Карл Май
Отвъд (12)

12. „Пустинята да съди между нас!“

Спах дълбоко и без сънища, докато ме събуди вик. И още не бях отворил очи, когато този вик се умножи в многогласен крясък, който дойде от устата на всички хаддедихни. Поисках да скоча, но не успях. Четири фигури се нахвърлиха върху мен и употребяваха всичките си сили да ме притискат към земята.

Сънят бе напълно прогонен от очите ми. Около нас гъмжеше от бедуини. Бяха толкова много, че съпротивата беше направо безумие и само щеше да ни доведе гибелта. Ето защо изкрещях възможно по-високо:

— Предайте се, хаддедихни! Аз, Акил Шатир ефенди, ви го казвам. Аз също се предавам.

— И аз! — проехтя гласът на Халеф. — Не се отбранявайте! Заповядвам ви!

След това се изпънах и се оставих да ме вържат. Наоколо имаше още кратка бъркотия, после стана тихо. Хаддедихните, изтласкани от съпротивата от местата, се бяха върнали. Всички лежахме заедно, а нашите победители седяха така, че бяхме по средата им. Сега можех спокойно да се огледам и видях, че при намиращия се встрани тахтиреван бяха застанали за закрила трима бедуини. Човек бени кхалид и особено техният шейх не би сметнал, че са способни да проявят такова внимание.

Един мъж дойде при нас.

— Кой от вас е шейхът на хаддедихните?

— Аз — отвърна Халеф.

— Къде е другоземният ефенди?

— Тук — казах.

Гласът му звучеше различно от този на Тавил бен Шахид. Той продължи:

— Кой е баш насир от Мешхед Али?

— Тук лежа — обади се персиецът.

— Чуйте какво ще ви кажа! Ако вие тримата дадете дума, че няма да предприемате нищо без мое разрешение, ще наредя да ви отвържат. Отговорете!

Много странно. Този човек нямаше гласа на Тавил и едва сега забелязах — нито неговата фигура. При този въпрос се сетих за съгледвачите, които бяха за кратко при нас на кладенеца.

— Говори първо ти, ефенди! — прикани ме Халеф. Аз отвърнах:

— Аз давам честната си дума, но само временно, докато се намираме на това място. За по-дълго не можем да се задържим, защото не знаем кои са тези хора, защо ни нападнаха и какви са им намеренията към нас. Така че постъпи като мен!

— Добре! Аз също давам своята честна дума, но също само за времето, което ефенди сега посочи — заяви Халеф. И персиецът последва този пример.

— Аз също.

— Това ми е достатъчно — заговори предводителят. — Развържете тези трима мъже!

Заповедта беше изпълнена от трима от неговите хора, докато той стоеше неподвижен пред нас. Когато това стана, ние се изправихме до седнало положение. Той се настани срещу нас и съобщи:

— Аз съм Абд ел Дарак^[1], шейхът на бени лам.

Направи пауза, за да даде време на думите си да упражнят върху нас възнамеряваното въздействие. Но то не се появи. Нямахме си работа с бени кхалид. Но дали не бяхме попаднали от дъжд, та на капчук? Бени кхалид бяхме опознали, бени лам — още не. Но фактът, че точно на нас, предводителите, бяха свалени вървите, даваше основание да смятаме положението си за не чак толкова лошо. Тези бени лам се намираха тук в такъв значителен брой, че можехме да имаме в тяхно лице отлична защита срещу бени кхалид Впрочем Абд ел Дарак имаше намерение да говори с нас, което щеше да покаже каква цел е преследвал с добре проведеното нападение над нас.

— Вие сигурно не сте си имали понятие, че един толкова голям отряд бени лам се намира в близост на кладенеца — започна той.

— О, напротив — отвърнах аз.

— Значи, въпреки всичко, е така, както си го помислих. Тавил бен Ахид каза ли ви какво е замислил срещу нас?

— Да.

— Бях пратил двама съгледвачи до кладенеца, които са говорили с вас. За какви ги сметнахте?

— За каквито си бяха, за твои съгледвачи.

— Защо не им дадохте сведения за бени кхалид, с което не само можехте да им отмъстите, но и да се освободите от тях?

— Ние сме честни воини, не издайници. Следваме правилото, че Аллах иска мир, не война между своите деца. Сега сме на път за Свещения град в качеството на поклонници и като такива сме задължени да се оставим да ни води само ръката на миролюбието.

— Да — отбеляза той замислено, — ти изобщо си един Абд ел Мусалаха^[2].

— Как ти хрумна да ме наречеш така? — попитах учудено.

— Аз знам за вас повече, отколкото си мислите. Има хора, които ми разказаха за вас.

— Мога ли да попитам кои са те?

— На първо място, моите двама разузнавачи. Много ме зарадва, дето не издадохте враговете си. Казвам ви, ако го бяхте сторили, щеше да ви бъде отредена същата съдба като на тях, защото издайникът е вонящ диб^[3], който трябва да бъде унищожен.

Тук Халеф ме смушка с лакът. Знаех какво има предвид. Той ми беше отправил упрека, че съм бил сдържан спрямо съгледвачите. Сега съзна колко правилно е било това поведение.

Абд ел Дарак продължи:

— Шейхът на бени кхалид вярваше, че ще ни намери неподготвени. Аллах закриля добрите и затъмнява очите на злите. Той отреди навреме да узная начинанието на нашите врагове. Екипирах воините си и потеглих срещу бени кхалид, за да се решат нещата между нас в пустинята и да не пострадат жилищата на мирни хора. Моите съгледвачи ги наблюдаваха отдалеч. Чух, че бени кхалид са потеглили на юг, и ги последвах. Те се бяха върнали оттам, но бяха оставили един мъж за наблюдение, когото ние заловихме. Той ни разказа всичко, което се е случило при кладенеца. Така научихме за вас, за Канс ел Адха, за крадците и битката за него. Съкровището имаше голяма стойност. Реших да му сложа ръка и да ви нападна. Ето защо наредих да ви наблюдават, без вие да имате представа. Бени кхалид също не забелязаха нищо.

