Клайв Баркър
Прикован към ада (8)

3.

През това време тя се качи веднъж в стаята със заковани щори.

Дотогава те вече бяха поукрасили горния етаж и предпочетоха да открият терена за публичен оглед. Затова стаята остана непокътната. Непосещавана, всъщност, с изключение на нейните няколко влизания тук.

Тя не знаеше нито защо се качва горе, нито пък как да прецени странната смесица от чувства, които я бяха връхлетели тук. Ала в мрачната обстановка имаше нещо, което я успокояваше; тя беше като утроба, утроба на мъртва жена. Понякога, когато Рори беше на работа, тя просто се качваше по стълбата и сядаше в тишината, без да мисли за нищо, или поне за нищо, което може да се опише с думи.

Тези кратки посещения я караха да се чувства странно виновна и тя се опитваше да избягва стаята, когато Рори се навърташе наблизо. Но това не винаги беше възможно. Понякога краката сами я водеха тук, без да им заповядва това.

Така стана и през оная събота, в деня на кръвта.

Тя гледаше как Рори чегърта с длето няколко пласта боя от пантите на кухненската врата, когато й се стори, че чува зова на стаята. Зарадвана от това, че е включена пълноценно в нейния хор, тя се качи горе.

Беше по-хладно от обикновено и тя се радваше на това. Сложи ръка на стената, после премести изстиналата си длан на челото.

— Безполезно — промърмори тя на себе си, като си представи човека, който работеше долу. Тя не го обичаше, а и неговото отношение не беше по-добро; под заслепеността от нейното лице той също не я обичаше. Той стържеше с длетото в свой собствен свят, тя страдаше тук, далеч от него.

Един порив на вятъра затвори задната врата долу. Тя чу как вратата хлопна.

Долу тоя звук привлече вниманието на Рори. Длетото изскочи от браздата и се заби в палеца на лявата му ръка. Още щом рукна кръв, той изкрещя. Длетото тупна на пода.

— Ад и проклятие!

Тя чу, ала не стори нищо. Изплува от унеса на меланхолията много късно за да разбере, че той се качваше горе. В трескаво търсене на ключа и на предлог за оправдаване на присъствието й в стаята тя скочи, ала той вече беше на вратата и прекоси прага, затичан към нея, притиснал несръчно лявата си длан с дясната. Кръвта се лееше разточително. Тя бликаше между пръстите и се стичаше по ръката му, капеше на пода и оставяше петно до петно върху голите дъски.

— Какво направи?

— На какво ти прилича това? — процеди той през стиснати зъби. — Порязах се.

Лицето и вратът му имаха цвета на маджун за прозорци. Тя вече го бе виждала такъв, веднъж припадна случайно при вида на собствената си кръв.

— Направи нещо! — рече той гнусливо.

— Дълбоко ли е?

— Не зная! — кресна й той. — Не искам да гледам.

Колко е жалък, помисли си тя, но не му беше времето да дава израз на презрението, което я изпълваше. Вместо това тя хвана с две ръце окървавената му китка и докато той гледаше встрани, тя се взря в раната на дланта. Беше дълбока и още кървеше обилно. Дълбока кръв, тъмна кръв!

— Мисля, че е най-добре да те закарам в болницата — каза му тя.

— Можеш ли да ме превържеш? — попита той с глас, в който вече нямаше ярост.

— Разбира се. Ще взема чисти превръзки. Хайде…

— Не — рече той, като клатеше пепелявото си лице. — Ако направя и крачка, може да припадна.

— Тогава стой тук. Сигурно ще се оправиш — успокои го тя.

След като не намери в банята превръзки, които да спрат кръвотечението, тя взе няколко чисти носни кърпи от чекмеджето му и се върна в стаята. Сега той се облягаше на стената и кожата му лъщеше от пот. Беше стъпил в кръвта, изтекла от него, тя усещаше нейния дъх във въздуха.

Джулия продължи да го успокоява, че няма да умре от петсантиметрова рана, уви една носна кърпа около ръката му, превърза я с друга, сетне го придружи, целия разтреперан като лист, надолу по стъпалата (едно по едно, като децата) и навън до колата.

В болницата чакаха към един час на опашка заедно с други ранени, преди най-сетне да го прегледат и зашият. Като обръщаше поглед назад, трудно й беше да разбере кое е най-смешното в този случай: неговата слабост или последвалата разточителна благодарност. Когато той прекали, тя му каза, че не иска от него благодарност и това беше самата истина.

Не искаше нищо, което той би могъл да й предложи, освен може би неговото отсъствие.