Вече не пиша с мисълта, когато се събуди дъщеря ми да не се почувства изгубена, защото тя няма да се събуди. Тези страници не са предназначени за никого, Паула, ти никога няма да можеш да ги прочетеш…

Не! Защо повтарям това, което други твърдят, та аз не го вярвам! Отписаха я, причислиха я към безнадеждните случаи. Мозъчно увреждане, това ми казаха… След последните изследвания неврологът ме заведе в кабинета си и възможно най-внимателно ми показа снимките на светлината — два големи черни правоъгълника, където изключителният ум на моята дъщеря е сведен до ненужно тъмно петно. С молива си проследи преплетените пътища на мозъка и ми заобяснява ужасните последици от сенките и линиите.

— Паула има много сериозни увреждания и нищо не може да се направи, умът й е разрушен. Не знаем кога, нито как е станало, може да е заради липса на натрий, кислород или от големи дози лекарства, но би могло да се отдаде и на опустошителното въздействие на болестта.

— Искате да кажете, че може да остане умствено недоразвита?

— Прогнозата е много лоша — в най-добрия случай би достигнала развитието на дете.

— Какво означава това?

— Не мога да кажа на този етап; всеки случай е различен.

— Ще може ли да говори?

— Не вярвам. Най-вероятно е да не може също да ходи. Ще остане завинаги инвалид — добави, като тъжно ме погледна над очилата си.

— Тук сигурно има грешка. Трябва да повторите изследванията!

— Страхувам се, че са верни, Исабел.

— Не си давате сметка какво говорите! Никога не сте виждали Паула здрава и не подозирате каква е дъщеря ми! Тя е блестяща, най-умната в семейството, винаги първа във всичко, с което се захване. Духът й е неукротим. Да не мислите, че ще се остави да бъде победена? Никога!

— Много съжалявам… — промълви и взе ръцете ми, ала аз престанах да чувам. Гласът му достигаше до мен някъде много отдалеч, а миналото на Паула изникваше пред очите ми в бързо менящи се картини. Видях я във всяка възраст: новородена — голичка и с ококорени очи, гледаща ме със същото изследващо изражение, с което щеше да гледа до края на съзнателния си живот; прохождаща и сериозна като малка учителка; криеща тайно тъжните бутилки на баба си; десетгодишна — танцуваща като обезумяла кукла под ритъма на телевизията и на петнайсет години — насилваща се да ме прегърне със строги очи, когато се върнах вкъщи след неуспялата авантюра с един любовник, чието име дори не си спомням; с коса до кръста на последния училищен празник и сетне с тога и шапка при завършване на университета. Видях я като фея, увита в белоснежните дантели на сватбената си рокля, и накрая със зелената памучна блуза и износени пантофки от заешка кожа, превита от болка, с глава в скута ми, когато болестта вече я беше покосила. В онзи следобед, точно преди четири месеца и двайсет и един дена, все още говорехме за възможен грип и обсъждахме с Ернесто склонността на Паула да преувеличава неразположенията си, за да привлече вниманието ни. Видях я през онази злокобна сутрин, когато тръгна към смъртта, повръщайки кръв в прегръдките ми. Тези образи се нижеха като разбъркани, наслагващи се една върху друга снимки в някакво бавно и неумолимо време, в което всички се движехме тежко, сякаш се намирахме на морското дъно, неспособни да направим тигров скок и да спрем колелото на съдбата, което се въртеше към фаталния край. В продължение на почти петдесет години съм се борила с насилието и болката, уверена в закрилата на слънцето — символ на късмет, който нося на гърба си, — но всъщност дълбоко в себе си винаги съм подозирала, че рано или късно върху мен ще се стовари с желязната си хватка нещастието. Все пак никога не бях предполагала, че ударът ще бъде нанесен на някое от децата ми. Чух отново гласа на невролога.

— Тя не осъзнава нищо, повярвайте, дъщеря ви не страда.

— Напротив, страда и е изплашена. Ще я отведа у дома в Калифорния, колкото се може по-бързо.

— Тук има социална осигуровка, в Съединените щати медицината е истинско разорение. Освен това, пътуването е много рисковано. Паула все още не задържа натрия, не контролира добре налягането и температурата си, има затруднена дихателна дейност. Не е уместно да я местим на този етап, може и да не издържи пътуването. В Испания има болнични заведения, където биха могли добре да се грижат за нея, тя няма да тъгува за когото и да било, не разпознава никого, дори не знае къде се намира.

— Не разбирате ли, че никога няма да я изоставя? Помогнете ми, докторе, каквото и да струва това, трябва да я отведа…

Когато погледна назад към дългия си жизнен път, ми се струва, че военният преврат в Чили бе драматично кръстовище, което промени посоката на моето съществуване. След няколко години може би ще си спомням вчерашния ден като друга трагедия, белязала живота ми. За мен нищо няма да е вече както преди. Уверяват ме, че няма лек за Паула, но аз отказвам да го повярвам, ще я отведа в Съединените щати, там може да ни помогнат. Уили уреди място за нея в една клиника, остава единствено да уговоря Ернесто да я остави да тръгне — няма възможност да се грижи за нея, а никога няма да я дадем в приют; ще намеря начин да пътувам с Паула, дори да се наложи да открадна самолет — тя не е първият тежко болен, който се транспортира.

Никога заливът в Сан Франсиско не е бил по-красив — хиляди лодки плаваха, разгънали многоцветни платна в чест на настъпването на пролетта; хора по шорти бавно се разхождаха по моста Голдън Гейт, планините се зеленееха, защото най-сетне, след шестгодишна суша, беше валяло. От много време дърветата не бяха така кичести, а небесата — така лазурни: природата ни посрещна празнично пременена, сякаш за да ни приветства. Беше завършила дългата мадридска зима. Преди да тръгнем, заведох Паула в параклиса, потънал както обикновено в полумрак и усамотение, но отрупан с перуники за Богородица по случай Деня на майката. Поставих количката пред дървената статуя, пред която мама проля толкова сълзи през стодневния кошмар тук, и запалих свещ в чест на живота. Майка ми молеше Светата Дева да обгърне Паула със своята мантия и да я защити от болката и тъгата, та ако реши да ни я отнеме, поне да не страда повече. Аз помолих Богородица да ни помогне да стигнем живи и здрави в Калифорния, да ни закриля във втория етап, който започваше, и да ни даде сили, за да го преодолеем. С наклонена глава и вперени в пода очи, Паула, която беше напълно отпусната, се разплака и сълзите й една по една закапаха, подобно на ноти от етюд за пиано. Какво ли разбира дъщеря ми? Понякога си мисля, че иска да ми каже нещо, струва ми се, че иска да се сбогува с мен…

С Ернесто отидохме да приготвим куфара й. Влязох в малкия чист, подреден, изряден апартамент, където бяха така щастливи за толкова кратко време, и както всеки път останах изумена от францисканската простота, в която живееха. През двайсет и осем годишното си пребиваване на този свят Паула постигна зрялост, която някои никога не откриват, разбра колко мимолетно е съществуването и се откъсна от почти всичко материално, като се насочи към стремежите на душата. „Отиваме в гроба увити с чаршаф, за какво е това престараване?“, ми каза тя веднъж в магазин за дрехи, когато понечих да й купя три блузи. Тя изхвърли отвъд борда и последните остатъци суета, не искаше украшения, не я интересуваше нищо излишно, нито повърхностно, в бистрия й ум имаше място и търпение само за същественото. „Търся Бог и не го намирам“, ми каза малко преди да изпадне в кома. Ернесто постави в чанта малко дрехи, няколко снимки от медения им месец в Шотландия, старите й пантофки от заешка кожа, сребърната захарница, наследство от Грани, и парцалената кукла — останала почти едноока и без вълнената си коса, — която й измайсторих след раждането й и която тя неизменно носеше със себе си като проядена от молци реликва. В малко панерче останаха писмата, които й бях писала през годините и които, подобно на мама, тя пазеше, подредени по дати. Предложих да ги унищожим, ала зет ми каза, че някой ден тя ще попита за тях. Апартаментът остана като пометен от вихър на безнадеждност; на 6 септември Паула бе излязла оттук за болницата и не се върна никога вече. Бдящият й дух присъстваше край нас, докато се разпореждахме с вещите й и слагахме ръка на съкровените й неща. Изведнъж Ернесто се свлече на колене и се вкопчи в мен, разтърсван от риданията, които беше потискал през всички тези дълги месеци. Струва ми се, че тогава осъзна напълно трагедията и разбра, че жена му няма никога да се върне в този апартамент в Мадрид, че се е преселила в друго измерение, оставяйки му само спомена за красотата и нежността, в които се беше влюбил.

— Дали защото прекалено много се обичахме, защото Паула и аз така лакомо консумирахме цялото щастие, което ни беше отредено? Да не би да погълнахме самия живот? Цялата ми безусловна любов й принадлежи, но като че ли тя няма повече нужда от нея — ми каза.

— Необходима й е повече отвсякога, Ернесто, но сега се нуждае най-вече от мен, защото ти няма как да се грижиш за нея.

— Не е честно ти сама да се нагърбваш с цялата отговорност. Тя е моя жена…

— Няма да бъда сама, разчитам на цялото семейство. Освен това ти също можеш да дойдеш. Моят дом е и твой.

— Какво ще стане, ако не намеря работа в Калифорния? Не мога да живея под крилото ти. Но пък и не искам да се разделям с нея…

— В едно писмо Паула ми беше разказала как всичко се променило, когато ти си се появил в живота й, почувствала го изпълнен. Разказа ми, че понякога, в присъствието на други хора, полузамаяни от шума на многото разговори, ви бил достатъчен един поглед, за да си кажете колко много се обичате. Времето замръзвало и се установявало магическо пространство, в което сте съществували само тя и ти. Може би отсега нататък ще е така — въпреки разстоянието вашата любов ще живее непокътната на свое място, отвъд живота и смъртта.

В последния момент, преди да затвори окончателно вратата, ми подаде плик, запечатан с восък. Надписан беше с почерка на дъщеря ми, който беше невъзможно да сбъркам, и гласеше: „Да бъде отворен, когато умра“.

— Преди няколко месеца, бяхме в медения месец, Паула се събуди една нощ с вик — заразказва ми той. — Не зная какво сънуваше, но трябва да е било нещо много тревожно, защото не можа да заспи отново, написа това писмо и ми го даде. Мислиш ли, че трябва да го разпечатаме?

— Паула не е мъртва, Ернесто…

— Тогава нека остане при теб. Всеки път, щом видя плика, нещо в гърдите ме стяга.

Сбогом, Мадрид… Зад гърба ни остана коридорът на изгубените следи, където обиколих няколко пъти света, зад гърба ми остана хотелската стая и супата от леща. За последен път прегърнах Елвира, Аурелия и останалите приятели от болницата, които ме изпратиха разплакани; сбогувах се с монахините, които ми подариха броеница, благословена от самия папа; също и с лечителите, които за последен път дойдоха и приложиха изкуството на тибетските камбанки; сбогувах се с невролога — единственият лекар, останал с мен до края: той подготви Паула и събра всички подписи и разрешителни, за да може авиокомпанията да се съгласи да я превози. Купих няколко места в първа класа, инсталирах носилка, кислород и цялата необходима апаратура, наех опитна болногледачка и откарах дъщеря си с линейка до летището, където ни чакаха и ни отведоха направо в самолета. Тя спеше, замаяна от някакви капки, които лекарят ми даде в последния момент. Сресах я на хлабава опашка, прихваната с кърпа за глава, както тя обичаше, и заедно с Ернесто за пръв път я облякохме след дългите месеци — сложихме й моя пола и негово сако, защото в нейния гардероб открихме само два чифта джинси, няколко блузи и жакет, които бе невъзможно да облечем на вдървеното й тяло.

Пътуването от Мадрид до Сан Франсиско представляваше двайсетчасово сафари, през което болната получаваше храна капка по капка, следяхме жизнените й показатели и когато започваше да проявява нервност, я потапяхме в милостив сън с помощта на чудодейните капки. Не е минала и една седмица оттогава, ала вече забравих подробностите, едва си спомням, че прекарахме един-два часа във Вашингтон, където ни посрещна служител от чилийското посолство, за да улесни влизането ни в Съединените щати. Болногледачката и Ернесто се грижеха за Паула, докато аз тичах из летището с багажа, паспортите и разрешителните, които чиновниците подпечатаха без въпроси при вида на бледото младо момиче, лежащо в несвяст на носилката. В Сан Франсиско Уили ни чакаше с линейка и един час по-късно пристигнахме в клиниката за рехабилитация, където лекарски екип посрещна Паула — кръвното й беше много спаднало и беше обляна в студена пот. Селия, Николас и внукът ми ни чакаха на вратата; Алехандро се затича, протегнал ръчички към мен и олюлявайки се на непохватните си крачета, но сигурно усети ужасното нещастие във въздуха, защото спря насред пътя и отстъпи назад изплашено. Николас беше следил развитието на болестта ден след ден по телефона, ала не беше подготвен за това, което видя. Наведе се над сестра си и я целуна по челото, тя отвори очи и за миг изглеждаше, че задържа поглед върху него. „Паула, Паула!“, прошепна, а лицето му се обливаше в сълзи. Онемяла и ужасена, Селия се опитваше да защити бебето в утробата си с ръце и изчезна зад една колона в най-слабо осветения ъгъл на залата.

Тази нощ Ернесто остана в клиниката, а аз отидох вкъщи с Уили. Бях отсъствала в продължение на месеци и се почувствах чужда, сякаш никога не бях прекрачвала този праг, нито пък бях виждала всички тези мебели и предмети, които някога с въодушевление бях купувала. Всичко беше безупречно и мъжът ми беше откъснал най-прекрасните си рози от градината, за да напълни вазите. Погледнах спалнята ни с балдахин от бяла батиста и големи, бродирани възглавници, картините, които години наред ме бяха съпътствали, дрехите ми, подредени по цветове в гардероба, и всичко ми се стори много красиво, но напълно чуждо — мой дом продължаваха да са общата болнична стая, хотелът, малкият и гол апартамент на Паула. Почувствах се, сякаш никога не бях живяла в тази къща, сякаш душата ми беше останала забравена в коридора на изгубените следи и щеше да ми е нужно доста време, за да я намеря. Но тогава Уили силно ме притисна и през плата на ризата усетих топлината и мириса му, изпълни ме несравнимата сила на неговата всеотдайност и предусетих, че най-страшното беше минало, отсега нататък нямаше да съм сама, до него щях да имам смелост да посрещна и най-лошите изненади.

Ернесто можа да остане в Калифорния само четири дни и трябваше да се върне на работа. Сега се опитва да уреди да го преместят в Съединените щати, за да бъде край жена си.

— Чакай ме, моя любов, скоро ще се върна и повече никога няма да се разделим, кълна ти се. Кураж, не се предавай — й каза, като я целуна, преди да замине.

Сутрин раздвижват Паула с упражнения и я подлагат на сложни изследвания, ала следобед има време да стоя с нея. Лекарите изглеждат удивени от прекрасното състояние на тялото й — кожата й е свежа, ставите й не са се деформирали, нито са загубили гъвкавост, въпреки парализата. Импровизираните движения, които аз й налагах, са същите като тези тук; моите шини, стъкмени от книги и еластични бинтове, са подобни на тези, които тук й направиха по мярка; потупванията по гърба, за да се изкашля, и капките вода за овлажняване на трахеотомията вършеха същата работа като тукашните сложни дихателни апарати. Паула е в самостоятелна, обляна в светлина стая, с прозорец, който гледа към двор със здравец; подредихме семейни снимки по стените и й пускаме лека музика, има телевизор, на който й прожектираме ведри горски пейзажи и спокойни води. Приятелките ми донесоха ароматични лосиони и я мажем с босилеково масло сутрин за ободряване, с лавандула вечер за приспиване, с рози и лайка за освежаване. Всеки ден идва един мъж с дълги като на фокусник ръце и й прави японски масаж; половин дузина терапевти се грижат за нея, редувайки се — едни й правят упражненията в залата за гимнастика, други се опитват да установят контакт с нея, като й показват изписани на картон букви или рисунки, свирят й на инструменти и дори капят лимон или мед в устата й, в случай че реагира на вкусови възприятия. Дойде и специалист по порфирия — един от малцината в тази област, понеже това рядко състояние не интересува никого; някои са чували или чели за него във връзка със съществуването на един английски крал, когото всички вземали за луд, а всъщност бил болен от порфирия. Този лекар прочете болничните епикризи от Испания, прегледа я и установи, че мозъчното увреждане не е в резултат на болестта, вероятно ставало дума за злополучно следствие или грешка в лечението.