— Би хатър-и Худа! (За Бога)! — извика изплашено Кхутаб ага на персийски и продължи после на арабски: — Ето че пак трябва да предам Каис ел Адха!

— Няма да ти се наложи — ухили се шейхът, но дружелюбно. — Та нали вече го имаме.

— Да, вързопът е изчезнал.

— Ей там лежи до тахтиревана и заедно с харема на шейха на хаддедихните ще бъде много добре пазен.

— Ще го задържите ли?

Шейхът се направи, че не е чул въпроса, и продължи:

— Абадилах ел Варака, когото наричат Ел Гхани, предприел преди няколко месеца едно пътуване от Мека до Мешхед Али. При това пътуване стигнал до големия град Унайза. С него били синът му, трима други придружители и също един стар човек, когото наричали Ел Мюнеджи, понеже притежавал дарбата на прорицател. Този ясновидец общувал с един ангел, който се казвал Бен Нур и му разкривал всички тайни на живота. Сигурно бил много богат, защото хиляди поклонници го навестявали и не си тръгвали, без да оставят някакъв дар. По същото време в Унайза се намираше един млад воин от вашето племе, за да закупи олово и барут. Казваше се Ибн Курбан^[4] и беше единственият син на Абу Курбан^[5], най-богатия мъж на племето. Имаше диамантени пръстени на пръстите и оръжията му бяха украсени със скъпоценни камъни. Когато напуснал с тримата си придружители града, се присъединил към Гхани, защото за известно време пътят му съвпадал с неговия. Но Ибн Курбан не се върна вкъщи, а неговите придружители никой вече не видя. Абу Курбан замина за Унайза да проучи нещата. Там узнал, че изчезналите са тръгнали с Гхани. Пътят водел към Ел Касаб. Той яздил дотам и научил, че нито неговият син, нито Гхани е бил тук, а някакъв млад мъж с трима по-възрастни мъже. Били продали три ездитни и четири товарни камили, много барут, също оръжия, по които се виждало, че са били украсени със скъпоценни камъни — сега изкъртени. Търговецът още притежавал тези оръжия. Две от камилите били още налице и Абу Курбан се убедил, че те са тези на сина му. Младият мъж назовал някакво име, наистина, но можело да се приеме, че си е послужил с фалшиво. Търговецът си спомни само още, че този мъж имал една обикновена и една много гъста, рунтава хаджиб^[6]. Повече нищо не могъл да каже. Несъмнен факт било, че четиримата бени лам са убити, но кои са били убийците, можело да се предположи, наистина, ала не и да се докаже, преди да бъдат показани на хората, които са ги видели в Ел Касаб.

— О, не — извика Халеф. — Не е необходимо да чакате толкова дълго. Аз още сега знам кои са били.

— Е, кои? — попита шейхът.

— Синът на Гхани има такива вежди. Разликата им е толкова голяма, че веднага ми се наби на очи. Тези чапкъни са откраднали Канс ел Адха. Така може да се очаква, че са извършили и това убийство с цел грабеж. Гхани е останал с мюнеджията да чака, докато другите са отишли в Ел Касаб. Ако и тези двамата са тръгнали с тях, щели са много да облекчат разкриването. Меканците си тръгнаха от нас вчера следобед. Те не може да са се отдалечили много и ако побързаш, вероятно все още ще успееш да ги настигнеш.

Шейх Абу ел Дарак подвикна няколко думи на един от хората си и онзи се отдалечи надясно, където в теснината бе стоял нашият пост. Когато бени лам изчезна, шейхът заговори:

— Ще ви покажа нещо, но трябва известно време да почакате. Междувременно искам да отговоря на един въпрос, който сигурно лежи на устните ви, а именно как е било възможно да ви изненадаме, макар да бяхте поставили трима стражи.

— Да — изрази съгласие Халеф, — молим те да ни кажеш.

— В нашето племе имаме неколцина отлични бегачи, които използвам за съгледвачи. Те тичат бързо като камили, но не се виждат толкова отдалеч. Тези бързоходци следваха шейх Тавил, когато потегли отново на север, за да ви заложи засада. Изкачили северната гранична височина на падината и се заровили там в пясъка така, че да не бъдат забелязани. Станали свидетели на всичко, което се случи там. Също разбрали повечето от това, което се говорело. Най-напред бени кхалид били там сами. От думите им се разбрало, че чакат персиеца и войниците, за да им отнемат Канс ел Адха. Но тъй като аз също исках да имам това съкровище, един от бегачите тръгнал да ме уведоми. Пътят до мен беше дълъг и аз получих вестта толкова късно, че ми беше невъзможно да отида навреме. Втори бегач последвал вас, а третият, последният, останал да чака, докато пристигна. Той ми разказа всичко и ми назова също времето и мястото, където вторият искал да се срещнем, за да ми каже къде можем да ви намерим през нощта. Поехме нататък и се натъкнахме на следата от шест камили, която вървеше в наша посока.

— Машаллах! — извика Халеф. — Сигурно дирята на меканците!

— Да. Но за това по-късно! Когато се стъмни, вторият бързоходец се присъедини към нас и ми описа мястото на сегашния ви бивак. Той така е уреждал нещата, че изкатервал дадена височина едва когато вие сте се намирали в падината зад следващата.

— Много умно от негова страна — похвали Халеф. — Този воин е достоен да бъде хаддедихн.

— Аз също мога добре да го използвам! — ухили се шейхът. — Този бързоходец ни доведе по-късно близо до вашия бивак и аз дадох заръка на двамата си най-опитни съгледвачи да го огледат.

— Ами нашите постове? — попита Халеф.

— Касае се само за този от тях, край когото са минали, без нещо да забележи.

— Кой е бил той? Така ще го насоля, че…

— Стига! — прекъсна го шейхът. — Точно защото искаш да го накажеш, няма да ти кажа кой е бил. А пък и ти самият нямаше да забележиш нищо.

