Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Am Jenseits, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1998

 

Band 25. Am Jenseits

История

  1. — Добавяне (сканиране: неизвестен любител на автора, редакция: BHorse)

3. Персиецът

Нашата днешна езда имаше за цел Бир Хилу[1], който се намира не по северния кервански път, а странично от него. Фактът, че Ел Гхани също го беше споменал, ми даваше доказателството, че меканецът не се задържаше само в града на Пророка, а познаваше доста добре и пустинята.

Пустинята!

Аз толкова често съм я описвал в нейните разновидности, че не би следвало да се повтарям. Непросветените едва ли оценяват значението, което има като възпитателка на живеещите в нейните вахат[2] хора. Както прерията развива свойствени само за нея живот и структури, така и пустинята си има своите специфични растителни, животински, човешки и въобще форми на живот, които човек напразно ще търси по други места. С това Фрайлиграт[3], ако сериозно е имал предвид, че „царят на пустинята е лъвът“, действително не би се съгласил. Той би казал, „лъвът се появява и по други територии освен само в пустинята“. Но аз въпреки това съм прав, защото ако лъвът се мерне някой път в пустинята, то това става само по нейната периферия и той просто се е заблудил. Като месоядно животно той се нуждае от много вода и следователно не е повече пустинно животно от жирафата, върху която изпълнява своята прочута „лъвска езда“. В пустинята той не би издържал по-дълго от един ден.

Човекът има дарбата да се приспособява към природните условия на избраната от него област. С течение на времето той все повече се превръща в неин син, като възприема особеностите на земята, която носи неговото жилище, независимо дали то е установено или временно. Така и пустинният жител. Позволявам си да употребя тази, всъщност, погрешна дума, тъй като тя така или иначе вече е възприета. Пустинята е необитаема и макар да е кръстосвана от кервански пътища, може да се говори само за пътници, но не и за жители. Пустинята се простира в своята шир като една безкрайна молитва към Бога за милост и състрадание. Тя представлява една дълбоко покъртителна картина на земна беднота и безпомощност. Напечени от слънчевия зной, голи и безжизнени, нейните скали често стърчат в причудливи, фантастични форми, често като отделни, дръзки канари, някой път съчетани в диви, тайнствени зъбери или се издигат в странни строежи, та на човек се струва, че съзира в далечината разрушени градове, запустели замъци и крепости или великолепни колонади. Друг път са тръшнати, сякаш от пестника на неумолима съдба: разпилени, разединени и нацепени, прорязани от зеещи пропасти, в чиято дълбочина дори жаравата на южното слънце не е в състояние да проникне. Не отразява ли тази картина точно историята на тази като че забравена от Бога земя?

Извисяващите се често на възбог ридове биват следвани от покрита със сдробени, диво разхвърляни скални маси пустиня, която има вида, сякаш Дявола в гнева си от своето низвергние е разбил тук цял един свят и е запокитил после отломките в хаотичен безпорядък наоколо. Каменните блокове лежат ту поединично, ту по два-три заедно или високо накамарени, все едно Злия дух е направил оглед на своята вътрешност и всеки отделен грях, всяко бреме е отбелязан с позорен паметник от материала на разтрошените планини. Тези знаци могат да се видят наоколо, докъдето достига окото, чак до хоризонта и колкото повече се разширява той, толкова по-голям става техният брой. Разпръснатите между тях скални отломки лежат като неизброимите зърна на хиляди пъклени плодове, които трябва да доузреят и почернеят под лъчите на пустинното слънце. Тръпки побиват самотния странник въпреки палещата жега. Той подтиква камилата си да отмине по-бързо и извиква: „Закриляй ме и ме пази, о, Аллах!“

После идва пустинята! Там, на запад, на много дни път оттук, се шири пясъчната равнина. Преобладаващият най-често западен вятър я замита и понася със себе си най-фините, най-леките зрънца, за да ги наслои по всяко по-здраво място и по най-малката издигнатост. Възвишението расте от ден на ден, става все по-голямо. Вятърът строи нависоко, носеният от него пясък се издига до върха, а каквото не се задържи, се спуска по отвъдната страна. Това поражда тихи тонове, напомнящи металическо звънтене. „Ангелите си шепнат“, мълви бедуинът, когато ги чуе в унеса си през нощта. Това е пустинята на пясъчните хълмове. Фините, звънтящи зрънца странстват нататък и все нататък. Достигат ва’ра, изпълват неговите дупки и падини, изкачват се по развалините му, загръщат ги с наметалото си и придават на резките им линии мекота, като лека-полека превръщат суровите грамади в полегати хълмисти вълни — шепнещите ангели покриват дяволското творение с любвеобилна ръка.

А далеч навън се ширва най-сетне пустинята на мъртвия пясък. Дневната горещина е надвиснала уплътнено над нея като трептящ товар. Небето се простира отгоре като разтопено олово и сякаш се слива при хоризонта с море от пламтящ бронз. Гранична линия между тях в продължение на дни няма. Очите горят, очният нерв уморено отказва своята дейност, копнеещият поглед няма точка, на която да може да отдъхне. Понятието разстояние престава да съществува, човек добива усещането сякаш язди в някаква въплътена вечност и губи душевното си равновесие. Дееспособността изчезва, волята се топи, остротата на сетивата отслабва, а на мястото на липсващите възприятия застъпват сетивни измами, които залъгват с напразни надежди неговите желания. Ето защо тази пустиня е същинската територия на Фата Моргана и представлява също основният район на гибелните пясъчни бури, на които вече не един и двама отделни странници и не един и два представителни кервана са станали жертва. Какъв прехлас после предизвиква гледката на един истински, неилюзорен оазис липсват думи за описание.

И точно като пустинята е и нейният обитател. В неговата вътрешност живее същият зной, под който творенията на неговата душа застиват в необичайни форми. В безпомощност, глад и жажда както ва’рът и нажеженият пясък е отправен неговият живот от първия до последния ден към небето, в постоянно очакване на милосърдието на Аллах. Оттук и неговата дълбока религиозност, чиято външна изява обаче е свързана с уморителни формули. Неумолимата строгост на пустинята го прави сериозен и твърд. Също така непреклонно, каквито са нейните закони, държи той на непогрешимостта на своето мнение и превъзходството на волята си. Нейните промени във времето намират израз в неговите пориви — онова, което го е въодушевило през деня, вечерта той може да отхвърли студено и презрително. Жената, която сега пламенно обича, може само след няколко часа да прогони със законно валидната формула: „Ти си разведена!“ Любовта към ближния, голямото изискване на християнското учение, той изобщо не познава, както впрочем пустинята никога не е била любвеобилна с него. И както тя нищо не дава, а само иска жертви, така и той е само себелюбец и претендира дори Небето да е само за него. Жадувала през целия ден, тя изпива росата на нощта до последната капка. По същия начин и той се подлага търпеливо на всички лишения, за да се отдаде после на насладата без мяра и самообладание. Тъй като целият му вътрешен живот представлява едно прекъсвано само от няколко кладенеца скитане през пустошта, той си рисува отвъдното с най-ярки краски като оазис, където ще тъне в радост и наслади, за каквито земният живот само от време на време му дава мимолетен предвкус. Както неговите страдания и лишения са телесни, така и въжделенията и стремежите му са най-вече от предметен характер. Синът на пустинята няма душевност, затова той не може да си представи чистосърдечно нито някое земно щастие, нито своя блажен отвъден живот. Територията на неговата душа прилича на осеяна със скали, развалини и дълбоки пясъци пустиня. От нея се пораждат странни, необикновени и объркани неща. Горещият самум[4] се носи по нея и вихри смъртоносни пясъчни облаци, обагрени сякаш от огъня на преизподнята. Но както пустинята не е лишена от роса, така и на тази душа не са отказани духовните дадености за стопанско, етично и религиозно възпитание. Но къде да търсят тези води истинските пионери, носещи в себе си безкористното призвание? Онзи, който наистина иска да помогне тук, не бива да го прави с пресметливост с какъв размер на процента ще се олихви вложеният капитал. Също така трябва да се откаже от религиозната нетолерантност, която по тези места предизвиква фанатична съпротива и най-малкото би отложила успеха за необозрими срокове. Има капиталовложения, които Господ Бог нанася в своята книга, за да сравни едва във великия ден на равносметката. Най-добрият мисионер е онзи мъж, който опитва да убеди иноверните повече със своя живот, отколкото с учението си. Един богонравен и полезен за обществото живот е единствено правилната подготовка на почвата за сеитбата, която вече наистина трябва да се извърши със словото на проповедта.

