Александър Громов
Ватерлиния (12)

2.

Освен с прокарването на тунела, гибелта на Гийом Куция и мълниеносната погранична война с княжество Хинаго, трийсетата годишнина от основаването на Порт Бюно съвпадна с едно дългоочаквано събитие от планетарен мащаб: развиващата се планета Прокна беше приета за асоцииран член на Лигата на Свободните светове. Формални предпоставки за това имаше достатъчно: повечето държави на планетата отдавна и твърдо бяха встъпили в Съдружието, което не само Менигон иронично наричаше Полудружие; носеха се слухове за създаване на единно правителство в лицето на Междузоновата администрация — традиционен посредник в териториалните и търговски въпроси. Накрая, но това беше и най-важното, Прокна впечатляваше с богатствата си от минерали, а ембрионалната икономика, все още слабо развита за трийсетте години от Третото нашествие, устройваше Лигата не по-малко, отколкото Земната федерация. Редките метали бяха дефицит навсякъде. Пъпната връв, свързваща Прокна със Земята, още не се беше скъсала, но изтъняваше все повече.

През тази година обединеният космофлот на Лигата демонстративно проведе ежегодните си маневри в лишената от какъвто и да било стратегически смисъл точка на средата на пътя между Земята и Прокна. На Прокна злорадо премълчаха този факт. Засега Земята също мълчеше, но там, изглежда, не бързаха да признават независимостта на своя стар суровинен придатък. Пристигналият в срок „Юкон“ докара не само закупеното оборудване, но и група наемници, също като в добрите стари времена. Кулминацията на конфликта се отлагаше, сгъстяването на облаците бе задържано от нечия умела ръка — те тътнеха в далечината и изнемогваха под бремето на прекомерната влага. Светът, населен от хора, работеше и се веселеше, твореше и разрушаваше и за пореден път бе увиснал в неустойчиво равновесие. Но той бе свикнал с това.

Малко след тържествата, посветени на присъединяването към Лигата и отбелязани шумно навсякъде, Менигон откри поредната кражба. Този път от паркирания както обикновено в подножието на Порт Бюно всъдеход беше изчезнал не само аварийният неприкосновен запас — някой бе демонтирал и очевидно отмъкнал цялата въздушнопречистваща система, от лъчевия обеззаразител до последното уплътнение включително. Докато Шабан търчеше между Поздняков и снабдителите, за да набави нов очистител, а Менигон налагаше по мутрата диспечера на всъдеходния парк, из Порт Бюно се разнесе новината, че две двойки разузнавачи отказали да излязат на обиколка. Въпреки че и четиримата работеха за Редута вече не една година, мотивът за решението им се оказа детински смешен: изтичане срока на договора. При ветераните това предизвика само саркастични усмивки: повечето от тях отдавна вече виждаха Земята само в розовите си сънища. Затова пък всички разузнавачи се бяха събрали и метежниците получиха незабавна и шумна подкрепа. Порт Бюно кипеше. Бяха обявени едновременно няколко стачки, шепнешком се обсъждаха шансовете на саботажниците за реадаптация, като най-често се изказваше мнението, че споменатите шансове са нищожни и че бунтарите, подобно на всички нормални хора, накрая ще се удовлетворят с повишение на заплатата и няма да вкарва ветераните в изкушение. „Гледай ги ти какво им се приискало! Ами ако всеки направи като тях, а? Макар че — многозначително кимаха някои — разузнавачите са мъжаги един път, оо! Трудно се излиза на глава с тях, освен това са въоръжени и са към петдесетина… Мисля, че Хищника няма да може да се справи с тях. Какво?… Добре де, мълча…“

Търговията засега не беше преустановена. Нито пазачите на Хищника, нито жълтите каски на правителствената охрана не се престараваха повече от необходимото. Течаха преговори. Разузнаването временно беше преустановено. Правителственият съвет реши да посвети на проблема специално заседание.

Ако някой не го свърташе на едно място, това беше Менигон. Сякаш го измъчваше постоянен сърбеж. Както по-късно стана ясно, след като изтърпял един ден в безделие, той се натряскал здравата, скарал се до бой с неколцина от бунтарите и после се явил при Поздняков и заявил, че е готов да излезе на разузнаване още сега, така че какви ще бъдат разпорежданията? В Големия каньон? Става. За цяла седмица? Чудесно, само че моят партньор, момчето… да-да, Шабан, именно той — нека остане, за какво да си създава неприятности? Разузнавачите са грубовати хора… Разбрахме ли се?… Поздняков едва не се просълзил и, както твърдял Менигон, дори се въздържал от високопарното си напътствено слово, само трогнато му стиснал ръката на раздяла — очевидно здравата го били изнервили.

— Няма да стане — заяви Шабан, след като разбра. — Идвам с теб. Не ти ли стига, че миналата година излиза сам?

— Не ми стига — изръмжа Менигон. — На теб ти стига. Ако те напердашат за стачкоизменничество, смятай, че си се отървал леко. Ще седиш тук и няма да си подаваш носа навън. Ясно?

— Ясно. — Шабан прокара пръсти през оредялата си коса и отърси няколко полепнали косъма. — Ето пак… от какво е това, а?

— От адаптацията навярно — обясни Менигон. — Нали знаеш легендата?

— Тази, според която на Прокна оплешивяват само добрите?

— Именно. Вярваш ли?

Шабан въздъхна.

— Налага се…

— А аз не вярвам — ето виж, косата ми не пада.

— Защо ли не се учудвам?… А може би все пак не е от адаптацията?

Менигон повдигна рамене.

— Тогава е от прахоляка. Или от влагата.

