Александър Громов
Ватерлиния (5)

5.

Вечност няма.

И няма вечно постоянство.

В нищо. Никога.

Вместо вечност има дълговечност. Солидна. Надеждна. Привична.

Не е удивително, че резултатите от правилни решения са солидни и дълговечни. Отдавна вече никой не се удивлява и на обратното — много по-често, отколкото ни се иска, резултатите от погрешни решения са още по-солидни и дълговечни. Не ни учудва дори това, че понякога се оказват полезни.

Докато водеше борбата си с мускулната атрофия през рутинното си изкачване по траповете на Шамандурата към върха, Гундер Шеленграм размишляваше за тези и много други неща. Както винаги влажният въздух покриваше перилата и стъпалата с едри капки. Както винаги силикогенният патрон се бе навлажнил и раздул.

Много-много отдавна и дори още по-назад във времето, в самото начало, в онзи героичен период на създаването на първите извънземни поселения, Федеративното правителство сметнало за целесъобразно да се намесва в прекалено независимата, по мнение на редица политици, дейност на Колониалното управление. Един от страничните резултати на тази намеса бил учредяването на Института за инспектори по правата на аборигените от колонизираните планети. Фактът, че на пригодните за живот планети не били открити даже под лупа никакви аборигени, изглежда, не смущавал никого — това, което го няма тук и днес, може да се появи другаде и утре. По-лесно е да подкрепяш финансово една синекурна институция, като демонстрираш мъдра далновидност и запушваш устата на политиканите, отколкото да се откупиш от кресльовците, като им предоставиш постове в правителството.

Впоследствие действително били намерени аборигени — неприличащи на хора и едва ли наистина разумни поне от човешка гледна точка. Не заплашвали никого, не се нуждаели от защита на правата си и освен това обитавали две-три планети, отнесени в Регистъра на световете към последния, десети разряд, или с други думи — абсолютно безперспективни. В колониите известно време се присмивали на инспекторите по правата на аборигените и все очаквали тази нелепа длъжност да бъде отменена, но с времето свикнали. А длъжността си останала.

Наистина, имаше един инцидент с почти двайсетгодишна давност, случил се на Прокна, незабележима азотно-амонячна планета, за своя беда богата на природни залежи. Земята не побърза да се намеси в конфликта, който заплашваше с унищожение местната фауна — разчиташе, че проявяващите афинитет към Лигата враждуващи страни ще се обезкръвят във взаимната междуособица. На планетата дори нямаше представител на инспектората. Да, вярно, бяха отбелязани аномални явления. Да, разузнаването на метрополията бе проявило известен интерес. Но разумни аборигени? И до ден днешен се спореше имало ли е такива.

Но Прокна бе просто изключение, потвърждаващо правилото.

Рупърт Маклъп, инспектор по правата на несъществуващите аборигени на Капка, мъж в не съвсем напреднала възраст с епикурейска външност, изглежда, въобще не се измъчваше от принудителното безделие. Дори предшественикът му да бе разполагал със собствен кабинет, той отдавна му беше отнет. Настоящият инспектор заемаше просторна двустайна каюта на една от горните палуби на Шамандурата, избягваше да се завира в очите на местната администрация и заради непреодолимата си страст към ихтиологията бе превърнал по-голямата от двете стаи в нещо подобно на музей. Скелетите и черупките на различни морски обитатели се покриваха с плесен всеки път, когато се разваляше вентилацията, неумело изработените чучела понамирисваха, но това ни най-малко не смущаваше Рупърт Маклъп. Дълбочинниците го имаха за свой човек, повечето обичаха да разговарят с него, а той вечно ги молеше да му донесат нещо ново и изпадаше в неистов възторг всеки път, когато се обзавеждаше с поредната страховита гадина. Плащаше щедро. Врагове, изглежда, нямаше. С една дума — безделник.

Каютата на Рупърт напълно подхождаше за това, което възнамеряваше да направи Гундер Шеленграм. И въпреки това той премисли и отхвърли няколко варианта, преди окончателно да спре избора си върху нея. Третото необходимо за това дело лице тази сутрин бе получило съответния сигнал.

Също тази сутрин Шеленграм бе открил в своята каюта „бръмбар“. Миниатюрната полупрозрачна люспа бе замаскирана толкова неумело, че се набиваше в очи още преди антибъгът да засече предаването на първия сбит пакет натрупана информация. Шеленграм дори не докосна люспата — само щеше да си навлече повече проблеми. По правило каютата му, както и жената на Цезар, би трябвало да е извън подозренията на типове като Любомир Велич.