— Аз…? — попита хаджията докачен.

— Да, ти! Когато отиваш нощем на разузнаване, нещата зависят от цвета на пясъка. Простри възможно повече хаици върху него и наметни този, чийто цвят се доближава най-много до пясъчния. Когато после запълзиш тихо по земята и разперваш възможно по-широко хайка, много трудно може да те забележи някой. По този начин узнах, че на стръмнината зад тахтиревана, където се събират двете стени на падината, не стои стража, и реших да се спусна по това място.

— Но то пропада много рязко.

— Където не можеш да слезеш нормално, се плъзгаш, пясъкът отлично подхожда за тая цел. И всичко стана толкова бързо, че бяхме долу, преди шумът от свлечения пясък да ви е събудил.

— Позволи с най-искрена учтивост да споделя, че щеше да ми е безкрайно приятно, ако всички си бяхте изпотрошили вратовете!

Сега аз помолих шейха:

— Подай ми ръката си! Трябва да я стисна. Това е дързост, която поражда у мен високо уважение.

Имаше за какво, наистина, да уважавам този мъж. Че беше пренесъл битката с бени кхалид в пустинята, за да пощади жителите на застроените места, че не издаде небрежния пост — това бяха черти, с които спечели симпатиите ми, макар да се стремеше към Канс ел Адха.

— Благодаря ти, ефенди — отвърна той. — По-нататък ще чуеш, че не съм толкова лош, колкото ви се струва. Но тихо! Ето че идват. Погледнете нататък, защото там има нещо за вас!

Откъм теснината на падината приближаваше малко шествие. Отпред вървяха двама бени лам, отзад също двама. Между тях видяхме две камили. На първата седеше един мъж, но втората като че носеше двама души. Това още не можеше ясно да се различи, защото не бяха достатъчно близо. Първият ездач седеше приведен на седлото. Но внезапно изправи торс, разпери ръце и извика:

— Привет, послушници на Любовта! Водя ви мъжа, който подигравателно я осмя. Тя го осъди. Вие избрахте добрия дял, а той — наказанието.

Каква изненада! Да, това беше старият мюнеджи, който говореше с гласа на Бен Нур. Камилите коленичиха, слепецът бе развързан и сложен да седне на една просната постелка. Другият, или по-скоро другите, защото наистина бяха двама, също вързани, бяха освободени. Тогава видяхме, че само единият се движеше, другият висеше неподвижно на гърба му.

— Кои са тези двамата? — попита Халеф.

— Иди и ги виж! — отвърна шейхът сериозно.

Хаджията го стори. Едва се бе озовал там и извика:

— Ел Гхани! А другият е неговият син! Прогизнал е от кръв и е вързан за него. О, сихди, сихди, струва ми се, че е мъртъв!

Ужасно! Имах чувството, че някой прекара по гърба ми ръка, потопена в студена вода.

Любимецът на великия шериф трябваше да седне между двама бени лам, които бяха неговите пазачи. Стори го с вързания на гърба труп на сина му. Беше толкова ужасяващо, че се извърнах. Ел Гхани не издаваше нито звук. Халеф се върна и каза развълнувано:

— Как ми подейства тая сцена, сихди, не мога да ти опиша. Струва ми се, че стоя при Везните на справедливостта и самият трябва да бъда претеглен. Не върши зло, само не върши зло! Иска ми се цялото човечество да беше тук, за да види съкрушителното доказателство, че Аллах не позволява да се подиграват с него! Слушай! Какво беше това?

Откъм тахтиревана прозвуча хлипане. Личеше си, че е трябвало да бъде сдържано, но не можеше да бъде потиснато.

— Това е Ханнех, най-мекосърдечната от всички жени. Тя е дълбоко покъртена. О, сихди, по-рано често спорех с нея, защото като мюсюлманин твърдях, че жените нямат душа. А сега нейната стои за мен над всички богатства на света. Като си представя само как оня мъж стоеше разпенен пред нас, за да черни нашата любов, как хулно я приканваше да го накаже, а сега го гледам как се е превил сломен под ужасния товар на своя мъртъв син, имам чувството, че всичките ми нерви поотделно биват изтръгвани от тялото. Иде ми да изкрещя по всички страни и морета, че освен вярата за душата друг въздух за дишане няма, че любовта е единствената светлина на небето и земята.

Шейх Абд ел Дарак все още седеше до нас. Той чу думите на Халеф, вдигна ръце да привлече вниманието ни, и заговори:

— За мен също е имало самотни часове, през които съм се потапял във водите на моята същност, за да видя какво ще намеря там долу: бисери или някоя грозна твар. Най-често е било последното. И е имало други часове, през които съм поглеждал към водите на живота, към платната, напускащи родното пристанище, за да се понесат към чужди брегове. Виждах благата, които носеха, безстойностни пред Аллах, и не се учудвах, че потъваха после в бурята или се разбиваха в рифовете. Аз съм жител на пустинята, а тя е пълна с мисли. Получавам своя дял от тях, но те не ме правят щастлив. В мен живееше някакво въжделение, някакъв високо крещящ копнеж, който не намираше отклик, където и да ме понесеше животът. Не знаех какво беше и това ме правеше болен и злочест. Но ето че днес за пръв път чух великолепната дума за любовта, за любовта, която свързва небето и земята, и превръща хората в братя, в деца на Аллах. Това беше, което търсех, без да го познавам. Трябваше да го имам и дойдох тук, защото вие го притежавате. Вие я имате тази любов, проявявате я и само от вас мога да я получа. Затова ви нападнах. Не Канс ел Адха искам сега. Е, да, първо го исках и щях да го взема дори да се наложеше да изпозастрелям всички бени кхалид и всички хаддедихни. Но като чух за вашата любов, се отказах от това жалко съкровище от крайници и искам само нея. Ще ми я дадете ли?

Абд ел Дарак беше скочил и говореше така, сякаш искаше да изкрещи своя копнеж по всички планини и долини. Думите му така ни бяха развълнували, че никой не съумя веднага да отговори. Тогава той повтори въпроса си:

— Мога ли да я получа? Ще ми я дадете ли?

