Кихару Накамура
Спомените на една гейша (22)

Американци в „света на цветята и върбите“

Гуен ме настани в жилището си в Мамаина, Азабу. В този квартал живееха всички важни американски журналисти.

На големия диван в помещението до спалнята й за първи път от много време спах наистина добре. Двете стари жени, бебето, кравите и бълхите не бяха особено благоприятни предпоставки за дълбок и освежителен сън.

Всяка събота сутрин (понякога още в петък вечерта) се натоварвах с храни и заминавах на село по линията Токайдо. Гуен получаваше предостатъчно и ме снабдяваше със сапун „Айвъри“ (тогава в Япония имаше само груб сапун, миришещ на риба, който се произвеждаше от рибено масло и „Айвъри“ беше луксозна стока), с мляко на прах, бонбони и сладкиши, понякога с печени пилета, шунка и др. Никога нямаше да мога да й се отплатя. Получавах още лосион за тяло и червила, каквито никога не бях виждала. Мама и баба най-после си отдъхнаха. Макар че никога не ми го бяха казвали, те изпитваха мъчителен страх, че един ден ще останем без каквато и да било храна.

Ако работех добре и надеждно, след връщането си в Америка Гуен щеше да ме препоръча на наследника си или на други хора от пресата. Това ме подтикваше да работя неуморно.

Придружавах я на всяко интервю с японци. Пътувахме до Нико, Атами, а веднъж дори до Киушу, винаги с извънредни влакове на армията, в които се седеше много удобно. Ежеседмичните ми пътувания в препълнените влакове бяха рисковани приключения. Затова пътуването в извънредните влакове, когато ядяхме приготвените сандвичи, пиехме кока-кола и разглеждахме красивите местности през прозореца, минаваха като в сън. През цялото време виждах пред себе си лицата на баба, мама и малкия.

Всеки път, когато ядях, мислех за тях. И на село продуктите непрекъснато намаляваха. Хората се хранеха с бурени или блатни охлюви, сварени в соев сос, които събираха по полята. Понякога си позволяваха картофена супа. Времената бяха много, много трудни.

Много рядко се намираха бял ориз, домати, яйца и др. Когато успеех да се сдобия с нещо по-хубаво, винаги го предоставяхме на баба и малкия. Ние с мама дълго време не хапвахме нормална храна.

Работата с Гуен ме удовлетворяваше, спях добре, хранех се добре. Загрубялата ми кожа стана отново нежна. Докато бях на село, имах ужасен обрив по бедрата и ръцете. Екземите сигурно бяха следствие от недохранване. Знам, че когато са ме видели за първи път след войната, познатите ми са си помислили: „Тази е много западнала“. Причината беше, че почти три години работех всеки ден на полето и перях в студената вода на потока. Разбира се, тогава не можеше и да се мисли за перална машина. Съдовете миех с вода от кладенеца. Ръцете ми се напукаха и мина доста време, преди да загрубеят достатъчно, за да не ми тече кръв.

Откакто живеех при Гуен, ядях всяка сутрин препечена филия, дебело намазана с масло. Имахме предостатъчно мляко, захар и плодове. Лесно е да се говори за човешкото достойнство, но аз съм убедена, че човек обеднява до самата си същност, когато няма достатъчно за ядене.

През това време стана трагедията в дома на артиста от театър кабуки Катаока Низаемон. Ученикът му решил да си отмъсти, че го пренебрегвали и не му давали достатъчно храна, и убил цялото петчленно семейство. Ненапразно казват, че гладът те прави способен на всичко. Според мен това е истина.

Добрата храна скоро ми възвърна предишната жизненост. Тъй като всеки ден говорех английски, напредвах бързо в усвояването на езика. Постепенно опознах Ърнест Фулбрайт и много други журналисти.

След време г-н Фулбрайт написа стихотворението „Токийска рапсодия“, което преведох на японски. Майстор Кинея Рокузаемон го преработи в нагаута и го представи в зала Санкей. Заедно с Азума Токухо бях водеща на концерта.

Тъкмо когато грижите ми за прехраната на семейството намаляха, Гуен ми съобщи, че са я повикали обратно в Детройт. Беше ми много мъчно, че ще се разделим. Имах чувството, че клонът, на който едва съм се спасила, се е счупил.

Скоро чух, че английският журналист Тилтман, който преди войната беше написал книга за Япония и беше споменал и за мен, е питал жива ли съм и къде се намирам в момента. Когато узна, че работя за Гуен, той ме помоли да се срещнем в пресклуба. И двамата се разплакахме от радост, че сме живи и здрави. Най-добрите ми приятели от времето преди войната ме поканиха на весела вечеря.

