Карл Май
Отвъд (7)

7. Везните на справедливостта

Както обикновено преди лягане помилвах врания си жребец, казах му обичайната сура в ухото и се увих после в хаика да спя. Но това намерение засега нямаше да успее, защото тъкмо многовъзпяваният ефенди Морфей се промъкна край тахтиревана да ми затвори очите, Ел Мюнеджи се размърда и започна да си говори по странен начин, все едно че чувах гласа на сънена птица. Тези тихи, откъслечни звуци бяха последвани от полугласни, по-добре свързани думи.

— Той е тук…? Да, слушам те… ще му кажа… ще тръгна с него… води ме само…!

Слепецът отдели гръб от скалата, раздвижи търсещо глава на две страни и попита:

— Тук ли е хаджи Акил Шатир ефенди?

— Да, тук лежа — отвърнах аз.

— Нека душата ти сега не заспива! Един лъч ще се спусне от небето, трябва да те намери подготвен, отвори му своя вътрешен мир и го приеми с благодарност.

Как звучеше? Беше свързана реч. Беше неговият глас и все пак сякаш не неговият.

— Стани! — продължи той. — И ми помогни да се изправя и аз! Трябва да те водя.

— Накъде? — попитах, като отметнах хайка и се надигнах.

— Не знам. Не питай! Ще видиш.

Подадох му ръка и го изправих.

— Ела, следвай ме!

Докато изговаряше тази подкана, той пусна ръката ми и напусна мястото с твърди, сигурни крачки. Другите се бяха събудили. Станаха.

— Сихди, бива ли и аз да дойда с теб? — прошепна Халеф.

— Да.

— А аз? — попита тихо персиецът.

— От мен да мине. Кара трябва да остане при майка си.

Ел Мюнеджи вървеше пред нас, без някой да го води. Навлезе в пустинята. Стойката му беше изправена, всяка негова крачка — сигурна и решителна, сякаш вървеше по отъпкана пътека. Сякаш не бе тъмна нощ, а светъл ден, и той не беше сляп, а зрящ. Следвахме го с удивление.

Вървяхме в приблизително северна посока, към следващия скален остров, който се възправяше пред нас като наситена тъмнота в слабия зрак на звездите. Той не се отклони от него и не спря, а започна да изкачва стръмнината бавно и толкова уверено, както аз, зрящият, едва ли бих могъл да го направя посред бял ден. При това използваше за запазване на равновесието само едната си ръка. Другата постоянно държеше така, сякаш някой, когото не виждахме, вървеше до него и го бе хванал за тази ръка. При високите крачки дори създаваше впечатление, че е дърпан. Можех ясно да виждам тези неща, понеже се намирах непосредствено зад него. Халеф и персиецът ме следваха. Най-изненадващото беше, че ние тримата често се препъвахме и подхлъзвахме в тъмнината, но слепецът — не. И нагоре не водеше никакъв път, защото навярно кракът на човек още не бе докосвал тази висока скална група. Имаше места, където трябваше да прибягвам към помощта на ръцете и да се задържам, Ел Мюнеджи не го правеше. Беше ми непонятно.

Когато стигнахме, ние спряхме най-напред да успокоим ускореното от изкачването дишане, Ел Мюнеджи — не. Той се помоли тихо, после посочи една намираща се пред нас по-издигната част и каза:

— Седни на този камък! Аз ще остана прав, защото само тялото се уморява, но духът не познава отслабване на своята сила, и не моето тяло, а моята душа ще чуеш сега да говори.

Откликнах на поканата, Халеф и баш насир седнаха до мен. Известно време старецът стоя неподвижно, леко наклонил глава настрани, сякаш се ослушваше в далечината. Намирахме се в необичайно напрежение. Сега започна:

— Приемете моя поздрав, пилигрими на тази земя, приемете го на езика на вашия свят! Ако ви говоря по нашия начин, нищо няма да доловите, защото ушите ви имат възприятие само за звука. Но ние не говорим със словесни излияния, не, нашето слово е делото.

Заслушахме се удивено, защото това не беше гласът на мюнеджията, а съвсем друг. Бях слушал имитатори на гласове, чиито постижения определено бяха отлични, но едва ли някой от тях бе в състояние не само гласа, но и неговата изразителност да промени. Ако не го виждах да стои пред мен, щях да бъда убеден, че ни говори друга личност. Той продължи:

— Отправете погледи нагоре към небесния шатър! Над и зад вас се намират звездите на Херкулес, вдясно са съзвездията Орел и Делфин, вляво — Змия, а пред вас — Змиеносец, Ра’с ал Гхул (Алгол); на Персей и стотици светове, които вие различавате само като дребни точки. Над тях се претегля Саман игхриси, (Млечния път) състоящ се от неизброими небеса, всяко от които води в друго, ново небе. Така поглеждате от вас към всички страни навън и навътре в милиони и милиарди вечности и въпреки всичко считате своето нищожно земно знание за достатъчно умно да открие Господаря и Създателя на тези светове в последното, най-велелепното от небесата. Казвам ви, няма небе, което да е последно. Както всички тези небеса образуват само едно-единствено, така и Господаря не бива да се търси само в него, нито в някое особено. И ако вие не го намирате в съсредоточието на вашия земен небосклон, то напразно ще го търсите там, в онези небеса. Вие не го намирате нито тук, нито там, защото отваряте погрешни очи, но истинските държите затворени. Търсите го така, както се стремите към опознаването на земните неща, а именно с очите на вашето оскъдно знание. Очите на вярата обаче държите затворени за него.

Направи пауза. Досега беше говорил с пълен глас, сега продължи, както когато човек иска да говори проникновено, със снишен тон:

— Имам да ви кажа нещо небесно. Дарете ми вниманието на вашия дух и вашето сърце! Вие разграничавате човека на тяло, душа и дух, говорите за глава и сърце, за разбиране, усещане, различаване и искане, за разум, разсъдък и чувство. Ако можехте да се видите, както аз ви виждам, както моето око прозира всяка вътрешна фибра на вашето тяло, всеки скрит порив на вашия дух, щеше да ви стане ясно колко погрешни са тези разграничения. Духовният човек не може да бъде разчленяван като тялото. Неговата активност не се формира от отделни сили и способности, както е при тялото — с ръце и крака, очи и уши. Дори когато класифицирате тази дейност според нейните различни методи и направления, вие си служите с погрешни имена. Както няма граница между Божието всемогъщество, всезнание и вселюбов, защото Бог е единен, така и при неговото подобие — Човека, мисленето, усещането, искането са неотделими едно от друго, защото духовният човек също е единен. Но аз ще трябва да се нагодя към вашите обичаи, иначе няма да ме разберете: Слушайте и си отбележете точно какво ще ви кажа сега! Човекът е създаден за поклонник на земята, за да стане обитател на небето. Той трябва да сее тук, за да може да жъне там. Трябва да отваря очите си тук, за да бъде зрящ там. Трябва да учи тук, за да издържи изпита там. От неговата работа тук зависи неговото възнаграждение там, защото делата му ще го последват Отвъд. Който робува тук на дейността си, а не твори непрестанно за небето, ще влезе в онзи живот с празни ръце и ще бъде отпратен. Не говорете за свое удобство: „Щом се пазя да върша зло, значи трябва да стана блажен!“ Който само се пази да не се омърси от работата, който живее тук само от Божията милост както някой ленив син от богатството на баща си, той не придобива нищо за Вечността и един ден ще пристъпи като просяк пред Божия трон. Но Отвъд просяка го отпращат, защото който тук се нуждае от състраданието на Бога, за небето от него не му остава нищо. Ето така земният живот е една подготовка, за големия бъдещ изпит. Шатрата, която разпъваш тук като поклонник, е мисал^[1] за къщата, която те очаква в онзи живот! Ти трябва да я построиш тази шатра възможно по-здраво и сигурно, да я украсиш и разхубавиш с дарбите, които са ти дадени. Трябва да се запознаеш с всичко, което земята предлага. С усърдие да изучаваш силите и законите, с които Бог управлява тук. С постоянно внимание да следиш явленията на земната природа и развитието на човешкия род и да не пропуснеш да внесеш своя дял за прогреса. Но същевременно никога не бива да забравяш, че тук живееш само в една лека шатра, която Бог, Господарят, всеки миг може да развали, за да те повика горе в дома на Отца.

