Александър Громов
Ватерлиния (10)

5.

След като отворих очи, известно време гледах тавана и се опитвах да разбера къде се намирам. Дори на оскъдното осветление се виждаше, че таванът е покрит с плътен слой прах и не само това — на места от него се спускаха някакви сивкави гирлянди, край вентилационните решетки се люлееха паяжиноподобни ресни, по шевовете в ъглите растяха космати сталактити, грапави буци прахоляк белееха по разслоилото се антикорозивно покритие и под цялата тази занемара едва се различаваше стенното оребряване — старомодно изпълнение, но аз бях виждал такива. Дори си спомних къде — в моето мизерно жилище на Трети контролен.

Типична боцманска каюта. Тясно, но не нетърпимо. Миниатюрна, но все пак отделна койка. Тук не спят върху машините или един до друг.

Стените не бяха в по-добро състояние от тавана. Все още объркан след безпаметния сън, няколко минути се опитвах да разбера откъде има толкова много прах. Донякъде е ясно: „сипе се“ от пластиката на преградите, люпи се боята, „остаряват“ и се разпадат полимерните уплътнители, а най-много прах произвеждат човекът и неговите дрехи — мъртви люспи от кожата, опадали косми, парченца от тъканните влакна на униформата… Значи трябва да има и хора. Колко време е изминало, за да запустее така това помещение? Едно е сигурно — новобранци тук няма и отдавна не е имало.

Изведнъж си спомних къде се намирам и рязко се надигнах.

— Наспа ли се? — попита ме старецът. — Или ще поспиш още?

Завъртях глава и се облещих. Беше точно такъв, какъвто си го спомнях от вчера (или онзи ден?): дребничък като гном и в добавка съвсем прегърбен, оплешивял, с жълтеникава бледа кожа на голия череп. Да ви призная, съвсем различно си представях капитана на Сънната подводница: такъв един истински Ван Страатен с богатирски плещи, риж, с пуфкаща лула в брадата и безумно изцъклени очи.

А очите на този бяха като на чироз, с обезцветена, едва забележима червенина. Може би някога бяха го смятали за албинос, а може би това бяха просто очите на болен човек. Лошото осветление и прахът…

Неволно трепнах, като си представих как при едно случайно раздвижване на въздуха в кубрика геологическите пластове прах безшумно ще се отделят от тавана и ще ме засипят. Дадох си дума да се движа съвсем плавно.

— Здравата хъркаше — продължи старецът. — Но не поспа много — само двайсет и два часа. Сигурно пет денонощия не си мигвал, а?

— Почти толкова.

— Добре, че не те гръмнах още щом се подаде — любезно ме осведоми старецът. — Мислех, че хитруваш, а ти просто си захъркал и толкоз… Извинявай за вида на помещението — проклетата възраст не ми позволи да те довлека до някое по-свястно. Извинявай също, че те претърсих. Сам разбираш, налагаше се.

— Да де — отвърнах. — Няма защо да се извиняваш. Е, какви бяха резултатите?

Старчокът се усмихна.

— Удовлетворителни. Чист си като ангел небесен. От наказателния отряд си, нали?

Кимнах. Старецът почака за по-пълен отговор, но видя, че няма да има, и се примири.

— Добре, ще ми разкажеш, ако искаш. Няма да ти вадя думите с ченгел. — Въздъхна. — Иди да се оправиш. Нужникът е наляво по коридора, умивалникът отсреща. След това ела в командната рубка, тя е на горната палуба в…

— Знам.

— Така ли? — Старецът явно се изненада. — Откъде?

— Тази подводница е клас „Анаконда“, нали? Щурмови крайцер. Изучавали сме ги, макар и повърхностно. Курсът по история на материално-техническото оборудване не е задължителен. За всеки случай.

— Така било значи — рече замислено старецът. — Е, ясно. Отдавна ли пристигна от Земята?

— Преди година.

— Тъй-тъй. После ще ми разкажеш как е животът там. Сега върви. И имай предвид: това не е някаква си подводница клас „Анаконда“, това е „самата“ „Анаконда“…

За моя изненада тоалетната бе в сравнително добро състояние. Сапун, разбира се, нямаше, но затова пък горещата вода беше в изобилие, ако искаш, вземай душ, още повече че имаше и душ, съвсем истински. Подвоумих се, но реших да го отложа за по-късно.

В командната рубка също беше подредено. Погледнах мимоходом стареца, който очевидно ме беше чакал с нетърпение (ще почака!), и се втренчих в екрана на допотопния монитор. Дълбочина на потапянето осемнайсет хиляди и четиристотин, курс 310, скорост едва единайсет възела.