Други „бръмбари“ нямаше, или поне засега не се бяха активирали. За всеки случай Шеленграм провери особено щателно дрехите си. Какво още можеше да измисли Велич? Проследяване? Напълно възможно, макар и наивно, ако вече се досещаше с кого си има работа. Не, проследяването бе съвсем несериозно…

Пък и защо му е, когато всичко се записваше от длановия пропуск — можеше спокойно да следи движението на интересуващия го обект из жилищната зона. Пропускът беше настроен към определени характеристики на притежателя си, например химичен състав на потните жлези, а такъв индивидуален „портрет“ не може лесно да се фалшифицира.

И въпреки това изобщо не беше трудно да се изгубиш в Шамандурата. Лошото беше, че Велич си бе пъхнал твърде рано носа в неща, които не го засягаха пряко. Пъхна го и, разбира се, се заинтересува, а като се заинтересува, се обезпокои. Какво щеше да предприеме, все още бе неизвестно. Не беше изключено, предвид предстоящите бойни действия, на един определен водещ експерт да бъде предложено да напусне Капка заедно с останалата цивилна пасмина. Не беше изключено дори тази покана да е повече от настойчива… Известно време тези типове — Велич, Мриш, Лавров-Печерски, Риенци, Монтегю — щяха да могат спокойно да пренебрегват всички заповеди от Земята… а победителите не ги съдят.

Какво пък, рече си Шеленграм, докато кабинната на асансьора го изнасяше над първия километър. Службата си е служба, играта — игра. Засега ще се притая. И като начало ще се опитам да изравня шансовете.

Бори се няколко секунди с изкушението да се полюбува на бурния океан от наблюдателната площадка, после решително свърна към сектор Алфа, където беше каютата на инспектора по правата на аборигените. На стандартната корабна врата със заоблени краища и ненужно висок праг липсваше дори намек за табелка и това бе съвсем разбираемо — кой притежател на една толкова анекдотична длъжност би желал да става за смях? Врата като врата.

Очакваха го. Веднага щом влезе, го лъхна миризмата на формалин, плесен и разложено. Шеленграм кихна и едва овладя пристъпа на гадене. Нищо… Скоро ще привикне. По осеяния с пенопластови стружки под можеше да се досети, че съвсем наскоро Рупърт Маклъп е изрязвал с ножовка рамка за поредното чучело, а по каменното лице на дребния мургав Мохамед личеше, че току-що са го развели из музея и че създателят му очаква полагаемата доза възхищение. Напразни усилия. На Шамандурата имаше и нормални хора, с нормални здрави рефлекси…

— Здравейте, Рупърт. — Шеленграм усмихнато подаде ръка на инспектора по правата на аборигените. В стаята имаше само два фотьойла, така че той махна на своя подчинен да не става и побърза да се настани на койката. — Радвам се да ви видя, Мохамед. Не чакайте извинения, не съм закъснял, просто вие сте подранили… Какво ново в света на картографията? Всичко върви като по вода, предполагам?

Маклъп се изкиска. Всеки притежател на незначителна длъжност се радва, когато разбере, че не е уникален. Мохамед също се засмя и дребните му бели зъби лъснаха. Съществуването на Капка на картографска служба бе факт, който мнозина оценяваха като измислица или поредния анекдот — кому е нужна картография на водна планета с непостоянни течения, дрейфуващи планктонови полета и плаваща инфраструктура? И защо? Бордовите компютри на подводниците идеално се справяха с проследяването на оперативната обстановка и анализа на информацията и постъпващите от спътниците данни… Но не, няма да стане. Искате рационален подход? Няма да го дочакате. От далечни, забравени времена съществува особена порода хора, чието единствено задължение е да използват за работа отдавна остаряла техника, оцветяваща белите листа с координатна мрежа в равномерно син цвят, и един от тях сега седеше срещу Шеленграм.

— Не е толкова смешно, шефе — отвърна Мохамед и се разсмя. — Имаме си и вулканолог. Пратили го по погрешка от Земята, а нашите не искат да го пускат.

Ще го пуснат, помисли си Шеленграм. Съвсем скоро. Нещо повече — направо ще го изритат.

А на глас каза:

— Брей, така ли? Ама още ли не е отлетял?

