Александър Громов
Ватерлиния (14)

4.

От всичко „Джокер-Т“ най-много приличаше на издълженото и добре наточено острие на сариса^[1], с едва подаващия се прозрачен похлупак на пилотската кабина по средата и два ниски кила в опашната част. Бръмченето под краката му утихна — изтиквана от хидравликата, масивната грапава отгоре плоча се изравни с пода на флайдрома. Без съмнение още преди двайсетина секунди в централната диспечерска бе постъпил сигнал за извънредно задействане на блокирания по време на потапянето асансьор и че един от флайдартовете на ПВО е напуснал отделението си. Понякога няма нищо лошо в това да покажеш на хората нещо, което се смята за невъзможно… Вероятно дежурният диспечер, който едва ли е посветен в подробностите около операцията на специалните служби по обстрелването на двамата бегълци, е прекъснал връзката, докато прави отчаяни опити да се свърже с обслужващия персонал на флайдрома. Връзката действа, но труповете мълчат и дежурният или ще се хвърли да докладва на началството, или по собствена воля ще обяви секторна тревога. И в единия, и в другия случай ще закъснее.

С кого си мислехте, че имате работа, нещастници? С Гундер Шеленграм, водещ експерт на Федеративната зона? С Винсент Менигон, боклукчия на Ореола?

Пое с пълни гърди застоялия въздух и се закашля. Да се диша без филтър въздухът на Капка е удоволствие само за любителите на силни усещания. Шамандурата все още не бе изплавала напълно — тъмната вода, люлееща парчетата от натрошеното ледено поле, се плискаше някъде на нивото на трийсета палуба. Странна работа: дори след къпане Шамандурата не изглеждаше измита. На някои места терасите бяха затрупани от ледени късове, от траповете висяха потръпващи мъхести водорасли, големи хищни риби подскачаха край шпигатите. Потоците вода — не, сега вече само струи — продължаваха да се стичат по палубите, подскачаха от тераса на тераса, разбиваха се в броеници от ледени пръски. Да не си измокри краката…

Черен хумор, помисли си с неудоволствие. Човешки. След всички тези събития… Впрочем, умните са още живи, а за глупаците няма защо да съжалява…

Вдигна глава към върха на Шамандурата, вече забулен в облачния слой, и остана доволен. Бойните платформи на ПВО, отразили отчаяната атака на северните, вероятно кръжаха някъде над облаците. Толкова по-добре. Няма никакъв смисъл да подхваща въздушен бой при първия си самостоятелен полет. Напълно е възможно платформите да са изразходвали целия си боекомплект, а освен това, преди да подаде команда за прехващане и унищожение, Хипел ще трябва първо да разбере къде се е скрил този Шеленграм.

Ревът на излитащ с ускорители самотен флайдарт долетя някъде отдалече и палубната настилка се отзова с едва доловима вибрация. Вяло и немощно засвири сигнал за тревога, изглежда, от сектор Дзета. Браво на Искандер. Забави се повече, отколкото следваше да се очаква, но все пак се справи. Сега с чиста съвест може да се погрижи за себе си, за своята почти неповредена кожа… Ей, това пък какво е? Да не е решил да опише кръг около Шамандурата? Точно така, безпокои се за наставника си! Трогателен, непоправим глупак…

Ключалките на похлупака му отнеха два пъти повече време, отколкото трябваше — цели три секунди. Още толкова Менигон се намества в тясната вътрешност на кабината — ругаеше по човешка привичка и запълваше с тялото си пустотата, като разширяващ се газ. След като се повъртя върху анатомичната седалка, която, изглежда, бе по мярката на някой недорасляк — ще стане, трябва само да потърпим! — забеляза поставения в специална ниша цереброшлем, извади го и го нахлузи. Плесна с длан по издадената пластина.

В първия момент сякаш нищо не се промени. Но после нещата потръгнаха. Трийсетте секунди от предстартовата подготовка се топяха бързо.

Хълбокът вече не го болеше. Не усещаше ръцете и краката си, нито неприятната тежест в главата. Изчезна дори пропилата подложката на шлема миризма на чужда пот. Цялото му тяло изчезна — и на негово място се появи ново. Ребрата му се разтвориха, превърнаха се в центроплан с остри режещи ръбове. Кожата се втвърди. Отзад израснаха две невисоки крила. Кръгозорът беше невероятен — във всички страни, на трийсет и два румба, на дванайсет стерадиана и дори не се налагаше да върти глава. Виждаше платформите на ПВО над облаците и можеше да изброи неизразходваните ракети. Новото тяло засега беше парализирано, но стремително и неудържимо се изпълваше със сили, пробуждаше се за живот. Той почувства горивото в резервоарите. Наистина бяха резервоари, а не пикочен мехур — липсваше желанието да ги изпразни час по-скоро…