— Веднага се познава дълбочинникът — коментира старчокът. Изгорелият наполовина плафон караше голото му теме да лъщи. — Пояснявам, ако те интересува: все още сме в Гълфстрийм. Не се мятай към екрана де — стига с тия рефлекси на дълбочинник… Няма от какво да се страхуваш: моята „Анаконда“ има такава заглушителна система, че биха ми завидели от „Черен корморан“, при това е преработена специално за тукашните условия. Мен торпедата в Гълфстрийм ме вземат за свой — старецът се изкикоти, — осъдени като теб гледат да не се захващат с двойна цел… Хайде, сядай. Откриваме час за въпроси и отговори. Как се казваш?

— Филип.

— А цялото?

Изрецитирах си цялото име. Старецът се намръщи и комично размаха ръце, сякаш гонеше мухи.

— Нека бъде само Филип Алвело. Испаноезичен?

— Не знам. Нещо от тоя род. А вие кой сте?

— Наричай ме просто капитанът. Между другото може и на „ти“. За какво те тикнаха в наказателни отряд?

Гледай го ти… Иска отговорите на тепсия. Изглежда безвреден, но докато не разбера как трябва да държа с него, по-добре да внимавам.

— Пръднах пред Адмиралисимуса — отвърнах, спомнил си за Богданов.

Старецът изсумтя и ме погледна с укор.

— Всеки втори казва същото. Е, щом не искаш, недей…

Беше огорчен, веднага се виждаше. И тогава — ако щете ми вярвайте — му разказах всичко, от кора до кора. На един непознат и при това вероятно дезертьор! Плешив гном, капитан на митичната Сънна подводница!

И мой спасител, което си е вярно… Това не може да се отрече, нито да се забрави. Спаси ме. Без него едва ли щях да съм жив.

— Аха — рече той без никакви емоции. — Чакай, забравих, може би си гладен?

— Гладен съм.

— Така си и мислех. Ето, вземи… — Подаде ми една консерва. — Докато се миеше, отскочих до камбуза. Стерилизиран крил с фитопланктон. Гадно е, но няма да умреш. Хранителният конвейер не работи. Лъжица си вземи де. А водата, прощавай, е дестилат.

Нахвърлих се върху храната като невидял. Старецът знаеше какво и колко яде осъденият в Гълфстрийм. По време на рейд нямаш време даже залък да хапнеш, а и не ти се мисли за ядене. По-добре да хванеш язва, отколкото да изгориш в плазмения мехур. При това последните няколко дни в капсулата не ядях нарочно, за да не ми се доспи.

Едва се сдържах да не оближа консервата. Според мен старецът напразно обиждаше храната — оказа се доста вкусна, макар и малко пресолена. Разбира се, ако ядеш същото всеки ден, със сигурност ще ти опротивее… А що се отнася до дестилата, то къде на Капка, питам ви, не се пие дестилирана вода? При твърде солената храна е по-добре да поемаш вода без соли, макар че удоволствието от такова пиене, както следва да се очаква, е посредствено.

И веднага, сякаш потвърждаваше тази мисъл, старецът попита:

— Случайно да ти е останал от сухия порцион?

Кимнах.

— Мисля, че има три пакета.

— Вярно, че са три — разсмя се старецът и потърка изсъхналите си ръце. — Не се обиждай, но докато спеше, огледах капсулата ти. Нищо не взех… а ако ги разделиш с мен, ще съм ти благодарен. Ще доставиш радост на стария човечец.

— Вземи ги всичките — отвърнах и добавих: — Твои са, капитане…

— Може би сам ще идеш?

Не възразих. Имаше някои въпроси, които трябваше да се решат незабавно, и при това от мен самия, дори ако не ме лъжеше усещането, че старецът казва истината… но въпреки това.

Да ви призная, капитанът дори ми харесваше. Малко чалнат, както изглежда, но здравомислещо чалнат: не рискуваше да остави спасения непознат сам в рубката, беше ме претърсил за оръжие, а той самият вероятно носеше лъчемет, че и нещо по-страшно…

И ако докато бях с него внимавах, то след като се спуснах долу, взех да набирам смелост — пъхах си любопитния нос в незатворените врати и люкове, безуспешно натисках залостените. По обратния път, притиснал пакетите към корема си, направих кръг по долната палуба — със същия резултат. В коридорчето на камбуза ме лъхна тежка миризма — нещо подобно на прокиснали джибри с йодни изпарения.

Капитанът ме очакваше с усмивка на уста.

— Е, как е, намери ли някого? Ако искаш, разходи се още, потърси. Аз също не бих имал нищо против да намеря.

Стоварих пакетите пред него.

— Сами ли сме? — Вече знаех отговора, но кой знае защо, не ми се струваше странно.

