Кихару Накамура
Спомените на една гейша (9)

Как дебютирах като гейша

Най-важните предпоставки за момичето, което желае да стане гейша в Шимбаши, са придобитите умения да танцува и да свири на шамисен. Поне така беше в Шимбаши преди войната, когато „светът на цветята и върбите“ преживя небивал разцвет.

Тогава в Токио съществуваха безброй обединения на гейши, а тъй като гейшите бяха хиляди, всеки квартал си беше създал специфични правила и обичаи за дебюта на новата гейша, известен с името „охироме“. В някои квартали изобщо нямаше изпити, тъй като момичетата им идваха главно от провинцията, обучаваха се в продължение на два месеца и веднага ги пускаха на пазара. Моята задача е да опиша специфичните правила на Шимбаши в годините преди войната.

При нас изпитите бяха извънредно строги. Танците, които трябваше да овладеем, следваха каноните на школите „Фужима“ и „Ханаяги“, по-късно към тях се прибавиха и хореографиите на майстор Нишикава. Уроците по шамисен бяха съсредоточени главно в жанровете нагаута, кийомото, токивацу и утазава.

Младите момичета, които искаха да станат гейши, бяха от най-различен произход. Някои идваха от провинцията и не умееха нищо. Други бяха девет– или десетгодишни осиновени дъщери на домовете за гейши. Дъщерите на известни гейши или собственички на чайни също преминаваха този курс на обучение. Разликите между отделните категории бяха значителни. Всяко момиче, което искаше да стане гейша в Шимбаши, трябваше да положи заключителен изпит.

По-рано повечето момичета изучаваха поне едно от традиционните японски изкуства, даже когато нямаха за цел да станат гейши. Подреждането на цветя и чайната церемония могат да се научат и когато детето е по-голямо, но уроците по танци и свирене на шамисен трябва да започнат още в най-ранна възраст. Също както днешните родители принуждават дъщерите си да вземат уроци по пиано или балет, някогашните момичета от богатите семейства изучаваха задължително японските танци и акомпанимента нагаута на шамисен. Много момичета, които като мен не идваха от домове за гейши или чайни, учеха от детски години японски танц и изпълнение на шамисен, даже когато имаха две леви ръце и два леви крака. Изпитите се организираха в определени дни от месеца. Проверяваха се уменията на момичетата да изпълняват нагаута, кийомото и различните стилове на японския танц. През останалото време се подготвяхме неуморно за следващия изпит.

В Шимбаши дебютантките трябваше да покажат особени постижения в някоя от дисциплините. Основните бяха изпълнение на шамисен, кийомото-пеене или танц в стил „Нишикава“.

 

Следобед целият квартал вибрираше от нестройните тонове, които усърдно упражняващите се ученички изтръгваха от своите шамисени. Все пак можехме да разпознаем коя е избрала за тема на изпита например „Танц с ветрило“ и се мъчи да го усъвършенства.

Ако някое момиче не издържеше изпита, то можеше да се яви повторно след три месеца. Ако пропаднеше три пъти за половин година, го заклеймяваха като лишено от таланти и го пращаха да си търси друга професия.

Но и положението на издържалите изпита гейши не беше особено розово, защото през есента и пролетта се изпълняваха традиционните азума-танци, а през юни се провеждаше азума-ревю. Всичко това изискваше безкрайни упражнения и репетиции.

При изпълнението на азума-танците през април и октомври на сцената излизаха всички — от тринадесетгодишните чираци (ханджиоко) до съвсем малките ученички (шитайко). При ревюто беше различно. То се провеждаше през юни и включваше само изпълнения на високо професионално ниво, затова гейшите трябваше да се упражняват много упорито, за да се доближат до професионалистките.

Само два месеца, след като станах гейша, ми възложиха да участвам в азума-ревюто, като акомпанирам с шамисена си „Танца на лъва“.

Седяхме отляво и отдясно на сцената за музикантите. Веднага след „Танца на лъва“ изпълнихме ново произведение, посветено на празника Танахата — „Срещата на звездите“. Първата изпълнителка на шамисен се нарича тате, втората ваки. Аз бях ваки. По-късно, когато тръгнах на уроци по английски, вече нямах достатъчно време, за да упражнявам нови азума-танци и изпълнения за ревюто.

