Кихару Накамура
Спомените на една гейша (2)

Една сутрин в лицензирания квартал

Всяка сутрин домакинът на пансиона за гейши „Ханамасуя“, облечен в подплатен халат на райета, поливаше растенията си, подредени в големи саксии от двете страни на входната алея.

Обикновено „бащите“ на домовете за гейши обичат да си поспиват до късно. Но този излизаше навън точно в седем и половина и аз го виждах всяка сутрин на път за училище. През лятото носеше късо кимоно и ленен панталон или само препаска на слабините, а на раменете му висеше влажна кърпа. В студено време се увиваше в споменатия подплатен халат или в нощно кимоно с дълъг елек отгоре.

От време на време домакинът собственоръчно премиташе улицата с метла от клонки, макар че със сигурност разполагаше с дузини домашни прислужници и учибако. Учибако наричаха камериерките, които помагаха на гейшите да се обличат.

Бонзаите бяха голямата му страст. Ако ранната пролетна утрин беше слънчева и ведра, той гордо подреждаше саксиите покрай оградата и намазваше всяко листенце на дръвчетата с четчица, потопена в отвара от тютюневи листа. Нищо, че някои листенца не бяха по-големи от оризови зърна.

Тогава, в началото на епохата Шова^[1], още нямаше ДДТ. Тютюневата отвара беше обичайното средство за борба с вредителите по бонзаите.

Нашият квартал носеше името Киокачи — лицензиран квартал, което означаваше, че там беше позволено да се откриват чайни и домове за гейши. Лицензирани квартали тогава бяха Ямаширо-чо, Хачикан-чо, Шигараки-джинмичи и Компару-шинмичи — имена, които често се срещат в романите на Изуми Киоко или Нагаи Кафу. Днес това съответства приблизително на кварталите източно и западно от Гинза — комплексите с номера 6, 7 и 8. Тогава те образуваха самостоятелен квартал.

 

По течението на река Санджикенбори гъмжеше от плаващи ресторанти, наредени гъсто един до друг, които съществуваха още от епохата Едо (1600–1868). Недалече от тях, около театъра на Шимбаши и храма Хонган в Цукиджи, бяха построени просторни ресторанти, в които се организираха големи приеми за стотици гости.

Пътят към училище ме водеше покрай безброй гъсто стълпени домове за гейши, пиаци за рикши, бани и един салон, който беше известен с японските си фризури. Уличките гъмжаха от магазинчета за тоалетни принадлежности, от които гейшите си купуваха украшения за коса, бяла пудра, червило и портмонета. Имаше специализиран магазин за гета — особените чадъри за слънце и дъжд, които носеха гейшите. На ъгъла на Осма улица беше административната сграда, където се помещаваше обединението на собствениците на домове за гейши — така наречения съюз „Гейша“.

В седем и половина сутринта кварталът още спеше. Пълната тишина се нарушаваше само от тракането на колите, които разнасяха млякото. Ако през нощта беше валял дъжд, по оградите окачваха високи черни гета да съхнат, а под издадения покрив се сушаха таби и яки за кимона.

Тогава бях седемнадесетгодишна, носех моряшки костюмчета и дълги плитки. Обикновено бързах по пътя си със сведена глава. Но винаги, когато минавах покрай „Ханамасуя“, поглеждах крадешком към домакина.

Очевидно му се струвах някак си позната, но той не се замисляше много, а продължаваше работата си — премиташе улицата или преглеждаше внимателно растенията си. Сигурно изобщо не му идваше на ум, че младото момиче със скромни плитки е гейшата Кихару, с която често си бъбреше непринудено по стълбите на административната сграда.

 

В седми квартал на Западна Гинза, горе-долу зад днешната сграда „Кейкинзоку“, беше издателството на „Народен вестник“. Точно срещу него беше банята Компару-джу. Там работеше един сансуке, който много приличаше на артиста Такада Кокичи.

Доколкото знам, в другите квартали сансуките триеха само гърбовете на клиентите, но в квартала на гейшите те помагаха усърдно при измиването на косите и бръсненето на тила. Много млади гейши отиваха в тази баня само заради красивия сансуке. Приятелката ми Томока ходеше при него всеки втори ден и кожата на главата й се възпали от честото миене.

