Александър Громов
Ватерлиния (13)

3.

Шамандурата потрепваше. Всяка минута върху забуления в облаци горен срез на конуса се стоварваше драконов рев — терминалът приемаше в някоя свободна шахта тежка безпилотна ракета, водена с помощта на лъч; на всяка минута се усещаше тласък и палубата реагираше с гъделичкащи стъпалата вибрации, чуваше се метално дрънчене и тракане, зловещо пропукваха преградите, краткотрайното сътресение преминаваше по цялото тяло на Шамандурата от горе до долу и угасваше в океана. По тъмната вода, гладка като огледало още от сутринта, пробягваха пръстеновидни вълнички — Шамандурата „потъваше“ на неразличима за окото минимална дълбочина, сякаш беше завързана с невидима корда за спотаила се в дълбините огромна хитра риба. Минута — и ново „подръпване“.

Никакви совалки — само ракети и само тежки, с пределна за терминала големина и товароподемност. Заради безветрието върхът на Шамандурата бе обгърнат от отровен смог, който задръстваше въздушните филтри в съкратени срокове. Терминалът поставяше рекорд по приемане и обработка на товари — няколко космически транспортни кораба бързаха да се разтоварят едновременно под прикритието на корабите от блокиращата ескадра. Приемане на поредната ракета, изсмукване на изгорелите газове, разтоварване, подготовка за старт, старт, подготовка за приемане… Дългогодишното предпазливо натрупване на военна сила бе останало в миналото — сега военните товари вървяха в неспирен поток. След тричасова смяна работещите на терминала буквално падаха от умора, само някои андроиди успяваха да издържат две смени подред.

Сред легендите за Шамандурата има и една доста омразна на диспечерската служба: веднъж невисоко над терминала се сблъскали и изгорели две ракети, погрешно насочени към един и същи силоз. Почти със сигурност това е измислица, живописен и забавен елемент от богатия местен фолклор. Добре обучените оператори андроиди допускат грешки много по-рядко, отколкото неизбежните според теорията на вероятностите аварии в работата на автоматичните устройства.

Изглежда, една от товарните ракети се бе отклонила от траекторията на кацане, защото към рева на дракона в облака се добави и нетърпимият вой на сигнала за тревога. Шабан запуши уши. Знаеше какво може да последва и че вече е късно да бяга от флайдрома. Сега на горните палуби цареше истинска треска — миг по-скоро да отведат „сглупилата“ ракета настрани, да я забодат в океана по-далече от Шамандурата, а ако има възможност — да я разстрелят със зенитни установки над Шамандурата — дъждът от разтопените в огненото кълбо отломки е за предпочитане пред сблъсъка с хилядотонна грамада.

От облака се плъзна сянка. На триста-четиристотин метра от борда изригна кипящ гейзер от свистяща вода. Гореща вълна заля долната тераса, събори зяпачите и цяла минута се оттича през шпигатите. Стълбът пара почти достигна облаците. Сирената неочаквано млъкна. Върху успокоената морска повърхност между Шамандурата и топящото се ледено поле на полярната шапка остана да плува само червено петно от сварен крил.

— Да де — промърмори Менигон, след като изчака ревът на поредната ракета, която този път се спусна без проблеми, да утихне, — все пак хората са идиоти. Да си бяха построили космически терминал — нямаше да имат такива проблеми. — Сръга Шабан в ребрата. — Пък и нямаше да се налага да делят една водна планета… Какво се умисли? Прилоша ли ти?

— Не.

— Да вървим тогава.

— Къде?

— При моя приятел контраадмирал Хипел, командир на Шамандурата. Кой друг ще ни даде совалка и разрешение за отлитане?

Прииска му се да попита: „А той ще даде ли?“, но Менигон вече не го слушаше. Шабан се огледа в движение, махна на пилота — в очакване на техниците той унило се подпираше на платформата и на лицето му бе изписана противоречива гама от чувства: от една страна, в тропиците му бе скучно, денем и нощем горещина и влага, гледаш да не си подаваш носа на палубата, при това заради войната колкото си по̀ на север, толкова е по-опасно; от друга страна, макар че тук е нещо като роден дом, няма никакъв смисъл да стърчиш на флайдрома в очакване на безделниците, когато откъм ледовете полъхва студ, който те пронизва до костите, а терминалът поставя рекорди по оглушителен вой. Всъщност по време на война няма безопасни места и никаква гаранция, че слуховете относно зачитането на една година от службата за три ще се потвърдят. Ех, ако и това е живот…

Влязоха и смъкнаха от лицата си покритите със слана филтри.

— Не е задължително да идваш с мен — увери го Менигон. — Дори ще е по-добре, ако ме почакаш някъде — да речем, във вашата каюткомпания. Четирийсет и четвърта палуба, сектор Бета, ако не греша?

— Не грешиш. Но предпочитам да те изчакам в моята каюта.

— Вече казах — в каюткомпанията — отсече Менигон. — Сядай там, гледай да не се включваш в разговори, няма да ходиш никъде и въобще — старай се да бъдеш незабелязан. Ясно?

