Исабел Алиенде
Паула (3)

Епилог
Коледа 1992

В ранното утро на 6 декември, в чудодейна нощ, в която бе отметнато булото, скриващо действителността, умря Паула. Беше четири часът сутринта. Животът й спря без борба, смут и болка — прекрачването й бе обвеяно единствено от покой и от абсолютната любов на тези, които бяхме с нея. Издъхна в скута ми, заобиколена от семейството си, от мислите на отсъстващите и от духовете на предците си, които се притекоха да й помогнат. Отиде си с онази съвършена грация, белязала всичките жестове през нейното съществуване.

От известно време предчувствах края — усещах го със същата безапелационна увереност, с която се бях събудила в един ден на 1963 година сигурна, че само от няколко часа в утробата ми се заражда дъщеря. Смъртта дойде с лека стъпка. Сетивата на Паула едно по едно се бяха затваряли през предишните седмици; струва ми се, че беше престанала да чува, почти през цялото време прекарваше със затворени очи, не реагираше, когато я докосвахме, или размествахме. Отдалечаваше се неумолимо. Написах писмо на брат си, в което описах тези недоловими за другите, но очевидни за мен, симптоми, предугаждайки края: „Моля се за нея и за теб“. Да се разделя с Паула, беше непоносимо страдание за мен, но още по-мъчително бе да я гледам как бавно агонизира в продължение на седем години, както бяха предрекли пръчиците И Чинг. В онази събота Инес дойде рано и приготвихме кофите с вода, за да я изкъпем и измием косата й, а също и дрехите й за през деня и чисти чаршафи, както правехме това всяка сутрин. Канехме се да я съблечем и забелязахме, че е потънала в ненормално дълбок сън, подобен на припадък — отпусната, с детинско изражение, сякаш се беше върнала в невинната възраст, когато късаше цветя в градината на Грани. Тогава разбрах, че е готова за последното си приключение, и в един благословен миг изчезнаха объркаността и ужасът от последната година на горести, отстъпвайки място на бистро спокойствие. „Иди си, Инес, искам да остана сама с нея“, помолих жената. Жената се хвърли към Паула и започна да я целува: „Отнеси греховете ми и гледай там горе да получа прошка“, я молеше и не искаше да си тръгне, докато не я уверих, че Паула я е чула и ще изпълни поръчката й. Отидох да кажа на мама, тя бързо се облече и слезе в стаята на Паула. Останахме само ние трите в компанията на котката, която се беше настанила в ъгъла, вперила в очакване непроницаеми зеници в леглото. Уили беше на пазар, а Селия и Николас не идват в събота — това е денят, в който почистват апартамента си, — така че аз пресметнах, че разполагаме с много часове, за да се сбогуваме, без да ни прекъсват. Снаха ми обаче се събудила сутринта с някакво предчувствие и без да каже нищо, оставила на мъжа си домакинската работа, грабнала децата и дойде да ни види. Завари ни мама в единия край на леглото, а аз — в другия, галейки мълчаливо Паула. Казва, че, едва пристъпила в стаята, доловила неподвижността на въздуха и меката светлина, която ни обгръщала, и разбрала, че е настъпил така страшният и едновременно с това очакван момент. Седна до нас, а Алехандро се заигра с камиончетата си върху инвалидната количка, а пък Андреа дремеше на килима, захапала пелената си. Няколко часа по-късно дойдоха Уили и Николас, на които също не се наложи да обясняваме. Запалиха камината и пуснаха любимата музика на Паула — концерти на Моцарт, Вивалди, ноктюрните на Шопен. „Трябва да се обадим на Ернесто“, казаха, но телефонът му в Ню Йорк не отговаряше, и пресметнахме, че все още лети от Китай и е невъзможно да се свържем с него. Последните рози на Уили взеха да се ронят на нощното шкафче до шишенцата с лекарства и спринцовките. Николас излезе да купи цветя и скоро се върна с ръце, препълнени с букети от горски цветя — същите, каквито Паула бе избрала за своята сватба; аромат на тубероза и перуника нежно се разнесе из цялата къща, а в това време часовете, все по-бавни, се оплитаха в часовниците.