Оребрената плоча на съседния подемник започна беззвучно да се спуска. Вероятно вече и в сектор Гама беше обявена тревога. Напразно, няма да успеят, закъсняха… Вдясно зейна отворът на шлюза, през него се посипаха странни двуноги създания, крехки и удивително уродливи; крещяха нещо неразбираемо и стреляха тичешком. Куршумите не можеха да му направят нищо, изпитваше съвсем слаба болка от съприкосновението им с кожата. Няма страшно, болката не е гъдел, може да потърпи… не бива да се сърди на тези смешни двуноги. Но я да видим дали ще им хареса стартът с ускорители? Който не се е прикрил, сам си е виновен…

Усети, че вече има достатъчно сили, за да излети, и не се задържа нито секунда повече. При старта съвсем леко му причерня. Усещането, че лети, предизвика истински детски възторг и нямаше никакво желание да се самоиронизира. Странно: започна рязко снижаване… Какво не е наред? Разбира се — забравил е за ускорителите! Какво ли трябва да направи, за да ги задейства — просто да го поиска?

Точно така.

Изравни полета над самата повърхност на океана, над разтрошения лед, подскачащ върху вълните. Щом ускорителите изчерпиха горивото си, се освободи от тях — не беше никак трудно. Маршовите двигатели най-сетне достигнаха режим на пълна тяга и тялото му се наля с титанична сила. Имаше чувството, че с лекота може да литне право нагоре и да излезе в открития космос.

Не бива, ще го свалят… Опита се да си спомни какво беше времето за привеждане в готовност на бордовите системи на ПВО на Шамандурата и не успя. Осем минути… или десет? Всъщност няма значение. Едно е ясно — колкото по-далече стигне, докато Шамандурата все още е обезсилена след потапянето, толкова по-големи шансове има. Това първо. Чак след това ще излезе на ниска орбита в космоса.

Третото, ако доживее до него, е тунелната бомба на северните. Дали е унищожена, или не? По-добре да не гадае, а да си плюе на петите, докато още може.

Отпред като малка точка се виждаше флайдартът на Искандер — летеше ниско над океана, бързаше да се скрие зад извивката на хоризонта. Умник, сетил се е… Дори е малко странно кога точно е решил да не го чака — или е видял какво става на терасата на сектор Гама, или вярва в неуязвимостта на боклукчията. И в двата случая е направил това, което е необходимо.

Няма никакъв смисъл да следва неговия курс, с което да улесни задачата на преследвачите, трябва да се измести малко встрани… Например вляво. Как се прави? Прибавяме тяга в десния краен двигател? Помръдваме с елерона?

Океанът рязко се понесе някъде надолу и Менигон изруга. Малкият се учи да ходи… Но е прекалено силен за това, а и още няма нужните навици. Добре поне, че го хвърли нагоре, а не обратно…

— Ама че звяр… — каза той на глас.

Да не мисли за нищо друго освен за полета. Даже и за полета не бива да мисли — така, както и човек не мисли кои мускули се напрягат, за да върви. Трябва да усеща летенето като нещо естествено, да забрави за всичко освен за него, а останалото ще поемат тренираните рефлекси… жалко, че засега ги няма. За да лети, му е нужен не главен мозък, а гръбначен. Ясно защо са разкарали Искандер от пилотското поприще, а естественото неумение да не мисли са нарекли някакъв синдром…

Отново изравни полета и предпазливо се спусна към океана. Хрумна му, че въпреки цялото си желание едва ли би се справил с цереброуправлението от стария тип — но тази мисъл не повлия на полета. Благодари на конструкторите, които се бяха сетили да вградят в цереброшлема компенсиращи схеми…

Да се наслаждава на полета, на скоростта, на разкъсвания с писък въздух — и да не мисли за нищичко Най-вече за бялата маймуна. Може би аз също имам вроден Синдром на Клоци?

Вероятно.

Но нали се получава, рече си той с весело задоволство. Искандер сгреши. Ето, че се справих!

Като бяло петно се мярна и изчезна назад самотен леден къс, откъртен от леденото поле. В опашната полусфера Шамандурата бързо се смаляваше — помътняваше, скриваше се зад хоризонта, сякаш отново се потапяше в океана. Вероятно Искандер вече беше излязъл от обхвата на техните радари. Жалко, че нямаше как да „ослепи“ тази плаваща крепост — срещу нея самотният флайдарт бе нищожна величина, злобна мушичка, която в най-добрия случай може да ухапе болезнено, преди да я смажат.

