Кихару Накамура
Спомените на една гейша (41)

Агенция за запознанства и женитби, основен клон Ню Йорк

С времето завързах по-тесни връзки с някои от японците и американците, които посещаваха магазина ми.

Тъй като магазинът ми беше на ъгъл и се виждаше отдалеч (нали затова беше получил прякора „буркан за златни рибки“), влизаха много хора, не само японци, понякога случайно и от чисто любопитство.

Много млади банкови служители, начинаещи лекари и новоназначени адвокати бяха мои клиенти. В неделите често ги канех на обед и се забавлявахме чудесно.

По онова време в Ню Йорк имаше само три японски ресторанта, които бяха много скъпи и младите хора не можеха да ги посещават. Затова ги канех на домашно ядене и всички в един глас твърдяха, че е много вкусно.

Към „семейство Накамура“ принадлежаха Чиеко (която следваше английска филология в Бруклинския колеж), Фужие (омъжена за американец от немски произход с четиригодишен син), Фумико (мъжът й беше норвежец) и Кайо (която беше разведена и живееше трудно с малката си дъщеря). Младата жена беше склонна към депресии и ние се опитвахме да поддържаме духа й бодър. Към нашия кръг принадлежеше и госпожа Судо, неомъжена учителка по икебана. Изненадахме се много, когато разбрахме, че е минала четиридесетте, защото бяхме сигурни, че е най-много на тридесет. Госпожа Судо беше мила дама със спокойни движения и нежен глас. Младите хора много обичаха да я слушат.

Всички останали бяха между двадесет и двадесет и четири годишни. Макар да имаха съпрузи американци, младите японки говореха на различни диалекти: Фужи на шикоку, Суми на киушу, Фумико говореше като жителите на долно Токио, а Кайо беше от Осака.

Младите дами използваха магазина ми като място за срещи, тъй като копнееха да си говорят на японски. Разговаряхме на различни теми и често забравяхме, че ни чака работа.

Доктор Ишии, млад лекар, често ни правеше компания. Наблизо имаше общежитие за лекари, в което живееха доста японци. Той ме посещаваше почти всеки ден и на влизане викаше „Мамо!“, а аз го наричах „моя син, доктора“. Всички момичета изпитваха доверие към доктор Ишии и го наричаха „големия брат“.

Докторът не беше особено красив, но много силен и мъжествен. Видът му будеше доверие и аз бях убедена, че го очаква голямо бъдеще.

Днес, след тридесет години, доктор Ишии е сърдечен специалист, професор в един американски университет. Понякога му ходя на гости или той и съпругата му идват у нас. Както по-рано, той ме нарича нежно „мамо“ и това ме радва повече от всичко друго…

Тъй като „големият брат“ беше лекар, всички имаха чувството, че са в сигурни ръце и по всяко време имат право да се разболеят. Въпреки това само една от нас се разболя.

Един ден госпожа Судо, както винаги напълно спокойна, каза, че се чувства зле. Веднага повикахме доктора и той я отведе в болницата.

Лекуващите лекари бяха американци, а госпожа Судо не знаеше нито дума английски. Ала присъствието на доктор Ишии я окуражаваше и тя постъпи в болницата без възражения. Оказа се, че има миоми на матката и трябва да бъде оперирана. Докторът я увери, че операцията е лека, и всички се успокоихме.

Госпожа Судо остана доста време в болницата, която за щастие беше наблизо и можехме да я посещаваме всеки ден. Понякога ходех сутрин, друг път на обед, а понякога и вечер. Разбира се, имаше строго установени часове за свиждане. Ала тъй като болницата беше сравнително малка и устроена по европейски образец, пък и аз бях „майката“ на доктора, винаги ме пускаха при болната.

Направи ми впечатление, че винаги, когато влизах, докторът седеше до леглото на госпожа Судо. Това ме успокояваше и се радвах на вниманието му.

Госпожа Судо бе изписана, но известно време трябваше да се щади и ние ходехме да й готвим.

