Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Am Jenseits, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1998

 

Band 25. Am Jenseits

История

  1. — Добавяне (сканиране: неизвестен любител на автора, редакция: BHorse)

5. Съкровището

Не държахме права посока към кладенеца, а малко по на юг, и минахме край няколко от споменатите скални острови. Никой от тях не заобикаляхме, без предварително да се убедим, че откритото пространство до следващия не е наблюдавано. Продължихме така, докато в далечината забелязахме движещи се светли точки. Бяха бедуините бени кхалид и разиграваха конете си. Яздеха така наречената фантазия — едно добре организирано фигурно изпълнение, от което можехме да заключим, че не смятаха за необходимо да бъдат предпазливи. Бяха достатъчно отдалечени от Бир Хилу, за да бъдат забелязани от там, и освен това разчитаха на своя шейх. Знаеха, че е отишъл на разузнаване и навреме ще ги уведоми за приближаването на хаддедихните.

Нашето намерение беше, веднага щом съгледаме беин кхалид, да слезем от конете, за да се промъкнем възможно по-близо до тях. Но това сега, когато се намираха в такова движение, не можеше да бъде осъществено. Волю-неволю трябваше да се откажем от стремежа си да научим нещо полезно за войниците и меканците. Единственото, което можехме да направим, беше да навестим кладенеца, където до неотдавна се бяха намирали всички. В благоприятен случай можеше да направим там някое откритие, което по-късно да облекчи преговорите с тези хора. Завихме под прав ъгъл на север и, понеже галопирахме, само след десет минути достигнахме местността, където според описанието на водача трябваше да се намира кладенецът.

Четири високи и стръмно изкачващи се скални маси образуваха ъгловите точки на един неправилен четириъгълник, най-дългата страна на който имаше дължина може би осемстотин метра, а най-късата — някъде към петстотин. Там, където се събираха тези две страни, се намирахме ние, а в срещуположния ъгъл от скалите започваше една подобна на навес зидария, която известяваше бира. Почвата на четириъгълника се състоеше от пясък. И сега изявлението на Тавил, че всички следи са заличени, ми се стори смехотворно. Земята беше така изпотъпкана, че човек трябваше да е сляп, за да не види, че тук се е намирал необикновено голям отряд ездачи. Вярно, дори за моите обучени очи бе невъзможно да бъдат разграничени отделните дири.

При наличието на такова голямо количество отпечатъци от крака и копита следотърсачът неволно търси отделни дири. Така постъпих и аз. Но тук не можеше да се извлече нито една… и все пак, ето, при предния крак на коня ми лежеше парче камък с ширина около две длани. Още щом го забелязах, привлече вниманието ми, защото едната му страна беше гладка и чиста, а другите — мръсни и изветрели. Сигурно съвсем наскоро се бе откъртил и паднал от издигащите се в съседство скали. Това вероятно бе един безразличен за нас факт, но аз все пак погледнах нагоре и открих мястото, пасващо на ломната плоскост на камъка. Щях да се задоволя с това, но видях нещо повече. Недалеч от споменатото място имаше една запълнена с пясък цепнатина и по този пясък се виждаха четири отвесни щриха, полузапълнени вече от песъчинките. Там някой бе поискал да се задържи, но се бе плъзнал, прокарвайки пръсти по пясъка. Какво е правил въпросният горе?

Това всъщност беше незначителен въпрос, но свикнал да обръщам внимание дори на дреболиите, накарах Кара бен Халеф да слезе от коня и да се качи горе. Можех и сам да го сторя, но исках да дам възможност на моя повереник да прояви проницателността си. Бедуинът не обича да се катери и когато все пак го прави, трябва да има налице някоя необикновена причина. А на това място не бе удобно да се стигне до горе. Да не би някой от бени кхалид да бе скрил нещо там? Аха, били са двама. Като се вгледах по-внимателно, видях долу при скалите два дълбоки отпечатъка от върховете на стъпала, от които заключих, че единият е стоял тук и се е напрегнал да избута другия нагоре. Онзи трябва да е бил безпомощен или стар, иначе нямаше да се нуждае от тази помощ. Не знам как стана, но се сетих за Ел Гхани.

Ловкият Кара бързо се закатери, без да му е необходима помощ, и стигнало място, където повече не можех да го виждам. Мина известно време, преди да се появи отново. Навеждайки глава, той ми викна:

— Сихди, намерих нещо. Някакъв пакет, увит в молитвено килимче и омотан със синдимка от бурнус.

— Голям ли е?

— Не, но тежък. Искаш ли да го имаш, сихди?

— Не, поне засега не. Сам ще дойда да го видя.

Скочих от коня и се закатерих по скалите, които тук бяха високи около осем метра. Със стигането си горе не се намерих на самата височина на скалния остров, а на нещо като околовръстна площадка, която формираше основния ръб на няколко щръкнали нагоре върха. Видях, че никъде няма място, откъдето удобно да се стига дотук, но това, което бяхме изкачили, беше най-мъчното от всички. От този факт можеше да се извади заключение, че хората, изнесли горе пакета, трябва много да са бързали и не са имали време да изберат по-достъпно място. Споменатите върхове бяха пресечени от множество цепнатини и в една от тях беше скрит пакетът. За да не бъде видян, го бяха покрили с камъни, които Кара беше отстранил.

— Добре ли беше прикрит пакетът? — попитах го аз.

— Не — отвърна той. — Който го е скрил тук, не си е дал много труд. Мястото е било добре избрано, защото от хиляди бедуини едва ли и на един ще хрумне без особена причина да се изкатери тук, но покриването с камъни беше изпълнено с по-малка грижовност.

— Защото е липсвало време, скъпи Кара, не лекомислието, а бързината е виновна. Я гледай, познаваш ли това сиджджаде[1]?

— Не.

— Значи не си му обърнал внимание. На мен ми направи впечатление заради странните шарки. Те се състоят от едно „Фа“ и над него обърнато „Каф“. Това килимче е собственост на Ел Гхани.

— Излиза, че старият се е изкатерил тук?

— Вероятно.

— Какво ли може да съдържа пакетът?

— Предполагам, че това са откраднатите от Мешхед Али предмети. Ще ги погледнем, но после трябва да се погрижим отново да бъдат върнати и да лежат както по-рано.

Килимчето беше омотано с връв от бурнус. Отстранихме я и отворихме вързопа. Той съдържаше над двадесет торбички от кожа. Бяха с различна големина и вързани с цветни копринени шнурове, украсени накрая със златен пискюл. На всяка от тях висеше изкусно резбована плочка от слонова кост, която носеше буквен индекс и персийско обозначение на съдържанието. Прочетох няколко от надписите. Те гласяха:

„Сих енгушт (три пръста), пеньи чешм (пет очи), ду бини (два носа), чехар дил (четири сърца), пух пай (девет нозе), сих ебан (две небца).“

Ни най-малко не се учудих на съдържанието, тъй като познавах обичая, залегнал в основата. При шиитите често се случва — особено при трайни заболявания и трудно излечими наранявания — страдащият да потърси при светите места помощ, която не е намерил при лекарите. Това става ако е възможно, с лично отиване до Мешхед Али или Кербела. В другия случай хората изпращат копие на заболелия орган или част от тялото до едно от тези места, придружено от паричен дар, та светиите да ги поменат в молитвите си. Това е последното и същевременно, като се смята, най-сигурното лечебно средство, към което човек прибягва. Беднякът може да представи само подобие от дърво, глина, олово, калай или друг някакъв евтин материал и следователно има малка надежда да бъде излекуван от Аллах. Богатият е по-добре в това отношение, защото притежава средства да заплати по-ценен материал. Той избира сребро, злато и дори скъпоценни камъни. По този начин до поклонническите места достигат скъпоценности, с които заболелият не би заплатил и на най-прочутия лекар. Случва се князе или богати да пращат истински съкровища, които се струпват в подземните хранилища на Кербела и Мешхед Али и притежават стойност, възлизаща на много милиони. Че Аллах не е единственият получател, се разбира от само себе си. Също се е случвало завоеватели да си присвояват тези съкровища, без да го питат за разрешение. Но те отново и отново нарастват и понастоящем се твърди, че с натрупаните в двете селища състояния може да се закупи цяла Персия.

