Клайв Баркър
Прикован към ада (20)

ДЕВЕТ

Първото нещо, което забеляза на другия ден Кърсти след като зави на ъгъла на Лодовико Стрийт, беше, че щорите са махнати от горния преден прозорец. На тяхно място на прозореца бяха залепени вестници.

Тя си намери удобно място зад прикритието на църковния плет, от което можеше да наблюдава къщата и да остане незабелязана. После се настани и започна своето бдение.

То не бе възнаградено веднага. Минаха два часа и нещо, преди да види как Джулия излиза от къщата, друг час и четвърт, преди да се върне, а през това време краката й премръзнаха от студ.

Джулия не се върна сама. Мъжът, с който се прибра, не беше познат на Кърсти, нито пък приличаше на човек от кръга на Джулия. От разстояние той изглеждаше на средна възраст, набит, оплешивяващ. Когато той последва Джулия в къщата, тя хвърли нервен поглед назад, сякаш се страхуваше от воайори^[1].

През следващия четвърт час тя изчака в укритието си, без да знае какво да предприеме. Да остане ли тук, докато мъжът излезе, и да го извика? Или да отиде към къщата и да се опита да се промъкне вътре? Нито една от идеите не й се видя особено привлекателна. Тя реши да не решава. Вместо това ще отиде по-близо до къщата и ще направи това, което й поднесе моментното вдъхновение.

И какво направи? Отговорът беше: много малко. Когато пое по пътеката, краката я засърбяха да се обърне и да се махне от тук. Всъщност тя беше принудена да действа точно когато чу вик отвътре.

Мъжът се казваше Сайкс, Стенли Сайкс. Това не беше всичко, което каза на Джулия по пътя от бара към къщата. Тя научи името на жена му (Моди) и занятието (помощник-педикюрист); вида снимка на децата (Ребека и Етан), подадена й, за да погугука над нея. Мъжът очевидно я предизвикваше с продължаващото ухажване. Тя почти се усмихна и му каза, че е щастлив човек.

Ала още с влизането в къщата нещата тръгнаха наопаки. Насред стълбите приятелят Сайкс изведнъж заяви, че това, което правят, е нередно; че бог ги гледа, той познава техните сърца и ги смята за жадуващи. Тя даде най-доброто от себе си да го успокои, но трудното беше да го отдели от господа. Вместо това той загуби настроение и се развъртя срещу нея. Той можеше да стори и нещо по-лошо в праведния си гняв, ако не беше гласът, който го повика от площадката. Той спря да я налага и пребледня, като че самият бог го призова. После Франк се появи горе на стълбите в цялото си великолепие. Сайкс спря да крещи и се опита да избяга, но Джулия беше по-бърза. Тя го хвана още преди Франк да слезе по няколкото стъпала и да го сграбчи.

До мига, в който чу пукането и хрущенето на костите след като Франк сложи ръка на плячката си, тя все още не съзнаваше колко силен беше станал той напоследък — значително по-силен от истински човек. При допира с Франк Сайкс пак изкрещя. Франк го накара да млъкне, като му отнесе ченето.

Вторият вик, който чу Кърсти, секна рязко, ала тя долови силна уплаха в крясъка — достатъчна причина да отиде до вратата и да почука.

Едва тогава тя обмисли по-внимателно всичко. Вместо да похлопа, тя слезе тихичко край стената на къщата, като на всяко стъпало я глождеше съмнение дали е разумно това, и едновременно с това дълбоко убедена, че фронталната атака няма да й донесе успех. Вратата, през която се влизаше в задната градина, нямаше резе. Тя се вмъкна през нея, наострила уши за всеки звук, особено за шума от собствените си стъпки. От къщата — нищо. Нищо, подобно на стонове.

Като остави портата отворена за внезапно бягство, тя побърза към задната врата. Тя не беше заключена. Този път съмнението я накара да забави крачка. Може би трябваше да изтича и да извика Рори, да го доведе веднага в къщата? Но дотогава всичко, което трябваше да стане вътре, щеше да свърши и тя знаеше добре, че ако Джулия не бъде хваната на местопрестъплението, ще се измъкне от всяко обвинение. Не, това беше единственият начин. Тя влезе вътре.

Къщата беше съвсем тиха. Не се чуваха даже стъпки да разбере къде са актьорите, които бе дошла да види. Тя тръгна към вратата на кухнята, а от там — към трапезарията. Стомахът й се сви, гърлото й пресъхна така, че не би могла да преглътне. От трапезарията мина в дневната, след това — в коридора. Все още не се чуваше нищо — нито шепот, нито стон. Джулия и нейният спътник можеха да бъдат само горе, а от това й хрумна, че погрешно е доловила страх във виковете. Може би това, което чу, беше вик на удоволствие. Крясък от оргазъм, а не от ужас, както си помисли. Лесно е да сбърка човек.

