Кихару Накамура
Спомените на една гейша (20)

Гейша в три четвърти панталони

В дъждовните дни и през зимата, когато нямаше работа на полето, жените от нашето село се събираха и правеха тръстикови шапки.

В хамбара или около печката в голямата кухня на къщата разстилахме сламеници, на които се събираха десетина жени. Макар че им бях чужда, те ме приеха сърдечно, помагаха ми във всичко, показваха ми, каквото не знаех. Аз се стараех да свърша всичко по най-добрия начин. Жените хвалеха бързината и сръчността ми и аз се стараех още повече.

Когато се чувствам поласкана, когато се държат добре с мен, хората могат да получат всичко, което поискат. Жените ми показаха и как се сади ориз, как се жъне пшеница. Работех с голям ентусиазъм и всички го признаваха.

Както беше обичайно на село, докато работех с жените, оставях сина си да смуче ряпа от туршия. Мама и баба бяха ужасени от тази гледка, но той беше въодушевен от новото си занимание. Гризането на солена ряпа или корави сушени сладки картофи е много полезно за децата, когато им никнат зъбки. По онова време нямаше откъде да купя биберон, затова синът ми смучеше топчето на капака на чайника и запушалките на бутилките.

На обед ядяхме голяма оризова топка, късно следобед пиехме чай и хапвахме консервирано китайско зеле. Понякога ни даваха печени шарани или меки сушени сладки картофи. От време на време някоя от жените ставаше и изнасяше бебето навън да пишка. Всички се грижеха трогателно за него и през това време можех истински да си почина.

За съжаление все още нямах вест от мъжа си. Не знаех дали е в Бирма, или са го преместили другаде. Не знаех дори дали е получил писмото ми със снимката на бебето, което бях изпратила до тайните служби. Но не бях сама с грижите си: в селото имаше предостатъчно жени, които отдавна нямаха вест от мъжете, синовете, братята и бащите си.

Ако някой получеше писмо, че близкият му е загинал, цялото село му съчувстваше. За разлика от другите мъртви падналите за родината биваха почитани с особена церемония. Останалите живи жени и майки бяха възхвалявани като героини на страната си. Много от тях не проливаха нито сълза. На тяхно място аз щях да се разпищя като луда и да плача без задръжки. Какво ме интересуваше родината, след като най-близкият ми човек никога вече нямаше да се върне? За какво майките отглеждаха децата си? И все пак: когато чувам разказите на познатите си за страшните преживявания по време на евакуацията, често изпитвам смущение, че ние сме живели толкова добре. Не е редно да разказвам колко приятно съм си прекарвала времето в онова отдалечено село, нали?

 

Стаята за отглеждане на копринени буби, която бях наела, беше проветрива и се намираше от южната страна на хамбара. През зимата беше топло и баба беше много радостна, че може да се грее на слънцето. Нощем ставаше студено и затваряхме капаците на прозорците. Въпреки това синът ми и аз не настинахме нито веднъж. От другата страна на дъсчената стена живееха две крави. В началото често провираха глави в нашата стая, затова дърводелецът закова още една дъска. Нощем редовно се чуваше потропване с копита, малкият се плашеше и пищеше. Докато свикнем с тези шумове, едва не падахме от леглата от ужас. През лятото ни мъчеха мухи и бълхи. Посред нощ скачах, палех лампата и започвах сръчно да ловя подскачащите навсякъде бълхи. Когато се хвалех, че съм станала велика майсторка в ловенето на бълхи, баба се разплакваше.

— Ти не си маймуна! Защо се хвалиш, че умееш да ловиш бълхи? Не виждаш ли колко е тъжно!

Въпреки това аз се радвах на всекидневния лов и го чаках с нетърпение. Когато успяхме да си купим един жълт прах, направен от пиретрум и хризантеми, бълхите намаляха. Оказа се обаче, че прахът дразни кожата, затова продължихме борбата на два фронта. Накрая все пак успяхме да се отървем от тях.

В голямата къща живееше семейството на селянина, който бе починал преди шест години. С майката живееха двадесетгодишната Кикуе, наистина очарователно момиче, и едно седемгодишно момче.

Тя беше втората жена на селянина, защото майката на Кикуе починала рано. След смъртта на бащата двете жени се грижеха заедно за имота. Освен това там живееше и „чичото от склада“. Той беше по-младият брат на бащата и вече беше минал петдесетте, само година по-млад от починалия, но тъй като беше втори син, нямаше свое семейство и живееше сам в склада зад голямата къща.

След години прочетох „Зумуси от Тохоку“ от Фуказава Шичиру и веднага си спомних за „чичото от склада“. Не само в Тохоку, което е в Североизточна Япония, но и тук вторият и третият брат трябваше да си търсят друго препитание или като нашия чичо оставаха неженени и работеха на оризищата и нивите на големите си братя.

