Карл Май
Отвъд (8)

8. Преговори

Събудих се, когато първият светлик оповести идването на утрото. Халеф, Ханнех, Кара, Ел Мюнеджи и персиецът още спяха. Не ги събудих, станах и се отдалечих с тихи стъпки да обходя веригата на нашите постове. Разбрах, че нощта е минала спокойно и не се е мярнал никакъв бен кхалид. След това отидох до кладенеца и научих за свое задоволство, че всичките ни камили и коне са напоени, Водата не беше лоша, както и самото име на извора го подсказваше — Бил Хилу означава Сладък кладенец — така че днес можехме да очакваме от животните спорна езда. Шейхът на бени кхалид и меканците не бяха спали, което бе лесно обяснимо. Те се държаха тихо, но бесът от сегашното им положение ясно си личеше. От очите на Ел Гхани святкаше омраза, която гарантирано щеше да ме порази, ако това бяха истински светкавици. Но Тавил бен Шахид не беше способен да мълчи. Едва ме видя да приближавам и ми кресна:

— Развържи ме! Надявам се, през нощта си съзнал, че бруталното ви поведение ще повлече за вас най-лоши последици.

— Не, не съм го съзнал — отговорих аз.

— Значи Аллах те е ослепил. Нима не си казваш, че войните ми сега ще дойдат?

— Ако им разрешим.

— Ако не им разрешите, ще го постигнат със сила. Ще ме освободят и ще се нахвърлят върху вас.

— Наистина ли? Струва ми се, че не мен, а теб е ослепил Аллах. Ако само един-единствен от воините ти се осмели да се държи враждебно към нас, той ще се превърне в твой убиец, защото в този случай ще ти пратя един куршум в главата.

— Няма да посмееш, понеже моята смърт само ще ускори втурналата се към вас гибел.

— Нека спокойно го дочакаме. Сега, види се, твоите хора още спят, което за съжаление не е доказателство, че са привързани с голяма вярност към теб. Ако притежаваха и капчица най-обикновена проницателност, отдавна щяха да си кажат, че нещата около теб не стоят така сигурно. Нека дойдат, ние не се страхуваме от тях.

Тавил беше говорил в гнева си толкова високо, че гласът му достигна до отсреща и събуди Халеф. Той ме видя тук при пленниците, стана и тръгна насам. Това привлече погледите на пленниците към него и мястото, където бяхме лежали. И понеже бе станало достатъчно светло, видяха слепеца, който все още спеше в седнало положение облегнат на скалата. Забелязах това и бях любопитен как ли ще реагират.

„Любимецът на великия шериф“ ококори очи и извика с най-голяма изненада:

— Кой… кой… лежи там до скалната стена.

Синът му беше също така слисан. Отговори буквално с крещене:

— Машаллах! Какво чудо се е случило! Та това е Ел Мюнеджи, който умря!

— Не само умря, а беше и погребан — прибави бащата. — Тия кучета хаддедихните са осквернили гроба му и са го извадили.

Халеф междувременно бе стигнал до мен. Като чу думата кучета, бързо се обърна и понечи да се отдалечи.

— Къде, Халеф? — попитах аз.

— Отсреща — изръмжа той — Курбачът ми остана да лежи там. Тоя келеш ни нарече кучета.

— Ел Мизан, Ел Мизан, Халеф! Спомни си Везните на справедливостта!

Тогава той се обърна към мен и заговори спокойно:

— Много правилно, сихди! Не помислих за това. Сънят ме лиши от връзката с вчерашния Час на смъртта, но ти събуди в мен спомена за моите намерения.

После се обърна към Ел Гхани и каза присмехулно:

— Да, ние го изровихме и помъкнахме с нас трупа му. Той снощи дотърча тук и ни говори. Изключително умни люде сте, няма що!

Меканецът съзна сега наивните си мисли и извика с не по-малко удивление:

— Значи Ел Мюнеджи не е бил мъртъв! Аллах!

— Не, но вашите мозъци са били в такава степен изгорени, че сте го погребали жив. За един жив изрекохте свещената молитва на смъртта.

— Не сме виновни. Той беше вцепенен и нямаше как да не го сметнем за мъртъв.

— А защо ние не направихме тази грешка? Ние веднага забелязахме, че е още жив.

— Сигурно защото точно в този миг, когато сте отишли при него, той се е събудил. С тези твои упреци да си мълчиш!

— Искаш да ми забраниш да говоря каквото ми е угодно? Не ставай смешен! Вие сте знаели, че душата му от време на време го напуска и трябваше да изчакате завръщането й. Ние не го знаехме и въпреки това го извадихме от гроба. Макар да му спасихме живота, вие трябва да гледате на себе си като на негови убийци.

Ел Гхани отправи угрижено изпитателен поглед към Халеф и попита:

— Слепецът говори ли за мен?

— Твърде много.

— Какво каза?

— Той го каза на нас, не на теб. Следователно ще го запазим за себе си.

— Но аз трябва да го знам.

— А пък ние ще го премълчим. Впрочем никой не може да каже свястна приказка за теб.

— В такъв случай той ви е излъгал. Той е от нашата група. Доведете го при нас!

— Нека първо помислим. Той си е собствен господар и може да прави каквото си иска.

— Тогава го събудете и му кажете, че искам да бъде тук при мен!

