Александър Громов
Ватерлиния (6)

1.

Някаква гадина беше стъпила на гърдите ми с тежка подкована обувка и не ми даваше да дишам. Човекът с хиляда лица. И краката, обути в подковани обуща, вонящи на под и препарати, вероятно също бяха хиляда — в съня си ги бутах настрана, но със същия успех бих могъл да разравям пясъчна дюна песъчинка по песъчинка: те ме натискаха все по-силно, аз се задъхвах, гърчех се като червей, а страшният човек над мен се смееше с хиляда усти и аз исках да крещя, но викът ми беше заглушен в зародиш.

След това човекът изчезна, но това не донесе облекчение. Стоях пред широка полукръгла пещера в подножието на планината, пред зейнала към света паст, и знаех, че не мога да отстъпя нито крачка, защото краката ми са се сраснали със земята, а върху мен се скупчваше тълпа голи хора с безсмислени равнодушни лица, ако това, което бе извърнато към мен, можеше да се приеме за лица, и аз стрелях по тези хора, те мълчаливо избухваха и падаха, но продължаваха да се сипят върху ми с неизбежността на планинско каменно свлачище и даже горящи не спираха да пълзят. И освен това имаше някаква жена — казваше се Лиза, тя умираше и ме викаше на помощ, аз знаех, че съм длъжен да я спася, достатъчно беше само да изтръгна краката си от земята и да направя няколко крачки, но това означаваше да изоставя прохода, проклетата дупка в каменната стена, която пазех неизвестно защо — и аз избрах пещерата. Не жената, която ми беше любима. Дори не можех да затворя очи, защото трябваше да улавям в мерника на лъчемета чуждите безсмислени лица и безжалостно, равномерно, без суетене и привързаност да натискам спусъка…

Събудих се плувнал от пот. Сърцето подскачаше в гърдите ми, блъскаше с двеста удара в минута. Лампата на нощното шкафче беше запалена, в каютата нямаше никого. Постепенно взех да идвам на себе си.

Стенният часовник показваше, че този път съм успял да поспя петдесет и осем минути. Превъзходно, помислих мрачно; усещах, че без усилие на волята няма да успея да помръдна дори пръст. И това ако е почивка… По-малко от час.

И тази първа мисъл, обичайна и донякъде примитивна, ме накара да се събудя окончателно. Няколко минути лежах неподвижно и слушах как сърцето ми лека-полека се успокоява и влиза в нормален режим. Все още бе рано за ставане. Едва ли за цялата нощ бях спал повече от три часа и отчаяно ми се искаше да затворя очи, но отхвърлих тази мисъл. Може би само да подремна? Не, ще взема да заспя и пак ще ми се явят… ясно какво.

Абсолютна свинщина. Четвърта нощ подред един и същи сън. А само тази нощ вече за трети път! И сънят определено е глупав. Каква е тази стрелба в тълпата? Каква планина? Каква Лиза?

Кошмар. Ако продължава така, ще се наложи да взема сънотворно или да отида на доктор. Дълбочинникът невротик има само две възможности — или да остане дълбочинник, или да стане невротик. Заедно са прекалено много. И не се понасят за дълго.

Пипнешком намерих кърпата и си изтрих лицето. Моята каюта — пет на две крачки, е мой дом и моя крепост. Принадлежи само на мен — Филип Алвело. Не на онзи нещастен убиец от съня. Моят сигурен металически бокс със стени, облепени със звукоизолираща лента, нескопосано имитираща дърво, миниатюрен санитарен възел, койка, сгъваема маса, сгъваема табуретка и вграден стенен шкаф. Обстановката е повече от спартанска, но какво повече е нужно на един дълбочинник ерген? При това такъв, който пребивава на Шамандурата само в почивките между граничните рейдове, тоест на всеки два месеца.

Никакъв звук. Опрях длан на стената — тя едва осезаемо вибрираше: Шамандурата плаваше с бавен ход, може би се опитваше да излезе от района на нежелано течение. Или обратното: стремеше се да се задържи в течението. Тихо се поклаща над бездната със скорост възел и половина. Шест възела е максимумът, на който са способни водометите при „пълен ход“. Може би седем, ако рискуват да прегреят реактора. Тогава преградите, въпреки звукоизолацията, започват тъничко да вият, а свободните от вахта моряци и останалият обслужващ персонал на Шамандурата, да не говорим за пътниците — отброяват минутите. Половин час все още се смята за сравнително безопасен период — час вече е твърде рисковано.

Учудих се, че изобщо не ме интересува накъде се движи Шамандурата или ни влачи течението. Бяха ми казвали, че тъкмо подобни дреболии сочат кога новобранецът започва да се превръща във ветеран. Текущото местонахождение на плаващия терминал не е секретно — просто не е интересно за никого от обитателите му, освен за тези, които по служба отговарят за подобни неща. Само новаците проявяват любопитство и досаждат на останалите с глупави въпроси. Но и това не продължава дълго. Ненужните отговори, ако въобще ти се удаде да ги получиш, не топлят, нито лекуват. Кого го интересува към какви брегове плава Шамандурата, след като на тази планета брегове не съществуват?

