за петима, което също се бе случвало.

— Ела при мен, прасенце — повика го Джилда с хриплив шепот. — Хайде, ела…

През последните три часа Филип чуваше тази фраза вероятно за шести път. Не беше съвсем сигурен. Може би и за седми. Кой ще ги брои? И без това Джилда нямаше да го пусне, докато не го изстиска до дъно. Утрешната съдба на жертвата й вече бе предначертана — да ходи разкрачен или да лежи като убит, да се държи за гениталиите и да проклина шепнешком деня, в който се е появил на този свят. Изгладнял за секс дълбочинник, току-що завърнал се от патрулиране, бе най-любимото блюдо на Джилда.

Филип запълзя на четири крака към леглото. Вирнатите нагоре бели крака на контраадмирала потръпваха от нетърпение.

— Защо се бавиш? Ама и мен си ме бива, нали?

— Нямам думи — излъга Филип. Думите всъщност се въртяха на върха на езика му и за година служба беше натрупал предостатъчен запас, а виж, ако му липсваше нещо, то беше само увереност, че госпожа контраадмирал Риенци ще ги приеме за комплимент. По-скоро обратното. Макар че ако трябваше да е искрен, всичко си й беше на мястото, няма за какво да се хванеш. Кой го интересува, че му е опротивяло да спи с тази ненаситна мръсница? Давай каквото искат от теб, ако не ти е омръзнала службата, инак току-виж те пратили да ловиш полумъртви торпеда в Гълфстрийм или да дремеш в ремонтните докове. Не напразно половината от Четвърти отряд предпочиташе да прекарва свободното време между патрулните рейдове на далечни бази и без изрична заповед не припарваше до Шамандурата.

Той изръмжа и се метна върху голото тяло — Джилда обичаше такива игрички. И този път се получи. Докато се гърчеше в страстните обятия на контраадмирала, му хрумна мисълта, че тия дни на Капка трябва да пристигне нова група току-що завършили дълбочинници. Ех, дано е по-скоро… След това се озова отдолу и задиша през уста, за да не усеща пропитите в постелята миризми, а Джилда, разгорещена и също дишаща шумно, се упражняваше в езда. По някое време рухна върху него, затърка потния си корем в неговия и вече беше невъзможно да мисли за каквото и да било, освен да си повтаря „кога най-сетне ще свърши?“ За щастие, свърши доста бързо. Джилда се претърколи настрани, пое си въздух и нареди с дрезгав глас:

— Почивай…

Одеялото се беше омотало на топка в краката им. Добре поне, че Джилда предпочиташе за тази игра леглото, а не го правеше където й падне. Флаг-адмирал Людмила Прокопович, която обикновено първа изпробваше новобранците, бе къде-къде по-непретенциозна — по време на поход не се гнусеше дори от торпедния апарат, ако не се намери свободна каюта…

Филип знаеше, че Джилда все още не се е наситила. Още никой и никога не я бе виждал заситена, което едва ли можеше да се каже за нейните подчинени дълбочинници. Веднъж известният на всички веселяк Павло Христюк, страдащ от словесна невъздържаност, под общия кикот на офицерското събрание се пошегува, че Джилда Риенци никога няма да командва флот, тъй като неминуемо ще доведе личния състав до пълна загуба на боеспособност. След около месец — контраадмирал Риенци не обичаше да бърза — тарикатът бе преместен в наказателния отряд по най-банален повод. И не се върна от Гълфстрийм. Не всички шеги се харесваха на Джилда.

„Може би Пьотър е прав, че се дърпа“ — помисли си Филип. Първата храбра постъпка в живота му, макар и половинчата — защото още не се бе отказал да гони хубавиците от трюма. Но и своята Ана не беше забравил, тъгуваше по нея отчаяно и все още вярваше в правилото: след година безупречна служба може да поиска жена му да бъде преместена на Капка, след три години да му роди деца, след пет — да се обзаведе с домашно животно, не по-голямо от котка. Не му оставаше много да чака, а молбата за преместване бе написана отдавна…

Наивен, трогателен глупак… Сам избра ремонтния док — истински позор за дълбочинника… Освен това мечтае да го прехвърлят от граничната флотилия на полярната база. Че кой от дълбочинниците не мечтае за същото след половин година служба? А тези, които твърдят, че не мечтаят, просто лъжат. През зимата полярните ледове се топят, затова пък лятото на полюса е празник: половин година — местна, не земна, — през която можеш да се разхождаш по леда. Да крачиш по твърда, неподатлива повърхност. Чак до хоризонта. Никой от земяните няма да повярва, че за човека най-голямото щастие може да е да не вижда тази вода, тази течна, хлъзгава като медуза, неестествено огромна Капка…

Жалко, че границата не минава по меридиана и граничната флотилия никога не доближава ледовете.

— Отдъхна ли си? — осведоми се Джилда. — Пет минути вече лежиш.

— Още не.

— Ах ти, прасенце! Умори ли се, бедничкият ми? Да не би коренчето ти съвсем да е изсъхнало? Ами ако му помогна?

— Безполезно.

— Защо така?