Той направи тук пауза, по време на която нещо тихо си шепнеше. После отново заговори високо:

— И тъй, твоята дейност е разделена между тук и там. Трябва да се стремиш и към земните, и към небесните познания. Земните ще ти бъдат необходими за кратко време, но небесните — за Вечността. Те следователно са безкрайно по-важни. Но с печално заслепение вие постъпвате тъкмо наопаки. Работата, сякаш земята и тукашният ви живот са с вечна продължителност, а Отвъдното е само един лъжовен сън. И кой е виновен за това? Само вашето заслепение, което ви пречи да съзнаете, че има два вида познание. До познанието на Земното ви води вашата наука, познанието на Отвъдното ви предлага само вярата. Всеки отделен учен се гордее със своята малка земна наука, а гордостта на всички учени, които е имало и има, събрана наедно, доставя градивния материал за зида на надменността и самонадценяването, с който сте се оградили. Вие стоите зад този зид като пленници на вашата наука и вече не можете да погледнете — той се издига все по-високо — над него към далечината. На малкото кръгло късче небе, което можете да видите над себе си, не обръщате внимание. Та нали вашата ученост толкова лесно може да разложи въздуха там горе на съответните елементи и струящата отгоре светлина с парченце стъкло на нейните съставни цветове. Но осъзнайте, че и това все още принадлежи към земното познание и няма никаква връзка с небесното! И дори да успеете да изследвате до центъра слънцето и кръжащите около него планети, това няма да е и една крачка към познанието за Отвъдното. Изкачете се с вашата наука още по-високо, извън орбитата на слънцето… може би и това ще ви се удаде, но вие все още си имате работа с материя и сила, душата ще остане за вас неизследвана. Пред Отвъдното вашата ученост се смалява и чезне, защото тук нещата опират до небесното познание, към което води само вярата. Знаеш ли какво е вяра?

Той изрече този въпрос с подсилен тон и отправено надолу към мен лице, сякаш очакваше отговор. Ето защо казах:

— Вярата е духовното виждане на онова, което телесните очи не съзират.

Ел Мюнеджи нито се съгласи, нито оспори, а продължи, сякаш не беше ме чул:

— При вас тази дума няма пълното значение на понятието, което трябва да изрази. За това, което е вярата, никой земен език няма обхващаща пълния смисъл дума. Думата „вяра“ при вас означава упование без фактическо доказателство. Но при тези, които не живеят в земни тела, вярата означава изключващо всяка заблуда убеждение. То се крепи на най-тясно единение на вярващия с обекта на тази вяра и затова не е резултат на изследване. По тази причина вярата стои така безкрайно високо над науката. Мога да ви дам един пример, който да ви го обясни? Хаджи Халеф Омар, ти седиш тук пред мен. Любимата на твоето сърце, Ханнех, е твоя жена. Ти вярваш ли го?

Дребният хаджи бе така изцяло обърнат на слух, че му трябваше време да се опомни, преди да отговори:

— Разбира се.

— Тя живее при теб, храни се и пие с теб, грижи се за теб, сега пътува с теб през пустинята. Наистина ли е твоя жена?

— Аллах, Аллах! Горко на оня, който не иска да го повярва!

— Ти го вярваш, което означава, че го знаеш. Никоя действителност не стои за теб така непогрешимо доказана както тази. Но ето че идва кадията^[2] и изисква от теб доказателства. Трябва да удостовериш кога и къде сте родени, кои са били родителите ви, към коя вяра принадлежите, чии поданици се наричате и на кое място, по кое време и пред какви свидетели сте били съчетани в този съюз.

— Нека само посмее да дойде тоя кадия! Ще трябва да повярва, че…

— Не говори за вярване при него! — прекъсна го Ел Мюнеджи. — Убедителността според такива доказателства не може да се нарече вяра и за теб няма никаква стойност. Твоята Ханнех беше примерът, който исках да ви приведа. Ти си вярата, кадията е науката. Вярващият е свързан с истинска любов с Бога, познава го, живее в него, действа чрез него и заедно с него. Науката изисква от Бога изчерпателно документирано доказателство. Тя не го вижда, не го чува, не го усеща, защото не може да преодолее Земното. А когато някой път през зида проникне полъх от небето, ученият не е в състояние да разпознае неговият първоизточник и в своята обърканост говори за окултна наука. Но онова, което за него е скрито, за вярващите е открито. Науката може да си твърди, че единствено тя може да вижда, но има и очи, различни от нейните, бистри, остри очи, които никога не остаряват, които четат без очила в малката слънчева прашинка и без далекоглед в безмерните светове ощастливяващото слово на Божието откровение. Но колко такива очи има сред милионите хора, странстващи по земята? От съществуването на вашия род са дошли и са си отишли хиляди поколения, вярата е била за тях думата, която е при вас и до днешния ден. Намалява само броят на тези, за които тя е това, което трябва да бъде. Тя не е упражнявана. А орган, който не е упражняван, отслабва, закърнява, полека-лека изчезва и накрая идва поколение, на което той изцяло липсва. Науката, познанието за земното, е предпочитана от прастари времена. Затова се развива. Неизброими са тези, които й служат. Тя ги прехранва, подсигурява им непрестанна работа. Израства до исполински ръст, посяга дори към звездите. Въпреки големината на ограждащия зид нейните ратници я считат по-висока и от Бога. Познанието на Небесното не намира същите грижи, защото изискваните от него упражнения биват смятани за маловажни. Да, Божии чада има безчетни тълпи, но те са такива само по име. Понякога, разбира се, тук и там се появява живата вяра и веднага от нея излиза сила, която дарява потоци благословия. Но едва станала могъща, хората я превръщат в дума, в девиз за земни цели, в кървави надписи по знамена, които мъкнат от клане в клане, докато тя накрая рухне. На науката хората подсигуряват мир, макар да изготвя оръжия за битки, а вярата, тази мирна дъщеря на небето, която проповядва любов и помирение, превръщат в карикатура на самите себе си, навличат я в одеянието на омразата и я използват като повод за нови битки. Така правят от думата „Вяра“ противното на това, което трябва да бъде тя за човечеството, и клатят с подигравателна усмивка глава, когато някой се осмели да твърди, че тя води до висшето познание и е единственият път към истината. Но Всемъдрия дава вечни закони, които винаги съществуват и действат, които никога не престават да насочват и владеят също вашите въздигани в култ сили и материя, и тези закони са дадени на вярата за идната победа. Само я приемете, както сте приели науката. Посветете й същото усърдие, същата работа и енергия и скоро ще разберете, че тя е по-силна, по-могъща от нея. Защото науката е резултат на човешки стремеж, но вярата има Божи произход. Науката ви учи на естеството и взаимодействията на веществата, но вярата ви кара да гледате към Бога и ви води до общение с него. Не мислете, че науката владее повече територия от вярата! В безкрайното царство на вярата има повече провинции отколкото в преходните области на науката, само че последните се намират по-близо до земния начин на мислене от първите. Тези на науката са отбелязани по вашите книги, но на вярата тепърва ще бъдат откривани. Ако работите с преданост и въодушевление и изследването на тези небесни територии, ще изострите душевните си очи, които досега са били затворени, опитът ви ще прерасне в познание и скоро ще съзрете онова, което е оставало скрито досега за вас. Човечеството е добре обучено в земните неща, но в небесните — не. Вържете здраво единия си крак нагоре към тялото и се движете занапред само на другия. Вързаният лека-полека ще се парализира, ще изсъхне и накрая ще откаже да функционира. Така Човекът куцука сега едноног в живота, подготвен само за земното странстване, но за пътеката на Отвъдното му липсва кракът. Упражнявайте се във вървене по Небесния път! Той не е толкова труден и еднообразен, както си мислите. В началото води, наистина, по неравни, каменисти участъци, но скоро стигате до поля, по-великолепни от които никъде другаде няма, а после ще ви се разкрие извисеното, сияйно велелепие, което се открива за вярващия поглед отвъд пределите на съмнението. Вие трябва да се радвате, разбира се, на постигнатите върху земята и за земята придобивки, защото битката с живота и успехите на духовното търсене закаляват също и душевната сила. Но пътят към Отвъдното ви предлага още по-възвишени радости, които при крайната цел се разрастват до блаженство и вечна наслада. И така, две са задълженията, за чието изпълнение ви е призвал Господарят. Вие трябва с всички придадени ви сили да творите за Отсамното и за Отвъдното. Но тези задължения всъщност не са две, а едно. Вие трябва в Отсамното да творите за Отвъдното. А колко много сте го правили досега! Отсамното така ангажира дейността на Човека, че той и сега още не познава Ес Сечме, Мястото на пресяването, което се намира между мига на умирането и Портата на Небето. Аз поглеждам във вашите сърца и съзирам в тях въжделение към светлината на Онзи свят. Аз нямам право да ви покажа онези селения, в които живее Бог със своите блажени, защото при блясъка на великолепието, очите ви ще ослепеят още от първия поглед, но до Мястото на пресяването, техния преден двор, мога да отведа вашите души. Трябва само да се поверите на моето водителство и в продължение на един кратък земен час да стоите пред откритото Отвъдно. Каквото видите там, си го отбележете за живота! Ще го направя, за да ви дам една представа за това, което може да постигне вярата, и където достъпът на вашата най-голяма ученост е во веки запретен. Защото, казвам ви, в Деня на Съда, който за покойните започва по-рано и продължава по-дълго, отколкото си мислите, всеки ще дава сметка не за богатството на своя дух, а единствено за съкровищата на своето сърце. Не между образован и неук, а между добър и зъл, между любов и злост ще се прави разлика. Сега аз ще покажа на моя приятел, чрез когото ви говоря, онова, което трябва да знаете. Той ще ви го казва и ако нещо не разбирате, ще можете да питате, но въпроси със земно любопитство ще остават без отговор.