Той само кимна — беше изцяло погълнат от пакетите. Да можехте да го видите как яде! Половината пакет изчезна за миг. С втората половина обаче не бързаше, напротив, дояде я бавно и с удоволствие, примляскваше, блажено затворил очи. После ги отвори. Дори в очите на чироз може да има някакви чувства.

Ама че работа, рекох си. Легендата за Сънната подводница е много стара — трябва да има двайсет, че дори трийсет години. Добре де, нека са двайсет… И цялото това време старецът е изкарал на крил и дестилат?

И отново, сякаш прочел мислите ми (или не мога да си владея лицето?), старецът се усмихна на нещо, закашля се и рече:

— Основно крил и планктон. Ако наистина помниш свободния курс, „Анаконда“ е разчетена за петгодшна автономност. Ясно как: подвижни мрежи, тралове… а що се отнася до еднообразието, нали затова е военната служба. Едва следващите подводници от тази серия бяха модернизирани специално за война на Капка: по-ограничена автономност, затова пък по-голяма бойна мощ… А след Екваториалния разгром „Анакондите“ станаха спомагателни съдове, превозваха товари…

Довърши сухия порцион, блажено се облегна назад, оригна се доволно в шепа и си облиза пръстите.

— Освен това ловя водорасли — добави и хлъцна. — Естествено, не от хищните — те не стават за ядене, — а виолетови микрофити. По-гадни са и от крила, затова пък имат въглехидрати в изобилие. Полезно нещо… Бъди така добър, слез до камбуза. Веднага ще го видиш.

— Кое?

— Лекарството — изхъмка старчокът. — Щастие, което се приема през устата. Хайде, не се прави на глупак, иди да го донесеш. И внимавай да не го разлееш.

Така… Е, поне е ясно защо мирише така долу. Слязох и намерих това, което очаквах да намеря: примитивен дестилатор с груба, аматьорска конструкция. В пластмасовата кана, снабдена с надпис „Отровно! Изопропилов спирт. Само за почистване на клеми“, през извита гофрирана тръбичка равномерно се стичаха мътновати капки.

Стиснах нос, взех каната, поставих на нейно място първата попаднала ми пред очите тенджера и излязох от камбуза с максимална скорост. Навън си поех въздух и едва тогава рискувах да опитам готовия продукт.

М-да… Такава гадост не бях пил и в трюма на Шамандурата. Напълно е възможно виолетовите микрофити действително да съдържат маса въглехидрати — не знам, не съм биолог, — но носът ясно ми показваше, че покрай тях има в изобилие и друга, гадно миришеща органика. Затова пък ми стана ясно защо старецът през всичките тези години не се е превърнал в неизлечим алкохолик…

Когато се върнах, на таблото пред него бяха поставени две пластмасови чашки.

— Сипвай. И на теб също.

На него налях догоре, на мен само на дъното.

— За твое здраве, капитане.

— За твоя живот, момче. За твоя дълъг живот. Пий!

Потреперих, излях в гърлото си маслената течност и след кратка борба с гаденето успях да я задържа в стомаха си. Старецът кимна одобрително.

— Браво, сипи още… а сега ето какво ще те попитам, момче… Защо не ме удари? Нали ти беше останало още едно антиторпедо?

— Помислих, че си свой.

Старецът ме заплаши със закривен пръст.

— Лъжеш. Внушил си си го, повярвай на по-опитния. Такива като теб съм виждал десетки: в началото лъжат, без дори да забележат. Сигурно много ти се иска да оцелееш?

Ох!… Погледнах с ужас чашата. Само това ми липсваше — сърдечни разговори и гадна пиячка. Дали пък и той не е от онези… руснаците? Като Моржа?

— На Земята веднъж ми дадоха съвет: да не позволявам да ме убият заради чужди игри.

Старецът изсумтя.

— Интересен съвет. И следваш ли го?

Свих рамене.

— Когато мога.

— А ще споделиш ли с мен кой ти го даде?

Питаше като че ли познава цялото население на Земята…

— Моржа… тоест вицеадмирал Могилни. Преподаваше ни тактика в Центъра на Сумбава.

— Аха… — Старецът гаврътна чашката на един дъх, след което задиша тежко. — Ясно… По мое време беше капитан втори ранг, а след онази история с лагера го разжалваха в капитан-лейтенант и го изритаха в действащия флот да си изкупва вината. Изкупил си е значи…

Сдържах се. А може би още не бях загрял достатъчно. Твърде неочаквано прозвуча всичко това.

— Да не бъркаш нещо, капитане? Моржа никога не е плавал извън метрополията, сам ни го е казвал.

Плешивият гном се засмя неприятно.

— Сам ви казвал, а? И за какви заслуги тогава е получил наградите и чина? Да не би корабите на Лигата да плават в езерото Виктория?

