Клайв Баркър
Прикован към ада (12)

3.

Джулия не спа добре, нито тази нощ, нито през някоя от следващите нощи.

Това, което видя във влажната стая, което чу и най-сетне почувства, й стигаше да запази най-чистите си блянове завинаги, поне така започна да си мисли тя.

Той беше тук. Братът Франк беше тук, в къщата, и през цялото време е бил. Откъснат от света, в който живееше и дишаше тя, той се намираше достатъчно близо, за да установи тя деликатна състрадателна връзка, както го стори. Тя не издребня с въпросите защо и къде, произтичащи от това; човешката отрепка в стената нямаше нито сила, нито време да опише собственото си състояние.

Всичко, което изрече съществото, преди стената отново да се затвори над него и останките му да се скрият зад тухли и мазилка, беше „Джулия“, сетне просто „Аз съм Франк“, и в самия край думата „Кръв“.

После то изчезна съвсем и краката й се подгънаха под нея. Тя едва не падна и отстъпи полузадушена към отсрещната стена. Когато дойде на себе си, вече нямаше тайнствена светлина и никаква измъчена фигура не се свиваше на пашкул в тухлите. Още веднъж действителността се запазваше абсолютно.

Или почти абсолютно. Франк още беше тук, във влажната стая, тя не се съмняваше в това. Може би невидим, но не и далеч от сърцето. Той беше заклещен по някакъв начин между пространството, което заемаше, и някакво друго място: мястото на камбаните и на тревожния мрак. Беше ли умрял? Той ли й се яви? Може би е загинал в празната стая миналото лято и сега очакваше прогонването на духовете. Ако е така, какво беше станало с тленните му останки? Само нов разговор със самия Франк или с останките от него щяха да й дадат обяснението.

За средствата, чрез които тя можеше да възвърне силата на изгубената му душа, тя нямаше особени съмнения. Той ясно й поднесе решението.

— Кръв — каза той. Сричката беше изречена не като обвинение, а като повеля.

Рори проля малко кръв върху пода на влажната стая; после петната изчезнаха. По някакъв начин призракът на Франк — ако това беше той — се хранеше с пролятата кръв на неговия брат, която му даваше достатъчно сила да излезе от килията си и да осъществи една несигурната връзка. Какво можеше да се постигне, ако му доставеше повече?

Тя помисли за прегръдките на Франк, за неговата грубост и твърдост, за настойчивостта, която упражни върху нея. Какво не би дала тя сега за една такава настойчивост? Навярно това беше възможно. А ако е така, ако можеше да му окаже помощта, от която се нуждаеше, нямаше ли той да й бъде благодарен? Нямаше ли да й бъде като куче, покорно или брутално и за най-дребните й прищевки? Мисълта отлетя. Да дели радост и мъка с него! Тя е била влюбена през цялото време, сега го осъзна, и е скърбяла за него. Ако трябва кръв, за да си го върне цял, тя ще му я даде и няма да мисли за последствията.

През следващите дни усмивката й се появи отново. Рори прие смяната на настроението й като сигурен знак за това, че е щастлива в новата къща. Хуморът й събуждаше същите чувства у него. Той се включи в преобразяването на къщата с обновено желание.

Скоро, каза той, ще започне работата на втория етаж. Те ще изолират източника на влага в голямата стая и ще я преобразят в спалня, достойна за неговата принцеса. Тя го целуна по бузата, когато говореше за това, и каза, че не бърза, стаята, която имат вече, е повече от достатъчна. Разговорът за спалнята го накара да я целуне по шията, да я притегли към себе си и да й пошепне на ухото инфантилни мръсотии. Тя не му отказа, качи се покорно по стълбата и се остави да я съблече така, както той обичаше, да я разкопчеят изцапаните му с боя пръсти. Направи се, че цялата церемония я възбужда, макар това да беше далеч от истината.

Единственото, което можеше да разпали нищожното желание в нея когато лежеше на скърцащото легло с голямото нещо между краката си, беше да затвори очи и да си представи Франк такъв, какъвто беше.

Неговото име многократно напираше на устните й и всеки път тя го отпращаше назад. Най-подир тя отвори очи, за да се върне към голата истина. Рори обсипваше лицето й с целувки. Бузите й потръпнаха при неговото докосване.

Нямаше да издържи това много често, помисли си тя. Трябваха й прекалено много усилия, за да играе покорната съпруга, сърцето й щеше да се пръсне.

Легнала под него с ласките на септемврийския полъх, който през отворения прозорец галеше лицето й, тя започна да крои планове как да намери кръв.