Днес настанихме Паула да седне в инвалидна количка — подпряхме гърба й с големи възглавници, и я изведохме на разходка в парка на клиниката. Една пътека криволичи между туфи от див жасмин, чийто аромат е толкова неустоим, както и този на лосионите й. Тези цветя ме карат да усещам наоколо присъствието на Грани — прекалено голяма случайност би било по такъв начин да заобикалят отвсякъде Паула. Сложихме й широкопола шапка и тъмни очила против слънцето и предрешена по този начин, тя изглеждаше почти нормално. Николас буташе количката, а Селия, която вече е много наедряла, и аз с Алехандро на ръце ги наблюдаваме отдалеч. Николас беше откъснал няколко жасмина, беше ги поставил в ръката на сестра си и й говореше нещо, сякаш тя можеше да му отвърне. Какво ли й казваше? Аз също разговарях с нея през цялото време, та да уловя всеки евентуален момент на проблясък в съзнанието и да установя контакт с нея; всяка сутрин й повтарям, че прекарва лятото в Калифорния заедно с близките си, и й казвам датата, за да не се носи по течението извън времето и пространството; вечер й казвам, че още един ден е свършил, че е време за сънища и прошепвам в ухото й една от онези нежни молитви на английски на Грани, с които е израснала. Обяснявам й какво се е случило, казвам, че съм майка й, да не се плаши, защото ще излезе от това изпитание укрепнала, че в миговете на най-голямо отчаяние, когато всички врати се затварят и ни се струва, че сме в задънена улица, винаги се открехва неочаквана пролука, откъдето да се измъкнем. Припомням й най-тежките времена на терор в Чили и на самота в изгнанието — най-важното време в живота ни, защото ни даде тласък напред и сила.

Често съм се питала, подобно на хиляди чилийци, дали правилно съм постъпила като съм напуснала страната си по време на диктатурата; дали съм имала право да лиша от корен децата си и да повлека съпруга си към несигурно бъдеще в чужда страна, или пък щеше да е за предпочитане да се помъчим да останем незабелязани, ала тези въпроси нямат отговор. Събитията се стовариха неумолимо като в древногръцка трагедия, фаталността беше пред очите ми, но аз не можах да избегна стъпките, водещи към нея.

На 23 септември 1973 година, дванайсет дни след военния преврат, умря Пабло Неруда. Беше болен и печалните събития от онези дни пречупиха желанието му за живот. Прекара агонията си в своето легло на Исла Негра, без да види морето, което се разбиваше в скалите под прозореца му. Съпругата му Матилде беше изградила непробиваем обръч около него, за да не го достигат новини от случващото се в страната, но по някакъв начин поетът научи за хилядите затворници, за изтезаваните и убитите. „Нарязали ръцете на Виктор Хара — все едно да смажеш славей; казват, че той не преставал да пее и това още повече ги ожесточавало. Какво става, нима всички са полудели“, шепнеше с блуждаещ поглед. Започна да се задушава и го отведоха с линейка в една клиника в Сантяго; в това време стотици телеграми пристигаха от различни правителства по света, които предлагаха политическо убежище на поета Нобелов лауреат; някои посланици лично отидоха при него, за да го убедят да замине, но той не искаше да бъде далеч от родната земя в тези времена на катаклизъм. „Не мога да изоставя народа си, не мога да побегна, обещай ми, че и ти няма да си тръгнеш“, помоли жена си и тя му обеща. Последните думи на този мъж, възпял живота, бяха: „Ще ги разстрелят, ще ги разстрелят“. Болногледачката му дала успокоително, той заспал и повече не се събудил. Смъртта запечата на устните неговата иронична усмивка от най-щастливите му дни, когато се маскираше, за да забавлява приятелите си. По същото време, в килия на Националния стадион, изтезаваха зверски шофьора му, за да изтръгнат от него кой знае какво ненужно признание за възрастния и миролюбив поет. Положиха го за бдението в синята му къща на хълма Сан Кристобал, опустошена от военните, които я бяха превърнали в развалини — навсякъде се подмятаха разпръснати парчета от любимите му керамични фигури, бутилки, кукли, часовници, картини — всичко, което не бяха успели да отнесат, бяха изпотрошили и изгорили. Вода и кал се стичаха по пода, покрит със счупени стъкла, които хрускаха като кости, когато човек ги настъпеше. Матилде прекара нощта насред разсипията, седнала на стол до ковчега на мъжа, посветил й най-прекрасните любовни стихове, и подкрепяна от малцината приятели, които се бяха осмелили да пресекат полицейския обръч около дома и да нарушат вечерния час. На другия ден го погребаха в отстъпен назаем гроб с траурна церемония, застрашително ескортирана от картечници, стърчащи от двете страни на улиците, по които мина малобройното шествие. Малцина можаха да го съпроводят в последното му пътуване — приятелите му бяха или в затвора, или се укриваха, други се страхуваха от преследвания. С колежките ми от списанието вървяхме бавно с червени карамфили в ръце и скандирахме: „Пабло Неруда! Тук, сега и винаги!“, пред пламналите погледи на войниците, еднакви под бойните си каски, с изрисувани лица, за да не бъдат разпознати, и с оръжие, треперещо в ръцете им. На средата на пътя някой извика: „Другарят Салвадор Алиенде!“ и всички отвърнахме в един глас: „Тук, сега и завинаги!“ Така погребението на поета стана повод да бъде почетена и паметта на президента, чието тяло почиваше в анонимен гроб в гробището на друг град. „Мъртвите не почиват в гробове без име“, промълви един старец, който вървеше до мен. Като се върнах вкъщи, написах, както правех това всеки ден, писмо на мама и й описах погребението; тя го прибрала заедно с други писма и осем години по-късно ми го даде, а аз го включих почти дословно в първия си роман. Разказах за погребението и на дядо, който ме изслуша докрай със стиснати зъби, а сетне ме сграбчи с железните си лапи и ме запита, крещейки, за какъв дявол съм отишла на гробищата, нима не съм виждала какво става в Чили и в името на децата си и от уважение към него, дето не можел повече да понася страдания, ме закле да се пазя. Нима не било достатъчно това, че съм излизала по телевизията с моето презиме? Защо съм се излагала на опасност? Тези неща не ме засягали.

— Злото е отприщено, Тата.

— За какво зло ми говориш! Това са твои измишльотини, все същото е било откак свят светува.

— Да не би да отричаме съществуването на злото, понеже не вярваме в силата на доброто?

— Обещай ми, че ще си стоиш мирно и тихо вкъщи! — призова ме той.

— Не мога да обещая такова нещо, Тата. — Наистина не можех. Беше вече късно за подобни обещания. Два дни след военния преврат, едва бяха отменили полицейския час, наложен на първо време, аз се озовах ангажирана, незнайно как, в мрежата, която незабавно бе изплетена в помощ на преследваните. Узнах за някакъв младеж от левите екстремисти, който трябваше да бъде укрит; беше успял с прострелян крак да се измъкне от засада, докато преследвачите го гонели по петите. Скрил се в гаража на приятел, където в полунощ добронамерен лекар извадил куршума и започнал да го лекува. Изгарял в треска, въпреки антибиотиците и затова беше невъзможно да стои повече на това място, немислимо беше също да бъде настанен в болница, където със сигурност щяха да го арестуват. В неговото състояние не би издържал трудното пътуване, което предприемаха някои, пресичайки границата през проходите в Андите на юг; единствената му възможност беше да потърси политическо убежище, ала само за хора с много връзки — изтъкнати политици, журналисти, интелектуалци и хора на изкуството — вратите на посолствата бяха широко отворени; клетите нещастници като него и хиляди други оставаха без закрила. Аз не знаех много добре какво означава убежище, бях чувала тази дума единствено в националния химн, който сега звучеше иронично: или родината ще принадлежи на свободните, или ще бъде убежище против гнета, но участта на този младеж ми се видя като в някакъв роман и без да обмислям, предложих да му помогна, като не премерих добре риска, защото в този момент никой нямаше представа как действа терорът, все още се водехме от принципите на нормалния живот. Реших без всякакви заобикалки да се обърна към посолството на Аржентина, паркирах колата си възможно най-близо и се запътих към посолството с примряло сърце, но с твърда стъпка. През решетката се виждаха прозорците на сградата с прострени дрехи и с хора, които се бяха показали и викаха. Улицата гъмжеше от войници, имаше танк пред вратата и гнезда за картечниците. Щом наближих, две пушки ме взеха на мушка. „Какво е необходимо, за да се получи убежище тук?“, попитах. „Покажете си документите!“, излаяха в един глас войниците. Подадох личната си карта. Хванаха ме подръка от двете страни и ме отведоха до една караулка при вратата, където имаше офицер, на когото зададох същия въпрос, като се мъчех да овладея треперенето в гласа си. Мъжът ме изгледа така изненадано, че и двамата се усмихнахме. „Аз съм тук точно за да възпрепятствам търсене на убежище“, отвърна, като се вгледа в презимето ми. След пауза, която продължи цяла вечност, нареди на двамата войници да се оттеглят и с него останахме сами в малката караулка. „Гледал съм ви по телевизията… това сигурно е някакъв репортаж“, каза той. Беше вежлив, но категоричен — докато той е тук, никой нямало да намери убежище в това посолство, то не било като посолството на Мексико, дето всеки си влизал, щом му скимнело, само трябвало да поговори с иконома и готово. Разбрах. Той ми върна документите, разделихме се с ръкостискане, предупреди ме да не се забърквам в разни каши и аз веднага се отправих към посолството на Мексико, където стотици хора вече бяха намерили подслон, но ацтекското гостоприемство нямаше как да не приюти още един нуждаещ се.

Скоро узнах, че някои периферни райони са под обсадата на войската, в други полицейският час беше в сила през половината от деня; много хора гладуваха. Войниците нахлуваха с танкове, обкръжаваха къщите и насила изкарваха всичките обитатели навън; мъжете над четиринайсетгодишна възраст отвеждаха в училищния двор или на футболното игрище, което в повечето случаи представляваше празно място, разчертано с тебешир, и след като методично ги пребиваха пред очите на жените и децата, избираха неколцина наслуки и ги откарваха. Малцина се прибираха, разказваха ужасии и показваха белези от мъчения; обезобразените от бой тела на други биваха захвърляни нощем на бунището, за да видят останалите каква съдба очаква всеки, дръзнал да се занимава с подривна дейност. В някои махали болшинството от мъжете бяха изчезнали и семействата им бяха останали без закрила. Случи се да събирам продукти и пари за общите кухни, организирани от църквата, за да се подсигури топла храна за най-малките деца. Гледката на по-големите братчета и сестричета, които чакаха на улицата с празен стомах с надеждата, че може да остане къшей хляб, завинаги се е запечатала в паметта ми. Набрах смелост да прося — приятелите ми отказваха по телефона и ми се струва, че видеха ли ме, се скриваха. Дядо ми даваше мълком, колкото можеше, но не искаше да знае какво правя с парите му. Изплашено се окопа пред телевизора между стените на своя дом, ала лошите вести влизаха през прозореца, никнеха като мъх из ъглите и беше невъзможно да бъдат игнорирани. Не зная дали Тата се страхуваше толкова много, защото знаеше повече, отколкото признаваше, или пък защото осемдесетгодишният му опит беше разкрил неограничените възможности на човешката злина. За мен беше изненадващо да открия, че светът е жесток и несигурен, управляван от безмилостния закон на по-силния. Естественият подбор не беше подпомогнал процъфтяването на интелекта или пък извисяването на духа — при първия повод ние взехме да се избиваме като мишки, затворени в прекалено тесен сандък.

Свързах се с определени сектори от католическата църква и това в известен смисъл ме помири с религията, от която напълно се бях отдалечила преди петнайсет години. Дотогава бях учила за догми, ритуали, вина и грехове, за Ватикана, който управляваше съдбините на милиони по света, и за официалната църква, която, въпреки социалните си проповеди, винаги беше на страната на силните. Бегло бях чувала за теологията на освобождението и за движението на работническите свещеници, ала не познавах войнстващата църква, нито пък хилядите християни, които смирено и в анонимност се посвещаваха в служба на окаяните. Това бе единствената организация, способна да помага на преследваните посредством Викарийството на солидарността, създадено за тази цел от кардинала още в първите дни на диктатурата. Множество свещеници и монахини рискуваха живота си в продължение на седемнайсет години, за да спасят чуждия живот и да разобличават престъпленията. Не друг, а свещеник ми посочи най-сигурните пътища за политическо убежище. Някои от хората, на които помогнах да прескочат стената, се озоваха във Франция, Германия, Канада, или скандинавските страни, които посрещнаха стотици чилийски бежанци. Веднъж поела този път, за мен беше трудно да отстъпя, защото всеки случай повличаше друг след себе си, и така се видях въвлечена в нелегална дейност, укривайки или превозвайки хора, предавайки събрана от други информация за изтезавани и изчезнали, която стигаше до Германия и там биваше публикувана, записвайки интервюта с жертви, като по този начин водех регистър на случващото се в Чили — задача, споделена от няколко журналисти по онова време. Тогава не подозирах, че осем години по-късно ще използвам така натрупания материал, за да напиша два романа. В началото подценявах опасността и действах посред бял ден, насред кипежа в центъра на Сантяго през горещото лято и златната есен на 1973 година; едва в средата на 1974 година си дадох сметка за рисковете. Знаех толкова малко за механизмите на терора, че доста късно забелязах предупредителните знаци — нищо не показваше за съществуването на друг, успореден свят в мрака, за друго, жестоко измерение на действителността. Усещах се недосегаема. Мотивите за моите действия не се кореняха в героизъм, нищо подобно, а бяха породени единствено от състрадание към тези отчаяни хора и — признавам си — от неустоим копнеж по приключения. В моментите на най-голяма опасност си спомнях за съветите на чичо Рамон в деня на първото ми парти: помни, че другите се страхуват повече от теб…

В онези несигурни времена хората се разкриха със своя истински лик — най-шумните политически лидери първи потънаха в мълчание или избягаха от страната; докато други хора, които не бяха вдигали толкова шум край себе си, показаха изключителна храброст. Имах добър приятел психолог, който не бе успял да си намери работа със своята професия и изкарваше прехраната си като фотограф в списанието; беше кротък и малко наивен човек и често в неделя се виждахме семейно и децата ни играеха заедно; никога преди не бях го чувала да говори за политика. Наричах го Франсиско, въпреки че името му беше друго и девет години по-късно той послужи за прототип на главния герой в „За любовта и сянката“. Беше свързан с религиозни групи, защото брат му беше работнически свещеник, и от него научих за нечовешките жестокости, които се вършеха в страната; многократно се излагаше на риск, за да помогне на нуждаещи се. В тайни разходки из хълма Сан Кристобал, където смятахме, че никой не може да ни чуе, ми разказваше новините. Понякога му помагах, друг път действах сама. Бях разработила една доста непохватна система за първа среща, която в повечето случаи беше и единствена: уговаряхме се за часа, минавах много бавно по площад „Италия“ с моята невъзможно да бъде сбъркана кола, съзирах набързо даден знак, спирах за миг и някой бързо се качваше в автомобила. Никога не узнах имената, нито историите, скрити зад бледите лица и треперещите ръце, защото правилата изискваха да се разменят колкото се може по-малко думи; за сбогом получавах целувка по бузата и едно „благодаря“, прошепнато тихо, и повече не чувах нищо за въпросния човек. Имаше ли деца, работата се усложняваше. Разказваха ми за бебе, внесено в посолство при родителите си, след като било упоено с приспивателно и скрито на дъното на кошница с марули, за да мине незабелязано от охраната на вратата.