— Изворчето е пресъхнало — въздъхна Филип, опитваше се да изобрази на лицето си съжаление. — И откъде да се вземе толкова много? Първо дрейф на полугладен порцион, след това арестът на „Корморан“… Мъка. Между другото, много ми е интересно защо ме прибраха чак на деветия ден?

— Глупчо, намерил какво да пита… Нали се върна при мен? Нали си жив?

— Че съм жив, жив съм, но това е свинщина.

— Свинщина е, че не ми обръщаш внимание. Хайде, ела тук…

Филип въздъхна.

— Още пет минути, може ли?

— Лейтенант Алвело, марш навън! — Сладострастната усмивка не изчезна от лицето на Джилда, но гласът й придоби служебен тон. Ала дори не й мина през ума да прикрие разкошното си тяло. — Обличайте се. Заповядвам ви да се приберете и да си починете. Пътьом намерете мичман Харитонов и му кажете незабавно да се яви тук. Ясно?

— Тъй вярно! — отвърна Филип и заподскача на един крак, докато пъхаше другия в крачола на панталона. Сякаш ураган го бе помел от леглото и дори не си направи труда да скрие радостта си: и без това на Джилда й беше безразлично. — Ще го намеря на дъното на океана, ако трябва.

И наистина намери споменатия мичман и дори изпита съмнително удоволствие да се полюбува на изопнатото му лице. След това се дотътри до койката в офицерското общежитие. Искаше му се да потърси Пьотър, но вече съвсем нямаше сили. И без това нищо не беше узнал. Пак нищо. Че са го подхвърлили за примамка, това е ясно. Но кой? Защо? Беше полетял при първия призив на Джилда с надеждата да научи отговора от нея. Идиот! Увлече се, а контраадмирал Риенци не се увличаше дори в леглото…

Засега е ясно едно — поне на пръв поглед Джилда не придава голямо значение на инцидента — обикновено произшествие, колко ги е имало и колко още ще ги има…

Но наистина ли е толкова безразлична? Капсулата е нейна, подчиненият също, а да се губят хора в мирно време най-малкото е проява на лош вкус. А може би лейтенант Алвело просто има твърде развинтено въображение?

Дявол го взел.

Зад стената дуднеха — навярно някоя компания ветерани, предпочели да се натряскат далече от досадните очи на полицаите. Сега се бият в гърдите, разказват си подвизи, изброяват заслугите, рейдовете и раните си и се оплакват от несправедливата съдба. Поне до бой още не са стигнали.

Филип се намръщи и се обърна на другата страна. Жив е — това е вярно. Тъкмо време най-сетне да си вземе урок колко е опасно, когато се завира в игрите на по-силните. Ако знаеше със сигурност, че е станало случайно, че никой повече не смята да го изоставя, ще махне с ръка и ще забрави. Но как би могъл да знае?

„Ще разбера кой е — обеща си той. — Ще го открия и ще попитам защо. И кой е заповядал. А после — бог да им е на помощ“.

 

 

И веднага щом реших, че няма да прощавам никому, в главата ми повя хлад и по гърба ми пробягаха тръпки. От опит знам, че е така — терзанията са, докато се колебаеш, а решиш ли — не е важно какво, но твърдо — веднага планина ти пада от плещите и тъпите мисли изчезват. Това е като в капсулата: може да се мисли, стига това да не пречи на рефлексите, но да се замисляш е вредно. Тези, които прекалено много умуват, отдавна вече са изчезнали във Вихрения пояс, мир на разтвора им.

Само че от твърде много мислене ме заболя главата. Още старите въпроси нямаха отговори, а ето ти сега и нови. Въртях се, не можех да заспя.

Първо, досега никой, освен онзи глист Андерс, не ме изслуша като хората — дори и Джилда. А си мислех, че няма да ме остави на мира, ще ме накара да й опиша целия патрул по минути. Всъщност не е изключено да се случи — утре или вдругиден. Въпросът е защо ме докараха тук на пожар? Хайде де? Защото Джилда я е засърбяло?

Може да е било заради ментоскопирането? Това би могло да обясни защо още не са ме привикали. А и самото ментоскопиране беше странно — поне двайсет минути ме държаха в онова кресло. И защо? В Центъра, а Сумбава, се бях сприятелил с един мозъкобъркач и той ми разправяше, че за снемането на ментограма с каквато и да било дълбочина са необходими секунди, независимо дали си гений, или пълен кретен — апаратът не вижда разлика. И онзи дългуч, покрай който минах на летищната палуба — помня, че ме изгледа някак особено, не беше току-така и това… Като че ли и друг път съм го виждал. Кой ли беше пък той?

Слязох при Пьотър чак на другия ден. В ремонтния док на Шамандурата вахтата е двайсет и четири часова — едно денонощие се мотаеш, едно е изцяло твое, но си на разположение, после два дни почиваш. Пьотър се прибра уморен, пъхна се под душа и вече беше готов да обърне няколко чашки, а може би и да си повика мацка. Аз бях в кофти състояние: след половин ден въргаляне в леглото с Джилда всичко ме болеше, цяла нощ ме измъчваха кошмари и спах на пресекулки. Сънувах, че нашата Шамандура не е конус върху полусфера, а куб, при това с много по-малки размери, и в този куб се вихри такова кърваво клане, че косите ми се изправиха. А след това кошмарът придоби още по-черни окраски и тъй като нямах никакво желание да го доглеждам, се събудих с такава мъка на душата, че бях готов за завия като куче. Да завия към луната — само дето на Капка няма луна. Иди се наспи с подобни сънища.