„Чичото от склада“ беше много разговорлив. Често идваше да си поприказва с мама и баба. Когато вратите и прозорците бяха отворени, обикновено се разполагаше на прага. Втората съпруга била лоша, докато майката на Кикуе била тиха и добра жена, но починала, когато Кикуе била едва в шести клас. Мащехата и Кикуе не се разбирали добре и така нататък.

— Кикуе изглежда нежна, но е корава като камък… — хленчеше той.

„Чичото от склада“ се боеше от втората жена на брат си и от голямата племенница, но постоянно подчертаваше колко е важен за полската работа в това чисто женско стопанство.

Двете жени го ругаеха, наричаха го „мързеливец и пияница“, „безделник, който само гледа да легне някъде и да заспи“, но обикновено не му обръщаха внимание.

Въпреки това жената на селянина, Кикуе и „чичото от склада“ бяха мили хора и аз се разбирах много добре с тях.

Понякога Кикуе излизаше на полето и ни донасяше четири или пет стръка пролетен лук. Разбира се, правеше го тайно от майка си. Освен това ми подаряваше варени сладки картофи за малкия.

Тъй като според Кикуе бях още много млада и въпреки че бях градски човек, садях ориз, плевях и изработвах сламени шапки, тя се отнасяше към мен с голямо доверие. Освен това изпитваше типичното за младите жени сантиментално съчувствие, защото не знаех жив ли е още мъжът ми и трябваше да разчитам единствено на себе си.

Жената на селянина беше едра и силна и когато ме видеше да мъкна тежките кофи с вода, се провикваше сърдито:

— Дай, аз ще ги отнеса.

Грабваше двете кофи и без мъка ги отнасяше в стаята ни.

Тъй като синът ми не се страхуваше от чужди хора, селските момчета свикнаха да го водят вечер на баня. Когато покрай къщата минаваха големи момчета на колела, малкият тичаше насреща им и пищеше въодушевено. Той харесваше всички без разлика — малки и големи ученици и завършили училище младежи.

Най-голямата му радост беше, когато момчетата го посещаваха вечер след работа. Тъкмо беше започнал да говори и с гордост пееше „Красивият Кусацу“ или „Песента на събирачите на чай“. Беше научил тези песни от големите си приятели.

Баба и мама се мръщеха, но малкият не се трогваше и продължаваше да пее любимите си песни. Ала когато заминахме за Токио и той изпя на слушателите във влака „Елате в красивия Кусацу“ на бебешкия си език, но с очевидно музикално дарование, и аз се засрамих.

 

Вестниците всеки ден пишеха за жестокото отношение на селяните към евакуираните в домовете им граждани, за надменността на гражданите, които гледали отвисоко на селските хора, които от своя страна имали огромното желание да се отърват колкото се може по-скоро от „изисканите нахалници“. Когато непознати хора са принудени да живеят дълго време заедно, се натрупват много проблеми и една искра може да подпали голям пожар. Според мен и селяните, и гражданите имаха основания да бъдат недоволни.

За разлика от тях ние имахме късмет и аз си представях как ще живея и занапред на село, където всички бяха толкова сърдечни. Представях си завръщането на мъжа си, щях да му разкажа колко добре са се отнасяли с нас тези прекрасни хора и чувах смеха му, когато синът ни изпълняваше „Красивият Кусацу“ и „Песента на събирачите на чай“.

Когато в красивите лунни нощи вървях по неравния селски път с плачещото дете на гърба, което се страхуваше от трополящите наблизо крави, често се питах дали и мъжът ми наблюдаваше същата луна и дали ще ме похвали на усилията, като види мазолите по ръцете ми, с които работех като селска жена. Трябваше само да имам търпение. Мисълта, че след завръщането на мъжа ми ще си спомням с усмивка за всичко преживяно на село, ми вдъхваше нова смелост.

В лагера за интернирани бях научила от Иида Миуки стихотворението „По-рано се ужасявах от света, а днес си го спомням с копнеж“. Сигурно ще дойде време, когато ще си спомняме със смях за сегашната мизерия и страданията, които преживяваме, беше ми казала тя.

Трябваше да стисна зъби и да продължа напред… защото баба, мама и синчето ми бяха напълно зависими от мен. За щастие вестта, че умея да украсявам булки, се разпространи бързо, търсеха ме все повече хора и започнахме да се храним по-добре.

Една вечер старците от селото се събраха в храма и със задоволство проследиха изпълнението на младите момичета от младежкия съюз, които бяха подготвили танца на черешовите цветове. Бях им предоставила всички кимона, които успях да спася. Изрязахме черешови цветчета от хартия, намазахме ги с руж и украсихме с тях сухи клончета. Така направихме черешови клонки за храма.

Събраните в храма жители на селото, особено старите хора, бяха трогнати до сълзи. Казаха ми, че никога, през целия си живот не са виждали такъв прекрасен танц. Разбира се, много от тях бяха баби и дядовци на танцьорките…

Направих всичко това от благодарност, че селото ме бе приело толкова добре.