Невъзможно е да се опише настроението, в което сега се намирах. Над нас — покритото с воал небе, по което можеха да се различат само звезди до четвърта величина. Около — нас пустинята, разстлана с тайнствената си смълчаност под зрака на тези звезди. Пред нас стои загадъчният мъж, който бе сляп за Отсамното, но зрящ за Отвъдното. А в нас се раждаше предчувствието за разбулването и осветяването на един неизследван досега мрак. Но къде се намираше това Място на пресяването, за което бяхме чули? Наистина ли при Отвъдното, или във въображението на един фантазиращ си, може би душевноболен човек? С какво щеше да е свързано обещаното разяснение? С една от най-важните наши догми или това просто щяха да са съновиденията на един нервноболен мохамеданин? Бях във висша степен напрегнат, а Халеф и персиецът сигурно не по-малко, защото като ориентация имаха повече възприемчивост за подобни положения от мен, хладно мислещия европеец.

— Ела! Ще те водя! — чухме мюнеджията да казва с досегашния странен глас, след което отвърна със собствения си, съвсем различен тембър: — Следвам те, Бен Нур, ангел на Аллах и учител на моята душа.

Ще си позволя, за да направя следващото по-лесно разбираемо, да разграничавам този Бен Нур от Ел Мюнеджи. Вярно, говореше само слепецът, но това, което чувахме, беше диалог между две лица с толкова различно звучащи гласове, че при затворени очи можехме да се закълнем в присъствието на още един човек.

Мина известно време, едва смеехме да дишаме. Изведнъж чухме слепеца да извика със собствения си, уплашено звучащ глас: „Дръж ме, о, дръж ме!“ После отново стана тихо. Той стоеше както от самото начало високо изправен, вдигнал едната ръка до страната си, сякаш тя вече не държеше никого. Другата прекарваше по лицето си и движеше глава като някой, който удивено се оглежда.

— Пристигнахме. Сега остани до мен и кажи какво виждаш! Не се бой от нищо, защото аз съм при теб, и никой няма да посмее да приближи.

Слепецът изговори това с гласа на Бен Нур, след което отвърна със собствения си:

— Не се боя, понеже често си ми показвал странни неща, без нищо да ми е навредило. Зная, че при теб съм в безопасност.

Озърна се с оживени движения на главата и каза:

— Какво чудо! Къде ме доведе? Виждам предмети и хора, които все пак, не са предмети и хора. Всичко е оформено и се движи както на земята и все пак ми се струва, че тук нищо не е земно.

— Само кажи какво виждаш, после ще ти обясня! — повели другият глас.

След това мюнеджията вдигна ръце и продължи:

— Стоя на един висок, широк камък само с теб. Зад нас се простира един зид, чиято височина и краища не мога да различа. Той има множество тесни и ниски отверстия, през които непрестанно се появяват хора и идват към нас, за да се съединят в широка, плътна корона.

— Това е Ел Вида^[3], зидът, от другата страна на който свършва земният живот при една от тези врати. Никой смъртен не може да спре пред него или чак да се върне, освен ако Бог не му разреши. Говори нататък!

— Пред мен се намира обширна пуста земя — подчини се слепецът на подканата, — ограничена от черна зееща бездна. Над нея има мост с ширина острието на бръснач.

— Това е Ес Сират, Моста на смъртта — обясни Бен Нур. — Минава над Ел Халак, Бездната на гибелта. Различаваш ли къде свършва?

— Да, виждам, но не така ясно, както бих желал. Това е някаква порта, която щях да видя по-определено, ако над нея не светеше огненият надпис „Към блаженството!“ Тъмни са ми също продълженията на страните й, издигащи се от бездната. Но горе сияе някаква ведрина, която не може да произхожда от някое слънце. Като я съзерцавам, у мен се поражда неописуема наслада и копнеж, който иска сякаш да ме повдигне и понесе нататък. Ала нозете ми са здраво залепнали за камъка. Не мога да тръгна, твърде тежък съм.

— Ти си толкова тежък, защото още принадлежиш към земята. Аз само за един час преодолях за теб валидния там закон за тежестта. Казвам час, защото тук, където се намираме, времето все още съществува. Вечността започва там при моста. Ти стоиш тук при Отвъдното, не в Отвъдното. Това е крайната точка, до която имам право да отведа твоята безсмъртна душа, тъй като тя все още трябва да носи земното си одеяние. Следователно ти стоиш тук между Времето и Вечността, не преди смъртта и не след смъртта, а в промеждутъка, и всичко, което съзираш тук, се случва с душата по време на умирането. Какво виждаш още?

— Виждам множествата души да се носят на вълни през зловещата, безмълвна пустош на смъртта към моста. Аллах да ме закриля и запази!

Последното изречение старецът изкряска високо, сякаш някаква опасност се бе втурнала внезапно към него. И разпери уплашено ръце, търсейки опора. След това ги свали успокоено и си отговори с гласа на Бен Нур:

— Бъди спокоен, държа те. Ти нарече времето на умирането, в което се намираш, тихо и безмълвно. Сега научи, че освен тихо отдадена раздяла има и друга. Говори!

— Надигна се буря, в която моята скала затрепери, мрачни облаци бяха шибани на откоси край мен, светкавици проблясваха, гръмотевици тътнеха. Чувах бойни крясъци и пукота на изстрели. Сега това отмина, но около мен се стеле мъгла. Не виждам вече нищо, но чувам гласовете на умиращите. Майки ридаят за своите деца, жени скимтят за мъжете си, скъперници крещят за богатството, което трябва да оставят, владетели за своите тронове, честолюбци за славата си. Отвсякъде се носят крясъци, писъци, вопли и плач. Ако слушам по-дълго, това и мен ще ме доведе до смъртта. Слава на Аллах! „Отче, в твоите ръце предавам своя дух!“, извика примирено един вярваш. Отново виждам множествата да се движат на вълни безмълвно и спокойно. По средата на пътя съглеждам някаква пътечка като тясно мостче, от двете страни на което стоят светли ангели. Тя е подвижна и толкова тясна, че хората могат да минават само поединично. Но никой не може да я избегне, всички трябва да минат по нея.

— Това е Ел Мизан, съдбоносните Везни на справедливостта. Те премерват всяко дело, всяка дума и всяка мисъл. И най-мимолетното от твоите чувства да полегне отгоре, те веднага ще ти кажат колко тежи то. Виждаш ли какво правят ангелите при тази пътечка?

— Един току-що пристъпи от тяхната редица и хвана за ръката преминалата по везните душа, за да я поведе към моста.

— Не само към моста, а по него до отвъдната страна. Тази душа е претеглена и е установено, че е достойна за Божията милост. Ето защо тя ще премине благополучно за ръката на своя лъчезарен водач Ес Сират. Но онези, които са премерени твърде леки, които гордо са парадирали на земята със своите достойнства, робували на дейността си, разчитали на своята мнима безпогрешност и поради това са пропуснали да извършат същинската работа, няма да намерят тук закрилник, а ще бъдат предоставени и тук на обичайното им себеупование. Ел Халак, Бездната на гибелта, стои отворена за тях, защото още тук, в часа на смъртта, не чак в отвъдното влиза в сила великият закон на Извечното правосъдие, че човек ще бъде наказан точно според това, което е съгрешил на земята. Не вярвай на мирните, кротко усмихващи се черти на някой покойник! Това е свалената одежда, по която не можеш да различиш при какви мъчения нейната притежателка, душата, се е разделила с нея. Смъртта не настъпва само с последната дума, която умиращият изрича, нито с последното движение, което околните забелязват. Никой земен не е в състояние да проникне до сънищата на мъките, които трябва да бъдат изтърпени, между тази дума или движение и истинската крачка към Отвъдното. Сега отправи очи към самите множества на минаващите! Виждаш как се събират и подреждат съответстващо едни с други, за да изминат на групи съдбоносния път. Кажи какво съглеждаш! Каквото не знаеш, ще ти го обясня. Мюнеджията отговори:

— Току-що се събра една голяма тълпа хора, които благочестиво вдигат ръце и смирено свеждат глави. Устните им се движат в молитва. Отпред носят знаме, на което може да се прочете думата „Диянет“^[4]. Това са добри хора, които сигурно ще минат щастливо по моста.

