Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Am Jenseits, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1998

 

Band 25. Am Jenseits

История

  1. — Добавяне (сканиране: неизвестен любител на автора, редакция: BHorse)

4. Шейх Тавил

Беше минало пладне и слънцето бе оставило зад себе си връхната точка на своята дневна дъга. Зноят достигна най-високата степен и трябваше да спрем, за да позволим на камилите кратък отдих.

Ел Мюнеджи не се пробуди, когато го вдигнахме от седлото, но интересно как не падна, когато го сложихме да седне върху проснатата за целта черга. Въпреки унеса явно имаше някаква душевна причина да влияе върху движението на тялото си. Докато стоеше като цяло напълно неподвижен, напомнящ издялана от дърво фигура, устните му от време на време мърдаха, сякаш имаше чибук в устата, и имитираха пушене. Това въздействаше забавно независимо от неговата достопочтеност.

Внезапно слепецът разпери ръце, като че искаше да се задържи. Посегнах бързо и го подкрепих, иначе щеше да падне. Той си пое дълбоко дъх, раздвижи глава, все едно искаше да се огледа и попита:

— Къде сме сега?

— На четири часа езда северно от Бир Хилу — отвърнах.

— Кои сте вие? Не сте моите спътници.

— Ние сме хаддедихните, които те извадиха сутринта от гроба.

Следвайки гласа ми, той отправи лъчистите си очи към мен и каза:

— Да, спомням си. Аз не съм вече при Ел Гхани, а при вас. Ти си ученият от Вади Драа, познах те по говора. Аз бях на едно високо място, окъпано от великолепна светлина, и видях твоя ангел. Той се казва Мариям[1] и ми повели да те поздравя. Неговото жилище се гуши край стъпалата на трона на Аллах, фигурата му е Красота, одеянието — Мъдрост, гласът — Благост, погледът — Любов. Видях ръцете му разпрострени над теб и от тях да струят върху теб Вяра, Упование и Божия преданост. Теб самия видях в две различни фигури, които воюваха помежду си. Едната беше тъмна като сянката на нощта, която се опълчва срещу утринната заря, другата — светла и чиста като меката светлина около християнски олтар. Тъмната се състоеше от твоите недостатъци, които още не си преодолял, светлата — от мислите и чувствата, които посвещаваш на усъвършенстването и небето. Тъмната беше силна, ловка и хитра, но светлата, въоръжена с щита на Божията милост и меча на твърдата воля, бе по-могъща от нея. И докато ги гледах как се борят, чух гласа на твоя ангел: „Не се безпокой за него. Той ще победи и ще става все по-чист докато мракът се обърне на светлина. Не може да претърпи поражение, защото знае, че го подкрепям.“ За да ти кажа тези думи на Велелепния, аз се върнах при теб и се опомних.

Ел Мюнеджи говореше така, сякаш подобни странни известия не са нищо особено за него. Замълчах, защото наистина не знаех какво да кажа. Но той и не очакваше отговор, неговите мисли се върнаха по-скоро към нещо много прозаично.

— Дайте ми тютюн! — помоли, като извади лулата си. Изпълнихме желанието му и той започна да пуши с усърдието, което вече бях наблюдавал. Следствие разговора ни с персиеца ми се натрапиха няколко въпроса, които исках да задам на слепеца. Почаках, докато гъстите валма и изразът на върховна наслада по лицето му ми удостовериха, че „неговата душа сега си е съвсем при него“, и се осведомих:

— Не ми ли каза, че Ел Гхани те е взел заради персийския като преводач до Мешхед Али?

— Да, казах го и е така — отвърна слепият.

— Значи си го придружавал там по всички негови пътища и излизания?

— Не, защото съм сляп. Когато излизаше, Ел Гхани навсякъде намираше хора, с които можеше да говори, защото те разбираха арабски или турски.

— Значи всъщност за него не е било полезно, дето те е взел със себе си?

— О, напротив! Защото когато си беше у дома, често го посещаваха хора, които говореха само персийски. Тогава имаше нужда от мен.

— А ти имаше ли посещения по време на неговото отсъствие?

— Не, защото ме заключваше и постъпваше много добре. Един сляп човек на чуждо място като Мешхед Али, където отиват големи тълпи поклонници, сред които има и зли хора, е подхвърлен на много опасности.

— А как стоят нещата, когато сте в Мека?

— Там ме посещават много хора, а и аз от време на време излизам с Ел Гхани, моя благодетел.

— Тези много хора вероятно те посещават заради твоята ученост?

— Те идват най-често, за да задават важни религиозни въпроси, на които аз трябва да отговарям. Но по-късно рядко знам какво съм казал, защото губя съзнание и идвам на себе си обикновено след като са си тръгнали.

— А какво се случва по време на безсъзнанието ти, не знаеш ли?

— Виждам във всички времена — в миналото, настоящето и бъдещето Виждам места, които са на земята, и места, които не се намират на нея. Само онова, което се отнася до самия мен, не виждам.

— Странно, о, мюнеджи, че за теб остава скрито точно онова, което би следвало най-много да те вълнува.

— Аз съм доволен, защото Бен Нур, който ми показва тези времена и места, така иска.

— Ел Гхани научава ли всички тези неща, които виждаш и чуваш?

— Казвам му много от тях, но той не вярва. Винаги се смее, когато му кажа, че съм бил в Страната на уединението. Но ти ще ми повярваш.

— Не се заблуждавай! Мохамеданинът също счита Библията за свещена книга, защото Мохамед е черпил от нея и обявява пророците й за истински. А тази свещена книга забранява на хората да питат мъртвите.