Изчака утвърдителното кимване и хлътна в утробата на асансьора. Шабан тръгна по извития коридор и скоро го погълна обичайната тишина на жилищния отсек. Тук хора се срещаха рядко, повечето не бяха кадрови военни, а волнонаемни служители на Шамандурата. Само корабната полиция се набиваше на очи, но едва ли заради това, че май се беше увеличила. Беше съвсем тихо, ако не обръщаш внимание на ниския тътен, който от време на време раздрусваше преградите.

Филип все пак не издържа — качи се с асансьора на трийсет и осма палуба и се увери, че каютата му още не е заета. Не че в нея имаше нещо ценно — просто му се прииска да погледне за последен път това, което бе смятал за свой дом.

Вещите му си бяха там. Филип помисли, извади кортика и за да не му се мотае в ръцете, го закачи на колана си — имаше малко смешен и натруфен вид, но едва ли някой щеше да му се подиграва: почти всички дълбочинници бяха заети с изтребването на северните в бившите им зони. Каквото и да се окажеше този Ореол, не пречеше да вземе със себе си някой ритуален предмет за спомен от втория си земен живот. Ако това можеше да се нарече живот…

— Чакай нов обитател — подхвърли на каютата.

Много му се искаше да навести Пьотър, но надви изкушението. За какво му е на Пьотър непознатият Шабан — на него му трябва Филип Алвело, сърдечен приятел и донякъде покровител, с който е толкова приятно да изпоркат купения на тройна цена бълвоч, да си поговорят откровено, да сподели с него тъгата си по жената и синчето… Не, по-добре да мине без сбогуване.

А и дали Пьотър все още е на Шамандурата? Може би също воюва, а ако е останал в ремонтните докове, то най-вероятно не е в тукашните. Повредените в боя подводници не ги теглят през половината Капка до Шамандурата.

Все пак по коридорите се срещаха хора, а на опустелите след началото на войната ремонтни палуби се чуваха и откъслечни разговори. Коментираха се основно последните съобщения. Както изглеждаше, активната фаза на войната вървеше към своя край и всеки момент щеше да бъде заменена от отегчителното прочистване. Обсъждаха се очевидно измислени подробности от атаката на Ударния флот срещу шамандурите на северните. Пелтечещ от възбуда разказвач с нашивки на старшина жестикулираше, докато излагаше пред наобиколилите го техници последните новини: щурмът на укрепената унистка база „Виктория“ бил близък до успешен завършек, цели тълпи унисти се предавали в плен, загубите сред морските пехотинци на генерал Брун били незначителни. В друга групичка разговаряха за сраженията на космическите ескадри на далечните подстъпи към Капка и за срамното бягство на малкото оцелели лигистки кораби. Съвсем с друг тон разискваха унищожаването на Десети и Единайсети контролни постове от останки на флота на Независимите и геройската гибел на вицеадмирал Монтегю, взривил собствената си капсула в самия център на неприятелската ескадра — и веднага единодушно изказваха мнението, че пробивът вероятно вече е ликвидиран и Независимата зона ще си получи заслуженото, след като флотата на Федерацията приключи с по-сериозните противници.

В каюткомпанията седеше самотен Бени Палячото и пиеше бира.

— О! — възкликна той. — Каква изненада — и без белезници! Филип! Радвам се да те видя. А кортикът защо е?… А, разбирам. Наказанието е отменено предсрочно. Празничен парад, трам-тара-рам! От мен фанфарите, от теб бирата. Ей, ти случайно да не търсиш Лейф? Няма го на Шамандурата, да знаеш. — Бени се изкиска. — Ама как само го погна, такова нещо трябва да се види. Ти след него, той бяга презглава и право под масата… Накратко, леко ти се размина, можеше да има къде-къде по-сериозни последствия… А сега накъде?

Шабан изви едното ъгълче на устата си — ролята на лейтенант Алвело му се удаваше трудно. Чувстваше, че е непоносимо фалшив.

— Началството ще реши — отвърна с привидно безразличие. — А ти, гледам, още си тук. Не ти ли е скучно?

— Обучавам попълнението — обясни важно Бени. — Онзи ден от метрополията пак ни пратиха гардемарини, направо детска градина, нищичко не могат. Добре поне, че тези са източноазиатци, старателни момчета… — Изгледа подозрително Шабан и се успокои, след като не откри опит за насмешка. — Ами ти… такова… не си мисли, че съм се натискал. Наредиха ми. Да не мислиш, че е голям кеф да наливаш акъл в главата на новобранците?

— Виждам какво и къде наливаш — рече равнодушно Шабан и тръгна към автомата за напитки. — Нещо не ми прилича на акъл.

Няколко секунди Бени Палячото обмисля дали трябва да се обижда, или не. След това, изглежда, си спомни за Лейф и реши да не се заяжда с буйния си събеседник, остави халбата на една стойка и забързано се измъкна.

Толкова по-добре, помисли с облекчение Шабан, докато опираше палец в датчика на идентификатора. Прав е Менигон: сега е най-добре да остана сам. Но защо той винаги е прав?

Ужасно му се пиеше бира. Дори да е светла. Даже само една глътка.