Пьотър живее край доковете, на седем нива под ватерлинията. Зарадва ми се.

— Жив ли си? Разправяха, че си изчезнал безследно.

— Надявай се — ухилих се злобно. — Кой щеше да те пои тогава? — И вадя изпод куртката любимата контрабандна, купена на тройна цена. Чиста отрова според земните представи. Ама тук още никой не е умрял.

Пьотър веднага извади още една. Е, щом ще е така, няма смисъл да ходим до бара.

— Е, да пием за завръщането ти — вика ми. — Провървя ти, ей. Успешни изплавания!

За малко да му пожелая същото. Че какви изплавания може да има един ремонтен работник? Какви потапяния? Ще вземе да се обиди, а сега не ми е до това. А който обижда Пьотър, си има работа с мен, и то веднага.

Преборихме значи първата бутилка и се захванахме с втората. Пьотър, както винаги, се занимава с любимата тема: оплаква се от живота, гледа тъжно като просяк. После ми разказа с подробности за последното си любовно завоевание: „Студено е долу в трюма, като в хладилник, от сто години не е чистено, капе навсякъде, сталактити са прораснали, жената под мен ледена, замръзваш дори само в корема й да се отъркаш…“ и „от мерак й скъсах чорапогащника, а отдолу се оказа, че е съвсем без гащички…“ А след това, както и можеше да се очаква — за неговата Ана, за това какъв подлец е той и жалко насекомо. Колкото по-дълго служи на Капка, толкова по-охотно изпада в меланхолия. Противно ми е да го слушам.

Преди се опитвах да го оживя. Случваше се да се скараме, дори да си организираме някой тупаник, стига да сме сигурни, че няма да ядем бой. В краен случай му разказвах някоя свежа история. Но този път реших, че няма смисъл да му описвам секса в хидрокостюм, а направо преминах към въпроса:

— Имаме ли в щаба капитан-лейтенант Андерс?

— В щаба на Четвърти отряд? — пита ме Пьотър и мига. — Нямаме. Със сигурност. Защо питаш?

— В оперативния отдел на щаба на граничната флотилия — уточнявам.

— Аз пък откъде да знам? Много ли ти е важно? — Кимнах. — Тогава почакай тук, ще ида да питам.

Върна се след няма и две минути. Не се учудих — Шамандурата не е вселена, тук всеки е наблизо и винаги ще се намери кого да попиташ.

— Няма такъв в щаба — ми казва още от вратата. — И не е имало. Защо те интересува?

— Интересува ме. Ти кого пита?

— Юконен.

Ами да, мисля си, кого другиго? Юконен е бивш курсант, сигурно още си пази връзките. Информиран момък, полезен, макар и малко нахален.

— А той къде е сега?

— Ами тук, наблизо. Разправя се с механика — оплаква се, че му хвръкнал блокът за цереброуправление. А бе защо те интересува все пак?

— Бъди приятел — му казвам — и го попитай дали познава един такъв, може и да не се казва Андерс, невзрачен, блед, сънлив… — И му описвам всички характерни черти на Глиста.

Пьотър винаги ме е разбирал от половин дума. Без да спори, сви рамене и излезе. Върна се пребледнял, лицето му изопнато — направо ме изплаши.

— Ти в какво си се забъркал бе? — пита ме шепнешком.

— В нищо. Защо?

— Ами защото този твой Андерс не е капитан-лейтентант, а подполковник от контраразузнаването. За какво ти е притрябвал?

— Не той на мен, а аз на него. Той ме докара на Шамандурата.

— Ха! Слушай, наистина ли не си оплескал нещо?

— Кълна се — отвръщам. — А ако закъсам, няма да повлека със себе си, обещавам.

Той махна с ръка, един вид „ти за какъв ме вземаш“, или „като ще е гарга, рошава да е“, но видях, че се радва. Какво пък, и аз бих се зарадвал на негово място.

Мълча, пия и разсъждавам. Значи патрулирам аз по граничния участък и изведнъж ме бомбардират. Случва се. Може и да е бил онзи, непознатият, ако в силозите му няма тактически ракети, а касети с дълбочинни „подаръчета“. Вярно, за да организира такова „чекмедже“, като това, в което попаднах, би трябвало да опразни всичките си силози до последния. На негово място не бих рискувал да се разголя така. Както и да е. Девет дена чакам помощ, а вместо нея се появява непознатият, при вероятното си изтегляне от успешно проведена диверсия. Случайно ли се натъкна на мен, или му бяха оставили само този коридор? Ако е така, става ясно защо на „Черния корморан“ веднага ме поставиха под арест, без да ми обясняват и без да изслушат обясненията ми: объркали са се, чакали са инструкции… предполагали са, че ще намерят празна капсула, най-малкото мен, защото вероятността да попадна в плен е малко под сто процента, а да се застрелям преди това — не повече от десет. Излиза, че са ме използвали, съзнателно и хладнокръвно, като дребен еднократен детайл — използвали са ме и са ме изхвърлили… Не са предвидили само едно — че противникът ще се окаже човек, ще плюе на дълга заради уважението към чуждата чест или от най-обикновено човешко съчувствие…

Точно това никога няма да разберат. Аз самият трудно го възприемам, но все пак се справям, сигурно защото съм дълбочинник, а не тилов стратег. Затова пък ми е повече от ясно защо изведнъж от мен се заинтересува контраразузнаването.