Когато Гуен спомена, че трябва да се върне в Америка, Тилтман каза:

— Тъкмо навреме. Жена ми пристига в Япония и трябва да й намеря жилище. Досега живеех като ерген в хотела. Кихару, не бихте ли могли да поработите известно време при нас като икономка?

Без проблеми се преместих от жилището на Гуен в апартамента на Тилтман. Тъй като бяха наели и японска прислужница, работата ми беше много приятна. Единственото ми задължение беше да съставям дневното меню.

Когато г-н Тилтман имаше разговор с японец, аз го придружавах и превеждах. Имах достатъчно свободно време и можех да продължа образованието си.

Жената на Тилтман пристигна от Лондон. Елегантна, стройна, красива дама.

Тя беше влюбена в своя град и семейството се събираше на всеки две години. Тъй като и двамата пишеха, личната работа и личният живот бяха на първо място в ценностната им система. Жена му твърдеше, че не може да работи другаде освен в Лондон, докато г-н Тилтман държеше да остане в Япония. Двамата живееха така вече две десетилетия. Тя в Лондон, а той в Токио. Въпреки това не се развеждаха. Веднъж на всеки две или три години се събираха и в продължение на три месеца живееха заедно. После всеки се връщаше към привичния си живот. Малко странна форма на съжителство, която за мен беше немислима, но жена му се държеше съвсем естествено и двамата имаха поведение на двойка, която живее постоянно заедно. Винаги се учудвах на непринудеността им. Вечер мъжът чукаше на пишещата си машина на първия етаж, а тя седеше долу в дневната и пишеше на ръка.

По време на хранене се държаха съвсем естествено, като улегнала двойка на средна възраст, която живее в пълно съгласие. Наблюдавах ги и през ума ми минаваха интересни мисли. Явно семейството можеше да съществува и в тази форма. Наистина интересна двойка.

В първата част вече говорих за г-н Тилтман и Фуживара Йошие, които живяха до смъртта си в хотел „Империал“. Когато преди няколко години посетих Япония, с Хаяши Кеничи бяхме поканени в хотела. Хенри Шиманоучи ни поръча стек „Шаляпин“.

— Хайде — каза Кен, — след като и без това сме тук, можем да посетим Тилтман.

Малко се бояхме, че той няма да ни познае, но той си спомни много добре и за двама ни. Извади внимателно ордена, който му беше връчил Тенно, и ни го показа. Беше ми малко тъжно, че красивият, енергичен мъж отпреди войната се бе превърнал в полусляп, немощен старец. Вероятно г-н Тилтман беше вече деветдесетгодишен.

Но да се върнем в Токио в първите месеци след войната. Един ден придружих семейство Тилтман като преводачка в Цукиджи, където бяха поканени от един издател в „Юкимура“. Бях чула, че „Юкимура“ се е преместила и сега се намира срещу театър „Тейгеки“ и е значително разширена. Казаха ми също, че оками-сан отново има успех и е активна както винаги. Отдавна ми се искаше да я видя. Макар че често мислех да я посетя, дните ми бяха толкова запълнени, че никога не намирах време да обиколя Цукиджи, Кобикичо, Гинза и другите добре познати квартали. Затова се зарадвах много, когато получихме поканата за „Юкимура“. Когато оками-сан излезе да ни посрещне, и двете избухнахме в плач и благодарихме на небето, че сме останали живи и здрави. Оками-сан изглеждаше непроменена — млада, красива и здрава. „Юкимура“ беше много по-голяма отпреди, елегантен, обзаведен с вкус ресторант. Хората, които имаха изискан вкус, го харесваха, особено ако, като Тилтманови, имаха предпочитания към японската простота.

Видях там много познати от миналото, но и нови, непознати лица. Хубавото беше, че гейшите постепенно започваха да се връщат от провинцията.

Стискахме си ръцете и се поздравявахме сърдечно след дългата раздяла. Видях много стари приятелки.

— Сега имаме много американски гости… и често сме си пожелавали да си тук — каза ми оками-сан.

— Ако можеш да се върнеш в Шимбаши като преводачка, ще ни окажеш неоценима помощ. Обединението непременно ще я ангажира — обърна се тя към господин Тилтман и нашия домакин и аз побързах да преведа.

— Тя е неоценима и за нас, но аз разбирам, че обединението на гейшите има спешна нужда от нея — отговори със съжаление в гласа г-н Тилтман. Оками-сан на „Юкимура“, ръководителят на обединението на гейшите в Шимбаши, чайната „Кикумура“, гейшата Яечио и други се застъпиха за мен и оками-сан на „Юкимура“ се обърна отново към Тилтманови. Така се върнах в Шимбаши.