Нашият нов познат Кхутаб ага беше назначен в Мешхед Али като главен надзорник на съкровищницата и следователно бе един от най-изтъкнатите служители на града. Щом един такъв се бе заел лично с преследването на крадец, излагайки се при това на опасностите на далечната езда през гибелната Арабска пустиня, то не можеше да става въпрос за незначителни предмети. Отворих малката торбичка, обозначена със „Сих енгушт (три пръста)“. Тя съдържаше три пръста от чисто злато с имитиране на заболелите места. На всеки бе надянат пръстен със скъпоценни камъни. Ако съдържанието на другите торбички имаше същата ценност, то за един крадец действително си струваше да поеме големия риск, като отиде в Мешхед Али и проникне в Канс ел Адха. Канс ел Адха, съкровище от крайници, означава онова отделение по разположените под земята помещение, в което се съхраняват имитациите на човешките телесни части от благородни метали и скъпоценни камъни.

Вързахме торбичката и навихме отново килимчето.

— Ще вземем ли пакета, сихди? — попита Кара. Видяното му беше направило голямо впечатление, което при неговата младост беше разбираемо.

— Не — отвърнах аз. — Можем да уличим Ел Гхани в грабеж само ако си мисли, че никой не е забелязал вързопа.

Пролича си, че младият хаддедихн не ме разбра. И понеже не се осмели да ме обезпокои с въпрос, го подканих:

— Да слезем долу! След това ще ти обясня. Сложи камъните по възможност в предишното положение! Сега ми се иска да знам защо Ел Гхани е бързал толкова с изкачването. До момента не мога да свържа това тайно катерене и криене на нещата с присъствието на толкова много бени кхалид. Те непременно биха забелязали какво върши.

Когато мястото доби прежния си вид, слязохме и възседнахме конете, които бяха стоели спокойно. Поехме към отсрещната зидария, където предполагахме, че е кладенецът. Така беше. Горе бе вързан краят на спускащото се усукано въже, от влакната на финикова палма. В долния край имаше кожено ведро с камък за тежест. От такова естество е бил и кладенецът, от който навремето Ребека извадила вода за главния пастир на Авраам и камилите му. Покрай някои съоръжения и обичаи на Ориента могат да минат хилядолетия, без това и с най-малкото да ги промени.

В близост до кладенеца можеха да се видят гнусно захвърлените върху скалите вътрешности на две газели. А от запад, от пустинята, идваше широка прясна следа от ездачи. Беше цяло чудо, че в околността не се мяркаше никакъв лешояд, иначе останките от тези животни отдавна да са изчезнали. Веднага щом го видях, получих яснотата, която досега ми бе липсвала.

— Погледни тези вътрешности и тези следи! — казах на Кара. — Те ни съобщиха онова, което толкова много ми се искаше да знам. Докато са бивакували тук, бени кхалид са видели газелите и обхванати от ловна треска, са препускали, без да остане и един от тях. Междувременно пристигнали меканците. Останали тук, макар да видели, че мястото е вече заето от бедуини. Близо до ума лежи, че първата им работа е била да помислят къде да скрият скъпоценната си плячка. Независимо дали бедуините са щели да се окажат техни приятели, или не, предмети с такава стойност навсякъде въздействат съблазнително. Докато се оглеждал за някое надеждно скривалище, Ел Гхани видял бени кхалид да се връщат. Сега работата станала спешна. След като не намерил тук подходящо място, погледът му се отправил за помощ към височините на скалния масив, отдалечен най-много от кладенеца и поради това подложен на най-малко внимание. Опаковал набързо нещата в сиджджадето, затекъл се нататък и се изкачил горе с помощта на сина си, чиито отпечатъци от върховете на стъпалата видяхме, за да ги скрие там. Успял само надве-натри да покрие мястото с камъни. Трябвало да слезе, преди бедуините да са приближили толкова, че да видят къде се намира. За своя радост разпознал в тях приятелски разположени хора, но се въздържал да им каже за вързопа. По-късно видял да се задава персиецът с войниците и бил двойно по-радостен, задето е скрил откраднатите предмети. Сега можел да позволи той и придружителите му да бъдат претърсени и като не бъде намерено нищо, да докаже своята невинност. Да, можел да направи и още повече, а именно да погуби преследвача си, яростно мразения и презиран от бедуините шиит, като го обвини, че е яздил след него, любимеца на върховния глава на сунитите, само за да го нападне от верска вражда. Че това му се е удало, вече чухме. На главния надзорник на Канс ел Адха са отворени артериите, за да умре от загуба на кръв.

— Така е, сихди! Меканците имат намерение тайно да си приберат нещата, преди да напуснат кладенеца.

— Да. Тъкмо затова ги оставих на мястото им, за да мога да докажа, че любимецът на великия шериф действително е откраднал „съкровището от крайници“. Когато забележа, че е дошло времето, ще се изкача тайно горе с шейх Тавил бен Шахид, за да го изчакам. Веднага щом извади предметите от скривалището, доказателството ще бъде налице. Но сега да се връщаме, защото слънцето наближава хоризонта, а ние трябва да сме при нашите хора, преди да се е стъмнило.

Когато се върнахме, тримата бени кхалид все още лежаха вързани на земята и всичко изглеждаше по старому, но Халеф ми доложи доволен:

— Хубаво, че идвате, сихди! Само вас чакаме, за да сключим договора с шейха на бени кхалид.

— Значи си преговарял с него? Какво споразумение постигнахте?

— Шейхът на бени кхалид е съгласен да бъде разменен срещу персиеца, но войниците не освобождава.

— Защо?

— Казва, мъж за мъж. Те били трима, а персиецът с хората си и кабира — двайсет и двама, значи много неравно съотношение. Затова трябвало засега само той и персиецът да бъдат освободени.

— Как така засега?

— Защото заради меканците ще се провежда битка. Победим ли ние, войниците ще бъдат освободени и ще получат меканците, но само при уговорката, че нищо няма да им се случи.

— А ако бени кхалид победят, тогава какво?

— В този случай няма да получим нито меканците, нито войниците и ще трябва пак да им предадем персиеца.

— И него ли? Това искане е прекалено. Защо се съгласи на тази точка?

По лицето му плъзна самодоволна усмивка и той отговори:

— Щях да се съглася и на още повече, сихди, защото да бъдем ние победени, лежи извън обсега и на най-невероятната възможност. Естествено, в това и ти си така убеден като мен.

— Предупреждавам те да не си прекалено сигурен. Високомерието води до провал.

— Това не е високомерие, сихди, а само най-смирено убеждение. Възложи на голямата черна пантера да се бие на живот и смърт с котката на някоя шатра! Високомерие ли ще бъде, ако тя се изсмее? Та нали няма равна на себе си и само да я докосне с ноктестата си лапа, ще й изкара от кожата клетата душа. Сега си представи, че ние, хаддедихните, сме черната пантера, а бени кхалид — котката. Би било съвсем крива преценка на обстоятелствата да наречеш моето смирение високомерие.

Ако този чудат метод на аргументация не ми беше познат, щях да бъда принуден да се засмея, но аз попитах:

— Говориш за живот и смърт Толкова люта ли ще бъде битката?

— Да.

— Определени ли са вече мъжете, между които ще се състои?

— Засега само двама.

— Как? Засега „само двама“? Та това е достатъчно!

— Не, сихди, не е достатъчно. Тавил бен Шахид настояваше да бъдат шестима, от всяка страна по трима.

— Защо?

— Не знам. Не го питах. За нас е все едно, или по-скоро, на моите хаддедихни ще бъде най-приятно, ако на всеки от тях бъде позволено да премери сили с някой бен кхалид.

— Въпреки това не трябваше да се съгласяваш на троен двубой, без да си ме питал. Кои други двама освен мен ще изберем? Всеки ще напира да е той и това ще затрудни задачата.

— Освен теб, казваш?

— Не ти ли казах да ме набележиш пред шейх Тавил като противник на съответния бен кхалид?

— Да, каза го действително.

— И ти го стори?

— Не. Наистина ли мислиш, че притежавам толкова малко чувство за чест, че да допусна друг да застъпи на мое място? Аз естествено споменах не теб, а мен.

— Хм-м! Какво каза Ханнех за тая работа?

— Тя нищо друго не очакваше и се зарадва.

— Не се ли безпокои?

— Да се безпокои? За мен? Ох, сихди, сихди! Моята Ханнех да бере страх за своя храбър, непобедим хаджи Халеф Омар! Ако по време на битка знам нейните мили, красиви очи отправени към мен, бих удушил сто великана. Не събужда ли гледката на твоята Еммех у теб също такава жажда за битка?

— Не.

— В такъв случай не мога да не споделя с теб, че моята Ханнех е по за предпочитане пред твоята Еммех. При една жена, която настройва мъжа си така миролюбиво, той ще изгуби цялата си храброст! Как ще може да се гордее тя с него и неговото геройство, което му е било откраднато от чаровността на нейния лик и грацията на любезното й държане? Не, моята Ханнех ме опозна като герой, вижда ме да си оставам герой и въпреки своите пет хиляди омайващи качества никога няма да преживее в славата ми да възникне и най-малката празнота. Така че пред шейха споменах не теб, а мен.