— Или от пастата за зъби — ухили се Шабан. — Е, кога заминаваме?

Менигон го погледна с любопитство.

— Реши значи?

— Реших.

— И няма да се откажеш?

Шабан поклати глава. Отзад се приближи Лиза, мълчаливо се притисна в него и го прегърна през шията. Тя не беше от разговорливите, но пред Менигон се боеше дори да диша и само топлината и близостта на нейния бог и господар й действаха окуражително. Шабан блажено затвори очи. Вече не му се заминаваше никъде.

— Стягай се — навъсено нареди Менигон. — Само да не съжаляваш после.

 

 

… Колибата беше широка и ниска, с хлътнали от времето ъгли. Стоеше в края на неголяма долина в плътната сянка на стръмна и някак нахално щръкнала скала; покривът беше от очукана ламарина, в която лесно се разпознаваше външната обшивка на стандартните хангари за флайдарти, само че тази ламарина отдавна вече не лъщеше, а беше боядисана в някакъв особено мрачен цвят. На всичко отгоре неизвестните стопани на колибата бяха засипали покрива с камъни и пръст, обрасли с рижави лишеи. „Защо не почистят тази гадост?“ — зачуди се с недоумение Шабан, но изведнъж се сети за отговора и изсумтя одобрително. Представи си, че наблюдава всичко това отгоре, от стандартната височина на патрулна платформа — хъм, дори от минимално допустима за планински релеф височина на полета колибата нямаше да прилича нито на колиба, нито на хангар, а на хълмче, което не привлича погледа. За да го забележи, човек трябваше да се приземи, а нямаше къде: наоколо само някакви развалини, порутени основи, занемарени руини от времето на Второто нашествие, ако не и на Първото. Археология.

Шабан се радваше и на това. Вървяха вече втори ден — без храна, без връзка, без сигнален маяк, без сън. Без батерии за „мулетата“, изтощени до дъно на превала, без отдих, с една-едничка надежда: да излязат в равнината и да чакат рано или късно да ги забележат от въздуха. Или нямаше да ги забележат. А може би щяха да ги открият твърде късно: равнината не е планина и петнистата треска ще бъде скорошен гост в задръстените въздушни филтри.

Не биваше да оставят сигналния маяк във всъдехода. Също както не биваше да оставят всъдехода в Големия каньон, сбърка Менигон, като не го послуша. Непростима небрежност. Търси сега всъдехода под наносите в равнината: ако се съдеше по боботенето и калните пръски по скалите, първата вълна на свлачището е била висока почти колкото стената на Порт Бюно.

А при това знаеха, че в Големия каньон има опасност от свлачища! И не без основания подозираха, че в планините неотдавна е паднал амонячен дъжд.

— Стопаните май ги няма — каза Менигон и подсмръкна с измръзналия си нос. — Ще ги почакаме, няма закъде да бързаме.

— Направо мистика — рече Шабан, докато се озърташе. — Не бях си и помислял, че на Редута има хора, които не живеят в Порт Бюно или в селищата. Аз лично не бих могъл. Кои са тези отшелници?

— Добри хорица. А относно „не бих могъл“ — не се заричай.

Докато Шабан обмисляше думите му, Менигон вече чукаше на вратата — три удара, после четири. Никакъв отговор. Вътре се оказа тъмно и докато очите му привикваха към мрака, Шабан се чувстваше несигурно. Мислено се сравняваше със сонда, пъхната в непознат и чужд за човека организъм, и намери сравнението за доста точно.

Интересно кои хора според Менигон са „добри“? Освен него самия, естествено…

По много признаци личеше, че колибата е била напусната неотдавна. Несъмнено човешко жилище, а не леговище на бегуни, тези изродени потомци на хората. Миришеше така, както мирише само във временно жилище — на студена запуснатост, прах и плесен, на откровено нежелание в помещението да се поддържа дори нищожно подобие на уют. Тук се занимаваха със съвсем други неща и след като свикна с тъмнината, Шабан забеляза недалече от миниатюрното, наподобяващо бойница прозорче паянтова маса и два сандъка вместо столове, спартански примитивна кухненска посуда, окачена по стените, две грубо сковани дъсчени легла, капак на пода, водещ очевидно в мазето, и в най-далечния ъгъл — нещо като гигантска печка, способна да затопли десет подобни колиби, стига да се намерят достатъчно дърва.

Шабан беше прекалено изморен, за да може да се учудва, но когато се вгледа, успя да различи до болка познати очертания и повдигна вежди. „Печката“ се оказа остарял модел на серийна адаптативна камера, а около нея — върху сандъци, на пода и един върху друг — бяха скупчени десетки прибори, оплетени с джунгли от кабели и дебели шлангове. Предназначението на някои от тях му беше непонятно, други обаче познаваше. Например ето този кристализатор на издишван циан, модел ЮИ–200, каквито се инсталираха във всички всъдеходи. Шабан си спомни, че преди броени дни Менигон поиска от склада нов ЮИ–200, като нагло излъга, че бил изхвърлил стария, понеже вече пропускал. И съвсем позната изглеждаше и въздухопречистващата система! Присъствието й тук напълно обясняваше изчезването й. Не случайно в последно време Менигон настояваше да излиза сам на разузнаване. Шабан поклати глава. Хитро…

— Надявам се, че тези твои добри хорица нямат проблеми със закона? — попита той с нескрито подозрение.

Менигон се прозя — с широко отворена уста.

— Ти първо ми обясни какво е това закон — изръмжа, изтегна се на леглото и се намести — и тогава ще си помисля как да ти отговоря.

