Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Кихару Накамура. Спомените на една гейша

ИК „Прозорец“, 2000

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN 954-733-110-8

 

Kiharu Nakamura. Memorien einer Geisha

Bastei-Lübbe-Taschenbuch


Защо написах тази книга

Ню Йорк, лятната ваканция на 1982 година. Както всяко лято, към края на юли ме посетиха много млади японци, синове, дъщери, племеннички и племенници на приятелите ми. Някои от тях вече трета година идваха при мен само с раниците на гърба си.

Двустайното ми жилище се превърна в нещо като летен лагер, всички спяха един до друг на татамите.

— Струпали сте се като риби тон на сергия — смеех се аз. Но тъй като децата се забавляваха чудесно, и аз бях доволна.

Между младите ми гости беше и Юмико, едно особено красиво момиче. Тя идваше всяка година. Завърши двегодишно съкратено следване и сега работеше.

— Приятелят ми идва в Ню Йорк — обясни ми милата Юмико. — Той е илюстратор. Тъй като му казах, че заминавам за Ню Йорк, а той отива в Европа, разбрахме се на връщане да намине за пет дни.

Така приятелят на Юмико дойде в Ню Йорк. Наистина работеше като илюстратор, но беше още много млад и нямаше почти никакви пари. Много мил младеж. Още не беше намерил хотел, затова го отведох в жилището си, нахраних го и след като взе душ, тръгнахме да търсим свободна стая.

— Няма смисъл да търсим повече. Можеш да нощуваш при мен — предложих аз. Юмико и аз се настанихме в предната стая, а приятелят й Хироши в задната, която всъщност беше моята спалня.

След пет дни в Ню Йорк пристигна по-големият брат на Хироши, който работеше в голямо издателство. За разлика от Хироши той имаше предварително запазена хотелска стая. Фирмата се бе погрижила за това, но незнайно защо бяха избрали най-евтината стая в най-лошия квартал. Отидохме там и ни стана страшно. Веднага тръгнахме да търсим друг подслон, но не намерихме нищо.

Като типичната добра леля от приказките аз си казах, че няма разлика дали в жилището ми ще нощуват двама, или трима души повече, и поканих големия брат на Хироши да се настани в задната стая.

Господин Уемура, братът на Хироши, беше дошъл в Ню Йорк по поръчение на издателството. Трябваше да води разговори с местните писатели и от сутрин до вечер беше навън. Когато се връщаха вечер, Хироши, брат му и Юмико разказваха интересни неща. Ала господин Уемура прояви професионален интерес към историите, които чу от мен.

— Вие разказвате много живописно. Няма ли да напишете нещо? Какво ще кажете? Сигурен съм, че книгата ще има голям успех — извика въодушевено той.

— О, не! — отказах почти уплашено аз. — Мога да се почеша по гърба и главата със собствените си пръсти, но не умея да се чеша с перо за писане…

— Защо да не ми напишете няколко писма, по две-три страници всяко? Нали умеете да пишете писма?

— Да, разбира се, умея да пиша писма, макар че не съм особено добра съчинителка. Никога не се замислям какво пиша — отвърнах аз.

— Добре тогава. Когато имате време и желание, просто ми напишете едно-две писма.

Юмико и Хироши заминаха за Токио преди г-н Уемура, който трябваше да довърши работата си.

Тъй като постоянно бях заета, забравих напълно за обещаните писма.

Една вечер се върнах вкъщи към шест и половина и телефонът иззвъня. Художникът г-н Шиндо изглеждаше много развълнуван. Непременно трябвало да си запазя следващата събота свободна. Останах доста учудена. По-редно беше приятелят ми да ме запита дали имам време, а той едва ли не ми заповяда да си осигуря свободна събота. След това предаде слушалката на жена си.

Най-после ми обясниха, и то много подробно, че отдавна били близки с директора на една от известните нюйоркски печатници. Той и жена му били познавачи на Япония. Имали ценна сбирка от японски картини, керамики и лакирани украшения, с която и аз имах възможност да се запозная по-късно. Наскоро си построили къща в японски стил в едно от предградията на Ню Йорк. За татамите, плъзгащите се врати и резбите поръчали специално дърводелци и други занаятчии от Япония.

Къщата била завършена и семейството искало да организира освещаване по японски. Мак, секретарят на домакина, вече влязъл във връзка с един от известните японски ресторанти. Обслужващият персонал щял да носи кимона, но домакинята желаела и японски развлечения.

Мак познавал една японка, която свирела на кото, и смятал да я ангажира.

— Как беше името на онзи дългия инструмент с многото струни? — казала домакинята. — Виждала съм го във филми, чувала съм прекрасните му звуци, но никога не съм гледала на живо изпълнение на шамисен. Освен това много ми се иска да видя оригинални японски танци. Дали има някого, който би могъл да свири на шамисен, да танцува и да обяснява ставащото на английски? — заинтересувала се тя.

— Имам приятелка, която е била истинска гейша в Шимбаши — отговорил г-н Шиндо. — Тя може да дава обяснения на английски и да отговаря на въпросите, които вероятно ще й задават гостите. Струва ми се, че е подходяща за вас.