Ама и аз си имам едни поводи за радост. Изведнъж ме осени нова мисъл.

— Слушай, ще идеш ли само още веднъж, а? Трябва да поразпиташ за един цивилен… — И му описвам онзи дългуч, дето вчера се блещеше в мен. Най-вероятно е празна тази работа. Какво толкова, като ме е гледал?

Пьотър се почука с пръст по слепоочието, но излезе. Пиша му се приятел, а само му усложнявам живота. Върна се в недоумение. Юконен, оказва се, дълго не могъл да разбере за кого става дума, а после си спомнил: някакъв си Шеленграм от отдела за Перспективно планиране, повече нищо не знаел, и щял ли да му направил Пьотър услугата да се завре в нечий друг задник с въпросите си? Пьотър му казал, че ще му я направи.

Какво пък, успокоявам се, планирането все пак е по-добре от контраразузнаването. При всички случаи е по-добре. Освен ако не съм тръгнал по лъжлива следа с този Шеленграм, което е най-вероятно.

— За твое здраве — казва Пьотър. — И за късмета ти. Дано те забравят.

— Млъкни, злочестивецо — хиля се аз. — Да не искаш петнайсет години да си остана лейтенант? Ad augusta per angusta, както са казвали латинците, тоест, ако в теснината не ни зарие свлачище, все някак ще стигнем до върховете…

При тези думи той ме погледна странно, а и аз сам взех да се чудя. Такава сентенция, че и на латински, не бях очаквал от себе си. При това на пияна глава.

Така и не разказах нищо на Пьотър — докато допием второто шише, той вече почти не ме чуваше. Време му беше да захърка.

Шамандурата под ватерлинията не е особено привлекателно място: тъмно, влажно, безкрайни объркани коридори. Схемата не е радиална, както са „положителните“ палуби, нито коридорно-клетъчна, а някаква анфиладно-заврънкулеста, ако мога да се изразя така. Анфилади и заврънкулки. Цяла джунгла от тръби над главата, а в тръбите нещо бълбука и боботи, бръмчат помпите на опреснителите. Огромни канали на ходовите водомети — цели орди — от борд към борд. Основен и спомагателни реактори, маршови двигатели, корабостроителница, докове, шлюзове, разпределители на регенеративнана система — навсякъде забранени зони, лъчеви бариери, охрана. Много палуби са заети от ремонтно-производствени цехове и конвейери. Резервна енергосистема, използваща разликата в температурата между подводната и надводната част на обшивката… а над самото дъно, неизбежно, няколко хиляди тона леденостудена вода. Като добавим към всичко това баластните цистерни и сложната хитроумна хидравлика на тройно амортизационния борд, ще излезе, че почти не остава място за хората. Но не по документи под ватерлинията живеят не по-малко от две хиляди души, а според слуховете — от три до пет хиляди. Все пак Шамандурата е невъобразимо голяма.

Три хиляди безотчетни обитатели — това е малко вероятно. Няма как да се изхранват. Но хиляда никому ненужни в повече, това е напълно допустимо.

Никому ненужни…

Не ги разбирам тези хора. Не ги разбирам, а и не са ми приятни. Престъпна пасмина. Уволнени от служба, но отказали да се върнат в метрополията, за да чакат ново назначение на друг бряг, пропили се наемни работници, на които отдавна са махнали с ръка, несполучили аборигени на Капка, космически скитници и най-обикновени курви, човешка утайка…

Вместо трюмни плъхове — хора.

Във всяко земно пристанище да се почисти трюмът от странични лица е работа неприятна, но напълно осъществима. Не и на Капка. Ветераните разправят, че последният полицейски набег бил преди повече от пет години. Не се разминало без стрелба, но все пак успели да пратят част от заловените със специален рейс на Земята — обаче там отказали да приемат наши лумпени: имаме си и свои, един вид. На долните палуби има престъпнически бърлоги и курви и даже трева — стига до там по някакъв начин. Ако познаваш пътищата, плащай и се наслаждавай, щом те сърби.

Да те обработят, между другото, също могат. Ще се заядат с теб и ще си изядеш боя, а после ще ти изтърбушат джобовете. От офицерите все пак се пазят, но виж, обикновеният персонал е лесна плячка. Та затова последните избягват да слизат долу.

Отърсих се от тези мисли, когато някой здравата ме ощипа отзад. Така и предполагах — ухилено женище. Тоест, било е жена, а какво е сега — неизвестно. И как иначе при такова съчетание — дебела, рижава и с брадавица на носа. Много благодаря, но нямам нужда! На вид гони петдесетака, от лицето се сипе мазилка, лъха на изгорели кабели. На такава дъртофелница и Пьотър не би налетял, та какво остава за мен след маратона с контраадмирала.

И въобще — кой дявол ме докара тук? Че и без оръжие.