Майкъл знаеше за дейността ми и никога не се съпротиви дори когато се налагаше да укриваме някого у дома. Спокойно ме предупреждаваше за рисковете, донякъде изненадан, защото аз се сблъсквах с толкова много случаи, а той рядко дочуваше за някой. Нямам представа, предполагам, че професията ми на журналист ми помагаше, покрай работата си срещах и разговарях с хора, докато той се движеше между бизнесмени — кастата, която най-много се облагодетелства по време на диктатурата. Веднъж отидох в ресторанта, където той обядваше всеки ден със съдружниците от строителната фирма и им заобяснявах, че само на едно ядене харчат повече, отколкото необходимото за изхранването на едно дете от свещениците в продължение на цял месец, и ги помолих веднъж седмично да хапват по един сандвич в офиса и да ми дават спестените пари. Ледено удивление посрещна моите думи, дори сервитьорът замръзна с поднос в ръце, а всички очи се впериха в Майкъл; предполагам, че се питаха какъв мъж е той, щом не може да обуздае безочието на своята жена. Собственикът на фирмата свали очилата си, почисти ги бавно с носната си кърпа и сетне написа чек на стойност, десетократно надхвърляща тази, за която бях помолила. Майкъл престана да обядва с тях и по този начин показа недвусмислено своята позиция. На него, неотклонно възпитаван в най-благородни чувства, му беше трудно да повярва в ужасните истории, които му разказвах, или да си представи, че всички, дори децата, можем да загинем, ако някой от клетниците, които прекрачваха прага ни, попаднеше в ареста и признаеше насред изтезанията, че е бил под нашия покрив. До нас идваха слухове, от които на човек му се изправяше косата, но по силата на някаква необяснима игра на ума, който понякога отказва да приеме очевидното, ние ги отхвърляхме като преувеличени; ала дойде момент, в който повече не можехме да продължаваме така. Нощем се будехме, облени в пот, заради някаква кола, спряла пред вратата ни по време на полицейския час, или пък заради телефона, който звънеше, а сетне следваше мълчание; ала на сутринта изгряваше слънцето, децата и кучето идваха в спалнята, приготвяхме кафе и животът започваше отново, сякаш всичко си беше постарому. Месеци трябваше да минат, преди доказателствата да станат неопровержими и страхът да ни екове. Как всичко се промени така внезапно и необратимо? Как действителността можа да бъде деформирана по такъв начин? Всички бяхме съучастници, цялото общество беше полудяло. Дяволът в огледалото… Понякога, докато бях сама на тайно място на хълма Сан Кристобал и имах малко време да помисля, отново виждах черната вода в огледалата от моето детство, където сатаната се появяваше нощем, навеждах се над стъклото и с ужас осъзнавах, че Злото ме гледа с моето собствено лице. Не бях чиста, никой не беше, във всеки от нас се спотайваше чудовище, всички имахме тъмна и зла страна. При определени условия бих ли могла и аз да измъчвам и да убивам? Например, ако някой стореше зло на децата ми… на колко жестокост бих била способна в този случай? Демоните бяха излезли от огледалата и се разхождаха свободно по света.

В края на следващата година, когато страната беше подчинена напълно, се възцари система на чист капитализъм, който облагодетелстваше предимно бизнесмените, тъй като трудещите се бяха изгубили своите права; този капитализъм можеше да се установи само със сила. Не ставаше дума за закона за търсенето и предлагането, както твърдяха младите идеолози от десницата, понеже работната сила беше потисната и изложена на произвола на господарите. Настъпил беше краят на обществените прогнози, които народът приветстваше десетилетия по-рано, бе премахнато правото на събрания и стачки, работническите водачи изчезваха или пък загиваха убити. Фирмите, впрегнати в безмилостна конкуренция, изцеждаха от работниците максимални добиви срещу минимално възнаграждение. Толкова хора чакаха на опашка за работа пред промишлените предприятия, че наемните работници можеха да се сравнят с роби. Никой не дръзваше да протестира, защото в най-добрия случай губеше работата си, но можеше да бъде обвинен също в комунизъм или в подривни действия и да свърши дните си в килия за изтезания на политическата полиция. Беше създадено едно привидно икономическо чудо на непосилна социална цена; никога преди богатството в Чили не беше излагано на показ с такова безсрамие, нито пък толкова хора бяха живели в крайна бедност. В качеството си на административен управител Майкъл трябваше да уволни стотици работници — викаше ги в кабинета си по списък, за да им съобщи, че от следващия ден не трябва да идват на работа, и да им обясни, че според новия правилник, са загубили право на обезщетение. Знаеше, че всеки един от тези мъже храни семейство, че няма да може да си намери друга работа и че уволнението беше равносилно на неотменима присъда за мизерия. Идваше си вкъщи потиснат и натъжен, за броени месеци раменете му се прегърбиха и косата му се прошари. Един ден събра съдружниците във фирмата и им каза, че нещата са стигнали до предела на цинизма, че надзирателите изкарват колкото за три литра мляко на ден. Отвърнали му с дружен смях, защото това нямало никакво значение, понеже „тези хора така или иначе не пият мляко“. По онова време аз бях загубила работата си в двете списания и записвах предаването си под зоркото наблюдение на войник с картечница в студиото. Да работя ми пречеше не само цензурата, скоро осъзнах, че диктатурата я устройва някой от семейство Алиенде да прави смях на зрителите пред телевизионния екран, нима имаше по-убедително доказателство, че в страната всичко е наред. Подадох си оставката. Чувствах се под наблюдение, страхът не ми даваше да мигна нощем, изринах се и се чешех до кръв. Много от приятелите ми заминаха за чужбина, други изчезнаха и никой повече не ги споменаваше, като че ли никога не ги беше имало. Един следобед ме посети техническият редактор, когото не бях виждала от месеци, и щом останахме насаме, си свали ризата и ми показа още незараснали белези. Бяха издълбали с нож на гърба му „А“ от Алиенде. От Аржентина майка ми ме умоляваше да внимавам и да се спотайвам, за да не предизвикам нещастие. Не можех да забравя предсказанията на Мария Тереса Хуарес, ясновидката, и си мислех, че така, както се беше сбъднала кървавата баня, предречена от нея, можеше да се осъществи нейното гадателство, в което ме бе видяла обречена на неподвижност или парализа. Дали не ме чакаха години затвор? Започнах да обмислям възможността да напусна Чили, ала не се осмелявах да изрека това на глас, защото се страхувах, че, облечена в думи, тази мисъл можеше да задвижи зъбчатите колела на една безсърдечна машина на смърт и разрушение. Често се скитах по пътеките на хълма Сан Кристобал, същите, по които преди години се бях разхождала в неделите на семеен пикник, криех се сред дърветата и надавах вик на болка като уцелена с копие в гърдите; друг път слагах лека закуска и бутилка вино в кошницата и потеглях нагоре по хълма с Франсиско, който напразно се опитваше да ми помогне, прилагайки психологическите си познания. Само с него можех да разговарям за нелегалната си дейност, за моите страхове и за несподелимото си желание да избягам. „Ти полудяваш, отвръщаше ми той, нищо не е по-лошо от изгнанието, как ще изоставиш дом, приятели, родина?“

Децата ми и Грани първи си дадоха сметка за моето душевно състояние. Паула, която по онова време беше мъдро единайсетгодишно момиченце, и Николас, с три години по-малък от нея, доловиха, че край тях като неудържим поток набъбват страхът и бедността. Станаха мълчаливи и предпазливи. Бяха разбрали, че съпругът на една учителка, скулптор, който преди преврата беше направил бюст на Салвадор Алиенде, бил арестуван от трима мъже, които, без да се идентифицират, нахълтали, опустошавайки ателието му, и го отвели. Не се знаеше къде е сега и жена му не се осмеляваше да спомене за нещастието от страх да не загуби работата си — по онова време хората все още вярваха, че изчезне ли някой, то е, защото се беше провинил. Не знам как децата ми бяха научили за този случай, но една вечер ми го разказаха. Отишли да я видят в дома й на няколко преки от нашата къща и я заварили увита в шалове да седи на тъмно, защото не можела да плати сметката за ток, нито да купи парафин за печките, заплатата й едва стигала да изхранва трите си деца, които се беше наложило да спре от училище. „Искаме да им дадем нашите велосипеди, защото нямат пари за автобуса“, поясни Паула. Така и сториха и от този ден нататък тайнствените доставки на моята дъщеря зачестиха — тя вече не криеше само бутилките на баба си и не носеше подаръци в старческия приют, а пренасяше също в чантата си буркани с консерви и пакети с ориз за учителката. Месеци по-късно, когато скулпторът се завърна в дома си, надживял изтезанията и затвора, извая от желязо и бронз едно Христово разпятие и го подари на децата. Оттогава разпятието неизменно виси на стената над леглото на Николас.

Децата ми не повтаряха нищо от онова, което се говореше вкъщи, нито пък споменаваха за непознатите, които понякога се отбиваха у нас. Николас започна да се подмокря нощем в леглото, събуждаше се засрамен, идваше с наведена глава в моята стая и разтреперан ме прегръщаше. Нуждаеше се от повече обич от когато и да било, ала Майкъл беше смазан от проблемите покрай работниците, а аз тичах от една работа на друга, посещавах бедняшки квартали, криех хора и нервите ми бяха опънати до скъсване; мисля, че нито един от двама ни не съумя да даде на децата сигурността и утехата, от която се нуждаеха. Междувременно Грани беше раздирана от вътрешни противоречия — от една страна, мъжът й приветстваше фанфарите на диктатурата, а от друга, ние й разказвахме за репресиите; тревогата й се превърна в паника, малкият й свят беше заплашен от ураганни стихии. „Внимавай“, не спираше да ми повтаря, без сама да знае какво иска да каже с това, защото умът й отказваше да приеме опасностите, които сърцето й на баба предугаждаше. Цялото й съществувание се въртеше около двамата й внука. „Лъжи, всичко това са лъжи, изфабрикувани от съветския комунизъм, за да се злепостави Чили“, й казваше свекър ми, когато тя споменаваше злокобните слухове, които като зараза се разпространяваха из въздуха. Подобно на децата ми, тя се научи да спотайва мълчаливо съмненията си и да избягва коментари, които биха могли да ни навлекат нещастие.

Една година след преврата Военната хунта се разпореди в Буенос Айрес да бъде убит генерал Пратс, тъй като се страхуваше, че оттам бившият военачалник на въоръжените сили може да оглави бунт на демократичните военни. Изпитваше страх също генерал Пратс да не публикува мемоарите си и да не разкрие предателството на генералите; по онова време се ширеше официалната версия за събитията от 11 септември, в която се оправдаваха фактите и се превъзнасяше като герой образът на Пиночет. Телефонни съобщения и анонимни бележки бяха предупреждавали генерал Пратс, че животът му е в опасност. Чичо Рамон, за когото имаше подозрения, че разполага с копие от мемоарите на генерал Пратс, също бе заплашван през онези дни, но така и не повярва на предупрежденията. Пратс обаче много добре познаваше прийомите на колегите си и знаеше, че в Аржентина се надигат и започват да действат ескадроните на смъртта, които поддържаха с чилийската диктатура ужасен трафик на човешки тела, затворници и документи за самоличността на изчезналите. Напразно се опита да се сдобие с паспорт, да напусне страната и да замине за Европа; чичо Рамон разговаря с посланика на Чили, дългогодишен дипломатически служител, с когото от години поддържаха приятелство, и го помоли да помогне на генерала в изгнание, но от посолството му хвърлиха прах в очите с обещания, които така и не изпълниха. Малко преди полунощ срещу двайсет и девети септември 1974 година избухна бомба в автомобила на семейство Пратс, които се прибирали вкъщи след вечеря с моите родители. Силата на взрива изхвърлила късове горящ метал на сто метра разстояние, раздробили генерала и овъглили съпругата му в адска клада. Минути по-късно на мястото на трагедията се събрали чилийски журналисти, които пристигнали преди аржентинската полиция, като че ли очаквали покушението зад ъгъла.

Чичо Рамон ми се обади в два през нощта, помоли ме да съобщя на дъщерите на Пратс и ми каза, че с майка ми са напуснали дома си и се укриват на тайно място. На другия ден взех самолет за Буенос Айрес в една необикновена мисия слепешката, защото дори не знаех къде да ги търся. На летището срещу мен се зададе много висок мъж, хвана ме под ръка и почти ме завлече до една черна кола, чакаща на изхода. „Не се бой, приятел съм“, ми каза на испански със силен немски акцент, а в сините му очи се четеше такава доброта, че му повярвах. Беше чех, представител на Обединените нации, който търсеше начин да отведе родителите ми на по-сигурно място, където дългата ръка на терора не можеше да ги стигне. Заведе ме да ги видя в апартамент в центъра на града и там ги заварих спокойно да се приготвят за бягство. „Виж на какво са способни тези убийци, дъще, трябва да се махнеш от Чили“, отново ме помоли майка ми. Не можехме дълго да останем заедно, те едва успяха да ми разкажат за случилото се и да ми дадат наставления; още същия следобед чешкият приятел успя да ги изведе от страната. Сбогувахме се с отчаяна прегръдка, не знаейки дали отново ще се видим. „Продължавай да ми пишеш всеки ден и пази писмата, докато се намери адрес, на който да ми ги изпратиш“, ми каза мама в последния момент. Закриляна от високия синеок мъж, аз останах в града, за да опаковам мебели, да платя сметки, да върна апартамента, нает от родителите ми, и да получа разрешение да отведа швейцарското куче, което след бомбата, избухнала в посолството, беше вечно отнесено. Това животно се превърна в единствената компания на Грани, когато се наложи всички останали да я изоставим.

Няколко дни по-късно в Сантяго, в резиденцията на главнокомандващия, където семейство Пратс живееше преди генералът да си подаде оставката, съпругата на Пиночет видяла генерал Пратс да седи посред бял ден на масата в трапезарията, с гръб към прозореца, осветен от свенливото пролетно слънце. След като се опомнила от първоначалния шок, тя разбрала, че това видение е породено от нечиста съвест и не му обърнала повече внимание, ала през следващите седмици призракът на измамения приятел се връщал многократно, появявал се в пълен ръст в салоните, слизал, тежко стъпвайки по стълбите, и надничал иззад вратите, докато натрапчивото му присъствие станало непоносимо. Пиночет нареди да построят гигантски бункер, ограден от крепостен зид, който да го брани от живи и мъртви врагове, но хората от охраната му си дадоха сметка, че бункерът би бил лесна мишена за въздушни бомбардировки. Тогава диктаторът нареди да укрепят стените и да блиндират прозорците на омагьосаната къща, удвои въоръжената охрана, обгради я с картечници и затвори улицата, за да не може никой да приближава. Нямам представа как се справя генерал Пратс с такива мерки за сигурност…

В средата на 1975 година репресиите се бяха усъвършенствали и аз попаднах в плен на собствения си ужас. Страхувах се да използвам телефона, цензурирах писмата до майка си, в случай че ги отвореха в пощата, и мерех коментарите си дори в тесен семеен кръг. Приятели, близки до генералите, ме бяха предупредили, че името ми е в черния списък, и малко след това получихме две смъртни заплахи по телефона. Бях чувала за индивиди, които тревожеха хората чисто и просто заради удоволствието, което изпитваха, всявайки паника, и може би нямаше да дам ухо на тези анонимни гласове, ако след случилото се с Пратс и чудодейното бягство на родителите ми, не се чувствах несигурна. През един зимен следобед с Майкъл и децата отидохме на летището да изпратим приятели, които, подобно на толкова други, бяха решили да заминат. Разбрали, че в Австралия раздават земи на новопристигналите имигранти, и решили да опитат късмета си като фермери. Гледахме излитащия самолет, когато една непозната се приближи и ме попита дали аз съм жената от телевизията, след това настоя да я придружа, защото имала да ми казва нещо насаме. Без да ми даде време да реагирам, ме завлече за ръката към тоалетните и като останахме сами, извади от чантата си плик и го сложи в ръцете ми.