— Представете си, продължава да се мотае тук. Опитаха се да го използват за изучаване на хидротрусовете — той се дърпа, не било по неговата специалност, това си е хидротектоника. Псува, пие по цели дни и нощи… — Мохамед пак се разсмя. — Вчера на долната площадка петима едва го удържаха — искаше да скочи в океана, строши перилата, разби носа на един полицай…

— Само на един? Жалко.

— Нали това казвам, шефе…

Шеленграм се намръщи.

— И така, да пристъпим към работата. Сядайте, Мохамед, не е задължително да ставате… Рупърт, „чиста“ ли е каютата?

— Проверена.

Да бе, как ли пък не, помисли Шеленграм. Дори тук имаше две „бръмбарчета“, едното се оказа в главата на окачената под вентилационната шахта препарирана сегментна риба, рядка дълбочинна твар, източник на тиха гордост за Рупърт. Едва ли инспекторът по правата на аборигените бе предизвикал нечие подозрение — по-скоро контраразузнаването държеше „бръмбарчетата“ за всеки случай. Всъщност не беше необходимо да го съобщава на Рупърт. При това не „бръмбарче“, а цял „бръмбар“, с мощен приемник, изотопна батерия и антена колкото човешка ръка. Веднъж седмично, като използваше вентилационната шахта като вълновод, той „изстрелваше“ сбит до секунди вълнови пакет, за чието съдържание Шеленграм проявяваше особени грижи. Второто „бръмбарче“, също неоткриваемо от апаратурата, с която разполагаше Рупърт, бе монтирано от самия Шеленграм.

— Тогава започнете вие.

Инспекторът по правата на аборигените се намести неспокойно във фотьойла, преглътна, подръпна притеснено ръкавите си и изведнъж заприлича на ученик на изпит.

— През последното денонощие обектът не е предприемал нови опити за контакти — почна той. — Следва да се предположи, че след вчерашния разпит в контраразузнаването внимава. Последната му среща беше с онази мръсница, флаг-офицер Людмила Прокопович, но за нея вече докладвах. Резултатът е по-скоро нулев. Прокопович не е запозната с делото на Алвело. Съдържанието на разговора е приблизително известно, видими последствия липсват. Трябва да признаем, че Прокопович е доста глупава. Но виж, обектът… На пръв поглед стопроцентов дилетант, вре се навсякъде, където може да си строши врата, опитва се да се учи от собствените си грешки… Но, шефе, изглежда, има лични проблеми.

— От какъв род?

— Струва ми се, че е на границата на нервен срив. Прекарва дълго време в размишление, което не е типично за него, станал е затворен, спи лошо. Нашето пиленце май се опитва да пробие с клюнче черупката.

— Продължавайте.

Маклъп се покашля и снижи глас.

— И освен това — открихме зад него „опашка“. Предполагам, че е местното контраразузнаване.

Контраразузнаването, разбира се, помисли си Шеленграм. Кой друг? Няма кой. Но този е внимателен — не може без „предполагам“. Още разсъждава с представите от Земята, въобразява си, че резидентът на Федерацията на Капка е толкова могъща персона, че му е разрешено да дублира поне основните линии на работа. Не би било зле, разбира се…

— Какви може да са претенциите на контраразузнаването?

— Рутинен интерес, надявам се, във връзка с провала на операцията им срещу Лигата. Ъъ… Опасността за живота и здравето на обекта оценявам като умерена.

Шеленграм се протегна лениво, кръстоса крака и попита:

— И това ли е всичко? — Маклъп разпери ръце. — Извинете, уморих се… Благодаря, Рупърт, доволен съм. Сега вие, Мохамед. Слушам ви. Имайте предвид, предисторията на това, което шайката на Велич нарича делото Алвело, сега не ме интересува, но ще ви помоля да запомните: става въпрос колкото за ваша грешка, толкова и за мой пропуск…

Нарочно похвали Рупърт, въпреки че инспекторът също носеше вина — горчивото хапче трябва да се подслажда. Съвсем за кратко Шеленграм почувства леко глождене на съвестта и дори се учуди, преди да осъзнае, че му се е сторило. Що за глупост… Днес на инспектора по правата на аборигените щеше да му се наложи да сдъвче огромен горчив хап и нямаше никакъв шанс да го избегне.

