Кихару Накамура
Спомените на една гейша (6)

Спомени от детството

Мисля, че е време да разкажа някои неща за детството си.

Дядо ми е ръководил болница в корейския град Инчон. Баща ми го последвал там. По-късно довел няколко млади корейци в Япония и им помогнал да получат добро образование.

Тогавашната колониална политика на Япония беше много жестока, но дядо и татко не споделяха широко разпространените предразсъдъци по отношение на корейците. Бях само на една година, когато в дома ни се появи корейският студент Чон. Срещу храна и легло той помагаше в домакинството. Тъй като бях единствена дъщеря на родителите си, те не смееха да ме поверят на грижите на домашна прислужница или болнична сестра, но изобщо не се тревожеха, когато оставах по цял ден сама с младия Чон. Аз нямам спомени от онова време, но така са ми разказвали.

Когато изгубех Чон от поглед, дори само за миг, избухвах в плач и тръгвах да го търся. Където и да отидеше той, и аз бях с него. Не знам защо, но го наричах „Чон-чама“^[1]. „Чон, ти си единственият в къщата, към когото се обръщат със «сама»“ — завиждаха му другите.

Чон не само се грижеше за мен, той беше и първият ми домашен учител, следователно най-важната личност в живота ми. Помня смътно лицето му, но съм сигурна, че беше със светла кожа и тесни очи.

Скоро Чон се ожени за една японка, която учеше за медицинска сестра в нашата болница, и замина с нея в родния си Инчон. Мисля, че тогава тръгнах на детска градина.

Тъй като винаги вдигах голям шум и пищях неудържимо, когато той изчезваше дори за малко, той се възползва от отиването ми в детската градина, за да напусне дома ни. Какво ли е станало с него?

Бях много доверчиво и гостоприемно дете. Когато вкъщи имахме дърводелци или зидари, веднага бързах да ги обслужа с лули и кибрит. Много обичах да прислужвам на масата и дядо често казваше, че съм родената гейша.

Входът на къщата ни беше до портата за болницата. От кухнята се излизаше в тясна уличка, отляво се издигаше черна ограда, която беше цялата в дупки. От другата страна живееше учител по танци. Майстор Нишикава имаше танцова школа и обучаваше хората от квартала.

Една от дупките отговаряше съвсем точно на големината ми и често се промушвах през оградата. Заставах в някое скрито ъгълче и следях уроците по танци. Мисля, че започнах да се занимавам с това на около три и половина години. Като си припомням сцените, които виждах тогава, разбирам, че младите хора от квартала вероятно са упражнявали „фукагава“, който се танцува с кърпа в ръка. Спомням си, че грабнах една кърпа от кухнята, за да мога да подражавам на танцьорите.

След време реших, че не мога да се задоволявам повече с всекидневните наблюдения отдалече, и помолих баба да ме запише ученичка при съседа.

Ала майсторът беше на мнение, че децата на три и половина години са още малки за танци. По правило уроците започваха на шест години точно на шести юни.

— Вашето момиче е твърде малко. Моето училище не е детска градина — отказа ни той. Тъй като продължи да говори пренебрежително за възрастта и уменията ми, аз получих пристъп на ярост, хвърлих се на пода и се разревах така, че той се принуди да ме приеме за ученичка.

— Чувал съм, че има жени, които сами избират мъжете си, но доколкото знам, тя е първата, която си е избрала учител — казваше по-късно той.

Баба ми беше дъщеря на лекар и когато се омъжила за дядо ми, семейството й го осиновило^[2].

Мама също е единствено дете и баща ми беше осиновен син на семейството й.

Баба беше получила обичайното образование за жените в началото на епохата Мейджи (1868–1912), което значи, че можеше да чете, да пише, да смята със сметало, да шие и бродира, да реди цветя, да провежда чайна церемония и да пее. За разлика от нея мама беше посещавала известното училище за момичета Жисен. Педагожката Шимода Утако, която ръководела това училище, била много популярна личност по онова време. След това мама продължила образованието си във висше училище. По онова време стандартът бил малко по-висок, отколкото в днешните женски университети.

Мама беше прогресивна жена и се възхищаваше от Хирацука Раичи^[3]. Когато съпругата на един приятел на баща ми, очен лекар (моят баща беше хирург), избяга с един тенор, а една поетеса напусна мъжа си, индустриалец от Киушу, за да заживее с един беден младеж, мама беше много въодушевена. Обикновено тя не показваше чувствата си, но когато говорехме за смелите и напредничави жени, се вълнуваше като младо момиче. Четеше Шекспир в оригинал и сама се наричаше интелектуалка.

Не обичах майка си. Предпочитах да бъда с баба, която наистина не беше получила толкова добро образование, но беше човечна и великодушна. Тя посвещаваше много време на бедните и болните и помагаше на всички нуждаещи се. В сърцето й нямаше и капчица злоба. Стигна дори дотам, че доброволно уши на метресата на дядо ми летни дрехи за празника обон, а на Нова година й подари официално кимоно. Накрая даже й благодари, че се грижи добре за дядо ми. Обичах тези черти в характера на баба. Тя е личността, която ми е повлияла най-силно.

Много гейши, собственички на чайни, прислужници в чайните, хакоя и водачи на рикши бяха пациенти на баща ми. След като се запознах с някои от гейшите, приятелки на дядо (той със сигурност имаше любовни връзки с тях), копнежът ми да стана гейша се усили още повече. Още от най-ранното си детство упорито твърдях, че един ден ще работя като гейша.