— Предай това, въпрос на живот и смърт е. Трябва да отпътувам със следващия самолет, лицето за контакт не се яви, а аз не мога да чакам повече — каза. Накара ме да повторя адреса два пъти, за да е сигурна, че съм го запомнила, и след това си тръгна, тичайки.

— Коя беше тази? — ме попита Майкъл, когато излязох от тоалетните.

— Нямам представа. Помоли ме да предам това. Каза, че е много важно.

— Какво е то? Защо го взе? Може да е капан…

Всички тези въпроси и други, които ни хрумнаха по-късно, не ни дадоха да мигнем през нощта; не искахме да отваряме плика, защото за предпочитане беше да не сме запознати със съдържанието му, не се осмелявахме да го занесем на адреса, посочен от жената, но и не можехме да го унищожим. Струва ми се, че през онези часове Майкъл разбра, че не аз търсех проблемите, а те сами се изпречваха на пътя ми. Накрая осъзнахме до каква степен действителността беше изкривена, щом като една толкова проста молба, като предаването на писмо, можеше да ни струва живота и щом като мъченията и смъртта присъстваха ежедневно в разговорите ни като нещо напълно общоприето. Призори разгънахме карта на света на масата в трапезарията и взехме да обмисляме къде да отидем. По онова време половината от населението в Латинска Америка живееше под ботуша на военни диктатури; под претекст, че се борят срещу комунизма, въоръжените сили на няколко държави се бяха превърнали в наемници на привилегированите класи и в репресивен инструмент срещу най-бедните. През последвалото десетилетие военните се впуснаха в безмилостна война срещу собствените си народи — загинаха, изчезнаха и заминаха в изгнание милиони хора; никога преди това на континента не се бе наблюдавало такова мащабно движение на човешки маси, които прекосяваха границите. В онази сутрин с Майкъл открихме, че са останали много малко демокрации, където можехме да потърсим убежище, и че доста от тях, като например Мексико, Коста Рика и Колумбия, вече не издават визи за чилийци, тъй като през последната година и половина в тези страни бяха емигрирали прекалено много мои сънародници. Щом свърши полицейският час, оставихме децата при Грани, дадохме указания, в случай че не се върнехме, и отидохме да предадем плика на посочения адрес. Натиснахме звънеца на стара къща в центъра, отвори ни мъж, облечен в джинси, и видяхме с дълбоко облекчение, че носи свещеническа якичка. Разпознахме белгийския му акцент, защото бяхме живели в тази страна.

След като напуснаха Аржентина, майка ми и чичо Рамон не намираха къде да се установят и в продължение на месеци трябваше да се ползват от гостоприемството на приятели в чужбина, без да могат никъде окончателно да разопаковат куфарите си. Тогава майка ми си спомни за венецуелеца, с когото се бе запознала в гериатричната болница в Румъния, и следвайки знака на сърцето си, потърси визитката му, която грижливо беше пазила през всичките тези години, и му се обади в Каракас, за да му разкаже какво се беше случило. „Идвайте, мила моя, тук има място за всички ви“, бил незабавният отговор на Валентин Ернандес. Това ни наведе на мисълта да се настаним във Венецуела, предположихме, че е зелена и щедра страна, където имахме приятел и можехме да останем известно време, докато обстановката в Чили се промени. С Майкъл започнахме да правим планове за пътуването, трябваше да дадем къщата под наем, да продадем мебелите и да си намерим работа, но всичко стана набързо, за по-малко от седмица. В сряда децата се върнаха от училище, изплашени до смърт — някакви непознати ги нападнали на улицата и след като ги заплашили, им казали да ми предадат нещо: „Кажете на онази мръсница, майка ви, че дните й са преброени.“

На другия ден видях дядо за последен път. Спомням си го седнал както обикновено в креслото, което му купих на една разпродажба преди много години, с буйната му посребряла коса и селски бастун в ръка. Като млад трябва да е бил висок, защото дори и седнал му личеше; но с възрастта носещите колони на тялото му се изкривиха и той рухна като сграда, чиито основи бяха започнали да поддават. Не можах да се сбогувам с него, не ми достигна смелост да му кажа, че заминавам, но предполагам, че той го е предчувствал.

— Нещо ме гложди отдавна, Тата… Някога убивал ли си човек?

— Защо, ни в клин ни в ръкав, ми задаваш такъв въпрос?

— Защото лесно избухваш — подметнах, мислейки за тялото на рибаря, проснато по корем в пясъка в онези далечни времена, когато бях осемгодишна.

— Никога не си ме виждала да държа оръжие, нали? Имам достатъчно основания да му нямам доверие — отвърна старецът. Когато бях млад, една сутрин се събудих от удар по прозореца на стаята ми. Скочих от леглото, грабнах револвера и още сънен, се показах през прозореца и натиснах спусъка. Стресна ме гърмежът от изстрела и тогава с уплаха осъзнах, че съм стрелял срещу студенти, които се прибираха от някакво парти. Един от тях беше потропал по прозореца ми с чадър. Слава Богу, не го убих, бях на косъм да застрелям невинен. Оттогава ловната ми пушка е в гаража. От много години не я използвам.

Вярно беше. От леглото му висяха болеадори като онези на аржентинските гаучос^[1] — две каменни топки, свързани с дълъг кожен каиш, които той държеше подръка, в случай че влезеха крадци.

— Никога ли не си използвал болеадорите, нито пък гаротата^[2], за да убиеш човек? Някого, обидил те или пък сторил зло на член от семейството…

— Нямам представа за какво, по дяволите, ми говориш, дъще. Тази страна е пълна с убийци, ала аз не съм от тях.

За пръв път споменаваше обстановката в Чили, дотогава се беше задоволявал да слуша мълчаливо и със стиснати устни историите, които му разказвах. Изправи се насред шума от пукащите му кости и проклятията, които бълваше — движеше се с големи трудности, ала никой не се осмеляваше да спомене в негово присъствие за възможността от инвалидна количка, — и ми направи знак да го последвам. Нищо не се беше променило в онази стая от времето, когато беше починала баба: черните мебели си стояха, наредени както тогава, заедно със стенния часовник и английските сапуни, прибрани в нейния шкаф.

Отвори писалището с ключ, който винаги носеше в жилетката си, порови в едно от чекмеджетата, извади стара кутия от бисквити и ми я подаде.

— Това беше на баба ти, а сега е твое — каза с премалял от вълнение глас.

— Трябва да ти призная нещо, Тата…

— Ще ми кажеш, че открадна сребърното огледало на Меме…

— Как разбра, че съм аз?

— Видях те. Спя леко. След като огледалото е вече в теб, можеш да вземеш и другите неща. Това е всичко, което остана от баба ти, но аз нямам нужда от него, за да си я спомням, и предпочитам да е при теб, защото след смъртта ми не искам да иде на боклука.

— Не мисли за смъртта, Тата.

— На моята възраст човек не мисли за друго. Сигурно ще умра сам, като куче.

— Аз ще бъда с теб.

— Дано не забравиш какво си ми обещала. Ако мислиш да заминаваш някъде, помни, че дойде ли мигът, трябва да ми помогнеш да издъхна с достойнство.

— Помня, Тата, не се притеснявай.

На другия ден се качих сама в самолета за Венецуела. Не знаех, че повече няма да видя дядо си. Преминах през формалностите на летището, притиснала до гърди бабините реликви. Бисквитената кутия съдържаше останки от восъчен венец с портокалови цветчета, детски велурени ръкавици с цвета на времето и изтъркан от многобройните докосвания молитвеник със седефени корици. Носех също найлоново пликче с шепа пръст от градината ни — имах намерение да посадя незабравки другаде. Чиновникът, който провери паспорта ми, видя печатите, показващи честите ми влизания и излизания от Аржентина, разгледа журналистическата ми карта и тъй като вероятно не намери името ми в списъка пред себе си, ме пусна да мина. Самолетът излетя през пухена завивка от облаци и минути по-късно вече прекосяваше заснежените върхове на Андите. Тези бели, надничащи между зимните облаци върхове, бяха последният образ, който отнесох от моята родина. „Ще се върна, ще се върна“, повтарях като в молитва.

Внучката ми Андреа се роди в дневната с телевизора в един от първите топли пролетни дни. Апартаментът на Селия и Николас се намира на третия етаж на сграда без асансьор; не е практичен в спешни случаи и затова избраха нашия партер за появата на бял свят на малкото създание — стаята е просторна, с големи прозорци, гледащи към терасата, и в нея протича нашето ежедневие; в ясни дни се виждат три моста в залива, а нощем блещукат от другия бряг светлините на Бъркли. Селия до такава степен се адаптира към калифорнийския стил, че реши да приложи напълно музиката на всемира, отказвайки се от болници и лекари и раждайки при семейството. Първите признаци се появиха в полунощ, призори Селия изведнъж плувна в околоплодни води и малко след това те пристигнаха у дома. Видях ги да се появяват с обезумелия вид на жертви на природно бедствие, по чехли, с изтъркан черен сак с вещите им, понесли полузаспалия Алехандро по пижама. Момченцето не подозираше, че след броени часове ще трябва да дели територията си със сестричка и че завинаги приключва тоталитарното му царуване като единствен син и внук. След няколко часа пристигна акушерката — млада жена, приела риска да работи по домовете; караше камионетка, в която бяха натоварени инструментите за нейния занаят; беше облечена като за разходка — с шорти и гуменки. Вписа се така перфектно в рутинните семейни дейности, че след малко се озова в кухнята и взе да приготвя закуската с Уили. В това време Селия се разхождаше, без да губи хладнокръвие, облегната на Николас, дишайки често, когато болката я караше да се превива, и почивайки, когато бебето в корема й дадеше покой. Снаха ми носи във вените си тайнствени напеви, които бележат ритъма на походката й; при контракциите се задъхваше и поклащаше, сякаш някъде вътре в себе си чуваше неустоим венецуелски барабан. Към края ми се стори, че на моменти стиска ръце и сянка на ужас се спуска в очите й, но мъжът й мигом улавяше нейния поглед, прошепваше й нещо на тайния съпружески език и тя се отпускаше. Така мина времето — главозамайващо бързо за мен и извънредно бавно за нея, която понесе изпитанието без стон, успокоителни или упойка. Николас я придържаше, а моят скромен принос се състоеше в това, че й носех счукан лед и ябълков сок, а Уили занимаваше Алехандро, докато от благоразумно разстояние акушерката следеше събитията, без да се намесва, а пък аз си припомнях собствения си опит от раждането на Николас — толкова различен от този тук. От мига, в който прекрачих болничния праг, изгубих своята самоличност и се превърнах в безименен пациент, просто в номер. Съблякоха ме, дадоха ми халат, загръщащ се откъм гърба, и ме отведоха настрана, където ме подложиха на допълнителни унижения, а сетне ме оставиха сама. От време на време някой проверяваше нещо между краката ми; тялото ми се беше превърнало в пулсираща и болезнена кухина; прекарах един ден, една нощ и доста голяма част от следващия ден в мъчителни усилия, изтощена и примряла от страх, докато най-сетне ми съобщиха, че развръзката наближава и ме отведоха в залата. Просната по гръб на метална маса, със смлени кости и заслепена от светлини, се отдадох на страданието. Вече нищо не зависеше от мен — бебето махаше с ръце, за да излезе, а тазът ми се отваряше, за да му помогне без волевата ми намеса. Всичко научено от наръчниците и от предварителните курсове не послужи за нищо. Идва момент, в който започнатото пътуване не може да спре, ние се търкаляме към някаква граница, прекосяваме тайнствена врата и се събуждаме на отвъдната страна, в друг живот. Детето влиза в света, а майката — в ново състояние на съзнателност, и двамата вече не са и никога няма да бъдат същите. С Николас аз за пръв път се озовах в женската вселена; предишното цезарово сечение ме беше лишило от един неповторим ритуал, споделен сред животните единствено от женските бозайници. Радостта по зачеването на едно дете, търпението по износването му, силата да му дадеш живот и чувството на дълбоко изумление като венец на всичко това, може да се сравни само със създаването на книга. Децата, както и книгите, представляват пътуване навътре в себе си, при което тялото, умът и душата се пренасочват, устремяват се към самия център на съществуването.

Атмосферата на ведра радост, която цареше у дома при раждането на Андреа, по нищо не приличаше на онази мъка в родилната зала преди двайсет и пет години. По средата на следобеда Селия направи знак, Николас й помогна да легне на леглото и за по-малко от минута в стаята заеха местата си уредите и инструментите, които акушерката носеше в камионетката. Това момиче по шорти сякаш изведнъж остаря, тонът на гласа й се промени и хилядолетният женски опит се изписа на луничавото й лице. „Измийте си ръцете и се подгответе, защото сега идва ваш ред да се потрудите“, ми каза, като ми намигна. Селия се вкопчи в мъжа си, стисна зъби и се напъна. Тогава, заедно с вълна от кръв се появи една, покрита с тъмна косица, глава, малко приплескано и мораво личице, което аз придържах като чашката на цветче в едната си ръка, докато с другата с бързо движение освободих синкавата връв, усукана около врата. След втори мощен напън на майката се появи останалата част от тялото на моята внучка — окървавено и крехко вързопче, най-необикновеният подарък. С хлипане, надигнало се от дълбините на моето същество, усетих в ядрото на моята същност светостта на раждането, усилието, болката, паниката и удивена благодарих за героичния кураж на снаха ми, за чудото на здравото й тяло и благороден дух, създадени за майчинство. През някаква пелена ми се стори, че виждам развълнувания Николас, който взе детенцето от ръцете ми и го настани в скута на майка му. Тя се надигна между възглавниците запъхтяна, мокра от пот и преобразена от вътрешна светлина, напълно безразлична към тялото си, което продължаваше да пулсира и да кърви; сключи ръце около дъщеря си и, надвесена над нея, я приветства за добре дошла с порой от нежни думи, изречени на някакъв току-що създаден език, целуна я, взе да я души така, както правят всички женски, и сетне я постави на гръдта си с най-древния жест на човечеството. Времето спря в стаята, а слънцето застина над розите на терасата, светът затаи дъх, за да ознаменува чудото на този нов живот. Акушерката ми подаде ножици, аз прерязах пъпната връв и Андреа пое по пътя на съдбата си, отделно от своята майка. Откъде идва това малко момиченце? Къде ли е била преди да покълне в корема на Селия? Искам да й задам хиляди въпроси, ала се страхувам, че когато ще може да ми отговори, вече ще е забравила как е било на небето… Мълчание преди раждането, мълчание след смъртта, животът е само шум между две бездънни мълчания.

Паула прекара един месец в клиниката за рехабилитация; приключиха с всички изследвания и измервания отвътре и отвън и ни връчиха съкрушителен доклад. Майкъл пристигна от Чили, Ернесто също беше тук със специално разрешение от работата. Уреди от службата да го преместят в Ню Йорк, така поне бяхме в една и съща държава, на шест часа разстояние в случай на спешна необходимост и способни да вдигнем телефона всеки път, когато мъката ни поваляше. Не беше виждал жена си от онова кошмарно пътуване, когато я пренесохме от Мадрид, и въпреки че го информирам и за най-дребното нещо, той се изненада да я види толкова красива и толкова по-отсъстваща. Този мъж е като някои дървета, които устояват на ураганни бури, привеждайки се, без да се прекършват. Пристигна с подаръци за Паула, влезе забързано в стаята й, взе я в ръце и я целуна, шептейки й колко много му липсва и колко красива е станала, докато тя гледаше втренчено напред с големите си очи, без лъч в тях, подобно на кукла. Сетне се облегна до нея и взе да й показва снимки от медения им месец, като й припомняше щастливото време от миналата година; накрая и двамата заспаха, като обикновена двойка по време на сиеста. Моля се да си намери здрава жена, с добро сърце като Паула, и да бъде щастлив далеч оттук; не трябва да остане обвързан с болна до края на дните си, ала още не мога да му говоря за това, прекалено рано е. Лекари и терапевти, които участваха в лечението на Паула, събраха семейството и се произнесоха: степента на съзнателност е нула, няма признаци за промяна през тези четири седмици, не бяха успели да установят никакъв контакт с нея и най-реалистичната прогноза беше, че ще продължи да се влошава. Няма да може отново да говори, нито да гълта, никога няма да може да се движи волево, трудно би успяла да разпознае някого; увериха ни, че възстановяването й е невъзможно, но че физическите упражнения са необходими, за да поддържат гъвкавостта й. Накрая препоръчаха да постъпи в болнично заведение за такъв вид пациенти, тъй като се нуждаеше от непрекъснати грижи и не можеше да остане нито минута сама. Дълго мълчание последва последните думи от доклада. От другата страна на масата бяха Николас и Селия с децата в ръце и Ернесто, обвил главата си с ръце.