— В такъв случай липсва само третият.

— Искаш да кажеш вторият и третият?

— Не, защото вторият съм аз.

— Ти? Сихди, моля те тоя път да се откажеш от привичката си, най-големите опасности все върху теб да поемаш! Първо, ти в действителност не си хаддедихн, а европеец, който като се бие винаги за нас, постоянно ще ни отнема честта. И второ, моите войни всеки ден се упражняват, без да имат възможност сериозно да докажат своята храброст. Защото по твой съвет и с волята на Аллах ние живеем в мир с всички племена, които ни заобикалят. И когато тук се открива случай да премерим сили с други воини, ти искаш да ни погубиш тази радост. Какво ще кажеш сега?

— Доводите ти са основателни, но нали знаеш, че винаги предпочитам да разчитам на себе си отколкото на други.

— Тогава ще ти изтъкна още едно основание и то сигурно ще победи твоята съпротива.

Халеф пристъпи близо до мен, направи замислена физиономия, вдигна предупредително показалец и прошепна:

— Ако се биеш заедно с нас и всички бъдем победени, ще бъдем мъртви и всичко ще бъде изгубено. Но ако не участваш, оставаш и нищо не е изгубено.

Сега наистина се разсмях. Сложих ръка на рамото му и отвърнах:

— Играеш си на хитрата лисица и не без успех. Ще обмисля работата. Ела с мен при бени кхалидите!

Докато отивахме към тях, минах край Кара бен Халеф, на когото бях забравил да кажа да си мълчи, дори пред майка си и баща си, за нашето откритие в скалите. Сега наваксах тайно пропуска, защото едно евентуално необмислено изявление можеше да съсипе моя план.

Вече казах, че тримата бени кхалид все още лежаха така, както ги бяхме оставили. Кръвта течеше от отворените артерии на шейха, но той още не беше отслабнал от загубата й. Когато пристъпих към него, прикова твърдо в мен своите мрачно гледащи очи и каза:

— Аз постигнах споразумение с шейх хаджи Халеф Омар от племето на хаддедихните, за което той твърди, че ще има валидност едва когато бъде потвърдено от неговия ефенди. Ти ли си този?

— Да — удостоверих аз.

— Значи те наричат ефенди? Това не ми е достатъчно. Как се казваш и кой си?

Халеф бързо се намеси, преди да съм успял и дума да кажа:

— Този прочут по всички краища на земята мъж се казва хаджи Акил Шатир ел Меджйарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ем Мукаррам. Произхожда от Вади Драа в далечната Магхриб и има не само, както всички хора, родени там, книгите на всички науки в главата си, но е и воин с такава храброст, разсъдливост и сила, че никой враг не може да го победи.

Тавил бен Шахид не удостои дългата змия на моето име с нито дума, а ме попита късо:

— Съгласен ли си?

— Да — отговорих още по-късо.

— Кога ще се състои уговорената битка?

— Когато ви е угодно, но по възможност по-скоро.

— Трябва да уговорим някое място, на което ще се чувствате сигурни, в противен случай вероятно ще изпитвате опасения да се присъедините към нас, защото дружината на моите войни надвишава много пъти броя на вашата.

Махнах пренебрежително с ръка и се осведомих:

— Имате ли дърва да накладете огън?

— Сух камилски тор и достатъчно съчки. Щом си съгласен, освободи ми ръцете, защото аз обещах, заклех се в моя хамаил, че се отказваме от всяка задна мисъл и честно ще спазваме нашите споразумения, а Аллах знае, че съм свикнал да гледам дори на простото обещание като на клетва.

— Кой ще уведоми войните ти?

— Някой от вас ще язди с единия от придружителите ми до тях. Двамата се връщат и довеждат персиеца. После ме освобождавате.

Гледах Тавил също така твърдо в очите както той мен преди малко. Извадих малката си превързочна чантичка и седнах до него да му спра кръвотечението. Когато това стана, развързах възлите на вървите му. Той скочи и попита учудено:

— Ти ме развързваш?

— Както виждаш.

— Но това трябва да стане едва когато персиецът пристигне тук и сте убедени, че сме го освободили.

Не отговорих, а развързах също и хората му. После казах:

— Те също са свободни. Това е отговорът ми на въпроса, който зададе преди малко. Ти мислеше по-нататък, че се страхуваме от вас. Хаджи Халеф Омар и неговите хаддедихни не се страхуват от никой вражи отряд дори да е десет пъти по-голям от вашия. И ще ти го докажа.

— Таййиб! (Браво!) — извика Халеф възторжено и хаддедихните пригласиха. Аз продължих:

— От клетвата върху твоя хамаил те освобождавам. Виждам, наистина, на врата ти да виси този произхождащ от Мека Коран, но ти каза, че твоето обещание е валидно на клетва и аз ти се доверявам. Който не сдържа обещанието си, той не зачита и светостта на клетвата. Сега вие ще се върнете при нашите хора и ние ще яздим с вас.

Мрачното му лице просветна и изразът на удивление премина в радост.

— Ефенди — извика, — такова нещо още не ми се е случвало. Ти или си крайно лековерен, или много честен мъж.

— Лековерен не съм, но на всекиго отдавам честта, която му подобава. Ти си един суров, може би кръвожаден войн, но думата си никога няма да нарушиш. Имам ли право?

Тавил ми протегна ръка.

— Ето, стисни я! Вие сега сте наши врагове и ние сме ваши. Между нас ще решава битката, но ако действително яздим заедно, нийде другаде няма да бъдете по-сигурни отколкото при нас. Когато ви смятах за солаиб-араби, говорих презрително за хаддедихните, но сега зная, че те са безстрашни мъже, на които не мога да откажа моето уважение. Елате с нас, щом искате! Но за мен ще бъде по-добре, ако ме пуснете да яздя напред, за да имам време да осведомя хората си как да се държат към вас.

— Добре, тръгвайте! Ние няма да ви последваме, а ще поемем по пътя за кладенеца, където и бездруго е същинското ви местоустановяване.

— Знаете ли пътя? Всеки момент ще се стъмни.

— Ще го намерим, нямаме нужда от водач.

Бени кхалид възседнаха камилите си и потеглиха. Когато вече не ги виждахме, Ханнех, която отдавна беше напуснала своята носилка, дойде при мен и каза:

— Сихди, знаеш ли, че извоюва една голяма победа?

— Да.

— Това отново беше проява на любовта, която ти проповядваш не само на думи, а учиш и чрез поведението си. Де да можеше да кажеш на шейх Тавил, че си християнин, та да знае на кого дължи това небивало отношение! Двубоите сигурно ще решат в наша полза, но дори и да не е така, шейхът на бени кхалид няма да действа против нашите желания.

— Ами ако Тавил само се преструва? — подхвърли Халеф. — Тогава твоето доверие вероятно ще ни донесе неприятности!

— Това няма да стане, татко — отвърна му неговият син. — Сихди винаги знае какво прави. Можем да разчитаме на него.

По толкова категоричен начин Кара досега не се бе намесвал в разговора ни. Баща му го погледна учудено, кимна доволно и каза:

— Да, щом толкова значителни хора се заемат със защитата на ефендито, наистина ще трябва да отстъпя със своите опасения. Имаш ли още нещо на храброто си сърце?

Един светнал поглед прелетя от сина към бащата и прозвуча отговорът:

— Искам да бъда един от тримата, които ще се бият с бени кхалид!

— Как… как… какво? Ти… и… и… и?

— Да, искам! — повтори много решително Кара, при което лицето му пламна.

Подозирах, че на Халеф му идеше да го притисне от радост към сърцето си, но Кара беше не само негов син, а и на Ханнех, затова отправи несигурен поглед към нея и попита:

— Ханнех, най-добра майко на всички храбри синове, чу ли какво желание току-що изрече Кара, нашият любимец?… Какво ще кажеш по въпроса?

— Предоставям ти правото първо ти да говориш.

— Не! Вярно, аз знам, че съм повелител на моето племе и също на шатрата си, но тук не може да решава бащата, войнът, а единствено сърцето на майката.

— А тази майка познава бащата и знае с какво може да го възрадва и направи щастлив. Та нали в теб пламти горещото желание да не попреча на твоето и моето дете да покаже, че в боравенето с оръжия е ученик на своя баща.

— Да, действително го желая — призна Халеф.

— Тогава нека се бие!