— Когато не съм на земята, онези, при които се намирам, не са мъртви, а живи. И когато говоря, това става само с Бен Нур, а той не е покойник. Никой няма защо да се страхува да слуша онова, което чува моята душа. Когато ти казвам какво виждам, не е необходимо също да отпращаш жената и детето си, защото с моите устни си служат само небесни гласове. Аз не съм звездоброец, сънотълкувател или гадател. Откак станах безпомощен със слепотата на очите си, се числя към бедните и невръстните, за които е открито онова, което остава скрито за богатите и умните. Аз не съм нито ясновидец, нито пророк, шарлатанин или пък фантазьор, не съм нищо повече от една изгубена в пустинята овца, която търси своя пастир. Изостреността на моя копнеж ми позволява да слушам гласовете на пустинята, които иначе никой не долавя, а жаждата ми усеща от далечни разстояния влагата на вятъра, която остава незабелязана за щастливците, макар да лежат при пастира край извора. Те могат да говорят за самоизмама и заблуда, но за мен тези гласове и този влажен полъх служат като водач от самотната пустош към кладенеца. Аз смятах да мълча пред теб, защото ми беше чужд. Но след като те видях в описаната битка, чувствам, сякаш точно ти, дето ме извади от гроба, трябва да знаеш всичко, което виждам отвъд него. Не се страхувай, това няма да навреди на твоята душа и твоята вяра, а ще ти даде познанието, че любовта е първоизточник на всичко съществуващо и че само тя единствено сочи пътя към земното щастие и Рая.

— Ти също ли притежаваш любовта? — попитах го, когато замълча, почти със същите думи, както сутринта след разтълкуването мъдростта на Али.

— Притежавам я и все пак не я намирам — рече той.

— Можеш ли да го схванеш?

— Да.

— Като изрече това „Да“, ти мислиш за ответната любов, но тя не е това, което имам предвид, макар да включвам и нея. Ти наистина няма да ме разбереш.

— Разбирам те. Няма любов и ответна любов, сиреч любов тук и там. Любовта е една, неделима.

— Правилно! Любовта е Божия сила. А щом е Божия сила, тя не може да бъде нарязана като с нож, че всеки отделен човек да получи отредената му част и тя да си е само негова любов. Да казваш, аз обичам моята майка, обичам детето си, е погрешно, защото любовта, истинската любов не може да бъде ограничена до отделни лица. Любовта е живот и животът е любов. Както казваш „аз живея“, така трябва да кажеш също „аз обичам“. И както не е правилно да кажеш „аз живея моя приятел“, така също не е правилно да кажеш „аз обичам моя приятел“. Истинската любов не знае противоположност, не познава омразата, тя обхваща всички същества, не може да изключи нито едно-едничко. И който притежава тази Божия любов, за него не може да се каже, че обича брат си, сестра си или някакъв човек. Ти обичаш. Можеш ли да разчлениш тази любов? Ако обичаш един човек, защото стои близо до теб, а другия, далечния — не, то не мисли, че това е любов! Любовта не познава никакво „защото“ и „понеже“, не познава изобщо никаква причина освен самата себе си. Сега не се учудвай, ако ти върна въпроса. Имаш ли любовта? Имаш ли истинската любов?

Отправи мъртвите си, но толкова светли очи към мен. Изразът на въпроса трябваше да лежи в тях, но погледът беше пуст и безсъдържателен както сърцата на милионите, които говорят за любов, без да я притежават. Неговият въпрос, макар да бе съвсем същият, трябваше да ме засегне като християнин по друг начин, отколкото моят него като мохамеданин. Понеже трябваше да ме смята за изповедник на исляма, не биваше да говоря с него за любовта, на която учи Христос. Но тъй като все нещо трябваше да кажа, понеже всички бяха вперили очи в мен, отвърнах:

— Аз се старая да обхващам всички хора със сърцето си, без да правя изключение. Правя добро и ненавиждам злото, но не мразя този, който постъпва лошо. Моят най-голям стремеж е да бъда дете на Аллах. В този смисъл изпитвам искреното желание с всички хора да мога да се отнасям като с мои братя и сестри. Надявам се, това е любовта, която имаш предвид.

— Не, не е това. Ти говориш за стремеж, за старание, за желание, следователно още нямаш това, което се стремиш да постигнеш и желаеше. Истинската любов не се надява и не желае, защото тя сама по себе си е вече изпълненото, извършеното дело. Тя е единствената сила на Небето и Земята. Назови ми имената на всички наглед други сили и те няма да са нищо друго, освен нейни различни форми на проява и действие. Любовта никога не престава. Тя няма начало и няма край — нито в пространствено, нито във времево отношение, следователно не може да има нищо друго освен нея. Тя изпълва слънчевата прашинка и всемира, кратката секунда на земното време и цялата вечност. Тя не може да се дели на роднинска, синовна, съпружеска, приятелска и общочовешка любов. Който мисли, че може така да я раздробява, за него тя е непозната. Нашето познание и предсказание е откъслечна част, но пред любовта, която е съвършенството, изчезва всичко частично и незавършено.

Та това беше почти буквален цитат от великолепната тринайсета глава на първото писмо до коринтяните. Той, мюсюлманинът, цитираше Светото писание и не можех да оставя този факт без особено внимание. Трябваше да го заставя да го потвърди. Ето защо попитах бързо:

— Това твоето собствено гледище ли е или е записано в Корана? Аз никъде не съм го срещал там.

— Това е едно място от Свещената книга на християните — отвърна той.

— Значи ти извличаш най-висшето и най-красиво от всички учения, не от делото на Мохамед, а от Китаб ел мукаддас[2]?

— Да. Но това не бива да бъде за теб причина да се съмняваш в правата ми вяра, защото самият Мохамед често е черпел от тази китаб мъдрост и ако аз правя същото, то само следвам неговия пример, който ни е дал за опознаване на съвършенството. За нас, които не сме така просветлени, както е бил той, Корана притежава безброй празноти, които могат да бъдат запълнени само с истините на Библията.

— В такъв случай съвършенството, за което говориш, трябва да се черпи не от Корана, а от Библията. Следователно нейната ценност е по-голяма, така ли?