— Важно е да се вземе решение как ще се действа в случай на пневмония или друга тежка инфекция. Ще искате ли агресивно лечение? — попита един от лекарите.

Никой от нас не разбра думите му.

— С големи дози антибиотици и постъпване в интензивно отделение всеки път, щом това се случи, ще може да живее много години. Ако не се приложи лечение, ще умре по-рано — обясни.

Ернесто вдигна лицето си и погледите ни се срещнаха. Погледнах също Николас и Селия и без да се поколебаят, без предварителна уговорка, и тримата ми направиха знак.

— Паула няма повече да се връща в интензивно отделение, няма също така да я мъчим с нови кръвопреливания, лекарства и болезнени изследвания. Ако изпадне в тежко състояние, ще бъдем до нея и ще й помогнем да умре — казах с толкова твърд глас, че трудно можех да повярвам, че това съм аз.

Майкъл излезе от залата разбит и няколко дни по-късно се върна в Чили. В този миг стана ясно, че дъщеря ми се връща в моя скут и че аз ще нося отговорност за живота й и ще вземам решения в момента на нейната смърт. Двете заедно и сами, както в деня на нейното раждане. Усетих прилив на сили, който разтърси тялото ми като електрически ток, и аз осъзнах, че превратностите по дългия ми път са били жестока подготовка за това изпитание. Не съм победена, все още имам много неща да свърша, западната медицина не е единствената алтернатива в такива случаи, ще похлопам на други врати и ще прибегна до други средства, дори и най-невероятните, за да я спася. От самото начало възнамерявах да я отведа вкъщи, затова през месеца, в който тя беше в клиниката за рехабилитация, се упражнявах да се грижа за нея и да работя с апаратите за физиотерапия. За по-малко от три дни се сдобих с необходимата апаратура — от електрическо легло до кран за задвижването му, и наех четири жени от Централна Америка да ми помагат на смени през деня и нощта. Срещнах се с петнайсет кандидатки и избрах тези, които ми се сториха най-нежни, защото беше минало времето на ефективността и влизахме в етапа на любовта. И четирите са белязани от трагично минало, ала са съхранили свежестта на майчината усмивка. Ръцете и краката на една от тях са целите в белези от убождания с нож — убили мъжа й в Салвадор, а нея помислили за мъртва в локва от кръв, с три малки деца. По някакъв начин се довлякла и намерила помощ, малко след това оставила децата при баба им и избягала от страната. Втората е от Никарагуа — не е виждала петте си деца от много години, но мисли да ги изтегли насам едно по едно; работи и спестява и последния цент, за да може някой ден отново да се събере с тях. Първият етаж на къщата се превърна във владение на Паула, въпреки че семейната дневна продължава да си е там, както преди, с телевизията, музиката и детските игри. В тази стая преди по-малко от седмица се роди Андреа и пак там ще живее леля й през времето, в което пожелае да остане на този свят. Иззад големите прозорци надничат цъфналият летен здравец и посадените в буренца рози — верни дружки в толкова злочести времена. Николас боядиса стените в бяло, край леглото наслагахме снимки на близки и приятели от щастливите й години, а на една полица сложихме парцалената й кукла. Невъзможно е да се прикрият огромните апарати, които я поддържат, но стаята поне е по-приветлива от болничните стаи, в които живя през последните месеци. В онази слънчева утрин, когато дъщеря ми пристигна с линейка, къщата сякаш весело се отвори, за да я посрещне. През първия половин час цареше действие, глъчка и старание, но изведнъж суетнята секна — тя беше настанена в леглото и рутината се задвижваше; всеки в семейството се върна към задълженията си, двете останахме сами и тогава усетих тишината и спокойствието на къщата в покой. Седнах до нея и взех ръката й. Времето се влачеше безкрайно бавно, минаха часове, пред очите ми заливът промени цветовете си, после слънцето се скри и взе да пада късен юнски мрак. Едра котка с кафяво по козината, която не бях виждала преди, влезе през големия отворен прозорец, обиколи стаята, изучвайки терена, и сетне с един скок се качи на леглото и се сви в краката на Паула. Тя обича котки, може би я бе повикала мислено да й прави компания. Шеметният бяг на ежедневното съществувание приключи за мен, влязох в ритъма на Паула, времето е застинало в часовниците. Няма нищо за правене. Разполагам с дни, седмици, години край леглото на моята дъщеря, часовете ще минават в очакване на неизвестно какво. Зная, че тя никога няма да е отново същата като преди, умът й е отлетял незнайно къде, ала тялото и духът й са тук. Интелигентността й е най-открояващата се черта, след нея идва добротата й и сега ми е трудно да повярвам, че изключителният й мозък е сведен до някаква сянка на рентгеновата снимка, че завинаги са се изгубили нейната любознателност, чувството й за хумор, паметта й, способна да съхрани и най-дребни подробности. „Тя е като растение“, бяха казали лекарите. Котката е способна да ме подкупи, за да й дам храна и да й позволя да спи на леглото, а дъщеря ми не ме познава и дори не може да стисне ръката ми, за да ми даде знак. Опитвах се да я науча да мига — веднъж за „да“ и два пъти за „не“, но всичко бе напразно. Поне е тук при мен, в безопасност у дома, закриляна от всички нас. Никой повече няма да наруши неприкосновеността й с игли и сонди, отсега нататък ще получава само милувки, музика и цветя. Моята задача е да поддържам тялото й здраво, да й спестявам болки, за да може духът й да е спокоен и да изпълни остатъка от мисията си на земята. Тишина. Имам часове в излишък за всичко, за което се сетя. Осъзнавам тялото си, дъха си, начина, по който теглото ми се разпределя на стола, гръбначният стълб ми дава опора, а мускулите се подчиняват на желанията ми. Решавам, че ще пия вода и ръката ми се повдига и поема чашата с точно необходимата сила и скорост; отпивам и усещам движението на езика и на устните, свежия вкус в устата, студената течност, стичаща се по гърлото. Неспособна за всичко това е моята клета дъщеря — ако й се допие, не може да си поиска, трябва да чака другите да отгатнат потребностите й и да сипят вода със спринцовка през тръбичката, вкарана в стомаха й. Не усеща задоволството от утолената жажда, устните й винаги са сухи, мога да ги навлажнявам едва забележимо, защото ако ги намокря, течността може да се спусне в белите дробове. В плен, и двете сме пленнички в едно брутално безвремие. Моите приятелки ми препоръчаха доктор Чери Форестър, която имала опит с терминално болни и се славела като състрадателна; обадих й се и с изненада научих, че е чела книгите ми и с готовност ще дойде да види Паула вкъщи. Тя е млада жена с тъмни очи и силно изразително лице; прегърна ме за поздрав и изслуша с разтворено сърце случилото се.

— Какво очакваш от мен? — ме попита накрая.

— Помощ, за да поддържам Паула здрава и с всички удобства; помощ в момента на смъртта й и помощ, за да потърся други средства. Зная, че лекарите не могат нищо да направят за нея; ще опитам с алтернативна медицина — лечители, билки, хомеопатия, всичко, каквото мога да намеря.

— И аз бих постъпила по същия начин, ако ставаше дума за дъщеря ми, но тези експерименти трябва да имат предел. Не можеш да живееш с илюзии, а и всички тези неща не се добиват даром. Паула може да остане в това състояние много години — ти трябва добре да разпределиш силите и средствата си.

— Колко време?

— Да речем три месеца. Ако през този срок не се появят забележими резултати, прекратяваш всичко.

— Добре.

Тя ми представи доктор Мики Шима — живописен японски иглотерапевт, когото съм си заплюла за герой на роман, ако отново седна да пиша художествена литература. Мълвата се разпространи и скоро се зареди шествие от лечители, които запредлагаха услугите си: един продава магнитни дюшеци за енергизиране; друг пък е хипнотизатор, прави записи на разкази, обърнати с края напред и ги пуска на Паула през слушалки; появява се и индийска светица — въплъщение на космическата майка; идва също индианец от племето апачи, който съчетава мъдростта на предците си със силата на кристалите; не липсва и астролог с прозрение в бъдещето, ала виденията му са толкова мъгляви, че пораждат противоречиви тълкувания. Изслушвам всички, като се старая да не нарушавам удобствата на Паула. Осъществих също така поклонение при един прочут ясновидец в Орегон — беше с боядисана коса и ме посрещна в кабинет, отрупан с плюшени играчки; без да мръдне от къщата си, успя да прегледа Паула с третото си око. Препоръча комбинация от прахове и капки, доста сложни за пиене, ала Николас, който е много скептичен в това отношение, сравни рецептата с шишенце от широко използваните мултивитамини на „Центрум“, и установи, че са почти еднакви. Нито един от тези странни доктори не обеща да възвърне здравето на дъщеря ми, но може пък някой от тях да подобри дните й и да открие форма за общуване с нея. Болногледачките също ми предлагат своите молитви и природни лекове — едната намери светена вода от целебен извор в Мексико и дава на Паула от нея с такава вяра, че е възможно да стане чудо. Доктор Шима идва всяка седмица да ни повдигне духа, преглежда я внимателно, поставя тънките игли в ушите и в стъпалата й и й предписва хомеопатични лекарства. Понякога гали косата й, сякаш му е дъщеря, и очите му се пълнят със сълзи — „Колко е красива, ми казва, ако съумеем да я запазим здрава, медицината може да открие начин да възстанови увредените клетки и дори да присади мозък, защо пък не?“ „Не си го помисляйте, никому не ще позволя да си прави франкенщайнски експерименти с Паула.“ За мен донесе ориенталски треви, чийто буквален превод е „за мъка, породена от траур или изгубена любов“, и предполагам, че благодарение на тях продължавам да функционирам относително нормално. Доктор Форестър наблюдава всичко това, без да изказва мнение, и брои дните в календара: „Три месеца, не повече“, ми припомня при всяко посещение. Тя също изглежда обезпокоена за моето здраве, смята, че съм депресирана и изтощена, и ми предписа хапчета за сън, като ме предупреди да не пия повече от едно, защото могат да бъдат смъртоносни.

Писането ми се отразява добре, при все че понякога ми струва усилие, тъй като всяка дума ме изгаря. Тези страници са едно неотменимо пътуване през дълъг тунел, чийто изход не виждам, ала знам, че непременно го има; връщането назад е невъзможно и трябва да продължавам стъпка по стъпка напред до края. Пиша и търся знак с надеждата, че Паула ще наруши безучастното си мълчание и ще ми отвърне безгласно на тези жълти страници; а може би пиша просто, за да превъзмогна уплахата и да подредя мимолетните видения на слабата памет. Ходенето също ми се отразява добре. На половин час път от къщи има хълмове и гъсти гори, където отивам да подишам дълбоко, когато мъката почне да ме души, или когато умората ме затисне. Зеленият, влажен и сенчест пейзаж прилича на този в южните части на Чили — същите вековни дървета, силният аромат на евкалипт, бор и дива мента, поточетата, които зиме се превръщат във водопади, птичият крясък и песента на щурци. Открих усамотено място, където дървесните корони образуват висок купол на готическа катедрала и тънка водна струйка се плъзга с неповторима музика сред камъните. Сядам на това място и се вслушвам във водата и в ритъма на кръвта във вените ми, като се старая да успокоя дишането си и да се вместя в собственото си тяло, ала не намирам покой, в ума ми се блъскат предзнаменования и спомени. В най-тежките мигове от миналото също търсех усамотение в гората.

От момента, в който прекосих планинската верига, която очертава чилийската граница, всичко тръгна на зле и не престана да се влошава през последвалите години. Все още не знаех, но предсказанието на аржентинската ясновидка бе започнало да се сбъдва — очакваха ме много години в неподвижност. Не ставаше дума за килия, нито пък за инвалидна количка, както си бяхме представяли с мама, а за изолацията на изгнанието. Корените ми загинаха като покосени от удар с брадва и щяха да са ми нужни цели шест години, докато открия наново здрава почва под краката си чрез паметта и чрез книгите, които щях да напиша. През всичкото това време отчаянието и мълчанието щяха да станат мой затвор. През първата нощ в Каракас, седнала в чуждо легло в гола стая, в която през малко прозорче нахлуваше неуморната улична врява, направих преоценка на всичко изгубено и предусетих, че ми предстои дълъг път, осеян с препятствия и самота. Пристигането ми в Каракас почувствах като падане на друга планета — идвах от зимата, от ужасяващия ред на диктатурата и всеобщата бедност, и попадах в една топла страна, където цареше анархия и нефтът осигуряваше охолен живот, нещо като саудитско общество, в което разточителството приемаше абсурдни мащаби: от Маями се внасяха дори ежедневният хляб и яйца, защото така беше по-удобно, отколкото да се произвеждат. В първия попаднал ми подръка вестник прочетох за празненство с оркестър и шампанско по случай рождения ден на любимото куче на дама от висшето общество, на което присъствали негови събратя с господарите си, облечени подобаващо за случая. На мен, отгледана в скромния дом на Тата, ми беше трудно да си представя толкова показност, ала с времето не само че свикнах, но се научих също да й се радвам. Предразположеността към веселие, чувството за настоящия миг и оптимистичната нагласа на венецуелците, които в началото ме плашеха, се превърнаха в най-добрите уроци от онова време. Трябваха ми доста години, докато проумея правилата на това общество и открия начин да се движа без прекалени сътресения по несигурния терен на изгнанието; когато най-сетне постигнах това, се почувствах освободена от товара, който бях носила на раменете си в моята страна. Престанах да се страхувам от това да не стана за смях, от общественото осъждане, от „снижаване на нивото“, както дядо ми наричаше бедността, и от моята собствена гореща кръв. Чувствеността престана да бъде недостатък, който трябваше да прикривам от порядъчност, и аз я приех като основна съставка на моя темперамент и по-късно — на моето творчество. Във Венецуела се излекувах от стари рани и от нови озлобления, отхвърлих защитната обвивка и изложих живо месо, докато не се образува нова, по-здрава кожа; там възпитах децата си, сдобих се със снаха и зет и сложих край на брака си. Когато мисля за тринайсетте години, прекарани в Каракас, изпитвам смесица от недоверчивост и радост. Пет седмици след пристигането ми, когато стана ясно, че скорошно завръщане в Чили е невъзможно, Майкъл взе самолета с децата, като преди това заключи къщата ни с цялото имущество, понеже не беше успял да я даде под наем. По онова време толкова хора напускаха страната, че беше по-разумно да се купува имот на смешни цени, отколкото да се плаща наем; освен това нашият дом приличаше на селска колиба, чиято единствена стойност беше от сантиментално естество. Докато беше необитаема, изпочупиха прозорците и отмъкнаха всичко от нея, ала ние научихме за това едва година по-късно, когато за нас то вече нямаше значение. Петте седмици на раздяла с децата ми бяха кошмар, още помня с фотографска яснота лицата на Паула и Николас, когато слязоха от самолета, хванати за ръката на баща си, и бяха посрещнати от топлия и влажен дъх на тукашното вечно лято. Бяха с вълнени дрехи, Паула носеше парцалената си кукла под мишница, а Николас — тежкия железен Христос, подарък от учителката му; стори ми се някак смален и отслабнал и после разбрах, че отказвал да се храни, докато ме нямало. Няколко месеца по-късно цялото семейство се събрахме благодарение на визите, получени с помощта на Валентин Ернандес, който не беше забравил обещанието, дадено на майка ми в болницата в Румъния. Родителите ми се настаниха два етажа над нас в същата жилищна сграда и след измерителни постъпки брат ми Панчо успя да напусне Москва и да потегли със семейството си за Венецуела. Хуан също дойде с намерение да остане, но не му понесе горещината и влагата и уреди да замине за Съединените щати със студентска стипендия. В Чили остана Грани, смазана от самота и мъка; за един миг бе изгубила внуците, които беше гледала и се беше озовала в живот без смисъл, в грижи за един старец, прекарващ дните си в леглото пред телевизора, и за невротичното швейцарско куче, наследено от майка ми. Започна да пие все повече и повече и понеже децата, пред които трябваше да спазва благоприличие, не бяха там, дори престана да се крие. Бутилките се трупаха по ъглите, а мъжът й се правеше, че не ги забелязва; на практика тя престана да се храни и да спи, прекарваше нощите, без да мигне, с чаша в ръка и безутешно се поклащаше на люлеещия се стол, на който години наред беше приспивала в ръце своите внуци. Червеите на тъгата я разяждаха отвътре; очите й с цвят на аквамарин помръкнаха, косата й капеше на цели кичури, кожата й загрубя и се сбръчка като на костенурка, престана да се къпе и да се облича, стоеше по халат и чехли и бършеше сълзите с ръкавите си. Две години по-късно сестрата на Майкъл, която живееше в Уругвай, взе родителите си при себе си, ала вече беше късно да се спасява Грани.