Вляво от банята беше магазинчето за саке на Нишимура. Освен саке, там се продаваха дървени въглища и дърва за горене. В младостта си госпожа Нишимура беше работила като учибако в големия дом за гейши „Каватасунака“. Наблизо се намираха още четири или пет домове за гейши, а малко по-нататък от дясната страна на улицата се издигаше чудесен ресторант, чийто специалитет беше пържени сардини. Тъй като в миналото собственикът беше работил като репортер за големия всекидневник „Асахи Шимбун“, ресторантът се радваше на голяма популярност сред журналисти, артисти и литератори.

Ресторантът съществува и днес. Доколкото знам, сега го ръководи синът Киген.

Ние живеехме точно срещу магазина за саке на Нишимура. Всяка сутрин отивах пеша до гара Шимбаши, а после с влака до Оханомизу. Оттам вече не беше далече до „Първото езиково училище“ в Хонго Кинсуке. Винаги, когато слизах на гара Оханомизу, срещу мен потичаше пълноводният поток на отиващите на работа. Всяка сутрин виждах едни и същи лица и с времето свикнах да поздравявам някои от минаващите, които срещах на перона, бариерата или пред гарата.

Един от тях беше Ота Сабуро от външното министерство. Той имаше по-голям брат, Ота Иширо, който също работеше във външното министерство, доколкото си спомням, в азиатския департамент.

Двамата често идваха на приемите, давани от министерството. Освен това със Сабуро се виждахме всяка сутрин. Но аз винаги свеждах глава и минавах бързо покрай него, за да избегна размяната на погледи.

Миналата вечер се бяхме срещнали на прием в Ямагучи, на който присъстваха само млади хора. Всички ние — и гостите, и гейшите — се забавлявахме много добре.

На следващата сутрин едва не се сблъскахме на бариерата и той ме погледна изненадано. Очевидно и той, като домакина на „Ханамасуя“, усети, че ме познава отнякъде. Нищо чудно, защото миналата вечер бяхме разговаряли дълго и той непрестанно се шегуваше.

— Малка Кихару, ти си още съвсем млада, а вече печелиш добре. Присъстваш на всеки прием. Сигурно имаш огромни спестявания.

— Точно така. Щом спестя достатъчно, ще имам добра зестра и ще се омъжа.

— Това е прекрасно! Ожени се за мен!

— Наистина ли? Искате ли ме за жена? Ще дойда при вас с цялата си зестра.

— Виж, предпочитам да взема само зестрата. Да получа и теб — това е твърде висока чест, която не заслужавам.

Приятелката ми Котойо беше много ядосана.

— Какво безсрамие! Как смее да се измъква така?

Много се смяхме. А следващата сутрин на гарата Ота се обърна няколко пъти след мен и в погледа му имаше объркване.

Някоя от следващите вечери със сигурност щяхме да се срещнем отново на един от приемите в Шинкираку или при Ямагучи. А на сутринта…

Изкисках се безмълвно и продължих към училището.

 

Когато имахме ангажимент, влизахме в чайните само с официалната прическа шимада и дълго до пода официално кимоно, украсено с герб. Ако някоя гейша дойдеше в просто кимоно с шарки или от крепсатен, икономката или собственичката начаса я отпращаха да се преоблече.

Тези ангажименти траеха от 18 до 21 ч. и се поръчваха седмица предварително. В 21 ч. идваха хакоя, слугите в дома, за да донесат на гейшите дрехи за смяна. След този час ни разрешаваха по-къси, шарени и копринени кимона, обите също можеха да бъдат завързани по-небрежно, което значи, че след 21 ч. на гейшите беше разрешено да посещават нови забавления в неформално облекло.

Най-големите и изискани приеми обикновено се организираха между 18 и 21 ч. По време на приема се предлагаха различни развлечения за гостите: разказвачи на ракуго^[2], комици, илюзионисти, вариететни артисти. Накрая, по желание на гостите, гейшите изпълняваха традиционни танци.

По онова време няколко шлагерни изпълнители тъкмо бяха издали с голям успех първите си плочи и аз можех почти всяка вечер да се наслаждавам на прекрасните им гласове. Най-много ме впечатли красивата Ичимару. Харесвах всичко в нея, от избора на кимоното до прическата.