— Не бих искал да го твърдя. От моите думи само излиза, че тя често е по-лека за разбиране отколкото сурите на Пророка. На него е бил предначертан друг път, различен от този на основателя на християнската религия, а именно борбата, докато Исус е трябвало да бъде проповедник на любовта и мира. И понеже Исус не е бил чут, трябвало да го последва Мохамед. Христос обхваща цялото съдържание на своето учение в повелята: „Ти трябва да обичаш Бог, твоя Господар, от цялото си сърце и ближния като самия себе си.“ Ако беше намерил отглас, щеше да е настъпило царството на мира, чието възвестяване е залегнало в думите: „Мир ви оставям в наследие, моя мир ви давам.“ Той, предтечата на мира, беше прикован на кръста и както завесата в храма се е раздрала на две, така мирният съюз между Аллах и хората е бил скъсан, и е трябвало да дойде Пророка, чиято религия е била предопределена да бъде носена и разпространявана с върха на ятагана. Който не иска мир, иска битка. Щом човечеството е отхвърлило учението на Христос и го отхвърля и до днес, трябва да възприеме войнствеността на исляма.

— Учението на Христос наистина ли е отблъснато, както казваш? Аз мисля, че има далеч повече християни отколкото мюсюлмани и на петнайсет мюсюлмани могат да се отчитат поне четирийсет християни.

— Ако ги броиш на глава, имаш право, но Аллах поглежда сърцето. Брой следователно сърцата, не главите! Тогава ще разбереш колко малко християни и колко повече привърженици на исляма има. Аз за съжаление познавам това християнство само по име твърде добре. Учил съм го, страдал съм от него в младостта си и…

Спря внезапно изнасяната с голяма жар реч и продължи после, поправяйки се, бавно и с повече разсъдливост:

— Исках да кажа, учил съм го от много книги и съм се срещал с някои, така наречени християни, които бяха точно противното на онова, което трябва да бъде един привърженик на учението на Месията. Преживял съм толкова трагични неща, че неохотно говоря за тях. Така че нека мълчим по тази тема! По-добре ми дайте тютюн! Пак изпуших лулата си.

Когато желанието му бе изпълнено, той се отдаде на любимата си наслада по начин, който изключваше възможността разговорът да бъде продължен. Осъзна, че е казал повече, отколкото е било намерението му, и тук се криеше причината за внезапното прекъсване на неговите словоизлияния. Що се отнася до мен, бях доволен от това, което бях чул. Сега знаех защо познаваше толкова добре Светото писание — по-рано е бил християнин и е станал после мюсюлманин. Защо? Спомена за християни само по име и лош опит, но за мен беше непонятно, как един образован мъж може да стане отцепник по такива причини. Към обикновената класа не се числеше, защото няколко негови изявления даваха да се заключи, че е следвал.

Когато времето за почивка изтече, помогнахме отново на слепеца да се настани на седлото и продължихме ездата. Халеф се присъедини, както обикновено, към мен и сподели своите възгледи относно Ел Мюнеджи. На хаджията също бе направило впечатление, че бе говорил за печален опит и същевременно заявил, че е учил „християнството“ от много книги.

— Знаеш ли, сихди — каза шейхът, — това с многото книги може да е вярно, но гледището, което разви, като че произхожда повече от неговия живот отколкото от тези писания. Склонен съм да твърдя, че той много често се е срещал с християни, които изповядват вярата си не със сърцето, а само външно. Ти какво ще речеш?

— Той е една загадка, чието разрешение има голямо значение за мен — отвърнах уклончиво. — Мога да имам мнение едва когато съм наясно с нещата. Засега нека се задоволим с факта, че той е един нещастен, изоставен човек, на когото трябва да дадем подкрепата си.

— Тя ще му бъде дадена от сърце. Този възкръснал от смъртта мъж събуди състраданието ми по такъв начин, че съм готов да сторя за него всичко, което ми е по възможностите. Като хора, които са му върнали живота, ние сме задължени да се грижим за него с всичките си сили и ще го сторим.

В следващия час пустинята се промени. Толкова уморителната за животните ни смяна на височини и падини стана по-рядка, хълмистите вълни станаха по-полегати и вдлъбнатините се издигнаха, докато пред нас се разпростря равна пясъчна повърхнина, където зрителното поле представляваше непрекъснат кръг.

Пясъкът най-напред беше дълбок и фин. Нозете на камилите и конете „газеха“ в него. По-късно той стана по-плитък и по-груб, основата беше твърда. Все по-често се срещаха каменисти места, които нарастваха по големина, докато на края се съединиха и пясъкът изчезна. Намирахме се в серир, пустинята на гладкия камък. Земята беше до голо пометена от ветровете и толкова гладка, че трябваше добре да внимаваме, ако не искахме да изгубим следваните дири. В този вид пустиня температурните разлики са най-големи, тъй като нажеженият през деня от слънцето камък отдава вечерта по-бързо от пясъка своята топлина и изстива. Европеецът трябва в такива райони много да се пази, защото треската и простудата са неизбежни последици.

След известно време местността отново се промени. Каменистата земя стана неравна. Тя образува първо плоски и после по-високи вълни, чиито междинни пространства, колкото повече напредвахме и колкото по-дълбоки ставаха, толкова повече се изпълваха с навят от вятъра пясък. Гладко полираните възвишения се трансформираха в рязко очертани хълмове, които стърчаха в широкия равен серир като отделни островни групи и заставаха като препятствие пред погледа към далечината. За хора, които се боят от срещи, такава местност е по-опасна от откритата пустиня, която позволява обзор на всички страни. Тук и този, който не очаква враг, трябва да бъде предпазлив, защото точно Арабската пустиня представлява арена на никога непреставащи кървави вражди.

Бен Харб, нашият водач, ни уведоми, че Бир Хилу се намирал при най-големия и пресечен от най-много цепнатини и пропасти от разпилените наоколо скалисти „острови“. Разстоянието до него възлизало на може би половин час езда.

— Трябва веднага да променим посоката — предупреди Халеф.

— Защо? — попитах, макар да знае какво имаше предвид. — Каква причина би могло да има да се отклоним от правата линия?