Не знаех какво да отговоря. Може би старецът очакваше тъкмо този момент на объркване, за да ми налее отново.

— Пий, момче. Такива разговори не се водят на трезва глава. Не бери грижа за централния пост, автоматиката ще се справи. Пий на екс — ще ти олекне. За всички на Капка — за тези, които не са изплавали, и за другите, на които все още им върви… До дъно!

— Успешни изплавания — промърморих и втренчих поглед в мътната течност в чашата.

— Хъм. Ти какво, подиграваш ли се?

— Не… О, извинявай…

— Мисли, преди да говориш! — изсъска старецът, пак си изпи чашата на един дъх и протегна ръка към втория сух пакет. — По дяволите, исках да си го оставя за утре… Е, добре!… Пий де!

Не знам дали обонянието ми се беше притъпило, или се дължеше на някакви свойства на течността, но вторият опит мина доста по-добре. Организмът ми престана да се съпротивлява, сякаш казваше: „Давай, дерзай, аз те предупреждавах, че не отговарям за това, което те чака утре“.

Да става каквото ще.

— Ама ти въобще ли не изплаваш? — попитах, докато замезвах с крил.

— Само до шнорхел, веднъж на половин година. Зяпам океана, докато подводницата се проветрява…

— И през цялото време си бил в Гълфстрийм?

— Ами да. Двайсет и втора година вече. Учудва ли те?

Оставаше да не ме учудва! Макар че, разбира се, щурмовият крайцер не е някаква си капсула и срещу полуумрелите торпеда е като кит срещу херинга. Дори без доработвана заглушаваща система, без анти-торпеда, само с лазерен харпун, пронизващ водните пластове с лъч от нагорещен газ… Звено от такива подводници може да очисти напълно Гълфстрийм само за година-две.

Но какво ще правят тогава осъдените?

Във военно време е ясно какво. А в мирно? Ще отстраняват с риск за живота повредите от жълтия прилив? Колкото и да са разнообразни природните стихии на Капка, не стигат за всички.

— Все исках да те попитам — заговори старецът. — Командването знае ли нещо за мен?

Повдигнах рамене. Намерил кого да пита!

— Не съм чувал да четат заповед. Иначе се нося разни слухове… легенди. Че се скитала останала от последната война Сънна подводница с умопобъркан… — преглътнах — капитан и екипаж от малоумни… Извинявай, капитане, не съм го измислил аз.

Старият гном запръхтя. Не осъзнах веднага, че се смее.

— Знам, че не си ти. Тази история ме забавлява една година. Да не мислиш, че само теб съм пожалил. След като умря Витус, нямаше с кого да разменя дума и затова от време на време ловя бедстващи осъдени: спасявам човека и си осигурявам малко разнообразие… — Млъкна. — Може би ще се съгласиш да останеш?

Отместих поглед. Не обичам да разбивам чужди надежди. Старецът въздъхна.

— Ясно. Тогава поживей тук поне седмица. Тези преди теб обикновено се съгласяваха. Имаше един по буен, сграбчи ме за гърлото, та се наложи малко да го… нали разбираш?

— А после?

— После ги пускам извън Гълфстрийм. Ако някой се опъва, пускам го веднага. Вярно, в Гълфстрийм.

— И не ги ли караш да обещаят, че ще си мълчат?

Старецът пак се закиска.

— Ти май не разбираш. Ето, ти, осъденият, ще докладваш ли на началството? Няма, нали? Контакт с изменник. А за измяната няма давност… макар че лично аз никого не съм предавал. Пък и кой ще ти повярва? А да ме засекат в Гълфстрийм не е толкова лесно.

Разклати течността в каната, погледна я на светлината, изхъмка и отново напълни чашите. И двете до ръба. Не ми приличаше на пиян, по-скоро на леко смахнат. Нищо чудно…

— Война за Съединението, ха! — каза с жлъч. — Да де, ама северните, кой знае защо, я наричат Война за независимост. Аз ли ще ги съдя, още повече сега? Колко хора загинаха, колко подводници… Девет години война! Обикновено те ядяха пердах, но веднъж и за Федерацията стана напечено. Тогава целият флот се предаде… по-скоро това, което северните оставиха от него. Предполагам, че си чувал за Екваториалното клане? — Старецът подсмръкна сърдито. — По-точно ще е да го наречем Екваториалния разгром. Адмирал Щитен, мамицата му… До ден днешен ме боли, като си спомням. Е, нататък е ясно, плаващ военнопленнически лагер… за тези, които не се съгласиха да служат на Лигата. След половин година обявиха примирие и размяна на пленници. Ние, глупаците, се зарадвахме… а като ни върнаха — в кауша! Трибунал: защо, питат, сме се предали? Младшите офицери сочат старшите, те — командирите на кораби, а последните — адмирал Щитен. Имало, разбирате ли, заповед… А адмиралът или беше потънал с целия щаб, или се криеше при Лигата — помня, че за последното контраразузнаването разпитваше усърдно. Трудно е сега да разбереш тяхната логика. Накратко, младшите офицери получиха по пет години, старшите по десет — тогава още не бяха измислили лова на торпеда в Гълфстрийм…

Старецът впи задълго устни в чашата, а когато най-сетне ги отдели, възпалените му клепачи, с мрежички от червеникави жилки, потрепваха. Обърса с ръкав една сълза.