— Да, от все сърце — отвърнах аз сега. Тогава той се извъртя и подхвърли на своите хора заповедта:

— Освободете ги! Развържете всички!

Това сигурно не е било предварително уговорено, но бени лам сякаш бяха подготвени, защото незабавно се завтекоха да изпълнят разпореждането. За миг на всички хаддедихни бяха свалени вървите. После шейхът извика:

— От този миг тези храбри воини на хаддедихните са гости на нашето племе. Техните приятели ще бъдат считани за наши приятели, а с враговете им ще се отнасяме като с наши врагове. Аз го казах, Абд ел Дарак, шейхът на бени лам.

Подаде ни ръка, която ние здраво стиснахме. Който не е преживявал такава сцена, няма и представа какви богатства носи в себе си едно човешко сърце. Неговите хора последваха примера му. Ръкостискането сякаш нямаше да свърши. Когато прежната тишина донякъде се възстанови, нашият нов приятел взе отново думата:

— Вие сигурно разбирате само наполовина причините за моето поведение, но аз искам да ви обясня цялото. Знаете, че намерихме дирята на Гхани и я последвахме. Той седи там и слуша всичко, което казвам. Нека това бъде утежняване на неговото наказание и дано Аллах даде — най-сетне твърдостта на неговото сърце да започне да се топи! След доста време дирята се отклони от нашата посока, но толкова малко, че останахме по нея. Погледнете към Любимеца на великия шериф! Възрастният мъж, който седи плътно до него, е Абу Курбан, бащата на убития, а почти също толкова възрастният мъж от другата страна е чичото на тримата братя, убити заедно с него Тъмно е, затова не можете да видите колко дълбоко е вдълбана в лицето на Абу Курбан горестта от загубата на единственото дете и колко много го измъчва мисълта, че това злодеяние още не е зачеркнато от Книгата на отмъщението. Когато двамата чуха кого имаме пред себе си, дадоха клетва да вземат кръв за кръвта, ако се убедят във вината на преследваните. И сдържаха клетвата си, бяха длъжни. Гхани се беше разположил на бивак между две ниски възвишения в пустинята на дюните. Изплашиха се, като ни съгледаха да се появяваме така внезапно, без да са подозирали присъствието на една такава голяма дружина. Обградихме ги. Видяхме, че синът на Гхани притежаваше различни вежди. Беше несъмнен факт, че той и другите трима са извършителите. Не се поколебах веднага да им хвърля обвинението в лицето. Те пребледняха от страх, но отрекоха. Тогава видяхме един пръстен на пръста на сина. Абу Курбан го разгледа и даде свещена клетва, че е бил собственост на Ибн Курбан. Претърсихме убийците и намерихме другите пръстени и камъните. Единият от тримата помисли, че с предателство ще може да се спаси. Разказа как е било извършено злодеянието. В началото четиримата убийци действали без знанието на Гхани, но след убийството му съобщили всичко. По негов съвет те се отправили после към Ел Касаб, а той останал да ги чака наблизо с мюнеджията. Какво заслужаваха убийците? Кажи ти, о, шейх хаджи Халеф Омар!

— Смърт — отвърна Халеф мрачно.

— Ти щеше ли да ги помилваш?

— Не.

— Въпреки любовта, чиито деца и синове сте?

— Не само въпреки, но именно заради любовта. Не бива да си мислиш, че тя е закрилница на греха. Когато не може да въздейства с доброта, тя посяга към строгостта. Тя е снизходителна и милосърдна, докато вярва, че това води до целта, но бъде ли заставена към противното, се превръща в майка, която наказва своите деца, защото ги обича.

Отлично го каза хаджията, но понеже пропусна нещо, което в случая бе главното, прибавих:

— А когато има дете, което не се подчинява и на строгостта, тя го отделя от другите, за да не поквари и тях. Последицата е смърт — сурова, но повелявана от положителни причини.

— Значи и ти би отредил смърт на тези убийци? — попита ме шейхът.

— Да.

— Но вие днес все пак помилвахте убийци.

— Те не ни засягаха толкова отблизо, че строгостта да бъде наш дълг. И което е по-важно, беше ни дадена заповед да оставим любовта да се разпорежда.

— Да, знаем това, защото моите съгледвачи са го чули и после ми го предадоха. Бен Нур ви е говорил. Той говори после и на мен.

— Преди присъдата?

— Не, след нейното изпълнение. Дотогава мюнеджията беше тих, съвсем вглъбен в себе си, както седи там сега, сякаш спи. Но толкова повече приказва Гхани. Призова всички небеса да слязат на земята, поиска да принуди Аллах да повярва на лъжите му, включи всичко свято в своята лъжовна клетва и като видя, че тези сквернословия нямат успех, побесня. Тоя блуден човек беше обичал само себе си и своя син, никога друго същество. Разбрахме го от неговите изпълнени с отчаяние приказки. Държеше го здраво, беше се вкопчил в него и когато ги откъснахме един от друг, зави като звяр, прокле се, прокле Небето и се закле, ако неговият син е виновен, той да поеме вината му и да я носи цялата вечност. Беше толкова ужасяващо, че всички ни обзе някакъв свещен гняв. В този гняв аз го осъдих да носи сина си тази нощ, за да добие понятие какво означава да мъкне вината му през безконечната нощ на Вечността. Убийците бяха разстреляни бързо, без мъки. Тримата погребахме, четвъртия виждате там, както казах. Старият беше извършил всичките си грехове само заради своя син и сега те лежат върху него, както лежи и синът му. Така иска справедливостта. Може би нямаше да постъпя по тоя начин с него, защото жестокостта не живее в моето сърце, но съгледвачите, които тайно бяха свидетели на последното ми деяние, го бяха видели да стреля по асакерите и чули после как се е разбеснял срещу вас и вашата любов. От това бях настроен неумолимо към него. Днес изобщо беше ден на възмездието, ден, в който проведохме съд. Засега няма да научите нищо, но когато настъпи денят, ще го видите.