 

На това място искам да разкажа някои неща за ревю-театъра на Шимбаши. Той беше открит през 1925 година. Създадоха го, за да представят пред обществеността изкуството на гейшите. Когато някоя гейша пожелаеше да стане самостоятелна (това се наричаше „гейша на собствена издръжка“), задължаваха я да закупи акции от ревю-театъра.

Обединенията на гейшите и чайните в Шимбаши управляваха театъра. Ежегодните азума-танци през април и октомври се изпълняваха в продължение на цял месец само от гейшите на Шимбаши. През юни се провеждаше азума-ревюто.

По-късно театърът премина под управлението на фирмата „Шочику“. Не зная точно при какви обстоятелства стана това. От 28 до 31 май 1983 година отново бяха организирани представления на азума-танци. Това ме настрои малко меланхолично. Дали сме на път да върнем златната епоха на гордите гейши от Шимбаши?

 

В деня на изпита трябваше да застана пред цяла редица членове на комитета.

Щях да изпълня на шамисен „Такасаго“ от нагаута. Това беше дръзка постъпка, тъй като се намирах пред куп превъзходни изпълнителки на нагаута, известни учители и пенсионирани майстори. Дори най-добрите изпълнителки правеха грешки във вълнението си, дори момичета със здрави нерви получаваха сценична треска. И танцьорките трепереха от страх и често изпускаха ветрилата си.

Към комисията, която ме изпитваше, принадлежаха гейшите Мийогику и Кикийо, както и няколко възрастни дами, които ми бяха непознати. Те заеха местата си и втренчиха очи в мен. Когато извадих шамисена си от калъфа и бавно започнах да го настройвам, чух как Мийогику каза високо:

— Това момиче свири много добре. — Това ме успокои веднага и засвирих прелюдията. Когато свърших, един от членовете на комисията каза, че е достатъчно, и всички се усмихнаха одобрително. Издържах! По начина, по който изпълнителката държи и настройва шамисена, веднага се познава разликата между начинаещата и тази, която се занимава отдавна.

Когато издържи този изпит, гейшата започва да се подготвя за дебюта си — охироме.

Тъй като нямах дългове, аз можех да избера сама какъв цвят да бъде кимоното ми в деня на охироме. Тъй като бях сигурна, че ще издържа изпита, Еригику^[1] вече ми беше приготвил две кимона за проба.

Около една седмица или десетина дни преди охироме практикувахме особено интензивно така нареченото „минараи“ (учене чрез наблюдение), за да знаем как се организира празненството и какво трябва да правим.

Образованието на гейшата до голяма степен се основава върху това „учене чрез наблюдение“. Ако бъдещата гейша е израснала в чайна, тя познава в подробности обичаите, знае как се организират приемите, макар че никога не е участвала пряко в тях. Но момичетата, израснали в обикновени семейства, нямат представа как се държат гейшите и как обслужват гостите.

По времето на минараи трябваше да усъвършенстваме знанията и уменията си. Ето един пример: ако, докато чакахме в гардеробната, влезеше възрастна гейша, трябваше веднага да станем и да отнесем обувките й^[2] на специалната етажерка, да й помогнем да си свали хаорито и да го сгънем грижливо. После слагахме на определеното място ръчната й чанта, калъфа за ветрилото и всичко, което носеше със себе си.

Ако възрастната гейша влезеше на банкета със закъснение, редно беше да я поздравим със свеждане на глава и веднага да й отстъпим място. Днес никой не мисли кои са добрите и не толкова добрите места. Никой не внимава къде сяда, което, разбира се, е много по-просто и удобно.

Но в миналото, ако младата гейша си позволеше да се разположи на някое от добрите места, укорите валяха от всички страни и завинаги я заклеймяваха като „нахално лисиче“.

Заучавахме и правилата, които трябваше да спазваме по време на приемите, като наблюдавахме по-старите гейши. Това включваше начина на влизане в залата за банкет и наливането на напитките. Учехме се как да държим каничките със саке, как да вдигаме купичките, как да ги подаваме на гостите. Освен това трябваше да запомним имената на прислужниците в чайните и имената на другите гейши. Трябваше да поздравяваме по съответен начин собствениците на чайните, които организираха приемите, хакоя, както и всички други членове на персонала, като се започне с главния готвач и се свърши с миячите на съдове. Докато гледахме, улавяхме всички подробности, от които се състои добрата организация на банкета.