Той направи една от своите най-мили, хитри физиономии и рече:

— Ти всеки ден се молиш с християнското „Отче наш“ а пък сега самият постъпваш противно на онази част, която гласи: „Не води ни в изкушение!“ Много добре знаеш какво искам, защото съм го научил първо от теб. Хората при кладенеца мислят, че ще дойдем от север и затова трябва да направим една заобикалка, за да ги достигнем от друга посока.

— Считаш ли днес тази предпазна мярка за необходима Халеф?

— Предпазливост винаги е необходима, сихди. Дори когато налице сякаш няма никакъв повод, предпазливостта винаги е по-добра от непредпазливостта. Особено при пътешествие като нашето човек никога не може да знае какво ще му поднесе следващата минута.

Бяхме спрели за миг, отрядът ни се бе събрал и всички чуха тези думи. Той беше немалко горд, че му се отдава възможност да встъпи в ролята на проповедник за предпазливост, и сега продължи поучително:

— Храбростта е първото и най-достойно качество, което един воин трябва да притежава, но веднага след нея се нарежда предпазливостта. Един само храбър войн лесно може да стане безразсъдно дързък, а някой само предпазлив лесно да се подхвърли на опасността да бъде обвинен в страхливост. Но когато храбростта е съчетана с предпазливостта, не може да се появи като безразсъдство, нито съмнение в куража. Храбростта е необходима в битката, но предпазливостта — по всяко време, например сега. Ние знаем, че неколцината меканци са яздили към Бир Хилу и че четирикратно превъзхождащият ги баш насир пое след тях. Убедени сме, че те са безпомощни срещу него и още по-малко са в състояние да навредят на нас, затова можем на рахат да се придържаме към правия път за кладенеца. Но аз въпреки това предлагам да не го правим, защото вече казах, че при една такава езда човек никога не знае какво може да му поднесе следващият миг. Може при кладенеца вече да е имало други хора и срещата на персиеца с любимеца на великия шериф да е протекла не както ние предполагахме. Следователно ние трябва най-напред да опитаме да разберем как стоят там нещата. Ето защо няма да яздим право нататък, а ще приближим от друга посока. Видим ли после, че това не е било необходимо, толкова по-добре. За загубата от четвърт час ще имаме съзнанието, че сме постъпили благоразумно. На коя страна ще се отклоним, надясно или наляво, сихди?

— Водачът познава местността, така че нека той реши — заявих аз.

Бен Харб сметна за уместно да направим обиколка на изток, защото там имало по-голям брой скали и следователно повече прикритие за нас.

Поехме на югоизток, яздейки ту по открити площи, ту покрай щръкнали от земята скални групи, докато зодачът прецени, че сега кладенецът се намира западно от нас. Тъкмо поискахме да завием в тази посока, когато яздещият от пред Бен Харб обърна животното си и ни подкани:

— Назад, бързо зад скалите! Идват ездачи!

— Колко? — попитах, когато се бяхме подчинили на призива и не можехме да бъдем видени от приближаващите.

— Само трима са — гласеше отговорът. — Значи няма защо да се опасяваме.

— Въпросът не е само в броя на хората — подхвърлих аз.

— Откъде идват?

— От запад — осведоми ме водачът.

— Значи от кладенеца. От хората на персиеца ли са?

— Не, не са войници.

— Тогава имаме всички причини да бъдем сдържани. Колко близо са до нас?

— Само след две минути ще са тук.

— Ние тримата ще яздим срещу тях — ти, хаджи Халеф и аз. Другите ще останат тук и ще ни последват само ако чуят, че се стреля. На техните въпроси ще отговаряш ти. Казвай каквото си искаш, само не кои сме, откъде идваме и къде отиваме! Напред!

Завихме около камъните и видяхме ездачите на разстояние около двеста метра пред нас. Те спряха сепнато. Ние наподобихме същото, после поехме в бавен ход едни към други. Внезапно водачът каза изненадано:

— Машаллах! Високият бедави[3] в средата го познавам. Това е Тавил, шейхът на бени кхалид.

— Той познава ли те? — попитах аз.

— Не. Виждал съм го само веднъж, но той мен — не.

— Какъв е характерът му?

— Груб, жесток, отмъстителен, но без притворство. Той е твърде горд за това и никога не изрича лъжа.

— Значи набързо ще приключим с него:

— Не си го мисли, а внимавай, ефенди! Тавил навярно не е сам в тази местност. Страх той не познава. Честен е като лъва, който известява с рева си, че идва, но веднага след гръмотевицата на неговия глас следва смъртоносният скок.

За по-нататъшни приказки нямаше време, защото бяхме стигнали толкова близо до бени кхалид, че трябваше да последва приветствието. Само че се питаше кой пръв ще го подхване — те или ние. Намерих само още време да кажа на водача да не поздравява пръв и ето че тримата ездачи спряха камилите си пред нас.

Средният от тях, значи шейх Тавил, беше, съгласно името, означаващо „голям по снага“, високо израсъл мъж със загоряло от слънцето лице, в чиито черти нямаше и помен от доброта. Той видимо очакваше, че първо ние ще поздравим. Понеже не го сторихме, плъзна гневно поглед по нас и ни се сопна:

— Е? Нямате ли усти? Или не знаете, че хората се поздравяват, когато се срещнат?

Видях, че на дребния Халеф му костваше усилие да остане спокоен при това обръщение. Но нашият Бен Харб си свърши нелошо работата, като отговори:

— За всяка среща са необходими две страни. Кажи думите си не само на нас, но и на вас, на себе си!

— Аллах да те задуши в приказките ти! Само глупците говорят за самите себе си. Аз изисквам поздрав от вас. Ако посмеете да ни оскърбите с отказ, помислете за последиците!

— Тук също има две страни! Нека почакаме върху кого ще се стоварят последиците!