През 1975 година Каракас беше весел и хаотичен град и се числеше сред най-скъпите в света. Навред никнеха нови сгради и просторни магистрали, магазините предлагаха разточително изобилие от луксозни стоки; на всеки ъгъл се виждаха кафенета, банки, ресторанти и хотели за незаконна любов, а улиците непрекъснато бяха задръстени от хиляди коли последен модел, които не смогваха да се движат в безредния трафик, незачитащ светофарите, но изчакващ преминаването на разсеяни пешеходци. Парите като че ли растяха по дърветата, пачките преминаваха от ръка на ръка с такава бързина, че нямаше време да бъдат броени; мъжете издържаха по няколко любовници наведнъж; жените отскачаха на пазар през уикенда до Маями, а децата смятаха за свое изконно право пътуване до Дисниуърлд поне веднъж годишно. Без пари нищо не ставаше, установих след няколко дни, когато отидох в банката да обменя доларите, купени на черно в Чили, и с ужас разбрах, че половината бяха фалшиви. Имаше крайни квартали, където хората тънеха в мизерия, и места, където замърсената вода сееше безжалостно зараза и убиваше както в колониално време; ала в еуфорията на лесното забогатяване никой не си спомняше за тях. Политическата власт се разпределяше по приятелски между двете най-влиятелни партии; левицата беше унищожена, а партизанското движение от шейсетте години, което се славеше като едно от най-организираните на континента, беше завършило с поражение. За мен, която идваше от Чили, беше радостно да забележа, че никой не говореше за политика, нито за болести. Господата, перчещи се с власт и мъжественост, показно се кичеха със златни верижки и пръстени, разговаряха на висок глас и се шегуваха, неоткъсващи поглед от жените. До тях дискретните чилийци с мелодични гласове и език, изпъстрен с умалителни, приличаха на лигльовци. Най-красивите жени на планетата — великолепен продукт от съчетанието на многобройни раси, се движеха, поклащайки бедра в ритъма на салса, излагайки на показ пищните си тела и печелейки всички международни конкурси по красота. Въздухът вибрираше, всяко нещо беше повод за песен; радиоапаратите оглушително кънтяха по улиците, в колите, навсякъде. Барабани, квартети, китари, песни и танци — страната кипеше в непрестанно петролено веселие. Имигранти от четирите краища на планетата идваха тук да търсят късмета си, най-много бяха колумбийците, които с милиони прекосяваха границата в търсене на прехрана на места, където никой друг вече не се съгласяваше да работи. Отначало чужденците биваха посрещани недоброжелателно, но много бързо вроденото великодушие на този народ им отваряше врати. Най-мразени бяха пришълците от южните части на континента или Сопо Зиг^[3], което ще рече там на майната си, както наричаха аржентинците, уругвайците и чилийците, защото в повечето случаи те търсеха политическо убежище, бяха интелектуалци, квалифициран персонал и професионалисти, които се конкурираха със средните категории венецуелски служители. Бързо разбрах, че емигрирайки, човек изгубва патериците, които са му служили дотогава като опора; започва от нула, защото миналото бива изтрито с един замах и никой не се интересува откъде идваш, нито пък с какво си се занимавал преди. Запознах се с хора, истински професионални величия в своята държава, чиито титли не намираха признание, и те биваха принуждавани да продават застраховки от врата на врата; зная и за измамници, които с измислени дипломи и йерархия успяваха по някакъв начин да се издигнат на висок пост — всичко зависеше от дързостта и от добрите връзки. Всичко можеше да се постигне с приятели или срещу заплащане на корупционна такса. Специалист можеше да сключи трудов договор единствено чрез венецуелец, който даваше името си и го вземаше под своя закрила; в противен случай нямаше никакъв шанс. Цената беше петдесет процента — единият вършеше работата, а другият се подписваше и си вземаше процента в началото, още с първите плащания. На втората седмица след пристигането на Майкъл, се появи работа за него в източните райони на страната, в гореща зона, която започваше да се развива благодарение на безграничното подпочвено съкровище. Цяла Венецуела почива върху море от черно злато; където боднеш, блика дебела струя нефт; природната красота е райска — има места, където златни късове и необработени диаманти лежат като семена на земята. Всичко се ражда на този климат, по протежение на магистралите се виждат бананови дървета и див ананас; хвърли ли човек костилка от манго, за няколко дни пониква дърво; около стоманената антена на нашия телевизор се уви растение, потънало в цвят. Природата все още не е докосната от цивилизацията: прохладни плажове с бял пясък и рошави палми; планини със заснежени върхове, където още бродят духовете на конквистадорите; обширни лунни савани, прекъсвани изневиделица от чудни тепуи^[4]; устремени в небесата скални цилиндри, поставени сякаш от великани от друга планета; непроходими джунгли, обитавани от древни племена, които още не познават металите. Всичко това е изсипано с пълни шепи по тези магически места. На Майкъл бе възложена част от внушителен проект, свързан с построяването на един от най-големите язовири в света насред зелена и заплетена територия от влечуги, пот и престъпност. Мъжете се настаняваха във временни лагери и оставяха семействата си в съседни градове; ала възможности да намеря работа в онзи район и да осигурим образование на децата в добри колежи липсваха, така че ние останахме в столицата, а Майкъл идваше да ни види на всеки шест-седем седмици. Живеехме в апартамент в най-шумния и гъстонаселен район на града; за децата, свикнали да ходят пеш на училище, да карат колело, да играят на двора и да ходят на гости у Грани, това беше истински ад — не можеха да излизат сами заради движението и насилието по улиците, скучаеха затворени между четири стени пред телевизора и ме умоляваха всеки ден да се върнем в Чили. Не им помогнах да понесат по-леко мъката от онези първи години, точно обратното — лошото ми настроение наелектризираше въздуха, който дишахме. Не можах да намеря никаква работа, съответстваща на уменията ми, натрупаният опит се оказа безполезен, вратите пред мен си оставаха затворени. Изпратих стотици молби, отзовах се на безброй обяви от вестниците и изписах купища формуляри, ала никой не ми отговори, всичко увисваше във въздуха в очакване на отговор, който така и не пристигаше. Не се досещах, че тук думичката „не“ е признак на лошо възпитание. Кажеха ли ми да се обадя на другия ден, надеждите ми се възвръщаха и аз не разбирах, че отлагането представлява любезен отказ. От малката известност, на която се бях радвала в Чили покрай телевизията и феминистките ми репортажи, преминах към анонимността и ежедневното унижение, на което се излагаха хората, търсещи работа. Благодарение на приятел чилиец успях да пробия с хумористична колона веднъж седмично в един вестник и в продължение на дълги години поддържах това занимание, за да имам пространство в пресата; правех го по-скоро от любов към изкуството, защото хонорарът беше, колкото да си платя таксито, за да занеса материала в редакцията. Направих няколко превода, телевизионни сценарии и дори написах театрална пиеса — за някои от тези неща ми платиха скъпо и прескъпо, а после те не видяха бял свят; други влязоха в употреба, ала не получих нищичко за тях. Два етажа над нас чичо Рамон всеки ден си слагаше някой от посланическите костюми и излизаше също да търси работа, но за разлика от мен, никога не се оплакваше. Неговото падение беше по-катастрофално от моето, защото се беше сгромолясал от по-високо, беше с двайсет и пет години по-възрастен и чувството за достойнство сигурно му тежеше двойно повече; при все това никога не го видях потиснат. В събота и неделя организирах с децата експедиции до плажа — истинско сафари, което чичо Рамон посрещаше с решителност на волана: облян в пот, с карибска музика по радиото със запас от вицове и ожесточено чешещ ухапванията от комари, не спираше да ни напомня, че сме несметно богати; най-сетне пристигахме и се потапяхме в хладкото тюркоазено море редом със стотици други хора, също осенени от мисълта да отидат на плаж. Понякога, през някоя благословена сряда отскачах до брега и тогава можех да се насладя на чистия и безлюден плаж, ала тези самотни екскурзии бяха доста рисковани. В онези времена на самота и безпомощност се нуждаех повече от всякога от контакта с природата, от горския покой, от тишината в планината и от шума на морето; ала жените не можеха да ходят сами дори на кино, та какво остава до някоя усамотена местност, където можеше да ги застигне всякакво злочестие. Чувствах се като затворничка в апартамента и в собствената си кожа, също както и моите деца, но поне бяхме в безопасност от жестокостите на диктатурата, приютени в обширните пространства на Венецуела. Бях намерила сигурно място, където да изсипя шепата пръст от моята градина и да засадя незабравки, но все още не знаех това.

Очаквах редките посещения на Майкъл с нетърпение, ала когато най-сетне той беше близо до мен, изпитвах необяснимо разочарование. Той се връщаше изморен от работата и от живота в лагера, не беше мъжът, когото бях очаквала през задушните нощи на Каракас. През следващите месеци и години думите помежду ни се изчерпаха и едва успявахме да проведем обичаен разговор, осеян с клишета и общи фрази. Обземаше ме желание да го хвана за ризата, да го разтърся с викове, но ме възпираше неумолимото чувство за справедливост, придобито в английските колежи; в крайна сметка го посрещах с нежност, която избликваше спонтанно, щом го видех, но след няколко минути изчезваше. Този мъж беше прекарал седмици в затънтената джунгла, за да изхранва семейството, беше изоставил Чили, приятелите си и сигурната си работа, за да ме последва в една несигурна авантюра, и затова нямах право да го тормозя с моите сърдечни терзания. „Много по-здравословно би било да се хванете за косите като нас“, ме съветваха мама и чичо Рамон, с които единствено споделях трудностите от онова време; но за мен беше невъзможно да се изправя срещу съпруг, който не се съпротивяваше; агресивността ми, превръщайки се в досада, потъваше в памукообразната тъкан на нашата връзка. Опитвах да си внуша, че, въпреки моментните трудности, нищо съществено не се беше променило помежду ни. Не успях, но в опита си заблудих Майкъл. Ако бях говорила направо, може би щяхме да избегнем злощастния край, ала не ми достигна смелост. Изгарях от незадоволени желания и пориви, по онова време изживях няколко любовни приключения, колкото да залъжа самотата. Никой не ме познаваше, на никого не бях длъжна да давам обяснения. Търсех утеха там, където най-малко можех да я намеря, защото се оказа, че не ме бива за нелегалност, и със своята непохватност в заплетените стратегии на лъжата, оставях следи навсякъде, но порядъчността на Майкъл не му позволяваше да съзре неискреност у другите. Терзаех се с моите тайни, пламнала от чувство за вина, раздвоена между неприятното усещане, гнева срещу самата мен и озлоблението срещу старомодния ми съпруг, който невъзмутимо се рееше в мъглата на наивността, неизменно вежлив и дискретен, невъзмутим в душевното си спокойствие, нищо неискащ, приемащ грижите ми с отнесен вид и с далечна благодарност. Нужен ми беше повод, за да приключа веднъж завинаги с този брак, но той не ми го даваше, напротив — през онези години славата му на светец се затвърди още повече в очите на другите. Предполагам, че е бил така погълнат в работата си и че толкова силно се е нуждаел от дом, че предпочиташе да не разследва моите чувства и занимания; под краката ни зейваше пропаст, но той не искаше да види очевидното и остана вкопчен в илюзиите си до последния момент, когато всичко с трясък се сгромоляса. Ако е подозирал нещо, вероятно го е отдал на житейска криза и е решил, че ще ми мине от само себе си, като кратка треска. Едва много години по-късно осъзнах, че слепотата му пред действителността бе всъщност най-силната черта на неговия характер; винаги съм поемала цялата вина за провалената ни любов — аз не можех да го обичам така, както без съмнение той ме обичаше. Не се питах дали този мъж заслужава повече всеотдайност, питах се единствено защо аз не можех да му я дам. Пътищата ни се разделяха, аз се променях и се отдалечавах, безсилна да избегна това. Докато той работеше сред пищната зеленина и горещата влага на диви земи, аз се блъсках като обезумяла мишка в циментените стени на апартамента в Каракас, устремила поглед на юг, броейки дните до завръщането. Никога не съм предполагала, че диктатурата ще продължи седемнайсет години.