Външната врата остана на няколко метра вдясно. Тя все още можеше да се измъкне, да избяга далеч, това я съблазняваше да стори страхливецът в нея, ала желанието да проникне в тайните на къщата надделя и тя отстъпи пред него. Когато заизкачва стълбите, любопитството в нея прерасна в оживление.

Тя се качи горе и тръгна по площадката. В главата й се мярна мисълта, че птичките са отлетели, че докато тя се е провирала през задната врата, те са излезли през предната.

Първата врата вляво беше спалнята; ако Джулия и нейният любовник се чифтосваха някъде, това сигурно ставаше тук. Не. Вратата зееше открехната и тя надникна вътре. Леглото беше застлано.

Чу се покъртителен вик, толкова близък, толкова силен, че сърцето й изгуби нормалния си ритъм.

Тя изтича от спалните и видя как някаква фигура изхвърча от друга стая на площадката. След миг тя позна претенциозния мъж, който дойде с Джулия, и то само по дрехите. Всичко останало беше променено, ужасно променено. Фатална болест го беше налегнала в минутите откакто го видя на прага; от тая болест плътта му се бе съсухрила, оставаше само кожа и кокал.

Щом зърна Кърсти, той се хвърли към нея, търсейки и най-слабата защита, която можеше да му бъде тя. Още след първите няколко крачки някаква фигура изхвърча след него. Това създание също изглеждаше болно, тялото му беше превързано от главата до краката, а превръзките — напоени с кръв и гной. Ала нищо в бързината или свирепостта на последвалото нападение не говореше за болест. То настигна бягащия мъж и го сграбчи за врата. Когато преследвачът стисна плячката в прегръдките си, Кърсти нададе вик.

Жертвата изпусна жалък стон, само това можеше да стори разкъсаното й лице. Преследвачът стегна хватката си. Тялото затрепери, затресе се, краката му се огънаха. Кръв пръсна от очите, носа и устата на жертвата. Петна от нея изпълниха въздуха като гореща градушка и плиснаха във веждите й. Това усещане я извади от бездействието. Не беше време да чака и да гледа. Тя побягна.

Чудовището не се втурна да я преследва. Тя стигна до стълбите без да я спрат, но когато кракът й стъпи на първото стъпало, то се обърна към нея.

Неговият глас й беше… познат.

— Ето те и теб — каза то.

Създанието говореше с топлота, сякаш я познаваше.

— Кърсти — каза то. — Почакай малко.

Главата й я предупреди да бяга, ала дързостта й отхвърли разума. То искаше тя да си спомни чий е тоя глас, който излиза от превръзките. Тя все още можеше да избяга, мина й през ума; имаше седемметрова преднина. Тя се извърна към фигурата. Тялото в нейните ръце беше сгърчено, свито като зародиш, с крака към гърдите. Животното го хвърли.

— Ти го уби — каза тя.

Нещото кимна. Не му трябваше да се извинява нито на жертвата, нито на свидетелката.

— После ще го оплачем — каза й то и направи крачка към нея.

— Къде е Джулия? — попита Кърсти.

— Стига си треперила. Всичко е наред — каза гласът. Толкова малко й оставаше да си спомни кой е той.

Докато тя недоумяваше, то направи нова крачка, подпряно с една ръка на стената, сякаш не можеше да пази равновесие.

— Аз те видях — продължаваше то. — Мисля, че и ти ме видя. На прозореца…

Объркване й нарасна. Било ли е това нещо в къщата през цялото време? Ако е така, сигурно Рори трябва…

Тя позна гласът.

— Да. Спомни си. Виждам, че си спомни.

Това беше гласът на Рори или поне много се приближаваше до неговия. По-гърлен, по-егоистичен, но приликата беше достатъчно обезпокоителна, тя сякаш бе пуснала корени на това място, докато животното се тътреше, скъсявайки разстоянието между тях.

При последната му крачка тя отхвърли магията и се хвърли да бяга. Ала играта вече беше загубена. Тя чу стъпките от бягането му зад себе си, сетне усети пръстите му върху шията си. Към устата й се надигна вик, но той не напусна устните й, защото това нещо сложи гнилата си длан върху лицето й, така спря и вика, и дъха й.