Разказвачът на ракуго Мимасуя Кокацу беше минал осемдесетте и обикновено представяше само кратки епизоди за начало на забавленията. Той беше ужасен бърборко и клюкар. В присъствието на Кобаяши Ихизо, който притежаваше ревю-театъра Такаразука, заявяваше високо и без да му мигне окото:

— Този Кобаяши, или как му беше името, е голям негодник. Нарежда момичетата в една редица, кара ги да размахват крака и даже получава за това пари. Нечувано!

На един прием, организиран от голямата фирма за захар „Тайван“, отбеляза подигравателно:

— Аха, събрали са се най-големите захарни фабриканти! Не е чудно, че виждам само захаросани физиономии.

Пред гостите на друг прием, даден от японската ски федерация, Кокацу извика пренебрежително:

— Каква безсмислица! Възрастни хора, които се пързалят по снега с огромни закачалки за дрехи на краката! Явно не са наред с главите!

При тези думи всички се чувствахме неловко, но гостите не се сърдеха. Хапливите му изпълнения винаги имаха успех и фирмите продължаваха да го ангажират.

Този свадлив старец избягваше възрастните гейши — вероятно защото ги познаваше много добре и му бяха втръснали. Предпочиташе да общува с младите.

— Нямам вкус към лелките — дразнеше ги той.

Искам да опиша и нашия хакобея, нещо като гардеробна, която едновременно с това служеше и за обща чакалня. Големината на помещението беше колкото петдесет татами и вътре не можеше да влиза никой освен гейшите и артистите.

В хакобея бяха поставени десет или повече хибачи — мангали с дървени въглища с диаметър около метър и половина. Обикновено мангалите се правеха от дървото пауловниен и бяха или изстъргани и гладко полирани, или украсени с лакови орнаменти.

Съвсем естествено около всеки мангал се събираха хора на една възраст. Само в окръг Шимбаши тогава имаше 1200 гейши, от дванадесет-тринадесетгодишни ученички до възрастни дами около шестдесетте.

Понякога гостите закъсняваха и ние чакахме в хакобея. Тогава към нас се присъединяваха и мъжете артисти.

За някои от тях си спомням с голямо удоволствие, например за разказвачите на ракуго Санджитей Кимба и Янагия Микимацу. Представленията на Кимба бяха великолепни, но в хакобея той признаваше само една тема за разговор — риболова. За разлика от него Микимацу се славеше като върл женкар, при което изобщо не се съобразяваше с възрастта на избраниците си. И в хакобея беше постоянно в търсене на подходящата плячка.

Помня и жонгльора Маруичи Косен. Той изпълняваше номер с чадъри, върху които танцуваха обръчи. При друг номер обръчите се завъртаха на брадичката му и бавно се изкачваха към върха на истински меч.

Не бива да забравям и китайския вариететен артист Рисаи. На сцената говореше завален японски, но в хакобея бъбреше непринудено като кореняк токиец.

Жена му беше японка, а синът им, малкият Рисаи, жонглираше със стомна, пълна с вода, която по някакъв загадъчен начин се изпразваше и отвътре изскачаше живо зайче. Гейшите се възхищаваха от този номер даже повече от гостите.

Любимци ми бяха изпълнителите на панаирджийски песни Ошима Хикаку, Такари Бакин и Тейзан Ичириусаи. Жената и дъщерята на чичо Хикаку работеха като гейши в Шимбаши и аз често изпитвах завист към единното артистично семейство, когато членовете му с достойнство се качваха в колата, управлявана от менажера им Мураками.

Често идваха и кабаретните артисти Енкацу и Ахако от Канзай^[3]. Грубичкото им изкуство беше известно под името Микава-кабаре. Артистите носеха кепета като бога на щастието Дайкоку и редяха звучни рими, като отмерваха ритъма с традиционния барабан с пясъчен часовник. Трупата идваше от Микава за Новата година, минаваше от врата на врата и пожелаваше на хората щастие и благополучие.