При ниска скорост флайдартът, кой знае защо, започва да подскача. Вероятно не всеки може да лети толкова близо до повърхността, за това са нужни особени рефлекси… Добре поне, че океанът е почти гладък, не го заплашва с вълни, високи колкото корпуса на щурмови крайцер, дори вълнички не се забелязват, всичко се слива в общ сив фон. Още десетина минути спокоен полет и може да се издигне на безопасна височина, да премине във форсаж и да се стрелне нагоре. След Искандер. Опекунът равнодушно ще ги поздрави с успешната евакуация…

„И да не мисля за нищо“ — успя да си напомни, преди да го уцелят.

Изстрелът от куполния енергоизлъчвател на бойна платформа попадна в опашката, краткият импулс угасна в разрушения двигател и вероятно само благодарение на това Менигон остана жив. Катапултирането беше доста мъчително — сякаш вадеха зъб с хрущене и този зъб беше той самият.

Удар. Изведнъж светлината помръкна. Още един нокдаун — отдолу, догонващ. Веднага щом изстреляното нагоре яйце на пилотската кабина се разтвори, в лицето го блъсна леденостуден въздух. Имаше усещането, че се е врязал в бетонна стена. Падането не продължи дълго — над коритото на анатомичната седалка се разтвори сгъваемо крило. Реещ се полет, лениво спускане към течното гробище, близко до точката на замръзване.

Не ме пусна Капка…

Останките на флайдарта не се виждаха, само встрани бързо се издигаше към облаците бясно въртяща се точка с димна следа, а отдолу се плискаха вълни, срещаха се и се размиваха разбягващи се кръгове. Значи вторият удар е когато флайдартът се е взривил, осъзна Менигон. Макар че всъщност какво значение?

Нито един леден къс чак до хоризонта. Впрочем, има ли смисъл да се удължава агонията? Знае го по-добре от всички. Няма с какво да изненадаш един боклукчия със стаж повече от десет години — всички си дават сметка как рано или късно ще свърши това. Понякога смъртта се вижда отдалече, тя се приближава със ситни стъпки, така че жертвата успява да свикне с мисълта за неизбежното, друг път се нахвърля внезапно, иззад ъгъла. И тогава ти става обидно — но кой го интересува как се чувстваш в подобен момент?

Може би дори е по-добре, отколкото доброволната евтаназия, когато си изгубил интереса към живота. Май в Ореола все още няма боклукчия със стаж над седемдесет години…

Изопнатото на вятъра крило плавно се спускаше към океана. Управлението беше ръчно — две жици с ръчки, но каква полза от това? Тук няма салове и едва ли, по някакво чудо, би изплавала случайна капсула, а водата в полярните райони е еднакво студена навсякъде.

Менигон смъкна ненужния цереброшлем и го хвърли надолу, очакваше да чуе плясък. Стотина метра височина вероятно означават не повече от минута свободно реене. Жалко, че след последния бой бе захвърлил почти празния пистолет — можеше да си спести мъченията. Впрочем, смъртта от преохлаждане е сравнително лека — не по-лоша от много други.

И все пак е добре, че Искандер успя да се измъкне…

Когато до водата оставаха броени метри, чу свистене във въздуха. Пробила ниските облаци, забавяйки скорост в режим на свободно падане, към повърхността на океана стремително се спускаше бойна платформа — тъмен правоъгълник със скосени ъгли. Увисна за секунда, завъртя се и хищно се хвърли на пресечен курс.

Ама че глупаво, почти с безразличие си помисли Менигон. Как само се стараят тъпанарите да направят впечатление на началството… едва ли имат заповед да уловят беглеца жив, а не си заслужава толкова да бързат, за да се уверят в смъртта му…

Сблъсъкът с водата не се оказа толкова болезнен, колкото очакваше, нито ледената й прегръдка — така нетърпима. Студът сякаш изгори кожата му — и нищо повече. „Коритото“ избълбука и потъна, повлече след себе си завързаното със стоманени жици крило. Изведнъж повърхността съвсем опустя. Нито надуваем сал, нито спасителна жилетка. Или пилотът, назначен на този флайдарт, е бил фаталист, или — по-скоро — здравомислещ човек.

Менигон изплува и се закашля. Поне все още дишаше, сърцето му също бе издържало. Кожата му се изопна от студа, по гърба му се стичаха ледени струйки. Бавно се редяха дълги мудни вълни. Водата беше почти като в земните океани, само че по-малко горчива и солена. Какво пък, помисли си той с прощална ирония, щеше да е истинска загуба да служи цяла година на Капка и да не я опита на вкус…

Платформата се снижи и увисна на половин метър над вяло поклащащата се вода, сякаш бе закована насред въздуха. Нима ще го вземат на борда?