След десетина дни докторът ми се обади по телефона и ме помоли да поговорим.

— Добре, заповядай в магазина — поканих го.

— Ти си единствената, с която мога да говоря за това.

Беше необичайно, че не се беше мяркал цели десет дни; може би имаше парични затруднения. Дали искаше да говори с мен за датската сестра, която го преследваше? Или беше решил да ухажва някоя от младите ми приятелки?

Като „майка“ аз, разбира се, бях много загрижена за бъдещето на така харесвания от жените свой син.

В крайна сметка се уговорихме да се срещнем в едно кафене.

— Искам да се оженя, мамо. — Едва сега разбрах защо не пожела да говори с мен в магазина, където вечно имаше хора. Попитах го коя си е избрал и той назова госпожа Судо.

Извиках невярващо. Той беше на двадесет и осем, а госпожа Судо на четиридесет. Решението му дойде неочаквано и ме изненада. Но ние бяхме в Америка, а не в Япония.

Нали самата аз се бях омъжила за човек, десет години по-млад от мен. Тогава роднините и обществото се бяха отнесли с мен като с престъпница. Прекарах трудни години и в крайна сметка избягах в Америка, за да не рухна окончателно. Бракът ни стана жертва на любопитството и злобните приказки на хората. В това отношение Америка е съвсем различна от Япония. Никой не мисли да разруши нечий брак, когато мъжът и жената са щастливи.

— Обмисли ли добре решението си? — попитах.

— Никога няма да намеря жена, толкова мека и женствена като нея. Не искам друга.

Трябваше да му кажа още нещо.

— Имам една молба към теб. Останете в Америка. Не се връщайте в Япония.

— Права си. Знам, че ако се върна в Япония, няма да бъда щастлив. Решил съм да ме погребат в Америка — отговори решително той.

Ако се бях запознала с Н. в Ню Йорк и ако бяхме живели тук, със сигурност нямаше да се разделим…

На следващия ден ми се обади госпожа Судо. Изглеждаше необичайно смутена и гласът й едва се чуваше.

— Сгодих се за доктор Ишии.

— Моите най-сърдечни благопожелания. Моля ви само да го подкрепяте във всичко. Сигурна съм, че той ще постигне много в Америка, но се нуждае от вашата помощ. Той е прекрасен човек — поздравих я аз.

На следващия ден разказах на момичетата и те се смаяха.

След седмица вече пътувахме с колата на Робърт към гражданското отделение, за да отпразнуваме сватбата. Робърт и аз бяхме свидетели на булката, а една приятелска двойка — на младоженеца. Празнувахме в италиански ресторант. Момичетата бяха въодушевени и всички искрено пожелаха щастие на младата двойка.

За бъдещите деца би било голямо разочарование да не могат да видят сватбени снимки на родителите си. Затова фотографирахме доктора в официалното кимоно с герб (впрочем той изглеждаше невероятно красив в кимоно-жакет и панталон) и госпожа Судо, която носеше бяло булчинско кимоно от американски брокат.

Днес, след тридесет години, тази снимка виси в салона на красивата им къща в Масачузетс. Докторът е станал много представителен мъж и е олицетворение на преуспял учен в най-добрите си години. Жена му изобщо не е остаряла, което не престава да ме учудва. Всички смятат, че тя е по-млада от него. Завиждам им. Двамата бяха благословени със син, който също ще стане лекар.

След тях двамата запознах още много други подходящи един за друг двойки. Разбира се, имаше и такива, които не се разбраха. Тъй като ожених доста хора, започнах да се наричам „Бюро за запознанства и женитби, главен офис Ню Йорк“. Минаха цели тридесет години оттогава и повечето от двойките, които събрах, водят щастлив семеен живот.

Четиридесет и пет годишнината на ботаническата градина в Бруклин беше значително местно събитие, на което се представих с още шест или седем момичета в кимона. Фуджи щеше всеки момент да роди, терминът й беше само след няколко дни, но много държеше да участва.