Хаджията нададе ликуващ вик и разтвори обятия да обгърне Ханнех в тях. Но навреме се усети, че не може да си го позволи публично, и ето как потърси друг обект да изрази своя прехлас. Прегърна първо Кара и после стрелна ръце и към мен, като извика:

— Чу ли, сихди, че Ханнех, цветето на моето сърце, даде своето съгласие за славното дело? Всички народи, живеещи между Тигър и Ефрат ще ме наричат най-щастливия баща, защото храбростта на моя син е равна на моята. Хвалата за нас ще тръгне по всички шатри и по всички къщи. И това ще го дължа само на теб, защото има добротата да отстъпиш и да не участваш в битката.

— Такова нещо наистина не съм обещавал. Само казах, че ще помисля.

— За обмисляне е твърде късно, тъй като Кара вече се включи.

— Та нали мога да бъда третият.

Едва бях изрекъл тези думи. Омар бен Садек се промуши през другите към нас и заговори:

— Недей го прави, сихди, моля те. Че нали ще бъде позор за цялото племе, ако не вземе участие и един обикновен войн. Аз не съм герой и не съм прочут мъж, но бях верен спътник на теб и Халеф през Сахара, Турция и Балканите. Гладувах, жадувах и се биех заедно с вас и никой не може да каже, че някога съм пропуснал да изпълня дълга си. Трябва ли сега да смятам, че ръката ми е отслабнала и оръжието ми е хванало ръжда? Трябва ли мястото ми да бъде в ъгъла, където човек захвърля неговата сбруя? Тук стоят петдесет бойци. Ще понесат ли всички те вие тримата да поемете всичко и на тях нищо да не оставите? Не бива ли поне един да може да каже, че и един обикновен войн има право да се бие за честта на своето племе? Аз свърших с моите думи. Сега решавай ти!

Аз отвърнах смирено:

— Прав си, Омар. Въпросът касае хаддедихни и бени кхалид, сиреч честта на вашето племе, и аз не бива да ви заставам на пътя. Нека твоето желание бъде изпълнено! Ние знаем, че ще представиш хаддедихните по начин, който ще ни накара да се гордеем с теб. Ти ще прибавиш към предишните си победи една нова.

С това работата беше уредена. Ханнех се качи отново в тахтиревана и потеглихме към кладенеца, откъдето се донесоха последните молитвени слова на Магхриб. Бени кхалид бяха вече там.

Беше се мръкнало и след завършването на молитвата бедуините се заеха да запалят огън. По тази причина приближаването ни не беше веднага забелязано. Бяхме стигнали неусетно североизточния ъгъл и спряхме там. Искахме на първо време меканците да не видят слепеца. Той трябваше да слезе тук, където щеше да остане под надзора на Ханнех. Нямаше да направи впечатление, че тя се е отделила тук, и тъй като това уединено място щеше да представлява нейния харем, меканците щяха да бъдат принудени да го избягват. Когато подслонихме удобно и двамата, продължихме да яздим към ъгъла на кладенеца, където сега лумна огънят.

Шейхът ни видя и вежливо тръгна да ни посрещне. Вярно, не ни поздрави с „Мархаба“[2], защото бяхме врагове, и изобщо не каза нито дума, но това мълчаливо поведение изразяваше не по-малко уважение, отколкото би могъл да ни засвидетелства с някоя реч. Затова пък толкова по-шумен беше някой друг. Той скочи от огъня, където седеше, и не ме изчака да сляза, а протегна две ръце насреща ми и извика радостно:

— Най-сетне те виждам, ефенди! Знаех, че ще ми помогнеш, но времето ми се стори много дълго, още повече че с него изтичаше и кръвта ми.

Беше персиецът.

— Значи си залагал надеждата си на нас? — попитах.

— Да, само на теб, защото друг нямаше. Преди малко научих, че шейхът ти е съобщил какво бяха решили относно мен, и няма защо да ти го разправям. Само едно трябва да ти кажа, за да знаеш къде си. Меканците говориха, че ще дойдете, но аз се пазех да не издам, че съм ви срещнал и съм приказвал с вас. Ти ми спаси живота. Благодарността ми по-късно ще чуеш.

— Не трябва да ми благодариш. Промисъл на Аллах беше, че пътят ти се натъкна на нашия. И ако с това ти е бил спасен животът, не се обръщай към мен, а към него. Изтощи ли те загубата на кръв?

— Доста слаб съм, но скоро няма да го чувствам. Ела с мен до огъня и ми кажи как стана всичко и какво предстои да се случи! Чух, че щяло да има трикратен двубой. Вярно ли е?

Шейх Тавил бен Шахид беше седнал отново при огъня. Ние заехме, сякаш това се подразбираше от само себе си, място до него, Халеф и Кара — също. Хаддедихните се разположиха на неголямо разстояние от нас. Бени кхалид образуваха няколко разпръснати групи. Разговаряха оживено, но не толкова високо, че да можем нещо да разберем. Меканците седяха отделно при зидарията на кладенеца, близо до нас. Чуваха всяка произнесена от нас дума. Без да се съобразявам с някого, отговорих на въпроса на персиеца:

— Да, вярно е. Ние вече определихме въпросните трима. Това са шейх хаджи Халеф Омар, Кара — неговият син, и Омар бен Садек — един от нашите войни.

— Как и с какви оръжия ще се проведат битките?

— Това още не е уточнено.

— Аллах! Аз съм виновен, че тези трима души трябва да рискуват живота си за мен и все пак нямам никаква вина! Представи си, тези крадливи кучета са скрили по път в пустинята своя грабеж! Дори и да победите и моите асакер[3] да бъдат освободени, напразно ще сме направили тази далечна езда и няма да получим откраднатите предмети.

— За тая работа да си мълчиш! — повели му шейхът на бени кхалид. — Тези, които обвиняваш, чуват твоите думи, а аз не мога да го позволя, защото са мои приятели и гости. Ако продължиш по този начин да говориш, ще си взема думата назад и ще накарам отново да ти отворят артериите.

Не биваше да оставям Тавил да вярва, че тук той е единственият господар. Ето защо отговорих спокойно и категорично:

— Позволи, о, шейх, тук да съм на друго мнение! Трябва ли да се откажа от някое от правата, които в случая притежавам?

— Не — отговори той.

— Добре! Ако меканците са твои приятели, то Кхутаб ага е мой. Той беше разменен срещу теб и е свободен мъж. Но един свободен мъж може и свободно да говори, а ако оскърби някого с приказките си, то нека се брани онзи. На друг разрешение няма да дадем.

— Дали ще ми разрешите, или не, ми е все едно — отвърна той гордо. — Тук, при този кладенец, аз съм господарят и който оскърбява гостите ми, оскърбява и мен, а това аз ще накажа. Повтарям, ще наредя този шиит отново да бъде вързан, ако още веднъж каже подобни думи.

— Тогава и аз ще направя същото с теб — отново ще те пленя.

— Машаллах! Как се каниш да я подхванеш тая уйдурма?

— Това спокойно остави да е моя работа! Много добре знам как да се държа в подобни случаи… Може би познаваш този вид оръжия?

Измъкнах двата револвера от пояса си и му ги показах.

— Аллах! — извика той. — Това са пищови с много и бързи изстрели, каквито имат франките. Как си се сдобил с тези оръжия?

— Ти чу, че съм от Магхриб. Там не само християните, но и мюсюлманите притежават такива пищови и умеят добре да боравят с тях. Веднага щом опиташ да заловиш моя персийски приятел, ще заповядам да те хванат. Ако се наложи, първият куршум от тези многозарядни цеви ще мине през главата ти.

Тавил ме погледна втренчено в лицето. Когато издържах погледа, той кипна:

— Почти се разкайвам, дето ти дадох думата си.

— По-добре се погрижи аз да не се разкайвам, дето съм дарил с доверие тази дума!

— Изразяваш се много властно, ефенди!

— Имам основание! Ще ти дам, впрочем, съвета да не споменаваш толкова често, че тези меканци са твои приятели. Ако аз наричам баш насир мой приятел, то не рискувам нищо, защото той е честен мъж, но преди да представя хора, преследвани през половината пустиня за кражба, зряло ще размисля.

— Те не са крадци. Ние ги претърсихме и нищо не намерихме.

— Кхутаб ага, напротив, твърди, че са скрили плячката си. Значи нещата опират до твърдение срещу твърдение.

— Яздете тогава обратно и претърсете пустинята! Ако намерите откраднатите предмети и ми ги донесете, ще ви повярвам, по-рано — не.

— Добре! Ще търсим и ще те убедим. Да, казвам нещо повече, ти самият ще намериш тези предмети.

Той вече отваряше уста за остър отговор, но го сдържа, защото в този миг откъм мястото, където седяха меканците, прозвуча многогласен крясък. И когато се огледах за причината на техния ужас, видях фигурата на слепеца да пристъпва с бавни крачки към светлинния кръг на огъня. Държеше лявата си ръка така, сякаш някой го водеше! Дясната беше вдигнал за странен жест. Ханнех ни каза по-късно, че първо лежал като в сън и после внезапно скочил и тръгнал, без да й остане време да го задържи.