Още на следващия ден секретарят Мак представил на семейството изпълнителката на кото. Тя поискала доста висок хонорар и обещала да свири два пъти в течение на вечерта. Когато всичко било решено, попитала (на японски) дали ще има и други артисти освен нея.

— Да, имаме намерение да поканим приятелката ни Кихару от Шимбаши, която е била истинска гейша — отговорил г-н Шиндо.

— Би ми било крайно неприятно да седя редом с една проститутка. Откажете се от услугите й — поискала изпълнителката на кото.

— Вие очевидно нямате представа какво означава гейша от Шимбаши. Откъде идвате? Няма да позволя на една провинциалистка да обижда най-добрата ни приятелка! — ядосал се г-н Шиндо.

— Според мен една японка, която презира други японци, не е достоен човек — заявил домакинът, когато му обяснили за какво е спорът. Така се отказали от услугите на музикантката. Именно по тази причина моето участие стана наложително и г-н Шиндо си позволи да ми говори така настойчиво.

Когато отидох да се представя на семейството, занесох и шамисена си. Този инструмент е дошъл първоначално от Египет, минал е през Индия и Китай и оттам преминал в Окинава във вида на шамисен от змийска кожа. Преди около 300 години се разпространил в цяла Япония. За американците, които предпочитат котките като домашни животни, сигурно ще прозвучи неприятно, но не мога да не спомена, че късните шамисени са били произвеждани от специално обработени котешки кожи. Изпълних две инструментални произведения, които музикантите обикновено свирят между танците — „Такинагаши“ и „Чикумагава“ от „Книга на даренията“ и „Танц пред изложбата на цветя“. По желание на домакините изпълних и нещо от първо действие на „Мадам Бътерфлай“. Публиката беше възхитена. След вечеря се преоблякох и изпълних танц с ветрило, известен под името „Радостите и страданията на пролетта“, при който г-н Шиндо пое ролята на разказвача. Гостите останаха доволни, защото отговорих на всичките им въпроси, аз също се забавлявах добре.

По-късно обаче се замислих. Не можех да забравя забележката на онази музикантка, че не желае да седи редом с проститутка. Ако се бяхме срещали поне веднъж, ако аз или поведението ми й бяха направили неприятно впечатление, щях да я разбера. Но ние изобщо не се познавахме! Въпреки това тя ме бе нарекла проститутка само защото съм била гейша. Трябваше да защитя честта на гейшите от Шимбаши. Вярно е, че тя беше само една проста провинциалистка, но твърде много японци и американци мислят като нея, защото изобщо нямат представа какво значи да си гейша.

Реших непременно да напиша книга и да обясня на публиката какво представляват гейшите от Шимбаши. Не можех да допусна идващите поколения да се отнасят към тях с презрение. Заради по-възрастните си колежки и заради по-младите гейши, които идват след нас, трябваше да обясня на читателите си същността на професията гейша. Започнах да пиша на г-н Уемура обещаните писма от по две-три страници. Той ги събра и направи от тях книгата „Спомените на една гейша“, която намери много добър прием в Япония. След това написах втората част, посветена на по-късните години от живота ми.

Много се зарадвах, когато миналата година NHK направи по книгата ми телевизионен филм и изпълнителката на главната роля Огиноме Кейко получи награда. Тя изигра отлично ролята на Кихару между шестнадесетата и двадесет и първата й година.

Стана и нещо по-добро. На 5 юни 1985 г. се състоя първото представление на моята история в театъра на Шимбаши. Огиноме Кейко отново изигра Кихару с душа и сърце. Заедно с Мицутани Йоши и Намино Курико тя трогваше зрителите наистина до сълзи.

Възрастните ми колежки от Шимбаши се появиха в пълен състав. „Тя прилича досущ на младата Кихару“ или „Някога и Кихару беше така безстрашна и невинна“ — коментираха те. Списанията и вестниците се надпреварваха да ни снимат една до друга.

Макар че дотогава не се бях замисляла да разкажа историята си, благодарение на изпълнителката на кото за първи път в живота си изпитах желание да пиша. Човек никога не знае на какво е способен.

Защо буржоазните съпруги приемат гейшите като заклети неприятелки? Според мен е странно, че много японци — както в Япония, така и в Америка — се отнасяха зле с мен само защото някога съм била гейша.

— Ако научат, че майка ми е била гейша, това ще навреди на бъдещето ми. Хората около мен няма да ме оставят на мира — твърди синът ми. Явно, за да получи висок държавен пост, мъжът трябва да се отрече от майка си. Тъй като аз, бившата гейша, възпрепятствам кариерата на сина си, снаха ми също се чувства обидена, страни от мен и това ме прави нещастна. След като опознах непринудеността и липсата на предразсъдъци у американците (Там ме приеха съвсем различно!), преувеличеното значение на училищното образование и презрението към бившите гейши станаха напълно неразбираеми за мен.

В Америка признават жената като личност въз основа на постиженията й и не се интересуват дали по-рано е била гейша, или нещо друго. Докога японците ще влачат старите си предразсъдъци? Младите хора в Япония вече проявяват много по-голямо разбиране. Ще бъда много щастлива, ако повече хора, след като прочетат книгата ми, се отърват от дълбоко вкоренените си предразсъдъци спрямо гейшите.