Ами… Дори няма да му позволят да се приближи с плуване — получили са точни инструкции. Глупавият инстинкт за самосъхранение го накара да се гмурне, когато единият от двамата, излязъл да се полюбува на сцената, насочи към него автоматичната карабина и Менигон с мъка потисна желанието да се подчини на командата. Колко нелепо… Дори когато си жител на Ореола — човешкото тяло въпреки всичко се вкопчва във всяка подарена минута от живота.

Вторият, изглежда старши по чин, отмести дулото на карабината встрани… Така значи. Иска да види как бившият водещ експерт, а понастоящем разобличен престъпник, осеял с трупове пътя си за бягство от Шамандурата, ще замръзне. Какво пък, това едва ли ще отнеме много време, макар че, честно казано, няма кой знае какво интересно да се гледа.

Единият от стоящите на платформата показа нещо с ръка и тогава другият съвсем свали оръжието. Това „нещо“, изглежда, се намираше зад гърба на Менигон и той се обърна, надигна се до рамене над водата. В следващата секунда плуваше с всички сили към платформата.

Когато от дълбините на океана на повърхността излиза облак хищен крил, водата, допреди малко съвсем спокойна и някак маслена, изведнъж започва да подскача с множество хаотични струйки и веднага кипва, образувайки обширно петно с почти правилна форма. Подушилите жертвата рачета изпадат в неистов бяс, подскачат с хиляди над водата, щракат с пластинките на миниатюрните си черупки и падат обратно със звук, наподобяващ дъжд. И плуват удивително чевръсто. Острите им челюсти с лекота разкъсват бронята на тукашните риби, какво остава за човешките дрехи…

Петното разбеснял се крил беше изплувало зад него и вече се приближаваше. Менигон бързо губеше сили. Пречеха му натежалите подгизнали дрехи и въздушният мехур под куртката. Вдигна глава. Пред очите му се въртяха пъстроцветни кръгове. Хайде! Къде сте сега, честни служители, тъпи верноподаници на Федерацията? Вярно, аз убивах ваши колеги, но не по този начин… Нима никой от вас няма да се смили и да ми подари куршум?

Успя да фокусира погледа си върху двамата, върху зловещо ухилените им лица. Платформата не беше по-близко — бавно се плъзгаше над водата. Точно с такава скорост, с каквато би могъл да се придвижва изтощен и вкочанен плувец.

Оглушително щракане почти до ухото му.

— Хайде, застреляйте ме! — изкрещя Менигон задъхано. — По-бързо, негодници! Смилете се над мен! Вие сте боклук, но нали сте и хора все пак…

Първото раче впи щипки в лицето му.

 

 

Бавно, като огромни риби се носят над Капка корабите от ескадрата за близко прикритие. На височина трийсет километра над океана се различават отчетливо на фона на звездния мрак. Достатъчно е да насочиш към някой от тези кораби мощна оптика и той — подобно на муха под микроскоп — ще изплува във всички подробности, до неравните ръбове от заварките на обшивката, вдлъбнатините от микрометеорити и сивкавия нагар в дюзите…

Но сега не е време да ги разглежда, по-добре да помисли как да се промъкне между тях. Вярно, възможностите за това са ограничени — ако ескадрата вече е известена за бегълците, а най-вероятно това е факт, то откриването и унищожаването на целта ще е въпрос на броени минути и гаранцията е стопроцентова. Единствената надежда е час по-скоро да се появи добрият чичко — опекунът…

„Достатъчно е само да излезеш в космоса, останалото не е твоя грижа“ — бе казал Менигон.

„По-добре да си боклукчия на Ореола, отколкото президент на Федерацията“ — казваше Менигон.

Ще видим…

Всъщност къде е той?

Няма следи от преследвачи, нито опити за прехващане. Хоризонтът е чист. Зенитните ракети на Шамандурата и платформите вече не могат да ме достигнат, енергоизлъчвателят също — твърде голямо е разсейването в разредена атмосфера. Но това е за мен, помисли си Шабан — а Винсент? Късно стартира, лошо излетя… Цяло чудо е, че въобще се вдигна!

Ще се измъкне. Винаги е намирал изход — за себе си и за другите. „Не бери грижа за мен“ — беше казал и в гласа му не се долавяше и капчица съмнение.

Значи ще се спаси.

„Стършелът“ бързо набираше височина и малко по-бавно — скорост. Все пак се усещаше съпротивлението на въздуха в стратосферата, като лек натиск върху кожата и слабо, търпимо изгаряне. Огромната водна Капка няма мощна гравитационна прегръдка и само след няколко минути той щеше да може да излезе на ниска орбита…

И там всичко ще се реши, помисли си Шабан.

