Кихару Накамура
Спомените на една гейша (35)

Към Америка

Бях много ядосана на съседката, която беше разправила на баба и мама, че Н. всяка сутрин извежда от дома ни млада жена и я качва в колата. Още по-ядосана бях на мама и баба. Не можех да разбера как две опитни възрастни дами можеха да приемат сериозно такава гадна клюка и постоянно ме укоряваха.

Защо не можеха просто да махнат с ръка и да забравят? Две стари жени, с голям житейски опит… Гневът не искаше да ме напусне.

Историята започна да се повтаря и накрая съвсем престанахме да се разбираме. Освен това синът ми обичаше баща си повече от всичко на света. Татко му умееше да играе най-добре на влакче и на топка. Винаги когато имахме свободно време, предприемахме нещо заедно. Мама и баба не одобряваха живота, който водехме.

При редките им посещения синът ми не им обръщаше внимание и както обикновено вървеше по петите на баща си. Понякога му предлагаха да сготвят любимото му ядене, но той отказваше невъзмутимо. Предпочитал да вечеря с татко си в градината.

Градината ни беше малка, но често изнасяхме масата навън и организирахме нещо като барбекю, което възхищаваше сина ми. Знаех, че баба и мама са много ядосани, дето синът ми не живее при тях. Давах им достатъчно пари, позволявах им да използват услугите на моята прислужница. Затова не се чувствах виновна.

По това време почти всяка събота у нас нощуваше Фукузава Юкио, приятел на сина ми. Бащата на Юкио беше внук на Фукузава Юкичи^[1], основател на университета „Кейо“. Майката беше европейка, родена в Гърция и отраснала във Франция.

Работех неуморно, за да издържам двете къщи. Мъжът ми тъкмо започваше да си създава име. Онова, което печелеше, отиваше за бензин и рекламни разходи. Аз имах доходи от козметичния салон, заплата от „Уошингтън Хайтс“ и сравнително високи хонорари от модните ревюта. Освен това давах частни уроци по английски, т.е. работех като лисица с девет опашки, както се казва у нас. От „Уошингтън Хайтс“ ми плащаха в долари, които по онова време имаха стойността на около 36 000 йени. Това съответстваше горе-долу на заплатата на водещ фирмен кадър.

Трябваше да работя усилено, за да издържам двете къщи. Признавам, че понякога харчех с широка ръка. Който е отраснал в „света на цветята и върбите“, не умее да се стиска.

Когато строяхме къщата в Азабу, планът ни беше да я използваме и като фотостудио. Помещението беше толкова просторно, че при фотографиране камерата можеше да се премества в различни позиции. Много артисти и манекени идваха да си правят портрети у нас. Понякога ги обличах в едно от моите кимона и им купувах аксесоари и шалове. Единственото ми желание беше съпругът ми да стане известен.

На първи май 1952 година мъжът ми отиде на митинг пред двореца, за да направи актуални снимки. Когато чухме по радиото, че американски коли са били преобърнати и подпалени, че цари страшен хаос и има много ранени, се разтревожихме за съдбата му.

Надвечер Н. се върна с разкъсана риза и одрани лакти и колене, но иначе здрав и читав. Каза, че е било наистина страшно. Беше силно впечатлен от поведението на една американска фотографка.

Името й беше Маргарет Бърк-Уайт. Стояла невъзмутимо върху един камион, без да обръща внимание на градушката от камъни, с която я обсипвали. Макар че русата й глава била обляна в кръв, тя дори не се навела и продължавала да прави снимки. Скривала се само за да смени филма. Веднага след това се изправяла на камиона и отново започвала да снима. Мъжът ми каза, че като гледал тази смела жена, го било срам да избяга. Едва днес разбрал какво означава професионализъм.

По-късно, когато бях вече в Америка, посетих изложба на Маргарет Бърк-Уайт. Видях фантастични снимки на лешояди, които кълват трупове по брега на Ганг, на хора, които тичат в паника между пламъците на горящите коли на площада пред императорския дворец — демонстрацията, на която беше и мъжът ми. Снимките бяха направени от една четиридесетгодишна жена. Останах възхитена от изкуството й.

Този кървав първи май остави силни впечатления у мъжа ми и намери своето отражение и в работата му със Сакагучи Анго за списание „Чуокорон“. Днес портретите му на жени са между най-добрите в света. Макар че може би звучи странно да кажа такова нещо за бившия си мъж, аз и днес съм абсолютно убедена, че той беше най-добрият от всичките ми мъже.

Бракът ни беше хармоничен, момчето щастливо, момичетата, които работеха за мен, живееха добре и се забавляваха. Единствените недоволни бяха баба и мама. Възгледите ни бяха напълно различни, единението невъзможно. Двете непрекъснато хленчеха и пред мъжа ми.