Ела с мен в духа на пустинята, скъпи читателю! Ти си се научил да снижаваш потребностите на твоето тяло до най-ниския предел. Гладът вече не те мъчи, а и жаждата си научил да овладяваш до повеляваната степен. Ти си поставен на поста и сега ще добиеш опита, че активността на твоя дух надвишава тази на тялото ти. Това е основата, защото дори при полуцивилизовани и диви народи пред важни, повратни точки в живота биват предписвани индивидуални или всеобщи пости. Индианците също постят дълго време преди тържествения ритуал при даването на име или избора на медицина[5]. Тогава душата сякаш става по-свободна и по-малко спъвана в нейната дейност. Твоите духовни сетива като че получават двойно по-голяма острота, а мислите ти добиват криле. Ти живееш повече вътрешно отколкото външно. Свикнал си на клатушкащия ход на камилата, той вече не те смущава. Седнал на високото седло на хеджин, не обръщаш внимание на движенията на животното. Ако яздиш през пустинята на високите скали или през ва’ра, като физическо същество се чувстваш толкова дребен, толкова нищожен, толкова изоставен сред това море от канари и отломки. Когато яздиш по необятния пясъчен океан, не го виждаш да изчезва след теб, а отпред се простира все по-нататък и по-нататък. Няма начало и няма край, няма граница, защото кръгозорът е съчетал небе и земя и линия между тях вече не познава. Не знаеш къде престава Долу и къде започва Горе и имаш чувството, че прежурящото слънце е помъкнало земята със себе си и те влачи заедно с нея напред, напред. И както вече не си в състояние да отделиш небе и земя, така гледаш едновременно навън и навътре. Безкрайността пред твоите телесни очи е съизмерима с безпределната шир пред твоите духовни очи. Тялото ти се носи напред, без да го чувстваш, а душата ти лети. Тялото ти? Ти вече нямаш тяло, ти си вече само душа. Тялото ти в тази безграничност е ставало все по-нищожно и по-нищожно, докато е изчезнало като Нищо от мислите ти в неизмеримостта. Но че твоята душа съществува и ще продължава да съществува, за теб се е превърнало в яснота, срещу която не е възможен и полъх съмнение. Та нали ти самият си тази душа и не можеш да приемеш край, както тук изобщо няма край. Съмнението може да живее само на земята, а ти вече не я усещаш и знаеш, че няма сила, която да успее да те разколебае в убеждението за твоята безсмъртност.

Но ето че чуваш думи. Те звучат някъде отдалеч, далеч, но те връщат на земята. Вече не си в отвъдното, а отсам границата и виждаш, че говори шейх ел джимал[6].

Той сочи напред и като проследяваш посоката на пръста му, забелязваш един керван да минава в далечината през пустинята. Неговият водач се отделя и вашият също. Двамата яздят един към друг, за да си разменят въпроси и отговори, а двата кервана продължават неотклонно своя път. Ти се чудиш на гледката, която предлагат тези непознати странници и се питаш реалност ли е това, или съновидение. Фигурите са разделени от две водоравни линии, между които няма нищо. Под тях виждаш краката и половината тяло на крачещите камили, докато горните половини заедно с ездачите сякаш се носят във въздуха. Едната част от картината е вертикална, другата — наклонена. Причината трябва да търсиш в отразяваните от земята слънчеви лъчи, подсказва ти го странното трептене на отрязаните фигури. Кои са те? Откъде идват, накъде отиват? Шейх ел джимал ще научи и ще ви го каже. Но които и да са, те се намират в същата пустиня и имат същите чувства и мисли като теб. Сред тях няма никой, който да изпитва съмнение в съществуването на Бога и Вечния живот, защото душата на всеки е била там горе, където беше сега и твоята.

Денят минава и по времето на Магхриб спирате. Бивакът е установен и водата раздадена. Колко извисяващо после прозвучава викът:

„Хаий ’илас салат, хаий ’илал фелах! Аллах акбар, ла илаха илла илах! (На молитва, на възславяне! Аллах е велик, няма друг бог освен Аллах!)“

След бързото спускане на мрака бива изричана още Вечерната молитва, след което се увивате в завивките. Бедуините спят, но твоите очи са отворени, защото звездите на Бога тук са изгрели с по-голямо великолепие и красота, отколкото където и да е другаде. Те привличат с непреодолима сила погледа ти и заедно с него твоята душа с всичките й мисли.

Мислиш си най-напред за родното небе, чиято картина е различна от тази на южното. В съзнанието ти изплува милият бащин дом с всички, които живеят в него. Сърцето ти се устремява към тях, на които принадлежи твоята любов. Ти се връщаш от пустинята, от далечната чужбина, в отечеството, което те е родило. Но блясъкът на звездите те привлича отново, без да си изгубил чувството, че си у дома. А и нима тук не си си у дома, до страната на Небесния отец, за когото Исаия казва: „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя.“[7]

Така дори пустинята се превръща в твой дом и приветствието на звездите не ти е чуждо. Те сякаш спускат с трепкащ блясък многообещаващите думи за жилищата в дома на Отца, които Христос ни е приготвил. Не е ли удивително, че тези слънца и светове, милиони пъти по-големи от нашата нищожна Земя, не те плашат, а по-скоро подсилват твоята вяра и упование? Не те потиска, че те вече съществуват от милиарди години и ще продължават да съществуват още билиони години, докато твоят живот трае най-много седемдесет-осемдесет години. И ти навярно си изпълнен с такава крепка вяра, защото Христос казва: „Небе и земя ще се изгубят, но моите думи няма да се изгубят.“ А тези думи, които ще останат вечно, са думите на любовта на Отеца, чиито деца сме ние във времето и вечността. Ако си добър човек, погледни нагоре към небето и кажи не обичаш ли всяка отделна от тези светли звезди? Кажи „не“, ако можеш! Чуй думите, които бяха публикувани заедно с други мои стихове:

Питам звездите сияйни

в мълчанието на нощта

дали в онез’ далечини

мисли за мене Любовта.