— Лъжеш се. Допускаш да те заблуди носената отпред благочестивост, както са били измамени спътниците на техния земен живот. Това са обичайните посетители на Божия храм. Те не са се събирали за литургия. Просто са отивали там в определено време, с подходящите дрехи, но скришом са поглеждали наляво и надясно дали хората ги виждат. Изричали са своите молитви, слушали са думите на проповедника и са си мислели, че всичко това вече хиляди пъти са го чували и следователно го знаят също така добре както мъжа там при амвона. После са се връщали вкъщи с вдигнати глави, защото са изпълнили своя дълг и са принудили Бог да им бъде благодарен. Изисквали са от този Бог да впише в Книгата на живота мястото на блаженството, което много рядко са оставяли празно. По това небе няма за тях място като заеманото на земята. Всички те ще, се сгромолят от моста в дълбоката бездна. По-нататък!

— Виждам приветливи хора да се събират около един стяг, който носи думата „Карам“^[5]. По лицата им грее усмивка на благост, доброта и милосърдие. Стискат си ръце и изглеждат радостни, че са се събрали тук. Тях някой ангел ще преведе отвъд, съвсем сигурно.

— Не! Това са така наречените „добри хора“, благите, приятните, винаги радушните, благодетелните, милосърдните, възхваляваните заради своята човеколюбивост. Ти наричаш усмивката им блага и кротка, но везните там ще го окачествят като самодоволство. Тези благородни хора са били любезни само за да бъдат възславяни. Тяхната любов към ближния, тяхната благост притежават скрито скорпионово жило. За тях е било наслада с най-любезна физиономия и по време на най-добродушна реч с някоя дума дълбоко и тежко да наранят душата на ближния и да му отровят така живота. Те са знаели, че блясъкът на техните благодеяния ще се отрази върху тях и следователно не са се доказвали на други, а на самите себе си. Тяхната постоянна тактичност и вежливост е била само привидност, добра пресметливост, защото са знаели, че не е лесно да бъде отблъснато желанието на една такава обичливост. Това винаги сияещо външно благоволение и дружелюбие вътрешно е било вампир, който е умеел максимално да изсмуква заблудените от тази ръка. Виждаш ли как дружината им се уголемява все повече и повече? Не се учудвай, защото към тях принадлежат всички онези добри приятели и приятелки, чиято лъскава преданост не е била нищо друго освен себелюбие. Те са използвали теб, влиянието ти, имота ти, изследвали са жадно всички твои слабости и недъзи, за да извличат от тях облага или да ги осмиват със себеподобните си. Загнездвали са се при теб като пустинни бълхи (Sarcopsylla penetrans), чието ухапване първо предизвиква приятен сърбеж, но после образува болезнени гнойни язви. Радвали са се по-високо от теб, когато ти си се радвал, но тайно са се пукали от завист! Привидно с дълбока печал са споделяли твоята скръб, ала тайно са изпитвали радост. Давали са ти с най-искрено съпричастие лош съвет и когато те е довеждал до беда, са съумявали да припишат вината на теб и вътрешно са ти се подигравали. Погледни ги сега! Как топло си стискат ръцете и лицата им сияят от радост към приятеля, но във вътрешността си всеки мисли, че той ще стигне отвъд, а те — не. За тези, които стоят под знака „Карам“, небето е затворено. Говори нататък!

— Приближава необозрима тълпа, която носи вимпел с думата „Хакк“^[6]. В нея са застъпени всички съсловия, защото виждам хора с високо и ниско положение, богати и бедни, учени и неуки, князе, служители, воини, търговци, занаятчии и дори просяци. Те приближават спокойно и благодушно, с твърда, сигурна крачка и непоколебим поглед. Увереността, че ще преминат моста със стегнат марш, личи у всички.

— Почакай, докато стигнат везните! Как различно ще гледат тогава и ще се влачат напред! — каза гласът на Бен Нур. — Те следват пряпореца на своите „права“, но имат предвид не човешките права, дадени им от Бога на земята, а измъдрените от самите тях. Те не са това, за което се представят, а точно обратното — нарушители и размирници. С думата „размирица“ имам предвид не съзаклятие срещу трона на земен владетел, а възбунтуване срещу Божиите и осветените от Бога човешки закони. По земята има непрекъснато бунт срещу тези повели — тук в тихо ровеща скритост, там във видимо, все по-разширяващо се брожение, другаде в открита, брутална агресивност. Хората се отучват да се подчиняват, всички искат да командват. Богатият изисква милостини за златото, просякът — подчинение на повелята за благодетелност. Работодателят се позовава на правото на своя предприемчив дух, своята търговска дарба, работникът — на стойността на своите умения и своите ръце. Величията на земята изтъкват привилегиите на своето потекло, другите издигат срещу тях своите лични достижения. Този тук иска с блудкави думи подчинение на съхранени в хода на столетията организации, онзи там иска със същата речовитост, хората да се покоряват на изискванията на новото време. Изготвят се нови права и нови задължения, на които придават благозвучни имена. Така се говори за право на равенство в най-различни отношения, за право на свободна мисъл, работа, възнаграждение, съюзяване и побратимяване. Всеки застава в бойна готовност, за да брани правото, което счита за свое, без да прави сметка, че с тази защита накърнява вече други права. Така единият действа против другия, а същинската, действителната истина е, че всички не са прави. Защото според Божията воля Човекът има само едно-единствено право и само един-единствен дълг, а именно правото и дългът на любовта. Как обаче стоят нещата при вас в земния живот? Има ли и един човек, който да се откаже от правото на любовта? Не! Но колко малко са тези, които посвещават целия си живот, както именно повелява Бог, на дълга на любовта! Погледни ги онези, дето минават там! Всички те са крещели за справедливост, но не са давали справедливост, защото не притежаваха любов. Говореха и пишеха, караха се и ревяха за своите едни на други противоречащи, едни срещу други възправяни права. Недоволстваха срещу хората и Бога. Изискваха с патетични гласове справедливост от него, но му отказваха неговото право — вярата в него и любовта към него. И ето че сега пристигат дори тук със същите претенции — изискват блажеността като свое право. Поставят голяма удивителна след Божията справедливост и си нямат представа, че там на везните ще бъдат претегляни според тяхната вяра. Кои идват сега?

— Виждам красивия надпис „Мухаббе“^[7]. Онези, които крачат зад него, сигурно са предопределени за блажеността, защото ти нали току-що поиска любов. Различавам…

— Мълчи! — прекъсна го строго Бен Нур. — Тези, които минават сега, са били поклонници на идоли и лъжливи богове, повече нищо. Това са бащите, майките, познавали само един предмет на своята любов — сина или дъщеря си. Това са мъжете, обожествявали своите жени, и жените, прекланяли се пред своите мъже. Любовта, насочена само към едно лице, не е любов, а грозна, отблъскваща карикатура. Погледни майките, коленичещи като робини пред краката на своите дъщери, и съпрузите, отъпкани в прахта от горещо обичаните, обожествявани нозе! Най-дребното желание на боготворените устни ги пришпорва в галоп, докато за изпълнението на Божите повели, за благото на ближния едва им остава някоя бавна крачка. Как се стрелкат при всяка думица и как копнеят при най-малката раздяла! Как работят и се грижат, изцяло се отдават, жертват, докато обликът на тяхната душа напълно се размаже и разлее! Но за този, на когото дължат всичко, що им е дадено, на когото принадлежат за Време и Вечност, те ръка за подаване нямат. А когато той в своя свещен гняв сложи край на идолопоклонничеството им, изземвайки от живота предмета на тази шутовщина, какви стенания и ридания могат да се чуят тогава и какво отчаяние, достигащо до желание за самоунищожение, може да се види! Който поставя по такъв начин някой човек по-високо от Бога, нека там при везните и по моста разчита на този човек, не на Бога. Това е непоколебимата справедливост, която превръща предмета на греха в средство за наказание. Сега погледни надолу към тези толкова обожествявани кумири! Те толкова дълго са били почитани и прислужвани, че това е започнало да им се струва саморазбираемо, и ето как изискват със самосъзнанието, че притежават удивителна достойнства, и по-нататък да им се възхищават и да бъдат обслужвани. Така стигат до високомерие и самопревъзнасяне. Понеже не са имали друго да правят, освен да бъдат обичани и обожествявани, те са станали физически и духовно лениви и все по-малко са били в състояние да изпълняват своите земни задължения и да се занимават с мисли за Отвъдното. Те са били обичани и гледани духовни мъртъвци. Силите им все повече чезнели, докато се превърнали в сенки на самите себе си, но все още продължавали да искат да ги боготворят. И сега крачат с гордото убеждение, че на небето им е гарантирано място като на земята. Но те вече са се насладили на своите благини на земята, а кумири Отвъдното не познава. Нататък! Слепецът продължава:

— Приближава някакво бляскаво шествие, пред което е носен високо отдалеч видимият надпис „Ха’ихна“^[8]. Тези хора идват насам гордо, с величави крачки и победоносни физиономии. Чертите им изразяват съзнание за достойнство и извисеност Те също, изглежда, принадлежат към различни класи. И макар да вървят бавно, виждам, че всеки се старае да излезе пред другите. Те трябва да са знатни господари, които сигурно не очакват да ги изкарат твърде леки.