Има логика, помисли си Шабан. И наистина, какво представлява законът на Редута? Съществува ли въобще? Въпрос от въпроси. Вярно, създаден е Правителствен съвет, донякъде се е съхранил кодексът на първите заселници, а това все пак е нещо. Накрая, четирима от всеки пет нови граждани на Редута пристигат от Земята и носят със себе си полезния навик да живеят според нейните закони, вкоренени в продължение на векове — това също никак не е лошо. Но все пак официални закони няма, липсва онзи непоклатим правен монолит, стълб на всяка държава, и което е най-странното, няма го усещането, че мястото на закона е заето от някаква неопределена и страшна пустота. А и откъде да се вземе подобно усещане? То ще се появи едва тогава, когато разпорежданията на Правителствения съвет влязат в очевидно и рязко противоречие с установения начин на живот, а това, за щастие, поне засега не се наблюдава. Ние самите знаем кое е добро и кое лошо, а за това, което не знаем, ще ни разкаже Поздняков. Добре е например да се опазва поверената държавна собственост, а да не се пази, напротив, е лошо и Менигон сам знае, че се занимава с празнодумство. Но като го пратят за една година на северния шелф, бързо ще изгуби охота да развива тезата съществуват ли закони, или не…

Менигон спеше, изтегнат на леглото, похъркваше и от време на време по лицето му преминаваше нервен тик. Шабан се подвоуми, легна на другото легло, отпусна глава на навитото одеяло и потъна в размишления. Хъркането го дразнеше, той се надигна, погледна сърдито спящия и изруга полугласно. Ето кой умее да те озадачи с неочакван проблем и после спокойно да си откърти. Води го на гости при някакви подозрителни отшелници, нищо не обяснява и хърка за трима, сякаш всичко си е съвсем в реда на нещата. Да върви по дяволите, нека спи. С него може да се поспори за много неща, но виж, теми като мисловните способности на бегуните или например на андроидите по принцип не го интересуваха. За него разумът не беше нещо повече от пълнеж за черепната кутия, по-ценна при него самия, отколкото при всички останали, и друг подход към темата той нито знаеше, нито искаше да научи. В това се състоеше неговата беда и неговото щастие — че не вижда нито беди, нито щастие. Може пък да беше прав за себе си.

… Отвори очи, усетил леко раздвижване на въздуха, и когато вдигна глава, видя, че вратата на колибата зее. В светлия правоъгълник, през който нахлуваше свеж въздух и се процеждаха димни стълбове светлина, се очертаваше — Шабан неволно премигна — неподвижно застинал черен силует на еднорък човек. Стоеше като монолит, разкрачил гранитните си крака, а главата му опираше в тавана. Истинска канара. Херакъл…

Шабан се протегна и седна в леглото, все така разглеждаше едноръкия. Все още не беше съвсем сигурен дали не сънува.

— Лягай! — тихо заповяда непознатият. — Не мърдай!

— Вие кой сте? — попита намусено Шабан. — И позволете да попитам — откъде накъде да не мърдам?

Силуетът в отвора на вратата се люшна напред, човекът влезе в колибата и едва сега стана ясно, че с ръцете му всичко си е наред, но това никак не зарадва Шабан. Защото дясната бе насочена право към него и, както се оказа, не беше празна.

— Не мърдай! — повтори влезлият. — Ще стрелям.

Сега вече беше съвсем близо, огромен и с ловки движения, с торс на античен бог, прикрит от отдавна избеляла куртка. Истински млад бог в работни дрехи, спуснал се в този незрял свят и добре информиран какви недостатъци на споменатия свят трябва да поправи. Същевременно в него се долавяше някаква неувереност, сякаш богът, все още неприключил с работата си, бе забравил какво трябва да направи по-нататък. Забравил, взел пистолета и тръгнал да търси виновните…

Лоша работа, помисли си Шабан, докато гледаше оръжието в анфас. За сън не беше никак страшно.

— Седемдесет и трети калибър, ако не греша? — попита той. — И, разбира се, гранатокуршуми? На ваше място нямаше да стоя толкова близо — и вас ще ви засегне. И въобще, ще отнесе половината колиба.

— Куршумите са обикновени — мрачно уточни гигантът. — Разривни. Съветвам ви да не мърдате и да отговаряте на въпросите. Кой сте вие? Откъде идвате? Кой е вашият приятел? Отговаряйте бързо. — Отстъпи назад и зае напрегната поза. Личеше си, че е готов да стреля. — Давам ви пет секунди.

— Доминик, не прави глупости — обади се от своето легло Менигон. — Аз съм, Винсент. Свои сме. Искандер, това е Доминик Валде, бивш телекомуникационен инженер, а сега затворник, асистент и доброволно опитно зайче на доктор Рау, а също така местен викинг в планински вариант. Доминик, това е Александър Шабан, също разузнавач и мой приятел. Сигурен човек.

Гигантът се усмихна виновно, разтвори ръце и прибра пистолета зад гърба си.

— Това е чудесно — рече той на Шабан. — Защото, честно казано, вече бях решил, че ще се наложи да ви застрелям. А никак не ми се искаше.

— На мен също — отвърна Шабан и изгледа кръвнишки хилещия се Менигон.

Изведнъж се ядоса. И това ми било другар наставник! „Винаги казвай истината на чичкото“. Можеше да го предупреди, след като се хвали, че са приятели. Но нали си пести приказките и смята, че всеки сам трябва да се досеща за всичко. На свой гръб. И на свой гроб.

