Кихару Накамура
Спомените на една гейша (10)

Постоянните ми клиенти

Имам какво да разкажа и за постоянните си клиенти. За много от тях си спомням с най-добри чувства.

Един от любимите ми гости беше г-н Ито Мичио, който беше много привързан към мен. Той идваше често в компанията на чуждестранни гости и когато не разбирах нещо, винаги беше до мен и ми помагаше да се измъкна от неловкото положение.

Тогавашната му съпруга Цуяко също беше много мила и щом разбра, че ходя на училище, ми изпрати английско-японски речник.

Години по-късно срещнах Мичио с американската си съпруга, по-младия си брат Южи и сина си Денис в Ню Йорк.

С Южи често обикаляхме града. Тъй като жена му Тейко беше в Мексико, малкият им син Генжи често нощуваше при мен или ходехме заедно в зоологическата градина.

Впрочем най-малкият брат на Мичио и Южи беше известният декоратор Ито Кизаку, който веднага след края на войната постави операта „Сън в лятна нощ“ в театър „Тейкоку“ в Токио. След войната хората посещаваха с голямо желание театрални и оперни представления, защото бяха зажаднели за красота, а и искаха да забравят поне за малко жертвите и разрушенията. За тогавашните условия оперната постановка беше разкошна и твърде скъпа.

Кизаку бе успял да превърне малката сцена на театър „Тейкоку“ в огромна гора. Все още си спомням живо тази прекрасна картина, особено джуджетата и феите с фенери, които излизаха от бездънната гора.

Ако ме помолят да назова името на един японски гений, без колебание ще кажа, че това е Ито Кизаку. Всички, за които говорих дотук, вече не са между живите. Разбира се, остана Денис, който е много млад…

Най-младият брат от семейство Ито се казваше Сенда Корейя. Мичио ме канеше да го посещавам заедно с любимата му гейша, младата Норико.

Корейя рецитираше отлично нагаута. Норико и аз му акомпанирахме на шамисен. Най-много обичаше известната история за героя Йошицуне от „Книгата на даровете“. Сигурно твърде малко хора са имали възможността да слушат рецитациите на Сенда Корейя.

Мичио ми разказваше много интересни неща за Америка. Обясняваше ми, че има заведения, наречени „мотели“, понятие, създадено от автомобил и хотел, където пътниците оставят колите си и нощуват. Узнах също, че повечето хора имат вкъщи електрически хладилници и не е нужно всеки ден да им се доставя лед. Почти всяко домакинство имало собствена кола, жените също умеели да шофират.

Винаги се радвах да видя Мичио, защото научавах все нови и интересни неща.

Мичио беше първият, който изпълни в нюйоркския „Карнеги хол“ оригиналния японски танц бугаку с акомпанимент на музика гагаку от „Етенраку“.

Освен Ито Мичио харесвах и много други гости, които идваха често в ресторант „Юкимура“. Те бяха важни за мен и повлияха върху възгледите ми. Тъй като собственичката на „Юкимура“ беше прогресивна дама, при нея се събираха главно гости, които се отличаваха с модерните си схващания и представи за живота.

Някога оками-сан била известна гейша. След това се омъжила за комика Соганойя Горо от Осака и заминала с него за Европа. Когато избухнала Първата световна война, семейството избягало в Америка. За тогавашното време бившата гейша Оюки беше еманципирана светска дама.

След много години, когато работех като консултант към операта, отидох в една нюйоркска библиотека, за да потърся нещо за Пучини. Така открих, че операта „Мадам Бътерфлай“ е била изпълнена за първи път в Миланската скала през 1904 година под диригентството на Кампанини, а в главната роля е била Миура Тамаки. Консултантка по костюмите и прическите на мадам Бътерфлай била някоя си „мадам Юкие Хайаши“ — собственичката на „Юкимура“!

Бях изненадана и много зарадвана, че името на дамата е останало в историята на европейската опера.

Един от гостите на „Юкимура“ беше Огура Сейтару. Той беше лекар, известен с това, че беше донесъл от джунглата на Борнео орангутан. Прекосил една от реките в джунглата с малка лодка. Реката била пълна с крокодили, а орангутанът бил непрекъснато до него и двамата се водели ръка за ръка.

Господин Огура научи от собственичката на „Юкимура“, че уча английски.

— Сигурно си много изтощена, щом сутрин ходиш на училище, а вечер работиш. Не ти ли се е случвало понякога да заспиш в часовете? — попита ме той.

— Даже Наполеон се е уморявал понякога. Обикновено към края на третия час умората заплашва да ме надвие и ми се случва да клюмам над тетрадката.

— Утре ще ти подаря нещо хубаво — обеща той.

На следващата сутрин ми донесе лично десет тубички, които приличаха на паста за зъби. Оказа се, че бяха пълни с нес кафе. Изсипвах малко от тубичката в чашката, добавях гореща вода и се получаваше силно, ароматно кафе.

— Когато го свършиш, пак ще ти донеса — обеща г-н Огура. Страхотен подарък!