Това, което действа на нервите и неусетно се прокрадва в мозъците на новаците, е невероятната отчужденост на този свят. Напомня ми за ненавистта, с която Моржа се изказваше за Сумбава: „Жега и местни кретени — от нищо не вдяват…“ Но Сумбава все пак е Земята, относително спокойна вулканична твърд, а не воден мехур под краката.

Може би тъкмо това е причината за кошмарите? Ако е така, ще мине, стига да изтърпя. Въпросът е ще изтърпя ли?

Къде ще се дяна в края на краищата?

Протегнах ръка към сензора и включих обзорния екран. Не бих имал нищо против да разполагам с илюминатор, който да отворя, като на архаичните учебни шлепове в метрополията, които стават единствено да проходиш в морето. Но какви ти илюминатори на Шамандурата? Обзорната точка съответства на действителната височина на палубата, че и на това голямо мерси. В общи линии не е чак толкова зле. Както и следва да се очаква, общежитието за младшия офицерски състав не разполага със собствени наблюдателни площадки и всъщност се помещава във вътрешността на Шамандурата, макар и над ватерлинията, което, съгласете се, е въпрос на престиж.

Отвъд хоризонта се пробуждаше изгревът. Като че ли малко беше позакъснял този бледен охтичав изгрев, кротичко просмукващ се през облачната каша, и това означаваше, че за изминалото денонощие Шамандурата е била отнесена или на запад, или на юг. По-скоро на юг, близо до полярните ширини, защото дните като че ли взеха да се скъсяват. Какво да се прави, когато за северните е лято, за нас е зима.

Станах, оправих грижливо койката и се помъчих да убия половин час. Измих се, избръснах се, изчетках униформата и я облякох, прегледах бюлетините с новините и последните заповеди на командването. Нямаше нищо, което да ме засяга. Поръчах закуска в каютата и за мое удивление я получих само след половин час. Случват се на този свят и такива чудеса. Понякога на андроидите стюарди, обслужващи началството, им изпадат свободни минути и тогава дребните риби като мен също могат да се порадват на свястно отношение. На андроида му е все едно на кого носи подноса.

След като унищожих няколко сандвича и изпих две чаши кафе, усетих, че се ободрявам, и започнах да се чудя с какво да се заема. Излизаше, че няма с какво. Във всеки случай докато не получа нова капсула. Вчера, тъкмо в съответствие с предсказанията на Моржа, от метрополията пристигнаха двеста новобранеца — недоучени курсанти, изкласили едва до мичмани, че даже и гардемарини, и предстоеше да бъдат въведени в работата, което означаваше от кухите им глави да бъдат избити всички погрешни рефлекси и подсилени онези, от които ще имат полза, за да оцелеят на Капка — но това поне не беше моя работа. От гледна точка на ветераните аз имах още много да уча.

Пети ден след онзи паметен медицински преглед и сякаш нищо не е станало — живей си, един вид, спокойно. Няма разпоредено следствие — изглежда, не ме смятат за виновен. Тишина. Забрави началството своя лейтенант Алвело. Да се надяваме, че прескъпата Джилда също няма да си спомни за него поне още дванайсет дни — тъкмо толкова новобранци получи като подкрепление Четвърти отряд. Жалко, че не са тринайсет, макар това да е нещастно число.

От собственото си разследване се отказах на третия ден и сега дори се чудех на злобния си ентусиазъм. Наивно беше да смятам, че бих могъл да открия нещо, по-скоро пак щях да се натикам в категорията на подозрителните, като вра любопитния си нос навсякъде. И без това не беше трудно да се досетя, че става въпрос за съвместна операция между специалната служба на Велич и граничната флотилия на Монтегю, в която ми е била отредена почетната роля на червейче върху куката, а какъв е бил смисълът на операцията по-добре да не знам, ако искам да живея. Така ли е?

Така е.

„Нали си жив, какво повече искаш? На служба си, както преди!“

Жив съм. Служа.

Ами чудесно. Продължавай да служиш. Но откъде се взе тази мъка? Направо ми идва да завия.

Докато горе-долу по такъв начин провеждах диалог със собствената си неврастения, преградата над сгъваемата масичка едва доловимо завибрира и в приемния процеп на пневмопощата, извивайки се като дълга плоска змия, се появи хартиен лист. Честно казано не очаквах нищо хубаво от писмо с печат „лично“ — и напразно. Писмото се оказа най-обикновено съобщение от доброволния спортен комитет на Шамандурата, в което ме уведомяваха, че ежегодната офицерска надпревара със скутери ще се състои днес по обед, във връзка с което командването е разрешило Шамандурата да се спре, и че аз имам честта да бъда резервен състезател в отбора на Четвърти отряд от граничната флотилия. Писмото не съдържаше нищо повече.

Ще се наложи да сляза да позяпам, рекох си, докато въртях меланхолично писмото. Офицерската надпревара не е зрелище, на което често можеш да се полюбуваш. Разбира се, да си резервен означава, че не си нищо повече от резервен, и лично аз бих предпочел да съм обикновен зрител.

Все пак е някакво развлечение. Не е бар, нито Джилда или омръзналите ми телевизионни програми. И дори не е по-интересно от концертите на гастролиращи естрадни състави — между другото, от доста време не се бяха появявали.