— Да не би да си се сблъскал с бени кхалид? — попита Халеф.

— Да — обясни шейх Абд ел Дарак сериозно.

— Били сте се с тях?

— Само кратко време. След няколко минути всичко беше свършило — прозвуча презрително.

— Аллах, Аллах! Победихте ли?

— Приятелю мой, щяхме ли да седим тук, ако не бяхме победители? Не след дълго ще настане ден. Тогава ще видите по нас следите от опустошителната битка. Ще ви покажа арената на победата.

— Къде се намира тя?

— Там, където беше вашият бивак, при Бир Хилу. От деня, в който Тавил бен Шахид стана повелител на бени кхалид, те не са имали почивка. Племето на бени лам така страдаше от разбойническите им набези, че го заплашваше немотия. Тогава взех решение с един голям удар да реша нещата между нас и тях. Подготвих се и само чаках следващото им нападение. Неотдавна получих вестта, че враговете отново се стягат за набег. Искаха да вземат пътя си през Бир Хилу, та ако случайно нещо узнаем, да си помислим, че походът не е насочен към нас. Беше ми споменат и броят на техните воини. За да мога да се разправя с тях по най-късата процедура, потеглих насреща им с една значително по-голяма дружина, която заради водата трябваше да разделя. Заехме три кладенеца западно от Бир Хилу. Изпратих срещу врага моите бързоходци, които не е лесно да бъдат открити. Когато ми доложиха за приближаването на бени кхалид, събрах трите отряда. После бегачите залегнаха близо до кладенеца и ви наблюдаваха, дълбоко заровени в пясъка. След двубоите пратих двама съгледвачи при вас, но не за да разбера дали сте още при кладенеца, а исках да знам как да се отнасям с вас. Вашето Канс ел А’дха трябваше да стане наше, но се питах дали да ви пощадя, или не. Тогава чух, че не сте издали враговете. Не повярвах на ушите си, защото такова благородство още не бях срещал. Когато потеглихте после на юг, там ви очакваха бени кхалид. Исках да се възползвам от случая и заедно с тях да заловя и вас. Те трябваше да бъдат сразени, а вие — освободени след оставяне на съкровището. Не знаех, че войниците са тръгнали да яздят с него на север. Шейх Тавил се беше върнал с един малък отряд и аз бях изпратил след него моите бегачи. Ето как ми убегна, че персиецът се е отделил от вас. После и вие потеглихте на юг, но също обърнахте назад. Бени кхалид ви последваха. Какво се случи сега, знаете до най-малките подробности, останалото ще научите едва след като сте го видели. Изтокът като че започна да светлее. Веднага щом се съмне, ще потеглим оттук.

— Накъде? — попита Халеф.

— Към Бир Хилу.

— Ще вземете ли Гхани?

— Да.

— И какво ще стане после с него?

— Ще го прогоним.

— Аллах! Няма ли да застреляте и него?

— Не. Той не е участвал в убийството, за което трябваше да отмъстим, а само притежаваше част от откраднатите вещи. Не е пролял кръвта на някой бени лам, така че и ние няма да вземем неговата. Онова, което е извършил спрямо вас и асакерите, си е само ваша работа. А и една самотна старост без сина за него ще бъде по-голямо наказание, отколкото бързата смърт.

— Това е вярно Ел Гхани отблъсна любовта, тя си отиде от него и сега той без любов ще се тътри към гроба. Сам си го поиска.

— Затова пък толкова по-здраво ще я задържим ние — каза Абд ел Дарак много сериозно. — Още при наблюденията, които направих при вас край Бир Хилу, установих поведение, което най-напред ме озадачи. Бяхте малко хора, а не се страхувахте от голямото надмощие на враговете, които, на всичкото отгоре, и щадяхте. После проявихте милост към убийците на войниците, вместо да упражните отмъщение. Вашите слова ми бяха предадени и също ми бе казано как сте погребали мъртвите и сте стреляли над техния гроб. Никой бен араб^[7] не постъпва така. Към това се добавя и нещо друго. Докато един от моите бегачи се е криел в пясъка край кладенеца, за да ви наблюдава, четирима мъже се отдалечили оттам и минали близо до него. Той се промъкнал след тях. Те се изкачили на едни скали. Мюнеджията бил при тях. Той дълго говорил с висок глас. Моят съгледвач го слушал и ми доложи всичко, дори онова, което му беше трудно да схване. Докладът му не беше пълен и вероятно в много отношения погрешен, но аз заключих дълбоко в сърцето си някои неща, които ми бяха дали представа какво трябва да притежавам в живота, за да превърна смъртта в живот. Кои бяха тези мъже?

— Ефендито, Кхутаб ага и аз — отговори Халеф.

— Мога ли да чуя тези слова по-подробно от вас?

— Да. С удоволствие ще го сторим.

— Благодаря ти още сега.

Подаде ръка на хаджията и продължи:

— Вече казах, че мюнеджията беше неподвижен и тих, докато бе изпълнена присъдата над убийците. Но веднага след последния изстрел стана и дълго време говори със затворени очи такива проникновени слова за живота и смъртта, за любовта и справедливостта, че ние слушахме с молитвена вдълбоченост, с каквато никога през живота си не съм слушал някой хатиб^[8]. Сякаш ангелът, който говореше чрез него, имаше намерението да прогони от сърцето ми всичко, което все още се таеше там срещу вас. Реших да се откажа от Канс ел Адха, също от вашите коне и хеджин, на която много повече бях хвърлил око отколкото на Съкровището от крайници. Но, странно, един глас в мен ме съветваше да ви покажа, че сме воини, които заслужават вашето уважение. Ето защо си поставих за цел привидно да ви нападна, и то така, че да ви надвия, без някой от вас да пострада. Това, разбира се, беше възможно само ако рискувахме да се спуснем по опасния откос там на пясъчната стена. На никого от нас не се случи нещастие и ще признаете, че и останалото ни се удаде добре. Гхани и мюнеджията бяхме оставили наблизо под стража. На същото място се намират и камилите, с които дойдохме дотук. Сега стана светло. Можем да потегляме. Нали ще яздите с нас?