И ето че се лъч спусна,

ярко ми сърце озари

и песните мои прибра

горе при теб, о, Господи.

 

Питам звездите сияйни

в мълчанието на нощта

защо в онез’ далечини

той ги там горе прибра.

Ответ се тогава спусна.

„За слава земна не мисли,

мои са песните до една,

взаем от мен ги ти сътвори!“

 

Питам звездите сияйни

в мълчанието на нощта:

„Нима в онез’ далечини

има и за мен красота?“

Екна тогава глас свещен:

„От мен ти някога тръгна

и като песните при мен

ще се върнеш в дома на Отца!“

Виж колко твърда и сигурна е моята вяра, колко непоклатимо е моето доверие! По-лесно тези звезди ще изгубят своята светлина, макар съществуването им да се отчита по милиони години, отколкото аз, ненавършил още шейсет[8], да загубя своето упование в Отца, в чийто дом и за мен ще бъде приготвено местенце, ако не се покажа недостоен за него.

Виж как лежи пустинята под блясъка на тези звезди! Не изхожда ли той от Отца? Или мислиш, че има друг първоизточник, до който можеш да стигнеш с помощта на твоята така наречена наука и да му направиш химически анализ? Казвам ти, единствената, непогрешимо истинска наука е Божията всемъдрост, а блясъкът, който струи от тази мъдрост върху всички светове, не може да бъде проследен до неговия извор по пътя на науката от никой човешки син. Ако Камий Фламарион, известният френски астроном, иска да разговаря с помощта на електрическата светлина с жителите на Марс, то тепърва предстоят да бъдат уредени въпроси, на които може би с хилядолетия няма да бъде даден отговор. А и дори да успее, науката ще прокара линия само до най-близката планета, която не би отбелязала и началото до безбройните звезди и техните чудовищни разстояния. Това би било приблизително същото, както ако малката подвижна златна рибка от моя аквариум стигнеше до мисълта, да подложи на ихтиологическо проучване далечното езеро Титикака. Моят Халеф нарича звездите „милите Уюн ес Сама“, „Небесни очи“, а когато го попитах за причината, отговори: „Когато лежа в тиха нощ под искрящия небосвод, струва ми се, че Аллах ме поглежда оттам с хиляди добри очи, за да ми каже, че под неговата закрила мога спокойно и сигурно да спя.“

Когато после луната присъединява към тях своята ярка светлина, над пустинята сякаш се разстила някакво прозрачно море от течно сребро, чиито леки вълници проблясват с вълшебни седефени отражения. Нийде другаде Месецът не притежава такова магическо сияние. Лъчите витаят в раздвижения въздух. Феята на пустинята върви в светлата нощ. Подгъвът на одеянието й се плъзга леко по пясъка. Рой елфи лети наоколо да улавя лунните лъчи и да гизди с тях повелителката. Фини като паяжина метални нишки биват изтъквани в искристи материи и гарнирани със светлисто звездно блещукане. Сътворен от смарагдова основа с диамантен вътък воалът се появява далеч назад като проблясващо ухание. От брилянтни блясъци възниква диадемата, искрометна, с приказно великолепие. И тя се понася над меко блестящите сребристи плетеници, по-красива и от най-приказния блян на Шехерезада. Пустата през деня, мъртвешки застинала пустиня, сега е една разкошна, тайнствена поема, от чиито строфи ти разбираш само заключителния стих: „Възхвали Твореца, моя душа, и неговото свято име! Славославяйте Господаря, ангели негови, небесно негово войнство, със своята величествена сила!“ Долавяш ли химните на тези ангели? Затвори очи и се вслушай в сърцето си! Там също са изгрели ярки звезди и светлината на Божията благост се стеле над прегладнялата за познание душа. Гласовете в теб стават високи, само ги зачети! Те те викат от досегашната ти пътека към очертания като керван път на вярата, водещ към Обетованата земя. Душата ти се подчинява и потегля, а сънят взема в обятията си твоето тяло. Аллах йебарик фик! Аллах йидилак пуро! Лелетак са’иде! (Аллах да те благослови! Да ти дарява своята светлина! Лека нощ!)…

Пустинята, през която днес минавахме, беше едно югоизточно разклонение на Нефуд, опасно дори за местните. Трябваше да се стараем да спазваме посоката. Пустинята се състои от надълго разпрострели се пясъчни хълмове, които са разположени най-вече паралелно, но се срещат и разхвърляни безразборно, като всички са свързани с неравномерни напречни редици. Така помежду им възникват дълбоки четириъгълници и цялостната картина, погледната от птичи полет, има вида на онези печени тестени изделия и текстилни материи, наричани вафли. Лесно може да си представи човек, че това доста затрудняваше предвижването ни. Никъде нямаше свързани равни участъци и за да преминем от един четириъгълник в друг, трябваше да преодоляваме лежащите помежду им възвишения, сиреч да излизаме от вафлената кутийка, да яздим нагоре и да се спускаме по отвъдната страна. Това изключително много уморяваше камилите, още повече че те не са добри катерачи, защото склоновете често бяха много стръмни. Вафлените падини тогава образуваха истински пропасти и бяха толкова трудно проходими, понеже стените се състояха от рехав пясък, който не предлагаше здрава опора и при всяка крачка поддаваше под стъпалата на худжун.

Много лесно можеше да хванем грешен и безполезен или даже пагубен път, но, първо, притежавахме достатъчно опит; второ, Бен Харб беше наистина добър водач; и трето, следвахме дирите на меканците, които с избора на своя път доказваха, че познават тази област и вероятно често са яздили през нея.

Пустинята не беше съвсем безжизнена. От време на време се мяркаше някой храст с височина човешки бой, гущер и следи от малка лисица. Открихме и дирите на една пантера, но тя принадлежеше към един дребен, не толкова рядък вид.

Ел Мюнеджи се държеше тихо. Той като че се намираше в постоянна дрямка.

Още нямаше обяд. Тъкмо се намирахме на хребета на един от описаните хълмове и при едно поглеждане назад забелязахме, че освен нас в този район има и други хора. Върху един хълм, разположен зад нас вляво, видяхме да се появява група ездачи с добри камили, които развиваха голяма бързина. Преброих двайсет и двама мъже. Ние продължихме с нашия ход. Те приближиха и тогава установихме, че двайсетина носеха униформа — бяха турски войници. Турски войници тук, в Арабската пустиня! Трябваше да има особена причина, защото арабските бедуини отхвърлят господството на султанската военщина с цялата си решителност. Но нас това не ни засягаше и продължихме спокойно ездата си.

След известно време войниците ни настигнаха. Двамата цивилни яздеха отзад. Единият ни заговори. Беше персиец. Облеклото му беше направено от коприна, а оръжията му бяха красиви и с висока стойност. Но хеджин, която го носеше, беше направо безподобна. Една толкова безупречно сложена, така удивително изпъстрена камила не бях виждал. Беше женска, не повече от петгодишна, със светлосив цвят на тъмносинкави точки и светлочервени очи. Имаше верен и умен поглед, какъвто никога не бях виждал при камила. Стъпалата бяха малки и формите окръглени и пълни. Признавам, че бях запленен от това животно.