Автоматът не реагираше, сякаш беше умрял. Нито тъмна, нито светла бира. Никаква. Шабан натисна още няколко пъти датчика с палец, изруга и се отдалечи от стойката. Седна.

Какво можеше да означава това? Сух закон заради началото на войната? Ако беше така, Палячото нямаше да се налива на показ. Да допуснем, че е свързано с изпращането му в наказателния отряд. Всъщност едва ли има някаква връзка, нито осъденият, нито неговият палец имат работа на Шамандурата, така че откъде този прекомерен ентусиазъм в обслужващата система? Възможно ли е отпечатъците му да са се променили при тази… как беше… третата инициализация? Той вдигна ръка и старателно огледа познатите до болка извивки. Като че ли не се бяха променили.

Избърса мокрото си чело. Въпреки че се владееше, по тялото му преминаха ситни тръпки, разпиляха се в мравучкане по гърба. Нима командването го беше отписало окончателно? Възможно беше всъщност. Макар че едва ли трябва да се правят генерални изводи заради капризите на една машина. Може Вени Палячото да е изпил всичко…

Не се наложи да чака дълго Менигон. От пръв поглед разбра, че събитията не са се развили според очакванията на господин експерта. Менигон дори не си направи труда да скрие безпокойството си. Веднага забеляза кортика на колана на своя подопечен, но вместо да му направи забележка само изсумтя и каза сърдито:

— Контраадмирал Хипел е при Адмиралисимуса. Не ми харесва тази работа. Но е истина, изправих всичките му подчинени на нокти! Посъветваха ме да се върна след час. Какво ли прави там, да не си играят на параходчета?

— На какви параходчета? — не разбра Шабан.

— Или на кончета. Няма значение. Извратеняците не обичат, когато ги шантажират, понякога е опасно да ги притискаш твърде много… Знаеш ли какво: имам лошо предчувствие. Да вървим, по-добре да се разходим, няма защо да стърчим тук…

На вратата на каюткомпанията спря Шабан, отмести го, без да каже нито дума, и мина пръв. Походката му се беше променила — не беше походката на водещ експерт от отдела за Перспективно планиране, лице уважавано и както всички умни глави, малко отнесено. Тази походка беше съвсем различна — мека, пружинираща, като на десантник по време на мисия или на тигър в храстите.

— Може би няма нищо обезпокоително — предположи нерешително Шабан. — Е, ще изгубим един час…

— Дано не се наложи да изгубим нещо по-съществено — изсумтя Менигон и спря на разклона на коридора. — Знаеш ли, дай да продължим наляво, там май нямаше пропуск… Дори и да се тревожа без причини… Не мисля, че е голямо удоволствие да прекараш още един час на планета, на която има тунелна бомба.

— Какво?!

— Много добре ме чу.

Шабан облиза пресъхналите си устни.

— Сигурен ли си? Имаме тунелна бомба?

— И лигистите също. — Менигон изруга замислено. — Може да се е изпарила заедно с тяхната Шамандура, но на тяхно място бих я държал на най-незабележимата капсула някъде в полярни води. И когато северните няма на какво повече да се надяват… Мамицата им на тези велики стратези! А ги предупреждавах! Но на размирните планети ръководството се сменя всяка година — и така, докато не подберат най-тъпоумното. Корпорация „ТрансГалактика“ отглежда началници идиоти — и те се отплащат с благодарно старание! Всичките тези Мришовци, Риенци и прочее… Може би само Велич има достатъчно мозък, но и той се надява, че някак ще им се размине. Ако сбърка, и камъче няма да остане от тази планета…

Протяжен тътен премина през Шамандурата, разтърси преградите и заглуши последните му думи: вероятно някоя от товарните ракети бе извършила аварийно кацане, но без тежки последствия.

Така значи, помисли Шабан. Тунелна бомба… Това е нещо ново. За останалото, в това число и за истинските автори на идеята за Война за съединение, можеше само да гадае. Имаше достатъчно опит — вече не беше лейтенант Алвело, който никога не се сещаше за нищо…

Менигон е прав, той винаги е прав! И няма какво да разпространява своята правда сред тези, които дори не искат да я чуят — час по-скоро трябва да се махат оттук! Трябва да гледаш напред, без да съжаляваш за това, което си оставил зад гърба си.

А Пьотър? — блесна гореща следа в мозъка му. Пьотър Солодов, монтьор, единственият приятел, който му помагаше да надмогва носталгията по Земята, когато дори трюмните курви не можеха да го утешат… Не биваше да го оставя тук, трябваше да го намери и да отлетят тримата, да се измъкнат от тази планета и да…

Така и не успя да довърши тази мисъл. Само на няколко крачки пред тях иззад ъгъла със забързана крачка се появиха четирима. Веднага биеха на очи еднаквите им тъмни дрехи без отличителни знаци, сходните прически и еднаквите, сякаш извадени изпод щампа лица — не е вярно, че такива имали само андроидите, когато отиват на смяна…

Достатъчна бе секунда, за да се сети какви са. Очевидно хора на Любомир Велич. И май се стреснаха, когато се сблъскаха лице в лице с издирвания от тях субект. Явно бързаха към каюткомпанията.

Вени Палячото? Или пръстовият идентификатор? Сега не беше време да се чуди.

