Кихару Накамура
Спомените на една гейша (3)

Романси в хакобея

От само себе си се разбира, че между гейшите и артистите, които седяха около мангалите в хакобея и чакаха гостите, се разиграваха романтични истории.

Почетните гости често закъсняваха и през това време между колегите, насядали около топлите мангали, се водеха оживени разговори.

По-старите гейши, вече около петдесетте, говореха главно за това колко шумни и многознаещи са младите гейши и че някаква си дебютантка само три дни след провъзгласяването й за пълноправна гейша си намерила дяволски богат благодетел и го отвела в провинцията. Ние, младите, бъбрехме развълнувано за мъжете, по които се бяхме увлекли.

— Той учи в университета Кейо, а това значи, че някой ден със сигурност ще стане министър. Смятам да работя колкото се може повече, но щом обучението приключи, непременно ще се омъжа. Засега го срещам само на връщане от уроците в Мон ами…

Или:

— Аз го обичам до полуда, а той не знае нищо за мен. Заклех се в Хакан-сама (храмът Хакан съществува и днес, изграден от бетон) да се откажа от мандарини и сладолед, за да отговори на чувствата ми — въздишаше друга.

— Той има голямо бъдеще. Затова му подарих възглавница за сядане с герб хийоки — обясняваше възбудено една съвсем млада гейша.

Това е нов герб, съставен от собствения и този на любимия. Гербът на приятелката ми Сузуме се състоеше от цвете с листенца във форма на каро, докато в герба на любимия й се развяваха няколко ветрила. В новия герб средното ветрило беше заменено с цвете във форма на каро…

Гербът на една от другите гейши беше с портокал и портокалови цветчета, а на любимия й във форма на решетка. Тя направи комбинацията с голям ентусиазъм и пресъздаде герба на основателя на сектата „Ничирен“^[1]. Това объркване предизвика у всички ни буйно веселие. По онова време беше много модно младите гейши да приемат гербовете на любимите си. Ако двамата нямаха любовна връзка и отношенията им бяха чисто платонични, комбинирането на гербовете представляваше обяснение в любов. По този начин и най-младите гейши можеха да дават израз на мечтанията си.

Докато седяха около мангалите, дванадесетгодишните ученички говореха за сладкия боб на Вакамацу и че там дават по-големи порции, отколкото при Тацутано. В тази възраст човек се интересува повече от яденето, отколкото от любовта.

По онова време още нямаше закони за защита на децата и гейшите започваха да се обучават на дванадесет години. Малките ученички бяха наистина очарователни.

Всичко това показва, че отделните групи посвещаваха вниманието си на различни теми и връстниците сядаха винаги заедно.

Ако разговорът се насочеше към децата, деловодителката Омицу бързаше да се намеси:

— Престанете да говорите за деца, когато имате ангажимент. Бузите ви порозовяват и заприличвате на селянки — кореше ни тя. И до днес се е запазила представата за прелестното лице на гейшата, непомрачено от ежедневните грижи. От тази представа е дошла и забраната да ядем пред гостите. Даже да умира от глад или гостът настойчиво да я подканя да се храни, гейшата проявява сдържаност и не слага в устата си нито хапчица.

Когато гостът налее на гейшата питие, тя има право да го приеме. В никакъв случай обаче не й е позволено да помоли за една глътчица или да покаже по някакъв начин, че е жадна. Това се смята за неприлично и е забранено.

По онова време имаше и гейши, известни като пияниците на квартала, които често се надпиваха с постоянните си клиенти, но те бяха редки изключения. През дългата си кариера на гейша съм виждала подобни „състезания“ само два или три пъти, и то в много интимен кръг.

След години започнаха да ме канят в първокласни барове или нощни клубове на Гинза и бях много изненадана, като видях как хостесите си хапваха пред гостите ядки и плодове и обръщаха чашите с коктейли. При нас обичаите бяха други… Е, хостесите са длъжни да ядат и пият, за да увеличат оборота на заведението, в което работят.

Друго табу за гейшите са личните разговори в присъствие на гостите. От момента, в който влиза на приема, гейшата посвещава цялото си внимание на гостите. Строго й е забранено да бъбри с колежките си. След години случайно дочух в един нощен клуб за какво си приказваха хостесите.

— Къде беше снощи?

— Поканиха ме на суши в Кикузуши. Трябваше и ти да дойдеш.

— Не очаквах, че онзи мъж е толкова щедър…

Този разговор отново ми даде да разбера колко различно е обучението на хостесите от традицията на гейшите в Шимбаши.

Но да се върнем в хакобея.

Често се случва млада гейша и артист да се харесат и да пожелаят да се срещнат насаме. Постепенно връзката им се задълбочава и накрая стават двойка.

Разбира се, имаше и известни женкари като Янагия Микимацу, който редовно и безразборно опитваше късмета си при всяка гейша.

— Искаш ли да те поканя на обед, Хикару? Смятам да ти отнема девствеността — заявяваше безсрамно той.

Изразът „да ти отнема девствеността“ беше станал крилат и когато приятелката ми Мицуриу стисваше ръката ми и произнасяше задъхано: „Искам да ти отнема девствеността“, всички примирахме от смях. Майстор Микимацу използваше това изречение и на сцената. Еротичните му игри с думи бяха любими на публиката. Ето една от импровизациите му: „Искам да ти отнема девствеността!“, а после с възмутен, грачещ женски глас: „Махни се от мен, глупако!“

— Майсторе, тази вечер ние ще ти отнемем девствеността! — нахвърляха се върху него младите гейши. Номерът имаше огромен успех. Сигурно много гейши са излизали на обед с Микимацу…

По онова време наричахме артистите „сенсей“ — майстор, но Микимацу се сърдеше.