След минутка се улових, че напълно машинално съм смачкал писмото и го душа старателно, а като се усетих, го смачках още по-ядно и го хвърлих към кошчето за боклук. Не уцелих. Е, ще го прибера по-късно. Не, това вече на нищо не прилича! Сякаш не съм сам в това тяло, а в него се е заселил още някой — и не само това, но е и типичен неврастеник, че и наркоман. Разрешете да се запознаем, много ми е приятно!

Шизофрения, точно така се нарича това. Да отида да се предам на лекарите? Честно казано, не особено радостна перспектива.

И сънищата…

Открих, че съм се излегнал с униформата върху оправената койка, и незабавно скочих. Това вече на нищо не прилича! Има два начина за лечение на кошмарните сънища и лошите мисли: или незабавно да се напиеш до забрава, надявайки се, че милостивата съдба ще те отведе далече от карцера, или да слезеш в гимнастическия салон и да се натовариш до пълно изтощение. Има и трети начин — да слезеш в трюма и да си потърсиш някое непретенциозно девойче, но сега не ми е до това.

След като се преборих със себе си и удържах победа, отхвърлих първия метод за лечение и се спуснах в салона.

Хайде да те видим как ще клякаш с щангата, шизофреник такъв…

Още щом влязох, осъзнах, че моментът не е подходящ. Така беше: гимнастическият салон пращеше по шевовете от морски пехотинци, тропотът беше такъв, че се тресяха стените, а освен това атмосферата бе пропита с миризмата на мъжка пот и беше горещо — това в нашата вечно леденостудена зала! Случват се значи и невъзможни неща. Ама че работа.

Въздуха ми бяха издишали, проклети земноводни. Облегнах се на стената и започнах да наблюдавам как морската пехота воюва с мускулната атрофия. По ивицата за бягане, придържайки се към строг килватер, бодро галопираше не по-малко от половин рота яки момци, а втората половина, уловена през колената от потни ръце, се подрусваше на раменете на първата. Последен в килватера припкаше набит сержант с бръсната глава и от време на време се провикваше: „Ей, заспахте ли? Вдигни коленете! Хайде, покажете какво можете! Раз-два-три…!“ Лицата на бягащите лъщяха еднообразно, разтворените им усти зееха като ями, затова пък физиономиите на яздещите ги демонстрираха къде-къде по-обширна гама от чувства — от самодоволно наслаждение от почивката до явното осъзнаване на преходността на този сладък миг, който неизбежно щеше да завърши с рокада на местата в двойката „язден — яздещ“.

Още една рота — не по-малко — беше окупирала центъра на залата и се упражняваше в костотрошачество. Някой млатеше някого в корема, битият търпеше ударите и подвикваше. Някой размахваше нож, а противникът му се изплъзваше, извиваше се като змия. Хилав на вид ефрейтор, когото бяха наобиколили петима, демонстрираше редкия и безумно сложен за изпълнение стил „танцуващия призрак“ и наистина изглеждаше, сякаш танцува на пет места едновременно. Двама морски пехотинци лежаха в безсъзнание на пода — значи в началото противниците са били седем и бях пропуснал най-интересното.

Нито едно познато лице. По шарените емблеми на ръкавите узнах, че търчащата рота носи гордото название „Злите павиани“. Вероятно свежо попълнение. Нещо напоследък доста военни се събраха на Шамандурата, защо ли? Тези, ако се съдеше по загара на кожата, само допреди седмица са отигравали морски десант някъде на тихоокеанските атоли…

Значи Моржа беше прав? Ще има война?

Щом ще има, да има. Интересно с кого? Със зоната на Лигата? Със зоната на Унията? С Независимите? Или с всички едновременно?

Колоната морски пехотинци; нарамили другарите си, описа пълен кръг около залата и изтрополи на метър от мен. Сержантът ме изгледа нагло и ритна с пета войника, когото яздеше — даваше му знак да спре.

— Какво има?

— Не бих искал да проявявам неуважение, сержант — рекох, като си посочих часовника, — но ми се струва, че сте объркали времето. На четни числа от девет до единайсет залата е определена за граничната флотилия.

Сержантът изобрази съжалителна усмивка. Успя да вложи в нея всичко: и полагащото се уважение към по-старшия по чин, и лекото презрение на морската пехота към дълбочинника, и даже това, че се извисяваше над събеседника си с цял метър. Затова пък запъхтеният пехотинец ме погледна с явна благодарност.

— Извинете, лейтенант, но изглежда, не сте осведомен. Има заповед на командването — всички спортни съоръжения и специални тренажори на Шамандурата преминават под разпореждането на генерал Брун до ново нареждане. Това е от вчера. Съжалявам, с нищо не мога да ви помогна. Ако все още не сте удовлетворен, можете да се обърнете към управителя на салона.

Пък и любезен…

Че защо да се кара? Нали не него са яхнали?

