Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Hellbound Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ПЕТ

Понякога цяла вечност идваше и си отиваше, докато той се бавеше в стената, вечност, за която някоя следа по-късно можеше да му покаже, че са минали часове или даже минути.

Но сега нещата се промениха, той имаше шанс за бягство. Неговият дух се извисяваше при тази мисъл. Това беше крехка възможност, той не се и съмняваше. Имаше няколко причини най-големите му усилия да се провалят. Джулия, това първо. Той си я спомняше като банална, надута жена, чието възпитание подтискаше всичките й възможности за страст. Той я облада буйно и, разбира се, веднъж. Спомни си този ден сред стотиците други, когато го беше правил, с известно удовлетворение. Тя не се съпротивлява повече от необходимото за нейната суета, после се отдаде с такава откровена страст, че той си изгуби ума.

При други обстоятелства би я отмъкнал под носа на бъдещия й съпруг, но братската политика го съветваше друго. За седмица-две щеше да й се насити и щеше да остане не само с жената, чието тяло беше за него грозно, но щеше да вдигне и отмъстителния си брат на нокти. Тая работа не си струваше кавгата.

Освен това трябваше да завоюва нови светове. На другия ден той тръгна на изток, към Хон Конг и Шри Ланка, към богатство и приключения. Всъщност вече ги беше имал, поне за известно време. Но рано или късно всичко изтичаше през пръстите му и с течение на времето той се питаше дали обстоятелствата му пречат да запази за по-дълго изкараните средства или просто не го е грижа да задържи онова, което има. Веднъж задвижен, влакът на мислите изчезваше някъде далеч. В крушението около себе си той виждаше навсякъде свидетелство в полза на същата горчива тема: че не е срещнал нищо в своя живот — нито личност, нито състояние на духа или тялото — за което би пожелал да страда, даже да си причини най-обикновено неудобство.

Спускането по спиралата започна. Той пропиля три месеца да се отърси от депресията и самосъжалението, граничещо със самоубийство. Ала и това решение бе отхвърлено поради новооткрития нихилизъм. Ако от него следваше, че за нищо не си струва да се живее, нали така, тогава за нищо не си струва да умре. Той се мяташе от едно безсилие към друго, докато мислите му се разпадаха от всеки наркотик, който неговата поквара можеше да му намери.

Къде беше чул отначало за кутията на Льомаршан? Не можеше да си спомни. В някой бар, може би, или в крайпътна канавка от устата на някой несретник. По едно време това беше просто мълва, една мечта за свода на удоволствията, където изтощените от пошлите наслади на човешкото състояние могат да открият свежите очертания на радостта. А пътят към този рай? Има ги няколко, казваха му, съществуват карти на прехода между действителния и още по-действителния стил, нарисувани от странници, чиито кости отдавна вече бяха станали на прах. Една такава карта се криеше под сводовете на Ватикана, зашифрована в теологичен текст, който не беше отгръщан от времето на Реформацията. Друга, под формата на оригами[1], според някои сведения била собственост на маркиз дьо Сад, който си служел с нея докато лежал в Бастилията и я сменил с пазача за хартия, на която да напише „120-те дни на Содом“. Още една карта е била създадена от някакъв занаятчия, майстор на пеещи птици, наречен Льомаршан. Тя имала вида на музикална кутия с такава хитроумна конструкция, че можело човек да си играе с нея половин живот и никога да не проникне вътре.

Приказки. Приказки. Още по времето, когато той не вярваше в нищо, не беше толкова трудно да изхвърли от главата си тиранията на проверимата истина. Мина доста време в пиянски размисли върху такива фантазии.

Това стана в Дюселдорф, където беше отишъл да контрабандира хероин, там той отново се сблъска с историята за кутията на Льомаршан. Любопитството му се изостри още веднъж, но този път той проследи историята, докато откри нейния източник. Името на човека беше Киршер, макар че той вероятно отговаряше и на други имена. Да, германецът потвърди съществуването на кутията, да, той си имаше начин да я набави за Франк. Цената? Дребна работа, тук малко, там малко. Франк беше склонен да я купи, уми си ръцете и каза своята цена.

Последваха някои напътствия от страна на Киршер как да разгадае тайната на механизма на Льомаршан, напътствия колкото практически, толкова и метафизически. Да решиш главоблъсканицата значи да пътуваш или нещо подобно. Изглежда кутията не беше просто карта на пътя, а самият път.

Тази нова страст бързо го излекува от наркотиците и пиенето. Може би имаше други пътища да заобиколи света и да следва предначертанията на своите мечти.

Той се върна в къщата на Лодовико Стрийт, в празната къща, зад чиито стени остана затворен, и се приготви да реши Съчетанието на Льомаршан точно както му поясни Киршер. Никога в живота си той не е бил нито толкова въздържан, нито толкова съсредоточен, както тогава. В дните преди яростната атака срещу кутията той водеше живот, на който би завидял и светец, и съсредоточаваше цялата си енергия върху бъдещите церемонии.