Спокойно… Да се съсредоточим върху целта… Отдавна се бе разсеял страхът от първите няколко минути на полета, а след него и избликът на дива радост: оказа се, че нищо не е забравил! Да, доста бяха усъвършенствали управлението за двайсет години… и все пак не биваше да управлява флайдарта, докато в главата му реве торнадо. В ума му трябва да цари мъртвешко спокойствие.

Машината послушно реагираше на всяко желание. Не на мозъка — на тялото. Тялото най-добре знае как се лети. Дори сега да му натрапят въздушен бой, готов е да го приеме, без да прави опити да се измъкне.

Като нещо дребно, незаслужаващо внимание, в съзнанието му изникна споменът за пробива към флайдрома през центъра на Шамандурата. Менигон, този стар, опитен вълк, беше предвидил всичко: точно там никой не очакваше нападение, единственият патрул се състоеше изцяло от корабна полиция, която нямаше никакво желание да се забърква с опасния противник.

За свое нещастие все пак се опитаха да го спрат. Помъчиха се да го убият, по заповед или от страх, и тогава той започна да ги избива, както бе убивал в Порт Бюно почти такива като тях. А в близост до флайдрома го притиснаха така, че се наложи да пусне в употреба парадния кортик — там и остана да стърчи в нечий търбух… Те очакваха само ненавистта на дълбочинника към ченгетата и не знаеха, че този човек ще стане необяснимо дори за себе си хладнокръвен и разсъдителен, че не за първи път се измъква от затварящ се капан…

Дали ще е куб, или конус — голяма разлика няма. Подробности… Само че онзи, предишният Шабан, е ужасно изтощен, объркан и при това носи в себе си като бреме паметта на лейтенант Алвело, редови дълбочинник на Федерацията. Може би ще е най-добре да изтрие тази памет? Винсент казваше, че това лесно може да се направи в Ореола, макар че, честно казано, на Земята също им е по силите…

Няма смисъл да я трие. Животът на Шабан също не беше истински, хуманен подарък от Ореола на бракувано хлапе. До съвсем скоро тези два живота си приличаха като две кълбовидни мълнии под буреносните облаци в тропиците на Капка. И двата се пукнаха като сапунени мехури.

Не, паметта си няма да им дам…

Капка висеше над него, както някога бе висяла Земята, а бялата звезда изгаряше неприятно очите. Планетата престана да прилича на вдлъбната чаша, хоризонтът отстъпи надолу, границата на светлината и сянката кротко запълзя по облачното одеяло. Изведнъж ярко изригване озари сенчестата страна на Северното полукълбо — без съмнение поредният надводен ядрен взрив и при това доста мощен. Коя ли плаваща база на северните бе престанала да съществува?

Глупаво постъпихте, чувате ли — Велич, Андерс и другите? Ако не бяхте започнали първи, сега Филип Алвело щеше да е долу и с други като него щеше да изтребва онези, които не желаят да се покорят. А боклукчията Винсент Менигон щеше да чака, докато подопечният „узрее“ от само себе си. Което можеше да не стане никога.

Скоростта на летене нарастваше, но благодарение на компенсиращото въздействие на цереброшлема натоварването почти не се усещаше, само дето стана малко по-трудно да се диша. Тялото му вероятно бе натежало почти трикратно спрямо земната сила на притегляне, а спрямо тукашната — десетократно. Височина сто и петнайсет километра… сто и двайсет… сто и четирийсет…

За раздутата атмосфера на Капка това все още е субкосмос, на такава височина не можеш да направиш и четири кръга. Но съвсем скоро, след трийсетина секунди, ще достигне крайцерска скорост и тогава вече ще излезе на истинска орбита.

А там ще видим…

Големи риби плуват над Капка… Като акули над главата на неблагоразумен гмурец. На Сумбава беше опасно да се гмуркаш заради акулите… Дали да се опита да се промуши под кърмата на ей онзи корвет? Или да остане на ниска орбита и да чака толкова, колкото се наложи?

Усети странен вкус в устата и няколко тревожни секунди не знаеше дали това е свързано по някакъв начин с полета. Постепенно се успокои — изглежда, че не беше. Вероятно просто си бе прехапал устната…

Чакат ли го — или не?

Очакваха го. Разбра го по слабия пламък, бликнал от дюзите на маневрените двигатели — най-близкият корвет, същият, под който опитваше да се шмугне, започна да извръща огромния си корпус, прихващаше беглеца в прицела на енергоизлъчвателите. Не уцели!… За миг му причерня и неприятният кисел вкус в устата се засили. Ловката маневра, подобна на тези, които често се налагаше да използва в клисурите на хребета на Турковски на Прокна, и този път сполучи — вероятно там долу енергооткосът бе пробил огромна дупка в облаците. Но нямаше време да поглежда надолу.