— Простете — каза с басовия си глас гигантът. — Не знаех, че сега вие сте втори. Александър, извинете за недоразумението. Не видях всъдехода, така че какво ли не ми мина през ума. А още от седловината забелязах, че имаме гости. Надничам през прозорчето — гледам, спите… Винс, тромаво взе да стъпваш — обърна се той към Менигон. — Като хипопотам си. Някой ден ще свършиш зле.

— Старост нерадост. — Менигон махна с ръка. — Хайде, извикай доктора, какво си го оставил да се мотае отвън, бедничкия?

— Не се мотая — намеси се нов глас и в колибата влезе още един човек. За разлика от Доминик, беше слаб и изнемощял и дори в сумрака веднага се виждаше, че е стар, че лицето му е сиво и обветрено, насечено от дълбоки бръчки, а дрехите му са вехти и износени до крайна степен. Редом с гиганта Доминик приличаше на бродяга.

— И защо решихте, че се мотая? — продължи да настоява той. — Ама и днес се измъчихме. Е, поне се представихме по-добре от предния път: отказахме се на височина седем хиляди, а другите продължиха нагоре. И въпреки това ще ви кажа, че адаптивната натурализация няма да доведе до нищо. Здравейте, Винсент. Искрено се радвам, че дойдохте и не сте сам. Този млад човек…

— Този млад човек — прекъсна го Шабан — преди всичко иска да узнае къде е попаднал и защо насочваха към него пистолет. Това първо. А второ, моля да ми обясните какво означава това „сега вие сте втори“? А вие кой сте?

Гигантът и мършавият се спогледаха. Шабан сведе поглед към закопчания кобур на лъчемета и изруга мислено. Не беше сигурен, че ще успее преди тях.

— Гийом беше втори — произнесе с ленив и скучаещ глас Менигон, все едно че наставляваше малко дете. — След това Гийом загина и аз останах сам. А ето, че сега пак сме двама. — Той се прозя. — Само че единият от нас нищо не разбира…

Аха, помисли си Шабан, значи и Куция е участвал… Всъщност в какво? Какво е това тук: лаборатория, база за обработване на гъбен прашец? Не прилича. Прав е Менигон, наистина нищо не разбирам. И вместо да си седя кротичко и да ги слушам, надигам глас като ядосано петле, дето някое хлапе го е уцелило с прашка. Неприятно е, за Бога. Срамно…

— Наистина ли сте доктор? — попита той с виновен глас. — Извинете, не чух добре фамилията.

— Рау. — Измършавелият сведе глава. — Карл Валтер Рау, но най-добре просто Карл. Биология и отчасти медицина. По-точно, физиология на неавтохтонните водно-азотни организми. Или по-просто казано, ние с вас.

— Извинявайте, ъъъ, Карл — неуверено заговори Шабан. — Мислех, че сте историк. Нали знаете, има една дебела книга: „Историята на Третото нашествие“, авторът й също е Карл Рау.

— А вие чели ли сте я? — попита припряно измършавелият.

— Ммм, не. Разбирате ли, все нямаше време. Но бих искал да я прочета.

— Не я четете — заяви решително докторът. — В никакъв случай. И никога не пишете, особено на историческа тема. Простете за баналния израз, но историята не трябва да се чете, а да се прави. Не мислете, че ако волно или неволно сте станал свидетел на някои знаменателни събития, то непременно трябва да ги запечатате за благодарните потомци, и не слушайте тези, които ще ви убеждават в това. Нашите потомци, ако има такива на Прокна, в което не съм убеден, няма да изпитват към нас други чувства освен отвращение — за всичко, което правим с тяхната планета, въобразявайки си, че е наша. Бъдете сигурен, че те ще презират нашите мотиви. Дори ми е трудно да си представя размера на отвращението им… Прав сте, тази книга наистина е моя и тя поражда у мен само безполезно съжаление. Не мога да ви обясня защо и за кого съм я писал. Не зная отговора. Александър, никога не пишете нищо, няма да ви разберат. Вие сте разузнавач, човек на действието… Останете си такъв, това е най-добре.

— Благодаря — отвърна намръщено Шабан. — А тук ще се намери ли нещо за хапване? Хората на действието също трябва да ядат понякога.

Доминик и докторът се спогледаха отново, затова пък Менигон неочаквано се закашля, прикриваше устата си с ръка. Шабан разбра, че е казал нещо не на място.

— Извинявайте, момчета. — Менигон разпери ръце. — Днес не ви нося нищо, дори храна. Така се получи.

— Нищо, нищо — рече докторът. — Все някак ще се справим. Храна засега имаме. Доминик, къде са консервите?

След половин час четиримата седяха на сандъци около паянтовата маса, в мазето потракваше някаква машина — ако се съдеше по звуците, близък родственик на изобретението на Уат, — в колибата беше топло и дори, доколкото бе възможно, уютно. Наведени над една протрита по гънките карта, Менигон и Доминик спореха дали е възможно да открият отнесения от свлачището всъдеход и ако го намерят, ще могат ли да го ремонтират. Менигон се наемаше да осигури всички резервни части освен турбина. „Оставете, Винсент — намеси се докторът. — За какво ви е този всъдеход? Там, където ще се наложи да го зарежем, можем да идем и пеша, за едно денонощие…“ „Ами тъкмо, ще го зарежем и ще продължим пеша, защо да се изморяваме още в началото…“ „В западния проход има една клисура, там можем да се изкатерим с всъдехода до шест хиляди…“ „А по-нагоре?“ „По-нагоре до гребена има четиридневен преход. А после спускане“. „Ще се доберем ли?“ „Не“. „Аз мога“. „И ти няма да успееш, попитай Искандер, той знае. Между другото, Карл, ето ви един интересен човек, пристига наскоро от другата страна…“

След около час Шабан вече знаеше всичко. Доктор Карл Валтер Рау, роден в Междинната зона, действителен член на Академиите на Прокна, Твърдина и Ликтор, подписал договор за интересуващи Редута изследвания в областта на преодоляването на нежелателни странични последствия от ускорената адаптация. След изтичане на договора предал събраните материали и препоръки в Отдела за наука и развитие при Правителствения съвет и с чиста съвест зачакал да го пратят в Междинната зона. След три дни сметнал за необходимо да напомни за себе си на началника на Отдела за външни връзки. След седмица станало ясно, че последният не е получавал никакви указания. Вбесен от такъв поврат на нещата, докторът направил опит да се обърне непосредствено към Правителствения съвет — без резултат. Отказали му сеанс за спътникова връзка с Академията.