Дребничкият картограф не започна да се гърчи на стола като нескопосания Рупърт, а заговори бойко и ясно:

— Повторното ментоскопиране на обекта потвърди очакванията ни. Разделих операцията по наслагването на нова мнемоматрица условно на две фази: отвличане на обекта до предварително избраното от мен място на въздействие с помощта на дистанционен психосензор и самото наслагване на матрицата. И двете фази преминаха успешно. Непосредственият контакт и външното прикритие се осъществяваше от моята група. Шефе, не мога да не отдам дължимото на прозорливостта ви — хванахме последния влак.

— Какви други методи на въздействие са използвани спрямо обекта?

— Простете… от нас ли, шефе?

— Не.

— Обикновени психотестове. Контраразузнаването се е въздържало от форсирано изследване. Смея да предполагам, че главните подозрения са снети от обекта. Наблюдението остава за всеки случай.

— Благодаря, Мохамед. — Шеленграм кимна благосклонно. — Добре сте поработили. Сега ще говоря аз, а вие двамата слушайте…

Плъзна поглед по тях. Дребничкият картограф седеше спокойно, опрял ръце на коленете си. Рупърт Маклъп изплашено си прибра корема, а лицето му придоби страдалчески изглед. По навик не очакваше нищо добро от началството. Шеленграм почувства мимолетно раздразнение. Удоволствието да създаваш неприятности някому изчезва, когато вече ги очаква от теб.

— Понастоящем на Земята са разкрити около седемдесет „кукувички“ — заговори той, без да бърза. — Значителна част, както и преди, се намират в метрополията. Освен тях около двайсет вероятни обекта са засечени в различни колонии на Федерацията. Навярно са много повече и ние виждаме само върха на айсберга. Трябва да се обърне особено внимание на тревожния факт, че броят на категорично определените „кукувички“ в последно време катастрофално намалява. Или противникът ограничава дейността си, или, което е по-вероятно, преминава към по-ефективна тактика. Нека ви напомня, че все още не знаем практически нищо за противника и неговите цели. Могъществото му е очевидно. Количеството и достоверността на съобщенията за обектите, известни с названието „черни кораби“, остават непроменени… също както и неуязвимостта на черните кораби — причина, поради която изплашените наблюдатели ги наричат кораби-щитоносци. Известни са случаи на масова истерия и прибързани действия, които по правило завършват зле. Но нека ви припомня, господа — сега пред нас стои съвсем друга задача. Успокойте се, Рупърт, Управлението на външното федеративно разузнаване не очаква от вас нито да гърмите за щяло и нещяло, нито героична гибел. Обектът беше преместен на Капка именно затова, защото на тази планета нито веднъж за цялата й история не е била регистрирана поява на черен кораб. Задачата ни е максимално проста: от нас се иска да не изпускаме обекта от поглед, да го пазим, ако възникне необходимост, да избягваме намеса в дейността на местните специални служби, стига да не пречат на изпълнението на нашата задача, да следим всичко, което става на Капка, и да отразяваме събитията, в случай че станем свидетели на нещо необикновено. Нищо повече.

Рупърт и Мохамед се спогледаха. В съседната стая едва доловимо пропукваше съхнещата черупка на някакво шипесто морско чудовище — поредния експонат в музея на Маклъп. „Бръмбарчето“ в главата на препарираната сегментна риба продължаваше безшумно да трупа информация.

— Сигурно искате да попитате защо се налага да ви повтарям нещо, което вече ви е известно? — Шеленграм ги изгледа. — Смятайте, че просто ви напомням за степента на нашата отговорност пред Федерацията. Засечено е изтичане на жизненоважна информация и предстои да разберем по чия вина е станало. Господа — той се усмихна зловещо, — дойде време да ви призная, че си позволих да ви излъжа. Кръгът на посветените в основната задача е малко по-тесен, отколкото предполагахме. Всъщност посветените са само трима — вие двамата и аз. По-точно, трима бяхме досега.

Рупърт Маклъп се облизваше нервно. Картографът се владееше доста по-добре.

— Накратко — завърши Шеленграм. — Източникът за изтичане на информацията се намира тук, в тази каюта, сред нас тримата. Поне аз смятам така. Разбира се, може и да греша, да пропускам нещо… — Възнагради Маклъп с пронизващ поглед, от който инспекторът мигновено плувна в пот и извърна очи към картографа. — Впрочем, времето ще покаже. Мохамед, приготвихте ли това, за което ви помолих?

— Данните за безследно изчезналите? Да, разбира се.

— Изложете ги накратко, колега.