— Човече, не си мисли, че е достатъчно само да заповядаш и работата да стане! Той ни дължи живота си и следователно сега е част от нас.

Угрижеността на меканеца нарастна. Сякаш се канеше да излезе извън себе си, така възбудено извика:

— Мястото му е при мен! Аз съм му правил хиляди благодеяния, за които ми дължи най-голяма благодарност. Не мога да търпя да стои при непознати хора. Трябва да дойде тук!

— Тъй! Ти май имаш голям страх от нас?

— Страх? Защо? Как така?

— Защото това, което може да чуем от него, сигурно е опасно за теб.

— Опасно? — изсмя се оня подигравателно, но смехът му звучеше много пресилено.

— Да, опасно! — назида Халеф. — Твоята съвест при всички случаи не е чиста.

— Ти се грижи за чистотата на твоята! Ще го пратиш ли тук?

— Не.

— Тогава веднага ще видиш какво ще направя. Ще го събудя и тогава няма начин той да не дойде.

Ел Гхани изкрещя с всичка сила името на слепеца. Повиканият се събуди и се изправи заслушано.

— Мълчи! Нито дума повече! — повели Халеф, като извади ножа си и острието проблесна към Ел Гхани. — Извикаш ли още един-единствен път, устата ти ще замлъкне завинаги!

Заплахата прозвуча толкова енергично, че постигна целта си. Меканецът изгуби кураж и притихна. Халеф даде заповед да го намушкат, ако извика отново. После се обърна към мен:

— Ханнех е будна. Ще ни приготви кафето. Ела! Аз също бях видял, че „най-красивата притежателка на женската шатра“ е напуснала носилката и се занимава с посудата. Докато отивахме към нея, дребният хаджи попита:

— Правилно ли постъпих, сихди?

— Хм-м! — отвърнах аз. — Ти не считаш за възможно Ел Мюнеджи да пожелае да отиде при спътниците си? Това заключавам аз от поведението ти.

— Поведението ми? Какво имаш предвид?

— Накара Ел Гхани да повярва, че Ел Мюнеджи ни е дал някакви сведения за него, които не е трябвало да дава.

— Какво вреди? Исках да го подразня и успях.

— Това е успех, с който не бива да се възхваляваш, Халеф.

— Защо?

— Първо, не е благородно да дразниш хората. И второ, по този начин оказа недобра услуга на нашия повереник, стареца. Недоверието, което вся между него и Ел Гхани, може да донесе лоши плодове за клетия слепец, ако държи да се присъедини отново към раншните си спътници. Според мен не биваше да го правиш.

— Хм… хм…! Наистина бях не само неблагодарен, но и непредпазлив. Сега съзнавам, че още повече трябва да се взема в ръце. Сихди, човекът си е слабо създание, а аз, твоят стар, непредпазлив Халеф, май принадлежа към най-слабия сорт. Нали?

— Въпросът ти е излишен, понеже сам го съзнаваш и не се нуждаеш от моя отговор. Иди при Ханнех! Нещо ти маха.

Той избърза напред да се подчини на нейния знак. Тя имаше да говори с него. Искаше да знае къде сме били вчера толкова по късно и какво сме правили. Кара се присъедини към тях, а аз отидох при персиеца. Той също се беше събудил и седеше в близост до мюнеджията.

Когато седнах и заговорих с баш насира, слепецът ме разпозна по гласа и попита:

— Заблуждавам ли се, че ефендито от Вади Драа е при мен?

— Не се заблуждаваш — отвърнах. — Аз съм.

— Кой е още тук?

— Един приятел, който сега е от нашия отряд.

— Кое време от денонощието сме сега? Струва ми се, че е светло.

— Да, ранна утрин е.

— Кога ме намерихте?

— Вчера.

— Не по-рано? Значи това, което искам да ти кажа, се отнася до вчерашния ни разговор. Аз вероятно щях да предпочета да мълча, но някакъв подтик в мен ме кара да говоря. За мен това винаги е доказателство, че Бен Нур го иска. Името нали не ти е непознато?

— Да.

— И знаеш, че той често отвежда душата ми до места, които не се намират на земята?

— Знам.

— В такъв случай искам да ти съобщя, че миналата нощ напуснах с него земята.

— Къде бяхте?

— В Смъртния час.

— Но това е време, не място.

— Допреди и аз мислех така, но сега го знам по-добре. Снощи за мен той беше място, където стоях с Бен Нур на един висок камък и гледах как минават покрай мен душите на умиращите. Сега го виждам пред себе си толкова ясно, че мога точно да ти го опиша.

Старецът го направи и неговото описание съвпадаше изцяло с това, което бяхме чули вчера на скалите. Нас, неговите придружители, не спомена. Ето защо попитах:

— Сам ли беше на това странно място?

— Освен мен и Бен Нур друг нямаше.

Ел Мюнеджи значи не знаеше кой е бил при него и че сме го придружавали нагоре.

И сега той започна разказа си. Описа ни отделните множества на душите по начина, както му ги беше показал вчера Бен Нур. Когато свърши, аз го попитах:

— Убеден ли си, че това е било истинско видение, а не сън?

— Не беше сън! Аз сънувам понякога, наистина, но съумявам да разграничавам толкова точно сънищата си от виденията, че заблуда не е възможна.

— Границата между сън и видение толкова забележима ли е, че не можеш да ги объркаш?