— Ел Мюнеджи, Ел Мюнеджи…! Неговият дух… неговият дух… неговият дух! — закрещя Ел Гхани високо от ужас, а спътниците му гледаха с вперени очи действително призрачно въздействащата фигура.

Бени кхалид също бяха във висша степен слисани. Гледаха осветената от трепкащия огън призрачна фигура, слушаха думите „Дух!“ и като суеверни хора също бяха обладани от страх. Всички очи бяха отправени изплашено към Ел Мюнеджи, докато нашите бяха изпълнени с очакване какво ще направи.

Той пристъпи с две бързи крачки напред и заговори с ясно доловим глас, високо вдигната глава, но затворени очи:

„Кълна се в Деня на Страшния съд, кълна се в душата, която порицава сама себе си. Нима смята човекът, че не сме Ние в състояние да съберем на едно място неговите собствени кости? Но наистина в състояние сме Ние да върнем точно предишния им вид дори и на върха на неговите пръсти. Но желае човекът непрекъснато зло да твори за бъдещите дни. И затова пита той: «Кога ще настъпи Денят на Страшния съд?» Но когато обаче заслепен бъде неговият взор, когато притъмнее Луната и когато се покрият един с друг Слънцето и Луната — ето тогава ще каже човекът:

«Къде е мястото, към което може да се избяга?» О, не, няма място, където може той да се подслони! Само при твоя Господар е мястото, където може да се отиде и да се спре през този ден. През този ден съобщено ще му бъде на човека за всичко, което донесъл е той със себе си и което е оставил зад себе си. Тогава човекът свидетел сам на себе си ще бъде той. А ако иска нека по едно да брои и предлага оправданията свои.“[4]

Това беше началото на седемдесет и петата сура от Корана. Ел Мюнеджи спря по средата. Говореше с кух тембър, сребристобялата брада трепереше, а одеянието му леко се движеше. Огънят хвърляше редуващи се светлини и сенки върху неговата фигура. Всичко това му придаваше нещо неземно, толкова повече че изговорените слова се отнасяха за Възкресението. Признавам откровено, че дори аз, дето знаех как стоят нещата, бях смутен. Някаква особена боязън премина доловимо през крайниците ми. Кой познава множеството различни вълнения на вътрешния човешки мир и тайнствените импулси, от които са събудени?

Ето че слепецът поде отново със същия проникновен тон:

— Да, ти си тук, ти говориш с мен, ти ме водиш и аз те следвам! Аз съм далеч от земята. Не мога да различа телата на хората, но виждам талазите на техните недъзи и грехове да се вълнуват като океан от полюс до полюс. Високо над мен свети без начало и край любовта на небето. Високо над мен се молят множествата блажени за светлината на света. Дълбоко долу се стеле мракът над равнини, омразата и раздорът обгръщат планини и долини. Къде са тези, които слушат Божия глас и се изкачват нагоре към вечното щастие? Те са толкова малко, че не съм в състояние да ги видя. Родът на човека няма очи да вижда и няма уши да чува. Той върви към нощта вместо към деня. Един друг се примамват и си махат, един друг се тикат и бутат. Така се водят и блъскат нататък и нататък, от светлината към мрака. Не искат хората вече да бъдат ръководени и водени от Аллах. Те считат собствения си дух за по-умен от духа на любовта и истината, който управлява всички небеса и насочва всички светове. Те не съдят има ли бог, или не. Или го отричат, или, ако не го правят, построяват храм от своята сляпа, „учена“ самомнителност, в който поставят подобието на високомерната си слабост, за да го нарекат „бог“. Казвам ви, това преклонение пред собственото ви безсилие е идолопоклонничество, което Аллах ще накаже по-строго от несъзнателната заблуда на езичниците, които почитат разни божества само защото не са имали Откровение. Така казва Бен Нур, Сина на истинската светлина, на когото вие не позволявате да проникне във вашите сърца и да освети душите ви.

След тези думи той остана още известно време с вдигната ръка, спусна я после и се обърна, за да напусне светлия кръг и изчезне в тъмния заден план. Никой не се осмели да го последва нататък. Никой от бени кхалид не се помръдна от мястото си. Вцепененият досега от страх Ел Гхани скочи и извика:

— Той беше, съвсем сигурно! Това е кияме! Той е възкръснал от мъртвите и ни се яви, за да ни убеди в живота след смъртта. Така ми беше обещал някога, когато не му вярвах.

— Кияме? От смърт възкръснал? — запита шейх Тавил бен Шахид. — Значи дух! На кой човек принадлежеше тази върнала се душа?

— На мюнеджията, за когото днес ти разправих след срещата ни, че умря и бе погребан от нас.

— Аллах да ни варди и закриля! Никой да не отива отсреща, където изчезна духът, защото ще го последва в Царството на мъртвите. Нека по-добре побързаме, та час по-скоро да се махнем от това място на духове.

— А двубоите? Какво ще стане с тях? — попитах аз.

— Ще се проведат утре, когато е ден. Сега ще се отправим навън, в пустинята, където бяхме преди малко. Ще яздите ли с нас?

— Не.

— Защо?

— Защото не се страхуваме от привидения и защото камилите ни са жадни. Трябва да ги напоим.

— Кладенецът е празен, ние го изчерпихме и водата тепърва трябва да се събере. До утрото така или иначе няма да можете да напоите животните си.

Без да дочака моя отговор, той се обърна към Ел Гхани:

— Ставайте и се пригответе! Вие също няма да останете на това място с бродещи духове.

Меканецът отвърна:

— Първо трябва да знам дали хаддедихните ще дойдат.

— Защо?

— Понеже ни се яви духът на нашия приятел, трябва да останем още кратко време тук, за да се помолим за него. Но не бива да бъдем смущавани от тях. Ако се отдалечат заедно с вас, ще можем да го сторим, иначе не. Сетне веднага ще ви последваме.

По-глупаво обещание от това не можеше да даде. Касаеше се за скривалището. Ел Гхани искаше да прибере скъпоценностите оттам и после да офейка с хората си. Успееше ли, през нощта щеше да спечели преднина, която да му подсигури безопасност, толкова повече че персиецът нямаше да посмее да го преследва по-нататък. Понеже ужасът на меканците от мнимия дух беше толкова голям, шейхът на бени кхалид би трябвало да си каже, че тук навярно го задържа и друга причина освен молитвата, но той не бе осенен от подобна мисъл. Погледна ме въпросително и аз му обясних:

— Добре, ние не искаме да смущаваме тези мъже в изпълнението на техния благочестив дълг, ще яздим с вас. Но ти се погрижи наистина да ни последват, тъй като заради тях ще се провеждат битките. Да потегляме!

За Ханнех, която се намираше отсреща, където беше изчезнал мюнеджията, изглежда, никой от всички тези хора не помисли, защото не я споменах. Можехме спокойно да я оставим, където си беше, защото не беше залегнало в намеренията ми да напуснем мястото. Дадох на Халеф тайното указание:

— Внимавай какво ще ти кажа и го изпълнявай точно! Сега нямам време да ти разяснявам причините. Ще яздим зад бени кхалид. Веднага щом меканците престанат да ни виждат, изоставате, за да обградите тайно мястото около кладенеца. Ще образувате кръг, във вътрешността на който да се намират четирите скали, и няма да пускате да мине никой меканец!

— А какво ще стане с Ханнех?

— Нямай страх за нея! Ще остане, където си е. Персиецът и аз няма да останем с вас. Кара ще ти даде обяснение. Кажи му, че разрешавам!

От едно място, където светлината на огъня не достигаше, сега прозвуча заповедният глас на шейх Тавил. Касаеше се за войниците, които бяха скрити там и трябваше да бъдат подкарани. После колоната се раздвижи, чийто край образуваха хаддедихните.

Когато се бяхме отдалечили достатъчно, Халеф изостана с тях. Персиецът се придържаше до мен.

— Ефенди, забелязвам, че нещо възнамерявате — каза Кхутаб ага. — Мога ли да науча какво?

— Сега още не, но само след кратко време. Най-напред трябва да повикам шейх Тавил.

Това се оказа ненужно, защото бен кхалидът беше спрял, за да пропусне ездачите, докато дойдем. Въпреки тъмнината видя, че сме само двамата и се осведоми:

— Къде са хаддедихните? Защо останаха толкова назад?

— За да мога да сдържа думата си.

— Коя дума?

— Че ти самият ще намериш откраднатите предмети, без да се налага да ги търсиш. Остави хората си да продължат ездата и ела с нас!

