Кихару Накамура
Спомените на една гейша (31)

Безнадеждна любов

Беше ясен, красив ден. Една рудодобивна фирма даваше прием за висшите офицери от GHQ и дамите им. В езерото на имението „Склонът на камелиите“, което принадлежеше на Ямагата Аритомо, се бяха заселили многобройни диви гъски. След като гостите се разотидоха, домакините се разположиха удобно във вилата, за да изпият още по една чаша.

Забелязах, че на брега на езерото са седнали двама или трима души, и слязох при тях. Единият ме заговори непринудено.

— Много съм ви благодарен. Вие допринесохте много за успеха на приема. — Това беше К. и от този ден нататък той завладя мислите и сърцето ми. Изключително скромен човек, с успокояващ глас и неустоимо излъчване. В него имаше нещо солидно, което веднага внушаваше доверие. По онова време беше ръководител на отдел в споменатата рудодобивна фирма.

— Семейство Филип са въодушевени от вас. Ще можете ли през някой от следващите дни да ги придружите до Никко?

— Разбира се, с голямо удоволствие. И вие ли ще дойдете? — попитах.

— Щом вие ще сте там, шефът няма как да не дойде — пошегуваха се двамата подчинени.

Обзе ме предчувствие, че връзката ни няма да се ограничи в приемите. Скоро започнах да придружавам К. като частна секретарка или преводачка, когато във фирмата гостуваха чужденци. Естествено те си имаха преводачка, отраснала в Америка. Тя беше добра приятелка на жената на К. Редно беше тази мис Фужикава да го придружава, но той вземаше винаги мен и това нараняваше чувствата й. Това беше началото на трагедията.

К. имаше двама синове и две дъщери. Един от основните ми принципи беше да не се влюбвам в мъже, които имат семейство, защото се срамувах да живея като метреса. Затова дълго време си внушавах, че отношенията ми с К. са чисто практически и на първо място е грижата ми за чуждестранните гости.

Един ден се срещнахме случайно тъкмо когато той идваше от зъболекаря. Наскоро бях купила малка къща в Кобикичо и вече се бяхме настанили в нея. Бяха му извадили няколко зъба (от днешна гледна точка не е много редно да се извадят едновременно пет или шест зъба) и изглеждаше крайно изтощен. Отведох го вкъщи.

Настаних го на първия етаж, сварих му супа и му занесох лед. Тъй като му се виеше свят и не можеше да стане, играх ролята на милосърдна сестра до късно през нощта. Беше много късно, когато му повиках такси, за да се прибере вкъщи. Бях много разтревожена и когато чух, че си е взел болнични, отидох да го взема от зъболекаря и отново го заведох вкъщи.

И двамата съзнавахме, че нямаме бъдеще, но онова, което досега бяхме потискали, избликна като порой. През цялото време си повтарях, че е невъзможно, но вече не можех да се откажа от К.

И двамата не бяхме вече млади. Освен това той имаше семейство и би било по-разумно да не се виждаме. Но когато го виждах, забравях всичко друго и не можех да се отделя от него.

Вече не можех да работя нормално, не мислех за нищо друго освен за него, исках само да бъдем заедно.

Преди войната работех с по-голямо въодушевление, когато бях влюбена. Беше ми много приятно да бъда сред хора и не се дразнех, когато се шегуваха с мен. Очевидно в природата ми беше любовта да ме прави весела и щастлива.

Този път беше различно. Най-много обичах да бъда сама с него, всички други ми досаждаха. Исках само него. За съжаление беше невъзможно. Трябваше да работя, макар че мислите ми бяха другаде.

К. търсеше всевъзможни претексти, за да не се прибира вкъщи. Разбира се, аз му казвах, че трябва да иде при семейството си, но в действителност бях прещастлива, когато можехме да останем цяла нощ заедно.

Макар че не умеех да готвя особено добре, той хвалеше готварското ми изкуство и аз знаех, че това са само празни комплименти, но всеки път бях готова да избухна в сълзи.

Когато К. нощуваше у нас, жена му се обаждаше на всеки половин час. Когато стана нетърпимо, увихме телефона в едно одеяло и го скрихме в гардероба.

Бащата на К. живееше във вила извън града. Майката беше починала рано и старецът явно се чувстваше самотен, макар че голямата му дъщеря, останала вдовица, му помагаше в домакинството. К. ме представи на баща си.

Посещавах често стария човек и му носех сирене, бекон и шунка (въпреки старостта си, той харесваше много западните специалитети). С К. ходехме при него два пъти месечно и самотният старец беше особено щастлив да ни вижда. За съжаление жената на К. боледуваше често и не можеше да го посещава.