— Не ми обръщай внимание…

— Не е ли време да спрем с пиенето?

— Какво разбираш ти, хлапе? — възмути се старецът. — Чуй ме! Знаеш ли къде бяха направили лагера? На Южната полярна шапка, на десет градуса от полюса! Не помня кой беше комендант, някоя гадина сигурно, но началник на охраната беше Борис Могилни, твоят Морж. Някога учехме заедно, той беше един курс преди мен и ме гонеше, нали бях новобранец… Боеви офицер, а да стане тъмничар, какво падение! Бараките бяха надуваеми, всяка за сто души, с телата си ги топлехме… а и лятото се оказа студено. Гол лед, такива ветрове, че те събарят, една барака я издуха в морето заедно с хората, така и не ги намериха. И цялата работа на наш гръб — рием сняг и строим ветрозащитна стена. Сами опънахме бодливата тел около лагера — един ред, колкото да се вижда. И без това няма къде да избягаш — наоколо само лед, смърт, полярна нощ, а и да се добереш по чудо до края на леда, какво ще правиш? Капка… Накратко, докато все още беше лято, търпяхме, обаче като почна есента, забелязахме, че охраната си стяга багажа… Сещаш ли се? Лъжеха ни, че за преместването ни е освободена специална платформа, а се оказа къде-къде по-просто: смятаха да ни зарежат! През зимата Южната шапка се топи напълно, а с надуваема барака няма да стигнеш далече…

Потръпнах.

— Всъщност вероятно щяхме да пукнем преди това — продължи старецът. — Кой ще ни остави припаси във военно време? До полярната база са две хиляди километра, а и там щяха да ни посрещнат… ясно ти е как. Но се носеше слух, че на триста километра от нас, почти в края на леденото поле, стояла скована от ледовете същата тази „Анаконда“. Почти никой не вярваше сериозно — и все пак беше някаква надежда. Покажи на човека лъч светлина и той ще тръгне след него да края на света, та какво остава за края на ледовете. Накратко, решихме да не чакаме да ни зарежат, а да действаме сами. До ден днешен съжалявам, че не можахме да докопаме всички пазачи, неколцина ни се измъкнаха… не успяхме да пленим и летящата платформа. И значи тръгнахме… Бяхме към петстотин души. На никой не му мина през ума, че „Анакондата“ ще побере само една десета от нас, а и че преди това трябва да я завладеем. Но къде другаде да идем? Слабите изоставихме… сега си давам сметка, че някои от тях можеха да стигнат, но тогава и силните не се надяваха кой знае колко — триста километра по леда, без дрехи с подгреватели, почти без храна. В полза на хората ще кажа: не се стигна веднага до канибализъм…

Старецът сръбна от чашата, намръщи се и изведнъж се разсмя:

— Флайдарти! Представи си каква чест: срещу нас хвърлиха не само бойни платформи и хеликоптери, а изтребителна авиация! Вярно, щетите от нея бяха никакви, но виж, платформите… — Старецът изруга. — След първата въздушна атака останахме половината. Виси ти над главата гадината, стреля за удоволствие, а ние не можем да направим нищо с пукалките, дето ги взехме от охраната. Ако не беше виелицата и ледените блокове, жив човек нямаше да остане. Разбягахме се… Чуем ли шум — всеки се крие. Виелицата, да ти кажа, също не ни пожали, хората замръзваха на крак. В моята група имаше седемнайсет души, до подводницата стигнаха единайсет. И смятай, че извадихме късмет… Защо не пиеш?

— Пия. — Отпих, изчаках дишането ми да се възстанови и попитах: — А после?

— А после стигнахме. Цяло чудо, разбира се, но тогава не ни беше до чудене. Виелицата утихна и видяхме картина като насън: всичко в бяло, подводница, скована от ледове, а зад нея открито море… Почакахме един ден, да се подготвим, но ни беше страх, че подводницата може да отплава, а след това… представяш си. Докато можехме, ги трепехме един по един, без шум. След това започна пукотевица. От нас оцеляха само трима, плюс двама тежко ранени, издъхнаха на следващия ден, затова пък подводницата беше наша и не биваше да губим време… Пий, пий, не се стеснявай.