Енкацу и Ахако бяха променили напълно старата форма на така наречения манзай. Даже писменият знак се промени. (По-рано манзай се пишеше със значението на „десет хиляди години“, а сега се пише като „шеги“) Те завладяха триумфално всички квартали на Токио, от Асакуза до Маруноучи, играха дори в няколко филма. В противоречие с досегашното малко сковано кабаре двамата караха зрителите да се смеят така, че по бузите им се стичаха сълзи.

Танцьорки, музиканти и една превъзходна интерпретаторка на народни балади допълваха програмата.

Така почти всяка вечер имах възможност да се наслаждавам на първокласни изпълнения и да се запозная с най-добрите артисти по онова време. В края на седмицата ходех на театър или на кино и мозъкът ми жадно попиваше чутото и видяното.

 

Учителката ми по музика и танц се чудеше колко бързо схващах и как добре разбирах всичко. В един момент обаче сякаш застанах пред непробиваема стена. Причината за това бяха чуждестранните гости, които идваха все по-често в Шимбаши по покана на външното министерство, комитета за връзки с чужбина, вестниците и големите фирми.

Опитът ми показа, че повечето чужденци — макар да бяха научили още в родината си думи като „Фуджияма“ и „гейша“ — нямаха представа за истинската същност на нашата професия. Защото занаятът на гейшите не съществува никъде другаде освен в Япония.

Много ми се искаше чуждите гости да разберат какво означава да си гейша в Шимбаши. За съжаление гейшите, които сядаха при тях, можеха само да им се усмихват и да им наливат. Дори най-дръзките гейши, с които никой японец не скучаеше, не знаеха как да забавляват гостите от чужбина. Обикновено с тях идваше и преводач. Всички служители във външното министерство говореха английски и когато ни превеждаха, всичко беше наред. За съжаление преводачите се правеха на много важни, дрънкаха цялата вечер на английски и се стараеха да ни изключат напълно от разговорите. Един път най-несимпатичният екземпляр от преводаческото котило си позволи да ни представи накратко като „Japanese Dancers“^[4], а после най-спокойно се напи, без да го е грижа за гостите.

Когато Маричио и Кокуни излязоха да танцуват във великолепните си кимона, аз се обърнах да видя какво прави преводачът. Бях убедена, че дървеняк като него няма никаква представа от японските балади и песнопения.

Как беше възможно такова нещо? Той не знаеше как да предаде съдържанието на песните, а и изобщо не се стараеше да внуши на гостите поне малко разбиране към нашето изкуство. Даже да знаеше перфектно английски, това не можеше да компенсира невежеството му по отношение на собственото му народно изкуство. Доколкото можех да преценя, никой от преводачите нямаше понятие от традиционните японски изкуства.

Така ме завладя мисълта да науча английски. Да овладея поне най-важните понятия, за да мога да обяснявам танците на колежките си.

Желанието ми ставаше все по-настойчиво. Горях от нетърпение и нервност. Къде да потърся съвет?

Защо да не поговоря с някого от външното министерство? Чудесна идея! Служителите във външното министерство и комитета за връзки с чужбина ни бяха постоянни клиенти. Най-добре да се обърна към г-н Ден.

От всички служители в комитета за връзки с чужбина Ден Макото беше най-подходящият за такава молба. Той непременно щеше да намери начин да ми помогне. Когато му обясних, че искам да уча английски, първо ми препоръча да вземам частни уроци.

— Предпочитам да отида в езиково училище — отговорих.

— Как така в училище? Няма ли вече да работиш като гейша?

— Ще работя, разбира се. Но ангажиментите ми са само вечер. Уроците по пеене и танци ще преместя следобед, а сутрин ще ходя на училище.

— Какво? Искаш сутрин да ходиш на училище, следобед на уроци по пеене, а вечер да печелиш пари? Смяташ ли, че ще се справиш? Не бива да се претоварваш…

— Няма проблеми. Аз не знам що е умора. Достатъчни са ми пет часа сън. Знаете ли, приятелите ме наричат „женският Наполеон от Шимбаши“.

— Много си честолюбива. Знаеш ли, че трябва да учиш най-малко три години? Ако спреш насред пътя, нищо няма да научиш.

— Няма да спра, даже да рухна от умора. Ще издържа, кълна ви се. Кълна се в Христос, Канон и Фудо.

На това място г-н Ден избухна в смях.

— Добре, добре. Ще ти избера подходящо училище.