— Сигурно ще свършим живота си в старчески дом. Вече сме се примирили — твърдяха в един глас те.

Днес това е нещо обичайно, но преди тридесет и пет години се смяташе за жестокост да изпратиш родителите си в старчески дом. Тази проява на неблагодарност се възприемаше като грозна и засрамваща.

Продължавах да работя като кон, излизах на модни ревюта, давах уроци по английски, обслужвах клиентите в козметичния салон и преподавах в „Уошингтън Хайтс“. Всеки ден си лягах с желанието поне веднъж да се наспя както трябва. Но нямах време за почивка, не можех дори да седна и да се отпусна. Никога не хленчех пред мама и баба. Когато пътувах до Киото, Кобе или Осака за модните ревюта, те идваха всеки ден в къщата ни и оплакваха „бедното изоставено дете“. В мое отсъствие можеха да хапят на воля и да правят саркастични забележки.

Не можех винаги да бъдат там, за да служа като гръмоотвод. Често упреците се стоварваха върху главата на Н. Те бяха най-близките ми роднини, но въпреки това не можех да ги понасям. Отвратително е, когато старите хора се озлобят до крайност и се настроят срещу целия свят. А ние си имахме две такива старици! Бях много нещастна, че някога толкова енергичната ми баба и майка ми, която беше една от първите интелектуалки на епохата Тайшо, се бяха превърнали в две стари еснафки и стопроцентови зли вещици.

Родителите и близките на Н. в Йокохама също не бяха по-добри. Жена от света на гейшите, с дете, по-стара от него… най-лошата партия, която е можел да избере. Сигурна съм, че непрекъснато са му натяквали. След време той започна да излиза всяка вечер и да пие. Очевидно имаше проблеми и тъй като беше млад и неопитен, не знаеше как да се справи с тях. Ставах все по-несигурна и нещастна.

Животът ми явно протичаше под мотото „Началото е добро, краят лош“. Не бях сторила нищо лошо, чувствата ми не се бяха променили… Стараех се всичко да върви добре, въпреки това обстановката ме потискаше и натискът непрекъснато се засилваше. Най-после реших, че непременно трябва да намеря изход от положението.

Днес, когато се връщам назад във времето, установявам, че всички неприятни изживявания в крайна сметка са били за добро. Всъщност съм живяла живота на пет жени… За съжаление разбрах това едва след тридесет години, прекарани в Америка.

Битките, в които участниците се замерят с кал, омразата и жаждата за отмъщение са ми отвратителни. Един ден се реших и казах на Н. следното:

— Ако продължаваме така, чака ни катастрофа. Трябва да се разделим, докато се обичаме.

Ала Н. беше млад и твърдоглав и не ми беше никак лесно да го убедя. Самата аз не бях толкова решителна, колкото се представях. След много мислене реших да оставя нещата, както са.

През 1956 година в Ню Йорк се състоя международен панаир. Това беше големият „International Trade Fair“, който се организираше на всеки три години за около две седмици. В новия Колизеум бяха изложени различни стоки от целия свят.

Реших да отида там и да покажа куклите си. Днес в Ню Йорк живеят петдесет хиляди японци, но тогава не бяха повече от петдесет и демонстрацията на японски кукли щеше да бъде необикновена атракция.

— Позволете ми да замина за един месец — помолих баба, мама и Н. Мама отново се впусна в обичайните си обвинения, че съм решила да изоставя на произвола на съдбата две стари жени и едно безпомощно дете.

— Заминавай — съгласи се изненадващо баба. — По-добре е да видиш чуждите земи, докато си още млада. Не е нужно да се ограничаваш в рамките на един месец. Все някак ще се справим. — Нямаше нужда да ми го повтаря.

Продадох къщата в Азабу и купих друга в Ебису. Дадох пристройката под наем на семейство чужденци. Направих така, че баба и мама да живеят от наема, и заминах. Н. си намери ново студио и поне в това отношение заминаването ми не беше проблем за него.

По онова време още нямаше реактивни самолети. Летях с четиримоторната машина на „Нортуестърн Ориентал Еърлайнс“ от летище Ханеда. Полетът до Ню Йорк продължи тридесет и шест часа.

Денят беше необичайно студен. Тъй като не обичам да ме изпращат, тръгнах към летището сама. Ала госпожа Озава, майсторката на кукли, имаше много ученички и всички бяха дошли да я изпратят, затова в автобуса беше много оживено. Групата млади момичета не спираха да бъбрят със звънките си гласчета. Когато изкачихме стълбичката на самолета, вече се смрачаваше. Тогава и през ум не ми минаваше, че ще се върна в Япония едва след двадесет години. Когато се качих в самолета, си пожелах пламенно Н. да не страда и сърцето ми да не се разкъса.