— Пия.

— Може би освен нашата на леда бяха останали и други групи, но ние не ги дочакахме. И те нямаше да ни чакат, ако им беше провървяло. Защото всеки момент върху командната рубка можеше да се стовари някоя тактическа ракета. Някак си успяхме да се освободим от леда, той и без това сам се пукаше — и надолу, под леда, под шапката. Намери ни, ако можеш…

— Нима не се опитаха да ви проследят?

— Разбира се, че се опитаха, но не задълго. По това време примирието вече беше преустановено и на командването не му беше до нас. А ние къде да идем? Събрахме се на съвет. По-далече от зоната на военни действия — това е ясно. Зоните на Лигата и Унията също веднага отпаднаха — щяха да ни потопят още щом се покажем. Кой ще ни повярва, че сме осъдени, с гигатонен заряд на борда? А и не искахме да станем предатели, все още хранехме някакъв идеализъм… Да идем при Независимите, те тогава бяха в съюз с нас, но не толкова тесен, че да връщат бегълците — на това се надявахме. А после съобразихме, че на тях им е нужна подводницата, не ние. И решихме да почакаме…

— Какво, капитане? — попитах лекомислено. — Края на войната и всеобщата амнистия?

Няколко секунди старчокът ме измерва с вбесен поглед — дори си помислих, че ще метне чашата в лицето ми. Но ми се размина и в мен отново се оцъклих очичките на чироза.

— Ти, момче, не се шегувай така, ясно? Виждам, че се изказа, без да мислиш, затова ти прощавам. Сам не знам какво чакахме… може би шанса да отлетим от Капка — където и да е, от който и да било терминал. В началото ни се струваше, че такава възможност непременно ще се появи, стига само да я дочакаме… А и да поживуркаме още няколко години — лошо ли е?

Старецът запокити празната чаша към отсрещната стена — тя се удари и заподскача по пода, — вкопчи се в каната с разтреперана ръка и изля остатъка в гърлото си. Кой знае защо, гласът му веднага пресипна.

Доста подпийнал, аз го слушах мълчаливо и се опитвах да си представя как е било всичко това, отдавна, преди повече от двайсет години: пленяването на подводницата от шепа отчаяни мъже, като вълча атака срещу стадо овце, воплите на изненаданите войници, безпорядъчната стрелба, свирепи ръкопашни схватки с ножове, обсадата на барикадираните отсеци… А след това — дълги години в титановата пура, обрасла с дебела кора от морски репеи, години, без да можеш дори боязливо да се подадеш на повърхността, после съмнителното убежище на Гълфстрийм, угасващата надежда…

Дали не са завиждали понякога на загиналите?

— Вадим умря след половин година от гангрена, краката му измръзнаха още на леда, не позволи да ги отрежем… А Витус си отиде преди шест години. Още когато всичко започна, той беше най-възрастният, над петдесет. От старост умря, и най-вече от мъка.

 

 

Сън — пропадане — мрак — пробуждане — светлина. Така е правилно, така трябва да бъде. Но защо не и с мен? Защо насън живея чужд живот и се страхувам да заспя? Нима наистина не трябва да мигвам пет денонощия, да се изморя до смърт, за да не ме спохождат сънищата, в които аз не съм аз?

— Пак крещя — подсмихна се старецът. — Сънува ли нещо?

Кимам мълчаливо, без да изпадам в подробности. Остава сега и да му разправям сънищата си, като на сеанс при психоаналитик. Колкото и да му е скучно, ще мине без това.

Както вчера, както вече трети ден, скачам рязко от постелята, отмятам овехтялото одеяло, пускам крака на пода, ставам, обличам се, а в главата ми един и същи въпрос: какво да правя сега?

Четвърти ден на Сънната подводница… Старецът не ми е омръзнал, напротив, само дето понякога ме плаши. Както например вчера, когато, докато се блещеше в екрана за далечно наблюдение, изведнъж ни в клин, ни в ръкав започна да вие като вълк. Ами да, досущ като луд. Двама чалнати на разпадаща се от старост подводница — единият страда от раздвояване на личността, а вторият лека-полека ръждясва заедно с подводницата…

Трябва да се измъкна оттук. Старецът говореше за седмица, значи е минало повече, отколкото остава. Ще потърпя още, ще го развличам с разговори — заслужи си го! И ще се върна на Трети контролен пост, ще получа нов „Гмурец“, ще завърша работата с „убождания“, стига с тези „рейдове“! Веднага щом изляза от Гълфстрийм, ще повикам помощ… Да се надяваме, че със седем торпеда на личната сметка няма да ме тикнат в карцера като престъпник, а ще ми позволят да ходя на воля, пък другите нека ме гледат както искат. Дълбочинниците ще ме разберат — това може да се случи с всеки, — а останалите да ме зяпат, както искат, мен какво ми пука?