Тавил посегна към пояса си, от който стърчаха дръжката на нож и топката на стар пищов, но му дойде по-добър ум и се обърна с пренебрежителен тон към своите спътници:

— Тези люде явно са изоставени от Аллах или идват от някой край, където грубостта се смята за учтивост. Тяхното незнание не може да ни оскърби, а само да ни омилостиви. Нека се отнесем със състрадание към тях!

След това отново отправи думите са към Бен Харб:

— Аз съм Тавил бен Шахид, прочутият шейх на бени кхалид, чийто чет край няма. Моята власт се простира по цялата пустиня и всичките й граници и никой враг не може да каже, че е спечелил победа над мен. След като ви съобщих в добротата си това, сега навярно и вие ще ми кажете кои сте. Сигурно си учил поне дотолкова?

— Учил съм да бъда учтив спрямо учтиви и изобщо да се държа към другите така, както те се държат към мен. И понеже ти ни каза кой си, ще задоволя твоята любознателност. Ние сме от племето бени солаиб и идваме от Джезирех.

Трябва да отбележа, че съгласно специални договори солаиб-бедуините никога не биват нападани от други племена, но затова пък са задължени винаги да се държат миролюбиво. Това е причината да не се ползват с репутацията на храбреци и не беше за чудене, че Тавил повдигна вежди и отговори с презрителна усмивка:

— Солаиб, а-а, солаиб! Това напълно обяснява вашата глупост. Аз ви познавам. Сто мъже от вашето племе не дават, макар и да изглеждат добре въоръжени, и една хилядна част от истински войн. Следствие страхливостта си вие се радвате на снизходителността на всички племена и следователно ще имате и нашата. Накъде сте тръгнали?

— Изпратени сме до Шакра да купим няколко камили за разплод.

— Значи имате пари у себе си?

— Да!

Радостно просветване плъзна по лицето на Тавил и той хвърли на спътниците си изразителен поглед Това беше доказателство, че действително ни смята за безобидни, безопасни хора, при които изобщо не е необходимо да прикрива намеренията си. Неговият план, да докопа парите ни, изглежда, бе готов, защото заговори:

— Щом се каните да вървите до Шакра, ще трябва да минете през територията на бени лам, с които се намираме във вражда. Те не бива да знаят къде съм в момента и понеже всички мараби солаиб са бъбриви жени, ще ви задържим, докато бъде изгладена разпрата ни с бени лам.

Нашият водач беше достатъчно умен да отмине мълчаливо тази проява на бруталност и вместо да възрази, зададе непринудения въпрос:

— Ние искаме да отидем до Бир Хилу. На правилния път ли сме?

— Да, но засега ще се откажете от него и ще яздите с нас.

— Накъде!

— На разузнаване.

— Защо? Разузнавателните езди са опасни.

— Ето ти го на и страхът! — ухили се шейх Тавил. — Веднага можеш да познаеш солаиб по страха им. Но точно защото принадлежите към това племе, мога без опасение да ви кажа онова, което след известно време и бездруго ще научите. Аз лежах с голяма дружина воини при Бир Хилу, за да се запася с вода за похода срещу бени лам. И ето че пристигнаха наши познати, мъже от Мека, които ние гостоприемно посрещнахме. Последваха ги войници на султана. Платените военни слуги на владетеля ние никога не търпим при нас, а тези на всичкото отгоре извършиха престъпление. Оскърбиха нашите мекански приятели, като ги обвиниха в кражба. Ето защо бяха пленени и разоръжени. А сега идват и други хора, една група от петдесет мъже. Те са хаддедихни от племето шаммар, с което също воюваме, макар да сме сродени. Дори само по тази причина би трябвало да заловим хаддедихните. Но към нея се прибавя и друг повод. Те също са се държали към меканците по начин, който трябва да бъде наказан. Понеже без съпротива няма да се предадат, аз скроих хитър план. Те трябва да повярват, че са сами при кладенеца, и да се откажат от повелителните предпазни мерки. Тогава ние ще се нахвърлим върху тях. Ето защо се изтеглихме дотолкова далеч от кладенеца, че да не могат да ни забележат. Когато се натъркалят безгрижно, ще се върнем.

— Няма ли да видят следите ви?

— Ние ги заличихме.

— Но щом сте такъв голям отряд, ще сте изразходвали толкова много от водата на бир, че това обстоятелство ще им направи впечатление.

— Да им направи впечатление? На тези хаддедихни, на които Аллах е дал глави, наистина, но не мозък? Никога няма да ги споходи мисълта, че един изчерпан кладенец означава скорошно присъствие на хора. Те живеят между реки и разбират от живота в пустинята точно колкото водната жаба от качествата на чистокръвен кон. Ние тримата ще опишем сега една дъга около бира, за да наблюдаваме как ще се държат. Вие ще дойдете с нас! Опасност няма. Ние трябва да се държим далеч от тях, за да не ни видят. Нямате никаква причина да се страхувате.

— Но и никаква да яздим с вас. Искаме да отидем до Бир Хилу, на друго място няма какво да търсим.

— Не мога да ви пусна до кладенеца, ще яздите с нас. Нищо няма да ви се случи. Хаддедихните са известни като страхливци, а за техния предводител хаджи Халеф Омар се говори, че офейквал още при първия изстрел.

Тук Халеф стрелна дясната ръка към камшика и вече отваряше уста да избухне гневно, когато му подхвърлих бързо думата „Кутуб“, и той за щастие прояви разумност да овладее гнева си и премълча. Но за мен бе дошло време да взема участие в разговора. Откровеността на шейха на бени кхалид беше знак за пренебрежението му към нас, но трябваше да бъде използвана. Ето защо отправих към Тавил въпроса:

— Убеден ли си, о, шейх Тавил, че няма да пострадаме, ако яздим с вас?

Погледът му се плъзна с безкрайно презрение по мен и той отговори:

— Мога да те уверя, че вашите скъпоценни тела няма да бъдат наранени и чистите ви дрешки няма да бъдат изцапани. Ще си останете читави и чисти, както сте сега.