За своя охироме младата гейша рисуваше името си на куртката на водача на рикша и на униформата на хакоя. Водачът на моята рикша и хакоя носеха на гърба на дрехите си герба на семейството ни с лястовича опашка, а на яката моето име и названието на дома за гейши. Освен това поръчах около 5000 кърпички с подходящ куверт.

В деня на охироме небето беше блестящосиньо. Бях определила за ден на дебюта си рождения си ден, който според будисткия календар е щастлив ден. Тъй като всички в „света на цветята и върбите“ бяха суеверни, никой не си позволяваше да избере нещастен ден за дебют. Беше 14 април 1932 година.

Носех леко жълто-зелено кимоно без долна одежда с шарка на хилядата жерава. Коланът му — оби — беше от златен плат с мостра на фина решетка.

Мисля, че е време да разкажа нещо за нашите кимона. Днес всички (разбира се, и аз) носят и през зимата, и през лятото бяла якичка от изкуствена материя, която може да се подменя всеки ден. Тогава съществуваха задължителни предписания относно цвета и материята на якичката. През пролетта гейшите носеха якички от дебела, блестяща коприна, които отбелязваха специално настъпването на новата година. През февруари, март и април използвахме по-плътен или по-фин крепсатен, през май и юни — пясъчна коприна, през юли и август — копринен воал. През септември се връщахме към пясъчната коприна, а октомври, ноември и декември бяха месеци на крепсатена.

След като якичката, която едва се подаваше на тила, играеше толкова голяма роля, сигурно можете да си представите колко точно съблюдавахме сезоните при избора на кимоно. От ноември до март отворите на ръкавите и ръбовете бяха подплатени с мъхеста материя, освен това носехме долно кимоно. През април, май и октомври подплатените кимона почиваха в скриновете. Тогава използвахме обикновени кимона без подплата.

След първи юни преминавахме към по-леки кимона от крепсатен, макар че понякога беше още хладно. До 30 септември, без да се съобразяваме с времето, носехме съвсем леки, въздушни кимона.

През юли и август, в най-горещите летни дни, използвахме лека коприна или блестящ воал. Кимоното, което беше задължително за уроците, както и всекидневните ни дрехи, бяха от червено-кафява тънка коприна, лен, лека коприна акаши или йоцуири.

Днес много хора изобщо не се сещат да отстранят от кимоното си тънките конци, с които са пришити якичката, подгъвът, а понякога и отворите на ръкавите.

По наше време беше изключено да носиш кимоно с остатъци от тропоска на яката или подгъва. Това означаваше да се изложиш пред гостите и пред колежките си.

Дори в най-горещите летни дни носехме косите си вдигнати в традиционната фризура шимада, а кимоната бяха дълги до пода с широки оби. Освен това работехме в помещения без климатични инсталации, което днес непременно щеше да вдигне голям шум и да се оцени като нарушаване на човешките ни права.

И днес, когато живея в задушния Ню Йорк, през лятото нося кимоно от копринен воал, пристегнато с летен оби, без да се изпотявам. Американските приятели често ми завиждат за невероятно хладния ми външен вид. Дълбоко съм убедена, че това се дължи на обучението, което преминах като гейша.

Едно от кимоната ми за деня на дебюта беше светлосиньо с шарки на черешови цветчета. Но другото бяха изрисувани нежновиолетови кремове.

Според мен ежемесечната смяна на кимоната е една от най-прекрасните страни на професията гейша.

В обикновения живот хората обикновено не обръщат внимание дали гардеробът им е съобразен със сезоните, но ние, гейшите, много държахме облеклото ни да съответства точно на сезона и шарките да отговарят на времето. Никоя не си позволяваше да облече през пролетта кимоно с есенни шарки, а през есента да носи дреха с черешови цветчета или глицинии. За разлика от днес, когато през цялата година цъфтят едни и същи цветя и сезонните възприятия са почти изчезнали, по наше време беше извънредно важно кимоната ни да съответстват на сезоните.