Обещах, че облеклото и поведението ми няма да се отличават по нищо от тези на другите момичета, за да не ме разпознаят като гейша, че ще пиша редовно домашните си и никога няма да отсъствам от училище, все едно колко съм изтощена.

Наистина не ми струваше нищо да минавам с по четири часа сън в денонощието (като Наполеон) и съм запазила този навик и до днес. Даже сега, вече възрастна жена, не знам що е умора. По всяко време и навсякъде заспивам бързо и спя спокойно и дълбоко четири или пет часа. След това съм напълно отпочинала и готова за нови подвизи.

Но да се върнем към училището. Всяка сутрин трябваше да ставам в шест и половина. Мама и баба ми правеха компания, докато закусвах.

Отивах на училище и най-сериозно зубрех английски. Започнахме с азбуката и всеки ден ни даваха големи домашни. Не беше толкова просто, колкото си го представях. Часовете свършваха в дванадесет и половина и трябваше да бързам, за да стигна навреме в Нихомбаши при г-н Йошизуми, който ми преподаваше пеене и изпълнение на шамисен.

Ако веднага след училище отидех в съюза на гейшите, както си бях в матроската рокличка, всички щяха да разберат с какво се занимавам и хубавият ми план щеше да се спука като сапунен мехур. По тази причина отивах чак в Нихомбаши при г-н Йошизуми, където никой не ме познаваше. Майстор Йошизуми и жена му Хироко бяха верни приятели и не казваха никому, че момичето в моряшко костюмче е гейшата Кихару от Шимбаши. За щастие нито една от другите им ученички не идваше от домовете за гейши. Тъй като бях честолюбива и мечтаех да стана най-добрата изпълнителка на шамисен и също така добра певица, никога не занемарявах уроците си. След това се връщах тичешком вкъщи, пишех си домашните, учех думи и вземах душ. После се гримирах и се обличах с помощта на домашния прислужник Хан-чан и в пет и половина бях готова.

С перуката шимада, с дълго до земята кимоно, пристегнато с оби, ученичката се превъплъщаваше в гейша. Идваше един кули с рикша, баба удряше кариби^[5] за мен и потеглях на работа. До 18 ч. всички участници трябваше да се съберат на мястото, където щеше да се състои приемът.

 

За голям прием в чайната три малки зали бързо се превръщаха в една голяма чрез отстраняване на преградните стени. Гостите сядаха тържествено от двете страни на залата, за да бъдат едни срещу други.

След като всеки гост заемеше мястото си, в залата се възцаряваше тишина.

Ето: плъзгащата се врата се отваря безшумно и в залата една по една влизат гейшите. Всяка носи лакирана масичка за хранене и като шумоли меко с коприненото си кимоно, поставя масичката пред съответния гост на почетния подиум.

Тогава не беше обичайно всички гости да се хранят на една маса. Това се правеше само в малки, интимни компании или след официален банкет, когато част от гостите продължаваха празненството в тесен кръг.

Първа влизаше гейшата с най-висок ранг и поставяше масичката си пред почетния гост на приема. След нея идваха другите гейши, които също така тържествено поставяха масичките си пред гостите. Начинът, по който носеха чернолакираните масички с наредени на тях купички за саке и пръчици за храна на височината на лицата си и се плъзгаха със ситни стъпки върху татамите, увити в дълги до земята разноцветни кимона, омагьосваше зрителите. Гледката беше наистина възхитителна.

Когато всички масички бяха по местата си пред гостите, домакинът и след него някой от поканените произнасяха кратки приветствия и празненството започваше. Всяка гейша поемаше грижата за един гост и го обслужваше с възможно най-голямото внимание. Церемониалното наливане на саке се нарича ошаку. Тъй като домакините обикновено са постоянни клиенти, гейшите предпочитат да седят при тях. Ала добрият домакин желае всичките му гости да бъдат обслужени както трябва.

Най-важната задача на гейшата е още от самото начало на приема да посвети вниманието си на гостите. Както се казва, тя им принадлежи изцяло. Когато на приема присъстваха гости от Киушу, Хокайдо или Манджурия, трябваше да им оказваме специално внимание.