Едва си го помислих и сякаш нещо изщрака в бедната ми тиква. Щракна — и ме поведе, а аз вече не съм аз, а само своята четвъртинка, при това най-безволевата. Не искам, а вървя — жената пред мен отстъпва заднешком, примамва ме и сякаш някаква странична сила ме влачи след нея като уловена в трал риба. Краката ми са омекнали, целият съм плувнал в пот, а в мислите — тиха паника, за излишни движения ми е противно и да помисля. Съобразявам вяло. Хипноза? Прилича на нещо такова. А аз си мислех, че не съм податлив на хипноза… Че кой е чувал за грозни проститутки, примамващи клиентите си с хипноза?

Не и аз. Не се случват такива неща на белия свят. Даже и при нас, на Шамандурата.

Може пък въобще да не е хипноза.

Позната анфилада. Не, това не е минус седма палуба, където живее Пьотър, а доста по-надълбоко… Защо съм тук? Как съм се озовал тук? Излиза, че съм вървял и не съм виждал накъде?

Кошмар.

Ще ми се да извикам, а не мога. Какво искате от мен? Кои сте вие?

Как се озовах в нишата също не помня. Най-обикновена ниша, с каквито е пълно на техническите палуби, а вътре монтиран — ако се съди по черепа върху прашната врата — обикновен разпределителен щит за няколко киловолта. Жената беше изчезнала. Или стоеше зад мен и ме командваше… но нямам сили да се обърна. Не… Не мога.

Като залепнала в мед муха.

Оръжие не нося, джобни пари — съвсем малко. Може би не го знаят? Какво друго би могло да ги заинтересува в мен? Офицерската униформа?

Не е изключено.

Още един вариант — това не са трюмни плъхове, а контраразузнаването. Не ми стана по-леко.

Решили са да ме премахнат? Или ще го изпипат по-добре — ще ми внушат да се самоубия?

Нито едното, нито другото. Стоя вцепенен, като в кошмарен сън, когато би трябвало да бягам презглава, само че краката отказват да ме слушат. И изведнъж сякаш някаква топла длан проникна в мен — черепът не може да я спре, влезе и докосна мозъка ми… Безмълвен ужас, тръпки по кожата. Като на забързана лента пред очите ми премина целият ми живот, от Големия андийски трус до Капка — кой знае защо, особено подробно, срещата с чуждия от А–233. Казват, че се случвало преди смъртта. Оставаше само да чакам — ей сегичка непослушните ми ръце ще се протегнат, ще скъсат пломбата, ще наберат неизвестен за мене код, ще дръпнат настрана вратичката с „Веселия Роджър“ и ще хванат кабелите…

Дланта ме пусна изведнъж. Изчезна от мозъка ми, и то така внезапно, че по гърба ми отново полазиха мравки, пот се стичаше на струйки по цялото ми тяло… обърнах се — няма и следа от жената и въобще нищо подозрително, само някакъв техник, който минаваше наблизо, изсумтя и ускори крачка.

Какво ставаше с мен? Привиждаха ли ми се разни неща? Припадъци ли почвах да получавам?

Какво ми струваше да се върна със сравнително спокойна крачка — и да не побягна — до асансьора, на никого няма да кажа. Малко се поуспокоих, докато се изкачвах нагоре, към Бета–28, а като излязох на терасата над океана и вдишах студения въздух, осъзнах, че не ми се е случило нищо необичайно. Леко отравяне, оттам и халюцинацията. Кой знае какво е имало в онази контрабандна водка? В трюма също дестилират алкохол, от какво — по-добре да не знаеш: филтрирай през абсорбента и пий.

Изпсувах на руски и изведнъж ми олекна. Полезно средство за успокоение на душата. Зяпам океана и току покашлям. В обикновени дни совалките и ракетните товаровози обвиват Шамандурата в такива облаци, че е невъзможно да се диша без филтър, но днес е чисто и ветровито. Има силна буря. Недостатъкът на кислород във въздуха естествено се усеща — седемнайсет процента не са двайсет и един. Пиячката все още върлува в главата ми. И изведнъж, право в ухото ми, носово, през дихателен филтър:

— Вие ли сте Филип Алвело?

Някакво мичманче. Непознато. Със сигурност не от нашия отряд. Нито от попълнението. Униформата му прилежно изгладена, гледа надменно.

Ясен си ми, мисля си. Знаеш ли колко такива като тебе съм срещал.

— Да, аз съм лейтенант Алвело. Какво има? Вие кой сте?

Все пак ми отдаде чест — сякаш пъдеше муха от козирката си.

— Младши военен фелдшер Стамеску, медицинска служба на граничната флотилия.

Едва не заревах в истеричен смях — съвсем естествена реакция след тягостната халюцинация, — но реших да не правя принос в медицината. На руски фамилията му звучеше доста смешно. Този език го научих през двете години на Корсаков. Не е като испанския, разбира се, но все пак… И без това мисля на интерсанскритски.

На петлиците на мичманчето — стандартна земна змия над кофичка от сладолед и римска „тройка“. Всичко е както трябва. Двата флота, граничната флотилия и авиацията разполагат със собствени медицински епархии. Обединяват ги само когато се задава някоя голяма неприятност, война например.

— Трудно е да ви открие човек, лейтенант. Ей! Да не сте пиян?