И аз, и той мислехме непрекъснато, че трябва да се разделим, защото по-нататъшното задълбочаване на връзката ни щеше да ни направи нещастни, но никой не смееше да изкаже тази мисъл гласно.

Телефонът звънеше всяка нощ, докато накрая се превърна в кошмар. Сигурно и жена му страдаше не по-малко от мен. Никой не го казваше, но и двамата искахме да станем истинско семейство. К. познаваше един възрастен господин, който му бе помагал на младини и живееше в Одавара. Веднъж отидохме заедно във вилата му. К. се допитваше до него както по професионални, така и по лични въпроси. Още първия път ми направи впечатление, че мъжът е много самонадеян. Според мен не заслужаваше доверие. Веднага щом ни изслуша, предложи решение.

— Имайте само малко търпение. Аз ще убедя съпругата да се откаже. Ако се обичате истински, аз ще поема отговорността и ще предизвикам решение. Проблемът е, че К. има четири деца. Готови ли сте да ги вземете всичките? Или мъжът и жената ще си разделят по две деца? Но това може да се обсъди и по-късно.

Разказах му, че и аз имам дете. Ако децата на К. трябваше да израснат у нас, щях да се отнасям към тях като към мои собствени деца даже ако това означаваше да пренебрегвам сина си. Тогава наистина мислех така.

Много по-късно узнах, че приятелят на К. е говорил и със съпругата му.

— Аз ще се погрижа мъжът ви да се раздели с онази жена.

Той казваше на всички само онова, което те искаха да чуят. Първото ми впечатление се оказа вярно.

Във всеки случай през тези месеци живеех само за К. и бях на седмото небе от щастие. Закопчавах му ризата, връзвах му вратовръзката и му обувах чорапите.

Никога дотогава не бях правила това. Винаги съм имала нужда от силен мъж, на когото мога да се опра. Обичах, когато мъжете правеха нещо за мен. Сега беше напълно различно.

Той беше всичко за мен. Любовта, която изпитвах към него, ме тласкаше всекидневно да му показвам с цялото си тяло колко много означава за мен.

Всеки ден, когато тръгваше на работа, го придружавах до метростанцията Гинза. Когато минаваше през бариерата, изпитвах неописуема тъга, сякаш никога вече нямаше да го видя.

Когато бях омъжена за дипломата, никога не бях помисляла колко важен е статусът на съпругата, но откакто бях с К., непрекъснато се безпокоях, че не съм официално омъжена за него, и се учудвах на еснафщината си.

Беше ми много странно, че тъкмо аз, човек с голямо самоуважение, се съобразявах с колегите му и приемах безропотно нощния телефонен терор. Дори мисълта, че един ден щяхме да се разделим, беше като удар с кама.

Веднъж посетихме „Руикотей“ в Анагибаши с една двойка геолози от GHQ, за да им покажем фойерверките. За да не си създаваме проблеми, се представихме като мистър и мисис К.

Присъстваха много чужденци и всички ме наричаха мисис К.

Малко по-късно на приема в съседното помещение пристигна споменатата вече преводачка и веднага се втурна към нас.

Всички чуха какво каза:

— Тази жена не е мисис К. Тя му е любовница. Защо я наричате мисис К.? Като е довел любовницата си на официален прием, той е проявил неучтивост и към вас. — Всичко това беше казано на добър английски. Бях толкова засрамена и нещастна, че ми се искаше да потъна вдън земя.

Почетният гост мистър Мърфи застана до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Няма никакво значение дали му е съпруга, или не. Днес тя беше очарователна домакиня и ние всички я харесваме независимо дали е мисис К., или не — заяви спокойно той.

Младата преводачка се засрами и побърза да се скрие.

През тези дни преживях много неприятности. Когато бях сама с любимия си, бях на седмото небе или безкрайно нещастна. Люлееха ме вълни на щастие и отчаяние. Наистина неописуемо време.

Написах безброй прощални писма (защото не можех да говоря), които смятах да оставя за него в жилището си, но продължих да очаквам трескаво посещенията му и когато заставах насреща му, напълно забравях за писмата. Загърбила всичко друго, приготвях вечеря и разкъсвах написаното с толкова мъка писмо. Това се повтаряше всеки ден. Ако знаеха какво правя, със сигурност щяха да ме обявят за луда.