Запазих старото си име Кихару, но работех не като гейша, а като преводачка. Веднага заминах за село, за да си взема кимоната и коланите, които бях спасила от огъня, върнах се по най-бързия начин и се нанесох в „Юкимура“, където ми бяха отредили красива малка стая до покоите на оками-сан. Тя ми помогна много, като ми осигури долни кимона, таби, кордели за колана и други дреболии. В деня, когато щяхме да отпразнуваме завръщането ми, г-н Тилтман дойде лично да ме поздрави. Подари ми красива чантичка за кимоното, а жена му ми изпрати европейски сгъваем чадър. Никога не бях виждала такъв чадър и се учудвах като дете на безпроблемното му отваряне. Чадърът беше от син найлон на рози. Толкова му се радвах, че го използвах и при слънце, и при дъжд.

В близост до Цукиджи беше някогашната флотска болница, в която лежаха американски ранени. Освен това наблизо имаше казарми и още от сутринта в чайната надничаха любопитни американски войници. На предния вход висеше голяма табела с надпис „Ограничен достъп“, но много често огромните, предимно черни войници влизаха през задния вход или входа за слугите. Готвачът и слугините не можеха да сторят нищо, защото не разбираха нито думичка, само седяха треперещи и не смееха да мръднат от местата си.

В такива случаи момичетата, които топлеха сакето, и миячките на чинии викаха мен. Някои войници наистина не бяха забелязали, че влизат през задния вход на заведението, достъпът до което им беше забранен. Други знаеха това, но непременно искаха да хвърлят поглед вътре.

Тъй като в Америка няма обичай да си събуваш обувките (там е неучтиво да си събуеш обувките в присъствие на чужди хора), младите мъже най-спокойно тропаха по стълбите с тежките си ботуши. Всички се опитваха да ги спрат с „Но, но“, но войниците само се усмихваха и продължаваха пътя си.

Тогава се появявах аз и се изправях смело пред трима или четирима черни великани.

— В моята страна е много неприлично да влезете в къща с мръсните обувки от улицата. Веднага излезте в коридора.

— О, съжаляваме — казваха те и послушно излизаха.

— На предния вход е поставена голяма табела с надпис „Ограничен достъп“. Ако повикам военната полиция, ще ви отведат в ареста. Какво търсите тук?

— Искахме само да погледнем — признаваха момчетата.

— Е, добре, ще ви покажа, но не ме издавайте.

Развеждах ги по стаите, за да видят какво представлява японската чайна. Те събуваха обувките си и вървяха послушно след мен. Когато влизахме в голямата зала, учудването им беше безкрайно. Веднъж пред голямата навиващата се картина с красив пейзаж, поставена в токонома, бяха сложили голяма ваза от Кийомизу с разцъфтели черешови клонки. И белите, и черните войници зяпаха с отворена уста и всички повтаряха „wonderful“ и „beautiful“^[1].

Реквизираните от американците японски къщи, като тази, в която живееше Гуен, бяха пребоядисани от горе до долу. За разлика от тях „Юкимура“ не беше пребоядисана, но домашните прислужнички всяка сутрин лъскаха гредите на токонома и коридора с тофу и те блестяха.

Американците често ни питаха какъв вид восък употребяваме. Всъщност блясъкът идваше от всекидневното лъскане с тофу и с годините ставаше дори по-силен. Когато им показвахме торбичката с остатъците от тофу, те се възхищаваха и ни молеха да им дадем малко, за да си го занесат в Америка.

Американските гости бяха много и беше наистина неприятно, че младите гейши не знаеха и дума английски. Почти всяка вечер идваха чужденци, поканени от видни японци.

В Киото и Осака живееха много богати китайци и корейци, които също бяха от победителите. Тези господа „Чи“ (Китай) и „Ко“ (Корея), както ги наричахме, харчеха с широка ръка. В Шимбаши обаче почти нямахме китайски и корейски гости.

Японските правителствени служители и едрите индустриалци канеха главно гости от американската главна квартира и по-висшите чинове от осми армейски корпус, разположен в Йокохама.

През това време се множаха слуховете за връзки между висши американски офицери и гейши. Тези дами пристигаха на приемите в колите на своите американски приятели. Когато трябваше да се приберат, само се обаждаха по телефона и джиповете идваха да ги вземат.

— Вече не им трябват рикши — смееха се кисело кулитата.