Когато банята ни се повреди, за мен настана чудно време. Ходехме в обществената баня и гейшите, които я посещаваха, ме гримираха в бяло. Една след друга ме прегръщаха и ме отнасяха в басейна. Ухаеха чудесно и аз не престанах да съжалявам, че си имаме баня вкъщи.

Мама беше категорично против професията, която си бях избрала, но дядо ме окуражаваше.

— Щом искаш да станеш гейша, трябва да бъдеш най-добрата в занаята. Не можеш да си позволиш да си една от многото.

Един ден желанието ми стана действителност. Позволиха ми да започна обучението си в един от домовете за гейши, който дядо ми познаваше добре.

Ходех на училище вече две и половина години, когато една сутрин стана следното.

Бях на път за училище. Пред „Ханамасуя“ имаше строеж. Няколко работници къртеха калдъръма с остри колове. Наблизо беше спрял камион с емблемата на Токио и няколко мъже се бяха навели над някакъв чертеж. Не ми остана нищо друго, освен да мина съвсем близо до входа на „Ханамасуя“.

Както обикновено, домакинът се грижеше за бонзаите си. Може би трябваше да заобиколя, но нямах никакво време.

Постарах се да се промъкна незабелязано покрай него. Ала, точно както се бях опасявала, „бащата на дома“ се обърна и ме видя. Нямаше къде да бягам. Поклоних се учтиво и му пожелах добро утро. Той ме зяпна смаяно, после се усмихна зарадвано.

— Ти ли си това, Кихару? Отдавна се чудя защо тази мила ученичка ми се струва позната.

Обясних му накратко, че в последно време непрекъснато имаме чуждестранни гости и съм решила да посещавам езиково училище, за да науча английски. Допълних, че всяка вечер упражнявам знанията си на приемите, напредвам бързо и учителите често ме хвалят.

— Браво на теб. Смело момиче си ти, Кихару. И много напористо — похвали ме той.

Подозирах, че скоро всички важни личности в управлението ще узнаят за двойния ми живот на ученичка и гейша. Така и стана, и то още на следващата сутрин.

Когато влязох в училището, атмосферата ми се стори необичайна. Учениците (повечето момчета) минаваха покрай мен и ме зяпаха любопитно. Някои ми се усмихваха, макар че почти не се познавахме. Питах се защо се мотаят по коридора и непрекъснато надничат в класната ни стая.

Когато отидох в тоалетната, те образуваха шпалир и ме заразглеждаха внимателно. Накрая един ми подаде тетрадката си и молив.

— Би ли ми дала автограф?

Нищо не разбирах. Най-после съученикът ми Кубота се смили над мен и ми разказа, че в „Токио Ничиничи“ е публикувана голяма статия за мен.

Едно друго момче дотича с вестника в ръка. Към статията имаше снимка, на която бях в дълго до земята празнично кимоно и с полуотворено ветрило.

По пътя от ъгъла на Оваричо в посока Михарабаши имаше магазин за картички. Витрината представляваше пъстра смесица от снимки на гейши и филмови звезди.

На най-горната редица бяха артистките. Под тях бяха снимките на гейшите. Мисля, че една картичка струваше десет сен. По време на китайско-японската война картичките се продаваха много добре, защото близките ги слагаха в колетите за войниците на фронта. Снимката, публикувана във вестника, беше една от тези в магазина. И беше направо огромна.

„Сутрин ученичка, вечер гейша“ беше заглавието на статията, която беше на осем шпалти и много подробна.

Даже когато часовете започнаха, учениците продължиха да влизат в класната ни стая и да ме зяпат. Чувствах се ужасно неловко.

По-късно узнах, че един роднина на домакина от „Ханамасуя“ работел в „Ничиничи“ и нашият баща решил да се похвали пред него с тази невероятна история. Гостите също научиха какво правя сутрин и шегите заваляха:

— Гръм и мълния! Училище и банкети! Толкова младо момиче, а води двойнствен живот!

През 1936 година в Япония пристигна немският филмов режисьор Арнолд Фанк.

Запознах се с него на банкета, даден в чест на пристигането му. Той говореше английски със силен немски акцент.

Един от постоянните ми клиенти, г-н Огасавара, за когото сега предполагам, че е бил нещо като продуцент, ми каза:

— Кихару, имам отлична идея: един чужденец спира рикша, в която седи гейша с японска фризура. Гейшата слиза и го заговаря на безупречен английски. Сцената ще стане наистина чудесна. Имаш ли желание да изиграеш тази роля? — Филмовият критик, който седеше до нас, го подкрепи и също ме посъветва да се съглася.

Аз се запалих от идеята за филма, но им казах, че първо трябва да получа позволение от обединението на гейшите. Господин Огасавара отиде да поговори с главния отговорник. Той беше домакин на голям дом за гейши и работеше денонощно. Допринесе много за успеха на Шимбаши и всички сме му благодарни.

Скоро след това ме повикаха в управлението.

— Гейшата, която иска да стане филмова артистка, престава да работи като гейша. Ако желаете да си останете гейша, не можем да ви разрешим да участвате в този филм.

Тъй като предпочитах да си остана гейша, вместо да играя във филм, отказах на продуцента. По-късно имах възможност да гледам филма „Дъщерята на самурая“, режисиран от Фанк, с Косуги Изаму и Хара Сецуко в главните роли, и бях много впечатлена от сцените, в които щях да се появя.

След войната една бивша артистка, която бе станала гейша в Шимбаши, безсрамно се възползва от известността си на артистка, за да си направи реклама, и публикува снимките си в много вестници и списания. Направи ми впечатление, че онова, което по-рано беше забранено, сега допринесе съществено за успеха й. Представите и моралните норми се промениха много бързо.