— Тъй вярно — не много — признавам. — Имам право — в отпуск съм до двайсет-нула-нула. Други въпроси има ли?

Той се понамръщи, но реши да не спори.

— Не. Така може би е дори по-добре. Наредено ми е да ви поканя на събеседване.

Надменен, но коректен… Това е добре. Не обичам да се държат с мен грубо. Ако вместо „поканя“, беше креснал „заведа“, или още по-зле — „отведа“, не съм сигурен дали нямаше да му фрасна един десен по филтъра. В рамките на възстановителната терапия, ако мога да се изразя така. Щеше да ми се размине с офицерски съд, а ако този тип беше от контраразузнаването, дори без него — просто щяха да потулят инцидента.

Всеки е храбрец на пияна глава…

Но защо, интересно, каза, че било по-добре, че съм пиян?

Добре де, там ще разберем.

— Къде?

— Не е далече.

 

 

Докторът седеше на ръба на бюрото, клатеше лекомислено крака и разглеждаше дружелюбно Филип. Предизвикваше неволна симпатия и за час разговор въобще не му беше омръзнал. Чисто и просто наше момче, макар и лекар, при това психолог мозъкобъркач. Две чашки ароматно вносно кафе димяха на бюрото и приятно дразнеха обонянието на Филип. Истинско кафе, не някаква евтина синтетика.

Филип взе своята чашка, отпи и се опари. Паузата се оказа твърде кратка, за да събере обърканите си мисли.

Досега не бе идвал на тази палуба. Не беше лошо — чисто, уютно, тихо. Симпатичният доктор дори не си направи труда да скрие, че е щатен психолог в контраразузнаването. „Приятелю, повярвайте на думите и опита ми, тук ви мислят само доброто. Лично аз съм убеден, че сте съвсем здрав, така че давайте по-скоро да свършваме, че ме чакат хиляди по-важни дела. Нали не възразявате?“

Филип, естествено, не възразяваше. Започнаха с обикновен медицински преглед (непознатият възрастен лекар, който му вземаше кръв, долови, че мирише на алкохол, и се отдръпна погнусено) и повторно ментоскопиране на нов апарат, с оправданието, че при вчерашния сеанс е имало дефект в машината, и продължиха със задушевен разговор — за службата на Филип, за обучението, за разпределението на свободни места, за сирашките детски години, за какво ли не…

По някаква необяснима причина лекарят проявяваше особен интерес към детството му. Филип сам не усети как се разприказва на тази тема, а когато забеляза, само махна с ръка. Защо не? Да не е престъпник, че да крие? Пък и нима може да се отрече: приятен, предразполагащ към откровение събеседник, който слуша съчувствено и знае кога да се пошегува. Дори разказа през смях на Филип два вица за Адмиралисимуса — стари, но смешни…

Малко ПРЕКАЛЕНО дружелюбен.

Махмурлукът отдавна го бе напуснал, но пред очите му се стелеше някаква пелена — мътна завеса — и зад нея лицето на лекаря губеше отделни черти: само нос, уста, очи… Петно, а не лице, помисли си Филип и изведнъж почувства съвсем лека неприязън. Лека, дружелюбна неприязън.

Мътилката бързо се разсейваше. Ама какво ми става, помисли панически Филип. Забравих ли с кого си имам работа? Отпуснах се, повярвах… Наивен идиот! Разговорът естествено се записва и ще бъде анализиран щателно. Може би дори сега ни наблюдават. Наблюдават… и правят изводи.

Не бива да се отпускам. Трябва да съм бдителен, хитър като змия. Да не им позволявам да разберат, че знам: тъкмо те са ме подхвърлили. Пожертвали са ме като ненужна вещ.

Напрегна се. Лекарят, изглежда, го забеляза, защото продължи с променен тон:

— Значи вие твърдите, че при разпределението на свободните места по отношение на вас е била извършена несправедливост?

Филип преглътна.

— Така ми се струва. Макар че началството, естествено, знае най-добре. Може би съм се надценил.

— Едва ли. Отзивите за вас са чудесни, повярвайте. Уреждането на „синчетата“ е стар проблем… за щастие, тук, на Капка, сме далече от тези неща. Лично аз наистина смятам, че са ви пренебрегнали несправедливо, но сега вече нищо не може да се направи — а и да ви върна в метрополията не е във властта ми. — Докторът се усмихна и му намигна заговорнически. — Аз самият не бих имал нищо против да се прибера. Нали разбирате, да се разходя по пясъка, а океанът да си седи на мястото… Честно казано, не съм единственият, на когото е омръзнала до смърт тази консервена кутия насред водата. Това е сериозен проблем. Вие, дълбочинниците, сте щастливци — със седмици, понякога с месеци отсъствате от Шамандурата, а не осъзнавате какъв късмет е това.

— И там е същото — възрази Филип. — Океан — навсякъде и докъдето ти стига поглед. Само че забравяте, че мнозина от нас така и не се завръщат. Ето в нашия отряд например за една година трима изчезнаха безследно.

Докторът се покашля.

— Разбирате, че нямах това предвид.