— Разбирате ли, Александър, тогава се почувствах в клопка. Виждате ли, бях чувал някакви слухове: борба на правителството за осигуряване на квалифицирани кадри, за прираст на населението — но дори не предполагах, че се стига до такива крайности!

Въпреки настойчивите уговорки докторът категорично отказал да подпише нов договор, вследствие на което го лишили от възможност да работи и го оставили да „съзрее“.

— Знаете ли, Александър, един тип ми го каза точно така: защо, вика, трябва да се стиска ненабрал цирей, това е болезнено и безполезно, да почакаме, докато сам се пукне и изтече… Представяте ли си?

Шабан кимаше. Историята не беше необичайна и това, че в края на краищата докторът се принудил да подпише предлагания договор, напълно следваше да се очаква. Странното беше друго: успешното бягство на няколко души от Порт Бюно върху претоварена платформа, управлявана от Доминик Валде — кореняк земянин със сходни служебни проблеми. Това, че сега те били дивеч и благодатен обект за преследване, го разбирали всички: както и следвало да се очаква, не успели да прелетят над хребета. Оставало им само едно: да намерят в старите развалини подходящо място за бърлога, някъде далече от нея да разбият платформата в скалите и като се възползват от отмъкнатото оборудване, да живеят, да работят и да се надяват да открият способ за адаптация на човешкия организъм към високите планински проходи, където пътникът обикновено замръзва, преди да умре от недостиг на кислород — и да се прехвърлят оттатък…

— А какво стана с Академията? Не ви ли потърсиха?

— Вие как смятате? — отвърна с въпрос докторът.

— Мисля, че би трябвало да ви потърсят. Ако постъпи официално запитване от администрацията на Междинната зона…

Доминик прихна.

— Виж какво, Искандер — каза Менигон. — Я иди при вратата и гледай да не дойде някой. Стани, казвам ти, не ми седи тука…

— Винсент — намеси се укорително докторът. — Защо се държите така? Младият човек просто не е в курса на нещата…

— Добре. — Менигон махна с ръка. — Като за първи път му се прощава. Но за в бъдеще, момче, имай предвид, че тук важи следното правило: който каже някоя глупост, отива да пази на вратата. Хубаво де, имаше запитване — и какво от това? Последва отговор: доктор Рау е загинал при нещастен случай. Кремиран е. Снимка с отломки от платформата. Съболезнования на роднините. Може би освен това и урна с праха на някой бегун, подробностите не са ми известни. Накратко, всичко е както трябва и заинтересованите са доволни.

— Глупости — възрази разпалено Шабан. — Това е невъзможно.

— Не го слушайте — обърна се Менигон към останалите. — Той си е такъв, нали е човек на дълга и реда. Такива като него с фенер да ги търсиш…

— Млъкни — прекъсна го Шабан. — Писна ми от тебе.

— Аха! — Менигон вдигна пръст. — Чухте ли? Това вече са думи не на момче, а на зрял мъж. Бунт срещу наставника. Нека това бъде нашият тост. Предлагам да изядем консервата в името на възмъжаването. Е, и на дълга, разбира се, при нас без това не минава. Доминик, защо нямаш нищо за пиене? Следващия път непременно ще донеса. Ах, да, вече не ти се разрешава, нали си ни двойно адаптиран, спиш в амонячен сняг…

— Той е прав — изръмжа Доминик. — Млъкни.

— А аз бих пийнал — продължи Менигон. — И знаете ли за кого бих вдигнал тост? За Хищника. За това, че неговите момчета ме оставиха да живея. Доминик, ти май също си имал проблеми с него? Колко лежа? Аз — две седмици. И даже, представи си, ми платиха като за принудителен престой… Искандер, ти май искаш да попиташ нещо? За какво — това ли е? Никога не задавай такива въпроси. Те знаят по-добре от нас. Приоритети в живота. Празни приказки. А аз, глупакът, крещях наляво и надясно, че съм открил радиоактивен хоризонт. И това, между другото, е самата истина. Бях млад и напорист, а трябваше да постъпя другояче. Такава истина е като лоша болест, трябва да се крие…

— Да, да. — Докторът закима успокояващо. — Извинете, Винсент, но ни ги разправяте едни…

— Държа на думите си — трябва да се крие. — Менигон лапна една галета и я схруска. — И талантът трябва да се крие, и способностите. А вие какво си мислехте? Просто не сте яли бой, Карл — говоря във физическия смисъл. Простете, не исках да ви засегна. Вас с Доминик са се опитали да ви убият при бягството, но това е съвсем различно, нали? На такива игри сме готови да играем, особено ако ни заставят, но да се чувстваш като жаба на пода и да те настъпват с ботуш по главата… Едва тогава разбрах, че това е чест. Бездарните не ги бият, просто не ги забелязват, защото те са фундаментът. А ние не можем така и точно затова са ни взели на мушка. Скучно е да не служиш, а да служиш е противно — нали така, Искандер?