— Средно за година в цялата Федеративна зона изчезват безследно между трийсет и четирийсет души. Имам предвид земна година. На Шамандурата, естествено, този брой е много по-малък — към седем-осем. Миналата година например са били единайсет. Това е доста. Вероятните причини в статистическа регресия: непреднамерени падания в океана, самоубийства, убийства с прикриване на следите, дезертьорство. Едно лице се смята за безследно изчезнало веднага щом бъде регистрирана неговата липса, за мъртво — след изтичане на година. Този път говоря за местна година. Роднините на безследно изчезналите нямат право да предявяват претенции за пенсия…

— С други думи, никой не ги търси? — прекъсна го Шеленграм.

— Именно. Освен ако не е някоя важна личност. Простете, шефе, но защо ви интересува това?

Няколко секунди картографът очакваше отговора с видим интерес. После интересът се смени с ужас, картографът се надигна от стола, изведнъж омекна и рухна на една страна.

— Затова — рече Шеленграм и сви два пъти палеца в обувката на десния си крак, за да дезактивира оръжието. Днес повече нямаше да му потрябва.

— Ама вие… го убихте! — възкликна изплашено Маклъп.

Шеленграм присви очи.

— Как се досетихте?

— Защо? — Инспекторът по правата на аборигените скочи. Метна се към тялото. Долната му челюст трепереше. — Мъртъв е… Господи, Гундер, защо?

Шеленграм протегна схванатото си тяло.

— Рупърт, вие все още сте новак в нашата работа. Но това сигурно можете да разберете. Как постъпваме в нашата служба с нелоялните сътрудници?

Маклъп го изгледа с обезумял поглед.

— Стегнете се, колега — скастри го лениво Шеленграм. — Да, убих го. Ако ви интересува дали при това почувствах дори намек за жалост, ще трябва да ви разочаровам: не. Ще изпреваря естественото ви любопитство и ще отбележа в скоби: удоволствие тази процедура също не ми достави.

— Как… го направихте?

— Спрях му сърцето. Не се безпокойте, той не се мъчи. Ще ми се и аз да умра така безболезнено… когато ми дойде времето. Простете за тази дребна нравоучителна комедия — имам предвид историята за безследно изчезналите. Не се въздържах от позьорство.

Коленичилият до трупа на Мохамед инспектор по правата на аборигените неволно изхлипа.

— Хайде-хайде — успокои го с мек глас Шеленграм. — Стегнете се, Рупърт. Сега не е време да се ронят сълзи.

Маклъп изтри с ръкав запотеното си чело.

— Шефе… — Гласът му едва се чуваше. — Ами ако сте сбъркали?

— Повдигнете му ревера, колега. Намерихте ли го? Така и предполагах. Пъхнете тази гадост в някаква киселина или я хвърлете в морето… Впрочем, оставете, това е само микрофон със запаметяващо устройство. Ако имаше излъчване, щях да знам. Нашият бивш колега беше много предпазлив…

Маклъп хлъцна.

— На Шамандурата има хора със здрави рефлекси — продължи бавно Шеленграм, докато разглеждаше тялото на дребния картограф. — Да се служи на Земята е доста неблагодарно занятие, съгласен ли сте, Рупърт?

— Господи, шефе…

— Хайде-хайде. Пошегувах се. Макар че Мохамед едва ли би приел тази теза за шега. Виждате ли, от известно време той започна да си внушава, че трудът му не се оценява достатъчно в материално отношение. Ако питате мен, просто са го купили.

— Лигата?

— Но моля ви, Рупърт. Помислете малко.

— Нашето контраразузнаване?

— Естествено. Сега Велич и бандата му знаят за Алвело много повече, отколкото им се полага.

Инспекторът по правата на аборигените бавно се надигна. Коленете му трепереха.

Кой знае защо, съвсем не навреме Шеленграм почувства прилив на разкаяние. Сякаш в тялото му се заби тънка игла — и мигновено излезе, без да остави рана. Рупърт Маклъп, незлоблив нещастен човечец… Ихтиолог любител, бездарен препаратор, възбуждащ симпатия и съчувствие… Интересно как въобще се е съгласил да бъде вербуван. Вероятно от скука. Работата на резидента единак в Извънземието наред с несъмнените преимущества има един голям недостатък: налага се да събираш собствена група от материала, който ти попада подръка…

Все още не се знаеше дали Рупърт ще се справи. Някои се прекършват точно в такива моменти — на безделие.