— Ясно ми е — кимна Филип. — Ако не разбирам нещо, то е защо най-сетне не преминете към същината? Питайте — ще ви отговоря. Какво искате от мен? Бях в патрул. Приклещиха ме в „чекмедже“. Най-малкото двайсетина бомби. Вече мислех, че ми е изпята песента. Прекарах известно време в безсъзнание, сетне в дрейф. Накрая онзи, непознатият, не ме взе в плен. Защо — не зная. Не зная и какъв цвят му бяха очите — ако толкова ви интересува.

— Защо да ви разпитвам? — учуди се докторът. — Всичко, което е нужно от вас, за вашето и моето началство, присъства в ментограмата ви. Не се безпокойте, този път нямаше проблеми с апаратурата, снехме я без проблеми. Моята задача се ограничава само до психологическия контрол, а въобще не да анализирам действията ви… а и да си призная, нищичко не разбирам от морска тактика. Каквото е нужно, ще го извлекат от ментограмата. Що се отнася до мен, трябваше да се убедя, че психиката ви не е пострадала сериозно.

— И какво? Убедихте ли се?

— В общи линии — да. Но остана още малко, за чиста съвест… Няма да прибягваме до асоциативен разпит, това е дълъг и неприятен процес. Я по-добре да си поиграем на свободни асоциации. Знаете ли какво е?

Филип кимна.

— В такъв случай да започнем. Капсула.

— Атака — налягане — теснота — чекмедже — прах — издръжливост — да отбиеш — разлом — форма — потапяне…

— Много добре. Океан.

— Индийски — дълбочина — морска сол — придънни води — минерали — йонообменници — руда — слитъци — Юкон — транспорт — кораби — шлюзове — Порт Бю… — ъъ…

— Продължавайте, ако обичате.

— Пристанищни складове — Нови Нюпорт — острови — течения — кръговрат — изплаване — буря — Луна — лунен камък…

— Защо Луна?

— Лунни приливи. И отливи.

— Забележително. Сега: стратегия.

— Адмиралтейство — война — космофлот — авиация — поддръжка — ресурси — успех — политика…

— Достатъчно. Уморихте ли се?

— Малко.

— Какво пък, мисля, че стига. — Докторът скочи от бюрото, разтърка схванатия си крак с едната ръка, а другата подаде на ставащия Филип. Ръката му беше суха и силна. — Благодаря ви за оказаното сътрудничество, беше ми приятно да си побъбря с вас. Сега вече съм сигурен — всичко с вас е наред, няма никакви отклонения. Можете спокойно да се връщате на служба. Предполагам, че повече няма да ви безпокоим. Довиждане.

— Довиждане — отвърна Филип.

— Ако възникнат проблеми — обаждайте се. Ще се помъча да намеря малко време за вас.

 

 

Докторът знаеше, че няма да остане дълго сам — след по-малко от минута в каютата нахлу подполковник Андерс. Лекарят се усмихна — даже стремителните движения на подполковника изглеждаха вяли. Или беше вродена аномалия, или успешно завършена екзотична ръкопашна школа, поставяща в изискванията за победа недооценката на боеца от противника. Смееш ли да го попиташ обаче?

— Е? — попита подполковникът. — Как беше?

— Ментограмата е доста интересна. — Докторът се почеса по слепоочието със свит пръст. — Пратиха ми я. Качеството си го бива.

— Прегледахте ли я?

— Доста внимателно. Трябва да си дадете сметка, че е доста трудно по време на непосредствена работа с изследвания. За щастие той се оказа податлив на хипноза.

— Позна ли ви?

Докторът поклати уверено глава.

— Не ми губете времето.

— Доколкото може да се съди, наистина са го пуснали чист. Неприятно, но факт. Убеден съм, че имаме работа не с противодействие на специалните служби на Лигата, а със случаен благороден порив на вероятния противник, така да се каже, прищявка на частно лице. Изглежда, ще се наложи да повторим операцията с някой друг.

— Това вече не е ваша работа. Той какво знае?

— Нищо. Догадки, подозрения, обида, желание да си разчисти сметките — напълно естествени реакции. Ако беше наистина просто лейтенант Алвело, нямаше смисъл да се безпокоим.

Андерс се подпря на затопленото от лекаря бюро, после пак закръжи анемично из стаята. „Глист — помисли си лекарят, мъчеше се да изглежда равнодушен. — Правилно го е кръстил Алвело. Примитивна асоциация от първи ред, но точно в целта“.

— Най-интересното от всичко, подполковник, е, че той наистина не е този, за когото се смята. Притежава щателно изпълнена ментограма на добропорядъчен новобранец и дори аз бих повярвал в нея, ако не бяха свободните асоциации… Подробно ли да докладвам, или съкратено?

— Съкратено. Подробно — по-късно.

Докторът кимна.

— Защо при него думата „капсула“ се асоциира с „прах“? Да допуснем, че е водна прах. Но няма връзка с по-нататъшната верига: „издръжливост — да отбиеш — разлом — форма“. Едва петата дума — „потапяне“, има пряко отношение с океана. По-нататък: „руда — слитъци — Юкон — транспорт“. Трудно е да си представим, че нашият подопечен си е спомнил така наречената „златна треска“ в началото на Тъмните векове — това е твърде тясно специализирана тема дори за историците. По-логично е да предположим, че изследваният е имал предвид някакво транспортно средство на име „Юкон“…

— Може да се провери — отбеляза Андерс.