Шабан повдигна рамене. Този разговор започваше да го дразни. Менигон пак си чеше езика, той и в Порт Бюно минаваше за плямпало, това е удобно, дори безопасно, е, до определена граница, и освен това може да ти осигури издигане в службата. Той е свикнал, опитен е и добре знае къде минава тази граница. Пристъпва по ръба, плюе и в двете посоки и вероятно тъкмо заради това се смята за един от най-надеждните разузнавачи, а тук идва, за да изпусне парата. По-добре не можеш да го измислиш.

— Тихо! — изсъска Доминик. И се напрегна. Менигон не посмя да захапе втората галета. Някъде в далечината се бе появил равномерен нисък тътен. — По дяволите! — Шумът приближаваше. Стъклото в прозорчето зазвънтя.

— Бойна платформа — определи Менигон. — Лети доста ниско. — Шабан почувства, че в него са се втренчили две жълтеникави очи. Гледаха го преценяващо. Менигон схруска галетата. — Според мен ще мине точно над нас. Доминик, кога се е случвало за последен път?

— Преди година, даже повече. — Доминик хапеше устни. — Рядко се навъртат насам. Вас ли търсят?

— Кой знае? — Менигон не сваляше поглед от Шабан. — Може да е само патрул. Шест души екипаж, петнайсет управляеми ракети и лъчева установка. А също и летаргатор, ако е последен модел. Накратко, каквото ни е писано…

— Нали не сте забравили нищо отвън? — попита Доминик.

Никой не отговори.

— Не се вълнувайте, Александър — рече докторът. — Тук сте случайно, както и Винсент. Нямате нищо общо с нас. Нищо не знаете, нищо няма да ви направят…

Думите му бяха погълнати от рева. От тавана се посипа пясък. Доминик изкрещя нещо, но не можаха да го чуят. Беше отворил уста като изхвърлена на брега риба. Ревът ги притисна, оглуши ги и продължи нататък — към скалите, към превала, отвъд него. Чуваше се как по покрива се търкалят и падат камъчета.

— Отиде си — обяви Менигон. — Та докъде бяхме стигнали? Карл, помните ли?

— До мен — обади се подразнено Шабан. — Не би ли могъл да не ме следиш така явно? Противно ми е да те гледам.

— Добре — склони Менигон. — Ще те шпионирам тайно.

— Винсент, Винсент…

— Ще те попитам нещо. — Шабан почувства, че лицето му потръпва нервно. — Ако бях изтичал навън и бях започнал да викам, да махам с ръце, с една дума, да правя всичко, което се очаква от един нормален изпаднал в беда човек, щеше ли да ме застреляш? — Доминик разпери ръце. — Не-не, искам той да ми каже, интересно ми е.

— Александър — докторът го погледна с укор, — ама и вие ги плещите едни…

— Притрябвал си ми. — Менигон махна с ръка. — Живуркай си…

— Винсент!

— Трогнат съм — каза Шабан. — Каква хуманност. Какъв размах на великодушието. Простете, Карл, но не ви ли се струва, че сте се доверили на ненадежден човек? Води ви когото му падне, а когато трябва да стреля, ръката му трепва. Тъпо.

— Ама и този си го бива — рече Менигон, сякаш говореше на тавана. — Обижда се, но това е защото все защитава справедливостта. На него и като му се извиняваш, трябва да внимаваш, инак няма да те разбере. Е, добре, Искандер — не бях прав. Признавам. Сега направи смутена физиономия и кажи: „Добре де, няма нищо…“ Иначе току-виж Доминик извел някой от двама ни за ухото.

— Знам даже кого — рече Доминик.

— Ето, виждаш ли — той знае кого. Побързай с това „няма нищо“.

— Няма нищо — промърмори Шабан и неволно се усмихна. Все пак на Менигон можеха да се простят много неща. А за това, че го е довел тук и го е запознал с такива хора, трябваше на ръце да го носи, до края на службата. Да, има истински хора и зад стените на Порт Бюно, само дето трудно се общува с тях, притиска ли ги нещо този куб, или какво? Нищо чудно, че създателят му се впиянчи, по-странното е, че преди това е довършил строежа на куба — двайсет години са го строили — и след това се пропил. Аз на негово място сигурно също щях…

И все пак изпитваше наслаждение — заради факта, че има какво да каже. И на кого. От вариадонтите, тукашни нехуманоиди, произволно менящи облика си, разговорът някак естествено се прехвърли на тунела, който Северният редут бе прокопал през планината, после на Междинната зона, Академията и Симо Мутика, после, кой знае защо, на моделите и политиката на Редута в областта на демографията, сетне пак на вариадонтите и Менигон се заинати, заяви с присъщата си откровеност, че приказките за мнимата им разумност са празнодумство и не струват колкото вчерашно говно, при което доктор Рау се поинтересува по каква по-точно скала Менигон оценява разумността им, а Доминик го довърши с невинния въпрос какво въобще е това разум — и Менигон заяви, че ще е най-добре да иде на пост при вратата. А разговорът продължи и Шабан, разпален от спора, бе нападнат едновременно от две страни и разбит на пух и прах, но кой знае защо, вместо досада изпитваше възхищение. Какви прекрасни хора, помисли трогнато. И Винсент също. Да, груб е, озлобен — и какво от това? Кой в Порт Бюно не е озлобен? Много озлобени има и всичките си приличат — скучни, мрачни, разюздани до пълна загуба на човекоподобие, вечно суетящи се, жалки… Държавни служители. Не, кой към аз, че да ги съдя? А и това сега не е най-важното — най-важното сега е, че съм втори, а това означава, че всичко ще е различно, другояче, и колко е хубаво, че сега съм втори…

 

 

— Не разбирам защо не са те убили — промърмори Шабан.