— Глупаво е да ме наричате „сенсей“!

Само към изпълнителите на панаирджийски песни Тейзан и Бакин се обръщахме съвсем сериозно със „сенсей“, вероятно защото бяхме дълбоко впечатлени от историите за смели и страшни герои, които разказваха.

По-късно наричахме „сенсей“ и слепия масажист, и готвача, изобщо всички. Но в миналото много от обикновените хора се засягаха от обръщението „сенсей“.

Някога всички преподаватели в университетите, училищата и детските градини бяха „сенсей“. Към лекарите и адвокатите също се обръщахме със „сенсей“.

Собственичките на чайните бяха оками-сан — господарка. Жена, която не идваше от горния град, в никакъв случай не биваше да бъде наричана „господарка“. Само жените на лекарите и на учителите, дори да идваха от долния град, бяха „господарки“, докато към търговките на зеленчуци и риба никой не използваше това обръщение. Оками-сан си оставаше „господарка“, все едно колко голям беше ресторантът или пансионът й — риокан.

Веднъж трябваше да изпратим в Йокохама един гост, който заминаваше за чужбина, и към нас се присъедини една от прислужничките в чайната „Юкимура“ (името означава „снежно село“).

— Само замествам господарката си, която е възпрепятствана да дойде — извини се тя и Мацуи Суисей, който също беше с нас, се ядоса не на шега.

— Я виж ти, оками-сан на заведение в Цукиджи се е издигнала до господарка! Докъде ли ще стигнем така?

По-късно започнаха да наричат всички жени „господарке“, даже онези, които правеха макарони и тофу^[2], но в моята младост японският език беше много по-богат на нюанси, отколкото сега.

Впрочем този Мацуи Суисей отиде в Холивуд. Първоначално работеше като говорител в немите филми. Винаги когато идваха американски вариетета, да речем „Маркъс-шоу“, той водеше програмата на японски и английски. Помня участието му в „Маркъс-шоу“ заедно с Дани Кей, който тогава беше в началото на кариерата си.

Сега искам да разкажа за най-добрата си приятелка Коейрио. Тя произхождаше от голям дом за гейши в Шимбаши и беше известна с изпълнението си на танца на куклите.

Когато някоя злобна гейша си позволяваше да ме нагруби, можех да бъда сто процента сигурна, че Коейрио ще ми се притече на помощ. Тя съскаше като сърдита змия срещу другите гейши и ме пазеше като квачка пиленцето си. Когато веднъж бях вдигнала косата си и бях облякла виолетово кимоно с природни мотиви, една гейша се изсмя подигравателно:

— Приличаш на дъщеря от високопоставено семейство, изобщо нямаш вид на гейша. Каква си се издокарала!

Дискретно кимоно, вдигната коса, изобщо изискан външен вид — това беше вкусът на баба ми.

Винаги, когато Коейрио влизаше в помещението, от сърцето ми падаше камък. Тя беше родена за гейша и притежаваше изключително остър ум. Когато кипях от гняв и бях готова да избухна в сълзи, тя не се свенеше като мен, а отговаряше на нахалничките, като казваше на глас всичко, което аз не смеех да произнеса.

И тъкмо тя, най-добрата ми приятелка, трябваше да стане съпруга на майстор Янагия Кингоро.

Всичко започна край мангала в хакобея. Коейрио имаше изключителен талант на имитатор и при всеки удобен случай подражаваше на майстор Кингоро. Така се зароди една голяма любов, която я накара да се откаже от професията си и да се омъжи. Родиха им се три деца — две дъщери и един син, който стана певец на рокабили. Кингоро, който до края на живота си не се отказа да тича по жените, причини много страдания на приятелката ми в продължение на цели четиридесет години.

Друга добра приятелка беше Ичисуцу, „Камбанката“. Тя имаше дълга връзка с известния режисьор Озу Ясужиро, но двамата не можаха да се оженят, тъй като майка му беше против обвързването на сина си с гейша.

От време на време до ушите ми достигаха интересни истории за любовните връзки на гейшите. Особено ме впечатли случилото се с Чийоме, която беше много по-голяма от мен и се самоуби от любов. Тя се прости с този свят, облечена във великолепното си танцувално кимоно, заедно с гениалния пианист Кондо Хакужиро, след като беше изпълнила на сцената танца азума. Двете тела бяха свързани с червен копринен колан, за да не се разделят и в смъртта, и спяха спокойно вечния си сън. Тогава смъртта от любов ми изглеждаше като осъществяване на всички копнежи и непрекъснато обяснявах, че най-голямото ми желание е да умра от любов.

— Това момиче говори страхотии — смееха ми се всички.

Като си мислех за Чийоме, сърцето ми примираше, възбудено от красотата на самоубийството от любов. Много пъти се питах дали в живота ми ще се появи човек, когото ще обичам с цялата сила на сърцето си.

Младите гейши често се влюбват във филмови артисти, певци, бейзболисти, изпълнители на кабуки, певци на балади или майстори на танца. Те се срещат с любимите си на връщане от уроците в кафенетата на Гинза — „Сембикия“, „Шисейдо“, и „Мон ами“. Младите влюбени почти нямат пари, а даже и да имат, не смеят да отидат в някоя известна чайна, за да не ги видят.

Младите гейши отиваха със студентите от Кейо да ядат сладък боб при Вакамацу, сядаха на някоя странична маса и се гледаха мълчаливо.

Като се замисля за онова време, виждам колко наивни са били младите гейши от „света на цветята и върбите“, израсли като в оранжерия, чужди на големия свят.