— Не е необходимо тепърва да питаш — отвърна Халеф. — Действията ти да спечелиш нашето уважение бяха много правилни. Вие го имате, а и любовта е вече на път.

— Това желая. За нея навсякъде има богато поле, но преди всичко в тая раздирана от омраза страна. Аллах иска щастието на хората, той им го предлага откак има човечество, но те не посягат да си го вземат. Търсят го на места, които лежат далеч от неговите пътища.

Тайно в себе си все повече се удивлявах на този странен мъж. Той беше търсач, а който търси, намира, така гласи предвестието. Сега беше просветляло и виждах лицето му. „Това е Петър!“, казах си. И така беше. Колкото повече се разсъмваше, толкова по-определена ставаше приликата му с този апостол, както може да се види от известната картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“.

Напротив, колко различно, страшно беше лицето на Гхани! Любимецът на великия шериф! Най-малко от всичко имаше вид на любимец. Подпухналото лице въздействаше отблъскващо, очите бяха налети с кръв, устните — посинели. Предлагаше повече животинска отколкото човешка гледка. Дрехата му бе пропита с кръв. А трупът на гърба му… беше ужасяващо!

Халеф също го оглеждаше. Онзи го забеляза и ревна:

— Кучи син, не ме зяпай! На вас дължа тая злочестина! Проклинам ви в името на Небето и Преизподнята…

Онова, което последва сега, е невъзможно да бъде възпроизведено. Когато Халеф долови, че се е навилнял, каза:

— Не приписвай вината на нас. Единствено ти си я носиш, както носиш трупа на твоя син. Ефендито отнапред ти каза, че смехът ти ще се обърне в против теб. Това стана. Сам си сложи товара, дето лежи върху теб…

Хаджията не можа да продължи. Беше прекъснат от нов изблик на Гхани. Помолих Халеф да мълчи и той се съобрази. Предоставихме тази измет на бени лам и се заехме със слепия старец, който беше толкова отслабнал от непрестанното яздене насам-натам, че вече не бе на себе си. Приготвихме му седлото възможно по-удобно, вързахме го и когато потеглихме, го взехме да язди между нас.

Излязохме през споменатата теснина и се насочихме към мястото, където се намираха камилите на бени лам. След това шейхът им застана начело и поведе колоната към откритата пясъчна пустиня по линията, по която вече на два пъти бяхме яздили. По-късно минахме през серира, пустинята на гладкия камък, и навлязохме в пустинята на скалните острови, в която се намираше Бир Хилу.

Още преди да сме го достигнали, срещнахме един от разставените постове на бени лам, който доложи на шейха, че нищо ново не се е случило и ямата за приемането на труповете е вече готова. Каква беше тая яма и какви трупове имаше предвид, видяхме за свой ужас, когато достигнахме мястото, на което се бяха провели двубоите между нас и бени кхалид.

То беше оживено от над триста бени лам, част от които бяха ранени. Те ни посрещнаха мълчаливо, което бе последица от извършената дейност. Скалният „остров“, който ограничаваше мястото от север, и на който се бяхме изкачили с мюнеджията, имаше един немного широк, но дълбоко вдаден „залив“, навят догоре с летящ пясък. Сигурно по-рано сме го видели, но не сме му обърнали внимание. Сега този пясък бе изхвърлен и струпан пред скалите. Бени лам бяха издълбали и дъното възможно по-дълбоко, така че бе възникнала една значителна яма, затворена от три страни от стърчащите скални стени. Пред процепа лежаха пренесените от околността трупове на загиналите. Ужасяващо големият брой мъртъвци удостоверяваше, че изразът „опустошителна битка“ не е бил пресилен. Едва сега научихме какво се е случило.

Когато, връщайки се от юг, за да яздим след персиеца, сме минали край кладенеца, бени лам вече били заели мястото. Скрити зад скалите чакали бени кхалид. Те приближили предпазливо, наистина, защото все пак съществувала възможността да сме останали тук, но не им минало през ума, че тук може да се таят и други врагове. Спрели за кратко при кладенеца. Неочаквано от всички страни затрещели изстрели и бени лам се нахвърлили върху тях. Шейх Абд ел Дарак правилно ни бе казал: „Само за кратко време, след няколко минути всичко беше свършило!“ Да, свършило е и как ли е изглеждало! Земята и сега още беше червена от кръв. Сега там лежаха плячкосаните камили. Видяхме също един куп оръжия и разни предмети, смъкнати от мъртъвците. Неранените или само леко ранените бени кхалид след кратка кървава съпротива препуснали в див бяг, мнозина хукнали да се спасяват пеша. Вероятно щяха да минат дълги години, преди да могат да помислят за отмъщение за нанесеното им поражение.

Не се заехме да броим труповете, защото самата гледка причиняваше болка. Те лежаха в голям, широк полукръг около скалната яма. Там, където стояхме, видяхме да лежи един познат, а именно копиехвъргачът „Бащата на самопонятността“. Той също беше загинал.

Абд ел Дарак показа другата страна.

— Познавате ли онзи? — попита.

Там съгледахме да седи с гръб облегнат на скалите шейх Тавил бен Шахид. Един удар от приклад беше направил неузнаваемо лицето му, белязано вече от камшика на Халеф. Смъртта бе причинена от рана в гърдите. Той не беше участвал в основната битка, а беше заловен по-късно, също както четирийсетимата мъже, които беше отпратил в две отделения, за да има Канс ел Адха само за себе си. Ако не беше този егоизъм, може би щеше да съумее да се спаси заедно със своя отряд.

— Гробът между нас и него! — каза Халеф, като посочи първо него и после ямата. — Живи ли са още в ума ти думите, които той каза, сихди?

— Да — отвърнах.

— И какво гласяха?