До мангала в стаята на гейшата често можеше да се види синеок полковник в подплатено копринено кимоно, което беше загърнал на обратно. Държанието му беше на господар на дома. Младите хакоя и водачи на рикши обичаха да ходят в тези къщи, защото полковниците всеки път им подаряваха по две пакетчета „Лъки Страйк“.

Гейшите, които имаха американски приятели, не винаги имаха добри познания по английски.

Една от гейшите беше любовница на фотограф от списание „Лайф“, друга се влюби в млад американски журналист, заряза професията си и заживя с него в малка къща край морето.

Тя беше една от добрите ми приятелки. Американският журналист я обичаше от цялото си сърце. Според мен беше прекрасно, че тя се отказа от професията си, за да живее с него. Интересното е, че те останаха заедно; той стана главен кореспондент, а тя беше идеалната съпруга. Тогава на гейшите, които имаха връзки с висши американски военни, се гледаше с по-голямо уважение, отколкото на онези, решили да се откажат от всичко заради един неизвестен журналист. Нали военните снабдяваха любовниците си с всичко необходимо, возеха ги в редките тогава американски коли и така нататък. Аз не изпитвах особено уважение към тези личности, нито им завиждах. Но гледах благосклонно на връзката на приятелката си, защото двамата наистина се обичаха…

По молба на Ойуми започнах да преподавам два пъти седмично разговорен английски. Курсовете се провеждаха в сградата на управлението. Преподавах по свой метод, защото знаех от личен опит, че обичайното изучаване на английски не дава добри резултати. В обикновените разговори, които щяха да водят гейшите, заучаването на сухи граматични правила беше безполезно. Разбира се, преподавах на ученичките си и основните закони на граматиката, но ги карах да учат повечето неща наизуст, като при песните.

След около шест месеца стана известно, че почти всички гейши от Шимбаши говорят английски и това улеснява общуването им с чуждестранните гости.

Младите момичета учеха учудващо бързо. Мисля, че слухът им беше школуван от рецитациите на нагаута, кийомото и токивазу. Певиците на кийомото учеха най-бързо. И до днес не знам защо.

Всяка вечер превеждах на различни банкети, а дните ми бяха заети с уроците по английски. Аз също научих много нови неща.

Новината, че съм се върнала, се разпространи бързо и когато другите чайни имаха затруднения с чуждите гости, винаги се обаждаха в „Юкимура“. Скоро от всички страни заваляха викове за помощ: „Кихару, можеш ли да дойдеш за малко при нас?“

Най-често ходех в Янагибаши и Акасака.

— Трябва да си помагаме взаимно, затова иди, но не се бави много. Съзнавам, че не мога да те задържа само за себе си — казваше собственичката на „Юкимура“. Беше прекрасно, че проявяваше разбиране. Все пак ми беше работодателка и можеше да ми забрани да работя в други чайни, а аз нямах право да протестирам. Вместо това тя ме окуражаваше да помагам във всички чайни, които имаха чужди гости и не знаеха как да си помогнат:

— Да, да, знам, чуждите гости… посещавай всички приеми, на които те канят да превеждаш. — Бях й безкрайно благодарна.

Хакоя Хан-чан, който преди войната беше работил за мен, също беше оцелял и работеше като портиер в „Юкимура“ (той приемаше резервациите на определени гейши за определени гости). Когато чуха, че Хан-чан е жив и здрав и отново работим заедно, мама и баба се зарадваха от сърце.

Всяка неделна сутрин ставах в пет, събирах в торбите мляко на прах, плодове, пушено месо, пилета, консерви и сапун (сигурно ме смятаха за търговка на черно) и заминавах на село, където ме чакаха баба, мама и детето ми. В понеделник вечер се връщах навреме за първия ангажимент. Железниците си бяха същите. Пак се прехвърлях през прозорците и пътувах на платформата.

Като си припомням миналото, виждам, че съм живяла в постоянно напрежение. В събота работех до късно през нощта, на следващата сутрин скачах в пет и тичах от Цукиджи до гара Шимабши. После пътувах почти четири часа полусмачкана между десетките пътници на платформата, а след пристигането си изминавах десет километра пеша до селото. На следващата сутрин ставах също така рано и тръгвах обратно към града. Но като виждах изражението на детето си при вида на вкусните неща, които му бях донесла, се чувствах богато възнаградена за усилията.

Синът ми растеше и се развиваше добре, но баба и мама отпадаха видимо. Това ме тревожеше. Трябваше да намеря начин да ги настаня в Токио, да заживеем всички заедно, иначе един ден щях да рухна.

За съжаление достъпът до столицата беше ограничен. Даваха разрешителни за пребиваване само на хора, които имаха абсолютно наложителна причина. Така че трябваше да продължа още известно време с този живот на „супержена“.