Всички бяха загрижени да не би болките да започнат по-рано, но тя наложи своето и се качи на сцената с издутия си корем, неумело скрит зад ръкавите на кимоното.

— Фиданките, които преди петдесет години ни бяха изпратени от Япония, вече са големи дървета… Черешовите дървета във Вашингтон са също така красиви като дърветата в нашата ботаническа градина — започнах на английски. Шест японки с чадърчета за слънце излязоха на сцената и представиха кратка пиеса. Бившият кмет на Токио, Озаки Юкио, изпратил черешови фиданки на град Вашингтон и на ботаническата градина в Бруклин. Както винаги, посетителите снимаха усърдно. На фона на разцъфтелите черешови дървета изглеждахме наистина прекрасно. Фуджи старателно криеше корема си зад чадърчето. Всички стояха прави, само тя седеше. Момичетата не преставаха да я дразнят:

— И да не ти хрумне да родиш точно сега! — Треперех от тревога за бъдещата майка, но представлението мина гладко и без произшествия.

След три дни Фуджи роди момиченце. Продължихме да си организираме пикници, грижехме се заедно за бебето. Имахме си една малка дъщеричка. Днес младата Фуджико следва право и иска да стане адвокат…

Магазинът и домът ми бяха любимо място за срещи на младите японци. Разбира се, те усещаха болезнено липсата на родителите си, някои се чувстваха самотни и чужди в голямата далечна страна. Младите жени, омъжени за американци, копнееха да си поговорят на японски. В неделя идваха много хора и макар че приготвях само прости ястия като оден, тонкасу и ориз с къри, всички хвалеха яденето ми. Оттогава минаха тридесет години, но жилището ми и днес е пълно с млади хора. В Ню Йорк вече има безброй японски ресторанти, но цените не са по джоба на студентите. При мен могат да си побъбрят на японски и да се нахранят с японско ядене и те ценят високо тази възможност. Всяка неделя къщата ми се препълва с японски младежи. Казват ми, че като се заобикалям с млади хора, пазя младостта си, и това сигурно е вярно.

Всяка неделя бързам да изясня един важен въпрос.

— Аз обичам да готвя, но мразя да мия чинии, затова ви моля да свършите сами тази работа. — След обяда младите хора се натъпкват в тясната ми кухничка и старателно мият чиниите.

Тъй като японските студенти често водят колегите си, разговаряме на много различни езици: японски, китайски, филипински, английски и испански. Някои са много несръчни с пръчиците (разбира се, това не са японците и китайците). Когато съм заобиколена от млади хора, винаги се чувствам прекрасно.

— Един ден някой от вас непременно ще получи Нобелова награда — казвам им. Онези, които преди тридесет години ядяха при мен ориз с къри и чорба, днес са преуспели личности. Станали са членове на надзорни съвети, директори, а онези, които бяха начинаещи лекари, сега са професори.

Когато съм в Япония, младите ми приятели идват да ме видят. Последния път (през юни 1986) много от родителите на младите ми приятели, както и бившите студенти, днес изтъкнати личности в икономиката и обществения живот, дойдоха лично в ревю-театъра на Шимбаши, където беше представена книгата ми.

Бях истински щастлива да ги видя.

Ню Йорк се е променил много оттогава. Преди тридесет години свършвах работата си на изложенията в десет, спокойно отивах да вечерям с колегите и спонсорите и след полунощ се прибирах вкъщи по улиците на Манхатън и Бруклин, без да се боя от нищо. Младите жени пътуваха съвсем спокойно с метрото в нощните часове.

Преди тридесет години Ню Йорк беше спокоен град. Престъпността беше ограничена. Къде изчезна градът, в който жените и децата се разхождаха спокойно ден и нощ? Беше толкова хубаво, толкова мирно… Днес никой не може да си представи онова благословено време. Винаги си спомням с копнеж за онези прекрасни години.