— Ето ги! — извика някой с тънък глас.

И в този момент неочаквано, но сякаш едното събитие имаше някаква непонятна, странична връзка с другото, бясно изрева сигналът за висша степен на тревога.

В ръцете на четиримата мигновено се появиха пистолети. Шабан се люшна и опря рамо в стената. Оказа се, че е продължил инстинктивно започнатото движение да се отдръпне, да направи път на бързащите. Господи, успя да помисли, втренчил хипнотизиран поглед в извръщащото се към него дуло. Нима пак както някога… на Прокна?

Менигон удари пръв. Съвсем не като хищник от храстите — по-скоро като мълниеносно нападащ скорпион с чужди на човешкото тяло, опасно непредсказуеми движения. Само един от четиримата успя да стреля — куршумът се вряза с грохот в панела на тавана. За щастие беше най-обикновен проектил. Блеснаха искри, лениво задимя повреден кабел. От квадратното отвърстие се посипа прах — върху четиримата мъртви и двамата живи.

Шабан се надигна от пода. Нямаше представа кога и как се е озовал там. Вероятно Менигон го беше съборил — за всеки случай, да не се окаже на пътя на някой куршум.

Менигон хапеше устни. В жълтите му очи блещукаше насмешка.

— Събери оръжието. Какво си се излегнал, да не си на плажа…

 

 

Последния и единствен удар върху Шамандурата северните нанесоха тогава, когато изглеждаше, че с тях е свършено. Предсмъртното ухапване на стъпкана змия — така вероятно щяха да нарекат ракетната атака военните кореспонденти от Федерацията — беше не толкова мощно, колкото точно. Сигналът за тревога прозвуча тогава, когато ракетите на противника бяха преминали апогея на балистичната траектория.

Опровергавайки широко разпространеното мнение, че слуховете винаги лъжат, обикалящите Шамандурата новини за успешно завършеното от земяните сражение на космическите ескадри бяха напълно справедливи. Не лъжеха прекалено и официалните сводки, ежечасно излъчвани по вътрешния канал на Шамандурата: далечните подстъпи към системата на бялата звезда бяха удържани с минимални загуби, крехките всепространствени кораби на Лигата не бяха в състояние да прикрият тунелирането на основните сили. Само един кораб успя да си пробие път до Капка.

Съдбата му беше предопределена в мига, когато напусна устието на Канала — и вероятно екипажът му е разбирал това. Обреченият кораб не успя дори да се приближи на дистанцията на ефективния залп; всичко, което направи — преди несекващият огън на ескадрата за близко прикритие да го превърне в разширяващ се облак от газ и прах — бе да открие с локатори Шамандурата в океана и да съобщи координатите й.

Впоследствие военните историци съвсем основателно ще зададат въпроса как въобще сигналът е стигнал до северните. Денонощие по-рано последствията от неговото приемане щяха да са катастрофални; три дни по-късно — по-скоро нулеви. Можеше само да се гадае защо точно в този момент една от подводниците на почти несъществуващия флот на Лигата, подгонена, притисната в дълбините, лишена не само от спътниково целеуказване, но и от наводни съдове за поддръжка, бе изплавала на повърхността на океана и бе пуснала универсален буй. Просто поредната брънка във веригата случайности.

За първи и единствен път в тази война късметът се обърна на страната на лигистите — нещо като изпълняване на последно дребно желание за качения на ешафода.

Обричайки се на неизбежно и скорошно унищожаване, подводницата изпразнила ракетните си силози. Двайсет и шест балистични ракети, носещи над триста бойни глави с индивидуално насочване, били изстреляни за по-малко от минута.

Деветдесет процента от бойните глави не достигнали целта — космическата ескадра за близко прикритие направила всичко по силите си. Останалото трябвало да направи Шамандурата — или да загине.

Не на всеки служител на Капка се е случвало дори само веднъж да чуе сигнала за висша степен на тревога. И никога в цялата история на Шамандурата не се е налагало този сигнал да бъде задействан два пъти в рамките на месец.

И ако от петното на жълтия прилив може да се избяга с надпределен режим на работа на ходовите механизми, то сега в бронята на надводния борд се отвориха бойници, за чието съществуване по-голямата част от населението на Шамандурата можеше само да гадае, и от тях, заглушавайки временно сигнала за тревога, бе изстреляно ято антиракети. Една след друга се издигаха към облаците платформите на противоракетната отбрана, оборудвани с импулсни излъчватели във въртящите се стрелкови кулички. Но сред обитателите на Шамандурата само глупавите и пристигналите вчера не биха осъзнали очевидната мисъл — относителна безопасност може да осигури не щитът на ПВО, а трите мили вода над горната палуба. И желателно под леда.

Шамандурата започна да се потапя от мига, в който бе обявена тревогата.

