Клайв Баркър
Прикован към ада (16)

2.

Човекът с бялата връзка не си губеше времето. Веднага щом погледът му се спря върху Джулия, той дойде при нея. Тя реши, че даже и да се закачи, той не е подходящ — прекалено едър, прекалено самоуверен. След бясната борба с първия тя реши да избира по-внимателно. И когато Бялата Връзка я попита какво пие, тя му каза да се разкара.

Той очевидно беше свикнал с откази, защото се отдръпна и напусна бара. Тя се обърна към питието си.

Тоя ден валеше силен дъжд — беше валяло седемдесет и два часа, цифром и словом — и в бара седяха някои от клиентите, които бяха тук миналата седмица. Още един-двама, мокри като мишки, влязоха от улицата, но никой от тях не й приличаше поне за няколко секунди на онова, което търсеше. А времето течеше, вече минаваше два. Не й се щеше да рискува да я хванат пак, когато се върне Рори. Тя допи чашата си и реши, че днес не е щастливият ден на Франк. След това излезе от бара под пороя, отвори чадъра си и тръгна към колата. Както си вървеше, тя чу зад себе си стъпки и Бялата Връзка, вече до нея, й каза:

— Моят хотел е наблизо.

О! — рече тя и продължи напред, но не беше лесно да се откачи от него.

— Тук съм само за два дни — каза той.

Не ме изкушавай, помисли тя.

— Просто си търся компания — продължи той. — Не съм говорил с жива душа.

— Така ли?

Той хвана ръката й за китката. Стисна я толкова силно, че тя едва не извика. В тоя миг разбра, че ще го убие. Той изглежда съзря в очите й желание.В моя хотел?

— Не обичам много хотелите. Те са толкова безлични.

— Имаш ли по-добра идея? — попита той.

Разбира се, че имаше.

 

Той закачи подгизналия си шлифер на закачалката в коридора и тя му предложи пиене, което той прие с удоволствие. Казваше се Патрик и беше от Нюкасъл.

— Тук съм по работа. Както е тръгнало, няма да се преработя.

— Защо?

Той сви рамене.

— Сигурно съм лош продавач. Просто затова.

— Какво продаваш? — попита го тя.

— Теб какво те интересува? — отряза я той като с бръснач.

Тя се усмихна. Трябваше бързо да го заведе горе, преди да му хареса нейнанта компания.

— Защо ли си губим времето с празни приказки? — каза тя. Звучеше изтъркано, но това беше първото нещо, което й дойде на върха на езика. Той изпи наведнъж остатъка от питието си и тръгна натам, накъдето го поведе тя.

Този път не беше оставила вратата открехната. Тя беше едва ли не заключена, което видимо разпали любопитството му.

— След теб — каза той, когато вратата се отвори.

Тя влезе първа, той я последва. Този път беше решила: никакво събличане! Ако нещо хранително се просмуче в дрехите му, така да бъде; тя нямаше да му даде възможност да разбере, че не са сами в стаята.

— Ще се чукаме на пода, така ли? — попита той неочаквано.

— Някакви възражения?

— Не, ако това те задоволява — каза той и притисна устни към нейните, като търсеше с език пролука между зъбите й. В него има страст, помисли си тя; почувства, че вече се възбужда, притиснат към нея. Ала на нея й предстоеше работа тук: кръв да изсмуче, гърло да нахрани.

Тя прекъсна целувката и направи опит да се измъкне от ръцете му. Ножът беше зад гърба й, в сакото на вратата. Докато оръжието оставаше далеч от нея, нямаше сила да противостои на мъжа.

— Какво има? — попита той.

— Нищо… — промърмори тя. — Всъщност няма защо да бързаме. Имаме цялото време на света.

Тя докосна отпред панталона му, за да е сигурен. Той замижа като разгонен пес.

— Ти си странна — рече той.

— Не гледай — каза му тя.

— А?

— Остани със затворени очи.

Той се смръщи, но се подчини. Тя направи крачка назад към вратата и полуобърната за тършуване в дълбокия джоб погледна към него да се увери, че той не я вижда.

Както жумеше, той дръпна ципа. А когато ръката й сграбчи ножа, сенките изръмжаха.

Той чу шума. Очите му се отвориха.

— Какво беше това? — произнесе той, като се въртеше и взираше в тъмното.

— Нищо не беше — настоя тя, докато изваждаше ножа от скривалището му. Мъжът се луташе из стаята далеч от нея.

— Има някой…

— Недей!

— …тук.

Последната дума затрептя на устните му, когато той забеляза трескавото движение в ъгъла до прозореца.

— Какво… за бога…? — започна той. Докато сочеше мрака, тя скочи върху него и му преряза гърлото с вещината на касапин. Кръвта шурна веднага, дебелата струя срещна стената с плясък. Тя чу блаженството на Франк и стона на умиращия мъж, продължителен и нисък. Ръката му се вдигна да спре кръвта, ала тя пак скочи срещу него и започна да реже защищаващата го ръка и лицето му. Той се олюля и захълца. Накрая рухна, потръпвайки конвулсивно.

Тя отстъпи назад да избегне бясно удрящите му крака. В ъгъла на стаята видя Франк да се мята насам-натам.

— Добра жена… — каза той.

