Александър Громов
Ватерлиния (11)

1.

Тишина, която заплашва да се взриви, се струва оглушителна и тревожна само постфактум и само на онези, които са оживели. В действителност тя си е обикновена тишина. Нито е оглушителна, нито тревожна.

Както и преди кръжи в орбита леко приплеснатото кълбо вода, забулено в димната завеса на атмосферата, както преди незабележимо се плъзгат върху кълбото, следвайки бялото слънце, приливи и отливи, наблюдавани единствено от бордовите компютри на совалките и товарните ракети, които се спускат към терминалите. Капка живее свой живот и не обръща внимание на хората — боботи със смерчове и водовъртежи, потръпва от хидротрусове, прехвърлящи с един замах огромни водни маси, под чернилката на буреносните облаци над океана оглушително се разреждат кълбовидни мълнии, плискат се вълни — Капка не познава абсолютното безмълвие на открития космос и мъртвата тишина на лишените от атмосфера астероиди.

И все пак оцелелите не лъжат. Тишината от последните часове преди боя се запомня за цял живот.

Поклащат се върху вълните самоходни салове, шлепове и докове. Лениво дрейфуват плаващи бази на флота и авиацията. Пълзят над Капка спътниковите станции за проследяване — на южните и северните. Под океанската повърхност настръхнало подремват разположените на позиции подводници, като зародиши в околоплодна течност. Външният пръстен от отбраната на южните — петдесетина капсули, разтеглени в боен ред по протежение на екватора — се различава съвсем ясно от орбита. Ако потърсиш, скоро ще откриеш и втория ешелон: три кръжащи на неголяма дълбочина ескадри подводници, готови да се устремят към мястото на пробива на отбраната, в случай че отчаяните северни се поблазнят да посегнат на Шамандурата. Най-силната ескадра, както и следва да се очаква, е разположена срещу зоната на Лигата. Южните се страхуват от нея.

Впрочем, изглежда, че по-голямата част от техния флот така и не е прехвърлена отвъд Южния Гълфстрийм и се придържа към плаващите бази в умерените ширини. Няколко ударни единици кръжат около повредената Шамандура, от разумна предпазливост изтеглена към границата на полярните ледове, немалко съдове бродят из южните води сами или на групи. Федеративната зона си има свои проблеми, ненавистните земяни се готвят не за нападение — а за отбрана.

Само Независимите в отговор демонстративно провеждат учения на своя флот. Лигата и Унията мълчат презрително, но не изпускат от поглед суетливото раздвижване в противоположния край на планетата.

Не повече от пет души на Капка знаят, че спътниците на северните ще кръжат над планетата само броени часове — сега, когато в плановете за мълниеносен удар се внасят последни корекции, не бива да се пречи на чуждите „очи“ да виждат това, което е решено да им бъде показано. Наскоро сформираният Резервен флот и специалната флотилия, съставена от „Гмурци“ и други невъобразими антики, имитират присъствието на главните сили на флота далече от бъдещия театър на военните действия. Ескадрите на федеративния космофлот, засега незасечени от противника, вече са на финалната права от скока до Капка. Подчинените на Любомир Велич са забравили за почивка и сън.

Разкритата агентура на противника (на която е било позволено да просъществува точно толкова, колкото и на шпионските спътници) вече е предала такова количество убедителна дезинформация, че нито един аналитик не би забелязал ручейчетата истина в океана от лъжливи сведения, неверни съобщения и погрешни изводи. Сега северните са обезпокоени от нещо друго: в строга тайна Федерацията подготвя до Капка транспорт, натоварен с най-съвременни торпеда „Шпага“ — тези торпеда, според легендите, били създадени на основата на прочутата научна сонда „Емпедокъл“, предназначена за изучаване на магнитните огнища на действащите вулкани. Те са способни да се гмуркат под Вихрения пояс и пронизват планетата, за да атакуват целта отдолу. Всъщност торпедата „Шпага“ не съществуват, тъй като чисто и просто са невъзможни, но безцелно размотаващият се из Шамандурата вулканолог, кой знае защо неевакуиран заедно с цивилните обитатели, отдавна е попаднал в полезрението на агентурата на лигистите и дори само с присъствието си потвърждава събраната от тях информация.

Затишие преди ураган.

След двайсет години относителен покой Земната федерация отново се готви да воюва за връщането на колониите и ще се постарае да си осигури тактически превес в силите със стремително завладяване на Капка. Свитата пружина непременно ще се опита да се разгъне. Но… не сега.