Потърсих с поглед Фабрицио и го открих. Вместо да следи да не би тези жребци да му изпотрошат инвентара, той седеше смирено на пейката до отсрещната стена и като че ли подремваше. Нека… Всъщност знаех, че не дреме и е затворил очи не защото морската пехота му е противна — както на всеки друг от флотата. Тук случаят е особен, тежък. Според статистиката всеки шести дълбочинник след десет години служба развива или агорафобия, или, по-рядко, клаустрофобия. Фабрицио е рядък случай, съчетаващ и двете заболявания едновременно. Разправят, че молел през сълзи да не го уволняват, да го оставят да си довърши срока на службата и командването склонило. Този салон е единственото място на Шамандурата с подходящ обем за него. Тук и спи, на сгъваема койка…

Но изглежда, понякога и тук му става зле, щом е затворил очи.

Разбира се, нямах намерение да безпокоя Фабрицио. Вместо това само кимнах на сержанта и тръгнах към изхода. В отговор го чух да крещи зад гърба ми на нещастния пехотинец: „Размърдай се, слабак такъв, трябва да ги догоним, мамино синче, недей да спиш, павиан безопашат…“ Равномерният тропот се отдалечаваше.

Ето ти нов проблем — как да убия времето? След Джилда все още не ме влечеше към бордеите, а и беше раничко. Да се прибера в каютата и да избера някой филм? Писнало ми е… Да сляза при момчетата от Спомагателния и да погледам малко битки между мишки-борци в нашарения от дупки аквариум, след като предварително заложа дребна сума на фаворита? Не, мързи ме да се влача чак дотам, далече е.

Дали пък наистина да не отида да се натряскам?

С тази здрава мисъл в главата се насочих към пустеещата в този ранен час каюткомпания на Четвърти отряд и малко по-нататък — към бюфета. Баровете все още бяха затворени, а тук преди адмиралския час водка не дават, но виж, бира сервират. Може би дори тъмна.

С бира също можеш да се наквасиш. А ако не ти стигне, слизаш в трюма и още първият срещнат мошеник ще ти продаде контрабандна пиячка.

Само една маса беше заета — опрял лакти, там лениво посръбваше бира рижавият Лейф Бернсон. На сипаничавата му физиономия бе изписано безмерно блаженство. Досега съдбата не ни беше събирала — определени сме в различни смени за патрулиране. Пътищата ни нямаше да се пресекат и днес, ако не бях попаднал в онова премеждие. Той пиеше бира от прочутата в цялата флотилия еднолитрова сребърна халба — миналогодишната награда за победа в надпреварата.

Като ме видя, изви глава.

— О, здрасти, лейтенант. Ще участваш ли?

— В пиячката ли? Естествено.

— В надпреварата — снизходително поясни Лейф. — Времето, казват, ще е подходящо. Гледай да не се намоташ от заранта.

Опрях палец в пръстовия идентификатор на празната бюфетна стойка и намалих полагащата ми се заплата с две монети, срещу което получих своята еднолитрова халба — уви, бирата беше светла.

И тя върши работа. Особено ако след малко ми отпуснат още една халба. Случват се и такива чудеса.

Бирата днес беше поносима. Сръбнах жадно първата глътка и облизах пяната от устните си.

— Какво значение? Аз съм резервен.

— О, не се цупи — посъветва ме Лейф. — В нашия отряд има трима участници и трима резервни. Офицерска надпревара е все пак, всичко може да се случи. Вярно, никой не може да те накара да участваш в индивидуалното първенство, след като не желаеш — и не е необходимо, един конкурент по-малко, но виж, за отборната гонка трябва да си готов. Всичко може да се случи. Доколкото си спомням, те биваше.

— Хъм — отвърнах след втората глътка. — Че това беше отдавна. Половин година не съм тренирал.

— Е, твоя работа. Гледай после да не съжаляваш… — Лейф ме погледна втренчено. — Та какво, да те зачеркна ли?

Свих рамене.

— Както искаш.

— Не бих искал.

— Ами тогава не ме зачерквай.

Лейф ме изгледа с любопитство.

— Чух, че в последния рейд за малко не те пратили на оня свят.

— Точно така. Не успяха.

— Що не ми разкажеш?

Сръбнах бавно от бирата. Кой знае защо, не изпитах желание да разказвам, дори в най-общи черти, макар че може би тъкмо с Лейф си струваше да го споделя. Все пак той е опитен дълбочинник и мисля, не е от приказливите. Пет години служба на Капка, скромен чин на капитан-лейтенант и три успешни дуела с противникови капсули, без да се броят дребните стълкновения. Ходещо хладнокръвие. Не е като Пьотър, който гледа да стовари всички свои проблеми на болната ми глава.

Нищо чудно да получа полезен съвет. Полезен и мъдър поравно.

Като например: „Не надигай много глава“.

Съвет, който и аз бих могъл да дам — на всекиго.

Не, Лейф е печен образ, свестен и прочее. Във всеки случай когато не е на служба. Само не мога да разбера защо при всяка среща с него изпитвам лека неприязън. Необяснимо и дори малко неловко.

Е, нали не под негова команда.

— Както желаеш — съгласи се Лейф, без да дочака отговора ми. — Слиза ли в дока?

— Не. Защо?

— Тогава чакай — ще те повикат. Чух да се говори, че ще ти дадат нова капсула.

Щях да се задавя с поредната глътка. Закашлях се и подскочих.

— Наистина? Каква?

— Откъде да знам? — Лейф разпери ръце и отново лови знаменитата халба. — Иди да провериш. Седемдесет и първи док, ако не бъркам нещо. Между другото, това е повод да почерпиш.