Също такова добро впечатление ми направи и ездачът, но не, естествено, заради богатото облекло и въоръжение, защото такива външни белези никога не ми вдъхват уважение. Той седеше на седлото изправено и гордо като крал, който е свикнал да заповядва и да среща подчинение. И тази гордост беше естествена, идваше отвътре. Лицето му, обрамчено от тъмна, добре поддържана брада, носеше характерните признаци на духовна дейност, а очите имаха дружелюбен поглед, който издаваше, че огънят на енергията или гнева също не му е чужд. Всичко в този мъж създаваше впечатление за истинска знатност.

— Ес селям алейкум! — поздрави той учтиво с персийски отглас, като плъзна изпитателно поглед по нас и го прикова после с възхитен израз върху нашите коне.

— Ве ’алейкум ес селям! — отговорих аз също така вежливо и на същото персийско наречие.

Халеф беше вече отворил уста да заговори. Но аз го изпреварих, защото неговият прибързан маниер пред такъв мъж нямаше да се приеме добре. При моя отговор по чертите на непознатия премина приятелска усмивка и той попита:

— Ти говориш персийски, персиец ли си?

— Не, но дълго време съм бил в тази страна, обикнах я и имам там верни приятели.

— Мухеббет-и-ту кем не шевед! (Нека приятелството ти не отслабва!) Аз съм Кхутуб ага, баш насир[9] на светилището на Мешхед Али. Аллах да благослови и закриля това място!

Дори и да не ме гледаше сега така въпросително, учтивостта ме задължаваше и аз да му назова името си. И аз го сторих:

— Аз се казвам хаджи Акил Шатир ефенди и съм дошъл от делечната страна Магхриб, за да видя царството на Изтока и се запозная с техните жители.

Но това за моя Халеф беше твърде скромно изразяване. Още не бях изрекъл последната дума и той вече вметна ревностно:

— Само че това е само началото на неговото име. Славното продължение и великолепния край той за съжаление премълча от погрешно смирение. Чуй неговото пълно име, макар че то би могло да бъде направено и по-дълго: хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам ефенди. Неговото място на рождение е голямата Вади Драа, от която излизат само прочути мъже, а в главата му са натъпкани страниците, редовете и параграфите на всички науки. Аллах да съхрани достойнствата на неговия дух!

Кхутуб ага изчака търпеливо, додето този дълъг ремък бе развит, и после се осведоми:

— А ти? Кой си ти и кои са другите?

— Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Тези мъже са неколцина мои воини, които отиват заедно с нас на поклонение в Мека.

Малко подигравателната усмивка на персиеца при изреждането на моите имена сега изгуби израза си.

— Слушал съм за хаддедихните — рече той. — Те са почтени и спокойни хора, които обичат мира и честността. Имат един приятел от Запада. Казва се Кара бен Немзи ефенди и е бил техен учител във всички полезни умения на войната и мира.

— Това е вярно. От кого си го научил?

— От един мъж, който сподели, че и ти го познаваш, ако действително си хаджи Халеф.

— Аз съм. Как се казва този мъж?

— Мирза Джафар, моят най-добър приятел.

Мирза Джафар — той беше с мен при последното ми пътешествие с Халеф през Персия. Персиецът го нарече мирза Джафар, не Джафар мирза, следователно не му даде титлата принц, а обикновена. Това предпазливо поведение удостоверяваше, че той знае за Джафар повече, отколкото тук можеше да каже. Бях изненадан. Кхутуб ага нарече Джафар свой най-добър приятел, но особеното положение на принца все пак ни повеляваше да бъдем внимателни. Най-добре беше да не задълбочаваше повече това познанство, но, за съжаление, на милия Халеф не бе възможно да прояви в случай като този желаната сдържаност. Аз поисках да се заема с продължението на разговора и му дадох знак да мълчи. Но в своето усърдие той не ме видя и непосредствено след споменаването на името възкликна радостно:

— Мирза Джафар! Нашият персийски приятел! Ти също го познаваш? И както и ние го наричаш свой приятел? Погледни там, виж затъкнатия в пояса на моя ефенди ханджар[10]! Това оръжие е подарък от мирза Джафар и притежава за него и за нас голяма стойност.

Каква непредпазливост! С тези думи Халеф издаде, че не бях мъжът, за когото преди малко се бях представил. Кхутуб ага плъзна бавно поглед по нас. Нито една черта от лицето му не ми подсказа, че е проникнал в нашата тайна, но от този момент той започнала разговаря изключително с мен.

— Позволи да те питам за пътя, по който сте яздили дотук! Причината, да изразя тази молба, ще ти съобщя после.

— Идваме от Горна Джезирех — отговорих аз — и прехвърлихме Ефрат южно от Хит.

— Минахте ли край езерото Неджеф?

— Не.

— Значи не сте вървели по керванския път, който води от Хиле и Мешхед Али към Мека.

— Не. Той винаги оставаше вляво от нашата пътека.

— Колко жалко! Ако бяхте яздили по този път, вероятно щяхте да можете да ни дадете сведения за един малък керван, който търсим.

— Търсите? Вие търсите? Странно?

— Странно? Защо наричаш така нашата работа?

— Защото го търсиш, а същевременно ми казваш къде се намира, именно по пътя от Мешхед Али за Мека.

— Нека ти съобщя, че този керван има всички основания да се крие от нас.

— Щом трябва да се крие от вас, той има причини да не се показва и пред други, които биха могли да ви го издадат.

Той поклати леко глава, около устните му заигра доволна усмивка, сякаш се е потвърдила някаква тайна негова мисъл, и после продължи:

— Виждам, че си наистина един умен ефенди от Магхриб, защото за няколко мига прозря повече, отколкото друг би открил след дълго лутане. Отгатвам мисълта ти и зная, че се учудваш, дето ни виждаш на това място.

— Заблуждаваш се. Някой друг би се учудил, че сте тук, след като самият каза, че търсенето са поели по намиращия се далеч оттук кервански път. Но от присъствието ви тук аз заключавам, че те са се отбили от него. Мисля, че сте открили дирите на това отклонение.

— Имаш право, ефенди. Ние открихме, че от Мешхед Али те са се отклонили на запад.

— Знаят ли, че са преследвани?

— Не Но би трябвало да си кажат, че излезе ли деянието им наяве, веднага ще се впуснем да ги гоним.

— Мога ли да попитам какво е това деяние? — заинтересувах се напрегнато аз.

— Ще ти кажа. Ограбили са светилището на Мешхед Али. Можеш ли да го повярваш?

— Защо не? Познавам хора, които са извършвали и по-лоши неща.

— По-лошо от това няма! Който ограбва светилище, краде от Аллах.

— Един лентяй също ограбва Аллах, защото дните от живота не принадлежат на него, а на Аллах, и един такъв ден е също толкова важен, както кой да е предмет от свещените стени на Мешхед Али или Кербела.