Все още има време за подготовка за отбрана, а може би дори — да бъдат изпреварени земяните в първия удар. Няколко дни, дори седмица — срок повече от достатъчен за прегрупиране на силите.

Тишината е приятна само с това, че е тишина.

И неприятна с това, че рано или късно свършва. Рано или късно.

 

 

Ударният флот на адмирал Мриш, разположен предварително на субекваториални плаващи бази и поддържан от Спомагателния флот и авиацията, предприе бойните действия в точно определеното време. Няколко часа по-рано, на един милипарсек от Капка, на самата граница на звездната система, в антрацитночерния облак, скриващ устието на подпространствения Канал „Земя — Капка“, започнаха да избухват звезди: тунелните кораби на Федерацията, изхвърчащи от устието с релативистична скорост, включваха предварително топлинните щитове. Но „звездите“ не можеха да се видят в облака, а извън него сиянието им избледняваше.

Едновременно и втора ескадра на военнокосмическите сили на Земята, изминала обиколен път по веригата от подпространствени скокове „Земя — Нова Тера — Хляб — Капка“, напусна гърловината на другия Канал, неудобен за врага и твърде рядко използван от него. Въпреки това един самотен контейнеровоз на Унията, връщащ се празен от Капка, я пресрещна още при изхода на последния скок и просъществува точно толкова, колкото е необходимо, за да се даде нареждане за унищожаване на целта. Търговският кораб се превърна в облаче от газ и бързо разсейващ се космически прах още преди екипажът му да успее да съобщи за неочакваната среща.

Три всепространствени крайцера на Федерацията — крехки, скромновъоръжени и ненадеждни съдове, главната сила и спасение на които се състоеше в способността им да се гмуркат и също така лесно да излизат от подпространството където и когато пожелаят — нахлуха в системата на бялата звезда, като изскочиха направо на висока орбита около Капка по същото време, когато корабите на първата ескадра тъкмо преминаваха в спирачен режим при подхода си към планетата. Плаващите терминали на северните зони все още продължаваха да приемат совалки от увисналите на три хиляди километра над тях мирни товарни кораби — а спътниците на северните, насочили към планетата „очите“ на оптичните уреди и антените на радарите, вече започваха да горят. Щедри серии енергоимпулси пронизваха атмосферата, неточните откоси попадаха в океана, в точката на съприкосновение лъчът пораждаше кипящ кладенец и предизвикваше мощни водовъртежи.

Операцията се развиваше успешно. За броени минути тъжната участ на спътниците на северните бе споделена и от четири безпомощни товарни ракети. В хаоса на сражението едва не беше поразен и „Рона“ — последният земен транспортен кораб, излетял от все още мирната Капка. Вдигнатата на прихват тунелна корвета на Лигата, способна с лекота да унищожи всеки от всепространствените крайцери на Федерацията, но безсилна в схватка и срещу трите, бе принудена да приеме боя преди приближаването на ескадрата. В последния момент успя да се размени за един от крайцерите — нищожна загуба за земяните, дребна отплата за лишаването на врага от космическо прикритие.

Пълна блокада на Капка. Близка. Далечна. Блокада на системата на бялата звезда. Блокада на всичките четири подпространствени Канала. Незабавно унищожаване на противниковите звездолети, открити в близост до „санитарната зона“.

Засега все още само поддръжка. Необходима, но не решаваща. Успехът и провалът на операцията зависят от това как ще се развият събитията там, долу, под слоя облаци, прикрил нелепото, наподобяващо кръгъл аквариум водно кълбо на Капка.

Пилотът от Службата за издирване и спасяване беше мълчалив и, както изглеждаше, крайно недоволен от летателната задача. Пърхай, навивай километраж над опасните тропически води, спасявай някакъв си осъден… Ценен товар, няма що! Пък и не знаеш какво да очакваш от него — всеки втори дълбочинник е малко смахнат, така че човек може да си представи какви ще са осъдените! Дори не му отпуснаха нормална платформа — петстотин мили над океана на неустойчивия „скакалец“ с рикошетно движение, в името неизвестно на какво, докато в същото време други се сражават с флота на северните и без да рискуват кой знае колко повече, вършат истинска работа… Такива мисли се отразяваха пределно ясно на лицето на пилота и Филип успя да измъкне с огромни усилия и на пресекулки разказа за събитията от последните дни.

Оценката на възможния риск не беше вярна и Филип мислено се усмихна. В мирно време — да, навярно, но във военно и върху ниска вълна няма по-безопасен транспорт. Да се засече „скакалец“ не е никак лесно.