Три дни — не са вечност. Не са двайсет години.

Старецът не ме допускаше до управлението на подводницата. Понякога я караше собственоръчно — усещаше се по резките промени в курса, — но по-често се доверяваше на автопилота. Само веднъж зави сигналът за тревога, но торпедото ни подмина чинно на дистанция двайсет мили, сякаш въобще не ни забеляза, и се отдалечи по пътя си. Капитанът даже не мигна.

— Стар познайник…

Нямаше повече пиянски вечеринки. В свободното от разговори време бродех из подводницата, изучавах я като живо изкопаемо. Ходова и бойна рубки… напразно старецът ги пазеше ревниво: не бих посмял да докосна нищо там, дал съм дума — ще я сдържа. Ракетен бункер — с пустеещи силози… Товарни отсеци — също празни, един бог знае какво е карала подводницата на полярната шапка. Тясна каюткомпания с влажни петна по стените. Приборен отсек, контрол на състоянието на обшивката… едно не мога да разбера: или на „Анаконда“ ужасно й върви, или справочниците лъжат и в Гълфстрийм никога не възникват жълти приливи… Торпеден отсек, а в апаратите — изправни торпеда!

Да се побъркаш.

В корабната библиотека имаше не по-малко прах, отколкото в изоставените каюти, и освен това, за моя изненада, открих чудесен раздел със съвременна белетристика. Дълго разглеждах надписите на дисковете: Манфред О Нийл, Островърхов, Мисикава, Квалунгма, Барух… Последната фамилия ми се стори позната и пъхнах диска в старинната книга с доста смешен дизайн. Напразен опит, между другото. Много ми се прииска. Колко ли презареждания бе издържала батерията през тези двайсет години? Най-вероятно отдавна и безнадеждно се беше разпаднала, както и батериите на другите книги, така че нямаше смисъл да се опитвам да я заредя. Ясно защо и в библиотеката бе прашно. И във видеотеката също.

Едно не разбирах — как старецът все още не се е побъркал съвсем? Седмица общуване с поредния нещастен осъден — и после цяла година спомени как сладко са си бъбрили… Аз на негово място щях да полудея още преди да съм оплешивял. Щях да преместя баласта така, че да се гмурна право към Вихрения пояс… или да изключа заглушителната система. А най-вероятно щях да се предам на своите още при първите симптоми, ако не и преди тях. Какво има да приказваме, много преди тях! Който не помни дълга си пред Федерацията, каквото и да се е случило с него, не е истински дълбочинник-боклук, въшлив парцал, по-лош от пораженците, които гонехме в Нови Нюпорт. За които дори ми е противно да мисля.

Опитах се да повдигна тази тема — и за първи път капитанът отказа да разговаря с мен, само изръмжа: „Не съм ничий длъжник — кредитор съм“. И с това приключи разговора.

Но кой съм аз, че да го съдя?

Може би имам това право, но не желая. Защото мен също ме съдиха. Съдиха ме за това, че не пожелах да приема смъртта от своите, позволих си да възразя. И ме осъдиха — благодаря, че само за буйстване, а не за убийството на Андерс Глиста.

Странно и глупаво. Не така си представях службата на Капка. Защо от всички глупости винаги избирам най-голямата?

Можех да се разправя с Лейф без свидетели, да изчакам удобен момент и да го накарам да си признае всичко — а после да го метна зад борда, още по-добре ако има и жълт прилив. Умният човек ще постъпи точно така и непременно ще намери оправдание, че е отнел живота на един подлец — това не е прегрешение, а благодеяние.

Успокоявай се сега, че не си подлец, а глупак, и както изглежда, глупак ще си останеш. Невероятно утешителна мисъл.

А и тези сънища…

— Вместо да крещиш нощем, защо не вземеш приспивателно? — посъветва ме старецът. — Тукашният лекар е имал огромни запаси, все нещо е останало. И не обръщай внимание на срока за годност — пил съм ги, а съм жив. Ще спиш като талпа, без никакви кошмари.

Бавно клатя глава. Не искам да спя като талпа, макар че сигурно съм заприличал на дърво, тъп и неподатлив на съвети. И не му е работа на стареца да ми се меси в сънищата.

— Облече ли се? Да вървим в бойната рубка, искам да ти покажа нещо. Интересни неща се случват на Капка — и имат пряко отношение към теб…

— Какви неща? — питам без любопитство. Не ми е до това сега.

— Ще видиш.

Синьо-зелена леко приплесната сфера — условно холографско изображение на Капка — виси насред бойната рубка и веднага приковава погледа. Това е нещо необичайно. Почти никога не се налага да се задейства проекторът на глобуса за оценка на общопланетната обстановка — лично аз досега не го бях виждал.