— Не мога да споря с теб за тези неща, защото като човек от Фран… — той спря за миг и се поправи, като продължи: — като човек от далечната Магхриб би следвало да си на различно мнение от мен. Ние открихме кражбата четири дни, след като крадците бяха изчезнали, и аз в качеството на пазител на светилището се спуснах след тях.

„Фран…“ бе казал. Дали това не трябваше да означава Франкистан, страната на франките, християните? Ако случаят беше такъв, то непредпазливостта на Халеф беше издала, че аз съм Кара бен Немзи, но не мъж от Вади Драа. Сега всичко зависеше, ще съумеем ли да предотвратим последиците от това разкритие.

— Веднага ли бе наясно по кой път са поели крадците? — попитах.

— Да. Те бяха меканци, значи относно техния път не можех да имам съмнение.

— Но е било възможно първо да поемат в друга посока, за да ви подведат — подхвърлих.

— Аз бях достатъчно предпазлив да си кажа същото и взех предварителни мерки. Разпратих отделения по пътищата, водещи към Кербела и Хит, Хиле и Багдад, към Самауа и Ел Джуф. Че всички тези хора няма да намерят крадците, разбрах в Акабет еш Шейтан, където научих, че меканците са минали оттам преди четири дни. Посоката към Мека, която бях поел, беше вярна.

— И сте следвали този път толкова дълго, без да постигнете целта си.

— Ти за съжаление каза истината. Шейтанът, изглежда, закриля злосторниците, като ги прави невидими за нас.

— В такъв случай явно Шейтанът има по-голяма власт над вашите очи отколкото над моите.

Кхутаб ага ме погледна първо с разширени очи, но после толкова по-бързо попита:

— Твоите? Ти си ги видял?

— Да.

— Къде?

— На една трета ден път оттук.

— Слава на Аллах! Вярвам на думите ти. Ти не можеш да се заблудиш, защото знам, че ти… — отново спря по средата и придаде на думите си друго направление: — че ти си един много умен ефенди от Вади Драа. Ние трябва веднага да обърнем камилите, защото…

— Не прибързвай! — прекъснах го аз. — Те вече не са зад, а пред нас. Виж дирите, които следваме! Това е следата на крадците, които търсиш.

Едва го бях казал и Халеф извика:

— Ефенди, не приказвай така! Ще подведеш този ограбен пазител на светини. Това са дирите на…

— Замълчи, моля те! — викнах му, въпреки присъствието на Ханнех, неговия син и хаддедихните, доста рязко: — Разбрал си, че винаги знам какво говоря.

— Да — отвърна дребосъкът, все още готов за възражение, — аз винаги съм признавал, че твоят разсъдък е по-дълъг от моя, ама затова пък моят е по-широк. И ето как се питам дали заблудата се крие тук в дължината или в ширината.

— Скъпи Халеф, не се гордей толкова с тази ширина на разсъдъка си! Преди малко ти извърши една непростима грешка.

— Аз? Чрез какво? С какво?

— По-късно ще ти кажа.

— Не, сихди! Искам да го знам сега.

Тогава към мен се обърна персиецът:

— Позволяваш ли аз да му го кажа?

— Да, кажи му — отвърнах, тъй като така и на мен щеше да стане ясно доколко далеч се простира резултатът от непредпазливостта на Халеф.

Кхутаб ага пусна отново ироничната си усмивка и подкани дребния хаджи:

— Я кажи още веднъж съобразно истината кой е този ефенди!

Дребосъкът се изпъна на седлото и отвърна с най-голяма готовност:

— Този ефенди се казва хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел…

— Стига! — прекъсна го ухилено тук баш насирът. — Той не се казва така. Знам го по-добре от теб.

— Така ли? Щом си толкоз умен, я му кажи тогава името, де!

— Той е Кара бен Немзи от Алемания.

Сега трябваше да види човек лицето на Халеф. От изумление то стана кажи-речи два пъти по-дълго.

— Ти знаеш… знаеш… знаеш… — запелтечи той.

— Да, знам! — усмихна се персиецът.

— Познаваше ли го вече?

— Не.

— Виждал си го?

— Не, не съм го виждал. Но съм слушал за него.

— Но как можеш да знаеш, че той е тъкмо този ефенди?

— Преди малко ми бе казано!

— От кого?

— От теб!

— От…?

Това „мен“ заседна в устата на хаджията. Той погледна Кхутаб ага с ококорени очи и продължи после гневно:

— Слушай, забранявам ти да си правиш майтап с мене! Ако се каниш да кроиш кюляф на шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар, веднага ще разбереш какво може да постигне езикът на неучтивостта Ще ти стоваря върху главата всички грубости на всемира. Ако поискаш да се дърлиш с мен, всичките ти светилища няма да ми вдъхнат почит, защото истината е по-свята от целия твой Мешхед Али. А и ти току-що каза една неистина. Признай си!

— Мога само да призная, че съм казал истината. Не спомена ли преди малко ханджара в пояса на ефендито?

— Да, сторих го.

— Каза ли, че е подарък от мирза Джафар?

— Да.

— Е, с това издаде, че ефендито се казва не Акил Шатир, а Кара бен Немзи.

— Как тъй?

— Защото аз знам от Джафар, че е подарил този ханджар на приятеля си Кара бен Немзи.

Сега Халеф отново удължи физиономия.

— Това е вярно! Аллах, какви ли не непредпазливи хора има! Ние искахме да отидем с ефендито в Мека и понеже той като християнин няма право да пристъпи в Свещения град, аз направих от него мохамедански учен и му дадох име, чиято дължина стига от Багдад до Стамбул. И сега, когато съм си дал всичкия този труд, трябва да науча, че напрягането на цялата широта на моя разсъдък е било напусто, защото мирза Джафар е имал непредпазливостта да ти разправи историята на ханджара.

Тук Ханнех повече не можа да се сдържи. Наведе се през ръба на тахтиревана и му викна ядосано:

— Хаджи Халеф, ти самият си непредпазливецът!

— По кой начин?

— Мирза Джафар е имал добри намерения, а и не е могъл да знае, че баш насир ще ни срещне по време, когато нашият ефенди има причина да носи друго име. Но ти знаеше, че истинското име на ефендито трябва да остане премълчано. Чу също че баш насир познава мирзата и въпреки това се разприказва за ханджара! Не можа ли да помислиш, че двамата са говорили за този дар.

— Тъй ли? Можел съм да си го помисля? — попита той, позагубил самоувереността си.

— Можеше и трябваше! Защо говориш винаги, когато ефендито иска да приказва? Един прочут шейх на голямо племе трябва да бъде мълчалив!

Тогава той наклони тяло назад, събра ръце и каза:

— Имаш право, о, Ханнех, най-разсъдливата от всички разсъдливи на женската шатра. Аз съм прочут и ще мълча. Ти и този път ми говори от душа.

После засрамен изслуша с най-голямо душевно спокойствие утехата, която персиецът му даде:

— Не се безпокой за сигурността на този ефенди, о, шейх на хаддедихните! Никой от нас няма да издаде истинското му име, обещавам ти го в името на Аллах, Пророка и синовете на халиф Али. Аз съм щастлив от така неочакваното запознанство с Кара бен Немзи. И точно защото е той, приех думите му с такава вяра. Щом той казва, че е видял крадците, аз съм убеден, че това наистина е така.