— Къде?

— До мястото, където Ел Гхани е скътал своя грабеж. Когато ви е видял да се връщате от лова, той е скрил предметите.

— Да не ме заведеш в някоя клопка, за да ме плениш отново? — попита той.

— Мислех, че ми имаш доверие. Ако имах такова намерение, щях да го направя по-удобно.

— Това е вярно. Ценни ли са въпросните предмети?

— Много!

Тавил размисли за, миг и каза:

— Е, добре, ще направя каквото искаш!

Обърнахме животните и се отклонихме надясно към известната скала. Там бе отправен към нас вик. Беше един от хаддедихните, на когото казах кои сме. Накарахме камилите да коленичат и му наредихме да ги пази. После поведох другите двама пеша. Достигнахме скалите, но не там, където се бях изкачил с Кара, а на срещуположното място, което предлагаше по-малко затруднения в катеренето. Помолих ги да действат, колкото може по-тихо, и понеже се подкрепяхме взаимно, сравнително лесно се добрахме до горе. Обстановката ми беше позната и въпреки мрака съумях да подбера най-подходящото за нашата цел място. Седнахме да чакаме Ел Гхани. Шейхът мълчеше. Персиецът беше толкова възбуден, че не можеше да пази тишина. Бяха претърсили меканците, без да намерят нещо. За агата бе голямо щастие да бъде спасен от смърт и отново освободен. От постигането на целта на своята опасна езда, се беше отказал. Но ето че неочаквано чу от мен, че откраднатите предмети, въпреки всичко, са налице. Това го постави във възбуда, която не успяваше да овладее. Едва бяхме заели място един до друг и ми прошепна:

— Къде са скрити светините?

— Тук в съседство в една цепнатина. Веднага щом Ел Гхани ги извади, ще го хванем. Така ще бъде изобличен и ще му е невъзможно да отрича.

— Затова значи искаше да остане при огъня, затова! Въпреки страхът, който му вдъхваше призракът!

— Да, затова! Алчността му е по-голяма от страха.

— Как откри това място?

— Бях с Кара тук и от дирите разбрах, че някой е бил горе. Това събуди вниманието ми. Качихме се и намерихме… шт, тихо! Чух шум.

Заслушахме се. Да, някой идваше, и то оттам, където се бяхме качили и ние. Той беше забелязал, че това място е по-удобно. Искам да спомена, че огънят още гореше, но ние не можехме да го видим, защото върхът на скалата го затуляше.

Шумът ставаше все по-силен. Човекът беше стъпил вече горе и сега тръгна към цепнатината. Ние седяхме така, че когато отмина, трябваше само малко да се придвижим напред, за да му препречим пътя. Той се наведе. Видяхме, че отстрани лежащите върху пакета камъни. После го издърпа и се приготви да тръгне обратно.

Тогава аз се изправих зад него. Той се обърна и ме видя, защото скалният връх вече не се намираше между мен и огъня.

— Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) — извика. Измъкнах ножа, оставих острието да проблесне пред очите му и тихо, но повелително се обърнах към него:

— Тук стоят още двама мъже. Виждаш ли ги? Само „гък“ да си казал и ти забивам ножа в сърцето. Сядай!

Той се подчини. Принадлежеше към онзи род крадци, които са предприемчиви и хитри, но страхливи. Взех му оръжието от пояса и прошепнах на шейха и персиеца:

— Дръжте го здраво! Скоро ще се върна.

Отдалечих се, за да сляза. Той сигурно не беше сам при скалата и исках да пипна придружителя му без дандания. Едва бях започнал спускането, някой попита отдолу:

— Всичко там ли си беше?

— Да — отвърнах също така шепнешком.

— Идвай тогава! Ще те подкрепям.

Преднамерено направих последния скок така, че го съборих.

— Ама внимавай, де…

Повече не можа да каже, защото го бях склещил с две ръце за гърлото. Страхът го накара да занемее. Беше Бен Абадилах, синът на стария, също така страхлив като баща си. Остави се без съпротива да го замъкна до хаддедихна, на когото бяхме поверили камилите си.

— Доведи бързо, но тихо, петимата най-близки войни! — заповядах му аз.

Само след две минути те бяха тук. Предадох на двама от тях сина на Гхани и тръгнах с другите четирима към кладенеца, където огънят още не беше угаснал. Там видях спътниците на „любимеца на великия шериф“ да стоят в очакване при камилите, които бяха вече натоварени с багажа и лежаха на земята в готовност. Мъжете не подозираха какво се е случило с техния предводител и сина му. Смятаха, че сме се отдалечили, и здравата се стъписаха от неочакваната ни поява. Нали не биваше да видим пакета, с който по тяхно убеждение Ел Гхани трябваше всеки момент да пристигне.

— Вие сте пак тук? — запита единият. — Защо се връщате?

— За да ви питаме къде е предводителя ви — отвърнах аз.

— Отиде някъде.

— Къде?

— Не знаем.

— Нали искахте да се молите? Свършихте ли?

— Теб какво те засяга това? Кой ти разреши да ни береш грижа?

Беше ми спестен подходящият отговор, защото в този миг дойде Халеф и каза:

— Сихди, изпълних заръката ти и после отидох до Ханнех, за да разсея евентуалното й безпокойство. Тогава ви видях тук и дойдох да те питам дали не се нуждаеш от мен.

— Идваш тъкмо навреме. Хората ти също могат да приближат.

Халеф сложи длани около устата за да усили звука и извика хаддедихните. Те бързо се появиха и обградиха меканците. Синът на Ел Гхани беше доведен от двамата войни, след което отидох с Халеф и Кара до скалата да доведа и стария. Шейхът на бени кхалид и персиецът бяха горе при него и го принудиха да слезе. После беше отведен до огъня. Разпалихме го, като хвърлихме в него известно количество джилал, от който бени кхалид бяха оставили наблизо запас. Това са „пити“ изсушен камилски тор, служещ в пустинята за горивен материал.

Меканците не бяха вързани. Тези хора бяха твърде страхливи, за да се осмелят да бягат или да се съпротивляват. Седяха вкупом, а ние образувахме кръг около тях. Тавил бен Шахид беше заел място между Халеф и мен. Откриването на откраднатите предмети го занимаваше толкова много, че повече не мислеше за „духа“, от когото преди малко беше побягнал с всичките си хора. Беше си присвоил пакета, което ми доставяше тайно удоволствие. Сега припкаше около шнура от бурнус, за да го отвори. Халеф се ядоса, но аз му дадох знак да мълчи. Шейхът на бени кхалид се намираше във видимо смущение. Беше нарекъл меканците свои приятели и гости и трябваше да съобразява поведението си с това изявление. Биваше ли в такъв случай да вземе това, което бяха донесли със себе си? Можеше да ги охарактеризира като крадци, без да се опасява, че ще ги оскърби, защото кражбата, особено ако е извършена спрямо друговерец, в очите на тези бедуини не беше позорящо престъпление. Но ако им признаеше правото на сегашно притежание, нямаше как да задържи нещата. Към това се добавяха много справедливите претенции на персиеца, които ние при всички случаи щяхме да подкрепим. Беше се отнесъл враждебно към шиита, той дори бе трябвало да умре заради уж лъжливо обвинение срещу меканците, а сега излизаше, че е имал право. Как да се измъкне от тези противоречия?

Най-сетне Тавил взе някакво решение. Претегли торбичките една след друга, сякаш си играеше, и каза:

— Аз намерих тези неща тук и сега трябва да реша кому принадлежат.

Персиецът поиска бързо да отговори. Дадох му знак да не го прави. Шейхът продължи:

— Вероятно две партии ще предявят претенции. Аз ще претегля точно техните права и после ще взема решение.

Тук беше обезпокоен. Върнаха се двама бени кхалид. Само един щеше да го е страх от „призрака“. Бедуините бяха забелязали, че шейхът липсва и ги бяха натоварили с поръчението да го потърсят. Тавил се издаде, че това прекъсване не му е приятно. Той отговори раздразнено:

— Дете ли съм, което трябва да бъде надзиравано? Имам работа тук. Веднага тръгвайте обратно и кажете на войните да не се грижат за мен! Ще дойда, когато ми е угодно, та дори това да е чак утре заранта.

Тавил беше заметнал килима, та торбичките да не могат да се видят. Явно искаше така да уреди работата, че ако му се удаде да обсеби нещата, хората му нищо да не разберат. За мен отговорът, който даде на двамата пратеници, не можеше да бъде по-желан. Защото така той се отказваше за цялата нощ от подкрепата на своите войни. Когато онези се отдалечиха, отгърна отново килимчето и каза, обръщайки се към Ел Гхани:

— Ти ли беше скрил тези неща там горе или го е сторил някой друг?