— Да. Мога дори да отличавам сън от сън. Има сънища, просто продължение на последните мисли, с които човек се е занимавал, преди да заспи. Те не означават нищо. Но има други, които са ни внушени. Когато Бен Нур иска да ми каже нещо, което не може да ми съобщи по друг начин, ми го казва в съня. След събуждането си аз знам, че не съм бил някъде с него, а само съм сънувал, но че този сън е бил негово преднамерено дело. И също така никога не се заблуждавам, когато душата ми напуска тялото. Знам къде е била. В началото, когато още не бях свикнал с това, от време на време се случваше да се заблуди, но сега — никога.

— Значи вярваш във всичко, което при такива случаи виждаш?

— Да.

— Също на това, което Бен Нур снощи ти е казал?

— Също! И все пак никога не ми е било така трудно да му хвана вяра както този път.

— Защо?

— Защото за толкова много каза, че няма да преминат над Бездната на гибелта.

— Как може да те безпокои въпросът дали са много или малко?

— Защото аз самият през целия си дълъг живот намерих само един-единствен човек, за когото съм безусловно убеден, че за него Портата на блажеността ще бъде отворена. Какво изобилие от любов, доброта и милосърдие би трябвало да излъчват в живота всички онези, които Бен Нур би намерил достойни за небето. Аз самият никога не открих любовта, изключвайки този един-единствен път.

— Но все пак си имал родители, братя и сестри?

— Те ме мразеха!

— Приятели?

— Наричаха се такива, но не бяха!

— Жена?

— Тя беше лицемерка!

— Деца?

— Такива нямах и хиляди благодарности на Аллах, защото ако имах и деца, те също щяха да ме мамят като другите и отдавна вече нямаше да съм жив. И следствие отмъщението, което щях да предприема, щях да съм се сгромолил от Моста на смъртта в Бездната на гибелта. Мислиш ли, че след всичко, което съм изтърпял, все още съм способен на любов?

— Да.

— Аллах да те благослови за добрата вяра, защото като вярваш в мен, ти вярваш в човечеството. Да, аз още държа любовта здраво в сърцето си — заради този, при когото единствено намерих любов. Той се зае с безкористно милосърдие с мен и по този начин ме спаси от отчаянието, от отсамната и отвъдната гибел. Неговата любов ми възвърна вярата и доверието в човечеството. Аз напразно търсих любовта. Търсих я при Бога, при хората, в живота, е църквата…

— В църквата? — удивих се аз.

— Да, в църквата. Не искам да премълча пред теб, че съм бил християнин. На теб като мюсюлманин ти е все едно дали принадлежа към исляма от детството си, или съвсем отскоро.

— Какво те накара да отстъпиш от християнската църква!

— Именно това напразно търсене на любовта. Само ги опознай тези християни! Как са се разделили на вероизповедания, секти и как ли не наречени още подразделения! На това отгоре моята собствена съдба. Не желаех да знам нищо повече за тази вяра, която учи за любов, а изповедниците й, които виждах, бяха най-безсърдечните хора по цялата земя. Библията на християните казва, че ще познаеш човека по делата му, но аз ти казвам, изпълнен с яд, че ще познаеш вярата по плодовете й. И понеже тези плодове не бяха нищо друго освен омраза, завист и себичност, то не бе трудно да стигна до решение да потърся е джамията онова, което не бях намерил в църквата.

— И какво намери там? — попитах аз.

Как ми се искаше по друг начин да попитам и да взема под закрилата си стария човек! Наистина ли бе опознал само безсърдечни християни? Но трябваше да се огранича с този къс въпрос, защото за обширни дискусии сега нямаше време. И понеже трябваше да премълча, че съм християнин, не биваше да допусна сърцето ми да вземе връх. Той беше отцепник, а се знае, че нетолерантността и фанатизмът при такива хора се проявяват в най-опасната си форма… Той отговори, като се замисли доста:

— Не започнах този разговор с теб, за да сравнявам християнството с исляма. Чу, че само един човек съм намерил, който ми донесе онова, което търсех — любовта. На този човек дължа, че изобщо съм жив. Той ме възроди физически и душевно и аз му се отблагодарих с всичко, което съм и което имам — с тяло, душа, живот.

— И кой е този човек?

— Абдиллах.

— Ел Гхани, шейх ел харе в Мека?

— Да. Искам да те попитам за него. Мога ли?

— Питай!

— Преди малко чух гласа на моя благодетел, моя единствен приятел — продължи мюнеджията. — Кажи, той тук ли е?

— Да — потвърдих аз.

— Защо не идва при мен?

— Ел Гхани и неговите придружители те сметнаха за мъртъв, погребаха те и яздиха дотук. Когато те видяха така внезапно, се изплашиха — сметнаха те за дух.

Каква безкрайна жал ме обхвана за този беден, стар, сляп човек! Може да беше отцепник, захвърлил християнството, но подведен и измамен и заслужаваше моето съчувствие. Опитах се да му кажа истината по възможно по-лек начин. Персиецът се размърда нетърпеливо на мястото си. Той сега не мислеше за задължението към слепеца, а за кражбата и обноските спрямо себе си. Аз го помолих с поглед да се овладее, но за съжаление не намерих разбиране.

— Аз не съм дух, не съм призрак — каза слепецът. — Искам при мен да бъдат Ел Гхани, неговият син и също другите. Повикайте ги тук!

Тогава баш насир избухна:

— Тук, при нас? И през ум не ми минава.