Когато придобих известен опит като гейша, поръчвах да рисуват на кимоната ми гербовете на личности, от които се възхищавах.

Чух, че Нива Фумио, известният писател, използва комбинация от бамбукови листа и тинтява, и поръчах да я нарисуват на едно виолетово кимоно. По-късно носех различни версии на пеонията (герба на семейство Коное) не само на кимоната, но и на долните си одежди.

Смаях се, когато един ден Яозо (бъдещият артист от театър кабуки Ичикава Чуша) ми каза следното:

— Кихару, аз нямах представа, че си тайно влюбена в мен…

— О, не! — засмя се племенникът му Ичикава Данширо. — Чичо ми се е заблудил. Разбираш ли, гербът му е пеония.

По време на моя охироме трябваше да посетя всички домове за гейши, които принадлежаха към нашето обединение, както и всички организатори на приемите, т.е. чайните и ресторантите. Някои бяха в близост до Кобикичо и можех да отида пеша, а в Цукиджи, който беше на около половин километър, отидох с рикша.

Винаги бях придружена от един хакоя, който викаше весело:

— Добър ден, дебютантката минава!

Собственичката и служителите излизаха да ме посрещнат, поздравяваха ме и хвалеха облеклото и прическата ми. Поздравяваха и „по-старата сестра“, т.е. гейшата, която ми помагаше в обучението и сега ме придружаваше.

Всички дебютантки имаха „по-стари сестри“. Пътувахме с три рикши, като последната беше пълна с подаръци за чайните и пакети с кърпички, които носеха името ми. Моят хакоя ги изваждаше една по една и ги оставяше като подарък на входа на съответната чайна.

Когато отиваха на прием, гейшите винаги използваха странична врата, само по време на охироме имаха право да влязат през главния вход, определен за гостите.

Гостите, с които дебютантката се запознаваше при подготовката на охироме, й осигуряваха така наречения „свободен ангажимент“, за да отбележат големия ден. Когато влязохме в чайната „Юкимура“ собственичката ни съобщи, че за да отпразнуваме моя охироме, г-н Ито ме е ангажирал за три дни. Беше твърде възможно този клиент изобщо да не присъства на празненството по случай дебюта ми, но той ми осигуряваше споменатия „свободен ангажимент“. Това означаваше, че клиентът ми плаща уговорената сума за три дни, без да иска услугите ми.

Този обичай беше валиден не само при дебютите, а се практикуваше от много гости — особено от постоянните клиенти — и в дните около Нова година.

За Нова година се обличахме с особена тържественост.

Празничната одежда непременно беше украсена с герб. Бялата якичка беше от най-фина коприна, а коланът се наричаше „оби на върбата“. Така наричаха коланите, които висяха свободно и се развяваха като клонките на върбата, което изглеждаше особено елегантно. Тези оби обикновено се произвеждаха от скъпоценна коприна от Нишижин.

Прическата шимада беше украсена със скъпи игли за коса. Младите гейши бяха изключени от предписанието да носят черни кимона и се обличаха във виолетово, морскосиньо и светлосиньо. Долната третина на кимоното беше украсена с изискана шарка, която стигаше чак до подгъва. За първата си Нова година като гейша избрах нежновиолетово кимоно с бели и розови цветчета, на следващата година носех сребърносиво, по което плуваха корабчетата на бога на щастието.

Тогава съществуваха твърдо установени обозначения за шарките и когато Еригику, майсторът, който рисуваше кимоната, споменаваше определен декор, всички знаехме за какво се отнася. Шарките носеха имена като „сливовите цветчета от Корин“ (Корин е художник), варигори — „назъбен лед“, хиваре — „ледени късове“, мижина гику — „хризантемите на къртицата“, нарихира гоши — „решетката на Нарихира“. Днес почти никой не познава тези шарки.

Към типичните принадлежности за Нова година се отнасяха и украшенията от оризови класове. Беше традиция да слагаме в косите си китка класове с гълъбче и да ги носим през цялата новогодишна седмица.