— Къде? — поинтересува се лениво Менигон. — Убиват ме непрестанно и кой знае защо, всеки път на различно място.

— Говоря за Порт Бюно…

Провисналото виме на бухналия облак се източи и те излетяха на светло под шибащата в предното стъкло суграшица. Омръзналата до болка оловна повърхност на океана отново прикова погледите им. Пътят от тропиците до скованата в полярни ледове Шамандура е дълъг — транспортната платформа не е космически катер, нито боен флайдарт, и затова ще пълзи по въздуха не по-малко от едно денонощие, отмятайки лениво миля след миля в южна посока. Зелени тропически води, застилани мълниеносно от черна пелена под кратера на зараждащ се ураган, ултрамаринови субтропични ширини, сиви, забулени в облаци умерени, с характерните петна на планктоновите полета, скучни, затова пък безопасни приполярни… В сезона на тайфуните полетът над топлите морета може да изтощи докрай всекиго — пилотът спеше зад тънката преграда, доверчиво предоставил управлението на бордовия компютър.

— Всъщност ме убиха — заяви Менигон. — Дупка в главата, по стената разпръснат мозък, дори не беше нужен контролен изстрел. Съвсем естествено изглеждаше.

— Тоест?

Менигон въздъхна.

— Сега не мога да ти покажа. Не нося подходящата техника. Искрено се надявам, че няма да се наложи да съжаляваме за това.

— Но ти можеше да ги спасиш — отвърна Шабан след кратка пауза. — Всичките. Тиосихиде, Гупта, Ева Панчева…

И Лиза, добави мислено той, но не спомена името й. Помнеше добре онзи разговор, последния разговор на Прокна, и предложението, което му направиха, и своята отчаяна молба… И отказа помнеше. И това, което последва след него, докато той все още беше Александър Шабан, разузнавач на Редута. Изглежда, Ореолът държи да си поправя грешките и не жали време за тяхното поправяне.

Тогава съзнанието му не умря изведнъж — отиваше си бавно и заедно с него изчезна в небитието Александър Шабан, разузнавач и бунтар, трийсетгодишен, издирван, отличителните белези са приложени… изчезна — и умря, за да възкръсне като петгодишно хлапе, снабдено с лъжлива памет и подхвърлено в развалините след Андийския трус. Интересно дали причините за него са били само природни?

И сега обратното прераждане на Алвело в Шабан мина като по вода… Добре, че нямаше провали в паметта, за което сигурно трябваше да благодари на Ореола… Третата, и както изглежда, окончателна инициализация. Ясно е кога е станала първата: когато Глиста ме докара на Шамандурата и господин експертът ни срещна случайно. Тогава започнаха и сънищата. Втората — когато ме примамиха в трюма и след нея сънищата станаха още по-ярки и мъчителни.

— А ако ти кажа, че направих всичко, което ми е по силите — ще ми повярваш ли? — попита Менигон.

— Изобщо не се надявай!

Менигон присви жълтеникавите си очи също като някога.

— Още ли не си се успокоил? Първо, не вдигай шум — ще събудиш онзи сънливец. Второ, аз не съм всесилен. И трето, нито Ореолът, нито специалната служба на Федерацията не са ми възлагали задачата да те защитавам. Ти просто имаш невероятен късмет. В Порт Бюно шансовете ти бяха като на всички останали — един на сто.

Късмет, помисли мрачно Шабан и запрехвърля в ума си тази глупава, обтекаема думичка. И ако ТОВА може да се нарече късмет… За останките от вярата в доброто, за опитите да се промени поне нещичко, за кръвта и смъртта, за последния отчаян напън — ето ти наградата: разстрел с лъчемет на тълпа невинни бегуни! И загубата на Лиза. А след това и на двайсет години от живота. Или по-точно, принудителна пауза с продължителност двайсет години, през която трябваше да води нечий чужд, лишен от смисъл живот. Да взриви тунела, който не трябваше да бъде взривяван — за да насочи вниманието на Ореола върху себе си. Оказва се, че тъкмо такива са нужни на Ореола, навярно са открили в него нещо изключително… Макар че какво знам аз за Ореола и за това кой му е нужен и кой не…

Твърде много необмислени и истерични постъпки си позволих на Прокна. Винсент… Гундер е прав. Прекалено много.

Не, все пак не е Гундер, а Винсент. Боклукчията Винсент Менигон. И въпреки всичко той спасяваше своя наивен партньор — спасяваше го както можеше, по своя инициатива, и вероятно изпитваше стеснение. Точно така, както би спасил бегълците от Порт Бюно, ако имаше тази възможност… Стесняваше се ужасно, като възрастен чичко, когото са хванали да си играе с войничета. Дори повече. Защото за него всичко това не е нищо повече от забавление. За него Северният редут, или да допуснем Средният Люнет, а какво остава за някакъв си Южен Бастион — са едно и също, прах под краката. Незаслужаваща внимание. Незаслужаваща дори храчка. Неговата работа е да изгребва и почиства боклука на Ореола, без да пита откъде се е взел, и вероятно за същия този Ореол той дори не е епител, а част от отделителната система, нещо като късче от уретрата. Клетката не може да заповядва на организма, тя или работи, или отмира. Колко е просто…

— А ако пак откажа? — попита Шабан. — Ако поискам да остана тук?

— Няма да можеш, Искандер. Помисли си: нима ти си лейтенант Алвело? А и защо да се отричаш от цялото заради отделна част?