Гостите, които не познаваха гейшите, се чувстваха несигурни, поне в началото. Гейшите от Шимбаши се славят като дръзки и самоуверени дами. Твърди се, че обслужват само високопоставени личности. За да оборя този предразсъдък, аз се отнасях особено внимателно към гостите от провинцията и бързах да поведа разговор с тях, за да им вдъхна чувството, че са стари и добре познати клиенти.

На следващите приеми или по други поводи те ме викаха отново, тъй като бях разчупила леда и ме бяха оценили като интересна партньорка за разговор.

Тези ангажименти ми доставяха огромно удоволствие и когато здравето ми не беше особено добро, участието в поредното празненство беше най-доброто лекарство.

Тъй като изпълнявах задълженията си с искрено въодушевление, аз печелех парите си без усилие, а за моя радост и редовното посещение на езиковото училище започна да дава първите си плодове. Когато около мен говореха на английски, вече разбирах доста думи и изрази.

В началото се обяснявах повече с ръце, всъщност не само с ръце, а и с крака, но постепенно, макар и само с по няколко думи, започнах да водя разговори с чуждестранните ни гости.

Обикновено домашната ни се състоеше от две напечатани с дребен шрифт страници с упражнения и аз ги носех в деколтето на официалното си кимоно. След разговор с някого от чуждите гости обикновено го молех да ми помогне и двамата заедно попълвахме отговорите. Така винаги получавах отлични бележки, защото домашните ми все едно бяха написани от самия учител.

По времето, когато още не говорех добре английски, на приемите ни се появиха чужденци, които оставиха у мен незабравими впечатления. Една вечер през 1934 година голям вестникарски магнат бе поканил група американци, само мъже. Единият от тях, набит, със силни рамене и дебел нос, се смееше толкова сърдечно, че веднага ми стана симпатичен. Това беше известният бейзболист Бейб Рут. С един висок, мършав мъж на име Фокс, също бейзболист, играхме на „камъчета, ножици и хартия“ и се забавлявахме чудесно.

Същата година ни гостуваха дребен, изключително учтив джентълмен с бяла коса и гордата му червенокоса съпруга — известният Чарли Чаплин и Полет Годар, които бяха на сватбено пътешествие. Всяка вечер външното министерство и различните вестници канеха прочутата двойка в луксозен ресторант. Полет Годар беше много млада и се държеше надменно, докато г-н Чаплин беше винаги спокоен и поведението му беше на културен и мъдър човек. Аз го познавах само от филма „Треска за злато“, където, както всички знаят, изяжда старите си обувки и върши куп други лудории. Затова бях много изненадана колко се различаваше от ролята си на екрана, колко нежен, уязвим и изискан изглеждаше.

Друга личност от Холивуд, която ми направи силно впечатление, беше една много красива американка, която гостуваше в Япония със съпруга си (италиански барон). Макар че имаше огромни блестящосини очи, тя беше напълно сляпа. Толкова ми беше жал за нея, че едва се сдържах да не избухна в плач. Това беше артистката Пърл Уайт, играла главни роли в няколко филма. Беше красиво и трогателно да наблюдавам как съпругът й й помагаше във всяка дреболия.

Посетиха ни и американският крал на издателите Уилям Хърст и съпругата му, придружени от Такаиши Шингоро, журналист от токийския вестник „Ничиничи“. С госпожа Хърст си сменихме дрехите — тя облече празничното ми връхно кимоно, а аз се премених с великолепното й кожено палто. Така се появи една много оригинална снимка. Преди доста години внучката им Патриша Хърст беше в центъра на вълнуваща история с отвличане.

Английският ми се подобряваше бързо. Бях винаги в приповдигнато настроение. Доставяше ми огромно удоволствие да изпробвам новите думи, които бях научила сутринта, още същата вечер в разговорите с чуждестранните гости.

Старата ми учителка Мери Янагава, която беше родена в Лондон, ме харесваше много. Непрестанно хвалеше произношението ми и твърдеше, че съм най-добрата ученичка в класа.

В моя клас бяхме 28 ученици, от тях само две момичета, аз и китайката Чо Пинши. Тя беше много по-голяма от мен, с късо отрязана коса и лунички. Освен това винаги ходеше в тесни панталони, с които приличаше на кули.