— Естествено! — Надигнах се. — Седемдесет и първи, казваш?

 

 

Дори не се опитах да получа от автомата втора халба. Каква ти бира? Вече бягам! Презглава!

Лейф подвикна нещо зад мен, но така и не го чух.

Няма по-приятен миг за всеки дълбочинник от този, в който получава снаряжение, особено капсула. Предполагам, че същото изпитват летците изтребители от ВВС към своите флайдарти. Честно казано, службата на истинска подводница е много по-привлекателна от самотното патрулиране, но чувството за еднолично притежаване не може да се сравни с нищо. Подводницата е за много, капсулата — само за един. Това обяснява всичко. Втори дом, а след като нахлузиш цереброшлема и я почувстваш цялата — от кила до рубката, от носа до кърмата — и второ „аз“.

Нищо чудно, че препуснах като състезателен кон.

По цялата окръжност на Шамандурата, на стотина метра под ватерлинията, са подредени малки докове — ремонтни и строителни. Мислено заповядваш на капсулата да затвори люковете, изчакваш резултата, наподобяващ докосването на дреха към тялото, изпращаш запитване, получаваш разрешение да напуснеш терминала, минаваш през двойния шлюз и готово — вече си на свобода. Сам в огромния, гъмжащ от живот простор, който от Шамандурата изглежда като страховита бездна.

Може би защото не ти, а друг управлява Шамандурата.

Сигурно на това се дължат и моите глупави нощни кошмари.

Вътрешният шлюз, водещ към док номер седемдесет и първи, беше отворен и вътре кипеше работа. Капсулата се оказа добре познатият ми „Рибар IV“, само че още от пръв поглед се виждаше, че е съвсем нова. Естествено, нали все още са в производство…

Разбира се, тайно си мечтаех за нещо по-добро. Може да не е великолепният „Краб“, но поне „Скат“ от последните модели. Не, честно казано, и „Рибар“ не е лоша капсула, особено ако няма нищо друго. Скоростта на потапяне и изплаване е доста добра, управлява се с лекота… но виж, бойната мощ, според съвременните представи, е слабичка.

Възрастният добродушен техник, командващ бригадата на работниците, нямаше нищо против да прокарам трепетно длан по борда на капсулата — ласкаво, почти топло тяло. Само попита с разбиращ вид:

— Твоя ли е?

Кимнах.

Бордовата обшивка изглежда мека при докосване и в действителност наистина е мека. Нокътят ми остави по нея малка диря.

Драскотината обаче кой знае защо не се затваряше.

— Още не са включени регенеративните вериги — обясни техникът, след като срещна питащия ми поглед. — Хубаво корабче, лейтенант. Мини по-късно, ще го изпробваш.

— Сега не може ли? — попитах с надежда.

— Не, имаме поне още два-три часа работа. Така че не ни пречи, ясно? Ще я подготвим съвестно, не се съмнявай.

Този мъдър техник и самоук психолог очевидно знаеше как да разговаря с нетърпеливи дълбочинници. Даже не прояви напълно оправданото раздразнение, че е изгубил една добре платена минута с мен…

Удоволствието се отлагаше. Дълбочинниците и техническият персонал никога не са се понасяли и макар да чувствах, че имам право да настоявам на своето, да ругая и да заплашвам, знаех, че това няма да ускори нещата, а и численият превес не беше на моя страна. Така че кимнах и излязох.

Срещу мен по пръстеновидния транспортен тунел пълзеше тежкотоварна антигравитационна платформа, помъкнала огромен контейнер, колкото вагон — самопроизволно започнал развитие зародиш на дълбочинна капсула от неизвестен за мене тип. Или по-скоро брак. Зад нея пъплеше миниатюрна антигравитационна дрезина, незнайно как озовала се в транспортния тунел, и огласяше стените с нетърпелив вой. Тъповатият андроид, управляващ голямата платформа, въобще не реагираше. От противоположната страна се приближаваше Бени Палячото — крачеше преднамерено бавно, следван от цяла тълпа непознати мичмани. Новаци от попълнението за граничната флотилия. Така-така.

Бени явно беше недоволен. Разбирам го. Да си бавачка на сукалчета е съмнително удоволствие.

Палячото е шубе и не обича да плава. Много пъти се е опитвал да се отърве от патрулиране, накисва други, ходи с разбита мутра, лежи в карцера, но така и не се излекува.

Той е от Южния учебен център в Кейптаун, откъдето имаме и други такива хубавци. На Сумбава нямаше да издържи — доста като него изхвърчаха като тапи още след втори курс. Лайно, а не човек, дори Джилда се гнуси от него. Според мен началството отдавна е махнало с ръка на Палячото и не очаква от него нищо, освен да изпълнява дребни задачи в Шамандурата. И мързеливият лакей си остава лакей.

Сам си го е заслужил. Все някой трябва да разказва на новодошлите местните легенди — за Сънната подводница например или поговорки от типа: „Ако повърхността на океана кипи като тенджера, задава се хидротрус, ако при това и намирисва, значи продухват корабния кенеф“.