Дали това беше плод на въображението й или гласът му ставаше по силен, също като гласът, който беше чувала хиляди пъти в главата си през тези ограбени години?

Звънецът на външната врата задрънча. Тя потрепери.

— О, Исусе! — изтръгна се от устата й.

— Всичко е наред — отвърна сянката. — Толкова е голям тоя мъртвец!

Тя погледна човека с бялата връзка и видя, че Франк е прав. Конвулсиите на ръката бяха спрели.

— Толкова е голям! — каза Франк. — И здрав.

Той вече се появи пред погледа й, прекалено лаком, за да й забрани да гледа; сега тя за първи път го видя целия. В него имаше нещо извратено. Не точно човешко и живо. Тя извърна поглед.

Звънецът на вратата зазвъня отново, този път по-продължително.

— Върви да отвориш — каза й Франк.

Тя не отговори.

— Върви — настоя той, обърнал към нея отвратителната си глава с проницателни блестящи очи сред заобикалящото ги тление.

Звънецът звънна за трети път.

— Твоят посетител е много настойчив. — Тоя път той опита с убеждение, защото заповедите не успяха. — Наистина мисля, че трябва да отвориш вратата.

Тя се отдалечи от него, а той насочи цялото си внимание към тялото на пода.

И пак дрънна звънецът.

По-добре беше да отговори (тя вече излезе от стаята и се опитваше да не слуша звуците, които издаваше Франк), по-добре да отвори вратата към деня. Тоя човек сигурно продаваше застрахователни полици или пък Свидетелствата на Йехова с новини за спасението. Да, тя сякаш чу нещо такова. Звънецът задрънча отново.

— Ида — каза тя и забърза от страх да не си тръгне посетителя. Закачи гостоприемна усмивка на лицето си и отвори вратата. Гостоприемството угасна веднага.

— Кърсти!

— Просто реших да се отбия.

— Бях… бях заспала.

— О!

Кърсти огледа внимателно външността на тая, която й отвори вратата. От описанието на Рори тя очакваше едно безцветно създание. Това, което видя, беше точно обратното. Лицето на Джулия гореше, кичур потъмняла от пот коса беше залепнал на веждата й. Тя не приличаше на жена, която в момента става от сън. От леглото, може би, но не и от сън.

— Аз само се отбих… — каза Кърсти, — да побъбрим.

Джулия сви едва забележимо рамене.

— Е, точно сега не е много подходящо — каза тя.

— Виждам.

— Може би ще поговорим към края на седмицата?

Погледът на Кърсти се плъзна покрай Джулия към шлифера, закачен в коридора. Мъжка габардинена дреха, все още мокра, висеше на една от куките.

— Рори тук ли е? — осмели се да попита тя.

— Не — рече Джулия. — Разбира се, че не е. Той е на работа. — Лицето й стана по-сурово. — За това ли се отби? — попита тя. — Да видиш Рори?

— Не, аз…

— Няма нужда да искаш от мен позволение, знаеш това. Той е голям мъж, двамата можете да правите каквото щете, по дяволите.

Кърсти не се опита да обсъжда въпроса. Рязката промяна я зашемети.

— Върви си — рече Джулия. — Не искам да говоря с теб.

Тя хлопна вратата.

Кърсти постоя разтреперана на стъпалото около половин минута. Тя не се съмняваше в това, което ставаше. Капещият шлифер, възбудата на Джулия, пламналото й лице, внезапната й ярост. Тя криеше любовник в дома си. Бедният Рори беше объркал всички признаци.

Тя се махна от прага и тръгна надолу към улицата. Куп въпроси се блъскаха в главата й. Поне един от тях изплува на повърхността: как да каже на Рори? Сърцето й щеше да се пръсне, не се и съмняваше. А тя, най-нещастната разказвачка на приказки, ще се опетни с новините, не беше ли така? Почувства, че скоро ще бликнат сълзите.

Но те не бликнаха; друго, много по-настойчиво усещане, я обзе в момента, когато стъпи от пътеката на паважа.

Някой я дебнеше. Тя усещаше погледа с тила си. Джулия ли беше? Нещо и подсказваше, че не е. Тогава любовникът. Да, любовникът.

Вече на безопасно място, далеч от сянката на къщата, тя изпита нуждата да се върне и надникне.

Във влажната стая Франк гледаше през дупчица, която беше направил в щорите. Посетителката, чието лице той смътно разпозна, наистина се взираше в къщата, точно в неговия прозорец. Сигурен, че тя изобщо не го вижда, той погледна към нея. Очите му се бяха спирали на много по-съблазнителни създания, ала нещо в нейната липса на чар привлече вниманието му. В неговия опит такива жени често бяха по-добри компаньонки от хубавици като Джулия. Те могат да бъдат приласкани или въвлечени в такива неща, които красавиците изобщо не могат да допуснат, и да бъдат благодарни за вниманието. Може би тази жена ще се върне пак? Той се надяваше, че ще се върне.

Кърсти огледа фасадата на къщата, ала тя изглеждаше някак безлична. Прозорците бяха или затворени, или със спуснати завеси. Чувството, че я наблюдават се обади още по-настойчиво; всъщност то беше толкова силно, че тя се обърна смутена.

Докато вървеше по Лодовико Стрийт, дъждът започна отново и тя го посрещна с одобрение. Той охлади срама и скри сълзите й, който бликнаха след малко.