Майчиното мляко вече не беше достатъчно за сина ми и трябваше да се замисля за друга храна. Той имаше нужда от оризова каша, яйца и зеленчуци. Тогава нямаше готови бебешки храни.

Не можех да разчитам само на Кикуе и мащехата й. Трябваше да ходя в съседните села и да купувам храна.

Ето какво се случи в един великолепен летен ден.

Както винаги, крачех по черния път с детето на гърба. Срещнах няколко души от града, които също бяха тръгнали да купуват храна. Бяха от Номацу и Мишима. Повечето бяха жени на средна възраст, водени от петдесетгодишния собственик на магазин за помпи.

Изведнъж зави сирена.

— Въздушна тревога! — На ясното синьо небе изникнаха два прекрасни американски самолета със сребърноблестящи крила.

— Каква красота! — Спряхме и се загледахме към тях. Само мъжът начело на колоната изкрещя: — Бързо, бързо, лягайте на земята!

Всички се втурнаха към оризовото поле и се хвърлиха по корем.

Тъй като се боях да не улучат детето на гърба ми, легнах обратно и се опрях с две ръце на пътя.

Един от самолетите премина точно над нас. Беше толкова ниско, че видях лицето на американския пилот.

Ра-та-та-та… затрака картечницата.

Затворих очи и се предадох на съдбата си. Лежах неподвижно и си мислех какво ще стане с детето ми, ако ме убият.

Стрелбата не преставаше и когато най-после се престраших да отворя очи, самолетът се издигаше към облаците. Крилата му блеснаха още веднъж под слънчевата светлина и той изчезна от погледите ни. Запомних завинаги лицето на младия американски пилот. След малко се изправих с треперещи крака.

Явно малкият беше приел идването на самолетите като весела игра и не ми се сърдеше, че съм се хвърлила по гръб на земята. Беше в чудесно настроение, бъбреше си нещо и ме подръпваше по косата. Изчистих праха от панталона си и се огледах. Шестима от спътниците ми не се изправиха. Мъжът, който вървеше начело, скочи на крака и изкрещя:

— Мъртви са!

Жената на средна възраст, която беше залегнала до мен, също не стана. Отидох да я видя и се разтреперих от ужас. От рамото й струеше кръв. Не знаех какво да правя.

— Ей вие, тичайте в селото и повикайте помощ! — заповяда сърдито мъжът.

Хукнах, препъвайки се, в посоката, от която бях дошла. Не помня как съм се задържала на краката си и как съм дотичала до селото. Дишах тежко, сърцето ми се беше качило в гърлото. Тичах и пъшках. С последни сили стигнах до мястото, където се събираше младежкият съюз.

— Помощ! Елате и помогнете! — извиках с пресекващ глас.

Когато един мъж излезе навън, аз се свлякох на земята.

— Мъртви са, всички са мъртви — хълцах аз и сочех посоката, от която бях дошла. Не можех да се изправя. Мисля, че страхът ме сковаваше. Като че ли беше сън. Само преди няколко минути жените вървяха с мен по полския път и си приказвахме за всекидневни неща, а сега лежаха в оризовото поле, облени в кръв. Помня още как синът ми ме дръпна за косата и няколко души изскочиха шумно от сградата. После всичко потъна в мрак.

Много от гражданите, които бяха откарани с волски коли в болницата на Номацу, починаха по пътя. Оцеляхме само двама — собственикът на магазина за помпи, който вървеше начело, и аз, последната в редицата.

Един ден Кикуе ни съобщи, че малко преди обед селяните и евакуираните трябва да се съберат в къщата на старейшината. Мама дойде с мен. Когато влязохме в къщата на селския старейшина, там вече бяха събрани много хора. Старейшината и жена му седяха пред радиото. Явно предаваха нещо много важно.

Радиоапаратът беше много стар. Когато един млад мъж от Шинден завъртя копчето, прозвуча оглушително изсвирване, като от парен локомотив, после нещо изтрака и настана тишина.

— Днес Негово величество императорът ще говори на народа си — обяви старейшината.

— Сигурно пак ще ни каже да положим повече усилия и да даряваме повече желязо и метал — предположи „чичото от склада“.

Най-после прозвуча високият, тих глас на императора.

— Познах гласа на Негово величество — проговори почтително старейшината и всички се вслушаха напрегнато. В стаята стана толкова тихо, че можеше да чуеш падането на игла. Старецът притисна ухо към радиото.

— Я, войната свърши, добре ли чух? — попита високо жена му.

— Ние загубихме. Япония загуби — отговори жално той.

— Във всеки случай войната свърши, нали? — повтори жена му.

— Точно така, защото загубихме. — Старейшината започна да плаче, „чичото от склада“, младият мъж от Шинден и изобщо всички мъже избухнаха в сълзи.

Без да искам, прошепнах:

— Слава Богу!

Мама сърдито ме ощипа по коляното. Човек, казал такива думи, се смяташе за предател.

Всички плачеха с глас. Раменете на мама се тресяха. Аз не плачех, мислех само за това, че вече никой нямаше да умира…