Мъжът, в когото се влюбих през 1978 година, беше музикант, един от хилядите политически емигранти от юг, пристигнали в Каракас през седемдесетте години. Беше избягал от ескадроните на смъртта и оставил в Буенос Айрес съпруга с две деца; търсеше да се настани и да намери работа с флейта и китара, които бяха единствената му визитна картичка. Предполагам, че любовта ни го връхлетя случайно, когато най-малко я желаеше и най-ненавременна беше по същия начин, както се случи и с мен. Един чилийски театрален продуцент, който пристигна в Каракас да търси късмета си, привлечен както толкова други от петролното благоденствие, се свърза с мен и ме помоли да напиша комедия, вдъхновена от местна тема. Не можех да пропилея подобен шанс — бях безработна и доста отчаяна, защото оскъдните ми спестявания се бяха изпарили. Беше нужен композитор с опит в такъв вид представления, за да напише песните, и незнайно защо, театралният деец предпочете човек от юг, вместо да наеме някой от прекрасните венецуелски музиканти. Така, до един потънал в прах роял се запознах с човека, който щеше да стане мой любовник. Нямам много спомени от този първи ден — не се чувствах комфортно с въпросния арогантен и избухлив аржентинец, но бях поразена от таланта му — успяваше да интерпретира без никакво усилие неясните ми идеи посредством точни музикални фрази и свиреше по слух на всички инструменти. За мен, неспособна да изпея „Честит рожден ден“, този мъж представляваше гений. Беше слаб и изпънат като бикоборец, с добре оформена брада на магьосник, ироничен и агресивен. Беше също толкова самотен и изгубен в Каракас, колкото и аз, и предполагам, че това обстоятелство ни сближи. Няколко дни по-късно отидохме в един парк да прегледаме песните му далеч от любопитни уши; той носеше китарата си, а аз — тетрадка и кошница за пикник. Тази и други подобни продължителни музикални сесии се оказаха безполезни, защото продуцентът се изпари толкова светкавично, колкото беше пристигнал, като заряза наетия театър и девет ангажирани артисти, на които така и не плати. Някои изразходвахме време и усилия; други вложиха пари, които изчезнаха безследно; на мен поне ми остана незабравима авантюра. През този първи пикник всеки разказа миналото си — разправих му за военния преврат, той ме запозна с ужасите на Мръсната война и с причините, накарали го да напусне отечеството си, и накрая аз самата с изненада установих, че защитавам Венецуела от неговите нападки, еднакви с тези, които до вчера аз самата бях отправяла. „Щом не ти харесва тази страна, защо не си тръгнеш, аз съм благодарна, че живея в демократична държава със семейството си, тук поне не убиват хората както в Чили или в Аржентина“, изрецитирах с преувеличена страст. Той се разсмя, взе китарата и захвана да тананика шеговито танго; почувствах се като провинциалистка, както често щеше да ми се случва в нашата връзка. Той беше от онези интелектуалци нощни птици в Буенос Айрес, редовен посетител на стари ресторанти и кафенета, приятел на хора, отдадени на театър, музиканти и писатели, ненаситен читател, човек борбен и находчив в отговорите си, който беше видял свят и познаваше прочути люде, неотстъпчив опонент в споровете, запленяващ ме с историите си и със своя интелект. За себе си се съмнявам, че съм го впечатлила особено: в очите му бях една трийсет и пет годишна чилийска емигрантка облечена като хипи и с буржоазни навици. Един-единствен път успях да го заслепя, когато му разказах, че Че Гевара бе вечерял в къщата на родителите ми в Женева; от този момент наистина му станах интересна. В живота си многократно установявах, че въпросната вечеря с героичния деец на кубинската революция беше неустоим афродизиак за повечето мъже. Една седмица по-късно започнаха летните дъждове и пасторалните срещи в парка отстъпиха място на работни сбирки у дома, където рядко можехме да останем насаме. Един ден той ме покани в апартамента, в който живееше, всъщност една от онези бедни и шумни стаи, които се наемаха за по една седмица. Пихме кафе, показа ми снимки на семейството си, сетне се заредиха песни и така от песен на песен се озовахме с флейтата в леглото. Не става дума за вулгарна метафора от онези, които ужасяват майка ми, защото той наистина ми изнесе концерт със своя музикален инструмент. Влюбих се като ученичка. След един месец положението стана неудържимо, съобщи ми, че се развежда, взе да ме притиска да зарежа всичко и да ида с него в Испания, където вече успешно се бяха установили други аржентински артисти и той можеше да разчита на приятели и на работа. Бързината, с която се реши, ми се стори неопровержимо доказателство за любовта му към мен, ала впоследствие установих, че той бе един доста непостоянен Близнак и със същата скорост, с която се гласеше да замине с мен на друг континент, можеше да промени плановете си и да се върне в отправната точка. Ако аз притежавах по-голяма доза хитрост или ако бях изучавала поне малко астрология, докато подготвях хороскопите в списанието в Чили, бих отгатнала характера му и бих действала по-предпазливо, но при дадените обстоятелства потънах до уши в тривиална мелодрама, която замалко не ми струва децата и дори живота. Бях толкова изнервена, че блъсках колата под път и над път; веднъж пресякох на червено, блъснах се в три движещи се коли и ударът ме зашемети за няколко минути; опомних се натъртена и обградена от ковчези — милостиви ръце ме бяха отнесли до най-близкия подслон, който се бе оказал погребална агенция. В Каракас съществуваше неписан кодекс вместо правилника за движение — на кръстовище шофьорите се споглеждаха и за част от секундата се решаваше кой ще мине пръв. Системата беше справедлива и действаше по-добре, отколкото светофара — не зная дали сега е различно, вероятно не е, — така че човек трябваше да внимава и да тълкува правилно изражението на другите шофьори. Предвид емоционалното състояние, в което се намирах по онова време, тези знаци и други, свързани с движението из белия свят, ми се губеха. Междувременно обстановката вкъщи беше наелектризирана, децата предчувстваха, че почвата под краката им се разклаща и за пръв път започнаха да създават проблеми. Паула, която винаги е била прекалено зряла за своята възраст, за пръв и единствен път в живота си имаше истерични пристъпи — тряскаше вратите и се затваряше да плаче в банята с часове. Николас се държеше като гангстер в училище, бележките му бяха катастрофални и непрекъснато ходеше превързан — падаше, порязваше се, чупеше си главата и костите подозрително често. По онова време откри удоволствието от изстрелването на яйца с прашка по съседните апартаменти и по минувачите на улицата. Аз отказвах да повярвам на обвиненията на съседите, въпреки че консумацията ни на яйца достигна деветдесет броя седмично, а стената на отсрещната сграда заприлича на гигантска, изпечена от тропическото слънце, тортиля^[5]. Ала настъпи ден, в който един снаряд се приземи на главата на сенатор на Републиката, който точно в този момент минаваше под нашия прозорец. Ако чичо Рамон не се беше намесил с дипломатическия си талант, сигурно щяха да анулират визите ни и да ни експулсират от страната. Моите родители, които имаха подозрения относно нощните ми излизания и продължителни отсъствия, ме подложиха на разпит и в крайна сметка аз изповядах незаконната си любов. Майка ми ме дръпна настрана и ми припомни, че имам две деца и съм длъжна да се грижа за тях; опита се да ми покаже риска, на който се излагах, и после ми каза, че въпреки всичко мога да разчитам на помощта й в случай на нужда. Чичо Рамон също ме дръпна настрана и ме посъветва да бъда по-дискретна — човек нямало защо да се жени за любовниците си — и добави, че каквото и решение да вземех, той щял да бъде на моя страна. „Или идваш с мен в Испания, или няма да ме видиш повече“, ме заплаши моят флейтист между два страстни акорда и понеже аз не можах да се реша, си стегна багажа и отпътува. Двайсет и четири часа по-късно започна порой от телефонни обаждания от Мадрид, които ме държаха като на тръни денем и не ми даваха да мигна през по-голямата част на нощта. Засипана с проблемите край децата, ремонтите на колата и безапелационните повели на любовта, забравих да броя дните и когато Майкъл пристигна, останах силно изненадана.

Същата вечер се опитах да проведа разговор с моя съпруг и да му обясня какво става, ала преди да успея да му кажа каквото и да било, той ми съобщи, че му се налагало да пътува в Европа по работа, и ми предложи да го придружа — родителите ми щели да се грижат за внуците една седмица. „Семейството трябва да се пази, любовниците идват и си отиват, без да оставят рани, върви с Майкъл в Европа, ще ви се отрази прекрасно да останете за малко двамата сами“, посъветва ме мама. „За нищо на света не признавай изневяра, дори и да те хванат в леглото с другия, защото такова нещо не се прощава“, предупреди ме чичо Рамон. Заминахме за Париж и докато Майкъл си вършеше работата, аз седях в кафенетата на Шан-з-Елизе и мислех за телевизионния сериал, в който бях затънала; измъчвах се между спомените за горещите вечери с тропически дъжд, примесен със звуците на флейта, и естествените пробождания от чувство за вина; искаше ми се гръм да падне от небето и да сложи край на моите съмнения. Лицата на Паула и Николас ми се привиждаха във всеки непълнолетен, с когото се разминавах — в едно бях сигурна: не можех да се разделя с децата си. „Няма нужда да го правиш, вземи ги със себе си“, ми каза убедителният глас на моя любовник, който беше разбрал в кой хотел съм и ми се обаждаше от Мадрид. Реших, че щеше да е непростимо да не дам шанс на тази любов — може би последна в живота ми, тъй като ми се струваше, че на трийсет и шест години бях на предела на старостта. Майкъл се върна във Венецуела, а аз, под претекст, че имам нужда да остана сама няколко дни, взех влака за Испания.

Този нелегален меден месец, в който вървяхме хванати подръка по калдъръмените улици, вечеряхме на свещи в стари месони, заспивахме прегърнати, изпълнени с благодарност заради невероятното щастие на нашата единствена във всемира любов, продължи точно три дни, защото Майкъл дойде да ме вземе. Видях го блед и разстроен, прегърна ме и дългогодишният ни съвместен живот се спусна над мен като плащ, който не можеше да бъде отметнат. Осъзнах, че изпитвам дълбока обич към този дискретен мъж, който ми предлагаше вярност и олицетворяваше стабилността и дома ми. Нашата връзка беше лишена от страст, но беше хармонична и сигурна; нямах сили да премина през развод и да създам допълнителни проблеми за децата си, които достатъчно страдаха като имигранти. Разделих се със забранената любов между дърветата в парка „Ретиро“^[6], който се отърсваше от дълга зима, и взех самолета за Каракас. „Станалото е без значение, всичко ще се оправи, няма да говорим за това“, каза Майкъл и изпълни обещанието си. През месеците, които последваха, няколко пъти исках да разговаряме, но беше невъзможно — винаги избягвахме темата. Моята изневяра остана без решение — неизповядан сън, надвиснал като облак над главите ни, и ако не бяха настойчивите обаждания от Мадрид, щях да я отдам на развинтеното си въображение. През посещенията си вкъщи Майкъл търсеше покой и отмора, имаше нужда отчаяно да вярва, че нищо не се е променило в безметежното му съществуване и че жена му напълно е преодоляла моментната лудост. В неговия манталитет нямаше място за изневяра, той не осъзнаваше случилото се във всичките му нюанси, предполагаше, че щом съм се върнала при него, вече не обичах другия; повярва, че ние двамата можехме да станем отново това, което бяхме преди, и че мълчанието щеше да излекува раните. Ала нищо вече не беше същото, нещо се беше счупило и никога нямаше да успеем да го залепим. Затварях се в банята и отчаяно плачех, а той в спалнята се преструваше, че чете вестника, за да не се налага да ме разпитва за причината за моя плач. Претърпях друга сериозна катастрофа с колата, но този път за част от секундата преди удара осъзнах, че съм натиснала до дупка газта вместо спирачката.

Грани започна да умира от деня, в който се сбогува с двамата си внуци, и агонията й се проточи три години. Лекарите обвиниха алкохола, казаха, че черният й дроб е станал на решето; лежеше подута и с пръстен цвят на кожата, но всъщност умря от мъка. Дойде момент, в който изгуби представа за време и пространство, струваше й се, че за два часа денят свършва и че нощите не съществуват; стоеше на вратата, чакайки внуците си, и не заспиваше, защото се надяваше да чуе гласовете им да я викат. Занемари къщата, изостави кухнята, която никога вече не изпълни квартала с уханието си на канелени бисквити; престана да чисти стаите и да полива градината, далиите увяхнаха, а сливовите дървета червясаха, натежали от болен плод, който никой вече не обираше. Швейцарското куче на майка ми, което сега живееше с Грани, също се сви в един ъгъл, чакайки смъртта подобно на новата си стопанка. Свекър ми прекара зимата на легло, лекувайки се от въображаема настинка, защото нямаше сили да приеме страха, че може да остане сам, и вярваше, че, игнорирайки очевидното, е в състояние да промени действителността. Съседите, които смятаха Грани за добрата фея на квартала, се редуваха в началото да й правят компания и да я разсейват, ала сетне взеха да я отбягват. Тази госпожа с небесносини очи, безупречна в памучната си рокля на цветя, непрестанно заета да приготвя лакомства в кухнята, и с врати, отворени за съседските деца, се превърна бързо в оплешивяла старица, която бръщолевеше несвързано и питаше, когото срещнеше, дали е виждал внуците й. Когато вече бе неспособна да се ориентира в собствения си дом и взе да гледа мъжа си като непознат, сестрата на Майкъл реши да се намеси. Посети родителите си и ги завари да живеят в кочина — от месеци не беше почиствано; боклукът и празните бутилки се валяха на купчини; разрухата се беше настанила окончателно в къщата и в душите на нейните обитатели. Разбра с ужас, че положението е стигнало своя предел и вече не ставаше дума да се излъска подът, да се подреди и да се наеме човек, за да се грижи за двамата старци, както беше смятала първоначално, а трябваше да ги отведе със себе си. Продаде част от мебелировката, останалото прибра на тавана, заключи къщата и отпътува с родителите си за Монтевидео. Насред бъркотията в последния момент кучето незабелязано се измъкна от къщата и никой повече не го видя. Не измина и една седмица и ни съобщиха в Каракас, че Грани изгубила сетни сили, вече не можела да става и била в болница. Майкъл преживяваше критичен период в работата си — джунглата поглъщаше строежа, дъждовете и реките бяха отнесли дигите и сутрин осъмваха с крокодили, плаващи в изкопите за основите. Отново поверих децата на родителите ми и отлетях, за да се сбогувам с Грани.

По онова време Уругвай се разпродаваше. Под претекст, че противостои на партизанската война, военната диктатура беше установила затворите, изтезанията и екзекуциите без съд и присъда като стил на управление; хиляди хора изчезваха безследно и биваха избити, почти една трета от населението емигрира, бягайки от ужасите през онези години, а в това време военните и шепа техни сътрудници се обогатяваха с това, което хората оставяха след себе си. Заминаващите не вземаха много вещи и трябваше да продават имуществото си, на всяка крачка се виждаха табели за разпродажби и ликвидация; по онова време беше лесно да се купи имот, мебели, коли и произведения на изкуството на безценица — колекционерите от целия континент се стичаха като пирани в търсене на антикварни ценности. Таксито ме закара от летището до болницата в едно тъжно августовско утро — зима в южното полукълбо; пътувахме през безлюдни улици, където половината от къщите бяха празни. Оставих куфарите си при портиера, изкачих се два етажа и се озовах срещу фелдшер след нощно дежурство, който ме отведе до стаята, в която лежеше Грани. Не я познах. През изминалите три години се беше сбръчкала като гущер, но точно тогава тя отвори очи и сред облаците съзрях тюркоазено просветване и коленичих до леглото й. „Здравей, дъще, как са дечицата ми?“, прошепна тя, ала не успя да чуе отговора ми, защото фонтан от кръв я потопи в несвяст и повече не се събуди. Останах до нея и зачаках утрото, заслушана в гъргоренето на маркучите, смучещи от стомаха й и подаващи въздух на дробовете й. През паметта ми се нижеха щастливите и трагични години, които бяхме преживели заедно, и аз й благодарих за безусловната любов. „Отпусни се, Грани, спри да се бориш и да страдаш, умолявам те, върви си час по-скоро“, я молех, като галех ръцете й и целувах пламналото й чело. Когато слънцето се показа, се сетих за Майкъл и му се обадих; казах му да вземе първия самолет и да дойде при баща си и сестра си, не трябваше да отсъства в такъв момент.

Милата Грани търпеливо изчака до следващия ден, за да може синът й да я завари жива за няколко минути. Двамата бяхме до леглото й, когато престана да диша. Майкъл излезе да утешава сестра си, а аз останах със сестрата и й помогнах да измием свекърва ми, връщайки в смъртния й час неизброимите грижи, които тя бе посветила приживе на децата ми; докато изтривах тялото й с влажна гъба, решех малкото останали на черепа коси, пръсках я с одеколон и й слагах нощница на дъщеря й, й разказвах за Паула и за Николас, за живота ни в Каракас, за това колко много ми липсва и колко нужна ми беше в този злочест период от моя живот, когато семейството ни беше в опасност, разтърсвано от бурни ветрове. На другия ден положихме Грани в английски гробища под жасминов храст на място, където тя би избрала да почива. Отидох да я изпратя в последния й път заедно със семейството на Майкъл и бях изненадана, че не видях сълзи в очите им, нито вайкане; те излъчваха онази сдържана и изискана строгост, с която англосаксонците погребват своите близки. Някой изчете ритуалното слово, ала аз не го чух тъй като в ушите ми звучеше единствено гласът на Грани, тананикаща песни на своите внуци. Всеки хвърли цвете и шепа пръст върху ковчега, прегърнахме се мълком и бавно се оттеглихме. Тя остана сама да мечтае в тази градина. Оттогава доловя ли мирис на жасмин, усещам как Грани идва да ме поздрави.

Щом се прибрахме, свекър ми отиде да си измие ръцете, а зълва ми приготви чай. След малко той влезе в трапезарията с тъмния си костюм, с пригладена с брилянтин коса и разцъфнала роза, закичена в петлика на ревера; изглеждаше красив и още млад. Издърпа стола с лакти, за да не го пипа с ръце и седна.

— Къде е моята young lady — попита изненадано, като не видя жена си.

— Нея вече я няма, татко — каза дъщеря му и всички се спогледахме изплашени.

— Кажи й, че чаят е сервиран и я чакаме.