— Да, на земята те са били властелини, властелини в различни области, но трябваше да се съберат на пътя към Везните на справедливостта. Там има князе, които са управлявали страни и народи, но не са могли и себе си да владеят. Има разни сановници, които не са били достойни за поверения им от Бога сан. Има големи учени, светила на науката, които са се считали за господари и самодържци в мъдростта и са се възпротивявали срещу разбирането, че всяко земно знание и познание е само временно прозрение, а единствено вярата води до истината и съвършенството. Там са пашите и султаните на мамона, които от своите горделиви престоли са заробвали и хвърляли във вериги безимотните, без да подозират, че самите носят веригите на най-окаяното робство, съществуващо на земята — изкованите от кюлчета злато пранги, задушаващите върви на кесията. Там са гениите, които са използвали своите прекрасни духовни дарби за борба срещу този, който им ги е дал. Също артистите, за които предупреждението, че истинското изкуство трябва да се стреми нагоре, е било смехотворно. Там са господарите на перото, литературата, вестникарските крале, които са си служили със своята велика сила само за собствени цели. Там са героите на фразата, ораторите на народа, говорителите на парламента, които са хвърляли в събранието своите модерни думи като експлоадиращи бомби, без да ги е грижа, че един ден за това ще бъдат поразени от смазващата дума на Съдника, за която е писано: „Думата на Бога е като чук, който скалата разбива!“ Всички, които сега изброих, са поставяли своята наследствена или узурпирана власт на мястото на любовта и сега за свой ужас ще научат там при везните, че тази злоупотребена от тях сила не е в състояние и на една хилядна част от дебелината на косъм да наклони Вечната справедливост в тяхна полза. Продължавай с доклада си!

— Тези, които идват сега, следват един флаг, на който може да се прочете „Шатаре“^[9].

— Не говори повече за тях, виждам ги! Това са земните умници, които се пазеха да излязат открито със своята вяра. Тяхната изгода им го забраняваше. Там са и срамуващите се, които ги беше страх да не ги осмеят. Казвам ти, има дори хора, които биха желали да се молят, но не го вършат, защото се боят не само от себе си, но и от Бога. Те виждаха Сеяча на Божията любов да крачи по полята и виждаха враните на неверието да кълват след него семената. Приближаваха бездейно, оставяха го да сее несмущавано и не пречеха на птиците да провалят успеха на това дело на любовта. Едните са се криели от Бога, другите не са били нито за него, нито против него. Нека сега видят как ще преминат по моста отвъд. Нататък!

— Сега идват облечени в безукоризнено бяло фигури, начело на които чета девиза „Надафе“^[10]. Походката им е много предпазлива, за да не докосне кракът им нещо нечисто, а ръцете им непрестанно отстраняват долетелите до дрехите им прашинки.

— Да, това са чистите, неопетнените, чийто единствен стремеж е бил да не допуснат по тях да се види и най-малката омърсеност. По отношение своето външно морално поведение са вървели на пръсти, за да не си изцапат нозете; извършвали са най-смехотворни стъпки и скокове, за да си избират нравствено сухи места; винаги са гледали да остават сами и ако някой път някой седнел до тях, са се отдръпвали уплашено. Никога не са влизали в съприкосновение с някой параграф от наказателния кодекс. Пазели са се също от всяко друго прегрешение, което не е третирано от този закон. Само мисълта, че по тях може да бъде посочено нещо фалшиво, ги е хвърляла в ужас, защото добрата репутация за тях е била висшето благо. Така целият им стремеж е бил само към един добър външен вид, към реномето пред ближния, но по отношение своята вътрешна чистота те не са работели. Такъв един безукоризненик определено не е бил способен на кражба, но от Бога той е откраднал по-голямата част от своя живот. Никога не се е провинявал в някоя подлежаща на наказание измама, но е лишил своята жена от щастието в живота и децата си от радостта и красотата на тяхната младост. Държавна измяна, оскърбление на суверена при него е било невъзможно, ала небесния суверен, Бога, безброй пъти е осквернявал в своята вътрешност. Грабеж и изнудване е считал за най-позорни дела, но е принуждавал работниците си да се трепят за него, тъй като са били зависими само от него. Фалшификати, фалшиви теглилки при него не могли да се намерят, но е разкривал търговските тайни на своите конкуренти, а на клиентите си е продавал разводнено мляко и месо от умрели от болести животни. Подкупи в неговата служба е нямало, но мястото, което можел да даде, получавало протежето на негов приятел, не достойният. Така всички те са били външно чисти, но вътрешно пълни с мръсотия. Сега везните там ще мерят не външния, а вътрешния човек. И сега ли още мислиш, че тези „чистници“ ще минат благополучно по моста?

— Сърцето ми се къса. Толкова много народ видях, а само един бе достоен за милостта на Аллах. Нима бездната ще погълне всички останали? Та няма ли поне още на един да се зарадвам, който да стигне отвъд до Портата на блажеността?

— Те не бяха достойни за милостта на Бога, защото не са се стремили към нея. Който се е изтъквал със своите мними заслуги и е искал за тях подобаваща отплата, но не милост, няма и да я намери. Но аз забелязвам, че желанието ти отива към изпълнение. Кажи какво виждаш сега!

— Идват една до друга две жени, съвсем сами. Едната е облечена много красиво, другата — много просто. На известно разстояние ги следва безмерна върволица от мъже и жени, които не носят никакъв знак. Има и много деца. А сега отсреща над Портата на блажеността внезапно пламва някаква ярка светлина и озари мрачната меланхолия при нас, превръщайки я в прекрасен ден. Виждам, че ангелите гледат към това шествие с радостно очакване. Да не би да се състои от щастливци, на които е отредено да достигнат Небето?

— Да, то е предопределено за тях! Ти чу, че се намираш тук във времето на умирането. До нас внезапно достигна ярката светлина на Отвъдното. Смъртният час на тези, които сега идват, предвещава щастие. Те ще бъдат облени от утринната заря на Вечния небесен ден. Онези поставяха изисквания към Бога, искаха небесно възнаграждение за своите въображаеми земни достойнства и добродетели. Но тези, които сега се появяват, са далеч от такава самозаблуда и самонадценяване. Съзнавайки своето несъвършенство, те приближават със смирение. Везните на справедливостта, а на смирените Бог дава милост. За тях е радостта на ангелите, за тях още с умирането започва блажеността.

— Кои са двете жени? — попита слепият.