То я дръпна нагоре и я обърна с гръб към стълбите. Напразно се бореше да се освободи от ръцете му; малките рани, които пръстите й оставиха по неговото тяло, раздирайки превръзките и забивайки се в суровата плът под тях, то понесе съвсем невъзмутимо. В един ужасен момент петите й се блъснаха в тялото на пода. После я повлякоха към стаята, от която се появиха живият и мъртвецът. Миришеше на пресечено мляко и прясно месо. Когато я хвърлиха на пода, дъските под нея бяха влажни и топли.

Стомахът й се обърна. Тя не се възпротиви на инстинкта, просто повърна всичко, което имаше в стомаха. В смесицата от това притеснение и очаквания ужас тя не разбра какво точно стана по-нататък. Беше ли мярнала с поглед някой друг (Джулия) на площадката, когато се затваряше вратата, или й се привидя сянка? Така или иначе беше много късно за помощ. Оставаше сама с кошмара.

Тя обърса остатъците около устата си и стана на крака. На места светлината проникваше през вестника на прозореца, изпъстряйки стаята с петна, сякаш слънчевите лъчи минаваха през клони на дървета. И сред тази пасторална картина нещото дойде да я подуши.

— Ела при тате — каза то.

През двайсет и шестте години от живота си тя никога не беше чувала покана, на която толкова лесно да откаже.

— Не ме докосвай — каза му тя.

То си килна леко главата, сякаш се възхищаваше от тоя показ на собствено мнение. Сетне се надвеси над нея, цялото изтъкано от гной и смях, и — бог да й е на помощ! — от похот.

Тя се отдръпна с няколко отчаяни сантиметра в ъгъла, докато вече нямаше къде да мърда.

— Не ме ли помниш? — попита то.

Тя поклати глава.

— Франк — беше отговорът. — Аз съм братът Франк.

Беше се срещала с Франк само веднъж, на Александра Роуд. Той я посети един следобед преди сватбата, повече не искаше да го види. Намрази го от пръв поглед.

— Пусни ме — каза тя, когато то посегна към нея. Имаше някаква гнусна изтънченост в начина, по който изцапаните му пръсти докосваха гърдите й.

— Недей — изпищя тя, — или тогава помогни ми…

— Какво? — чу се гласът на Рори. — Какво ще направиш?

Нищо, такъв беше отговорът, разбира се. Беше безпомощна, както е била само в лошите си сънища, тези сънища с преследване и нападение, които нейната психика винаги й представяше на гето стрийт в някаква вечна нощ. Никога, дори и в най-безумните си фантазии, тя не беше очаквала, че арената ще бъде в стая, в която е влизала десетина пъти, в къща, където е била щастлива, докато вън денят отминава както винаги: сиво върху сиво.

С безсилен жест на отвращение тя отблъсна опипващата му ръка.

— Не бъди жестока — рече нещото и пръстите му отново опипаха кожата й, жилещи като оси. — От какво се страхуваш?

— Вън… — започна тя с мисълта за ужаса на площадката.

— Човек трябва да яде — каза Франк. — Може би ще ми простиш това?

Как изтърпя докосването му, чудеше се тя. Защо нервите й не споделиха нейното отвращение и тя не умря под ласките му?

— Това е сън — помисли си гласно тя, а животното само се смееше.

— Често си повтарях тези думи — каза той. — Денят идва, денят си отива. Често се опитвах да мисля, че агонията свърши. Но ти не можеш да мислиш така. Запомни го от мен. Не можеш. Те трябва да го понесат търпеливо.

Тя знаеше, че й казва истината, горчивата истина, която само чудовищата могат да изрекат. Той нямаше нужда да я превъзнася и ласкае; нямаше намерения да спори и да проповядва спасение. Неговата отблъскваща голота беше само прекалена изтънченост. Отминаваш лъжите за вярност — и право в жалкото царство!

Кърсти знаеше и това, че няма да издържи. Затова когато защитата й се провали и Франк поиска от нея първата гадост, която му дойде на ум, тя щеше да нададе такъв вик, че да се разпадне.

Тук нейният разсъдък беше заложен на карта; тя нямаше друг избор, освен да се бие, и то бързо.

Преди Франк да поднови още по-енергично ласките си, ръцете й се метнаха към лицето му, пръстите й се забиха в очните му ями и устата. Плътта под превръзките приличаше на желе; тя изби навън на зърна и едновременно с това я облъхна влажна топлина.

Звярът изкрещя и ръката му поотслаби стискането. В най-подходящия момент тя се хвърли да се измъкне от него и инерцията я запрати към стената със жестока сила, достатъчна да я смаже.