На дълбочина един километър налягането само натикваше ревящите потоци извънбордова вода в ненаситните кухини на цистерните. На долните тераси безжалостно изхвърляха всичко, което не можеше да бъде прибрано за една-две минути през шлюзовете. Тромаво се отделяха от палубите товарните платформи. Сред киселия дим на стартовите ускорители излитаха спасяваните от пилотите флайдарти на ПВО, оказали се встрани от асансьорите и неспособни да отразят балистичната атака. В небето те се насочваха към най-близката плаваща база. Обслужващият персонал на стартовите площадки напускаше панически работните си места. Зазяпалите се нещастници отчаяно и безнадеждно блъскаха с юмруци по спусналите се прегради на шлюзовете. Други, завладени от неувяхващата надежда да открият отворен шлюз, търчаха нагоре-надолу по траповете.

Шамандурата се потапяше. Виещите от напрежение помпи вече изхвърляха водата обратно в океана, съпротивлявайки се на инерцията за пропадане в бездната, а морето, сякаш незабелязващо общата суматоха, поглъщаше равномерно тераса след тераса. Захвърленото имущество подскачаше върху вълните. Изплуваха боклуци, пропадащата към центъра на Капка Шамандура се обви в пяна. Виковете на хората стихваха във водовъртежите. Увиснал на въжета катер се удари с дъното във водата, откъсна се, проскърца и се преобърна, след което потъна. С оглушителен грохот, яхнали огнени стълбове, в небето продължаваха да се издигат разтоварените ракети. Последната стартира вече под слоя вода, покрил горната част на терминала, с рев се изтръгна от разпенения водовъртеж и бавно, неохотно се скри в ниските облаци — само огненият й стълб още дълго не желаеше да се откъсне от Капка и яростно блъскаше от облаците огъващата се вода — приличаше на застинала в размисъл мълния.

 

 

— Ако им хрумне да пуснат кабината, изгубени сме — рече Шабан.

В хоризонталната шахта на скоростния асансьор приглушено отекваха стъпки. Някъде съвсем близо, зад стената на шахтата, потропваше, от време на време извиваше и се задавяше развалена помпа.

— Може да са ни забравили? — предположи Шабан. — Тревога, суматоха, потапяне… Не им е до нас сега…

Менигон неопределено поклати глава и не си направи труда да отговори. Шабан замълча. Твърде много неща си бяха казали, твърде много бяха направили заедно — и в този живот, и в предишния, — за да са нужни подобни разговори. И добре, че Винсент не отговори. Защо, но защо винаги вярвам в това, в което ми се иска да вярвам? Защото съм обикновен човек?

Всъщност да, макар че Ореолът очевидно е на друго мнение. Човек, който не принадлежи на човечеството, странно двуного същество… и въпреки това уязвимо, също като хората.

„Нима се надяваш, че Велич е способен да забрави? Искандер, наивността е вреден навик“.

„Винс, защо се страхуват от нас?“

„Не преувеличавай значението си. Теб просто възнамеряват да премахнат — за всеки случай, като разкрита «кукувичка». Страхуват се от мен, резидента на Федерацията… ако все още съм резидент и не са продали кожата ми на Велич… Заради теб, между другото“.

„Трябва ли да се извинявам?“

„Поне не задавай глупави въпроси“.

Защо да хабят думи, когато и без тях всичко е ясно?

Сега е важно да се движат. Да притичват в ниската тръба, оскъдно озарена от аварийното осветление, а на места и съвсем тъмна, пронизвана от хладни течения, да прескачат със засилка пропастите на вертикалните шахти или да пълзят като мухи по стените им, вкопчени в металните скоби на жлебовете, и да потрепват при мисълта, че някоя заблудена асансьорна кабина може да връхлети върху тях с шеметна скорост… Какво по-естествено има от желанието да се спасиш?

Друго все още не е ясно, а е важно — дали Шамандурата се е потопила. Атаката на северните очевидно е приключила отдавна и както изглежда — безрезултатно. Хидравлическият удар близо до епицентъра би бил твърде мощен, за да не го усетят. Подът натиска краката малко по-силно от нормалното, а това означава изплаване. И правилно: Шамандурата не е подводница, не бива да прави без нужда това, което почти не умее. Тя изплава, независимо от резултата от преследването и стрелбата вътре — цялата в потоци стичаща се вода, в слузта на смазаните от дълбочината морски репеи, изплава, пробивайки с върха си леденото поле…

Четирима убити от Менигон. Засада. Безрезултатна престрелка с преследвачите, рикоширащи в стените на коридорите куршуми, рухнал на пода случаен андроид работник, съскане на метал от преминал наблизо лъч. И бягство, бягство! Отначало по коридорите, след това през мрежата асансьорни шахти…

Опит да пробият обкръжението.

Оказа се, че асансьорите са блокирани ако не навсякъде в Шамандурата, то вероятно вътре в кръга на отцеплението. Или, по-точно казано, в сферата на отцеплението, поправи се Шабан. Хайка. Зрелият вълк и младото вълче трябва да се промъкнат отвъд линията от сигнални флагчета, да си пробият път, да се промушат през храсталаци и куршуми, по всякакъв възможен начин да напуснат Шамандурата, да излязат в космоса, да се доберат до Ореола…

Дори след разказите на Винсент пак не мога да разбера какво представлява Ореолът, помисли си той. Може би това е място, където едни хора не убиват други само защото се страхуват от непонятното? Но ако е така, дали това са хора?