— Защото избухна война — не особено уверено отвърна Шабан, мъчеше се да се настрои на вълната на Филип Алвело. — А аз съм земянин.

Менигон повдигна иронично вежди.

— Обогатяваш ме с нов опит: оказва се, че човекът е по-глупав, отколкото си мислех. В началото го превръщат в тъпанар, а той дори не забелязва. След това правят от него нискочел войнолюбец и при първия удобен случай го подхвърлят на северните, след като предварително са го натъпкали с фалшива информация — а той и на това намира оправдание! Специалните служби на Федерацията, без да дочакат на Капка нито прословутите щитоносци, нито техните черни кораби, също жертват своите подопечни: разкрити „кукувички“ има предостатъчно, а Капка е само една. По-нататък. Контраразузнаването на Велич научава кой е той и коя майка го е родила, а след като го разбира, решава, че не си заслужава да увеличава рисковете в навечерието на погрома на северните. Гундер Шеленграм не успява да се намеси — извън Ореола той е само човек — и лейтенант Алвело остава жив само по чудо. Дори трябва да благодари на съдбата, че го е пратила в наказателния отряд — все пак е някаква отсрочка! Какво щастие! Каква благодарност за грижата на човечеството! Може да поживее още няколко месеца и всеки ден да се прехласва от признателност…

— Млъкни — скастри го през зъби Шабан.

Зад преградата пилотът изхърка силно, млясна, намести се и засвири с нос.

— Но защо с всичко това трябва да се занимава един боклукчия? — мърмореше недоволно Менигон. — Аз не умея да уговарям инатливите, пък и това не е моя работа, миналия път се наложи да се намесва опекунът… Но ти помниш! Повярвай ми, бях против това! Боклукчиите понякога се възпротивяват, макар че по правило това не променя нищо…

— Значи ти щеше да ме зарежеш… там? — попита Шабан.

— Да, глупако, и щяха да те разкъсат. Но ти сам избра да стане така.

— Знам.

Жълтите очи на Менигон блеснаха. Приличаше на хищник, който се готви да скочи, но се отказва, осъзнал, че плячката е незначителна.

— Дадоха ти още един шанс. Да, насила, за което не смятам да ти се извинявам. Аз и сега не те принуждавам за нищо — ако искаш, можем да се разделим на Шамандурата.

Шабан премълча и отмести поглед. Платформата напусна поредния облак, увисна за миг неподвижно над океана, хлътна в невидима въздушна яма и се озова малко по-надолу, насред снежна буря. Още много път имаше до Шамандурата — огромна е Капка.

Дали ми шанс… Натрапиха ми чужд живот — неистински, фалшив, като първия, само че още по-мизерен и глупав: нека помисли, да почувства колко е срамно и смешно да си само човек… Разбира се, не си бяха направили труда да му осигурят нормална безопасност — защо е нужно?… Ореола нищо не го заплашва: ако са верни думите на Менигон, че това гнездо на земни потомци се намира в друго пространство, земяните още дълго няма да могат да се доберат до него… А след като признаха своя низвергнат подопечен за достоен да се върне в Ореола, го зарязаха на някаква граница, редом с невидимата ватерлиния: сам решавай дали ще се вкопчиш в борда, или ще потънеш. Странна, извратена логика, но все пак логика, не можеш да възразиш…

— За Лиза няма да ти простя — глухо каза той. — Никога. Запомни го.

— Знам — отвърна Менигон.

— А сега ми обясни защо отиваме на Шамандурата?

— От повърхността на Капка не можем да се прехвърлим в Ореола — отвърна сърдито Менигон. — Казах ти вече: тук съм само човек. Нужен ми е изход в космоса, дори в близкия. Там ще ни приберат. Ох, защо ти трябваше да се забиваш в този Гълфстрийм! Щяхме да отлетим спокойно с „Рона“, а сега… не знам… наистина не знам.

— Доколкото си спомням, на Прокна ти притежаваше черен кораб.

— Просто силов пашкул от старите модели и, между другото, дори той не беше постоянно на мое разположение. Ех, да го имахме сега… но какъв смисъл да ти обяснявам? Дори инициализаторът ми е еднократен. — Менигон си дръпна ръкава и му показа гривната си. — Мога спокойно да го изхвърля. В последно време Ореолът избягва да се меси в живота на населените планети и ето го и резултата… Понякога и ние допускаме грешки, но нашият принцип е да не пречим никому с присъствието си.

— Да не пречите на хората? На прашинките в краката ви?

— Няма никакъв смисъл да се вдига прах. И, ако обичаш, не викай.

— А вариадонтите от Прокна? Та те са разумна форма на живот!

— Успокой се, вече са преселени където трябва. С тях работят. Може би някой ден ще станат част от Ореола… имаш ли още въпроси? Според мен нашият сънливец всеки момент ще се събуди.

— Имам — отвърна Шабан. — Защо съм нужен на Ореола?

— Някога случвало ли ти се е да се наведеш за изпусната монета?

Изчерпателен отговор… Можеше също да добави, че никой не би се навеждал за монета, паднала в канала. Освен ако не е някой особено настойчив боклукчия, и то по лична инициатива…

Твърде нищожна е дребната монета.

— Само за едно ще те помоля — рече Менигон. — Не искам да ме смяташ за свой враг. Ще ме разбереш… по-късно. Някога.

Шабан преглътна.

— Още един въпрос… Какъв ще бъда в Ореола?

— Ще си част от него.

— Ясно… но каква именно?

Менигон сви равнодушно рамене.

— Не знам, но мога да предположа. Най-вероятно боклукчия.