И точки. Множество червени точици, предимно в северното полукълбо, различни по яркост и на пръв поглед хаотично разхвърляни, а в действителност с тенденция за обединяване в гроздове. Ето, че се появи още една, много ярка…

„Мозъкът“ на подводницата беше включен. Сила и направление на повърхностната сеизмична вълна и вълните, отразени от Вихрения слой, индивидуални характеристики на всяка вълна, сложна картина на интерференцията, схема за преместване на акустичните канали в дълбочина, схема за смущенията от жълти приливи и естествени трусове… В хаоса на разбягващите се вълни може с голяма точност да се изчисли местонахождението на епицентъра и еквивалента.

Започна се.

А каква тишина! Само потракването на отнесените в Гълфстрийм облаци крил нарушава покоя на Сънната подводница. Твърде далече от нея кипят и се превръщат в газ кубокилометри от океана, твърде далече дълбочинници искат да изпразнят стволовете на ракетните силози и при всеки запуск изпитват краткотрайно блажено убождане, твърде е далече веселбата и яростта от боя.

Започна се…

Ами аз?

— Над петстотин подводни взрива в северните зони, някои от тях доста мощни — обяснява старецът, сякаш нямам очи. — И това само за последния час. Във Федеративната зона засега само шест епицентъра. Ловко започнаха.

Мълчаливо се съгласявам: да, наистина, добре се справят. Даже много добре. Ако се съди по разпръснатите върху глобуса точки, и трите северни зони са подложени едновременно на масиран удар, а немощният отговор подсказва, че ударът е бил съвсем неочакван за противника!

Самотна червена точка, съвсем слаба, неочаквано възникна в Южното полукълбо — повърхностен или дори надводен взрив. Прицелен или напосоки? Интересно е да се разбере как ли се справят северните с целеориентацията? Лично аз първо бих изгорил изстреляните в орбита спътници. А командването не е по-глупаво от мен.

Още една точка на юг — осмата! И — сякаш в отговор — изведнъж десет точки при северните. Не бих искал да съм на тяхно място…

А на това, на което съм — искам ли?

И това е само началото, знам. Пропуснал съм само първия акорд от симфонията — жалко, но на мен и това ми стига. Дори основните сили на врага да са унищожени, прочистването на цялата акватория на Капка ще продължи месеци — още дълго ще се съпротивляват непотопени подводници и дори цели групи капсули и подводници и даже ще заплашват Шамандурата, която, макар съвсем да не е беззащитна, все пак е уязвима.

Едно знам: мястото ми сега е там. В Северното полукълбо: в бой за това, което е най-важно на този свят — за единството на човечеството! Десетки ударни крайцери, стотици капсули, авиация… Там е Лейф, с когото все някак ще се разправя — но после, не сега! Всяко нещо с времето си. Дори Вени Палячото навярно също е там — няма начин да се скрие, страхливецът, ще види и той що е война. Там хората вършат онова, което са длъжни, за което са ги подготвяли цял живот, а какво, пита се, правя аз?

Трябва да съм с тях. С тези, които без пощада мачкат северните отстъпници, които изгарят в плазмата на ответните удари, но измиват — измиват! — трийсетгодишния позор на Федерацията! Там ми е мястото, при тях…

Оказа се, че говоря на глас и не чувам думите си. Капитанът, дребният плешив гном, ме пита, сякаш не е разбрал:

— Ти наистина ли искаш да те изкарам от Гълфстрийм?

Кимам: да, да!

— Защо ти е? Та ти си осъден.

Няма да ме разбере. Какъв смисъл да отговарям?

— Добре ли помисли? Момче, нямаш представа какво е това глобална война. Питай тези, които знаят.

— А ти не искаш ли да заслужиш опрощение, капитане? Да вървим заедно!

Той се смее с неприятен смях.

— Кой на кого трябва да прости? Нещо не разбрах, обясни ми.

— Както желаеш. — Не смятам да споря с него. — Тогава ме пусни сам.

Смехът му секва.

Продължи да говори, но вече не го чувах. Думи… думи… Ненужни. Безсмислено сътресение на спарения въздух на „Анаконда“.

— Ще ме пуснеш ли?

— Потърпи още няколко дни.

Не ми заповядва, моли ме и в безцветните му очи също виждам молба.

— Не се ли наигра с мен? Не съм ти залъгалка! Аз съм войник!

— Поне още един ден!

— Пусни ме! — крещя му в лицето и тръгвам към него, а той отстъпва. — Не ме задържай! Или ме убий, като твоя Витус. На колене ли да те моля? Просто ме пусни! Пусни ме, старче, с добро те моля!…