Пилотът не разбираше много от морски дела, каквото не знаеше, обясняваше с необходимостта да се пази тайна, но Филип успя да схване главното: граничната флотилия е преобразувана в Резервен флот и, както изглежда, вече участва в бойни действия. Толкова по-добре… Значи ще има нужда от дълбочинници и може да се надява не само на отсрочка на наказанието, но и на пълна амнистия. Дори и да не му провърви — какво пък, по-добре да загине в истинско сражение, отколкото да се занимава с тази портиерска работа — да чисти Гълфстрийм от всякакви боклуци.

И дори е по-добре да изплуваш от дълбините като мехур с нагорещен газ, отколкото да дремеш на Сънната подводница с нейния смахнат капитан…

При спомена за стареца Филип неволно потрепери. Скрил се, моля ви се… Двайсет и две години под водата — това живот ли е? За какво живее?

Безсмислено беше да го кани със себе си. И да го съди също не беше толкова лесно. Всеки си има свой път.

Побърза да прогони думите на стареца, че още не е ясно кой на кого трябва да прощава — по-късно, не сега! Не му е дошло времето. Мравката, отбраняваща мравуняка, намислила да си оправя сметките с другите мравки… Такъв да го смачкаш…

„Скучна война“ — това беше най-съдържателното определение на събитията, дадено от пилота. Твърде лесно изглеждаше всичко. Твърде внезапен и съкрушителен беше ударът, за да бъдат взети контрамерки. Шамандурите на северните на практика бяха изпарени и успяха да изстрелят само няколко десетки балистични и крилати ракети — без точно целеуказване, без смисъл. От петдесет и трите им известни бази през първия ден бяха унищожени над четирийсет; останалите само се отбранявали, но вече било ясно, че няма да изкарат дълго. „Моби Дик“, флагманът на Ударния флот с адмирал Мриш на борда, бил пресякъл Северен Гълфстрийм…

— А за мен какво ще остане? — попита Филип и едва не си прехапа езика — амортизирането на кабината на „скакалеца“ при отскоците от вода не беше от най-добрите.

Пилотът се замисли.

— Може и да остане нещичко — рече накрая. — Прочистването на такава акватория… сам разбираш. Ще има работа за още няколко дни.

— А ти?

— Не съм от ентусиастите — изръмжа неискрено пилотът и веднага си пролича, че завижда на колегите си. Кой би отказал да участва в унищожаването на отстъпници и предатели, в мълниеносна и победоносна война, дори когато небрежно я определя като „скучна“? Кой не би искал да си осигури старините с пенсия и специални привилегии? Няма такива хора. Никой не държи на Капка пораженци и предатели. Човечеството трябва да е силно и гордо и за целта е необходимо да е единно — аз и сега смятам така. Та нали тъкмо заради Съединението на човечеството са загинали мнозина, пряко или косвено — като капитан Богданов например? Разбирам добре, че в такова дело не можеш да успееш без жертви — само дето лично аз отказах да бъда първата жертва в името на Съединението… Всъщност щях ли да съм първата? Нима проблемът е само в това, че войната се води от негодни за управление хора? Войната си е война, който и да я води. А и къде да ги намериш другите, гадните? Нищо чудно в действителност Андерс Глиста да се окаже не подлец, а жертва на собствената си грешка по пътя към великата цел, достойна за възпоменание и опрощение… Нима Капка не е първата крачка към Съединението? Не си ли заслужава да воюваш за подобна идея? Войната за Съединението е справедлива — мястото на северните е под Вихрения пояс. Нека се удавят, ако не искат да се предадат на нашата милост.

Пилотът превключи на автоматично управление. Ударите с водата се смекчиха осезаемо.

— Накъде летим? — поинтересува се Филип.

— Подскачаме — поправи го пилотът и изруга, за да покаже отношението си към материално-техническата база и заедно с това към своята участ. — На това летене ли му викаш? Към Трети контролен.

Какво пък, може и на Трети. Макар че сега база „Ураган“ е по-близо до театъра на военните действия. Филип замълча. От отраженията върху водата го боляха очите. Тонираното стъкло на обзорния екран показваше с обидно правдоподобие твърде скулестото му лице, малкия нос, ниското чело с рунтави вежди и рошавата черна коса, притисната в клин от оплешивяването. Плюс четинестата брада, хронично възпалените очи и пъпчасалата шия… Мдааа. Ама че красавец.