Чо почти не говореше японски. С английския също беше зле, но незнайно по каква причина ме бе избрала за доверено лице и привилегирована събеседничка. Вместо да учи английски, тя учеше японски от мен.

Една сутрин, когато отворих чина си, намерих любовно писмо, написано на тромав английски. Веднага разбрах, че е от пъпчивия Морита. Баща му имаше магазин за електроуреди в Шитая и момчето беше доста нахално.

От същия калибър беше и дундестият Адачи, който носеше дебели очила. Имаше млечнобяла кожа като на момиче и трапчинки на ръцете. Той ми подари шест подострени молива, вързани с розова панделка.

Морита и Адачи си оспорваха благоволението ми — като в пиеса от театър кабуки.

Когато искаха адреса ми, аз винаги отговарях, че родителите ми са починали и живея при роднини. Нито тези две момчета, нито другите ученици, нито учителката ми, предполагаха, че съм гейша от Шимбаши. От друга страна, нито една от колежките ми, дори най-добрите ми приятелки Котойо, Манеи и Коейрио, не знаеха, че ходя на училище.

Доверих се само на един човек и това беше домашният ни прислужник Хан-чан. Той беше абсолютно надежден и никога не би ме издал на прием или в другите домове за гейши. Винаги можех да разчитам на него.

Всеки дом за гейши имаше свои домашни прислужници или хакоя. Думата хакоя, която буквално означава „мъжът със сандъчето“, идва от времето, когато прислужниците са носели след гейшите продълговати сандъчета от дървото пауловниен, в което съхранявали шамисена.

Много офорти на Утамаро изобразяват гейши, следвани от хакоя. Сандъчето с шамисена било толкова голямо и тежко, че гейшите в никакъв случай не можели да го носят сами до мястото на ангажимента си.

Днешният шамисен се разглобява на три части и се прибира в куфарче. То не е тежко и гейшата го носи сама, когато отива на уроци или трябва да изпълни на приема танца азума. Само до преди няколко години обаче прислужниците са го носели след гейшите в цялата му дължина в специално сандъче.

Тези хакоя получаваха съвсем малки заплати от съюза на гейшите, но си живееха доста добре с бакшишите, които им даваха собственичките на домовете и почти всички гейши.

Беше ми много неловко, когато нашият хакоя се обаждаше в училище, за да ме повика, но имахме и дневни ангажименти и не можех да ги пропусна.

Дневните ангажименти, например голямо градинско увеселение или излет с лодки, се поръчваха около месец предварително и всички гейши знаеха точния ден и час. Това означаваше, че можех навреме да се освободя от училище под някакъв благовиден предлог. Ала ако някой гост пристигнеше внезапно и щеше да остане в Токио само два или три дни, трябваше веднага да измисля някакво извинение, за да приема извънплановия ангажимент.

В такива дни се прибирах тичешком вкъщи, вдигах плитките си с кордела, обличах красиво скромно кимоно, понякога с рисунки на стрели. Друг път избирах кимоно от бяла и синя коприна, пристегнато с изискано изрисуван оби, но трябваше да нося над него хаори с герб. Хакоя наричаха това „иди както си“, което означаваше, че не се изисква официално облекло.

В случай на дневен ангажимент нашият хакоя Хан-чан се обаждаше първо на училищния домакин. Йонеда, така се казваше той, нахлузваше джапанките си, дотътряше се до класната ни стая, надничаше през прозореца и щом ме видеше, се ухилваше широко. Запомнила съм го като добродушен и любезен дядо.

Г-н Йонеда влизаше в класната стая и тихичко обясняваше нещо на учителя ни. След това учителят извикваше на английски:

— Мис Накамура, някой от близките ви внезапно се е разболял. Моля, идете си веднага вкъщи.

Предчувствието не ме беше излъгало! Събирах нещата си, като се преструвах на уплашена, покланях се на учителя и излизах от стаята.

Г-н Йонеда ме следваше загрижено.

— Да не би положението на баба ви отново да се е влошило?

— Моля ви, не се тревожете — отговарях и бързах да си намеря свободно такси.

Всеки път, когато трябваше да поема дневен ангажимент, измисляхме нов претекст: баба ми се е разболяла, заболял ме е корем, някой от роднините е починал.