Новобранците въртяха любопитно глави. Поне на пръв поглед най-възрастният нямаше и двайсет. Ето че се сбъдна предсказанието на Моржа за ускорен випуск: потапяне — изплаване…

Щом ме видя, Палячото разцъфна в усмивка.

— Запознайте се: лейтенант Алвело. Най-добрият дълбочинник от предишното попълнение, далече ще стигне! Нека той ни каже: кое е най-важното в нашата работа?

— Засечеш ли противника — удряй пръв! — отговарям машинално. — И незабавно се потапяй на максимална дълбочина. Всъщност противникът ще се опита да направи същото.

Това го знаят. И само един пита:

— А в мирно време?

— Че аз нима говорех за война?

Сега вече ме засипаха с въпроси. Момчетата са съвсем зелени, наскоро обучени, не са още никакви дълбочинници, а дресирани първолаци и некадърници. Добре, че поне в преобладаващата си част не демонстрират надута храброст и не се срамуват да покажат невежеството си. Преди година, току-що пристигнал на Капка, по същия начин досаждах на опитните професионалисти, но струва ми се, въпросите ми тогава бяха малко по-умни.

А тези, поне засега, са само храна за рибите.

Докато уча младежта на ум и разум, Палячото изчезва някъде. Въртя глава — няма го мръсника! Избяга, пършивият тарикат, заряза ме с първолаците. Ей заради такива постъпки на мутрата му й е отредено все да ходи насинена.

— Мирно! — казвам и новобранците послушно се изпъват. Не съм Моржа и нямам наклонности към педагогика. — Прекрати въпросите. Учебните зали са на девета палуба, бардаците — в трюма. Който се интересува, да се разходи из доковете. По пладне ще има офицерска надпревара със скутери, съветвам ви да погледате. Свободни сте.

Върнах се в каюткомпанията, но не по прекия път, а с три асансьора и през служебната площадка за кацане — директният достъп, кой знае защо, бе затворен от въоръжени с автомати полицейски наряди. По принцип не влизам в спор с полицията — и без тях има предостатъчно дразнители на този свят. Бях забравил дихателния филтър в каютата и гледах да не се задържам твърде дълго навън. Все пак може да се диша, макар че според медицината не е никак полезно. В небето е увиснал дим, но не е дим като дим, нито облак като облак — някакво невъобразимо суфле, забулило върха на Шамандурата. Въздухът е прохладен, както винаги, когато е влажно.

Шамандурата вече е спряла. Надпреварата ще започне след час.

Хубаво, ще ида погледам…

Лейф Бернсон вече го нямаше в бюфета. В ъгъла пиеха бира компания ветерани и не обръщаха внимание на двете чевръсти мичманчета, откъснали се от ятото на новобранците — те се опитваха да получат бира, като допираха поред палци към датчика на идентификатора. Напразно занятие: параметрите на пристигналото вчера попълнение едва ли бяха въведени в паметта му.

На вид са почти деца. Какви ти дълбочинници — слепи котенца, които скоро ще удавят. Даже бира не им отпускат.

Бутнах ги настрани, опирам палец и — о, чудо! — през прозорчето ми подават наведнъж две халби. Третият опит се оказа несполучлив — автоматът беше решил, че засега две бири ми стигат. Съвсем свястна на вкус светла бира, с пяна над ръбовете на халбите и в началото дори е трудно да усетиш, че е синтетика от водата, с която се промиват опреснителите, подправена, ако не лъжат, с либидоцид — тук даже Джилда е безсилна да направи нещо. Тикнах едната халба на мичманите.

— Почерпете се, колеги. Това е и за двамата.

Приеха я с благодарност. Тъкмо вдигам втората и духам пяната, когато…

— Филип!

Бернсон. Бяга, чак се е задъхал.

Пак съм притрябвал някому.

— Не се увличай. Включен си в отбора.

— Това пък защо?

— Пит Джуджето отпадна. Огнестрелна рана. Ще трябва да го смениш.

Не разбрах.

— Огнестрелна? — повтарям и не вярвам на ушите си.

— Ти какво, не чу ли изстрелите? — учуди се Лейф, а аз само клатя глава. Гледам, че продължава да диша тежко — сигурно е претичал не една палуба да ме търси. Въздъхна и продължи на пресекулки: — Полицията… имаше рейд… Разчистване на долните трюмове… от онези… А, дребна работа, почти без батални сцени. Пуснаха във вентилацията някакъв препарат… и като наизлязоха тия дървеници. Поне петстотин души. Сега… началството се чуди… какво да я прави… тази пасмина. — Лейф се задави от краткотраен смях. — Казват, един полицай загинал… и няколко ранени… Това вече горе, сдърпали се в ареста. Джуджето е в лазарета. Заблуден куршум… в меките части.

— Той пък къде се е завирал? — По-скоро Капка ще изсъхне, отколкото дълбочинник, при това офицер, да вземе участие в полицейска операция, та дори и по заповед. По-добре в карцера.

— Също като теб. Навъртал се в доковете, само че в сектор Делта. Не чу ли, че ти викам?

Поклатих глава.

— И какво ми викаше?

— Да не се завираш долу, какво.

— А бе тия в щаба акъл имат ли? Че без мацки, даже като тези долу, и без водка само след седмица Шамандурата ще се изправи на нокти!