Понякога К. се тревожеше за децата си и ме молеше за съвет. Обикновено разговорите за децата бяха табу. Макар че по възможност избягвахме тази тема, той ми разказа, че най-голямата му дъщеря настоява да отиде в училище, ръководено от мисионери. Жена му също настояваше да изпратят момичето в това училище.

Познавах директора на мисионерското училище (беше французин) и го помолих да приемат момичето. То беше на дванадесет години и имаше характерните черти на баща си. Достави ми голяма радост, че можах да направя нещо за дъщеря му.

Над сърцето ми беше паднала тъмната сянка на тъгата, въпреки това обичах този мъж повече от всичко на света и понятията като разум и морал бяха загубили смисъла си. От само себе си се разбира, че приемите ми опротивяха, той също не одобряваше работата ми. Започнах да прекарвам цялото си време в чакане и всичко, което правех, беше за него. Живеех само от едната среща до другата и не виждах изход от положението. Нощният телефонен терор ставаше все по-мъчителен. Като цяло ситуацията беше непоносима, но не мислехме за раздяла. Предложих му да открия някакъв магазин, а той да се върне при семейството си. Така вече нямаше да се срещаме у нас, а някъде другаде.

Ден и нощ мислех само за него. Изпитвах съжаление към себе си и си казвах, че ако открия магазин, ще има с какво да отклонявам вниманието си… Това прозрение дойде доста късно, но все пак беше крачка в правилната посока.

Мисълта да открия ресторант или бар беше противна и на двама ни. Затова решихме, че трябва да отворя магазин за кукли. Щяхме да го наречем К, по началната буква на името ми. Вероятно с това се опитвах да вдъхна малко смисъл на празния си живот, който се състоеше само от чакане. Във всеки случай се отдадох с душа и сърце на производството на кукли. За щастие намерихме евтини помещения на улица „Намики“, в седми блок. Баба, мама и синът ми живееха на първия етаж, долу беше магазинът.

Макар и малък, магазинът за кукли беше чудесен. Милата Айко и Йошико, дъщерята на стъкларя Нишимура, чиято работилница беше в Тамура-чо, бяха много приятни момичета. (Йошико беше красавица и привличаше много клиенти.) С тяхна помощ магазинът процъфтяваше. Демонстрирахме как се произвеждат куклите и ги продавахме.

Имахме много чуждестранни клиенти, защото, освен че говорех английски, чужденците ми съчувстваха, че съм останала вдовица и загиналият ми съпруг е бил служител на външното министерство. Когато се разделих с мъжа си, изпитвах дълбок срам да разкажа истината на чужди хора. Затова набързо се превърнах във вдовица.

К. мразеше да му напомнят за децата и поради това изпитваше известна неприязън към сина ми. За да сме сами, аз го оставях под грижите на мама и баба и го виждах само от време на време. Когато открих магазина, бях много щастлива, че отново можехме да живеем всички заедно на първия етаж на къщата.

В магазина винаги беше много весело, защото идваха предимно млади хора. Постепенно стремежът ми да се раздам без остатък изчезна, а тъй като се виждахме само веднъж седмично, жена му се отказа от нощните обаждания. Всичко тръгна на добре.

 

Жените в три четвърти панталони изчезнаха от Гинза и на тяхно място се настани американската мода. Най-вече се набиваха на очи ярко облечените дами под ръка с американски войници. Дотогава японките избягваха греещи цветове като червено, зелено, жълто и синьо. А сега се разхождаха в центъра на града с тънки летни рокли, сякаш бяха на плажа.

Освен това много млади хора ходеха хванати за ръка и аз съжалявах, че съм се родила твърде рано и не мога да се наслаждавам на тези нови свободи. Когато преди войната се върнах с Ота Казуо в Япония, направихме посещение на учтивост при посредника за женитбата ни. На връщане минахме ръка за ръка през парка на храма Мейджи, когато ни спря полицай.

— Ей, вие! Кои сте?

— Какво има? — учудихме се ние.

— В какви отношения сте?

— Женени сме.

— Щом сте женени, дръжте се прилично. Що за нахалство да се разхождате за ръчичка в тези лоши времена? — изгърмя той. Бяхме много уплашени.

Така беше някога и според мен през последните години светът се бе променил към добро, щом младите можеха спокойно да се разхождат ръка за ръка. В Япония тъкмо навлизаха музикални течения като суинг и джаз в стила на Глен Милър, танцуваха джитърбъг и мамбо, а по-късно рокендрол и ча-ча.