Произходът на този обичай е японската дума торикоме — „птичи ориз“, от която се получава игра на думи с Окане о торикому — „Вземам пари“, затова се смята, че носи късмет. Впрочем, тези гълъби са без очи. В деня на новата година всяка гейша рисуваше на гълъбчето си едно око, а ако си имаше любим, той рисуваше второто. (Това напомня за японския обичай, при който след осъществяването на определено желание ощастливеният рисува на лицето на Дарума второто око. Явно японците имат особени предпочитания към това „рисуване на очи“.)

Разбира се, младите гейши се интересуваха живо от украшенията в косите на колежките си. Ако откриеха, че гълъбът внезапно се е сдобил с две очи, надаваха въодушевени викове и три пъти пляскаха с ръце. Гълъб с две очи беше доказателство, че колежката си е намерила любим (или благодетел)…

В тези случаи щастливката беше длъжна да раздаде на всички присъстващи чисто новички банкноти. (Някогашните банкноти от една йена съответстваха приблизително на една днешна банкнота от хиляда йени.) В тържеството се включваха и благодетелите, които гордо и пред много свидетели рисуваха второто око на гълъба.

Преди новогодишния празник гейшите отиваха в банката и си поръчваха сто или двеста нови банкноти от една йена. Банките, които имаха клонове в близост до „света на върбите и цветята“, приготвяха за края на годината цели планини от нови банкноти. През новогодишната седмица гейшите обикаляха всички чайни и ресторанти, за да поздравят собствениците и персонала, и деколтетата им се напълваха с банкноти.

Във връзка с посрещането на Новата година трябва да спомена първия турнир по сумо за годината. Първите борби, които се провеждаха в залата за сумо в квартала Риогоку, бяха великолепна и много важна атракция.

Турнирите не се провеждаха толкова често като днес, имаше само един новогодишен и един летен турнир. Зрителите бяха отвеждани в ложите им от специални служители на отговорните чайни, облечени в тесни панталони.

В ложите се сервираха всевъзможни ястия, за Нова година поставяха във всяка ложа отоплители за ръцете, защото по онова време залата за сумо нямаше отопление, а така си топлехме поне пръстите. Служителите на чайните внасяха лакирани масички с ястия и саке.

По време на летния турнир гостите си хапваха млада бакла и пиеха бира. И днес, щом чуя „бакла“ и „бира“, си спомням летните турнири по сумо.

За Нова година гейшите излизаха в празничните си облекла. Те също бяха неотменима част от турнирите по сумо. Красивите, натруфени гейши, насядали по четири или пет в почетните ложи, представляваха прекрасна гледка.

Имаше един известен радиорепортер, който винаги коментираше борбите и се смяташе за голям познавач.

— Тъкмо влизат красавиците от Шимбаши — възвестяваше той. — Първа върви младата Кихару в празнично кимоно с развяващ се колан на върбата. Тя заема мястото си в ложата до източния вход, придружена от още три гейши. — Зрителите избухваха в ликуващи ръкопляскания.

Немалко гейши бяха луди по сумото. Една от тях всяка сутрин носеше на бореца Тайкиозан прясна кръв от костенурка, разредена с алкохол, която повишаваше телесната сила. Друга беше силно увлечена по великия Шачиносато и отказваше всички ангажименти, за да може да го види.

Борецът Девагатаке, наречен Бун-чан, беше популярен главно сред учениците от основното училище. Много известен беше Найоройва, който не умееше да губи, макар че повечето борци бяха добродушни великани. Кагамийва например винаги помагаше на противника си да стане, след като го беше изхвърлил от кръга и падналият не можеше да раздвижи огромната си телесна маса.

Аз ходех често да гледам сумо, но нямах фаворит и оставах по-скоро хладна и дистанцирана. Една от особеностите на турнирите беше, че в паузите по високоговорителите съобщаваха актуални новини без никакъв коментар:

— Току-що Едуард VII обяви абдикацията си.

— Япония сключи съюзен договор с Италия.

— Техни височества принц Кая и съпругата му са ни почели с достойното си присъствие.

Миналата вечер принцът беше дошъл в чайната Качо в компанията на множество млади офицери. Когато настроението се повиши, той подкани приятелите си да подхвърлят във въздуха мен и колежката ми Кинка и младите офицери от двадесет и шести полк се подчиниха. Според мен това е варварски обичай. Днес обаче принцът, облечен в строга униформа и заел мястото си в кралската ложа редом с принцесата, изглеждаше като истински благородник.