Тогава наричаха този вид „арабско кафе“. Когато усещах умора в училище, изпивах една чашка кафе и умората изчезваше като по чудо. Значи още преди петдесет години е имало нес кафе. Сигурно днешните млади хора изобщо не могат да си го представят.

Още на една личност дължа голяма благодарност. След като издателят на „Джапан Таймс“, г-н Ашида Хитоши, научи от оками-сан на „Юкимура“, че уча английски, получих безплатен абонамент за вестника му за три години. Тъй като по онова време „Джапан Таймс“ беше единственият вестник, издаван на английски, той беше много скъп… а аз щях да го получавам безплатно цели три години!

В началото не разбирах почти нищо. Затова си създадох навика да отбелязвам някои откъси с червен молив или да ги изрязвам и молех г-н Суга от хотел „Империал“ или чуждестранни гости по време на вечерните ангажименти да ми ги преведат. След около две години разбирах почти всичко. И до днес съм дълбоко благодарна на г-н Ашида. И той, и красивата му жена, която срещнах един или два пъти, се радваха много, че мога да чета и разбирам вестника им.

Един от любимите ми гости беше директорът на японското корабно дружество Отани Нобору. Той ме наричаше „Тутанкамон“, защото с фризурата шимада съм била също като младия египетски фараон. Тогава още не знаех кой е този Тутанкамон, но не се обиждах. След четиридесет и пет години видях истинския Тутанкамон и неволно избухнах в смях, питайки се как ли би изглеждал с истинска фризура шимада.

Директор Курокава Шинжиро от Международното сдружение на параходните компании беше един от най-добрите ми клиенти. Жената на сина му беше музикантка и той много обичаше да се хвали с успехите на снаха си.

Чиба Танеаки, учен мъж от придворната служба за поетични състезания, и професор Тацуно Ютака от Императорския университет ми предадоха много ценни знания.

Кубота Сейичи от стоманолеярните заводи „Кубота“, Наганума Коки от финансовото министерство, който по-късно стана директор на държавния център за борба с рака, Койке Такео от японската авиокомпания и Атараши Юн от заводите за изчислителна техника „Тайгър“ също ще останат незабравими за мен. Виждах се често със служители във външното министерство, комитета за връзка с чужбина и вестниците. Помня лицата им, думите им. Аз не бях образована, не знаех почти нищо. Само на тези хора трябва да благодаря, че имах такъв добър живот в Япония, а сега и в Америка.

С група приятели решихме всеки месец да даваме по пет йени (днес това са около 10 000), за да си организираме редовни срещи в „Мон ами“. Наричахме ги „тренировки на мозъка“. Ядяхме, разговаряхме за интересни неща, давахме си ценни съвети.

Към този кръг принадлежаха Кобаяши Чийоко, известна шлагерна певица, Цучия Юн, млад дипломат, Ичикава Данширо (бащата на днешния артист от театър кабуки Енносуке III), Фурукава Роппа (той беше комик, макар и син на барон), Кишии Акира (грамаден на ръст певец и комик). Разбира се и аз, Кихару.

Данширо много обичаше да говори за бъдещето на театър кабуки; Чийоко се надяваше, че японските шлагери ще достигнат същата слава като френските шансони; Юн се тревожеше за световното положение; Роппа говореше най-вече за бъдещето на японската комедия (и за музикални постановки); а аз, подобно на Юн, бях загрижена за бъдещето на Япония. При тези оживени разговори часовете минаваха като насън. С нашите пет йени не можехме да си поръчаме кой знае какво в „Мон ами“. Пиехме само вода и дискутирахме самоуверено за политическото положение.

Роппа и Акира се нахвърляха жадно върху дневното меню (супа, салата и стек или фрикадели) и не оставяха нито трохичка, но след час заявяваха, че са гладни и трябва да отидем у нас, за да ядем охацуке.

Юн и Данширо се опитваха да измислят нещо, тъй като дневното меню в „Мон ами“ никога не стигаше. Скоро откриха руски ресторант в Шибую, където за пет йени сервираха огромни порции. Първо пикантна руска чорба, след нея голямо шишче с парченца месо и зеленчуци, към него пилаф със стафиди и различни добавки.

— Не се бойте, аз ще си платя — казваше Акира, защото всеки си вземаше по две супи, четири шишчета и два пъти ориз. Най-после заситени, ние напускахме доволно ресторанта и Акира казваше:

— Няма ли да отидем у Кихару да ядем охацуке?

Всички избухваха в смях, защото беше все едно и също. Роппа и Акира бяха дебели почти колкото огромния хавайски сумист Такамияма.

Беше прекрасно да си млад. Всеки — все едно дали дипломат, артист, певец или гейша — имаше своята мечта. Като размишлявам днес за онези дни, имам чувството, че съм говорила невероятни глупости, но се извинявам с това, че бях най-младата и всички ме глезеха.