— И през ум не ви минава? Защо? — попита мюнеджията.

— Честни хора не седят редом с мошеници!

— Мошеници? Кого имаш предвид с тези думи?

— Ел Гхани и крадливата му банда.

— Крадлива… бан… да? Правилно ли чух?

— Правилно чу.

— Той да е мошеник? Крадец? Или си правиш някаква грозна шега с мен, или се намираш в заблуждение, по-голямо от което не може и да има.

— Не си правя нито шега, нито се заблуждавам. Говоря сериозно и това, което казвам, е пълна истина. Доказателствата са в ръцете ни.

— Какви доказателства?

— Нещата, които онзи открадна, и които ние му отнехме.

— Къде… и какво… какво е откраднал?

— Абдиллах ограби Канс ел Адха в Мешхед Али. Аз, баш насир на това съкровище, яздих след вас с войниците си и спипах тук крадците и предметите.

Слепецът се умълча. Пръстите му се движеха спазматично, сякаш между тях се намираше нещо, което трябваше да разкъса и разнищи до най-дребното влакно. Едва след дълго време обърна лице към мен, отвори сияйните си очи и каза:

— Ефенди, тук ли си още?

— Да.

— Искам да говоря с теб, само с теб, с този другия — нито дума повече. Заклевам те в Аллах, в халифите, в Корана, във всичко, което е свещено за теб. Искаш ли да ми кажеш истината?

— Да.

— Тогава говори! Вярно ли, че моите придружители се намират при вас в качеството на заловени крадци?

— За съжаление, да.

— Разкажи ми как стана всичко!

Откликнах на подканата, като опитвах да се съобразявам с него. Старецът ме слушаше, без да ме прекъсне и с една дума, и след като бях свършил седя известно време притихнал. Виждах, че крайниците му леко трепереха. Вътрешно беше страшно напрегнат. Чаках с напрежение какво решение ще вземе. Най-сетне той каза:

— Ефенди, ще сториш ли това, за което ще те помоля?

— Не мога да знам.

— Няма да те моля за нещо, което не можеш да изпълниш. То дори е много лесно за вас.

— Кажи го!

— Абдиллах е ваш пленник, нали?

— Да.

— Позволи да отида при него и също да бъда пленник!

Нищо друго не бях очаквал. Биваше ли да изпълня това желание на стареца? Когато се позабавих с отговора, той продължи:

— Давам ти клетвата си, че ще направя това, което искам, макар че съм сляп и не мога да видя Ел Гхани. Вие можете да ми попречите, като ми сложите окови. Но не го ли сторите, ще отида при него. Не е необходимо да ми го показвате. Аз ще викам, той ще ми отговаря и гласът му ще ме отведе при него. Кажи сега какво реши!

Халеф приближи, беше дошъл по време на последната част от разговора и бе чул желанието на стария. Отвърна вместо мен:

— Аз, хаджи Халеф, ще ти кажа какво ще стане. Те са пленени, защото са откраднали, но ти си честен мъж и затова си свободен. Ние не можем да ти попречим да сториш каквото ти е угодно. Все още ли искаш да отидеш отсреща при Гхани?

— Да, искам!

— Тогава стани и ми дай ръката си! Дано не се разкайваш за това, което вършиш сега! Аз ще те заведа отсреща.

Не се загледах след тях, а се надигнах и отидох при Ханнех, която беше проснала килима за кафето. Персиецът бе поканен да пие с нас. Халеф се върна, седна до страната ми и ме попита, както обикновено, когато е извършил нещо по собствено решение:

— Правилно ли постъпих, сихди?

— Да!

— Радва ме, че получавам одобрението ти, но самата работа не ме радва. Не можехме да постъпим другояче. Слепецът си е собствен господар и ние нямаме право да се разпореждаме против волята му. Какво щяхме да правим с него, ако беше принуден да остане при нас?

— Щяхме да го вземем с нас до Мека.

— И там?

— Не се съмнявам, че щеше да ни се удаде да го подслоним по-добре, отколкото е бил досега.

— Това си помислих и аз. А ако не намерехме подходящ подслон, е, при шатрите на хаддедихните има достатъчно място за един сляп човек, чието присъствие не изисква никакви жертви. Ел Мюнеджи няма да живее дълго, той стои по-близо до Отвъдното отколкото на земята. Душата му беше вече почти до Моста. А какво ли още не можехме да узнаем от него!

— Станал си любопитен?

— Не любопитен, а любознателен.

— И мислиш, че това знание ще може да допринесе полза на теб и племето ти?

— Да. Ако земният живот означава подготовка за небето, ние сме длъжни да използваме всяка възможност да научим нещо за Отвъдното.

— Имаш предвид нещо истинско.

— Онова, което чухме вчера, за илюзия ли го смяташ?

— Все още не мога да преценя. Ако слепецът беше останал при нас вместо при мнимия си благодетел, вероятно щяхме да имаме повече материал за преценка. Така че нека не се занимаваше повече с мисълта за Отвъдното, а по-добре да се заловим с Отсамното.

— Да, за момента това е по-необходимо. Какво ще правим на първо време?

— Ние склонихме да не наказваме крадците, значи те ще бъдат освободени и естествено също шейхът на бени кхалид. Но това не бива да става просто ей така. Ние трябва да се подсигурим, поне докато сме тук, срещу нас да не бъде предприемано нищо.