По-рано принцът беше равен на бога. Царуваше вярата, че ако го погледнеш, може да ослепееш. Принцовете посещаваха често Шимбаши, някои се държаха доста зле, особено когато бяха препили, и ни отправяха неприлични предложения… Затова не споделях мнението на хората, че принцовете са нещо особено. Разбира се, имаше и красиви принцове с поведение на истински рицари като Негово височество принц Такеда.

Но да не се отклонявам от сумото. Със серията си от 69 победи Футабаяма наистина беше изключение, но трябва да се има предвид, че йокозуна, т.е. големите майстори, по правило губеха рядко. (Днешните големи майстори по-често търпят поражения.)

Имах късмет да бъда във втората ложа на източния вход и да преживея историческия момент, когато Футабаяма беше победен от Акиноуми. (Това беше през 1939 година.) Всички зрители подскачаха като луди, във въздуха летяха възглавници и други предмети.

Наскоро четох в една статия, че борецът Ваканохана има дете от собственичка на бар и се е развел със съпругата си. По мое време жените на борците не се вълнуваха особено, когато мъжете им имаха незаконни деца.

По мое време любовницата на женения мъж не се стремеше на всяка цена да измести законната съпруга и да заеме мястото й.

Други времена, други нрави…

 

Искам да кажа някои неща за особените обичаи и понятия, които характеризират света на гейшите. Знам, че днешните хора ги възприемат като необичайни и вероятно ще им бъде интересно да чуят някои обяснения.

Така например ние получавахме айжо — „писъмца за срещи“.

На тях бяха отбелязани чайните, които гейшата имаше право да посещава. Наричаха тези картички и тембени — „небесен пурпур“, защото бяха с червен ръб.

В пиесите от театър кабуки писмата, които идват от „квартала на радостта“, винаги са с червен ръб. Той символизира отпечатък от женски устни и е израз на желание.

Когато след години получавах любовни писма от американци, бях много изненадана от трите кръстчета, с които завършваха. Разбрах, че това означава целувки. Понякога жените слагат отпечатък от устните си на писмото. Идеята е същата като при японските тембени.

Към края на вечерта деколтето на гейшата се препълваше с такива бележки. Те бяха доказателства за популярността й.

Друго специфично понятие беше гиокудай, „цена на скъпоценен камък“ — възнаграждението на гейшата. В Канзай използваха думата ханадай, „цена на цветето“. Гейшите получаваха почасово възнаграждение, затова по-рано са наричали получените от тях пари осенкодай, „цена на изгорелите пръчици“. Някога не са имали часовници и измервали времето на срещите, като палели пръчици с благовония.

Младите момичета на тринадесет или четиринадесет години се наричаха хангиоку, „полускъпоценни камъни“. Гейшата печелеше по 5000 йени на час, хангиоку по 2500, т.е. наполовина.

Понякога наричаха хангиоку и ошаку-сан, „наливащите“. Те бяха още деца и изпълняваха само невинната задача да наливат саке на гостите ни.

Някога всички деца, родени до 31 март, се считаха за родени през една и съща година. По тази причина някои малки ученици бяха само на шест години и завършваха задължителната степен на обучение на дванадесет. Така при нас идваха и дванадесетгодишни хангиоку.

„Полускъпоценните камъни“ носеха дълги кимона с широки, развяващи се ръкави. Коланът им не беше завързан в обичайния стил барабан, а на голяма фльонга. Косите им бяха вдигнати в така наречената прасковена фризура и украсени с много цветя.

На шестнадесет или седемнадесет години хангиоку се превръщаха в скъпоценни камъни. Наричаха ги „самостоятелни дървета“, т.е. готови гейши, и получаваха пълното възнаграждение.

Ученичките носеха по-къси кимона. Едва след дебюта си те получаваха правото да скъсят ръкавите на кимоната си и да пуснат подгъва до пода. Коланът трябваше да бъде завързан в стил барабан, коланът на върбата беше запазен само за особени празници.