— Шефе — заговори Маклъп с внезапно помръкнал глас. — А къде ще скрием тялото?

Ето го ужаса на невинния тъпанар, забъркал се в история, с която няма нищо общо. Почти нищо.

Шеленграм въздъхна.

— Не да го „скрием“ — вие ще го скриете. Унищожете го, бива ви за това. И за Бога, престанете да треперите!

— Може би да го натикаме в асансьора, шефе? Смърт от сърдечен пристъп, без никакви подозрения…

„Ще се оправи“ — помисли си Шеленграм.

— Рупърт, каквото и да стане, Велич ще надуши, че нещо не е наред — бавно каза той, натъртваше на всяка дума. — Да ви призная, не ме безпокоят неговите подозрения. По-скоро не бих искал някой друг да узнае, че старият сантиментален глупак Гундер е позволил на предателя да се отърве толкова леко. Предателите трябва да изчезват безследно, това възбужда въображението и понякога разубеждава други потенциални предатели. Всъщност вие забелязахте ли — Мохамед се досети.

Маклъп кимна и от челото му се откъсна едра капка пот.

— Но… как да го скрием?

— Над вашия таван има бронзова плоча и хидравлически заглушители, а над тях е разположено дъното на един от ракетните силози. — Шеленграм вече говореше заповеднически. — Следите ли мисълта ми? Силозът се оглежда не повече от веднъж дневно. Достъпът се блокира само за периода на излитане и кацане. Малко облаче пепел — и край. Ще го изнесете на части. Къде разтваряте онова, което не става за експонати, а не може да се изхвърли в боклука? Едва ли варите месото на вашите рибожаби на спиртник. — Засмя се. — Пък и сигурно имате огромен опит в разчленяването на трупове, така че оставям на вас.

— Но това е човек… — промърмори Маклъп. — Не е риба… човек е…

— Без излишни приказки, колега. — Шеленграм стана и потупа инспектора по рамото. — Сигурен съм, че ще се справите. Няма нищо трудно. Чакайте, ще ви помогна да пренесем трупа до ваната…

 

 

Океанът беше пленителен.

Слънце. Не бяло — жълтеникаво. Възмътно. Не ярко заслепяващо и горещо като в тропиците, нито прикрито от гъсти слоеве облаци, дори не едва надзъртащо, както в полярните води — мирно и ласкаво, наподобяващо земното. Бурята беше отминала. Шамандурата, дрейфуваща по волята на ветровете и теченията в сравнително безопасния умерен пояс, понякога минаваше под „прозорец“ в облаците и тогава, за не повече от час, кълбестите стени се отдръпваха към хоризонта и океанът проблясваше с милиарди отразени светлинни.

Шеленграм вдигна длан от парапета и се загледа в съхнещото мокро петно. Терасата също почти беше изсъхнала, виждаха се малки ручейчета ръждива вода. Да, криволичещи между спечената червеникава кора.

И едното, и другото бързо изчезваха право пред очите му — обшивката се саморегенерираше.

Отново погледна към океана. Освен него на най-горната наблюдателна площадка нямаше никого — кой би поискал да се любува на океана под рева на кацащите и излитащи от терминала совалки и ракети? Затова пък на половин километър под него не само наблюдателните, но и служебните площадки бяха почернели от зяпачи. Още по-надолу се ширеше огреният от светлина океан и утихващите дълги вълни, които се търкаляха към Шамандурата като менящи се цветове върху огнено кадифе. Сновяха шлепове. Недалече, порейки мощно вълните, се виждаше грамаден танкер, натъпкан с въглеродно гориво за всякакви нужди.

Нямаше никакъв смисъл да се спуска долу. В тези редки часове на ласкаво слънце дори неизлечимите агорафоби, обитатели на сърцевината на Шамандурата, се преизпълваха с вълнение, зарязваха работата и като пренебрегваха неизбежните глоби, изпълваха асансьорите и се отправяха навън.

Небето точно над него се разцепи от оглушителен грохот — от висините се спускаше товарна ракета. Шеленграм не вдигна глава. Металният под на терасата се разтресе, парапетът издаде протяжен стон и утихна. Вероятно точно сега дребното тяло на картографа, надценил своите способности, се беше превърнало в пепел. Минута тишина — и отново рев и трепет на метал, после пак тишина… На една от долните тераси тъкмо погребваха някого. Чуваше се далечна музика. Тялото на покойника се плъзна по дъската, изчезна с плясък във водата и пое своя път към Вихрения пояс, а след това — кой знае — може би и към центъра на Капка. След тялото във водата падна пластмасов венец и се запоклаща край борда.