Известни имена на японската джазова сцена бяха Джордж Кавагучи, Накамура Хачидаи и Мацумото Фумио. От Америка идваха плочи на Розмари Клуни, Дайана Шоу, Иърта Кит, Сачмо (Луис Армстронг), Нат Кинг Кол и други. Във всички кина даваха великолепни цветни американски филми.

Японското филмово изкуство също достигна един от върховете си. Появиха се фантастичните черно-бели филми на режисьори като Мизогучи и Оцу, бяха произведени и много хубави цветни филми, най-вече от Сугияма Кохей. Една американска филмова компания покани Сугияма в Америка, за да се учи от техниката му.

В плуването японците бяха винаги на първите места, а носителят на златен медал Фурухаши Хироноши стана известен с името „летящата риба от Фуджияма“. Хашизуме и Танака спечелиха сребърни и бронзови медали. Бяха вдигнати три японски знамена и цяла Япония кипеше от въодушевление.

По времето, когато открих магазина за кукли, на Гинза се появи една напълно нова професия — на човека сандвич.

Преди войната имаше чиндония, които вървяха по улиците в ярки облекла с музикални инструменти като шамисен, кларинети, камбанки и барабанчета и правеха реклама на новооткритите магазини. (Те съществуват и днес.) Носеха сценичен грим и се обличаха като Танге Сазен и Кушимаки Офужи^[1] или като скитащи артисти. Представленията им бяха като уличен театър.

На тяхно място сега излязоха мъжете сандвич. Те носеха плакати отпред и отзад и се разхождаха с тях по улиците. Понякога раздаваха рекламни листовки, но по-често просто се разхождаха. Разнесе се историята, че синът на един адмирал от императорската флота е започнал работа като мъж сандвич, и вестниците и списанията я отразиха в подробности. Всички говореха и за мъжа, който се бе преоблякъл като Чарли Чаплин и потропваше гордо с огромните си обувки.

На Гинза излезе дори жена сандвич, която се казваше Касуга-сан. Тъй като в един дъждовен ден й заех чадъра си, станахме приятелки и тя ми носеше оризови кракери, които беше изпекла сама.

Айко и Йошико също се сприятелиха с нея. Тя минаваше с плакатите си покрай нас и ни подаряваше известните оризови кракери Сока.

Запознах се още с веселата просякиня Шиодоме Охару. Тя живееше в колиба зад товарната гара и рисуваше чудесни картини.

Никой не искаше да общува с една мръсна просякиня, но аз събирах разни неща за нея и й ги подарявах. Понякога излизах с К. по уличките зад Гинза и Охару, която седеше пред купчина боклук и търсеше нещо за ядене, ме поздравяваше сърдечно:

— Ах, вие ли сте! Защо не ме посетите някой път? Ще ви поднеса чудесни неща за ядене, които изхвърлят от хотел „Дайичи“.

Изпитвах радост от сърдечността й, но и малко смущение.

— На Гинза получаваш оризови кракери от жената сандвич, а в задните улички те заговаря Шиодоме Охару. Явно си много търсена жена — смееше се К. Наистина имах добри приятели сред бедните хора.

Сега, когато живея в Ню Йорк, съм в близки отношения с една негърка, която продава билети за метрото и с един пощаджия италианец. Повечето японци се чудят на такива приятелства, но аз мисля, че ще запазя тази общителност до края на живота си. Явно тя ми е вродена.

Точно срещу магазина ми се намираше издателството на списание „Романс“, за което работеха само динамични млади хора. Между тях бяха Йошида Йошио (мосю Йошида), който по-късно стана редактор на „Чуокорон“, и Харада Отеру, която се омъжи за директора на издателство „Дайичи Шупан Сентър“. Те често посещаваха магазина ми. Тъй като работеха насреща, идваха в обедната почивка или след края на работното време. Айко и Йошико се шегуваха с мосю Йошида и с другите млади редактори и фотографи.

Между тях беше и фотографът Н. Тогава дори насън не си помислях, че този млад мъж ще ми стане съпруг.

Роппа също ни навестяваше през ден. Имахме много посетители от артистичния свят. Веднъж дойде Ичикава Данширо (Масанори), бащата на днешния Енносуке^[2], и доведе сина си, който приличаше досущ на него.

— Момчето се казва Доккои-боя.

И днес, когато си спомням това дете, не мога да повярвам, че е станало великият Енносуке.

Американците, цивилни и военни, винаги ми изпращаха картички, когато се завръщаха в родината си или ги преместваха другаде, а когато идваха в Токио, непременно се отбиваха при мен. Тези доказателства за добро отношение ни радваха и ни караха да работим още по-добре.