— Те са героини на горестта, на търпението. Едната княгиня, другата работничка, те стояха на най-високото и най-ниското стъпало на земния живот, в такава отдалеченост една от друга, че не се познаваха. Но колкото и да са различни пътищата в живота, всички те се събират при голямото решение на смъртния час. Княгинята беше едно мило, весело дете, което с радостни очи гледаше към многообещаващото бъдеще — всички предпоставки за земно щастие бяха налице. Но ето че дипломацията посегна с желязна ръка към нейната благосклонна досега съдба. Изтръгнаха я от обичните родители, братя и сестри и я отведоха в далечна страна, при чужд народ, в близостта на владетел, на когото сърцето й не можеше да принадлежи. Златният момински ден си беше отишъл, слънцето на земното щастие бе залязло. Студени задължения започнаха със страшен товар да тегнат върху нейното горещо сърце, върху нейната нежна душевност. Едва намираше дъх за своята изискваща разбиране и любов душа. В това чувство на задух закрещя тя към Бога и той й изпрати Ангела на вярата като спасителен вестител. От висините на небето се вливаше в нея сила да живее за задълженията на земята и затова този живот от своя страна се стремеше нагоре. Тя полагаше своя копнеж за идното щастие в ръцете на Вечната любов и го получаваше обратно като стремеж да се грижи за поверения й непознат народ. Раздаваше, макар самата необичана, любовта от висотата на своето положение по всички страни надолу Отказвайки се от всички лъскави земни блага, тя се превърна в скромна и безпретенциозна дарителка на доброта, която действа скришом. Мразена като княгиня и изолирана в мразовита самота, тайно беше даряваща благословия и милосърдие майка за нуждаещите се. Всеки преминал без някое безшумно извършено благодеяние ден й се струваше изгубен. Така преминаха нейните години и когато се сбогува сега със земята, никакво княжеско велелепие не озарява нейния самотен смъртен одър. Само една-единствена вярна слугиня коленичи там и се моли високо и покъртително. Само тя беше разбирала и обичала покойната княгиня, беше близка свидетелка на нейните страдания и мълчалива пратеница на нейната благодеятелност. Само тя знае какво е била обичната й господарка за своя народ. Но не, не само тя. Освен нея има и още един, който всичко вижда и знае — Всемъдрия изследовател на сърца и мисли. В неговата книга са вписани за Вечността всичките безчет горчивини, които е изпитала по трудната пътека на самолишенията, всички нападки, които е изтърпяла с богоотдаден отказ за съпротива, и също цялото обилие от любов, което е изливала върху бедните и онеправданите. Сега, в мига на раздялата, хлипането на молещата се до нея слугиня достига до ушите й от все по-голяма далечина и така също се губи за нея времето на търпението и незаслужените страдания. До страната й отново се появяват красивите, златни момински дни, а отпред, при Везните на справедливостта, й махат ангелите с усмивка на небесна любов. Казвам ти, земният трон беше за нея стол на мъченията, обкръжен от множество завистници. Но какво са всички тези мъки пред великолепието зад портата отсреща, където от всеки миг на някогашната горест и от всяко отделно деяние на любовта ще заструи насреща й неизчерпаем извор на блаженство. Всезнаещия Отец на Небето не забравя нито една секунда от страданията на своите деца и нито една от техните сълзи, колкото и скришно да са изплакани.

Тук мюнеджията извика радостно:

— Имаш право! Сега виждам ангелите да й махат. Тя протяга ръце към тях и ускорява крачки. Другата, която върви до нея, също.

— Тя беше дъщеря на мизерията — обясни Бен Нур. — Детството й беше глад, презрение и работа. Никога не видя очите на любяща майка, а от суровия баща усещаше само безмилостно удрящата ръка. Захвърлена сред чужди, безсърдечни хора, служеше вярно и честно. А когато помисли, че е намерила сърце, на което може да се повери и да отдаде своето, то се оказа на груб, безчувствен мъж. Той робуваше на хазарта, алкохола и други пороци. Мразеше реда, работата и всяко обвързващо го задължение. Тя трябваше да се труди и грижи за него и многобройната челяд и го правеше тихо и всеотдайно. Но онова, което припечелваше с неуморна работа, онзи изливаше в гърлото си. Тя не виждаше плодовете на своя труд, но не преставаше да работи, защото вярваше, че децата са благословени от небето, за което трябва с майчини грижи да се окаже достойна. Ето че мъжът умря. Тя го погреба, плака на гроба му, скърби за него, без един упрек да отправи подире му. Но сетне силите й за децата сякаш се удвоиха. Хранеше ги по-добре отпреди, изпрати ги на училище, изучиха занаята. И не се оплакваше с нито дума за нощите, в които седеше край лампата, за да стори нещо повече от своя дълг. Синовете си взеха жени, дъщерите — мъже, майката продължи да работи. Появиха се внуци, което още повече увеличи нейните грижи. Но никой не й благодареше. Никое дете нямаше място при себе си за майката. Едно мизерно помещение на тавана, една масичка, стол и бедняшка постеля — това бе работното място на безкрайната майчина вярност. Беше забравена. Никой не отиваше при нея, също децата и внуците й. Искаха тя да отива и се ядосваха, когато треперещата ръка на старицата вече не носеше колкото по-рано. И сега тя се спомина. Никое от децата й не е при нея да склопи добрите, винаги бодри очи. Земният живот й отказа всяко щастие; всеки слънчев лъч. Едва сега, в своя смъртен час, опозна тя блясъка на светлината. Отсамното я измами с възнаграждението за нейната работа, Отвъдното ще я обезщети хилядократно за тази загуба.

— А нейният мъж? Ще го види ли тя там? — попита слепецът.

— Не питай за него! Той беше от онези приказливци, които с пламенно въодушевление събират поборници за човешките си права, но вкъщи отричат своите съпружески и бащински задължения. Той не мина по Ес Сират, Моста на смъртта. По-добре погледни гъстото множество, което преминава сега на вълни!

— Да, това са тихи, предани на Бога хора, на които личи, че не носят никакви земни претенции, макар да забелязвам сред тях доста знатни люде. Блясъкът на Отвъдното става все по-ярък. Него ли виждам да сияе като магичен ореол около главите им и да се устремява нагоре там насреща?

— Не. Онова, което виждаш да свети Отвъд, е Вечната любов, от която на всеки човек е даден на земята по един лъч. Ако се грижи за този небесен огън, той остава при него, свети му през живота и се устремява заедно с него в смъртния час към отвъдното, към своя първоизточник. През земните дни той е горял в олтара на сърцето като неугасима свещена светлина на вярата. Сега, когато вярата преминава в съзерцание, този лъч също заструява назад, откъдето е дошъл, и озарява с нимб главите на тези, на които гарантира преодоляването на моста. С какво удоволствие бих ти разказал за всеки поотделно защо носи този ореол, но те са толкова много, а на теб на това място ти е отредено кратко време. Ти още принадлежиш към Отсамното, а тук се преминава в Отвъдното. Застоиш ли се по-дълго, тлението ще обхване и теб, а на това аз трябва да попреча. Като твой ангел-хранител имам грижата земния ти път да не се скъси с нито миг. Защото той е подготовка за Ел Мизан, Везните на справедливостта, през които и ти трябва да преминеш. А всяка секунда от Отсамното е от незаменима скъпоценност, защото може да е нужно да се спечели някоя заблудена душа! Но неколцина все пак ще ти покажа… Виждам мнозина, които са прегрешили срещу държавните закони и съответно са били наказани. Един грешник, който е направил покаяние, доставя в Небето повече радост отколкото деветдесет и девет други, които се считат за праведни. Сред онези има пропаднали от всякакъв род, на които Милостивата любов е придала сила отново да се изправят. Там има князе и пълководци, обвинявани за масовите изтребвания в сраженията. Но те са невинни, защото това им е било наложено. Виждам прочути представители на науката, които в своята ученост не са забравили вярата и любовта. Тяхната слава ще сияе на Небето двойно по-ярко. Виждам богати хора, които са хранели гладните, поели жадните и обличали голите. Те трябваше да оставят своите богатства на земята, но в замяна имат събрани небесни съкровища, които ще бъдат премерени на везните до теглото на перлената капчица роса. Виждам свещеници, които са били не просто само учители на Словото, а истински проповедници на Любовта. На тях е въздадено, хвалата на Господа да звучи навеки. Виждам могъщи величия на земята, които са били добри бащи, мъдри възпитатели и благодушни ощастливители на своите народи. Наистина ти казвам, Отвъд те ще бъдат поставени по-високо, отколкото са владеели Отсам. Виждам богат човек, посветил състоянието си на милосърдието, просяк, делял последния си залък с уличното псе, и малко момче, дало вода на жадната птичка. Виждам знатни жени, които не са се срамували да навестяват колибите на бедните, болните, вдовиците и сираците и да показват на презрените, че те също са братя и сестри в голямото домочадие на Всеотеца. Бъди убеден, че везните ще ги намерят достойни да бъдат причислени към семейството на блажените. Виждам души, самото присъствие на които е въздействало като тешителен слънчев лъч. Небесно щастие е, че има такива хора. Отвъд те ще сияят много по-ярко отколкото през отсамното пилигримско време. Виждам съдии, които дори в най-грозното престъпление са търсели човека, за да могат да отсъдят възможно по-леко наказание. Измамени, ограбени, оскърбени, които не само са простили, но са съумели и да забравят Бог и с тях ще бъде милостив съдник. Сред това множество виждам хора на изкуството, чийто стремеж е бил да показват в своите творения надмощието на доброто и красивото над злото и грозното, сиреч Божието откровение в Човека. Те не са се ровили с наслаждение в мръсотията, не са превръщали жестокостта и порока, под претекста да бъдат правдиви, в стъпало на своята слава, защото са знаели, че изкуството е истинско само тогава, когато по благородни пътища се стреми към благородното. Виждам по-нататък приятели, които са били истински приятели. Те не са спестявали, когато се е налагало, горчивата, целебна истина, но и с цялото си имущество и възможности са ставали гаранти на приятелството. Виждам бащи, които не са бъркали слабост с любов, а с добре отмерена справедливост са изпълнявали своя дълг, макар това често да не е било леко на сърцето им. Такъв баща не би превърнал сина си във възхваляван морален труп или човек без енергия, нито би възпитал дъщеря си до жена, изгубена за своето призвание. И виждам майки, чиито деца не са били накипрени обекти на суетна гордост, а онова, което трябва да бъдат за всяка майка: душевно цвете, поверено от Бога на родителския дом, за да израсне, поливано от бащината ръка и сгрявано от майчините очи, до небесните висини.