Втори залп не последва и Шабан не разбра веднага защо — а когато видя, се вцепени…

Планетата променяше формата си. Изглеждаше, сякаш по водната повърхност се носи гладка блестяща стена с височина хиляда километра. Непреодолима сила дръпна флайдарта надолу и натоварването рязко се увеличи. Хоризонтът се надигаше и бързо закриваше звездите. След няколко секунди на объркване дюзите на плаващите над Капка риби блеснаха с нетърпима светлина. Сега вече планетата не приличаше на капка вода в свободен полет — по-скоро наподобяваше дъждовна капка, разбиваща се в невидим асфалт. Шабан успя да забележи как тежкият крайцер, флагманът на блокиращата ескадра, не можа да се отдалечи навреме — набралият височина вал го помете от ниска орбита и го отнесе, както океанските вълни отнасят песъчинки от вълнолома.

И в този момент Шабан си спомни за Менигон. Да, Винсент пак се оказа прав…

Малцина са виждали на живо ефекта на тунелното оръжие. Още по-малко са тези, които са били свидетели, а после са имали възможност да го опишат.

Преди да загине, неизвестната подводница на Лигата, носеща на борда си тунелния заряд, бе изпълнила своята заветна мисия. Скорпионът се бе ужилил по главата. Агресорът бе сбъркал в предположенията си, че е в относителна безопасност след унищожаването на северните терминали. Зловещо зейналият сингуларен тунел усукваше и поглъщаше планетата, за да може, след като я изяде напълно, да изчезне безследно. Земяните ще се сдобият с късче космическа пустош на кръстопътя на космическите магистрали — но не и с Капка…

Форсаж! Рефлексът на пилота задейства точно както го бяха учили. Свещ — право нагоре! Към сияещите искри на звездите. Шабан не знаеше дали там има шанс, но сега не му беше до това. Нагоре! Далече от загиващата планета, където и да е — но само да е далече!

Мрак пред очите… Колко ли още ще му издържат костите? Задъхва се… Така загиват изхвърлените на брега китове, неспособни да си напълнят дробовете, притиснати от собствената си тежест. Трябва да издържи… ако остане без управление в атмосферата, глупавият флайдарт ще премине в хоризонтален полет, а в космоса — най-вероятно ще изключи двигателите. Нагоре, нагоре!…

Само да не изгубя съзнание, успя да помисли Шабан, преди да пропадне в НИЩОТО.

 

 

Стоеше в пустота, върху нещо твърдо и прозрачно. Над главата му сияеха ослепителни немигащи звезди и, което бе още по-странно, не по-малко ярки звезди сияеха под краката му. Сякаш насред космоса и по цялата му неизмерима шир лежеше грамадно, съвършено прозрачно стъкло. Но най-много от всичко Шабан се учуди, че стоеше прав.

Щеше да сметне за съвсем естествено, ако се бе свестил легнал където и да е: в анатомичната седалка на флайдарта, на болнично легло, на твърд нар в затворническа килия. Когато съзнанието му угасваше, той знаеше, че е възможно и никога да не се събуди. Но да се свести прав?!

Направи крачка, после още една. Тропна с крак. Приклекна и прокара длан по твърдото нищо. Неподатливата пустота под краката му не издаваше никакъв звук. Беше идеално гладка и според здравия разум би трябвало да е хлъзгава като лед, но стъпалата му не се пързаляха.

Още нещо в този странен свят не беше както трябва. Когато замахна с ръка, не почувства съпротивлението на въздуха. Духна си в шепата — със същия резултат. Дробовете му бяха празни.

Но аз съм жив, помисли той объркано. Аз дишам! С какво?

Щракна с пръсти и чу щракването. Извади пистолета. Пълнителят за трийсет гранатокуршума с насочено осколочно действие не беше съвсем изразходван, но Шабан не посмя да стреля нито нагоре, нито надолу: по някаква необяснима причина му се струваше кощунство да натисне спусъка тук, сред звездите. Вместо това замахна и хвърли пистолета право напред, а миг след това трепна, когато чу метален тропот. Твърдата пустота под краката му не провеждаше звуци — значи все пак имаше въздух?

Невидим, неосезаем… Но позволяващ му да диша и да живее.

Какви ли сили се изискват, за да направиш ТОВА?

Една от звездите над главата му светеше по-ярко от останалите, но не хвърляше сянка. В далечината, като продълговато петно, се разливаше слабо сияние, наподобяващо светлината на забулен в мъглявина звезден куп.

Шабан тръгна нататък и скоро влезе в градина, но това не го учуди.