— А, това вече не е нито моя, нито твоя работа — отвърна Лейф. — Накратко, отивай да се приготвиш.

Нямаше какво да се прави. Оставих и втората халба на мичманите.

Искрено се зарадваха.

Тръгнах си, без да се ядосвам — какво пък, всичко се връща по местата си. Ще поживеем, ще послужим, ще забравим дребните неприятности. Ето, сега ще участвам в надпреварата… Разбира се, само в отборната, не ми трябва друго, ами и да се срамя на личното първенство.

Кой знае защо, ми стана смешно. Шамандурата хем е голяма, хем неизразимо малка. Не сме на Земята, където хората се чудят къде да се дянат, нито в някоя стара и развита колония — да устройваш полицейска засада на лумпените тук, на практически незаселената Капка! И да уловиш петстотин!

Комедия на абсурда. Ако въобще е комедия.

Абсурдът съвсем не е това, което не се случва. Абсурдът е това, с което разумът на обикновения човек не е в състояние да се примири.

Обикновеният човек — или обикновеният тъпанар?

Гадна дума. Измислена от пораженците и всякакви там пацифисти примиренци — същите тези, които в Нови Нюпорт биехме всеки път, когато в птичите им мозъци се пръкваше идеята да подразнят курсантите с лозунгите си. Измислили: да се предадем на Лигата! Защо не и на Унията? И едните, и другите плюят на Земята, за какво им е, задъхваща се от пренаселване, с изтощени ресурси. На тях нашите колонии им трябват. А какво струва Федерацията без колониите? Ще издъхне за броени години.

Искам ли да се случи?

Че аз гърлото ще прегриза на всеки, който го пожелае!

Искам ли война, ако резултатът й ще е връщане на цялата Капка на Федерацията?

Че кой от нас не го иска?

Тогава защо си блъскам главата? И аз съм един граф Монте Кристо, отмъстител, мускетар с моторна резачка…

Хайде успокой се вече.

Просто занапред трябва да съм нащрек. Доколкото е възможно — ако въобще е възможно.

Едва не подминах своята каюта и няколко секунди стоях пред вратата и се чудех какво ли ми е притрябвало вътре. Да, първо да се преоблека… Хубаво ще е освен това преди началото на състезанието да огледам скутера. Ще успея, но трябва да се размърдам.

Да съм нащрек… Лесно е да се каже. Това не е състезание по борба, където категориите се отчитат според теглото и има наказателни точки. Как мога да знам, ако някои някъде отново решат да се намесят в съдбата на лейтенант Алвело… а може би вече го правят, в същата тази минута…

 

 

… В същата тази минута генерал-лейтенантът от авиацията Джакомо Риенци тъкмо бе отвъртял още от прага шамар на контраадмирал Джилда Риенци.

Първият не се получи — Джилда успя да се дръпне. Затова пък вторият попадна право в целта.

— Курва! — изрева разгневеният генерал-лейтенант, докато проследяваше с изпълнен с омраза поглед полета на сестра си от вратата на личния й апартамент до огромния креват, заемащ половината спалня. — Мръсница! Евтина развратна пачавра!

Пробуден от изплашения вик на контраадмирала, през вратата подаде нос посинелият и едновременно пребледнял фелдфебел-ординарец.

— Вън! — кресна Риенци и носът моментално изчезна. Като скърцаше ядно със зъби, генералът се обърна и заключи вратата. Бръмбародетекторът в джоба му мълчеше — не беше засякъл присъщите за повечето стандартни „бръмбари“ слаби електромагнитни полета — и в това нямаше нищо чудно. Какво толкова има да се подслушва тук освен страстни стенания? Скърцането на кревата?

— Да си поговорим, а, сестрице?

Закрачи от едната стена до другата, без да сваля намръщен поглед от проснатата напряко на любимото си легло Джилда. Като магнит я тегли натам… Нищо, ще оздравее.

— Ставай, курво! Това беше само загрявка.

Джилда се загърна в домашния халат. Изстена, седна в леглото и почна да разтрива посиняващата си буза. Леглото под нея изскърца протяжно. Раздрънкано, заслужило, изтърпяло много легло.

— Махай се, братленце.

Риенци мълчаливо пристъпи напред и вдигна ръка. Джилда изписка и се присви.

— Така е по-добре.

Той се усмихна под късите си къдрави мустаци, понечи да хвърли фуражката на леглото, но се отказа с погнуса — чаршафите, както винаги, намирисваха. Постави с трясък пред нея тежкия дъбов стол, възседна го, сложи фуражката на коляното си и помръдна нервно със скула. След това заповяда:

— Разказвай!

Джилда сви крака под себе си. Котка. Нимфоманка. Курва…

— За какво, братленце?

— Глупачка! За твоя Алвело! Нашата премъдра майка е забравила да ти предаде един много важен урок: чукай се с когото искаш, дръж, ако желаеш, милион жребци, но бъди така добра да мислиш с главата, а не с… Ако още не си разбрала, нека ти поясня: затънали сме до шия в говната, сестрице. Ти си затънала!

Джилда равнодушно повдигна рамене.

— Нали ти не си? — Видя вдигащия се заплашително юмрук и побърза да смени тона: — Джакомо, какво е станало?