Привечер дойде доктор Форестър и потвърди, че нещо в състоянието на болната се е променило. Не откри температура, нито признаци на болка, дробовете бяха чисти, не се касаеше и за нов пристъп на порфирия, ала сложният механизъм на организма й едва действаше. „Може би е мозъчен оток“, каза и предложи да повика медицинска сестра и да достави кислород, тъй като още от началото се бяхме разбрали, че повече няма да водим Паула в болница, ала аз отказах. Не беше необходимо да го обсъждаме — всички в семейството бяхме съгласни, че не бива да удължаваме агонията й, а само да я облекчаваме. Лекарката седна дискретно до камината и зачака, в плен като нас на магията на тази неповторима нощ. „Колко е прост животът, в крайна сметка…“ В тази мъчителна година аз постепенно се бях отказала от всичко — първо се сбогувах с интелекта на Паула, сетне — с жизнеността и компанията й, накрая идваше ред на раздялата с нейното тяло. Бях изгубила всичко и дъщеря ми си отиваше, но всъщност ми оставаше най-важното: любовта. Имам единствено любовта, която й давам.

Видях небето да притъмнява зад големите прозорци. В този час изгледът от височината, на която е къщата ни, е несравним — водата в залива придобива фосфоресциращ, стоманен цвят, а пейзажът затрептява с релефността на светлините и сенките. Вечерта, капнали от умора, децата заспаха на пода, покрити с одеяло, а Уили отиде в кухнята да приготви нещо за хапване — едва тогава осъзнахме, че през целия ден не бяхме яли. След малко той се върна с поднос и бутилка шампанско, която от една година пазехме за момента, в който Паула щеше да се събуди отново в този свят. Не можах да преглътна и залък, ала вдигнах наздравица за дъщеря си, за да се събуди щастлива в друг свят. Запалихме свещи, Селия взе китарата и запя любимите песни на Паула — има дълбок и топъл глас, който излиза сякаш от самата земя и затова винаги беше вълнувал зълва й. „Попей само за мен, я молеше понякога, попей ми тихичко.“ Благословена бистрота на съзнанието ми позволи да изживея тези часове в цялата им пълнота, със събудена интуиция и с петте си сетива и още други, чието съществуване не бях подозирала — нащрек. Топлият пламък на свещите осветяваше дъщеря ми, копринената й кожа, стъклените й кости, сянката от миглите й, които заспиваха за вечен сън. Преизпълнени с безкрайна обич към нея и обединени от нежното приятелство, зараждащо се между жените в основните ритуали на човешкото съществуване, мама, Селия и аз импровизирахме последните церемонии, измихме тялото й с гъба, натъркахме я с одеколон, облякохме й топли дрехи, за да не й е студено, сложихме й пантофките от заешка кожа и я сресахме. Селия постави в ръцете й снимките на Алехандро и Андреа: „Грижи се за племенниците си“, я помоли. Написах имената на всички ни на лист хартия, донесох булчинските портокалови цветове от баба и сребърната лъжичка на Грани и също ги поставих на гърдите й, за да си ги отнесе за спомен заедно със сребърното огледало от баба, защото реших, че щом ме е закриляло петдесет години, със сигурност можеше да я пази в последния й път. Паула беше станала като от опал — бяла, прозрачна и толкова студена! Студенината на смъртта идва отвътре — като снежна клада, изгаряща тялото; докато я целувах, ледът застиваше на устните ми като опарване. Седнали край леглото й, разгледахме стари снимки и си припомнихме най-радостните мигове — от първия ми сън, в който Паула ми се беше явила много преди да се роди, до комичния й изблик на ревност, когато Николас и Селия се ожениха; благодарихме за даровете, с които ни беше дарила през живота си и всеки се сбогува с нея и се помоли по свой начин. С напредването на часовете нещо тържествено и свято изпълни атмосферата, както и при раждането на Андреа в същата тази стая — двата момента много си приличат, раждането и смъртта са сътворени от една и съща материя. Въздухът ставаше все по-неподвижен, ние се движехме бавно, за да не тревожим покоя в нашите сърца, усещахме се преизпълнени с духа на Паула, сякаш бяхме един, не се чувствахме разделени, животът и смъртта се обединиха. За няколко часа изпитахме реалността на душата, която не познава време и пространство.