Беше доста надменен в пазарлъка с Ордена на Раната, сега виждаше ясно това; ала навред — в света и извън него — имаше сили, които насърчаваха такова високомерие, защото търгуваха с него. Тези сили нямаше да го оставят на мира. Не, истинската му грешка беше наивната вяра, че неговото определение за удоволствие не се различава от представата на ценобитите.

Така си беше, те донесоха неизброими страдания. Надариха го с крайна доза чувственост, докато разсъдъкът му се люшна към лудост, сетне го посветиха в изживявания, които сгърчените му нерви искаха да отхвърлят. Те ги наричаха удоволствия и може би имаха предвид точно това. А може би не. Беше невъзможно да си наясно с тези души; те бяха безнадеждно, безупречно неясни. Те не признаваха принципите на награда и наказание, чрез които имаше надежда да получи кратък отдих от техните мъчения, нито пък ги трогваше какъвто и да било зов за милост. Той опита това през седмиците и месеците, които деляха отварянето на кутията от днешния ден.

Нямаше състрадание в тоя край на Шизъм, имаше само плач и смях. Сълзи от радост можеше да причини един час, даже един дъх време без уплаха, смехът избухваше също така парадоксално пред лицето на някакъв нов ужас, замислен от Инженера за поддържане на терора.

Имаше и още по-голяма префиненост в мъченията, измислени от разум, който много тънко схваща природата на страданието. Допускаше се затворниците да надничат в света, в който някога са живели. Когато не ги подлагаха на удоволствия, техните кътчета за почивка гледаха към същите места, където те някога са подредили Съчетанието, изпратило ги тук. В случая на Франк — към горната стая на Лодовико Стрийт петдесет и пет.

През по-голямата част от годината стаята тънеше в мрак — никой не беше стъпвал в къщата. После пристигнаха те: Рори и хубавата Джулия. И надеждата пламна отново.

Има начин за бягство, чу той да си шепнат някои; имаше пукнатини в системата, която допускаше влизането на достатъчно пъргав или коварен ум в стаята, от която бе дошъл. Ако затворникът осъществи такова бягство, нямаше начин жреците да го преследват. Те трябваше да бъдат призовани, за да напуснат Шизъм. Без такава покана щяха да се щурат като псета пред прага, да дращят и да дращят, безсилни да влязат вътре. Следователно бягството, ако можеше да се осъществи, носеше със себе си абсолютен закон: пълно разпадане на погрешния брак, който затворникът е сключил. Това си струваше риска. Всъщност риск изобщо нямаше. Може ли да има по-лошо наказание от мисълта за мъка без надежда за избавление?

Той излезе късметлия. Някои затворници бяха напуснали света без да оставят достатъчно следи след себе си, по които при благоприятни стечения на обстоятелствата можеха да възстановят телата си. А той остави. В последното си действие, сподавил вика, той изпразни съдържанието на тестисите си върху дъските на пода. Мъртвата сперма беше оскъден, но достатъчен пазител на неговата същност. Когато скъпият брат Рори — милият смотаняк Рори — изтърва длетото, в болката му имаше нещо, от което се възползва Франк. Той откри слаба опора за себе си и получи представа за силата, с която би могъл да се измъкне на свобода. Сега беше ред на Джулия.

Понякога, страдайки в стената, той си мислеше, че тя ще го изтръгне от ужаса. Или ще го направи, или пък ще се отнесе разумно към виденията, които й се явиха, и ще реши, че е сънувала. Ако стане така, той е загубен. Той смучеше енергия да повтори явяването си.

Ала имаше признаци, които подклаждаха надеждата му. Например фактът, че в два или три случая тя се върна в стаята и просто остана в тъмното, загледана в стената. Тя даже прошепна няколко думи при повторното влизане, макар че той улови само някои от тях. Сред казаното от нея беше думата „тук“. И „очакване“, и „скоро“. Това стигаше да го предпази от отчаяние.

Имаше и друга причина да се надява. Тя беше отчаяна, не е ли така? Беше го отгатнал по лицето й, когато един ден преди Рори да се нарани с длетото тя и брат му останаха в стаята. Той разчете погледите между редовете в мига, когато нейната защитна маска падна и лъснаха тъгата и нейното сгромолясване.

Да, тя беше отчаяна. Омъжила се бе за човек, когото не обичаше, и нямаше сили да намери изход.

Е, тогава ето го и него. Те могат да се спасят взаимно, така, както поетите обещават на влюбените. Той беше тайнство, беше мрак, беше всичко, за което тя мечтаеше. И ако тя го освободи, щеше да я обслужва — да, разбира се! — докато удоволствието стигне прага, след който, както след всички прагове, силата нараства, а слабостта загива.

Тук удоволствието беше мъка и обратно. А той познаваше това място много добре, за да го назове дом.

Бележки

[1] оригами — японско изкуство за сгъване на хартия в причудливи форми. (Бел.пр.)