Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Hellbound Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3.

Джулия се върна разтреперана назад по стълбите и откри Бялата Връзка на вратата. Или по-скоро неговата глава. Този път без крайности, без лакомия и злост Франк беше отделил крайниците от трупа. Парчета кости и изсушено месо бяха пръснати из цялата стая.

От чревоугодника нямаше и следа.

Тя се обърна назад към вратата и го видя да й препречва пътя. Няколко минути бяха минали откакто го видя наведен над мъртвеца да смуче енергия от него. За това късо време той се беше променил неузнаваемо. На мястото, където преди се виждаха изсъхнали хрущяли, сега имаше недовършени мускули; мрежата на неговите артерии и вени беше изградена отново: те пулсираха със силата на ограбения живот. Имаше и наченки на коса, първична материя, може би дадена му поради липса на кожа върху грубата топка на неговата глава.

Нищо от тези украшения не подобряваше ни най-малко вида му. Всъщност в много отношения те го влошаваха. Преди едва ли можеше да се познае част от него, а сега навсякъде имаше късове от нещо човешко, които правеха още по-очевидна катастрофалната природа на неговите рани.

И по-лошото щеше да дойде. Той проговори, а когато говореше, глъсът му беше безспорно на Франк. Чуха се провлачени срички.

— Усещам болка — каза той.

Безвеждите му, наполовина затворени от клепачи очи очакваха всеки неин отговор. Тя се опита да подтисне гаденето, което я обзе, но знаеше, че измамата не е подходяща.

— Нервите ми работят отново — каза й той, — и от тях ме боли.

— С какво мога да ти помогна? — попита го тя.

— Може би… може би с някакви превръзки.

— Превръзки?

— Помогни ми да събера частите на тялото си.

— Ако искаш това.

— Аз имам нужда от много повече, Джулия. Трябва ми друго тяло.

— Друго? — каза тя. Ще дойде ли краят на всичко това?

— Какво има да губя? — отвърна той и се приближи до нея. Внезапната му близост я разтревожи много. Като долови страха, изписан върху лицето й, той спря.

— Скоро ще съм цял — обеща й той, — а когато това стане…

— По-добре да почистя — каза тя и извърна поглед от него.

— Когато това стане, скъпа Джулия…

— Рори ще се върне скоро.

— Рори! — Той сякаш изплю името му. — Скъпият ми брат! Как, за бога, можа да се омъжиш за такъв тъпак?

Обзе я пристъп на гняв към Франк.

— Аз го обичах — каза тя. После, след кратък размисъл, се поправи. — Мислех, че го обичам.

Смехът му само направи отвратителната му голота по-очебийна.

— Как можа да повярваш в това? — каза Франк. — Той е плужек. Винаги е бил. Никога не е имал вкус към приключенията.

— Не като теб.

— Не като мен.

Тя погледна надолу към пода; ръката на мъртвеца лежеше между тях. За миг почти я овладя отвращение от самата нея. Всичко, което правеше и мечтаеше да прави, през последните няколко дни се надигна срещу нея; така беше с парада на съблазняването, който свърши със смърт. Тя хвърли всичко за тази смърт, която се надяваше да свърши с прелъстяване. Толкова съм прокълната, колкото и той, помисли си тя; нито едно гнусно желание няма да се загнезди в главата му, ако преди това не е гукало и пляскало с крила в моята.

Е… стореното — сторено.

— Следвай ме — прошепна й той. В гласа му се долавяше хриптене. Той говореше като любовник. — Следвай ме… моля те.

— Ще те следвам — каза тя. — Обещавам ти.

— И тогава ще бъдем заедно.

Тя се намръщи.

— А какво ще правим с Рори?

— Под кожата ние сме братя — каза Франк. — Ще го накарам да усети свободата от това, чудото от това. Ти не му принадлежиш, Джулия. Никога не си му принадлежала.

— Не — каза тя. Това беше истина.

— Ние принадлежим един на друг. Ти го искаш, нали?

— Искам го.

— Знаеш ли, мисля си, че ако те имах, нямаше да съм отчаян — каза й той. — Не продадох ли тялото и душата си толкова евтино?

— Евтино?

— За удоволствие. За по-голяма чувственост. В теб… — тук той тръгна към нея. Този път думите му я задържаха; тя не отстъпи. — В теб аз можех да открия някакъв смисъл да живея.

— Аз съм тук — каза тя. Без много да му мисли тя се протегна и го докосна. Тялото беше горещо и влажно. Пулсът му сякаш биеше навсякъде. Във всяко нежно разклонение на нерв, във всяко поникнало сухожилие. Допирът я възбуди. Сякаш до този момент не вярваше, че той е истински. Сега го доказа безспорно. Тя беше създала този мъж или поне го беше възстановила със своя ум и своето коварство да му достави вещество. Ужасът, който изпита при докосването на това толкова уязвимо тяло, беше ужасът на собственика.

— Това е най-опасното време — каза й той. — Преди можех да се скрия. Бях практически едно нищо. Но вече не съм.

— Не. Помислих за това.

— Можем да го направим бързо. Трябва да съм силен и цял, на всяка цена. Съгласна ли си?

— Разбира се.

— След това ще дойде края на очакването, Джулия.

Пулсът му се ускори при тази мисъл.

Сетне той коленичи пред нея. Сложи недовършените си ръце на бедрата й, а след това — и устните си.

Отхвърляйки остатъците от отвращение, тя сложи ръка върху главата му и усети коса — копринена, като на бебе — и черупката на черепа му под нея. Той не беше станал по-нежен от последния път, когато я държеше в прегръдките си. Ала отчаянието я беше научило на изящното изкуство да изцеди кръв от камък; с времето тя щеше да добие любов от това отвратително нещо или да разбере как да направи това.