— Аз го сторих — заяви запитаният, чиято мрачна, решителна физиономия издаваше, че не се отказва от притежанието на предметите.

— Защо ги скри от нас, вашите приятели?

— Не от вас, защото ние не знаехме кои са войните, които отдалеч видяхме да идват.

— Това може да те извини. Откъде имаш торбичките?

— Притежавам ги вече от много години, а именно от смъртта на моя баща, от когото ги наследих.

— Защо ги разнасяш с теб из пустинята? Такива неща човек оставя вкъщи.

— Не, защото при мен са на по-сигурно място отколкото у дома, когато ме няма. Искам си ги незабавно обратно!

— Почакай малко! Опасявам се, че ще се обадят и други собственици.

— Действително! — намеси се агата. — Ел Гхани каза неистината. Въобще не е нужно да го доказвам, защото лъжата му е толкова нескопосна, че който й хване вяра, трябва да няма глава.

— Да не се каниш да твърдиш, че ти си законният господар на торбичките?

— Не, не го казвам, но твърдя, че съдържанието на този килим е откраднато от Канс ел Адха при свещеното място на Мешхед Али.

— Онова, което твърдиш, трябва да можеш и да го докажеш.

Персиецът извади от пояса си едно тефтерче, отвори го и обясни:

— Веднага щом забелязах загубата, аз изготвих един опис на откраднатите предмети. Ето го. Ще го прочета и ти ще разбереш, че отговаря на висящите по торбичката етикети.

Кхутаб ага започна да чете, а шейх Тавил да сравнява чутото с изписаните по табелките от слонова кост думи. Всичко съвпадаше точно.

— Е? Имам ли право? — попита персиецът.

— Нещата действително си съвпадат — призна шейхът от немай-къде — Но ако си мислиш, че с това си ми представил доказателство, то много се лъжеш. Твоят опис наистина се отнася до тези предмети, но дали те са откраднати от Съкровището от крайници, в това трябва тепърва да се убедим.

Персиецът беше толкова изумен от този неочакван обрат, че не намери веднага отговор. В замяна на това Ел Гхани се възползва от тази хитрина с голямо присъствие на духа, като бързо извика:

— Стой! Аз мога да докажа, че не съм крадецът, а ограбеният. Този опис е мой. Аз съм го изготвил и той ми беше откраднат в Мешхед Али, когато бях в жилището на този шиитски баш насир. Сега той има наглостта да си послужи с този списък, за да се добере до имането ми.

Спогледахме се с Халеф. Мошеничеството на стария беше възмутително. На шейха на бени кхалид тая работа дойде много изгодно. Той се обърна ухилено към персиеца с въпроса:

— Какво ще кажеш? От обвинител ти се превърна в обвиняем. Защитавай се!

— Да се защитавам…? Аз…? Я али…! Какво… нахалство! Нито дума… нито дума няма да кажа!

— Това следваше да се очаква. Дето приказваш за нахалство, тепърва ще ти държа сметка. Кражбата сега лежи по следния начин. Ти твърдиш, че нещата са откраднати от Мешхед Али, а моят гост и приятел заявява, че си му откраднал описа, за да влезеш в притежание на тези предмети. Двамата се намирате на територията на племето бени кхалид, което трябва да се произнесе по случая. Веднага щом цялото племе, от което ние сме само едно малко отделение, се събере, ще свикам джемма и тя ще отсъди. Дотогава секвестирам всичко, което лежи тук на килима, и го вземам под свое съхранение.

Тавил уви отново вързопа и върза шнура. Агата понечи да протегне ръце да му попречи. Повторно го възпрях със знак. Шейхът върза последния възел и поиска да стане, ала аз го задържах за ръката и попитах:

— Да си вървиш ли искаш?

— Да — отвърна Тавил бен Шахид.

— С този пакет?

— Разбира се! Така беше решено.

— От теб — да. Но не искаш ли да изчакаш аз какво ще реша? Защото аз си позволявам да бъда на малко по-друго мнение от теб.

— В какво отношение?

— По няколко пункта. Преди малко ти каза: „Аз намерих тези неща тук.“ Наистина ли ти ги намери?

— Това няма значение.

— Не, защото тези предмети принадлежат на този, който ги е намерил, докато се решат нещата около тях.

— Това току-що стана.

— Не, защото някой си въобрази, че може да решава, без да има и най-малкото право за това.

— Мен ли имаш предвид?

— Да. Баш насир твърди, че вещите са откраднати от Мешхед Али, а Ел Гхани твърди, че той му е откраднал списъка, за да влезе в притежание на предметите. Двамата се намират тук на терен на хаддедихните, които трябва да се произнесат по случая. Хаджи Халеф Омар следователно има задължението да секвестира всичко, което се намира в килима, до произнасяне на присъдата. Това е правилното гледище и то е валидно. А твоето е погрешно и не важи.

Шейх Тавил ми хвърли дебнещ поглед и се приготви за бърз скок. Същевременно видях, че не бях единственият, който го бе забелязал. Кара стана от мястото си и даде вид, че има да върши нещо при една от лежащите наблизо камили. По младежкото му лице плъзна изразителна усмивка. Точно заради неговата младост бе сметнат от шейха на бени кхалид за безопасен. Той грабна чевръсто пакета и скочи, за да изчезне в мрака на нощта. Кара се засили и с дълъг скок се стовари изотзад върху Тавил по такъв начин, че беглецът се захлупи по очи в пясъка. Поиска веднага да се изправи, но не можа. Кара лежеше върху него и беше сключил здраво ръце около гърлото му. Естествено, няколко хаддедихни се нахвърлиха върху Тавил и се погрижиха да вържат така ръцете и краката му, че да не може да се движи.

Халеф също беше скочил, за да наблюдава светкавичния развой на събитието. Лицето му сияеше от радост, когато ми подхвърли думите:

— Сихди, добре ли го направи Кара?

— Отлично!

— Да, отлично! Жалко, че Ханнех, най-чудесната от всички майки, се намира далеч оттук и не можа също да го види. Какво ще правим с шейха на бени кхалид?

— Постъпи, както намериш за добре!

— В такъв случай можеш да бъдеш сигурен, че ще действам по твое желание.

— Щом е така, ще ти предам и още нещо.

— Какво?

— Пакета и меканците.

— Благодаря ти, че ме поставяш в положение, да процедирам като шейх на хаддедихните, без да се налага да питам някого за разрешение. Веднага ще чуеш какви мъдри решения ще взема.

Хаджи Халеф пристъпи с достойна поза към Тавил бен Шахид и каза:

— Ние ти доказахме кой решава тук. Веднъж аз вече те поучих с камшика, че хаддедихните от голямото племе шаммар добре знаят кои са и какво могат да постигнат. Ти не си го отбеляза и затова ще получиш повторение на моя урок. Навсякъде, където отидем, ние сме повелителите, следователно и тук. Ще правим каквото ни отърва, даже да имаше хиляда и още повече воини със себе си. Вярно, ти сключи с нас договор, който ние досега спазвахме и ще продължим да спазваме, но да не си мислиш, че съм ти вярвал? От мига, в който моят камшик те убеди, че Ханнех е най-благородното олицетворение на цялата прелест и земна красота, в сърцето ти кипи отмъщение към нас и макар да се опитваш да го скриеш, не можеш да ме заблудиш.

— Мълчи! — обърна се рязко към него пленникът. — Аз щях да спазя договора.

— Ти вече го наруши, като поиска да ни измамиш с пакета.

— Той не беше упоменат в нашето споразумение.

— Добре, ще приема, че щеше да изпълниш условията. Но от момента, в който щяхме да се разделим, щеше да ни следваш, за да си отмъстиш.

— Да, щях да го сторя. Твърде горд съм, за да го отрека, и сега също ти казвам, че няма да се откажа от отмъщението си. Още от самото начало вие се държахте мошенически към нас, като се представихте за бени солаиб, докато в действителност сте хаддедихни.

— Да — ухили се Халеф доволно, — бени солаиб, които искат да направят покупки и имат пари у себе си. Това веднага насочи вниманието ти. Но ето че за голяма горест на твоето човеколюбиво сърце ти научи, че такива пари няма, или ако има, няма да можеш да ги докопаш. А който притежава толкова любвеобилна душа като твоята, такива неща горчиво го накърняват.

— Не се подигравай! Аз изисквам да бъда освободен. Според спогодбата нямате право да ме връзвате пак. Аз освободих персиеца и изисквам също да бъда освободен. Даже скъпоценната хеджин си получи.