— Аз предлагам да освободим шейха едва след като се е заклел, че тук се отказва от всяка враждебност срещу нас.

— Действително така ще постъпим.

— Кажи, сихди, няма ли по-добро поръчителство от неговата клетва?

— Не, поне аз не знам друга. Ти да не би?

— Не.

— Или Кхутаб ага?

— И аз не се сещам за нещо друго — рече персиецът — Вие ме направихте ваш приятел и моята благодарност ще ви принадлежи, докато съм жив. Ето защо не може да ми бъде безразлично дали и по-нататък ще ви грозят опасности от страна на бени кхалид. Иначе да съм сложил край на работата си тук. Откраднатото съкровище си получих обратно и аскерите ми са отново свободни. Необходимо е само да възседнем и да потеглим към дома.

— Кога ще го направиш?

— Когато и вие тръгнете, по-рано — не.

— Е, а ние, сихди? — намеси се Халеф. — Кога ще си продължим ездата?

— Когато си заминат бени кхалид — отвърнах аз.

— Защо не по-рано?

— Ти, изглежда, вече не ме познаваш, Халеф.

— Какво? Вече не те познавам? Ох, сихди, какъв майтап само си правиш! Та нали си знаеш, че те познавам по-добре от самия себе си.

— Последният ти въпрос ме кара да се съмнявам в това. Забравяш един навик, който е неразривно свързан с мен както дръжката със сабята.

— Какъв навик, сихди?

— Да си осигуря максимално тила. На тази привичка дължим толкова успехи, че не може да ми хрумне да се отклоня от нея тук, в тази опасна пустиня.

— Тила? По отношение на бени кхалид?

— Да. Ако потеглим преди тях, ще останат зад гърба ни и няма да знаем какво тъкмят но ако са пред нас, ще можем да ги държим под око, докато сметнем за необходимо, и то по такъв начин, че да нямат възможност сериозно да ни досаждат. Сигурно го съзнаваш?

— Какъв въпрос! Ако не го съзнавах, щях да съм река без вода, кон без крака, или, нейсе, Ханнех без Халеф. Само не знам дали бени кхалид ще се съгласят. Как се каниш да ги принудиш?

— Като не ги допуснем до кладенеца. Ако са убедени, че няма да получат вода за камилите си, ще побързат да стигнат до някой друг кладенец.

— Където пък те на нас ще отнемат водата.

— Това е най-малката ми грижа. Първо, още не се знае накъде ще се насочат те и накъде ние. Областта пред нас е по-богата на вода от тази зад нас, така че не е необходимо да поемем по пътя, по който ще яздят бени кхалид. И второ, припомням ти за Бир Хилу. Бени кхалид тук също бяха преди нас, а ние сега не само получихме водата, но станахме по такъв начин господари на кладенеца. Противниците ни без наше разрешение не могат да приближат. Сега удовлетворен ли си?

— Да, напълно, сихди! Но я погледни меканците, как Ел Гхани настойчиво увещава слепеца! Той сигурно съвсем другояче разправя събитията! Ние ще се явим на Ел Мюнеджи в светлина, с която не бихме се гордели, ако беше истинската. Виж, там идва един от постовете с някакъв бен кхалид! Началото на края се започва.

Хаддедихнът, който водеше пратеника, каза, че целият отряд на бени кхалид се придвижвал към кладенеца. Коствало им немалко уговорки да ги задържат и склонят да изчакат отговора на шейха.

— Каква причина изтъкнахте, че не бива да идват тук? — осведоми се Халеф.

— Волята на техния шейх — гласеше отговорът. — Те изпратиха този представител да говори с него.

— Правилно сте постъпили. Веднага ще уредим работата. Да отидем ли отсреща при шейх Тавил?

Въпросът беше отправен към мен. Аз отговорих, като станах. Персиецът също се надигна и ние закрачихме, следвани от бен кхалида, към кладенеца, където той видя шейха си да лежи вързан. Оня му викна гневно още преди да сме стигнали до него:

— Ето че най-сетне пристигате! Не можахте ли по-рано да се поинтересувате за мен?

Мъжът бе видимо удивен, че намира предводителя на своето племе като пленник, огледа се с несигурен поглед и отвърна:

— Ти така поиска!

— Това не беше заповед, а само подмятане. Трябваше да вземете под внимание разликата. Къде бивакувахте тази нощ?

— На площадката на фантазията.

Ние нямахме причина да попречим на шейха да разпитва и слушахме със забавление.

— С войниците? — продължи да пита той.

— Да.

— Къде ги държите?

Очите на Тавил мятаха искри. Пратеникът отвърна извънредно смутено:

— Те изчезнаха.

— Къде?

— Нямахме представа, но сега виждам, че са тук.

— Разбира се, че ще са тук, след като сте допуснали да ви избягат. Като ги видях да идват през нощта, ги помислих за духове на умрели асакери. Нямаше как да ги сметна за нашите. Шейтанът ви е направил слепи и глухи, по друг начин не би могло да се случи, двайсет и един пленника да офейкат на многократно превъзхождащ ги стражеви отряд. Нали ги бяхте вързали?

— Да.

— Но не сте ги пазили добре?

— Много зорко даже. Лежаха по средата ни. Не бяхме пропуснали нито една предпазна мярка.