След тези думи отново настъпи пауза, по време на която Ел Мюнеджи си замърмори някакви неразбираеми думи. После чухме гласа на Бен Нур да казва пак високо:

— Не, не бива да се застояваш повече тук, времето изтече. Следвай ме!

Държах внимателно слепеца под око. Той посегна с десницата, сякаш искаше да хване някаква ръка, а с лявата леко имитираше движение на летеж. После стъпи стабилно и заговори:

— Това отново е земята, чувствам го. Сега ме отведи обратно до мястото, откъдето ме взе!

Ясновидецът започна да се спуска по скалите, без да се грижи за нас. Това ставаше по същия необясним начин, по който бе воден нагоре. Никъде не спря и въпреки това слезе, без да се подхлъзне.

Долу тръгнахме тихо след него. Той измина същия път, по който бяхме дошли, без дори веднъж да се поколебае. А когато стигнахме целта си, седна на мястото, на което беше седял.

— Благодаря ти, Бен Нур, просветли придружителю на моята душа! — каза полугласно.

После облегна гръб на скалата и след късо време чухме тихи, равномерно дишане. Беше заспал.

Кара бен Халеф беше буден, но не се осмели да ни пита къде сме били. Най-напред и ние запазихме безмълвие, защото онова, което бяхме видели и чули, бе ангажирало нашите мисли и чувства. Аз прехвърлих целия си живот, дано намеря в него някакво указание за обяснението на тази странна нощна сцена, но напразно.

Разбира се, добре знаех, че за така наречените „първобитни народи“ е присъща склонността към тайнственото, за която думата „суеверие“ не е подходяща. Непривлекателната, често мизерна храна, толкова благоприятно развиваща фантазията в пустиня или савана, недостижимият за знанието магичен сумрак на девствената гора, това са предпоставки, които, свързани с унаследените душевни заложби, определено са в състояние да направят човека по-възприемчив за онова, което познатата сентенция квалифицира като намиращо се „между небето и земята“. Оттук и богатата съкровищница от приказки на Ориента и настройката на степните и пустинните народи към свръхестественото. Човек няма да повярва с каква богата градивна сила е надарен в това отношение бедуинът. Колкото по-малко живи същества населяват огромните пространства на неговата родина, толкова по-творческа е неговата сила на въображението. Тя замества пребогато с нереални обитатели липсващите в действителност и на края той самият вече не знае къде престава реалността и къде започва измислицата. Така е и при североамериканските индианци. Те също притежават богата фантазия, но им липсва слънцето на юга, а неумолимостта на трагичната им съдба вдълбочава сенките, в които се движат техните образи. Човек пристъпва в едно много сериозно царство, когато край догарящия лагерен огън някой стар индианец започне да разказва какво са видели отдавна умрели войни в спящата прерия, в дебрите на планините, дълбочините на каньоните и сред исполинските стволове на девствената гора. Това не са приказки като тези на Ориента, а разкази за възкръсващи нощем мъртъвци, загинали от кървавото предопределение на тяхната раса, но не могат да намерят покой, защото смъртта продължава върху гробовете им своя танц. Винету, най-трезво мислещият, най-прозорливият от всички червени мъже определено не беше фантазьор, но от време на време, когато лежахме един до друг в нощната тъма, се случваше да вдигне ръка и да помаха наоколо за поздрав. Когато веднъж го попитах защо го прави, той отвърна: „Нека белият ми брат не пита! Ние сме закриляни, това е достатъчно.“

А преди да го улучи смъртоносният куршум, беше обхванат от едно предчувствие за смъртта, което за съжаление се изпълни.^[11]

Казвам „предчувствие“, защото той не го изрече ясно. Сещам се по-нататък за една вечер, когато седяхме високо горе в самотата на Пушечния каньон и разменяхме сериозни мисли. Докоснахме също свръхсетивното и аз бях споменал молитвата. Той каза:

„Да, великият, добър Маниту изисква хората да говорят с него, защото всяко дете трябва да приказва със своя баща. Когато човек е в опасност и го помоли за помощ, той изпраща долу своите воини да се бият за него. Моят приятел Шарли нарича тези приятели ангели, аз им казвам воини, защото животът е само битка. Ти понякога също не казваш ангел, а ангел-пазител. Но аз знам, че при мен са повече, когато ми е необходима подкрепата им.“

„Откъде го знаеш?“ — попитах.

„Когато ги виждам, аз ги поздравявам, значи го знам. Защото онова, което човек вижда, е определено. Ще знам също кога ще умра, те ще ми го кажат.“

„Винету!“ — подскочих изумено, понеже знаех, че говори сериозно. Той много рядко се шегуваше, а с такива неща — никога.

„Да, ще ми го кажат — заяви. — Ти навярно често си се учудвал, че в мигове на опасност съм извършвал нещо неочаквано, което сякаш е нямало причина и въпреки това ни е спасявало. Ти пишеш за моята интелигентност, но аз само постъпвам според волята на тези, които наричаш ангели-хранители. Може би ще дойде време да ти кажа повече за тях. Сега аз самият трябва още да уча, защото не е лесно да ги разбереш, и аз все още често се заблуждавам. Всеки човек може да долавя какво му казва Маниту чрез ангелите, ако се вслушва повече в себе си и техните гласове и се старае да не ги натъжава, като върши зло.“

За този разговор се сетих сега при Бир Хилу. Заблуждавал ли се бе Винету? Тези „войни на великия, добър Маниту“ образи и творения на неговата фантазия ли бяха? Това едва ли можех да допусна при неговата силна дарба за наблюдателност. Но дори и да дарях с пълна вяра думите му, то това не ми даваше никакво обяснение за хода на днешното събитие, което можеше да е говорене насън или даже раздвоение на личността на мюнеджията.

Също по време на дълбокомислените приказки на моята стара, достопочтена Марах Дуримех^[12] понякога бе изпадала някоя дума, сочеща извън Отсамното, но никоя, за която бих могъл да се заловя сега. Напълно естествено за мен преди всичко бе важен въпросът каква позиция да заема като християнин за това, което бях чул и видял. В казаното от Бен Нур всъщност не можех да открия нищо, което да окачествя като враждебно на вярата. Всичко се отнасяше само до смъртния час, не за самото Небе. Опасение ми внушаваха не неговите думи, а самият той. И ако си имахме работа с нервно болен или лунатик, то това бе чисто медицински, не теологичен проблем.

Вярно, онзи час там при скалите ми бе оказал необичайно въздействие. Предните събития, личността на слепеца, неговият завладяващ начин на изразяване — всичко това имаше траен ефект. Тоя Бен Нур, тоя Син на светлината май не беше съновидение!

Така бях потънал в мисли, че трудно дойдох на себе си, когато след доста време Халеф попита:

— Сихди, и ти ли се чувстваш като мен? Искам да заспя, но не мога. Онова, което чух, се превръща в дело, думите се преобразяват във фигури. Аз стоя при Портата на Отвъдното посред смъртния час, и виждам край мен да се точат дружини от блажени и неблажени към Ел Мизан, Везните на справедливостта. Оттук насетне ще се моля горещо да не бъда един ден причислен към тези, които се сгромолясват в Провалата на гибелта! Наистина ти казвам, Бен Нур направи от мен друг човек!

Говореше със свещен плам и със същия патос последваха думите на баш насир:

— Да, ефенди, аз изразявам съгласие с хаджи Халеф. Какъв грешен и безполезен човек съм бил само! Колко много думи на Бен Нур звучаха така, сякаш бяха изречени точно за мен! Чуй какво ще ти кажа!

— Говори! — отвърнах.