Какво пък! Своя жена едва ли ще има скоро, а на Джилда й е все едно…

Изруга се наум, ядосан на себе си. Пръч. Намерил време да мисли за чукане!

Старецът се предаде и го пусна на свобода само на четирийсет мили северно от Гълфстрийм. Вярно, не му отпусна въздух и Филип, естествено, не настоя. Нагоре, по-скоро нагоре — но на повърхността бушуваше тайфун, обичаен за това време на годината, и не позволяваше изплаване, което го принуди да диша изпълнен със смрад кислород, неподдаващ се на никаква регенерация, да отваря уста като риба, да се вцепенява в полусъзнанието на въглеродното отравяне…

Но успя да изтърпи и да изплава. Успя да оцелее и да пусне в капсулата бедния въздух на Капка. А това е най-важното. Успя и да повика помощ.

Не се наложи да чака дълго — ефирът сякаш се взриви от въпросите, полетели от Трети контролен. А след това: „Дръжте се… пращаме… ще ви осигурим…“ Нима загубите на опитни дълбочинници бяха толкова големи?

Без да знае защо, той отвори широко люка, преди да изостави пукащия се по шевовете „Гмурец“. Само рубката стърчеше над водата — щеше да се подава още ден-два и да потъва бавно от събирането на вода вътре, а после щеше да изчезне завинаги в океана. На дълбочина двайсетина километра, не повече, налягането щеше да я смаже — отстрани това щеше да прилича на взрив — и далеч по-надолу, близо до границата на Вихрения пояс, а може би и вътре в него, хаосът от течения щеше да разнесе горивото из цялата Капка, от което изотопният състав на морските соли щеше да се промени с незначително малка величина.

Кой го е грижа?

Води се война. В такъв момент най-добре да си като всички останали и да не плещиш прекалено много, а след победата предвоенната глупост и подлост — опитът да се хвърли примамка на северните, неуспешното убийство на Лейф, глупавите подозрения на покойния Андерс — ще потънат в забрава.

И да е така, и да не е така — все едно. Постъпвай според дълга си и да става каквото ще. Едно е ясно — не мога да страня от битката.

Прощавам им. Защото иначе няма да простя на себе си. Граф Монте Кристо…

Филип затвори очи. Колко мъка — и как лесно се оказа вземането на решение! Води се война. Авиацията, вдигната от подводниците-майки, нанася удар след удар. Всичко, което не е успяло да се потопи навреме южно от петдесетия паралел — от капсули и дребни плаващи „чинии“ до салове-бази, на които спокойно може да се разгърне цяла танкова рота — вече е престанало да съществува. Но врагът още хапе. Масивна ракета с тесни като плавници криле ту се издига вертикално нагоре, ту се спуска право към вълните, за да избегне антиракетите и лазерните импулси. В някой момент корпусът й се пропуква като черупка и в океана се изтърсва продълговато гладко торпедо — може би без ядрена силова установка, с нищожен запас от ход, но напълно възможно и с мегатонова бойна глава. В направлението на главния удар подводниците се движат толкова гъсто, че торпедото може да унищожи наведнъж две, дори три цели.

Няма война без загуби. Но така или иначе северните ще си получат отдавна заслуженото.

А непознатият от А–233?

Защо на света няма лесни отговори?

Достатъчно е пилотът ДА ПОИСКА и бомбеният заряд се отделя от оръжейния пилон. Много неща можем да направим, стига само да поискаме. И аз съм го искал. Много пъти. Докато накрая, веднъж, не поисках нещо такова, каквото конструкцията на флайдарта не е в състояние да издържи — и последва безкрайно дълго въртене, мярнали се зад прозрачния капак отчупени плоскости, откритият от медицинската комисия Синдром на Клоци и позорна оставка поради непригодност… А след това, вече на Прокна, набрал смелост, молех да ме пуснат да летя такъв, какъвто съм, без да ме тъпчат с всякакви лекарства — и Поздняков, докато ме тупаше по рамото, отвърна уверено: „Не бива, Искандер, не бива да го правиш…“ А аз реших да не споря…

Да искаш и да решиш — това са различни неща.

Филип трепна толкова силно, че пилотът го погледна уплашено и той побърза да се усмихне и да кимне, сякаш казваше — няма нищо страшно, привидя ми се нещо. С всеки се случва. Просто глупости.