— И питаш!? — изрева генерал-лейтенантът, но вече с няколко октави по-ниско. — Кучка! А аз да й помагам да направи кариера! Да я тегля нагоре с всички сили!

Джилда се усмихна презрително.

— И това ми било кариера! Контраадмирал в плаваща консервена кутия на вмирисана планета… Мечтата на живота! По-добре си спомни какво аз направих за теб.

— Млъкни! — бавно и с ненавист произнесе Риенци. — Аз ще говоря. Преди три… не, по-скоро четири седмици, те е извикал Монтегю и ти е наредил да избереш някой от твоите офицери, за когото няма да ти е жал, нали така? По лицето ти виждам, че не греша. Вероятно е намекнал, че става въпрос за съвместна операция с контраразузнаването. Ти си посочила Алвело. Защо? Отговаряй! Не го биваше в леглото ли?

— По-добър е от теб, братленце — отровно изсъска Джилда.

— Млъкни и слушай! Този лейтенант се е върнал, вместо да изчезне. Не че ми пука. Но те поздравявам с избора. Разработва го контраразузнаването и, може да се предполага, специалните служби на метрополията. Не само това, но са се заинтересували от него още преди да го посочиш! Не питай откъде знам. Велич се е насадил на пачи яйца, а ние с теб — в лайното. Ти си го избрала — именно ти и именно него, от стотината подчинени ти офицери — с каква цел? Защото предната вечер не те е задоволил? Опитай се да го втълпиш на контраразузнаването и заедно с това да обясниш неуспеха на операцията. Кой е виновен за това, че неудачният кандидат не е бил заменен навреме? Не зная и не искам да знам какво не се е получило там при тях, затова пък едно ми е известно: на Велич ще му потрябва жертвен агнец и няма да се наложи да го търси дълго. Да ти кажа ли кой ще е? А след теб ще рухна и аз, и само заради това, че имам нещастието да съм твой брат! На кого, освен на мен, си нужна, глупачке? Адмиралисимусът, без да погледне, ще разпише дори заповедта за собствения си разстрел, та какво остава за нечие разжалване? И това е най-доброто, на което можем да се надяваме!

Генерал-лейтенант Риенци избърса с носна кърпа избилата на челото му пот, смачка я и я хвърли на пода. Докато чакаше сестра му да заговори, я разглеждаше — подпухнало след нощта лице, заоблени колене, прекомерно широк таз, вулгарно хриплив глас, хирургически увеличени очи, които излъчват едновременно преситеност и неудовлетвореност. Не всеки вертеп в метрополията би я взел на работа. И как се справя с командването? Пошла тъпоумна кучка… Всичко е от гените. Честно казано, милата им майчица не беше по-стока…

Докато изчакваше брат си да се успокои, контрадмирал Риенци го разглеждаше скришом — грубовато покрито с алени петна лице, месеста шия, следи от фуражката върху късо подстриганата коса. Ех, братленце. Покрещи си, щом имаш нужда, може дори пак да ме удариш, ако те сърби ръката. Нищо няма в теб освен здрава хватка, яка челюст и нюх — в последното сме равни, само дето този път ти пръв надуши опасността. Опасност, честно казано хипотетична, но чувството за самосъхранение е по-силно при примитивните характери, нали, братленце? Мога да се обзаложа, че вече си измислил как да я избегнем, как да се измъкнем — познавам те добре, Джакомо. Говори, братленце, хайде, говори…

— Какво ще правим? — попита тя привидно безпомощно.

— Ще правим каквото аз реша. Но първо, необходимо е час по-скоро да се освободим от този Алвело. Дори това трябва да изглежда напълно естествено. С краката напред във водата и край. След това ще решавам съобразно обстоятелствата, ясно? А от Алвело ще се отървеш ти.

— Още сега? На Шамандурата? — Джилда смръщи вежди. — Хъм… Може би по-късно, в началото на военните действия…

— Глупости. Не можем да чакаме толкова. Между другото, не е задължително да го убиваш. Нека твоето лейтенантче половува стари торпеда в Гълфстрийм, тъкмо подходящо занимание за него. Нещо отдавна не си пращала някого в наказателния отряд, разправят, че районът бил много опасен, нали?

Джилда поклати глава.

— Толкова опасен, че няма да стане без трибунал.

— Така ли? — Генералът повдигна насмешливо вежди.

— Е… почти.

— Че какво толкова има? Той не пие ли? Не се ли мотае в служебно време? Не пуши ли трева? Ако не знаеш — провери. Бил като другите — какво означава това? Той не е като другите — ясно?

— Да.

— Стани… противно ми е да те гледам.

Джилда покорно скочи от леглото. Загърна се с привидна скромност.

— Сега по-добре ли е?

— По дяволите! — изръмжа Риенци. — Бих искал да знам защо ти помагам?

— Знаеш защо. Потъна ли, и ти потъваш с мен. Или и двамата ще изплуваме. Дори да се отречеш от мен, крайният резултат ще е същият.

— Млъкни!

— Не се сърди, ще направя всичко, както ми казваш. — Тя се приближи и целуна потното му чело с изпъкнали виолетови вени. — Благодаря ти за урока, братленце.

— Няма за какво, мръснице сестрице…