Легнах на леглото до дъщеря си и я притиснах до гърдите си, както когато тя беше малка. Селия премести котката и нагласи двете заспали деца, за да топлят с телцата си стъпалата на своята леля. Николас взе ръката на сестра си, Уили и мама седнаха от двете страни, заобиколени от етерни създания, от шепот и леки ухания от миналото, от духове и видения, от приятели и роднини — живи и мъртви. През цялата нощ бавно чакахме, припомняйки си трудните мигове, но най-вече щастливите, разказвайки истории, плачейки по малко и усмихвайки се много, отдавайки почит на светлината на Паула, която ни осветяваше, а в това време тя потъваше все по-дълбоко в последния си сън, гърдите й едва се издигаха във все по-бавно потрепване. Мисията й на този свят бе да обедини тези, които бяха минали през живота й и в тази нощ всички се усетихме под звездните й, криле, потопени в онази чиста тишина, където може би е царството на ангелите. Гласовете се превърнаха в шепот, контурите на предметите и лицата на хората от семейството започнаха да губят очертанията си, силуетите се смесваха и объркваха — изведнъж разбрах, че сме станали повече: Грани беше тук с басмената си рокля, с престилката, окапана със сладко, със свежия дъх на сливи и с големите си очи с цвят на светло индиго; Тата с баски каскет и груб бастун се беше настанил на стол до леглото; до него различих дребна и слаба жена с цигански черти, която ми се усмихваше, когато погледите ни се срещаха — предполагам, че беше Меме, ала не се осмелих да я заговоря, за да не се изпари като свенлив мираж. В ъгъла на стаята ми се стори, че виждам баба Хилда с плетиво в ръце; брат ми Хуан, молещ се с монахините и с децата от мадридското училище; свекър ми, все още млад; цял двор с доброжелателни старци от дома за възрастни хора, който Паула посещаваше през детството си. Малко след това невъзможната да бъде объркана с нечия друга ръка на чичо Рамон докосна рамото ми, чух ясно гласа на Майкъл, а от дясната си страна видях Илдемаро да гледа Паула с онази нежност, която пазеше само за нея. Усетих присъствието на Ернесто да се материализира зад стъклото на големия прозорец — бос, облечен в костюма си за айкидо — здрава фигура в бяло, която влезе, левитирайки, и се надвеси над леглото, за да целуне жена си по устните. „До скоро, мое хубаво момиче, чакай ме отвъд“, й каза, свали кръста, който винаги носеше на шията си и й го сложи. Тогава му дадох брачната халка, която бях носила точно една година, и той я плъзна леко на пръста й точно както в деня на сватбата им. Отново се озовах в населяваната от гълъби кула с форма на силоз от моя гадателски сън в Испания, но дъщеря ми вече не беше на дванайсет години, а на двайсет и осем навършени; не носеше карираното си палто, а бяла туника, косата й не беше вързана на опашка, а пусната на гърба й. Започна да се издига и аз също се заизкачвах, хваната за плата на роклята й. Отново чух гласа на Меме: „Не можеш да тръгнеш с нея, изпила е отварата на смъртта…“ Но със сетни сили се засилих и успях да сграбча здраво ръката й, решена да не я пускам, а когато стигнахме до горе, видях таванът да се разтваря и излязохме заедно. Навън се съмваше, небето бе обагрено в златисто, а пейзажът в краката ни блестеше прясно измит от дъжда. Полетяхме над долини и хълмя и накрая слязохме в гората със старите секвои, където бризът свиреше между клоните, а една дръзка птичка предизвикваше зимата със самотната си песен. Паула ми посочи поточето, видях свежи рози, хвърлени на брега, и бял прах от превърнати в пепел кости на дъното; чух музиката на хиляди гласове, шептящи сред дърветата. Усетих, че се потапям в студената вода и разбрах, че пътешествието през болката завършва в абсолютна празнота. Разтворих се във водата и прозрях, че тази празнота е пълна с всичко онова, което се съдържа във вселената. Тя е нищо и всичко едновременно. Свещенодейна светлина и неизгребна тъмнина. Аз съм празнотата, аз съм всичко съществуващо, аз съм във всеки лист в гората, във всяка капка роса, във всяка частица пепел, понесена от водата, аз съм Паула и заедно с това съм аз самата, аз съм нищо и всичко останало в този живот и в други животи — безсмъртна.

Сбогом, Паула жена.

Добре дошла, Паула дух.