Франк отново изрева. Тя не си губеше времето да се наслаждава на неговата болка, а се плъзна покрай стената към вратата без каквато и да е вяра, че нейните крака са достатъчно силни да я изведат на свободно пространство. Докато се промъкваше, кракът й попадна на отворен буркан от консервиран джинджифил, който се търкаляше из стаята, разливайки и сиропа, и джинджифила.

Франк се обърна към нея да види дали е драснала навън, а превръзките на лицето му висяха като алени примки. На няколко места се виждаше оголена кост. Дори сега той сложи ръце на раните си и изрева от ужас, когато разбра размерите на своето осакатяване. Ослепи ли го? Не беше сигурна. Даже и да беше сляп, трябваше му малко време да я открие в тази малка стая, а когато се развихри, яростта му щеше да е безгранична. Трябваше да стигне вратата преди той да се ориентира.

Напразна надежда! Не мина и миг, тя не успя да направи и крачка, преди той да махне ръце от лицето си и да огледа стаята. Видя я, нямаше никакво съмнение в това. Част от секундата по-късно той крачеше към нея с подновена жестокост.

В краката й лежаха куп домашни вещи. Най-тежката сред тях беше плоска кутия. Тя се наведи и я грабна. Когато се изправи, той вече връхлиташе. Тя нададе предизвикателен вик и го прасна с кутията по главата. Животното залитна назад и тя се хвърли към вратата, ала преди да стигне до нея, сянката я обви още веднъж и тя се метна назад в стаята. Това стана с бясна бързина.

Този път той нямаше намерение за нещо друго, освен да я убие. Всеки негов замах беше предназначен да убива; това, че не я убиваха ударите му, не беше доказателство за нейната бързина, а за неточността на неговата ярост. Въпреки това всеки трети удар я достигаше. Дълбоки рани зейнаха на лицето и в горната част на гърдите й. Нищо повече не можеше да направи, за да предотврати припадъка.

Докато кръвта й течеше под непрекъснатите му нападения, тя пак си спомни за оръжието, което намери. Тя го вдигна да нанесе нов удар, ала щом очите на Франк се спряха върху кутията, нападенията му секнаха изведнъж.

Настана задъхана почивка, в която Кърсти се питаше дали не е по-лесно да умре, отколкото да продължи борбата. Сетне Франк протегна ръка към нея, отпусна юмруци и каза:

— Дай ми я.

Той искаше нейната защита, така изглеждаше. Ала тя нямаше намерение да се освободи от единственото си оръжие.

— Не — отговори тя.

Той я помоли за втори път и в гласа му ясно се долавяше тревога. Очевидно кутията имаше особено значение за него, че да рискува да я вземе със сила.

— За последен път — каза й той. — После ще те убия. Дай ми кутията.

Тя прецени шансовете си. Какво можеше да загуби?

— Кажи моля — рече тя.

Той я погледна лукаво, гърлото му издаде тихо ръмжене. Сетне, вежлив като пресметливо дете, каза:

— Моля.

Думата беше за нея знак. Тя запрати кутията срещу прозореца с цялата сила на разтрепераните си ръце. Кутията прелетя край главата на Франк, строши стъклото и изчезна.

— Не! — изкрещя той и след миг стоеше на прозореца. — Не! Не! Не!

Тя изтича към вратата, краката й заплашваха да се подкосят на всяка крачка. После веднага излезе на площадката. Стълбите я затрудниха много, ала тя се вкопчи в перилата като грохнал старец и стигна до коридора без да падне.

Отгоре данданията продължи. Той пак я викаше. Но този път нямаше да я хване. Тя мина по коридора към предната врата и я отвори.

Вън беше малко по-светло, отколкото преди да влезе в къщата — светлината струеше с предизвикателен блясък преди падането на вечерта. Примижала срещу слънцето, тя пое по пътеката. Под краката й имаше стъкла и сред тях видя своето оръжие. Тя го вдигна като спомен от нейното предизвикателство и побягна. Когато стигна до самата улица, в главата й се появиха думи — безпомощно бръщолевене, откъслеци от неща, които беше видяла и почувствала. Но Лодовико Стрийт беше празна, тя тичаше и продължи да тича, докато се отдалечи достатъчно от бинтования звяр.

Понякога, замислена дълбоко на някоя улица, която не можеше да познае, чуваше хора да я питат има ли нужда от помощ. Обикновената любезност я победи, усилието да отговаря смислено на въпросите беше толкова голяма, че изтощеният й мозък загуби съзнание сред ярка светлина