Едва ли ще успее да се справи сам. Пък и колко е лесно да се каже — да се доберат до Ореола. КАК?

Винсент сигурно ще измисли нещо. Само дето обаче мълчи…

— Най-вероятно няма да можем да отмъкнем капсула — разсъждаваше на глас Шабан. — Всъщност едва ли ще ни е от полза. С ракетодрома също нищо няма да се получи. Вероятно и флайдромът е под усилена охрана — те знаят, че съм пилот.

— Не дрънкай глупости — посъветва го в движение Менигон. — Откъде ще знаят, че си пилот?

— Пфу, по дяволите… — Шабан се разсмя и гласът му отекна в шахтата. — Вярно, забравих. Макар че — той направи пауза, преди да съобщи очевидното, — честно казано, имаме шанс да избягаме само с боен флайдарт. Учебната „спарка“ лесно ще я догонят и свалят. Но в боен флайдарт няма как да се поберат двама.

— Дори ако много се постараем? — поинтересува се Менигон, без да се обръща.

— Казах ти — невъзможно е!

Плюс Синдрома на Клоци, помисли си. Но какво общо имаше синдромът, майната му, и без него шансовете да напуснат Шамандурата бяха нищожни. Ако въобще ги имаше. Гола, кръгла, нагла нула.

Отдавна бе изгубил представа в коя част от лабиринта от шахти се намират, но Менигон очевидно се ориентираше добре, защото от време на време издаваше кратки команди. Асансьорните шахти имат едно преимущество: тук бившия главен експерт не могат да го открият по имплантирания пропуск.

— Правилно ли съм разбрал, че флайдартите от типа „Джокер-Т“ и „Стършел“ могат да излизат в открит космос? — Менигон спря толкова рязко, че Шабан се блъсна в него.

— Да, но не задълго. Четири-пет часа за „Джокера“ и час и половина — два за „Стършел“.

— Това е достатъчно. Между другото, в ПВО на Шамандурата няма апарати от други типове. Осемнайсет „Джокера“ и тринайсет „Стършела“, стигат ни… Сега ми обясни как се управляват.

Шабан го зяпна.

— Ама ти сериозно ли?

Менигон въздъхна измъчено — трудно е, един вид, да си имаш работа с бавно мислещи.

— Помолих те да обясниш, а не да задаваш глупави въпроси. И така, влизам, намествам си задника в креслото и спускам похлупака. Дотук ясно. После какво?

— Откажи се — заяви твърдо Шабан. — Нищо няма да излезе. Нямаш представа какво е това. И аз няма да полетя — ако ще се спасяваме, ще сме двамата, ясно?

— Това го чух — скастри го Менигон. — Стига празни приказки. Разкажи ми за управлението.

Шабан въздъхна на свой ред. Да, трудно е да си имаш работа с твърди глави…

— Това не може да се обясни, на него трябва да се учиш… както се учи да прохожда малко дете. Или, по-късно, да плува. Все едно, от първия път не се получава. Курсантите изкарват цяла година на тренажор, преди да получат летателен апарат, и то учебен. Забрави.

— А без цереброуправление?

— Това е още по-абсурдно. На него се учат през останалата част от курса, до самото завършване.

— Значи ще полетя с цереброуправление. Ще се справя, прекрати брътвежите и обяснявай. Сядам, по-точно лягам, после какво? Трябва ли да си поставя колан?

— Трябва да си нахлузиш шлема, при което той се включва автоматично. След това шляпваш с длан по таблото, там отдясно има специална пластина, няма да сбъркаш. Подготовката за полет се извършва автоматично, за трийсет секунди.

— Толкова ли е просто?

— Да — отвърна раздразнено Шабан. — Толкова. Почти колкото да запазиш равновесие на велосипед — сядаш и въртиш педалите.

— Никога не съм карал колело — осведоми го със сериозно изражение Менигон. — Но това няма значение. Мисля, че ще се науча не по-зле от всеки друг. Добре, какво още има?

— Нищо. Сам ще усетиш, когато можеш да излетиш. Само че виж какво: провери предварително дали стартовите ускорители са монтирани, там няма достатъчно място за засилка… След десетина секунди ще можеш да ги хвърлиш, ще разбереш как. И имай предвид: ще се чувстваш като флайдарт — първия път е ужасно странно, мнозина се объркват…

— Не съм от плашливите — прекъсна го Менигон. — А самото управление?

— Казах ти вече — това не може да се обясни. Сам ще разбереш. Най-важното: не искай това, което флайдартът не е в състояние да направи — обикновено свършва зле. Ще трябва да се учиш в движение…

— В движение… учение… Добре де, разбрах. — Менигон се озъби. — А как ще разбера колко гориво имам в резервоарите? Това ще е нещо като пикочния мехур, така ли?

— Ще бъдат именно резервоари — отвърна Шабан. — В ТЯЛОТО ти. Схвана ли?

— Интересно…

— Зарежи — отново настоя Шабан. — И без това нищо няма да излезе.

— Не учи кокошката, яйце… Тихо! Чуваш ли нещо?

От далечината долетя слаб вой, който бързо утихна. Още един — този път значително по-близо.

— Май са пуснали асансьора.