 

 

Субекваториалните плаващи постове — в известен смисъл плаващи аналози на сухопътните гранични застави — си приличат и само опитно око може от разстояние да открие труднозабележимите особености на конструкциите им. Сал като сал, кръгъл като чиния и много голям. Но че е Трети, няма съмнение. Веднага го познах. Ето го знамето — плющи на дългата, извиваща се на вятъра мачта, бордът е прояден от жълтия прилив, появил се тук преди две години — това е още преди мен, а ето я и криво-ляво възстановената надстройка, в която преди половин година при кацане се разби един учебен флайдарт — това вече беше по мое време, лично присъствах.

Пилотът не приводни „скакалеца“ до кея, а кацна право на флайдрома, на резервната писта, сякаш не съм осъден вчерашен полупокойник, а важно началство с надменна физиономия. Още не си бяхме сложили филтрите и пилотът не беше вдигнал капака, когато гледам: към нас тичат хора. Дори ми стана интересно. Най-отпред подтичва някакъв цивилен дългуч и физиономията му ми е смътно позната. Къде ли съм го виждал, дали не беше на Шамандурата?

И веднага щом се приближи, си спомних: Челен… не, Шеленграм от отдела за Перспективно планиране. Същият, дето се пулеше в мен като в пееща раковина на терасата на флайдрома, когато покойният Глист ме извеждаше от Петнайсети пост…

А сега, види се, е долетял да ме прибере. Ето откъде суматохата в ефира и необичайната бързина на спасяването ми. А пък аз, какъвто съм си глупак, се размечтах за спокойна служба!

Ох, защо не останах на Сънната подводница при стареца! Щяхме да си бъбрим сега, да се наливаме с отровата му, а старите торпеда щяха да охраняват покоя ни по-сигурно и от глутница бесни кучета…

Чакам. Горещо е, няма сянка. Да бягам? От сала не можеш да избягаш, а и няма къде. Добре, излишно е да се безпокоя предварително, няма да им доставя това удоволствие. Кой изобщо е този Шеленграм? Водещ експерт от отдела за Перспективно планиране… началство над средния размер, и какво от това? Каква връзка въобще има с моята история перспективното планиране? Освен ако същият този отдел от горе до долу не е подразделение на контраразузнаването, което е напълно възможно.

Водещият експерт премина в тръс, а после съвсем забави. Две горили от корабната полиция го задминаха и както следваше да се очаква, търчаха право към мен. Тези и форма няма нужда да носят — по мутрите им личи какви са. Пилотът за всеки случай се скри зад „скакалеца“, ама те не от него се интересуваха. Още преди да съм се опомнил, лактите ми се озоваха на тила, очите ми едва ли не бяха опрели в площадката — а задникът ми сочи нагоре и сигурно примамва някой флайдарт, дето прави заход за кацане.

И чувам:

— Пуснете го!

Тихо, но властно. Личи си, че господин експертът е свикнал да командва. Горилите се подчиниха.

— Последвайте ме.

Следвам го. Не към борда, а обратно, което е добре: значи няма веднага да ме разстрелят. Покрай ремонтните хангари, покрай аквариумите, гъмжащи от крил, покрай онази паметна надстройка, покрай мачтата с плющящото знаме… Отпред крачи господин експертът, зад него аз, от двете ми страни — горилите, а отзад вече ни застига и ситни охранен майор от корабната полиция, който едва успява да си поеме дъх и даже не подвиква, над черната му фуражка се извива стълб нагорещен въздух, а по слепоочията му се стичат потни струйки. Виж, господин експертът дори не се е изпотил и с дишането му всичко е наред, сякаш изобщо не е тичал.

Покрай реакторната шахта, покрай карцера, покрай ракетните силози…

Не повярвах на очите си, когато стигнахме горния жилищен отсек, където обитава само висшето началство на поста и гости от ранга на този Шеленграм. Тук пуснахме котва. А после не повярвах и на ушите си:

— Оставете ни насаме. Свободни сте.

Ето това полицаите очакваха дори по-малко от мен. Горилите зяпнаха, майорът се опита да възрази, но господин експертът му тикна в носа някаква хартийка — и той омекна. Дори съжалих, че и аз не съм експерт.

— Последвайте ме. — Това пак към мен.

Каютата на сала не ти е кубрик в подводница. А такива разкошни апартаменти не бях виждал и на Шамандурата. В сравнение с този спалнята на Джилда е вълча бърлога. Добре се е подредил водещият експерт, а може би местното началство се е престарало за всеки случай.

— Отбийте се в санитарния възел, лейтенант. Оправете се.

Отивам мълчаливо, мия се и се бръсна. Изтривам се с миниатюрна кърпа. Щедро мажа с крем възпалената си кожа! Разкош и лукс. Какво ли може да означава всичко това?