— Това не е вярно! Без някоя голяма грешка от ваша страна не биха могли да ви се изплъзнат. Аз ще разследвам случая и ще пратя виновните вкъщи да правят чехли със старите жени.

Тогава бен кхалидът поде с друг тон:

— Ние не сме стари жени! Аз съм бен кхалид, свободен бедуин, и се подчинявам само на този, на когото искам. За бягството на асакерите не сме виновни ние, а джиновете, които напристигаха на голямо множество.

— Какви джинове?

— Едни тъмни фигури, приличащи на сенки. Отпреде им вървеше вчерашният призрак.

— Кой?

— Духът, дето дойде тук и приказва.

— Аллах! — извика шейхът, като удвои внимание. — Същият дух ли беше?

— Да.

— И вие веднага драснахте?

— Не. Но той държеше в ръце блуждаещи огньове, които бълваха глави на живи дяволи. Ние вярваме в Корана и сме благочестиви следовници на Пророка, ама с духове и дяволи никой от нас не смее да се бие.

— Аз скоро ще разбера що за блуждаещи огньове са били това. Не гореше ли огън?

— Даже два. Ние се махнахме едва когато духът приближи първия.

— И оставихте асакерите да лежат?

— Разбира се. Какво друго трябваше да направим? После видяхме от далечина по мястото да се сурват множество призрачни силуети, а когато си отидоха и ние се върнахме, вече не заварихме асакерите и камилите им също бяха изчезнали. Духовете ги бяха отвлекли.

— Аз искам сега да ти покажа най-големия от тези духове. Погледни нататък! Кой седи при Абдиллах, нашия гост?

Пратеникът още не беше забелязал мюнеджията. Като го съгледа сега, извика:

— Аллах да ме закриля от вкаменения Шейтан! Той седи там, да! Това е той!

— Хубаво го погледни! Дявол ли е, призрак ли е, или човек?

— Може ли… може ли… да е… може ли… да е…?

Мъжът беше изгубил ума и дума. Тавил му кресна:

— Ако ти и сега, посред бял ден, не знаеш къде си, то няма защо да се учудвам, наистина, че в тъмната нощ сте си изгубили от страх разсъдъка. Ел Мюнеджи е бил това. Кой знае и какви пламъци е държал в ръце. Абдиллах, приятелю мой, моля те да го попиташ.

Гхани изпълни желанието му, като се обърна към седящия до него слепец:

— Чу ли за какво се говори?

— Да, всяка дума — заяви запитаният, който беше напълно бодър.

— Знаеш ли, че снощи си пребивавал на друго място?

— Да.

— Къде?

— Мястото не ми е известно. Бях заведен дотам и после ми дадоха две факли в ръцете.

— Кой ти ги даде?

— Шейхът на хаддедихните и ефендито от Вади Драа. Аз се съгласих, защото жената каза, че това се вършело за мое добро.

— Ти знаеше ли каква е работата?

— Не. Не ми беше съобщено. Крадецът на твоя опис и неговите укриватели ме измамиха и позорно са действали зад гърба ми. Ако бяха откровени, на никаква цена нямаше да го сторя. Аллах ще ме накаже!

— Можеш ли да се досетиш какви сенки е имало край теб?

— Вероятно са били съюзниците на измамниците — воините на хаддедихните, защото по пътя, по който трябваше да вървя, чувах стъпките на много съпровождащи ме хора. А на връщане ухото ми подсказа, че зад мен се намират камили. Аз съм бил използван за една лошотия, за която си нямах понятие. Но Аллах е справедлив, той не оставя нито едно дело без отплата и тези крадци и измамници един ден няма да минат по Ес Сират, Моста на смъртта, а ще се сринат в Бездната на гибелта.

— Тъй, сега всичко е ясно — разгневи се шейхът. — Светлината на факлите ви е разпалила фантазията и е създала несъществуващи дяволски глави. Сметнали сте хаддедихните за духове и сте си плюли на петите, вместо просто да ги изпозастреляте. Така е станало възможно освобождаването на пленниците, с които победата ми беше в кърпа вързана. Аз ще ви подиря сметка за това. А тоя стар, сляп, вдетинен и непредпазлив човек ще трябва да направим безвреден, за да не преживеем и нещо по-лошо. И на най-неопитното хлапе ще стане ясно колко съм бесен, че заради тази грешка се намирам неспособен за съпротива в ръцете на тези, на които можехме да се изсмеем, ако намеренията ми се бяха осъществили. Но аз се заклевам в Аллах и Пророка, че ще наваксам всичко пропуснато!

Тази заплаха бе нова грешка, защото дори да не бяхме вече решили максимално да се подсигурим, щеше да ни предупреди да бъдем нащрек. Но много повече от това ме занимаваше констатацията, че Ел Гхани бе успял да убеди слепеца в своята невинност. Само след кратко време Ел Мюнеджи отново се намираше под влиянието на тоя негодяй, когото считаше за свой благодетел и най-добрия човек.

Халеф бе изслушал последния изблик на шейха на бени кхалид със самодоволна усмивка Сега му каза:

— Радвам се, че стигна до това прозрение и призна така искрено своето безсилие. Ние бихме могли да го използваме по такъв начин, че да ни запомниш за всички времена, но в своята неизвестна доброта решихме да постъпим с вас снизходително, както ни повелява любовта. А ние я проявяваме към всички хора, та дори към враговете си.

— Не ми е притрябвала вашата любов! — избухна Тавил.