— И, разбира се, са блокирали всички спирки вътре в отцеплението. Доста време им трябваше, за да се ориентират… — Менигон се обърна и взе да почуква чевръсто по стената. — Режи тук. Не, по-добре дай на мен…

Само минута работа, а им се стори цяла вечност. Снопове искри, ярки потоци разтопен метал, приближаващият се вой… Менигон захвърли изтощения лъчемет, засили се и блъсна с крак отрязания участък.

— Мърдай!

Шабан се шмугна с главата напред през отвора след него. След няколко секунди ревът стана оглушителен, през отвора нахлу струя сгъстен въздух и кабината на асансьора профуча покрай тях.

Мрак и особеният кънтеж на голямо помещение. През наскоро пробития отвор едва се процеждаше светлина от далечните аварийни лампи. Шабан почти веднага налетя с коляно на нещо твърдо и изсъска от болка. Тежки равномерно боботещи механизми — вероятно бяха в сервизно помещение, част от системата за вентилация и климатизация на техническата палуба. Кой знае защо, се долавяше неприятен мирис.

— Дай кортика.

Менигон намери пипнешком вратата, поровичка се в бравата и отвори.

— Вземи си шилото…

Пустият слабо осветен коридор се оказа твърде светъл. Миризмата се усили.

— Аха — рече Шабан, като засенчваше очи. — Това място ми е познато — петдесета техническа палуба, сектор Делта, близо до оста на Шамандурата.

— Сектор Гама — поправи го Менигон и сбръчка нос. — Не разбирам — откъде може да мирише на гнил чесън?

— От гнил чесън.

— Шегаджия… Това е меркаптан^[1]. Значи въобще не сме им избягали. Сега се дръж: първо ще пуснат вонята, за да изгонят страничните лица от сектора, после ще подадат във вентилацията и нещо по-сериозно… Помниш ли как бягахме от кислорода в Порт Бюно?

Вместо отговор Шабан си постави филтъра, но след минута го смъкна и го хвърли на палубата.

— Задръстен е.

— Моят също. — Менигон се намръщи и плю на пода. — Между другото, в големи дози меркаптанът също е отрова. Така че няма никакъв смисъл да се помайваме тук. Нали не си забравил на коя палуба е флайдромът на сектор Гама?

— На тази.

— Правилно. А в сектор Дзета?

— Там са два — на деветнайсета и седемдесет и четвърта.

— Седемдесет и трета. Точно там ще отидем, но поединично, така ще е по-безопасно. Аз ще вдигна малко шум и ще се изтегля през сектор Гама. Само не се колебай. Ако видиш някого — стреляй първи, без много да размишляваш, че като те познавам… Разбра ли?

— Не — отвърна Шабан. — А ти?

Менигон присви очи.

— Имаш ли други предложения? Или си намислил да вземеш за заложник някой по-висок чин и да се опиташ да преговаряш? Адмиралисимуса например. Велич ще е много доволен.

— Не.

— Тогава не губи време, а прави каквото ти казвам. За мен не бери грижа. От теб се иска само да отмъкнеш флайдарта и да излезеш в открития космос — останалото не е твоя работа. Задачата е напълно изпълнима. Повтори.

— Да изляза в космоса и да не мисля за нищо — послушно промърмори Шабан. — А ти?

Вместо да чуе отговор, видя отдалечаващ се гръб. Пъхнал небрежно в колана си пистолета с наполовина изпразнен пълнител, Менигон се отдалечаваше с бърза пружинираща крачка — висок, костелив, опасен. Не се сбогува — значи е сигурен… След петдесетина стъпки коридорът завиваше под прав ъгъл и докато Винсент не изчезна от погледа му, Шабан все се надяваше, че ще се обърне. Не се обърна обаче. Той сбърчи гнусливо нос и тръгна в обратна посока. След секунди затича.

 

 

Докато в района на апаратните отсеци вонеше непоносимо и се налагаше да спринтира покрай отдушниците на въздухопроводите, то тук, край каютите и кубриците на техническия персонал, се дишаше значително по-леко. Кръвта блъскаше в слепоочията му, пот заливаше очите му и ужасно му се искаше да спре, да се облегне на стената и да си отдъхне, дори само за минутка, но Менигон само плю и изруга на глас. Не бива. Меркаптанът е коварна отрова, след известно време жертвата вече е сериозно увредена и почти престава да усеща тежката миризма. А тази непривична слабост в краката — това е много лош симптом.

Пусто. Който е могъл, вече е избягал, проклинайки вентилаторните техници. А и едва ли във военно време са останали много обитатели. Стотина, не повече. Хайката е отцепила само малка част от Шамандурата — внимателни и ловки пръсти отделят ненужните на останалия организъм циреи.