Тук вече имаше сенки — леките сенки на листа върху клони и на клони върху килим от опадали листа. Шабан разри с крак шумата и отдолу се показаха корени, растящи към звездите под краката му.

Това пък какво е — райската градина? Вече?

Съвсем леко му се виеше свят. Той старателно избягваше да поглежда надолу, в звездната бездна, и внимателно, сякаш се страхуваше да не се опари, се опря на ствола на една ябълка. Стволът се оказа най-обикновен, грапав, с напукана кора. Съвсем истински, дори леко прашен, както става, когато дълго не е валял дъжд. Обикновени, макар и извити под неестествен ъгъл клони, сплетени малки вейки в короната, обикновени листа.

Шабан откъсна една ябълка и, набрал смелост, отхапа. Ябълка като ябълка, сочна, ранен сладък сорт. И не беше червива…

А в следващия миг видя човек.

Непознатият изникна от пустотата. Допреди миг до дървото нямаше нищичко — и ето, че той стои под разлистената корона и небрежно отмества от лицето си досадна клонка. Най-обикновен човек, само че дрехите му са някак странни — колосани или какво?

— Аз съм опекун — представи се човекът, преди Шабан да успее да отвори уста. Интонацията му също бе съвсем обикновена, с такъв глас отговарят на въпроса колко е часът. Изглежда, тук общуваха без излишни церемонии. — Поздравявам те със завръщането в Ореола, бивши човеко.

Това прозвуча леко обидно, но Шабан реши да не се обижда. Значи все пак успях да се измъкна, помисли си; чувстваше в душата си странно равнодушие. И тази твърда пустота под краката ми, тези щръкнали от нея дървета — това е моят дом? Моят истински дом? Или е само междинна станция?

— Колко време прекарах в безсъзнание? — попита той; страхуваше се от отговора. Гласът му прозвуча дрезгаво и Шабан се покашля, но не посмя да се изплюе върху твърдото нищо.

— Времето няма значение.

Дори тук?

Световъртежът не преминаваше. Нищо, ще се справим… Винсент ще ми обясни.

— Можеш да задаваш въпроси — каза опекунът. — За да осигури завръщането ти, загина боклукчия, а засега не е подсигурена замяна. Аз ще отговарям.

— Винсент… — Шабан преглътна твърдата буца. — Той…

— Да. Безсмъртието лишава живота от цел. Ние не сме безсмъртни.

Сякаш чук го удари в темето.

— Да пропаднете вдън земя с тази ваша цел! — изкрещя Шабан. — И вие, и Ореолът ви!

Стисна с данни пулсиращия си череп, спомни си как се заканваше на Менигон: „За Лиза няма да ти простя…“ Да! Да, рече си. Не съм му простил и няма да му простя, но в ненавистта си аз обичах този жълтоок мъдър циник, презиращ хората, уморил се да живее сред тях, но отдал живота си, за да спаси своя другар — дали заради това, че другарят му не беше съвсем човек?

А другарят спаси само себе си…

Ще успее ли да си прости някога, че завръщането на прокудения от лоното на Ореола бе платено с такава цена?

Опекунът като че ли скучаеше.

— Той не беше добър боклукчия. И силите му бяха на изчерпване.

„Всеки детайл има своя граница на износване…“ — бе казал веднъж Менигон.

Колко разбираемо и простичко. Може би още тогава е имал предвид себе си?

Ако Ореолът е единен организъм, тогава в него боклукчиите са само част от отделителната система. Нещо като каналчета на потните жлези. Те са винаги в периферията, нямат работа във вътрешността на организма. Кожата си остава кожа, макар че понякога частици от епитела отмират и се отронват като люспи. Но на тяхно място незабавно израстват нови…

А сърцето, черният дроб, мозъкът — къде са?

Толкова ли е важно да знае? Достатъчно е, че съществуват.

— Той беше добър човек! — прецеди Шабан през зъби. — Най-добрият от всички, които познавах. Човек, не боклукчия! Ех, вие…

Изрита с крак с нищо невиновната ябълка — с тих шум се откъснаха няколко листа, на земята тупнаха едри плодове. Искаше му се като тях да се зарови в шумата и да заплаче.

— Твоята оценяваща система винаги се е основавала на отсяването — информира го опекунът. — Аз не съм боклукчия, не съм специалист по общуването с хората и по човешките емоции. Бъди така добър да си вземеш бележка.

Сякаш говореше на чужд език: подбираше внимателно думите и гласът му си оставаше равен — като че ли работеше някаква превеждаща програма, предаваща по корабния интерком скучно, макар и сравнително важно съобщение.

Изведнъж му се прииска да го удари. Дори да го набие. Но какъв смисъл да биеш високоговорител?