— По-късно ще ни пуснеш ли до кладенеца?

— Да, веднага щом се оправим с хаддедихните.

— Ами вашите меканци не са ли останали там?

— Не, те са при нас.

— А войниците?

— И тях взехме със себе си. За да ги пазим по-лесно, ги запряхме в една странична клисура, чиито стени са толкова високи, че никой не може да ги изкатери. Отпред също не могат да се измъкнат, защото там стои наш пост. Казвам го за ваше успокоение, за да ви убедя, че тези хора нищо не могат да ви сторят.

— Нима тези войници нямаха при себе си офицер, който да ги командва? Мисля си, че при благоразумната предпазливост на един такъв началник не ви е било толкова лесно да ги запрете.

— Офицер? Благоразумна предпазливост? — избухна в смях Тавил и двамата му придружители се включиха в кикота. — Ти си солаиб и затова тази глупост ти е простена. Явно още не си присъствал на упражненията на войници. Те се обръщат надясно, обръщат се наляво, търчат ту напред, ту назад. Свалят пушки при нозе, замятат ги на рамо. Вдигат десния крак и остават да стоят на левия, вдигат левия и остават на десния. И правят всичко това, защото офицерът изисква тези смехотворни щуротии от тях. И ти си мислиш, че един такъв мхарридж[4] може да ни попречи да извършим каквото сме наумили? Това може да си помисли само един солаиб, който хабер си няма от воинските работи. Но при тях нямаше офицер, а един проклет шиит, когото Аллах е осъдил да живее в най-дълбоката провала на Геената. Тоя келеш е имал наглостта да преследва нашите мекански приятели, за да ги поругае и нарече крадци. Той даже се осмели да изиска да му ги предадем. Когато му отказахме, ни окаля с натяквания и оскърбления, на които можехме да отговорим само със смъртта на неверника.

— Значи вече не е жив? — попитах аз, като си дадох труда да скрия въздействието, което ми направи това известие.

— Засега още не е мъртъв, но това със сигурност ще стане утре заранта, когато напуснем кладенеца. Ние проведохме с нашите мекански приятели съд над него и той беше осъден на фасаде[5]. Ако беше християнин, евреин или някакъв езичник, щяхме без милост да го застреляме. Но понеже е мюсюлманин, макар и невернически шиит, отворихме му само няколко малки артерии, от които кръвта му до зазоряване ще изтече. Така ще има време да вкара в ред своята сметка с Аллах и Ангела на смъртта. Чували ли сте за наказанието фасаде?

— Да. Някои племена го прилагат по посочената от теб причина. Смъртта е неизбежна, но бавното умиране дава на осъдения необходимото време да се подготви за стъпката към отвъдното. Кои артерии му отворихте?

— Най-напред само две пръстови, което засега е достатъчно.

— Но войниците, които лежат при него, ще спрат кръвотечението, като го превържат.

— Това отново може да каже само един солаиб. Шиитът не лежи при тях, а при моите войни, които бдят изтичането на кръвта да остава постоянно. Той е вързан така, че не може да си помръдне ръката. Ако се учудвате, че ви разправям всичко това така охотно, то е, пак повтарям, защото и бездруго след късо време ще го узнаете. Сега ще ви подберем и ще ви отведем в нашия бивак.

— Наистина ли ще го сторите? Моят спътник нали ви каза, че искаме да отидем до кладенеца и наистина ще осъществим намерението си.

— Какво възнамерявате, ни е безразлично, защото ще стане това, което ние искаме.

— А ако се отбраняваме?

— Да се отбранявате? Смешно. Трима пъзливи солаиб срещу нас!

— Та нали и вие сте само трима! — подметнах аз.

— Бихме били предостатъчно и срещу десет от вашия сорт! Никой да не опитва съпротива, защото се заклевам в името на Аллах и всички него…

Тавил спря по средата на словото и погледна с най-голямо удивление скалния ъгъл, иззад който бяхме дошли. Когато се обърнах, видят двете камили с големия тахтиреван, на чиито възглавници тронуваше Ханнех. Те, както често се случва при тези опърничави животни, бяха станали неспокойни по някаква причина и тръгнали след нас. Никой от хаддедихните не прояви неблагоразумието да последва носилката. Не се безпокояха за нас, защото знаеха, че си имаме работа само с трима мъже, и останаха зад ъгъла. Забавно беше да се видят удивените лица на бени кхалид.

— Един тахтиреван с жена! — извика Тавил. — С кого е жената?

— С нас — отговорих аз.

— Защо е изостанала?

— Питай нея! Или, ако намериш за по-добре, питай камилата й, най-вероятно тя така е пожелала!

— Не си позволявай такъв майтап! — отблъсна подканата шейхът. — Една жена да питам, една жена!

Посочи с ръка Ханнех, която междувременно беше дошла толкова близо, че животните спряха малко пред нас, и продължи:

— Вижте тая дърта аджусе[6], със сълзящи очи! Такъв сурат може да има само прабабата на някой солаиб, при нас тя няма да посмее да се покаже.

Ханнех чу подигравателните думи, но остана безмълвна. Халеф беше направо вцепенен. Който знае с каква безгранична любов беше привързан към своето „най-велелепно цвете на женските шатри“, и че я смяташе за „най-красивата сред всички красавици“, може да си представи какво въздействие му оказа това оскърбление на неговата съпруга. Такова нещо още не беше му се случвало. Но и това, което сега се случи, сигурно и шейхът на бени кхалид още не бе преживявал. Аз мислех, че Халеф сега ще изсипе върху него порой от оскърбителни думи, но съзнах заблудата си.

Дребният хаджи скочи от високото седло на хеджин, сякаш с едно отърсване бе преодолял вцепенението си, стрелна се към камилата на Тавил, сграбчи с две ръце единия крак на ездача и го смъкна със сила, на която дори аз се удивих. В следващия миг беше дръпнал камшика от пояса и зашиба лежащия на земята мъж по такъв начин, че онзи можеше само да предпазва с ръце лицето си от сипещите се като градушка удари. При това Халеф не произнасяше нито дума. Яростта му беше толкова голяма, че можеше да я уталожи само с камшика. Налаганият крещеше на спътниците си да му помогнат.