Под тавана бръмчеше голяма космата муха — долетяла отнякъде, примамена от вкусния мирис. Съвсем човешка боклукчийска муха, дори е някак приятно… Кой те е докарал тук, насекомо? Случайно ли е? Казват, че Джилда Риенци поръчала да й донесат от Земята дървояди за мебелите…

Така… Не е трудно да се очертае приблизително сферата на отцеплението — десетина-дванайсет палуби по вертикала, а в хоризонталната плоскост — цялата вътрешна част на сектор Гама с частично навлизане в сектори Бета и Делта. Сферата не е затворена с масивни барикади — освен ако Велич не е замислил масово убийство. На нейната граница меркаптанът се изсмуква, не е никак трудно да се програмира вентилационната система, съвсем просто техническо решение със затворен цикъл… Добропорядъчните аборигени на Шамандурата ще напуснат вмирисаната област, обзети от специфична гама от чувства — миг след като вдишат свежия въздух, ще им бъде наредено да се опрат на металните стени, а краката — по-широчко.

Нищо, помисли си той, мъчеше се да си вдъхне малко бодрост. Ще се справим. А дори и да не успея, няма да е голяма беда, нито невъзвратима загуба за Ореола. Разузнавачът не бива да живее толкова дълго, това е противоестествено… Разузнавач на Северния редут на Прокна. Разузнавач на Земната федерация на Прокна и Капка. Разузнавач на Ореола навсякъде — вярно, само по човешките измерения, тъй като истинското разузнаване на Ореола не се занимава със сметищата…

Тук няма изход — върху запречилата коридора бронирана преграда свети съответстващ надпис, сякаш и така не е ясно всичко. Странно… Впрочем, съвсем разбираемо: на Велич не му достигат професионалисти, за да покрие всички възможни пътища за бягство, затова ги е ограничил до няколко. Какво пък, ще му помогнем да съсредоточи силите си — в съседния коридор има пропускателен пункт, реагиращ на имплантирания в кожата датчик…

Това е най-логичното решение. Аз съм на седемдесет и девет земни години, нищо че за жител на Ореола това е дреболия. Искандер е само на петдесет, и то ако се броят и двата му живота. Ясно е на кого трябва да се падне по-големият риск.

Надясно. Още веднъж надясно. Обгазен андроид се влачи по пода и стене, а ето тук на някой му е станало лошо. Сега наляво и нагоре…

Рано или късно това започва да омръзва. Не, тогава все още не възниква желанието да си пръснеш черепа. Но ти е все едно дали ще прекратиш съществуването си в неопределеното бъдеще, или след няколко минути.

Свистяща въздушна завеса, рязко подухване — и изведнъж вонята изчезва. Тук значи сте били, момчета… Значи вътрешният кордон е съставен от корабна полиция, Велич и Хипел са се разбрали най-сетне… Двама полицаи — не са проблем. Единият бавно-бавно помръдва с устни пред дъгата на микрофона, опитва се да съобщи, че обектът е открит и очаква подкрепление. Вторият също толкова бавно насочва оръжието, сякаш борави не с пистолет, а с тежкокалибрена гаубица… И той няма да успее.

Скок. На всеки по удар. Дали ще оживеят, или не — няма значение.

Разбира се, в този участък има повече от тези двама некадърници и сега ще се наложи да поработи истински. Обучен е от Земята, за което й благодари, но и без костотрошачната й методика си има някои умения в запас. Стандартният минимум на боклукчията — това вие, момчета, още не сте виждали и по-добре, ако не ви бе изневерил късметът. Дори малко ми е жал за вас…

Изглежда, онзи полицай е успял да предаде съобщението. Толкова по-добре. Може да вдигне шум, да създаде известна суматоха, да ги обърка… Не трябва много повече, важното е специалният отряд да се ориентира насам, да пристигне в пълен състав, а с полицаите Искандер ще се справи и сам. Не е дете, ще си пробие път. Вече се справи тогава в Порт Бюно — ще се справи и тук. Освен специалния отряд има, разбира се, и вътрешна гвардия, подчинена на флаг-адмирала, но тъй като тя охранява „слабите места“ на Шамандурата, най-вероятно не е включена в хайката, а корабната полиция поне досега не е проявявала излишен героизъм — хора като хора, и те искат да живеят…

Всичко ще мине добре, каза си Менигон. Било е и по-лошо. Само Шабан да не се поддаде на някой от сантименталните си пориви и ще ни се размине и този път.

Може би трябваше да му разкрие смисъла на цялата тази суматоха около осъществяването на плана на специалната служба на Федерацията? Да му предаде разговора с Госта например. Но защо? Искандер знае най-важното: заповедта е да не го заловят жив. И това е напълно достатъчно.

Менигон се разсмя злобно и усети как в душата му се натрупва свирепа ярост. По червата на асансьорните шахти с вой се носят кабини, натъпкани с главорезите на Велич — насам, към сектор Гама. Нужна им е не повече от половин минута, за да прекосят Шамандурата в най-широката й част. И все пак жалко, че Ореолът няма да се намеси още тук и сега. Опекуните не докосват боклука…

Това е от умора, помисли си Менигон. Просто съм изтощен. И изглежда не само заради това, че се надишах с меркаптан.

Отпред, зад ъгъла, вече го очакваха. Усети го навреме, ускори крачка и позволи на сянката си да го изпревари. Така и трябва да бъде. Опасни плъхове се ровят из боклуците. Не исках да се срещам с вас, рече си той, но вие настояхте…

Остава само да разберем — ще ви хареса ли осъществяването на вашето желание?