— „Заклевам се в Аллах и свещената Кааба, нека пустинята, която лежи наоколо, да съди между нас! От този миг между нас зее един гроб. Кого ще погълне, мен или вас, нека реши този, в когото се заклех… или нека го реши Любовта, вашата богиня!“

— Да, тя реши и той сега не може да има нищо против. Не е ли странно, че такива приказки често се изпълняват почти буквално?

— Повече от странно. На мен това на няколко пъти ми се е случвало със собствените ми думи и едва ли не ме дострашава от самия себе си. Такива неща вече няма да казвам. Хайде, да си вървим! Става ми физически болно.

Побързахме към кладенеца, където бяха сложили слепеца да седне. Той не беше сам. Гхани се намираше при него. Беше се заел да напои три камили — своята, тази на слепеца и онази, която бе донесла сина му дотук. Беше вързан за него само за през нощта и на сутринта, преди да потеглим, освободен.

— Май се кани да вземе мъртвеца със себе си — каза Халеф.

— И може би също мюнеджията.

— Ще го допуснем ли?

— Хм! Всъщност слепецът си е с него.

— Сега вече не, защото Гхани се доказа като човек, на когото един такъв клетник не може да бъде поверен. Съгласен ли си да се заемем с него?

— Дори с най-голямо удоволствие.

— Добре, веднага ще говоря със слепеца.

Той сега беше в пълно съзнание. Пристъпихме към него и Халеф попита:

— Знаеш ли, о, мюнеджи, къде се намираш?

— Да, моят закрилник ми каза.

— Твоят закрилник? И сега ли все още го считаш за такъв?

— За мен ще си остане такъв, докато съм жив Зная, че другите ни спътници са били разстреляни, но ще остана с него и ще яздя с него до Мека.

— Напълно буден и бодър ли си?

— Притежавам пълното си съзнание. Според гласа ти си шейх хаджи Халеф?

— Да, аз съм.

— Къде е ефендито от Вади Драа?

— Седи до мен тук.

— Тогава трябва да му кажа една дума. Ефенди, зная, че не те прецених правилно, и те моля за прошка. Ще я откажеш ли на стария сляп човек?

— Не. Аз изобщо не ти се разсърдих — заявих. — Мога да ти го докажа, като те уведомя, че решихме да те вземем с нас до Мека.

— Благодаря ви за добрината, но не мога да я приема, защото оставам при Ел Гхани, моя закрилник.

— При този…

— Не казвай нищо повече! — прекъсна ме той. — Ако знаеше каква болка ми причиняваш с това, сигурно щеше да премълчиш. Моето сърце е привързано към него. Бъди добър с мен и не настоявай да го напусна!

— Значи си убеден, че и за в бъдеще можеш да му се повериш?

— Напълно! Ако поискате насила да ме откъснете от него, ще тъгувам толкова много, че двойно повече ще чувствам нещастието си.

— Щом говориш така, нямаме право да настояваме повече. Кога иска да тръгне?

— Веднага щом напои камилите. Не ни оставяйте да гладуваме, дайте ни храна и също тютюн за мен!

— Ще имаш всичко. Ние ще яздим след вас и мисля, че много скоро ще се видим. Горко му тогава, ако научим, че те е карал да страдаш!

По време на този разговор Гхани се бе правил, сякаш не го е грижа за нас. Сега се обърна и ни подвикна с дрезгав от стаена злоба глас:

— Да, имаш право, ние отново ще се видим! И тогава… тогава…!

Оголи зъби и разтърси заплашително юмруци. Ние не отвърнахме нищо и се отдалечихме. Той извика още след нас:

— Три камили мога да взема само! Заплатете ми другите, кучи синове!

Абд ел Дарак стоеше наблизо. Чу го и каза:

— Абу Курбан можеше да му вземе и шестте, в замяна на откраднатите, които са продали в Ел Касаб Не слушайте повече този човек!

Последвахме съвета, но когато след известно време видях, че слепецът бе настанен от своя „закрилник“ върху камилата и вързан там, отидох още веднъж при него, за да се сбогувам по всяка вероятност не за дълго. Тютюн и провизии му бях пратил преди това. Двамата потеглиха един до друг с трупа върху третото животно. Никой, с изключение на Халеф, Ханнех, Кара и персиеца, не се заинтересува от тях. Те гледаха след тях, докато изчезнаха зад близките скали. Тайно в себе си ме беше страх за мюнеджията.

Мъртвите бяха положени в гроба, най-отгоре малцината паднали в сражението бени лам. Изгребаният пясък бе натрупан върху тях, докато се образува достатъчно дебел слой. Процепът в скалата така се запълни, че никой непосветен не би могъл да разбере какво съдържа. Шейхът беше изрекъл Молитвата на смъртта и сега заповяда петдесет воини да стрелят три пъти — точно както бяхме постъпили ние над гроба на войниците. Този военен обичай му беше харесал.

Погребението отне доста време, а и после имаше още толкова много работа за вършене, че бени лам не можеха и да помислят днес да напуснат Бир Хилу. Но заради водата повечето наистина трябваше да тръгнат. По същата причина щяха да поемат за дома през различни кладенци, за да не се наложи да търпят лишения. Шейхът оставаше тук докрай. Понеже до нашата следваща цел, Аин Барид, имаше един ден езда, а и най-вече заради дирята на Гхани не искахме да пътуваме през нощта, решихме да потеглим рано сутринта.