Когато през май 1936 година избухна скандалът с Абе Сада, чиято история беше увековечена от режисьора Ошима във филма „В царството на чувствата“, в нашия малък кръг избухна бунт…

Собственичката на ресторанта „Кувана“ в Кобикичо пътувала с такси по улица „Шова“. Точно тази вечер полицията трябвало да арестува Абе Сада и затворила улиците. При важни преследвания полицията вдигаше големи фенери и спираше всички пътници и превозни средства.

Собственичката на „Кувана“ беше почти на същата възраст като Абе Сада, освен това беше известна красавица. Спрели таксито и й наредили да каже името си.

— Абе Садако — отговорила най-спокойно тя и веднага я отвели в полицията.

— Аз само им казах името си — оплакваше се по-късно тя.

За известно време един от честите ми гости беше Жинтай Ванг от Пекин. Изключително красив мъж около петдесетте. Очевидно беше важна птица в политиката. Участваше във всички банкети, освен това често канеше гейшите Ячийоко и Момоко на обед в хотел „Империал“.

Той беше следвал немско право в Императорския университет в Токио и говореше японски като истински японец. Веднъж държа реч на мандарин, мисля, че беше във вилата „Склонът на камелиите“, и аз бях възхитена от мелодичния, красив език. Точният мандарин е наистина прекрасен.

След завръщането си в Пекин той на няколко пъти ме покани да му гостувам. Ненапразно наричат Китай „Царството на знаците“. Писмата му бяха написани с прекрасен почерк и всеки отделен знак можеше да ми служи като образец за упражнение. Винаги когато идваше в Япония, той ми носеше нещо необичайно.

Подаряваше ми ахати и смарагди и аз поръчвах да ми изработват украшения за коса и брошки за колана. Подари ми също тежък китайски брокат с кармезиновочервен цвят, извезан с птици и цветя, и аз го използвах, за да си направя оби, който ми донесе много комплименти.

„Пекин през есента е най-прекрасното, което можеш да си представиш. Непременно ела“ — писа ми той. Имах голямо желание да го посетя, но баба ме разубеждаваше:

— В Китай непременно ще те убият! — И решително ми забрани да пътувам.

По-късно разбрах, че Ван е загинал през войната при нещастни обстоятелства. Тъй като беше единственият китаец, когото познавах, останах с впечатлението, че китайските интелектуалци са изключителни личности.

Има още много хора от онези години, които са останали в спомените ми.

Една от тях беше журналистката Гуен от Детройт. Макар и жена, тя беше изключителен специалист и колегите й я уважаваха. Станахме близки приятелки, срещахме се често и предприемахме интересни неща заедно. Още пазя една снимка, на която съм облечена с нейните дрехи, а тя носи моето кимоно.

След войната Гуен се върна в Япония и ми помогна много да преживея онези мъчителни дни. Малко преди края на войната станала катастрофа с колата, в която пътувала, и едната половина на лицето й била обезобразена. В Детройт й направили пластична операция, но тъй като помнех красивата Гуен отпреди войната, за мен беше много болезнено да я гледам така.

През 1939–1940 година броят на чуждестранните гости намаля драстично. Малко преди това в Япония беше пристигнал един английски журналист, Х. Тилтман, който остана завинаги там. Макар че по време на войната се прибра в родината си, след това той дойде отново в Япония и остана там до смъртта си.

Орденът, който му беше връчен от Тенно, беше голямата му гордост. Почти до деветдесетгодишната си възраст Тилтман живя в хотел „Империал“. Той също ми помогна много да оцелея след войната. На задната страна на една негова снимка пред хотела, в който живееше, е написано: „На госпожица Кихару, която никога не ми се обажда. 1937.“ Аз не смеех да му се обадя в хотела и да се срещна насаме с него. Във всеки случай в книгата му бяха публикувани много мои снимки. Доколкото си спомням, книгата излезе през 1938 година.

— Изключително! Кихару се появява в една книга с Негово величество. Тилтман със сигурност е влюбен в теб — смееше ми се Мацуи Суисей, но аз не забелязвах никакви признаци на влюбеност.

Снимките ме показват вкъщи как се гримирам, как се обличам и как отивам на прием. Тогава за японците беше немислимо да се появят в една книга с императорското семейство, но този път никой не протестира, защото авторът беше чужденец.

Тилтман и Фудживара Йошие бяха единствените гости, които останаха до смъртта си в хотел „Империал“.

Спомням си много добре д-р Е. от Бостънския музей. Много любезен господин, който посети Япония няколко пъти. Винаги, когато ме виждаше, той ме прегръщаше и ме наричаше „японската ми дъщеря“. Идваше винаги с г-н Томита, чиято жена беше американка.

Г-н Томита беше дясната ръка на доктора. След войната в Чикаго, Ню Йорк, Вашингтон и Бостън бяха изложени много ценни японски произведения на изкуството. Музеят на изкуството в Ню Йорк беше събрал доста интересни японски творби още по времето, когато японското изкуство беше почти неизвестно в чужбина. Това се дължи главно на д-р Е. и г-н Томита.