— Ще се наложи да я приемеш и няма да можеш да й се противопоставиш, без значение искаш, или не.

— А дето уж съм признал безсилието си, не знам нищо такова. Аз си имам моите воини, които ви превъзхождат многократно.

— Ние не се страхуваме от тях. Засега ние сме в предимство и ще се погрижим да го запазим.

— А аз изисквам освобождението си. Ако се възпротивите, ще пратя тоя вестител до воините ми със заповед веднага да грабнат оръжие срещу вас.

— Ами опитай, де! Ако той се осмели да напусне това място без наше разрешение, завинаги ще го задържим тук с един куршум.

— Аллах да те смаже! — изсъска шейхът, който знаеше колко прав беше дребният хаджи.

Той не обърна внимание на проклятието, а продължи:

— Нашият приятел Кхутаб ага преследваше престъпниците, ограбили Канс ел Адха от Мешхед Ала. Той искаше да ги залови и отведе в свещения град на шиитите, където ги очакваше смъртно наказание. Но сега реши да се откаже от намерението си. Ще ги пусне да си вървят като някоя гнусна твар, с която човек не желае да се омърси. Ние им бяхме отредили бастонадата, но и от нея ще се откажем именно защото не искаме повече да влизаме в съприкосновение с мръсотията, от която те направо са се вкоравили.

— Приказвай си, приказвай! — изсъска шейхът — Когато свършиш, аз ще ти кажа каквото имам да ти казвам.

— Хубаво! Подчинявам ти се, могъщи повелителю на този бивак! С крадците работата за нас е уредена, сега идва твоят ред. Ние и теб ще освободим Съгласен ли си?

— Давай нататък!

— Това не ти ли е достатъчно?

— Повече от достатъчно ми е, а именно вашето лукавство и притворство, които ви белязаха още от самото начало. Как завладяващо умееш да говориш за вашата доброта! Но аз познавам бездната на падението, която зее зад тази привидна снизходителност. Вие се отказвате от наказанието на „крадците“, защото много добре знаете, че са невинни. Първо сте им задигнали списъка, а като успяхте сега да заграбите самите предмети, прикривате отстъплението си с лицемерна благост. Така стоят нещата, мошеници такива!

Подигравателен кикот последва тези думи, които съдържаха толкова безсрамие, че Халеф се обърна отривисто към мен и гневно попита:

— Сихди, сега сигурно няма да е грях, ако му дам един убедителен отговор с камшика?

— Ние не бием, Халеф — предупредих аз.

— Добре! Тогава ще овладея гнева си.

— Не говори за гняв! — присмя се отново шейхът на бени кхалид. — Това, което наричаш гняв, е само яд, че ви прозрях. Към него се добави жалкият страх от нашата добре доказана храброст.

— Страх? — попита Халеф с най-голямо учудване.

— Не отричай! Много добре знаеш какво беше уговорено — трябваше да се бием за меканците. Сега вие ги освобождавате без борба. Това не е ли бъзливост?

Хаджията едва съумяваше да потисне гнева си Трябваше да си даде голям труд, за да отговори възможно по-спокойно:

— Ти измъдри това преиначаване на нещата само за да се изперчиш.

— Аз казах истината.

— Не, ти излъга! Не беше решено да се бием за освобождението на крадците, а те да представляват наградата от битката. Те се намираха при вас и ние искахме да ги имаме. Затова бе определено да принадлежат на победителя. Но сега нещата не опират до завладяването на техните особи, защото ние си ги имаме до пускането им на свобода. Ако ги пускаме безнаказано да се измъкнат, то го правим от милосърдие.

— Не се горещи напусто. Остава си това, което казах аз. Вие искате от страх да ме освободите, но собствеността на Гхани да задържите.

Като познавах моя храбър хаджи, за когото страхливостта бе най-окаяното нещо на земята, можех да се опасявам от някоя прибързаност от негова страна и понечих да взема думата, но той го забеляза и ме призова:

— Ти сега си мълчи, сихди, моля те! Една такава нападка никой войн на хаддедихните не оставя току-така! Тогава зад нас прозвуча:

— Също никоя жена на хаддедихните!

Обърнах се. Там стоеше Ханнех със святкащи очи и тъмночервени страни. Диалогът бе толкова високо воден, че тя беше чула всичко чак от отсрещната страна на кладенеца. Сега бе дошла, за да отхвърли от своя страна оскърбителното обвинение — постъпка, чиято непривичност предизвика моментална тишина. После Тавил се обади подигравателно:

— Една жена. Това доказва истинността на казаното от мен, защото сега чуваме, че при хаддедихните жените са по-храбри от мъжете.

Тогава Ханнех сграбчи хаджията за ръката, дръпна го със сила до себе си и заговори:

— Аз съм Ханнех, дъщеря на катеибехите, жената на шейха на хаддедихните от племето шаммар. В лицето ни беше запратено обвинение за страхливост, макар този устат шейх на бени кхалид да бе тръшнат на земята и надвит от едно момче. Ние ще накажем тази низост и аз искам тази задача да бъде поставена освен в ръцете на Омар бен Садек още и на моя съпруг и моя син. Ние не искаме нищо от тези хора. Отказваме се от всичко придобито досега и дори от възвърнатото Съкровище от крайници. Ние ще се бием за тях, но който след нашата победа ни нарече пак крадци, ще го дадем на хиените да го разкъсат. Жената говори, нека сега мъжете действат!