— Това се подразбираше от само себе си. Но не така лесно се разбира, че трябва втори път да отстраним вървите ти. Веднъж вече го сторихме, за да те разменим срещу него и бяхме квит. Ама втория път не беше заловен заради него, а защото поиска да офейкаш с откраднатата част от Канис ел Адха. И сега само от угодата ни зависи дали и кога ще ти върнем за това съкровище от крайници употребата на твоите крайници.

— Обръщам ти внимание, че моите войни ще се върнат, ще ме освободят и кърваво ще ви отмъстят.

— Аллах, Аллах! Преди сутринта те няма да дойдат, за това се погрижи ти. Но дори да дойдеха, не си мисли, че се плашим от тях! Един хаддедихн се наема с двайсет бени кхалил, а освен това ти си ни най-добрата защита срещу тях. Когато узнаят, че в случай на нападение ще получиш куршум в главата, добре ще се пазят да не изложат на опасност скъпоценното ти тяло!

— Аллах да ви изгори!

— Ние няма да горим така добре като вас, дето в греховете сте станали сухи като стара цепеница. Засега приключваме и ще трябва спокойно да чакаш какво ще реша за теб. Сега идва ред на знатните мекански особи.

Шейхът съзна, че думите са безполезни, и замълча. Халеф се обърна към Ел Гхани:

— С вас няма защо да се напрягам и ще я карам по най-късата процедура.

Заговореният приличаше на натъпкано с ярост тяло на фойерверк, което пренебрежителните думи на хаджията възпламениха. То запращя и запука. Арабският език, както едва ли някой друг, е богат на ругатни. Ел Гхани, изглежда, ги знаеше всичките и имаше намерение час по-скоро да се отърве от тях. Той изля такъв словесен порой върху Халеф, че онзи, дето не се сащисваше така лесно, изпървом притихна от удивление. После се разсмя, по обичайния си, сърдечен маниер. Един хаддедихн се присъедини, сетне неколцина, докато всички се закикотиха в хор по такъв начин, че и аз не останах по-назад. Когато веселото разтоварване отмина и Халеф възстанови нормалния вид на спазматично разкривеното си лице, извика на Ел Гхани:

— Виждаш, че едва не ни уби. Ти си много по-опасен човек, отколкото си мислех, защото който няма здрави дробове, направо можеш да го задушиш от смях. Затова предпочитам хич да си нямам работа с теб и ще я карам по още по-къса процедура. Предавам те на баш насир. Той те е преследвал, за да те залови. Тук ви настигна и сега сте негови. Никой грях не остава ненаказан, вашите също няма да се разминат.

Тук персиецът се намеси бързо:

— Хаджи Халеф Омар, това сериозно ли е от твоя страна?

— Да — отвърна Халеф.

— Но помисли, като ми предаваш тези хора, ти ги обявяваш за виновни!

— Знам и точно това искам.

— И аз мога да правя с тях каквото поискам, да ги накажа, както ми е угодно?

— Не.

— Тогава ти сам си противоречиш. Даваш ми ги в ръцете, а пък не ми позволяваше да постъпя с тях според угодата си.

— Аз те моля да ме разбереш правилно, о, Кхутаб ага. Като ти ги предавам в качеството на човек, който има правото тук да отсъжда нещата, аз решавам въпроса за вината в твоя полза. Ти беше пленен, а сега си свободен, те бяха свободни, а сега са пленени. Това и хиляди бени кхалид не могат да го променят. Те са присъдени на теб. Но по отношение наказанието ние ще решаваме заедно с теб, защото тук вие се намирате на терен на хаддедихните, и защото заради вас имаме уговорки с шейха на бени кхалид. Ние трябва да изпълним задълженията си, понеже човек трябва да спазва дадената дума дори и пред най-върлия си враг. Днес ти каза, че имаш намерението, в случай че настигнеш меканците, да ги отведеш до Мешхед Али, където, както със сигурност може да се предвиди, ще им отнемат живота. Но ние се споразумяхме с Тавил бен Шахид, че ще се бием за тях, и обещахме, ако победим, да не им се случи нищо по тяло и живот. За да съгласуваме това обещание с твоите намерения, трябва да проведем съвещание, в което ще вземат участие трима души.

— Кои са те?

— На първо място аз, понеже…

— Кутуб, кутуб! — вметнах в приказките на хаджията. На Халеф му трябваше миг да се сети какво исках да кажа, после се поправи, като отговори усмихнато:

— Прощавай, сихди, имаш право, защото аз отново споменах първо себе си. И тъй, тези трима са: Първо нашият ефенди, на когото дължа благодарност, че въздигайки ме в сан мирови съдия, той призна моето владичество. След това ти, о, Кхутаб ага, като главен пазител на съкровището, което е било откраднато. И накрая — чуваш ли, сихди? — най-накрая аз, като шейх на хаддедихните, в чиито предели на властта всички вие се намирате. Ние тримата ще се посъветваме как да постъпим и каквото решим, това ще стане! Никой няма да ни попречи.

Тук Ел Гхани възрази гневно:

— Вие нищо не можете да решавате! Нещата са си мои, както го доказва откраднатият списък. Помислете каква власт притежавам в Мека и…

— Стига! — прекъсна го шейхът на бени кхалид. — Кой и какъв си в Мека, на хаддедихните е безразлично и заплахите ти са безполезни. Но аз мога да говоря другояче, защото казаното има тежест. Бях непредпазлив, като отпратих преди малко двамата пратеници, понеже войните ми сега ще чакат до сутринта. Но тогава те със сигурност ще дойдат и ще си покаже дали един хаддедихн може да се наеме с двайсет от тях. Освен това ние държим войниците и те ще ни служат като заложници. Само един косъм да падне от главата на някой от нас, всички ще бъдат застреляни. Това навярно ще накара тримата могъщи и прочути мъже, дето се одързостяват да провеждат съд над нас, хубаво да размислят. Решението, което ще вземат, не може да ни вдъхне страх. Освен това ние се споразумяхме, че не само за войниците, но и за вас нещата ще се решат чрез борба. Преди да завършат тези двубои, нищо не може да ви се случи. И тъй като лежи извън всяко съмнение, че ние ще победим, то отсега е сигурно, че и вие, и аз ще бъдем освободени.

Тук Халеф се обади насмешливо:

— Проницателността ти е безкрайно голяма. Стига чак до небето. И понеже главата й е толкова високо, не може да види, че тая работа тук, долу, междувременно вече е приела друг облик. На първо място никой не е казал, че и за теб нещата ще се решават чрез двубой. Ти си оставаш наш пленник, какъвто и да е резултатът. После споразумението ни беше постигнато, когато меканците се намираха още под твоя закрила. Сега те са в наша власт и отнасящата се до тях спогодба вече няма валидност. Или наистина ни смяташ за толкова балами да се бием за вещи и лица, които вече сме придобили по друг начин?

— Това би било страхливо! — избухна шейх Тавил. — Ние ще разгласим на цял свят, че се страхувате от нас.

— Над което аз се изсмивам. Разгласявай си, каквото си щеш. Ти си наш пленник и най-вероятно ще получиш куршум! Виж камшика ми! Който от вас каже и една дума, без да съм го подканил, той ще му затвори устата. Това е обещание, което със сигурност ще сдържа. Чака ни още много работа и не можем безполезно да дрънкаме с вас.

Тонът, с който дребният шейх го каза, беше толкова убедителен, че оттук нататък те си мълчаха. Неговото държане имаше пълното ми одобрение. Радвах се. Откак сложих решението в неговите ръце, той сякаш бе станал друг човек. Чувстваше се независим от мен и това му придаваше увереност, която рязко се разграничаваше от обичайната му припряност. Постави и няколко хаддедихни като постове, които имаха задачата да ни уведомят навреме за евентуалното приближаване на бени кхалид. Проучихме кладенеца. Спуснатото ведро почерпи вода. Конете и камилите ни поне малко от малко можеха да бъдат напоени.

Докато това ставаше, той отиде отсреща при Ханнех да й докладва. Въпреки желанието ни не можехме да я доведем при нас — заради мюнеджията. Искахме още да го държим в тайна, а се намираше под неин надзор.

Кара бен Халеф надзираваше работата при кладенеца, та всяко животно да си получи своя дял. Аз направих една разходка, за да проверя дали постовете са разположени така, както изискваше тяхната задача. Срещата ни с бени кхалид се оказа по-голям проблем, отколкото бяхме предполагали в началото, но не се съмнявах, че развръзката ще ни удовлетвори.

Бележки

[1] Сиджджаде — молитвено килимче — б.а.

[2] Мархаба! — Добре дошли! — б.нем.изд.

[3] Асакер — мн.ч. от аскер — войник — б.нем.изд.

[4] Коран, сура 75, „Страшният съд“, ает 1–15 — б.пр.