И те поискаха да го сторят, наистина, но аз измъкнах револвера и дадох един изстрел — уговореният сигнал за нашите хаддедихни. Те препуснаха насам и ангажираха вниманието на бени кхалид с неочакваната си поява в такава степен, че тези не можеха и да помислят да се погрижат за шейха си. Бяха обградени и смъкнати от камилите. На хаджията бе оставено място да продължи своето наказание. Най-сетне той захвърли камшика, пристъпи към мен и ми викна с все още треперещ от ярост глас:

— Сихди, моля те в името на Аллах, не се намесвай, иначе ще се пръсна! Този път не бива ти да решаваш какво да правим, а аз съм този, на когото всички ще се подчинят. Тоя кучи син охули моята жена, моята Ханнех, най-красивата, най-чистата и най-добрата от всички същества, които ходят по земята. Ако ми попречиш да му се отплатя за злословието, заклевам ти се, веднага ще изтръгна от сърцето си приятелството към теб. Обещавам ти да постъпя с него като с човек, повече не можеш да искаш от мен. Съгласен ли си?

— Да — отвърнах, — защото знам, че няма да сториш нищо, което би ме принудило аз от своя страна да изтръгна приятелството към теб от сърцето си. Който още седи на седлото, да слиза! Засега оставаме тук!

Това разпореждане беше изпълнено. Хаддедихните помогнаха на Ханнех и Ел Мюнеджи да слязат. Той беше буден и поиска да знае какво се е случило, но трябваше да се задоволи с кратка информация. Лицето и ръцете на шейха носеха дамгите от нанесения му побой. Той продължаваше да реве и да призовава същевременно Аллах, Мохамед и всички халифи за свидетели, че страшно ще си отмъсти на „солаибските кучета“, както се изрази. Тогава Халеф взе отново курбача в ръка и заплаши:

— Млъкни, сине на всички кучешки бащи и деди на кучешки синове, иначе започвам отново! Ти каза, Аллах е създал хаддедихните без мозък, но къде е твоят? Знаеш, че хаджи Халеф Омар идва с петдесет хаддедихни и все още ни смяташ за солаиб. Нямаш ли очи? Я ни преброй! Не чу ли, че при шейха на хаддедихните се намира и повелителката на неговия харем? Къде си си изгубил разсъдъка, който би трябвало да ти каже, че не сме солаиб, а тези, които искаше да разузнаеш и после да нападнеш при Бир Хилу? Я ни принуди сега да яздим с теб, червей на безсилието и неспособността! Наистина ли няма защо да се боиш от десет души от нашия род? Наистина ли хаддедихните са водни жаби, както ги нарече? Сега лежиш нашарен от ударите на моя камшик. Фигурата ти е почти два пъти по-дълга от моята, но даже Аллах да я беше източил още десет пъти повече, пак щеше да е едно джудже в сравнение с великанската серсемщина, която е единственото наследство на всички твои, родени без акъл и умрели без разум, деди. Който ти хвърли макар и само един-едничък поглед, веднага ще се отвърне, иначе така ще се разкисне в сълзи, че нищо няма да остане от него.

За да поясни думите си, разгневеният хаджи се извърна и се обърна към сина си, който бе застанал зад него. Хвана го за ръката, дръпна го напред, посочи Тавил и продължи:

— Тук виждаш да лежи тоя, който нарече твоята майка, съчетаваща в най-голямо съвършенство всички женски и майчини достойнства, една „аджусе със сълзящи очи“! Кажи ми сега какво му се полага за това!

Кара бен Халеф махна пренебрежително с ръка и каза само думата:

— Нищо!

— Нищо? — попита бащата неудовлетворен. — Нищо да не му се случи?

— Нищо! На едно такова нахалство може да отговори само камшикът — това вече стана. Всяко по-нататъшно обръщане на внимание само ще бъде чест за него, а такава не бива да му бъде оказвана.

Доблестният младеж се обърна и отиде при майка си. Халеф се загледа след него, сведе замислено поглед към земята, вдигна после лице и ми викна запленено с просияли очи:

— Сихди, чу ли какво току-що рече Кара бен Халеф, синът на моето сърце? Какво ще кажеш за това?

— Кара има право — отговорих.

— Да, той е прав. Оскърблението на най-добрата от всички жени е достатъчно удовлетворено и за това отношение за тоя кучи син няма какво повече да се мисли. Но за други неща трябва да продължа разговора си с него и се надявам, че и тук ще постъпя правилно. Вържете му кремъклийката надълго по страната на ръката му към нея така здраво, че да не може да се помръдне!

Докато Омар бен Садек се зае заедно с двама хаддедихни с изпълнението на тази заповед. Халеф пристъпи към мен, поднесе ми ръката си и помоли:

— Сихди, покажи ми къде се намират пръстовите артерии! Трябва да го знам!

Подозирах какво възнамеряваше и го одобрявах, но не му го казах. Аз също щях да го направя, защото това бе най-простото и за нас най-безопасно средство да спасим персиеца. Ето защо му обясних разположението на въпросните артерии. Когато това стана, той отиде до тахтиревана да се снабди с малък остър нож. После се върна при шейха на бени кхалид, когото, макар че беше вързан, трябваше да държат трима-четирима хаддедихни. Аз стоях далеч и видях само че Халеф се наведе над него. Отекна крясък и чух Тавил да реве:

— Какво правиш с ръката ми? Ти ме прободе. Кръвта ми блика.

— Да, прободох те — натърти Халеф. — Това ти се случи съгласно закона на пустинята: „Кръв за кръв, живот за живот!“ Ти си наредил персиецът да умре от кръвопускане и сега ще споделиш неговата съдба. Утре заранта ще си тръгнеш заедно с него от Страната на живите и по едно и също време ще стигнете Ес Сират, Моста на смъртта. Аллах знае кой ще стигне щастливо отвъд, той или ти.