Вдишване — издишване. Шабан си разтърка слепоочията. Спокойно…

— Мога ли да разгледам Ореола?

— Ти се намираш в него. Това е първото, външно ниво, изкуствено създадено преди около осемдесет земни години. Тогава създадохме и тази вселена, а планетата, на която се зароди Ореолът, е разстлана в плоскостта, която виждаш. Може би този вариант не е най-удобният, но… — Опекунът не довърши фразата и направи неопределен жест. — Във всичко останало тази вселена е точно копие на реалността — с тази разлика, че тук няма хора. Никой освен боклукчиите не обитава външното ниво. Понякога тук идват деца — за да гасят или запалват звезди.

— Защо? — тъпо попита Шабан.

— На Земята биха го нарекли лабораторни опити.

Кой знае защо, нямаше и следа от благоговеен страх и за един миг Шабан остана поразен от равнодушието си. В душата му цареше пустота. Огромна, безкрайна…

— Толкова ли сте могъщи?

— Единственият начин да се родиш е като прекъснеш пъпната връв — каза опекунът. — Земята беше наша люлка, но не бива вечно да си играеш с дрънкулки. В пределите на човечеството, с неговите детски игри, ние бяхме обречени на същите занимания. Ето защо основателите на Ореола са напуснали Земята. Техните потомци обградили своята планета със защитна бариера — оттам и названието. Потомците на тези потомци направиха Ореола такъв, какъвто е сега.

— И каква е крайната цел?

— Каква е крайната цел на човешкото съществуване? Или на инфузорията? Може ли да се смята за цел непрестанното развитие в търсене отговора на въпроса съществува ли естествен предел за разума — макар че такова определение е твърде опростено и непълно. Но ние се развиваме, стараейки се да не пречим на никого.

Слава богу, помисли Шабан. Гигантският мравуняк — повече от мравуняк, чудовищен свръхорганизъм! — не се интересува от човечеството. А ако беше иначе… не, по-добре да не мисли за това. Но как да го нарече: случайност или своеобразна етика?

А може би — естествено отвращение?

— Разбирам — насили се да отвърне. — Значи ме прибрахте… благодаря… И кога се залавям за работа?

— В Ореола няма работа. Има живот. Ти живееш. Скоро ще преминеш пълна инициализация и ще разбереш като какъв можеш да живееш.

— Като боклукчия?

— Вероятно да. Подготовката за този начин на живот няма да отнеме много време.

Не беше трудно да се досети… Шабан откъсна още една ябълка — тази изглеждаше недозряла. Подхвърли я на дланта си, отхапа злобно и с апетит, наслади се на свежия вкус, замахна и я хвърли над главата на опекуна. Някъде напред се посипаха листа.

— Да речем, че откажа — тогава какво? Ще ме задържите ли насила? Или отново ще ме превърнете в дете, ще ми подхвърлите чужда памет и ще ме пратите на Земята?

Едва забележим безразличен жест от страна на опекуна.

— Ореолът не задържа никого. Но ти няма да откажеш.

— Откъде тази увереност?

Опекунът не отговори. Чакаше спокойно и търпеливо кога ще приключи този неизбежен и неприятен откъс от чуждата работа… от чуждия живот. Цялата тази дразнеща бъркотия накрая ще свърши, завърналият се ще стане боклукчия и не навярно, а сигурно — това е ясно още отсега. Дребна подробност в мащабите на Ореола — но все някой трябва да се занимава и с това. Дай ми търпение, светли разуме!

— А какво се случи с Капка? — попита Шабан — или вероятно Филип Алвело от дълбините на неговото съзнание.

— Нищо интересно — отвърна опекунът. Лицето му беше безизразно. — Остана в реалността, тоест в своето пространство, само че е запокитена на стотина мегапарсека. Много мощен насочен канал — цялата планета бе погълната. Дори не се разпадна.

— Искам да видя. Възможно ли е?

Опекунът бавно повдигна вежди.

— Всичко, което има смисъл, е възможно. Вече казах — там няма нищо интересно.

— Искам да видя! — извика Шабан.

— Добре, ще видиш — промърмори измъчено опекунът. — Светъл ум! Защо точно аз трябва да се занимавам с тези боклукчии! И с техния боклук!

— Сигурно заради някакво провинение? — каза напосоки Шабан и по внезапно блесналата искра в очите на опекуна разбра, че е попаднал в болната точка. Но искрата бързо угасна.

Ха, значи тук също има осъдени…

А щом е така, кой би могъл да твърди без сянка на съмнение, че обитателите на Ореола не са хора?

Кой знае защо, му стана смешно. Смехът, ирационален и необуздан, се надигна като вълна и в началото Шабан го укротяваше в себе си, като хапеше устни. След това не издържа и избухна.