Но не стана, както го бяхме замислили. Тъй като Абд ел Дарак само надзираваше работата на хората си, без самият да участва, имаше време да бъде и при нас. И той така добре го използва, че кажи-речи не се отделяше и за миг. Материал за разговор имаше предостатъчно. Най-много бе обсъждана неговата и нашата среща с бени кхалид и това отново и отново ни връщаше към мюнеджията, към Бени Нур и получените от него уроци. Шейхът принадлежеше към не особено многобройната група хора, за които религията е сърдечна работа, да, най-важната работа в техния живот. Сега той беше получил едно много съществено указание, което насочваше вниманието му към фундамента на всичко — любовта. Проявяваше пламенно усърдие и се чувстваше така въодушевен от откритата новост, че задаваше стотици въпроси, чиито отговори бяха цяло изкуство дори за човек, владеещ материята. Неговият патос увлече и нас — така се питахме и си отговаряхме взаимно до късно вечерта, когато най-сетне трябваше да престанем, установили, че сърдечно сме се обикнали. Бяха ме привлекли не само неговите вътрешни достойнства, но и неговата външност, лицето му на Петър. Той също усещаше това привличане на сърцата и каза усмихнато:

— Май наистина стана, както се изрази сутринта хаджи Халеф: „Уважението го имате, а и любовта е вече на път.“ Да, любовта действително се появи, поне що се отнася до мен. Така ми се иска да продължа да крача в нея, а съм толкова неповратлив. Иска ми се така здраво да я задържа, че никога да не ме напуска. Иска ми се да я дам на цялото си племе, а не знам как да я подхвана тая работа, твърде неумел съм още. Имам нужда от вас, трябва да сте при мен, макар и за кратко време. Ето защо изричам молбата, елате за няколко дни с нас! Бъдете наши скъпи гости! Знам, че едно „не“ напира да се появи на устните ви, но ви умолявам да не го изричате. Ще донесете щастие в шатрите ни, а който може да дарява щастие, не бива да го отказва! Хайде, кажете „да“, моля ви от сърце!

Спогледахме се и докато го правехме, всеки прихна във весел смях. В него се вмъкна гласът на Ханнех:

— Приемаме поканата, ще дойдем с вас. Аз искам да опозная женските шатри на бени лам!

Е, голямата дума беше вече изречена. Ние не бяхме неблагосклонни към молбата на шейха и след няколко повтаряния вероятно щяхме да се съгласим да я изпълним, но при това ходатайство Халеф се разсмя още по-силно, скочи и извика:

— О, Ханнех, спасителко в най-бедствената нерешителност, да бъде благословена думата ти! Аз никога не отблъсвам твоя молба, няма да отблъсна и тази. Ти ще опознаеш шатрите, по които копнееш!

Когато на сутринта потеглихме, поехме по най-краткия път към територията на бени лам. Рядко някой пътник ползваше тази посока, както ни каза шейхът, и ето защо се учудихме, когато по обяд се натъкнахме на диря, която пресичаше напреко нашата и продължаваше в област, където на няколко дни път нямаше кладенец. Стъпките бяха от вчера и сочеха за три камили. След четвърт час езда дирята отново се върна. Абд ел Дарак спря и каза:

— Странно. Който навлиза така в сухата пустиня и се връща толкова скоро, трябва да е воден от определена причина. И тази причина е някой таен кладенец в пустошта, който той използва и покрива с кожа и пясък, за да не го намери някой друг. Такава вода е от голяма важност и аз предлагам да яздим дотам, за да се убедим.

Халеф направи замислена физиономия и попитай за причината, обясни:

— Не ми харесва, дето камилите са точно три. Няма как да не се сетя за Гхани. Следата идва от посоката на неговия път. Ти какво ще речеш по въпроса, сихди?

— На твоето мнение съм — изразих аз съгласие с него. — Да последваме бързо дирята! Кой знае какво е наумил, ако наистина е бил той. Във всеки случай нищо добро.

Отклонихме се напреки от пътя директно в пустинята, като яздехме много по-бързо, отколкото досега. Колкото повече напредвахме, толкова напрежението ни нарастваше. Измина близо три четвърти час и ето че забелязахме някакъв предмет, лежащ сред дълбоката самота на пясъка. С приближаването установихме, че се движи, а когато го достигнахме, от всички уста прозвуча крясък на възмущение. Беше човек… слепецът!

Лежеше странично от края на дирята. Беше вързан и видяхме, че в смъртния си страх се е извивал и търкалял и така се е отдалечил от нея до мястото, където лежеше сега. Очите му бяха затворени — знак, че в момента отсъстваше духом. Движенията, които бяхме наблюдавали, са били вероятно неволни. Сега лежеше тих и неподвижен. Това беше дело на най-голяма жестокост. По-късно узнахме от него подробностите. Гхани го разпитал кого смята за крадеца на Канс ел Адха. „Теб — отговорил той. — Ти си участвал и в избиването на войниците. Но въпреки това аз ще остана при теб, защото си мой благодетел и не бива да те напусна.“

Това се случило при кладенеца, преди да отида с Халеф при него. Ето как Гхани е видял в лицето на стареца свидетел на престъпленията си, който в Мека можел да го издаде, и затова намислил да го обезвреди. Твърде страхлив да причини непосредствена смърт, той решил да го изостави в пустинята. Както видяхме сега, изпълнил грозния си замисъл.

Наляхме вода в устата на този достоен за съжаление мъж, която видимо го ободри, но той не се събуди. Когато го прегледахме за някакво нараняване, не открихме нищо. Просто беше оставен да умре от глад и жажда.

— В Мека, в Мека! — изскърца зъби Халеф. — Гхани, Гхани, за теб щеше да е по-добре самият да беше умрял тук от глад и жажда, отколкото да дойдем в Свещения град и да разбутаме лъжовната ти слава.

В същия смисъл се изказаха и другите. Аз не се обадих. Не изпитвах гняв като тях, не чувствах нищо освен дълбока тъга. Изметта на човечеството и Божието подобие, колко стъпала има между тази низина и тази висина! На кое от тях стоим ние?

Слепецът получи най-спокойната камила и най-доброто място, което можехме да му приготвим. После поехме обратно. Той не се помръдваше. Лицето, дълбоко хлътнало напомняше мъртвец. Но когато стигнахме мястото, където бяхме извили, и се включихме в първоначалното направление, вдигна ръка, посочи натам, където го бяхме намерили, и каза с гласа на Бен Нур:

— Погледнете още веднъж назад и запомнете това място, защото отново ще дойдете тук, когато се уреждат сметките!