Шеленграм неволно се усмихна — съвпадението изглеждаше твърде символично. Какво пък, да предположим, че този венец е за двама. Колко много още е имало като него, дребни самозабравили се служители, сметнали, че заслужават повече… и колко ще ги има…

Познато. Скучно.

Скучно ли? Сигурно е заради това, че както изглежда, съм безсмъртен, помисли си Шеленграм. Ако не ме застрелят, заколят или отровят, ако не ме хвърлят от високо, не ме оставят да умра от глад… Уязвим, но ненасилствено безсмъртен. И защо един боклукчия на Ореола да не бъде безсмъртен? Вярно, такива като него не бяха граждани дори втора ръка — по-скоро десета. Тогава защо? Безсмъртен. Да допуснем. Или да проверим? За да провери, трябваше да почака дали ще умре от старост. Но къде е тази старост? Шейсет и девет години по земния календар, изглеждам максимум на петдесет, че и на четирийсет и пет. Чувствам се така, както се чувствах на Прокна, когато бях Менигон и се занимавах с Шабан, моя приятел и подопечен. Не остарявам. Още десетина години ще мога да го крия, като симулирам отлични резултати от подмладяващите процедури. А после? Ще се наложи да сменя легендата. И външността също. Генотипа. Местоработата. На някой трябва ли му боклукчия с опит?

Скука.

Външното разузнаване на Федерацията, специалните служби на Лигата и Унията — няма по-добри места за един боклукчия и той не съжаляваше, че бе пропилял най-хубавите си години за стремителна кариера, за да си осигури достъп до важна информация и относителна самостоятелност. И въпреки това му беше скучно.

Едни и същи игри. Всичко се повтаря, върти се в кръг. Преди двайсет години Федерацията предаде Северния редут на Прокна без никаква съпротива. Преди шестнайсет години се опитаха да си я върнат и в края на краищата успяха да се сдобият само с плацдарм на мястото на анклава Комуна. Кръвта се лееше на реки, не оцеля дори предпазливият касапин Асплунд. Преди девет години един внезапен десант на Лигата разби отбраната на земяните и при ответната операция, блестящо проведена от маршал Сонг Тхай, плацдармът беше разширен чак до границата с княжество Хинаго. До мащабна война между Федерацията и Лигата така и не се стигна…

Същината се мени — целите също.

Шеленграм трепна — нов рев разцепи небето. Току-що откъсналата се от късата стартова площадка поредна совалка бързо набираше височина.

Земята има свои причини, също както и местните олигарси. Така е било винаги и така ще бъде. В случай на успешен завършек Адмиралисимусът ще получи почетната титла на Събирач на водите и край с маразма. Тези, които стоят зад гърба му, ще се сдобият с власт над цялата Капка и вероятно при първа възможност ще се опитат да се отделят от Федерацията. Охотно ще ги подкрепят хората, които те презрително наричат тъпанари и които, между другото, са точно такива. Земята се нуждае от Капка — цялата Капка, не част от нея — тя е стратегическа база при изхода на четири стабилни Канала, подходящо място за рокада и прехвърляне на космически ескадри. Земята няма да се примири със скромната роля на космическа провинция, не й е в характера. По-скоро ще загине във войната, след като нанесе смъртоносни удари на Унията и Лигата, но ако стане чудо и оцелее — тогава и галактиката няма да й е достатъчна като награда. Крайната й цел е да унищожи Ореола — единствения успешен опит на голяма група инакомислещи хора да напуснат човечеството и да поемат по свой път — и войната на Капка е само първата крачка в осъществяването на тази окончателна, но недостижима цел, а всички тези Лиги, Унии и Независими са само камъчета по трасето, в които, вярно, можеш да се нараниш болезнено…

Какво пък, помисли си Шеленграм, това поне означава край на скуката. Пак, разбира се, рутина, но по-интересна… Даже не се налага да обмислям възможните варианти за действие на разни Величовци и Андерсеновци, след като научат за „кукувичките“ — те са пределно ясни.

Подсмихна се. Далече долу повърхността на океана се покри с ярки бразди. Сива облачна стена приближаваше от запад, вятърът се усили. Идваше край на краткия час на ласкавото слънце.