— Вече проверих, подполковник. — Докторът посочи компютъра-гривна. — Преди четири години космическият лайнер „Юкон“ е бил пратен за скрап. През двайсет и шестте години от своята биография е летял по курса „Земя — Прокна“. Прокна е предполагаемо богата на полезни изкопаеми планета на периферията на Вътрешния ръкав, на три тунелни скока от метрополията… По-нататък — незабележимото изпускане „Порт Бю…“ Известни са ни само две селища със сходни имена: Порт Бюкенен на насипния остров в Атлантика и Порт Бюно на Прокна. Изследваният е убеден, че никога не е бил на нито едно от тези места, затова доста неумело трансформира случайно изпуснатото „Порт Бю“ в „пристанищни складове“ и подкрепи това с „Нови Нюпорт“ — последното място от неговото обучение. Примитивна неволна уловка. Спомена Луната и лунните приливи, въпреки че на Капка приливите са слънчеви. За жълтите приливи въобще не се и сети, макар че едва ли има нещо по-естествено за дълбочинник на Капка. Думата „буря“ не е характерна за моряк, морякът ще използва по-скоро „щорм“. Затова пък на Луната има Океан на Бурите със стратегически важно значение. Не беше никак трудно в асоциациите на изследвания да се забележи известен минералогичен уклон. Интересно е също, че спомена космическата флота и авиацията — може би тук съществува асоциативна връзка с думите „издръжливост“, „разлом“ и „форма“. Мисля, че не би било зле да се поразровим в личните дела на випускниците от ВВС центровете.

— За какъв срок?

Докторът въздъхна.

— За последните двайсет-трийсет години.

— Какво говорите?! — попита хладно Андерс. — Алвело е двайсет и пет годишен сополанко.

— Фактите, подполковник. Главата не бих си заложил, но виж, ръката — може би. Първо „Юкон“. Второ, именно на Прокна преди около двайсет години станаха доста необясними събития. Ако държим да установим истината…

— За ваше сведение — прекъсна го бавно Андерс и докторът млъкна, — ние не държим да узнаем истината. По-скоро искаме да отстраним едно препятствие, ако въобще съществува. Накратко. Вашите изводи?

Глист. Сега вече няма отърваване от тази дума, помисли си докторът. Вял, блед, примитивен, опасен… глист. Презиращ неудачника, когото е принуден да използва за тази тънка работа. Професионалист, както и Велич, безспорно. Но няма по-лошо от това, когато истинските майстори в работата си отиват, а на тяхно място идват ето такива… мърлячи. Занаятчии. Те са по-примитивни и по-силни, в това се крие предимството им и в края на краищата тъкмо те остават…

— Както кажете, подполковник — побърза да отвърне лекарят. — Не знам кой е поставил на изследвания блок от неизвестен за нас тип, но съм сигурен, че такъв блок е имало. Даже сега, преди детайлния анализ, съм абсолютно уверен, че ментограмата на изследвания е фалшива. В нея няма и следа от заложените от нас двамата капани, което, меко казано, е доста странно. Във всичко останало това е типична ментограма на типичен новобранец, дори мога да се обзаложа, че съответства на жизнения опит на изследвания. Вярвам също така, че с познатите ни методи толкова убедителен ментозапис е невъзможен. Не зная кой е нашият противник, но той е допуснал само една грешка — не е предполагал, че ще прибягна до такъв архаичен метод като свободните асоциации. В настояще време изследваният е твърдо убеден, че е лейтенант Алвело. Лично аз съм сигурен в друго, подполковник — този тип е „кукувичка“. Типична.

— И това ли знаете? — попита с безцветен глас Андерс.

— Именно заради „кукувичките“ изгорях в метрополията. — Докторът си позволи измъчена усмивка. — Престарах се с един от тях и ме пратиха тук да си изкупвам греховете.

— „Кукувичка“ — повтори нацупено Андерс и изруга вяло. — Значи и вие потвърждавате… Само това ни липсваше.

Докторът премълча. Осъзнаваше, че началството не очаква от него реплика. Федеративната зона не беше готова за война, но въпреки това щеше да воюва. Че някой някога бил ли е напълно готов? Риторика… Противопоставяне на своя недоимък срещу недоимъка на противника — както винаги… И ето че когато до час нула остават броени седмици, когато изстраданите в тишината на кабинетите планове всеки миг ще придобият реален облик, ще се превърнат в действия и доклади за изпълнение, в задния си двор откриваме досадна и неуместна неприятност — „кукувичка“, при това под нечие опекунство. Като ненавреме появила пришка. Като нахална муха, кацнала върху щабна карта. Какво ще направи този занаятчия Андерс мухата? Не е трудно да се предположи.

Оттук могат да се извлекат немалко ценни сведения. Кои са опекуните на „кукувичката“? Каква им е силата? Ако се съди по ментограмата…

Изведнъж докторът изпита остро желание да се озове колкото се може по-далече от Шамандурата, а най-добре и от Капка. Жалко, че беше невъзможно.

— Карл, искам и ти да го знаеш — заговори неочаквано на „ти“ подполковникът. — Има информация, от нашия изследван се интересуваме не само ние. И това никак не ми харесва, Карл. Ама никак.