— Така е — потвърдих аз.

— Ти си видял хора — продължи той. — Но откъде знаеш, че са тези, за които говоря?

— Ти на няколко пъти даде указанието за четири дена. Свързано с някои други обстоятелства, то бе за мен достатъчно да сметна хората, които имам предвид, за търсените.

Тук трябва да отбележа, че Ел Мюнеджи и сега се намираше в своето съноподобно състояние и не усети нито спирането на камилите, нито долови нещо от нашия разговор. Бяхме спуснали пред лицето му покривалото, за да не го напича слънцето. Така че не можеше да бъде разпознат.

— Значи считаш всяка заблуда за невъзможна? — попита персиецът.

— Защо невъзможна? Никое човешко мнение не е непогрешимо, но мисля, че в този случай не се заблуждавам. Нека попитам. За шестима мъже ли става въпрос?

— Да.

— Сред тях е имало един старец със странно поведение?

— Да. Той беше обсебен от джин. За него мисля, че нищо не знае за кражбата.

— После един възрастен мъж със сина си?

— Да.

— И трима мъже на средна възраст?

— Това също отговаря.

— Казаха ли тези хора, че са от Мека? — продължих да питам.

— Да. Бащата дойде при мен като пратеник на великия шериф.

— Не е ли много дръзка идеята, един такъв пратеник да бъде обвинен в кражба?

— Да, човек едва ли може да го проумее. Само затова минаха цели четири дни, преди да повярваме на доказателствата. Тогава се струпаха толкова много, че повече не можехме да се съмняваме.

— Не е ли възможно все пак да се намирате в заблуда? Задавам този въпрос и заради себе си, защото ще ти призная, че заподозрените са важни също и за мен и може би ще станат още по-важни отколкото сега. Имам си своите причини да искам тези сведения.

— Ефенди, знам, че Кара бен Немзи никога не върши или говори нещо, без да има основателна причина. Подозирам, че срещата ви с тези хора е била необичайна, и те уверявам, че сте имали досег с негодяите, задигнали нашите светини. За да те убедя ще трябва да ти приведа нашите доказателства. За целта ще се наложи да говоря за неща и да описвам места, за които ние с никой шиит и още по-малко с някой иноверец нямаме право да говорим. Но ти давам думата си, че не се лъжа. Ти вероятно ще можеш да ми бъдеш от помощ в осъществяването на моето начинание и ето защо те уверявам, че можеш да го направиш спокойно. От мирза Джафар знам, че опитът, който си натрупал с шиитите, не те кара да преливаш от любов към нас, но те моля да не ме мериш със същия аршин. Ти ще дадеш подкрепата си на мъж, който не е недостоен за нея и не принадлежи към неблагодарните.

Напълно вярвах на агата. Впечатлението, което създаваше, можеше най-добре да се изрази с изречението: Един шиит, един висш служител на място! На драго сърце бях готов да дам желаната информация. Имах още две причини за това. Първо, сега бях наясно, че той не само се наричаше приятел на Джафар, а действително беше такъв, и следователно аз като християнин нямаше да срещна по пътя си пречки от негова страна. И второ, откритието, че самомнителният Ел Гхани, „любимецът на великия шериф“, е един преследван престъпник, ми идваше крайно удобно. Никога не съм бил отмъстителен, но тук не можех да не изпитам злорадство от факта, че гордият, преливащ от презрение към нас мюсюлманин сега биваше охарактеризиран като обикновен престъпник. Това ни поставяше пред него в такава изгодна позиция, че изчезваше всяка угриженост.

— Ние можем и ще ти бъдем от помощ — уверих аз. — Затова нека не губим време и да не се застояваме повече тук. Необходимото можем да уговорим и по време на ездата.

Застанах с баш насир начело на колоната и махнах на Халеф да се присъедини към нас. След скастрянето, което беше получил от мен, Ханнех и персиеца, милият дребосък бе загубил важността си и понечи да остане край тахтиревана. Знаех, че тази сдържаност ще му натежи и му посочих със знак мястото, което му принадлежеше като на шейх и мой приятел. Не можех да одобря непредпазливостта му, но тя бе останала без опасни последици, а и той бе направил необмисленото си изявление само от любов към мен. Зад нас яздеха хаддедихните, следвани от войниците с техния кабир[11].

От само себе си се разбира, че подтикнахме камилите към бърз ход. Кхутаб ага вероятно очакваше, че веднага ще чуе от нас конкретни сведения. Тъй като се очертаваше помежду ни взаимодействие, за мен беше важно преди всичко да разбера по-задълбочено що за човек е той и какво мисли за проблема! Ето защо първо запитах:

— Помисли ли при потеглянето си от Мешхед Али за неизбежните при една такава езда опасности?

— Да, но не се страхувам от тях — отговори той. — Преди да стана баш насир, бях офицер на шах-ин-шаха и не за пръв път се намирам в пустинята. А и нашият кабир е човек, на когото мога да разчитам.

— Че не се страхуваш от пустинята, го приех като нещо безспорно, защото ако се боеше от нея, нямаше да поемеш самият този път, а щеше да натовариш някой друг. А че вашият кабир е кадърен мъж, не подлежи на никакво съмнение, иначе едва ли щеше да се осмели да се отклони от керванския път.

— Той познава кладенците, намиращи се извън този път, които бедуините държат в тайна Така знае например, че днес ще стигнем до Бир Хилу, където има добра вода.

— Ние също възнамеряваме да отидем там, където вероятно ще заварим и крадците.

— Каква радост. Ще ти призная, че почти бях изгубил надежда да ги настигна още в пустинята. Защо това е безусловно необходимо, не е нужно да подчертавам.

— Да, но пък откраднатите вещи ще бъдат още у тях и ще могат да бъдат изобличени. Също така тук няма да значат повече от кои да са други хора. Но по-късно, в Мека, те ще са скрили грабежа и освен това обвинението срещу тях ще бъде невъзможно, защото техният предводител, изглежда, е протеже на великия шериф. Но това ме връща отново на моя въпрос, с който нямах предвид опасностите на пустинята.

— А какво?

— За вас има и други, много по-големи, чиято причина се крие в омразата между шиити и сунити. Още с напускането на Мешхед Али ти преставаш да се намираш на шиитска територия и колкото повече следваш пътя за Мека, толкова повече приближаваш средоточието на враждата. Жителите на Арабия са фанатични сунити и към това се добавя и фактът, че номадите отхвърлят всяка принуда и посегателство върху свободата им с упорство и без щадене на силите. Тяхната антипатия е насочена особено срещу военните. И ето че идваш ти, шиитът, с двайсет турски войника в Арабската пустиня, където бедуинът двойно повече те мрази. Убеден съм, че всеки номадски отряд, който не наброява по-малко мъже от вас веднага ще ви връхлети. Помисли ли за тези неща, когато предприе ездата?

— Да, но смятах, че скоро ще настигна крадците.

— При една преднина от четири дни?

