Клайв Баркър
Прикован към ада (18)

1.

През същата нощ прегърмя. Надигна се буря без дъжд и въздухът замириса на стомана.

Кърсти никога не спеше добре. Дори и в детството, макар че майка й знаеше люлчини песни да приспи цели народи, момиченцето не заспиваше лесно. Не бяха виновни лошите сънища, или поне това, което се влачеше до сутринта. Причината се криеше в самия сън — в действието да затвориш очи и да отслабиш контрола върху съзнанието си — нещо, за което тя поради своя темперамент не беше подходяща.

Тази нощ, изпълнена със силни гръмотевици и ярки мълнии, тя беше щастлива. Имаше оправдание да напусне смачканото си легло, да пие чай и да гледа заревото от прозореца си.

Това й даваше време за размисъл, а също и време да се върне към въпроса, който я безпокоеше откакто напусна къщата на Лодовико Стрийт. Ала тя все още не беше намерила отговора.

Едно особено съмнение я човъркаше. Да речем, че греши за онова, което е видяла? Да речем, че неправилно е възприела видимите неща и Джулия има съвършено обяснение за станалото? Тя ще загуби Рори на мига.

Но от друга страна можеше ли да мълчи? Не би могла да понесе мисълта за жена, която му се присмива зад гърба и използва неговата добрина и наивност. От тази мисъл кръвта й кипна.

В момента единствено възможно бе да чака и да бди, да види ще може ли да събере някои неопровержими доказателства. Ако нейното най-лошо предположение се потвърди, тя нямаше друг избор, освен да разкаже на Рори всичко, което е видяла.

Да, това беше отговорът. Да чака и да бди, да бди и да чака.

Бурята продължи с часове, сънят не дойде при нея почти до четири часа. Когато най-подир заспа, за нея това беше сънят на бдящия и чакащия: лек, с едва доловими въздишки.