— Любовта ме плени, грабна ме дълбоко. Благост, милосърдие, помирение и опрощаване! Хвана ме страх до небето. Достраша ме от Ел Мизан, Везните на справедливостта. Ние осъдихме меканците на бастонада, но ако зависи от мен, няма да получат и един удар. Опазил Аллах! Тая бастонада ще ми бъде зачетена Отвъд! Ти сигурно ще си съгласен, но какво ли ще рече хаджи Халеф Омар?

Бях напрегнат за отговора на моя мил дребен Халеф. Той, който бе привързан с такава любов към своя курбач и рядко пропускаше възможност да го раздвижи, заяви:

— И аз съм на същото мнение. Няма да карам да ги налагат. Нека си продължат безнаказано пътя към Мека и после нагоре към Моста на правосъдието. Аз няма да ги съдя! Прав ли съм, сихди?

— И да, и не. Неправоспособният не бива да съди. Но съдията представлява закона и трябва да произнесе присъдата според неговите предписания. Онези строги Везни на справедливостта не изискват злодеят да остане ненаказан. Но понеже си получихме обратно откраднатото и Кхутаб ага е съдия и представител на Канс ел Адха, то аз също съм на мнение, че можем да опростим на крадците заслуженото наказание. Впрочем те и бездруго нямаше да го получат в пълна мяра, както го бяхте замислили.

— Какво чувам? Значи ти пак си имал на ума си твоето човеколюбие?

— Този път не толкова то, а благоразумието си каза думата. В Мека ние навярно пак ще се срещнем с тези хора и аз сметнах, че не бива да повишаваме желанието им за отмъщение до най-висока степен. Ето защо се радвам, че двамата изцяло се отказвате от наказанието. Ако у тях все още има някоя добра жилка, тази добрина ще допринесе за поправянето им, в противен случай ще сте постъпили според волята на Вечната любов.

— Това е вярно! Сихди, имам една молба и се надявам да я изпълниш.

— Каква?

— Нали знаеш, че между теб и мен бе уговорена думата „кутуб“?

— Зная, разбира се.

— Аз желая да се прибави още една — Ел Мизан, Везните.

— Защо?

— Кутуб се отнася само за говоренето, но аз искам да бъда предупреждаван и по отношение това, което върша. Според мен делото тежи повече от словото и значи второто предупреждение е по-необходимо от първото. Знаеш, че не познавам страха, но днес опознах нещо повече от страх — ужаса. Когато едно след друго идваха множество самодоволни умиращи с пряпорци отпред и Бен Нур отново и отново казваше, че на всички е отредена бездната, ме облада ужас, за който няма думи. Сихди, аз не искам един ден пред мен да бъде носен такъв горд байрак, а да вървя със смирение към везните, защото си запаметих думите, че на смирените Аллах дава милост. Затова те моля, когато някой път в гнева си стана високомерен и горд, когато изобщо се каня да извърша нещо, което е против оповестената ни днес любов, извикай ми бързо „Ел Мизан“. Тогава ще видиш, че веднага ще дойда на себе си, за да въздам бастонадата на моя гняв.

— Ще бъдеш ли така добър да го сториш?

— С най-голямо удоволствие.

— И аз бих искал да имам до мене един такъв предупредител, ефенди! — каза персиецът — Досега аз обичах само себе си. Но от днес това ще се промени. Кажи, ефенди, говори ли и вашето християнство за любовта?

— Само за нея — натъртих аз.

— Само? Наистина ли? Но при християните, които досега съм срещал аз не съм я намирал!

— Сега ще ти кажа една от нашите сури. Слушай!

Започнах тринадесета глава от първото писмо на апостол Павел до коринтяните. Той ме слушаше с молитвена вдълбоченост и когато свърших, извика:

— Все едно Бен Нур е знаел също като теб тази сура наизуст. Какво чудо! Той говореше все по тези прекрасни думи, а пък нашият Коран такава сура няма. Ето защо значи тази омраза, тези битки и разпри между нас. Затова и взаимната ненавист между шиити и сунити. Липсва любовта. Дано Аллах да оправи нещата! Колко хубаво щеше да е, ако на земята управляваше само любовта! Но, ефенди…

Агата запъна, размисляйки дали да продължи, после подхвана пак:

— Имате ли при вас един голям, единен, цялостен християнски свят?

— За съжаление не.

— Да, зная, но исках да разбера дали ще си признаеш искрено. При вас има катуликин, рум, рум катуликин, ин-джилийин, маварне, брутистантийн^[13] и разни други разцепления, чиито имена не знам. Не искам да те огорчавам, но при исляма раздорът не е чудо, защото Корана такава сура не познава, а вие я имате във вашата свещена книга и въпреки това воювате на още повече бойни станове отколкото ние. Тази сура във вашите сърца ли е записана, или само във вашата книга? Не се ли обвинявате още по-люто от нас?

Щях наистина да изпадна в голямо затруднение какво да отговоря на тези добре обосновани упреци, ако храбрият хаджи не беше ми се притекъл на помощ.

— Как ти дойде на ума да оскърбяваш сихдито така тежко? Да не би той да е виновен, че тази сура при толкова много християни не живее там, където би трябвало да живее? Казвам ти, той пише книги, които се отпечатват и се четат от хиляди хора. Необходимо е само един-едничък път да изложи вътре молбата, че те всички да станат единни и да се заобичат, и те ще го сторят на часа! Знам го така сигурно, както съм убеден, че тази любов свързва него и мен.

Халеф спря да види ефекта от своята защита. А аз какво мислех? Замълчах си!

Милият Халеф! И дори с ангелски езици да говорех и книгите си с ангелски пера да пишех, думите ми пак щяха да заглъхнат без резултат. Но един ден ще дойде времето от предсказанието. Тогава ще има само един Пастир и едно стадо. Само че кога? Трябва ли да си сложим бездейно ръцете в скута и да чакаме само Бог да се разпорежда? Нима не можем да сторим нищо за постигането на това единение?

Персиецът не отговори. Сигурно съзнаваше, че упрекът трябва лично да ме е засегнал, макар да не бе го възнамерявал. Ето защо хаджията продължи по-меко:

— Какво разбираш ти изобщо от християнство? Нима познаваш Китаб ел мукаддас на християните?

— Не — призна колебливо баш насир.

— Значи не можеш да говориш за християните. Корана познаваш, значи ти е разрешено да говориш за враждата между неговите изповедници, а тя е толкова голяма, че няма защо да се кахъриш за християните.

В този миг иззад завесата на тахтиревана прозвуча:

— Ел Мизан! (Везните на справедливостта!)

Значи Ханнех още не спеше. Беше чула всичко и сега извика на своя „повелител“ предупредителната дума.

— Каква е работата с Ел Мизан? — попита той.

— Не помоли ли сихди да те предупреди с тази дума, когато си ядосан?

— Да, помолих го действително.

— Аз ти я извиках, защото сега се сърдиш на Кхутаб ага, баш насирът на Мешхед Али.

Халеф отвърна по своя радушен начин:

— А, Ханнех, най-прелестна на прелестните, приеми моята благодарност за вниманието, което оказа на твоя Халеф! Но те моля за разрешение да ти съобщя, че ти не си сихдито. Той единствено трябва да ме предупреждава. Това си е негово право, което не бива да му отнемаш. Когато двама души раздрусват моя гняв, той ще стане по-голям вместо да намалее. А и освен това не гневът, а любовта и приятелството ми повелиха да се заема със защитата на този, на когото ведно с теб и нашия син принадлежи цялото ми сърце. А сега опитай да поспиш, любимке на моята душа! Това е най-доброто, което можеш да сториш, когато ме смяташ за гневен. Лелетик мубарака! (Благословена да е нощта ти!)

Тя отговори само с къс, весел смях, който Халеф толкова много обичаше да слуша. После той ни каза тихо:

— Слушайте! Тя се смее! Колко приятно звучи смехът на една почтена и радостна жена! Има жени, на които лицата са все като кисел оцет. Точно като външността им е и тяхната вътрешност — мяза на някоя мрачна шатра, в която не можеш да намериш каквото дириш. Тя преобразява деня от своя живот за себе си и околните в нощ. А душевността на една весела жена е извор на топла слънчева светлина за нейния мъж, децата й и всички, с които влиза в досег. Такъв един извор на весело настроение и щастие имам и аз в моята шатра. Аллах да благослови Ханнех! Сега тя ще спи. Няма ли и ние да го сторим, сихди? Нощта е кратка, а кой знае какви напрежения ще ни донесе денят.

Имаше право, макар и той като мен да си нямаше представа, че този ден ще бъде много по-неспокоен, отколкото си мислехме. Опитахме се да наложим покой над събудените от Бен Нур оживени видения, което на края наистина ни се удаде. Заспахме.