— Искаш да ми въздадеш фасаде?

— Аз само ти отворих две пръстови артерии, точно това, което ти си направил с него.

— Аллах да те прокълне! Как смееш да ми източваш кръвта?!

— Така, както ти си посмял да точиш неговата.

— Такова беше решението на съда!

— Тук също, защото аз съм върховният съдия на племето хаддедихни.

— Шиитът трябва да умре от фасаде, защото оскърби нашите мекански гости.

— А ти пък ще умреш, защото си оскърбил него, нашия гост. Искаш той да умре. Е, добре, умре ли той, умираш и ти, искаш ли да останеш жив, то и той трябва да бъде спасен!

Хаджията се извърна, дойде при мен и попита:

— Сихди, доволен ли си от мен?

— Да, дори много.

— Колко ме радва това! Ти трудно можеш да бъдеш удовлетворен и ето защо въодушевлението ми е толкова голямо. Сега исках да те питам да съобщя ли на оня мискин условията, при които може да получи своя живот.

— Сега още не, защото той още не е убеден, че замисълът ти с кръвопускането е сериозен. Първо трябва да изпита истински страх. Какви условия смяташ да му поставиш?

— Ще го освободя само срещу персиеца и войниците. В началото иска да включа и предаването на меканците. Но той ги нарече свои гости, а правилото на пустинята изисква по-скоро да умре, но да не се съгласи с моето искане.

— Това е вярно и при неговия характер съм убеден, че другояче няма да постъпи. Остави му ги, ние така или иначе ще получим тези хора!

— Как?

— Помисли какво ще стане, след като Тавил падна в ръцете ни! Ти ще искаш да уведомиш неговите бени кхалид къде се намира, нали?

— Да. Ще пратя един от придружителите му да им каже, че шейхът ще кърви дотогава, докато персиецът не се намери при нас. Как мислиш, ще го пратят ли?

— При всички случаи.

— Също войниците с техния водач?

— Също. Няма да им е лесно на бени кхалид, но за да спасят шейха си, нищо друго няма да им остава. Сега се запитай какво ще направят меканците, като видят, че преследвачите им ще бъдат освободени!

— Незабавно ще си плюят на петите.

— В каква посока? — подпитах аз.

— Към Мека.

— Да, но ние ще заловим там Ел Гхани и хората му, за да ги предадем на персиеца. Вярно, трябва да отчетем и възможността, че при бени кхалид ще се чувстват по-сигурни отколкото където и да е другаде и ще искат да останат при тях, докато ние и персиецът си тръгнем. Ние трябва да го предотвратим, защото тези мекански крадци така се държаха с нас, че и през ум не може да ни мине да улесним изплъзването им. Някакво предчувствие дори ми подсказва, че ще постъпим умно, ако така стъкмим нещата, че да си признаят кражбата. После ще имаме в ръката си оръжие срещу Ел Гхани, ако в Свещения град му хрумне да се държи враждебно срещу нас.

— Това го разбирам, сихди, но в случая ти се намираш в противоречие със самия себе си. Първо казваш, че не бива да искаме предаването им от Тавил, защото той ще предпочете да умре, но да не се съгласи с искането ни, а сега решаваш, че трябва да ги имаме дори ако останат при него, за да изчакат отдалечаването ни. Как съжителстват тези неща?

— С едно доста войнствено средство, при което човек трябва да си заложи живота.

— Аллах, Аллах! Имаш предвид двубоя?

— Да. Персиеца и войниците Тавил ще даде срещу собствената си свобода, това не го позори. Но предаването на гостите можем да постигнем според законите на пустинята единствено чрез двубой. Тогава никой няма да може да му отправи упрек. Кажи му, че съм готов да реша нещата с всеки противник, който ми посочи, с всяко оръжие и по начин, който на него му е угоден.

— Машаллах! Според строгото правило с теб би трябвало да се бие Ел Гхани, защото работата касае него. Но той ще се пази да заложи скъпоценния си живот. Бени кхалид ще бъдат принудени да изберат някого от своята дружина.

— Така предполагам и аз.

— Ама, сихди, помисли, ония няма да изберат някой слабак.

— Такъв позор бих отхвърлил. За уговорката на тая работа има време. За мен на първо място е важно да знам къде бивакуват бени кхалид и тъй като техният шейх няма да ни го каже, сега ще тръгна на разузнаване.

— Аз ще яздя с теб!

— Не! Положението е несигурно, всеки миг може да се случи нещо важно. Ти като предводител не бива да се отдалечаваш, но аз ще взема със себе си Кара бен Халеф.

— Моя син? Благодаря ти, сихди, защото той така ще има възможност да докаже, че е научил от мен даже и през деня да се промъква незабелязано. Какво ще яздите? Камили или коне?

— Нашите коне. Кой ще ти седне, ако има избор, при една може би опасна разузнавателна езда на неблагонадеждна камила?

— Добре! Веднага ще наредя да оседлаят.

— Не е необходимо, ще яздим само с юзди. До час нощта ще настъпи, а тогава трябва да сме отново тук.

Няколко минути по-късно аз възседнах моя Асил бен Рих, а Кара — арапа на баща си. Взе го вместо бялата си кобила, защото нейният светъл цвят можеше да ни издаде. По същата причина бяхме свалили светлите си хаици, а останалото облекло не се открояваше на околната среда. Няколко кратки въпроса към водача ми изясниха точното местоположение на кладенеца и близката му околност, така че не можехме да се заблудим. После потеглихме.

Бележки

[1] Мариям — Мария — б.нем.изд.

[2] Китаб ел мукаддас — Библията — б.а.

[3] Бедави — бедуин — б.а.

[4] Мхарридж — палячо — б.а.

[5] Фасаде — кръвопускане — б.а.

[6] Аджусе — вещица — б.а.