— Мислех, че бързо ще мога да я намаля, защото взехме най-добрите камили. Погледни моята хеджин, която се казва Машхура[12]! Името говори много, наистина, но не достатъчно. Тя произхожда от прочутия развъдник на Чарбагх, чийто управител е брат на моя баща. Той ми я подари — тя никога не би могла да бъде продадена. Ти си познавач. Какво ще кажеш за нея? Двойно по-бърза е от една бишарихеджин и има издръжливите дробове на орел. Предците й водят произхода си от африканската пустиня Баюда, а дядо й е бил синьо-сивият мъжкар, когото е яздил Мосаффар ед Дин, емирът на Бокхара, в сражението при Ирджар край Сърдаря. Безподобната бързина, с която е спасил господаря си от преследването, е била възторжено възпята после от поета Бен Шаат.

— Никога не съм виждал такава хеджин и тайно вече й се възхитих. Но каква ти е ползата от превъзходните й качества, след като хеджин на войниците ти не са бързи като нея? Ако беше направил сметка колко време се иска за стопяването на една преднина от четири дни дори при най-голяма бързина и издръжливост, резултатът щеше да ти подскаже, че не би могъл да застигнеш преследваните преди Мека. За щастие водата им свършила, няколко дни лежали в изнемога от жажда и щяха да загинат, ако не бяхме се натъкнали на тях.

— Ях Али! Вие не само сте ги видели, но даже сте говорили с тях?

— Още повече, една нощ бивакувахме при тях.

— Дори сте бивакували? Ефенди, трябва да ми разкажеш!

— Първо още един въпрос. Кой е всъщност пратеникът на великия шериф?

— Той не ти ли го каза?

— Искам да го чуя от твоята уста.

— Той трябва да е много богат, защото го наричали Ел Гхани. Също така е шейх ел харе на част от територията на Мека. Принадлежи към прочутата фамилия Кватадах, потомък е на Мохамед Абу Нумехий и се казва Абадилах ел Варак, но не му е приятно да чува прозвището Ел Варака[13].

— Защо?

— Защото това име лесно може да стане опасно за него.

— Аха! Затова значи го премълча! Той се нарече само Ел Гхани.

— И премълча същинското си име?

— Да. Къде се крие опасността на прозвището Ел Варака?

— За да го разбереш, би трябвало да познаваш живота на сегашния велик шериф и дългите му ожесточени разпри с Осман паша, пълномощника на султана.

— Тези неща са ми известни. Пашата искаше да въдвори ред в администрацията, да премахне болестите, особено чумата и холерата, и преди всичко да наложи сигурност по керванските пътища. Великият шериф го прие като накърняване на неговите права и не пожела да признае пашата. Между двамата пламна неумолима битка, която великият шериф водеше с всички възможни дори най-осъдителни средства. Така например в джамията можело веднъж да се прочете, че пашата е прокълнат от Аллах, и всеки, който го премахне от света чрез убийство, ще намери достъп до насладите на Рая, без да му се зачетат греховете.

— Тъкмо това имах предвид — вметна персиецът — Тази бележка е била написана и залепена от Ел Гхани по заръка на великия шериф. Цял свят го знае и го приказва и по тази причина го наричат Абадилах ел Варака, Абадилах с бележката. Той не може да го понася, защото ако на някой служител на султана хрумне да проследи името до първоизточника, това може да коства на неговия носител свободата, състоянието, че и нещо повече. А сега те моля да ми разкажеш какво се случи при вашата среща.

При тази подкана Халеф насочи с едно многозначително прокашляне вниманието ми към себе си и ме погледна умолително. Трябваше да се разказва! И това бе поискано от мен, не от него! Който знае каква страст бе разказването за него, лесно ще разбере какво трябваше да ми подскаже неговият поглед. Хаджията беше убеден, че само той единствено притежава умението да опише една случка по правилния начин. Дори мен, когото смяташе във всяко друго отношение по-вещ от всички останали, не считаше достатъчно способен да предам едно събитие. Да не говорим за такова с естество като сегашното! Едно възкресение от мъртвите! Ограбване на шиитско светилище от сунит — пратеник и любимец на великия шериф! И кой щеше да чуе разказа? Мъж, който заемаше една от най-високите шиитски служби и беше даже приятел на нашия мирза Джафар. Не бяха ли това повече от достатъчно причини с този разказ да се заеме един напълно пригоден за целта мъж? И кой беше такъв мъж? Единствено хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар! Дадох му със знак позволение и той тутакси подхвана своята реч:

— По какъв начин е станала нашата среща, искаш да знаеш? Аз ще те осведомя точно как се случи и съм убеден, че ще следиш словото ми с молитвена вдълбоченост и удивление. Аллах на всеки човек е дал уста и език. Не всеки обаче е получил възхитителната дарба да излива с помощта на езика от тази уста миналите, настоящите и бъдещите събития на световната история в такъв красив и несмущаван порядък, както го изискват законите на изкуството и правилата на плавната, благозвучна реч. И тъй, приканвам те да слушаш и да не ме прекъсваш.

Трябва да призная, че сега ни бе предоставена възможността да чуем един шедьовър, разбира се, шедьовър в стила на Халеф. Той умееше да превърне неподвижното в подвижно и мъртвото — в живо. При него всичко получаваше форма, цвят и съдържание. Умееше и най-простото да опише по начин, който му придаваше прелест. Врабчето прерастваше в албатрос и капката — в наводнение. От Ханнех правеше богиня, от мен — поне полубожество, но от себе си — едно от онези непонятни същества, които владеят всички закони, сили и власт и живеят в поезията на Изтока. Хвана ме страх до небето как ли ще възприеме персиецът това описание. За щастие той беше ориенталец, следователно умееше да извлича истината и слушаше бликащата фантазия с онзи безмълвен, сияещ прехлас, който в Запада е свойствен само за доверчивото дете при разказването на приказки.

В края на разказа Халеф отправи към агата очи с подканящ към оценка поглед. И когато този въпреки това остана смълчан, защото не можеше така бързо като разказвача да намери обратния път към действителността, попита:

— Е, какво ще кажеш? Чувал ли си някога такива дела и долавял ли си някога такава вълшебна поезия в добре подредените слова на някой хакавати[14]? Схвана ли това кияме, възкресението на един мъртвец, който още не беше съвсем умрял и се върна отново на земята, макар още да не я бе напуснал?

— Да, ти си един прекрасен разказвач, какъвто рядко съм срещал — заяви запитаният с пълна сериозност. — Човек би могъл цял ден да те слуша.

Това беше похвала, която стоеше за дребния мъж по-високо отколкото удивлението от неговата мъдрост и храброст. Той се обърна на седлото и се провикна към Ханнех, следваща ни на известно разстояние:

— Сега трябваше да чуеш какво каза Кхутаб ага, о, Ханнех, най-красиво цвете от всички градински лехи на ощастливяващата женственост! Той рече, бил съм несравним разказвач, когото човек можел да слуша до Съдния ден, без и един-едничък път да закопнее за радостите на Рая. Така смъмреният бе похвален, принизеният — извисен, и геният — най-сетне признат в неговата възвишеност. О, Ханнех, обична моя жено, о, Кара бен Халеф, мой послушни сине, следвайте ревностно примера на вашия съпруг и баща, а сетне ще спечелите същата слава и един ден само привидно ще умрете, но иначе ще стигнете добре съхранени до идните поколения! Аллах, Пазителю и Закрилнико, дай това да стане!