— Можете да хвърлите дрехите си в кошчето, в шкафа има нова униформа.

То пък едни дрехи… Униформа? Да не би да е комбинезон на пилот от ВМФ с нашивки и отличия? Къде ти. В шкафа си виси това, което трябва…

Излиза, че поне засега още не са ме разжалвали. Нещо повече — ако се съди по поведението на господин експерта, съм приобщен към категорията на важните птици.

Нещо не ми се нрави това.

Очите на господин експерта са жълтеникави като на леопард и за миг дори ме побиват тръпки. Впери ги е в мен.

— Побързайте. След десет минути излитаме за Шамандурата.

Точно от това се страхувах. Значи нищо не е свършило…

— Защо на Шамандурата?

— По-добре, отколкото да ви вържат тежести на краката. — Господин експертът си позволява да изпръхти.

Не веднага осъзнавам, че господин експертът се шегува. На началството и шегичките му началнически.

— Нямам работа на Шамандурата — отвръщам твърдо. — Войната започна, а аз съм дълбочинник.

И щом го казах, кръвта запулсира в слепоочията ми. Гледам този дългуч отдолу. Той дори не си направи труда да смени тона:

— Вие сте осъден и ще полетите с мен. Ясно ли е?

Нищо не ми е ясно. Кой толкова е примрял за мен — контраразузнаването? Или онази, другата сила, за която нямам и понятие? Нищо не зная, освен това, че на лейтенант Филип-Мария-Хосе-Фернандо-Лусия-Мигуел-Хуан-Рикардо-и-Аугусто-Диего-Мануел Алвело, да се смилят над него светиите, отново са отредили ролята на камъче между въртящи се воденични камъни в нечия игра. Ох, ще стрият това камъче на песъчинки…

Зарадва ме началството, няма що! Че аз по-скоро бих умрял, отколкото да се върна доброволно на Шамандурата! Готов съм да ида където и да е — на фронта или обратно в Гълфстрийм, където да започна отначало. Дори на моя „Гмурец“ с кърмата нагоре. Върнете ми парцалите, натикайте ме в карцера!

Мръсно нещо е животът — никога няма да те предупреди предварително, че назрява преломният момент. Щях да се подготвя.

Изпотих се, но отвръщам:

— Нямате право да ми заповядвате.

— Предпочитате да ви заповядва Велич? Или онази курва Риенци? А известна ли ви е участта на осъдените по време на война?

— Не е ваша работа — прекъсвам го. — Моля да докладвате за мен на командването.

— Зовът на дълга? — Шеленграм се подсмихва ехидно.

Не държа да му отговарям. С някои хора е безсмислено да се разговаря на подобни теми. Има неща, за които е по-добре да не се приказва. Или го чувстваш, или не.

— В последно време не ви ли се присънват странни сънища?

Трепнах, и как иначе? Не издържах. Издадох се. Челото ми цялото потно, по гърба ми се гонят тръпки.

— За какво говорите?

— За двете инициализации, на които бяхте подложен. Надявам се, че ще издържите… ще издържиш и третата… Искандер. Рано е, но нищо не може да се направи.

Странна гривничка носеше на ръката си, не бях виждал такава досега. Господин експертът само я натисна с пръст, и готово. Лениво някак си я натисна, със скука, едва ли не с прозявка. Но не зная защо веднага разбрах — това е най-страшното.

Сякаш клещи ме стиснаха — и ме обърнаха наопаки. А после ме върнаха обратно. Светът около мен се разтресе, заплува…

Разправят, че когато умира, човек се вижда отстрани. А аз се видях отгоре — видях как изведнъж, без мъчителни конвулсии, в мен умирам аз.

И как аз се раждам в мен.

Без болка, без вик. Само главата ми се завъртя, залюля ме нещо, преди върху ми да рухне небето.

Блъсна ме с цялата си тежест. И пак се върна на мястото си.

— Е, здравей, Искандер — каза господин Шеленграм. — Здравей, блудни сине.

Лейтенант Филип Алвело направи крачка назад, своята последна крачка. И в същия миг разузнавачът на Северния редут, бившият военен пилот на Федерацията Александър Шабан пристъпи напред.

— Вин… сент?

Смяна на кожата. Останките се посипаха с хрущене. Винсент Менигон кривна крайчеца на устата си в усмивка.

— Позна ли ме? Здравей, опасни мълчаливецо.

— Здрасти, отровна аспидо…