Ханнех отстъпи назад. Въздействието от нейната неочаквана поява и възпламенителните думи бе съкрушаващо. Дори аз не съумях да избегна влиянието на тази сцена. Дълбоко в себе си не бях съгласен, че трябва да заложим всичко придобито досега на изхода от оръжията, но като мъже ни беше невъзможно да възразим на тази храбра и решителна жена, която тук не мислеше за своята съпружеска и майчина любов. Пък и в крайна сметка познавах тримата воини от наша страна така добре, че и през ум не ми минаваше да се безпокоя за тях. Халеф щеше да се постави като мъж на място, това го знаех. Омар бен Садек пък се бе доказвал толкова често, че за що да не го направеше и сега? Неговата физическа и духовна енергия си бе все същата. А Кара бен Халеф? Е, той беше още млад и не можеше да има зад себе си толкова богат опит като нас, но в лицето на своя баща той бе имал най-добрия учител, и колкото пъти бях ходил при хаддедихните, всеки ден бях имал възможността да се радвам и дори учудвам на неговата схватливост, ловкост, сила и издръжливост. От мен беше научил много от онези трикове и хитрини, които са позволени и в честната борба и придават надмощие над един иначе равностоен противник.

На никого предложението на Ханнех не можеше да бъде така добре дошло както за шейха на бени кхалид. То му възвърна надеждата да се добере до скъпоценните имитации на части от човешкото тяло. Той не дочака Халеф да вземе думата, а го изпревари:

— Значи все пак ще има битка! Жената придава на мъжете кураж. И залогът ще бъдат не само меканците, а също Съкровището от крайници!

Халеф сега сякаш бе станал друг. Гневната възбуда отстъпи място на онова студено спокойствие, което срещу един не толкова хладнокръвен противник носи победа. Една самоуверена усмивка заигра около устните му, когато отговори почти равнодушно:

— Да, ние ще се бием и за Съкровището от крайници и ти ще чуеш условията, от които в никой случай няма да отстъпим. Ако се съгласиш с тях, от вашите ръце и храбростта ни ще зависи дали ще ни вземете отново това, което сега притежаваме. Не ги ли приемеш, нещата си остават, както са си сега.

— Казвай ги тогава!

— Най-напред изисквам да се избягват всякакви оскърбителни приказки независимо каква е развръзката. Ние не сме момчета, които в съзнанието за своето безсилие слагат думи на мястото на делата.

— Съгласен съм.

— После битките да се състоят вън в пясъчната равнина, където скалите няма да пречат на твоите бени кхалид и моите хаддедихни да гледат. Двете племена ще застанат едно срещу друго и двубоите ще се провеждат по средата. Те ще се състоят поотделно между трима бени кхалид и трима хаддедихни. Печели племето, на чиято страна има по-голям брой победи. На него ще принадлежи Съкровището от крайници, което дотогава ще остане в наше съхранение. Победените трябва веднага да напуснат кладенеца и да продължат своето пътуване. Това устройва ли те?

— Да, но при условието, че сега бъда освободен.

— Ние нямаме нужда от тялото ти и ще ти го върнем. Но по-напред трябва да скрепиш споразумението с клетва в твоя хамил.

— Готов съм.

— В нея трябва да е включено, че двете племена днес няма да таят задни мисли.

— Но за по-късно не? — попита бързо шейхът.

— Не.

— В такъв случай съм съгласен и с това. Надявам се, битката няма да бъде само на игра, а на живот и смърт.

— Разбира се! Вие си я правете сериозно, за нас е все едно дали само ще си играем, или не.

— С какви оръжия ще се проведе?

Тук моят направо неповторим Халеф отговори с пълно пренебрежение:

— На нас това наистина ни е безразлично. Предоставяме го на вас. Избери тримата най-оправни бени кхалид и нека всеки от тях изрече начина на бой, в който е най-изкусен. Ние не сме свикнали да си трошим главите с такива маловажни неща.

— Не се прави на толкова сигурен в победата! Чакалът, който най-злостно лае, пръв бива разкъсан от лешояда. Аз съм готов да се закълна.

Беше развързан. Халеф седна срещу него. Корана беше сложен между тях и слагайки ръце върху него, всеки се закле за себе си и своите хора честно и вярно да сдържи постигнатото споразумение. После шейхът окачи хамаила отново на врата си и стана, за да се отдалечи. Преди да го е сторил, той се обърна още веднъж и каза:

— Аз никога не съм нарушавал думата си и днес също ще я сдържа, но горко ви, ако вие не останете верни на вашата! След кратко време ще пратя един вестител да ви съобщи какви оръжия сме избрали. Но че ще си имате работа с тримата най-уверени в победата воини, можете да бъдете сигурни. Ето защо ви давам съвет още отсега да приготвите три гроба, в които да сложите нашите противници.

И си тръгна, бутайки пратеника.

Всички хаддедихни бяха обхванати от изпълнено с очакване настроение. Двубой на живот и смърт, и то трикратен, какво събитие за всички бедуини! Най-малко съгласен с този обрат беше персиецът и човек не можеше да го вини. Той вече се намираше при целта и ето че трябваше да се откаже от всички предимства и да стане зависим от успеха на оръжията. Аз се заех с грижите му и успях дотолкова да го успокоя, че да не повдига претенции да съкровището.