— Ти ме попита — продължи в хода на мислите си персиецът, обръщайки се към него — дали мога да схвана това кияме. Тези меканци бяха почти два месеца при нас в Мешхед Али и макар там да не се случи, Ел Мюнеджи да бе положен в гроб, то ние често го виждахме часове наред вцепенен като труп, докато душата му се върнеше отново при него. Също така той често се разхождаше насън, без да знае какво прави и къде се намира.

— Биваше ли тогава да бъде заприказван? — поинтересувах се аз.

— Ние го правехме.

— Събуждаше ли се той от това?

— Не. Даваше отговори, които не разбирахме, а когато се върнеше после душата му, идваше в съзнание, но само за миг, после се обръщаше и заспиваше, сякаш отсъствието на душата го е изморило и трябва да се възстанови.

— Случваше ли се това без надзор?

— Не, защото Ел Гхани винаги присъстваше и бдеше над него. Той показваше слепеца на хората и позволяваше да му задават въпроси, на които Ел Мюнеджи отговаряше. Отговорите често звучаха толкова странно, сякаш идваха от някакъв друг свят, а друг път бяха толкова лесно разбираеми, че всяко дете веднага знаеше какво казва. Особено биваше разпитван за церове срещу болести и какви ли не тайни неща, които хората искаха да открият чрез него. Ел Гхани искаше за тази работа да му се плаща със сребро и злато и събра от поклонниците, които с хиляди посещават светите места на шиитите, толкова много пари, че не можеше да ги отнесе до Мека и да обмени при един сараф срещу полица.

— Аха, значи е показвал слепеца срещу пари?

— Да.

— Сиреч го е използвал като източник на доходи. Сега неговата така наречена благодетелност към Ел Мюнеджи ми е ясна. Аз още от самото начало не й хваща вяра. Той го е правил и в Мека, с още по-висок резултат, без болният нещо да подозира. Държал го е като затворник и го е използвал, колкото може. Сега знам също защо е помъкнал със себе си стария, немощен човек към Мешхед Али, залъгвайки го с приказките за преводач. Действителната причина е била, че е искал и там да печели с него пари, а и защото не е можел да го остави в Мека. Щяло да се наложи да го повери временно на други хора и така за слепеца да излезе наяве истинската причина за благодетелността на неговия закрилник. За да го предотврати, той е бил принуден да го задържи при себе си. Значи мислиш, че този стар, будещ съжаление човек не знае нищо за извършената в Мешхед Али кражба?

— Той вероятно е невинен. Може би ще ти разкажа още как стана всичко, защото пред Кара бен Немзи не е необходимо да държа тайните на светилището така строго заключени както пред други хора. Мисля дори, че старият щеше да ни предупреди, ако знаеше за предстоящата кражба. Не знам как си обясняваш като християнин неговото състояние — вероятно като болест, защото го нарече „болния“, — но аз като мюсюлманин съм убеден, че е обладан от духове, и то от добри, понеже всичко, което казва и върши е добро и благочестиво. Радва ме, че той се намира при вас, под сигурна закрила. При това положение, ако настигна „любимеца на великия шериф“, ще мога да постъпя с него, колкото ми е угодно строго, без да ми се налага да се съобразявам с невинния мюнеджи.

— Какво ще правиш с крадците, ако успееш да ги заловиш?

— Ще ги отведа в Мешхед Али.

— Имаш ли още някакъв въпрос, на който бихме могли да отговорим?

— Не. Ако се породи в мен още някой въпрос ще ти го задам при Бир Хилу, където отново ще се срещнем.

— Значи възнамеряваш да се отделиш от нас?

— Още сега, защото яздите твърде бавно за мен. Ти не искаш ли да избързаш пред кервана си и да ме придружиш? Едва ли е необходимо да те уверявам, че това ще ми бъде много приятно, ефенди.

— Позволи да остана при хаддедихните! Сега съм част от тях. А и винаги е било мой принцип да не се бъркам в неща, които стоят далеч от мен. Че светилището на Мешхед Али е ограбено, не ме засяга, а с Ел Гхани засега повече работа нямам. Следователно няма налице нито една причина да участвам в гонитбата на крадците.

— Имаш право, ефенди. Но довечера сигурно ще се видим при Бир Хилу?

— Да. Аз съм убеден, че ще намерим крадците като твои пленници.

— Сигурно, ако изобщо ги срещнем там.

— Няма къде да бъдат другаде. Заради водата трябва да се отправят нататък. И със сигурност ще останат там, защото са твърде слаби и изтощени да продължат ездата. Позволи да ти кажа само още едно, погрижи се да не побягнат, ако ви видят отдалеч да идвате!

— За това не помислих! Ние ще се стоварим върху тях като гръм. Аллах ми показа сега чрез теб правия път и аз няма да проявя лекомислието да им предоставя възможност за измъкване. Сега разреши временно да се сбогувам с вас.

Кхутаб ага повика водача и войниците си и препусна бързо. Виждахме ги още известно време да се появяват по височините на хълмовете и да се губят в падините, докато се отдалечиха толкова, че вече не можехме да ги различаваме. Тогава Халеф ми каза:

— Сихди, нямаше ли да е по-добре, ако беше изпълнил желанието му да яздиш с него?

— Защо?

— Защото сигурно нямаше да тръгнеш сам, а щеше да вземеш и мен. И после за нас щеше да е истинска наслада да видим как ще бъде прогонено високомерието на оня горделив разбойник, меканеца.

— Щеше ли да оставиш твоята Ханнех, Халеф?

— Защо не? Та нали щеше да се касае само за броени часове, а тя щеше да се намира под закрилата на моя син и петдесет храбри войни.

— Ако изчакаш тези броени часове, после ще имаш предостатъчно време да се освежиш с гледката на меканското смирение. А ако моята Еммех беше тук при мен, в Арабската пустиня, присъствието и на сто воини нямаше да ми даде основание да я напусна дори за час. Нашите съвместни преживелици трябва достатъчно да са те научили, че опасността се появява най-често неочаквано. Не, оставаме при твоята Ханнех. С Ел Гхани ще имаме време да говорим.

С това на желанието му бе сложен кръст. Срещата с персиеца беше доставила материал за увлекателен разговор и Халеф най-обстойно го разработи с Ханнех и своя син.

Бележки

[1] Сладък кладенец — б.пр.

[2] Вахат — мн.ч. от вах — оазис — б.пр.

[3] Фердинанд Фрайлуграт (1810 — 1876) — немски поет, преводач — б.пр.

[4] Самум — гибелен пустинен вятър — б.нем.изд.

[5] Медицина — амулет — б.пр.

[6] Шейх ел джимал — водач на кервана — б.нем.изд.

[7] Библия, Ис. 49:15 — б.нем.изд.

[8] Карл Май пише настоящия том през 1898, на 56 години — б.нем.изд.

[9] Баш насир — главен надзорник — б.а.

[10] Ханджар — кама — б.нем.изд.

[11] Кабир — водач — б.а.

[12] Машхура — Прославената — б.а.

[13] Ел Варака — Бележката — б.а.

[14] Хакавати — разказвач — б.а.