Впрочем, майко от Киото има друга прическа, а коланът й е вързан така, че част от него виси като малък шлейф. На четиринадесет или петнадесет години майко носи дълго до земята кимоно. Днес има млади хора, които си мислят, че майко означава момиче, което се учи за гейша, но истинската майко е само в Киото.

Освен това в Канто използват понятието гейша, докато в Канзай казват гейко. Аз не знам почти нищо за работата на гейшите в Канзай (никога не съм разговаряла с приятелките си Роносуке и Ботан-чан за различните им нрави и обичаи), но мисля, че между нас и тях има много различия.

 

Гейшите преживяват различни интересни приключения, които обикновените съпруги дори не могат да си представят.

Имах една колежка, която се омъжи официално за директор на фабрика за торове. Тази гейша (би трябвало да кажа тази дама) беше около петнадесет години по-голяма от мен. Понякога мъжът й канеше чуждестранни гости. Тя беше елегантна, говореше гладко английски, рисуваше с маслени бои и изработваше лакирани резби.

Дамата обичаше да разказва за първите си години като съпруга и гостите много се забавляваха.

До сватбата си тя притежавала собствен дом за гейши. От майка си получила като подарък голям папагал и била много привързана към него. Когато майката починала, дъщерята продала дома за гейши и се омъжила; тъй като много обичала папагала си, решила да го отнесе в новия си дом.

Често бях ангажирана на приемите в прекрасната къща на директора, построена в староанглийски стил. В градината имаше огромен басейн с бар. От задната страна беше частният вход с покрита японска порта. Задната врата беше стъклена и с решетка.

В коридора висеше кафезът с папагала. Когато някой минеше покрай него, той започваше да крещи:

— Добър ден! Минава дебютантката!

По този начин всички узнаваха откъде е дошла домакинята и свекърва й я помоли да махне папагала. Така птицата се настани у една приятелка на дамата в дома за гейши, където можеше на воля да си крещи: „Минава дебютантката“.

Спомням си и друга весела случка, станала с колежката ми Кийойо във влака.

По наше време последният вагон на експреса Токио — Осака беше панорамен и първокласен. През прозорците пътуващите се наслаждаваха спокойно на красивата природа, седалките бяха отделни кресла, обстановката беше много комфортна. В края на вагона имаше платформа с парапет. Често се появяваха снимки на известни хора на изкуството от чужбина с букети в ръце на платформата. По онова време в панорамния вагон пътуваха само високопоставени личности.

Веднъж и Кийойо, облечена като заможна дама, се качила в този вагон. Имала уговорка да се срещне с благодетеля си в Киото. Тя твърди, че изглеждала много дискретно в палтото с яка от норки, и е сигурна, че са я сметнали за аристократка.

Макар че много й се искало да запали цигара, не посмяла и продължила да се държи като изискана дама. До нея седнала много елегантна жена със западно облекло и учтиво се осведомила закъде пътува съседката й. Кийойо била много развълнувана, като че ли новата година и началото на лятото са се паднали в едни ден, и едва успяла да отговори. Истинската графиня се изразявала с подбрани думи. Нашата гейша отговаряла едносрично и се стараела да използва само изискани изрази. Другата я попитала за адреса й и след първоначалното объркване Кийойо й дала адреса на благодетеля си. За щастие дамата живеела в друг квартал…

Явно графинята е била много разговорлива, защото подхванала темата за театъра. За разлика от омъжените буржоазни дами ние, гейшите, говорим фамилиарно за театъра и подобни ситуации ни създават много трудности.

Все пак Кийойо успяла да се нагоди към събеседничката си и накрая влакът спрял в Киото. Дамата продължила към Осака. Кийойо била безкрайно облекчена. Отворила прозореца, за да повика носач (по-рано на всички гари имаше носачи).

— Хакоя-сан, хакоя-сан — извикала от прозореца тя и веднага била разобличена. Винаги, когато искаме нещо, ние викаме своя хакоя, вечния придружител на гейшата, и без да се усети, тя използвала привичната дума.

Една графиня никога не би извикала „хакоя“. Кийойо веднага затиснала с ръка устата си, но вече било много късно. Затова слязла бегом от влака и се втурнала към изхода, без да се обърне нито веднъж.