Тогава разбрахме, че за него времето беше застинало и че той не осъзнаваше, че жена му е мъртва. Нямаше да го разбере до края на дните си. Беше присъствал на погребението разсеяно, сякаш ставаше дума за някой далечен родственик, и от този миг насетне се затвори в спомените си, спусна завеса от старческа лудост пред очите си и повече не прекрачи в реалността. Единствената жена, която бе обичал, остана завинаги до него млада и жизнерадостна; забрави, че беше напуснал Чили и продал имуществото си. През следващите десет години, докато не издъхна, смален до размерите на дете, в дом за психичноболни стари хора, той беше убеден, че е в собствения си дом срещу игрището за голф, че Грани е в кухнята и вари сладко от сливи и че вечерта ще си легнат един до друг, както през всичките нощи на четирийсет и седем годишния им съвместен живот.

Беше настъпил мигът, в който трябваше да поговоря с Майкъл за онези неща, премълчавани толкова време; той не можеше да продължава да се крие в измислен свят, като баща си. Следобеда, докато ръмеше, излязохме да се поразходим на плажа, загърнати с вълнено пончо и шалове. Не си спомням в кой момент бях приела мисълта да се разделя с него — може би край леглото на Грани в часа на смъртта й, или когато си тръгнахме от гробищата и я оставихме сред жасмините, а може би го бях решила седмици по-рано; не си спомням също и по какъв начин му съобщих, че няма да се върна с него в Каракас, че ще отида в Испания, за да пробвам късмета си, и че имах намерение да отведа и децата. Казах му, че осъзнавам колко трудно ще им бъде и колко съжалявам, че не мога да избегна това ново предизвикателство за тях, но че децата трябва да следват съдбата на своята майка. Говорих внимателно, премервайки всяка своя дума, за да го нараня възможно най-малко, съсипана от чувството за вина и от съжалението, което будеше в мен: за броени часове този мъж изгубваше майка си, баща си и жена си. Възрази, че не съм с всичкия си, че съм неспособна да вземам решения и затова той ще го стори вместо мен, за да ме защити и да запази децата; можела съм да отида в Испания, щом такова било желанието ми, този път нямало да дойде да ме търси, нито щял да предприема каквото и да било, за да ми попречи, но за нищо на света не би ми дал децата; не съм можела да отнеса и част от спестяванията ни, тъй като напускайки семейното огнище, съм губела всичките си права. Помоли ме отново да премисля и обеща, че ако се откажа от налудничавата си идея, той ще ми прости, ще сложим черта и ще започнем на чисто. Разбрах тогава, че след двайсет години работа се озовавах без нищо, усилията ми се бяха изпарили в ежедневните разходи, докато Майкъл мъдро бе влагал своя дял, и малкото, което притежавахме, беше на негово име. Без пари за издръжка на децата ми, не можех да ги взема с мен, дори баща им да ги пуснеше. Спорът ни протече спокойно, без да повишаваме тон, продължи не повече от двайсетина минути и завърши с искрена прегръдка за раздяла.

— Не настройвай Паула и Николас срещу мен — го помолих.

— Никога няма да го сторя. Не забравяй, че и тримата много те обичаме и ще чакаме да се върнеш.

— Ще дойда да ги взема веднага, щом намеря работа.

— Няма да ти ги дам. Ще можеш да ги виждаш, когато пожелаеш, но тръгнеш ли си сега, губиш ги завинаги.

— Ще видим…

Всъщност не бях притеснена, разчитах, че много скоро Майкъл ще отстъпи — той нямаше никаква представа какво означава да гледаш деца, защото досега беше изпълнявал бащинските си задължения от удобно разстояние. Работата му също не накланяше везните в негова полза — не можеше да отведе децата в полудивашката среда, където прекарваше по-голямата част от времето си, а да ги остави в Каракас, също бе невъзможно — бях сигурна, че най-много след един месец ще ме моли да поема грижите за тях.

Излязох от мъртвешката зима на Монтевидео и се приземих на следващия ден в августовската жега на Мадрид, решена да изживея любовта си с всичките й последствия. От романтичните илюзии, които си бях изградила през тайните срещи и нетърпеливи писма, затънах в мрачната действителност на бедността, която дните и нощите на безкрайни прегръдки не можеха да потулят. Наехме малък апартамент без електричество в работнически квартал в предградията насред струпани една до друга еднакви червени тухлени сгради. Нямаше никаква зеленина, не се виждаше никакво дърво из онези места, само дворове с пръст, спортни игрища, цимент, асфалт и тухли. Тази грозота ми действаше като шамар. „Ти си една доста разглезена буржоазка“, се подиграваше любимият ми с усмивка, докато ме целуваше, но всъщност упрекът му беше сериозен. От пазара за стари вещи купихме легло, маса, три стола и няколко чинии и тенджери, които намусен мъжага закара до жилището ни в раздрънканата си камионетка. Не устоях на каприза и купих ваза, но така и не оставаха пари, за да сложим цветя в нея. Сутрин излизахме да търсим работа, следобед се прибирахме изтощени и с празни ръце. Неговите приятели ни отбягваха, обещанията се изпаряваха, вратите се затръшваха пред нас, никой не отговаряше на молбите ни и парите бързо се топяха. Във всяко заиграло се на улицата дете откривах моите рожби; раздялата с тях изпитвах като физическа болка — дори започнах да мисля, че непрестанното парене в стомаха е язва или рак. Понякога трябваше да избирам дали да купя хляб, или марка за писмо до мама, имаше дни, през които гладувах. Опитах да напиша музикална творба заедно с него, ала ведрото сътрудничество от пикниците в парка и следобедите пред прашното пиано в театъра в Каракас беше изчезнало; трудностите ни отдалечаваха, разликите ставаха все по-отчетливи, взаимно преувеличавахме недостатъците си. За децата предпочитахме да не говорим, защото споменехме ли ги, помежду ни зейваше пропаст, аз бях тъжна, а той — мрачен. Най-дребните недоразумения се превръщаха в бурни кавги, а сдобряванията ни бяха истински турнири по страст, които направо ни зашеметяваха. Така изминаха три месеца. За това време не намерих работа, нито приятели, изчерпаха се последните ми спестявания и моята страст по един мъж, който с положителност заслужаваше по-добра съдба. Сигурно е било ад за него да понася мъката ми по липсващите деца, припряното тичане до пощата и нощните ми пътешествия до летището, където един находчив чилиец свързваше по някакъв начин кабели с телефонните апарати и човек можеше да се обажда в чужбина безплатно. Там, зад гърба на полицията, се събирахме бедните емигранти от Южна Америка — южните, както ни наричаха презрително, и говорехме със семействата си на другия край на света. Така разбрах, че Майкъл се е върнал на работа, а децата са сами, наглеждани от родителите ми от техния апартамент два етажа по-горе, че Паула се е нагърбила с домакинските задължения и с грижите около брат си със сержантска строгост, че Николас си е счупил ръката и слабее с часове, понеже отказва да се храни. Междувременно любовта ми се разпадаше, съсипана от тегобите на бедността и мъките на носталгията. Скоро открих, че моят любим лесно се отчайва пред ежедневните проблеми и изпада или в депресия, или във френетични изблици; не можех да си представя децата ми с такъв пастрок и затова, когато накрая Майкъл призна, че не може да ги гледа и беше готов да ми ги изпрати, аз разбрах, че бях стигнала дъното и че не можех да продължавам да се самозалъгвам с вълшебни приказки. Бях последвала флейтиста в мигновение на хипнотичен унес, подобно на плъховете от Хамелин, ала не можех да повлека и семейството си в такава участ. През онази нощ ясно видях безбройните си грешки за последните години — като се започне от абсурдните рискове, на които се бях излагала в най-жестоките времена на диктатурата и които ме бяха принудили да напусна Чили, и се стигне до благовъзпитаното мълчание, довело до раздялата ми с Майкъл и до необмислеността, с която бях напуснала дома си, без да дам обяснения, нито да приема лице в лице основните аспекти на един развод. През онази нощ загърбих младостта и встъпих в нов етап от моя живот. Стига, си казах. В пет сутринта отидох на летището, успях да се свържа безплатно и помолих чичо Рамон да ми изпрати пари за самолетен билет. Казах сбогом на любовника си сигурна, че повече няма да го срещна, и единайсет часа по-късно кацнах във Венецуела, претърпяла пълен провал, без багаж и без други планове, освен да прегърна децата си и никога повече да не ги оставям. На летището ме чакаше Майкъл, посрещна ме с невинна целувка по челото и очи, пълни със сълзи; каза развълнувано, че случилото се е по негова вина, тъй като не се бе грижил достатъчно добре за мен, и ме помоли в името на годините, прекарани заедно, и на любовта към семейството да му дам още един шанс и да започнем отново. „Нужно ми е време“, отвърнах потисната от благородството му и побесняла, незнайно защо. В мълчание подкара колата нагоре по хълма към Каракас и пред къщи каза, че ще ми даде толкова време, колкото ми е нужно, щеше да се върне на работа в джунглата и рядко щяхме да се виждаме.

Днес е рожденият ми ден, навършвам половин век. Може би довечера ще дойдат приятели на гости — тук хората идват без предупреждение, това е дом с отворени врати, където живите и мъртвите вървят ръка за ръка. Купихме я преди няколко години, когато Уили и аз разбрахме, че любовта ни от пръв поглед няма изгледи да намалее и че ни е необходима къща, по-голяма от неговата. Щом я видяхме, ни се стори, че чака точно нас, или по-скоро, че ни вика. Имаше уморен вид, беше олющена, нуждаеше се от сериозен ремонт и отвътре беше тъмна, ала разкриваше прекрасен изглед към залива и излъчваше добронамереност. Казаха ни, че бившата собственичка починала тук преди няколко месеца, и ние решихме, че сигурно е била щастлива между тези стени, защото стаите още пазеха спомена за нея. Купихме къщата за половин час, без да се пазарим и през следващите години тя се превърна в убежище за едно истинско англо-латинско племе, където звучат думи на английски и испански, в кухнята къкрят тенджери с пикантни вкусотии и на масата сядат многобройни сътрапезници. Стаите се разпъват и умножават, за да дадат подслон на всички пристигащи: дядовци и баби, внуци, децата на Уили, а сега и Паула — това момиче, което бавно се превръща в ангел. В мазето й живее цяла колония скунксове, а всеки ден привечер изниква тъмнокафявата котка, която, както личи по всичко, ни е осиновила. Преди няколко дни положи на леглото на дъщеря ми птица със сини криле, току-що уловена от нея и още кървяща; предполагам, че по свой начин се отблагодарява за вниманието. През последните години къщата се преобрази благодарение на големите капандури, през които влизат слънцето и звездите, а също и заради килимите и белите стени, мексиканските плочи и малката градина. Наехме бригада от китайци да направят стая, която да служи за своеобразен склад, но те не разбираха английски, объркаха указанията и докато се усетим, добавили към партера две стаи, баня и едно странно помещение, което в крайна сметка се превърна в дърводелска работилница на Уили. В мазето крия страхотни изненади за внуците — гипсов скелет, карти на съкровища, сандъци с пиратски костюми и натруфени бижута. Надявам се, че всяко зловещо подземие стимулира въображението, или поне за мен беше така с мазето на дядо. Нощем къщата се протяга, стене и се прозява, мисля, че из стаите бродят спомените от нейните обитатели, героите, които се измъкват от книгите и от сънищата, благият призрак на бившата собственичка и душата на Паула, която от време на време се освобождава от оковите на своето тяло. Къщите се нуждаят от раждания и смърт, за да се превърнат в дом. Днес е празничен ден, ще имаме торта за рождения ден, а Уили ще се върне от офиса си натоварен с пазарски чанти и готов да прекара остатъка от вечерта в присаждане на розовите храсти на твърда почва. Това е неговият подарък за мен. Тези клети храсти в буренца олицетворяват непостоянното отношение на своя собственик, който винаги си оставял вратичка, за да избяга, ако нещата тръгнели на лошо. Така ставало преди с всички негови връзки — идвал момент, в който грабвал дрехите си и потеглял с буренцата си към други ширини. „Струва ми се, че тук ще останем задълго, време е да присадя розите в градината“, ми съобщи вчера. Харесва ми този мъж от друга раса, който пристъпва с широки крачки, смее се шумно, говори гръмогласно, разкъсва пилето за вечеря и готви, без да вдига шум — толкова е различен от други мъже, които съм обичала. Допадат ми изблиците му на мъжка енергия, защото се редуват с неизчерпаем резерв от благост, от който винаги мога да гребна. Преживял е големи нещастия, без да се оцапа с цинизъм, и днес може да се отдаде без задръжки на тази закъсняла любов и на това латинско племе, където му е отредено мястото на патриарх. По-късно ще дойдат останалите от семейството — Селия и Николас ще се разположат да гледат телевизия, докато Паула дреме на стола си; ще напълним с вода гумения басейн на терасата, за да може Алехандро, вече свикнал с мълчаливата си леля, да се плацика. Мисля, че днес ще бъде една спокойна неделя, както толкова други.

На петдесет години съм. Навлизам във втората половина на живота си, ала се чувствам толкова силна, колкото и на двайсет, тялото ми още ме слуша. „Старуша“, така ми викаше Паула с обич. Днес тази дума ме плаши малко, напомня ми за женище с брадавици и разширени вени. В други култури възрастните жени се обличат в черно, връзват кърпи на главата си, оставят мустаците им да си растат на воля и се оттеглят от светската суетня, за да се отдадат на набожни ритуали, да оплакват близките покойници и да се грижат за внуците си. В Северна Америка обаче жените полагат гротескни усилия, за да изглеждат неизменно здрави и щастливи. Имам ветрило от ситни бръчици около очите, сякаш са фини белези от отминал смях и плач; приличам на моята баба ясновидка от снимката — същото изражение на възторженост, обвеяна с тъга. Косата на слепоочията ми започва да редее; една седмица след като Паула легна болна, се появиха плешивини, големи, колкото монети — казват, че е от мъка и че косата отново пониква, но всъщност това не ме интересува. Трябваше да подстрижа дългата и гъста коса на Паула и сега главата й е момчешка и тя изглежда много по-млада — върнала се е в детството. Питам се колко ли още ще живея и за какво. Възрастта и обстоятелствата ме поставиха до тази инвалидна количка, за да бдя над дъщеря си. Аз съм нейният пазител и пазителят на семейството… Бързо усвоявам предимствата на откъсване от нещата. Ще пиша ли отново? Всеки етап от пътя е различен и може би литературният за мен вече е приключил. Ще разбера това след няколко месеца, на 8 януари, когато седна пред машината, за да започна нов роман, и усетя присъствието или мълчанието на духовете. През тези месеци се чувствам все по-изпразнена, вдъхновението ми се е изчерпало, но е възможно историите да са създания със собствен живот, населяващи сенките на тайнствено измерение, и в такъв случай всичко се свежда до това да се отворя наново, за да влязат те в мен, да се подредят според волята си и да се излеят, превърнати в слово. Не ми принадлежат, не са мои творения, ала ако съумея да пробия стената от мъка, в която съм зазидана, мога отново да стана техен медиум. Не се ли случи това, ще трябва да си търся нов занаят. Откакто Паула се разболя, завеса от мрак крие фантастичния свят, в който преди се разхождах свободно, и действителността стана неумолима. Днешните преживявания са утрешните ни спомени; преди не ми липсваха екстремни събития, за да подхранвам паметта, и от тях се родиха всички мои истории. В края на третата ми книга Ева Луна казва: когато пиша, разказвам живота такъв, какъвто бих искала да бъде — като роман. Не зная дали моят път е бил необикновен и дали съм написала книгите си, черпейки от едно банално съществуване, но паметта ми е изтъкана изцяло от приключения, любови, радости и страдания; дребните случки от ежедневието са се изтрили. Когато се обръщам назад, ми се струва, че съм героиня от мелодрама. Но сега всичко е застинало, няма нищо за разказване, настоящето притежава бруталната увереност на трагичността. Затварям очи и пред мен болезнено изниква образът на дъщеря ми в инвалидната количка, с поглед, вперен в морето, загледана отвъд хоризонта, където започва смъртта.

Какво ще стане с това огромно, празно пространство, което съм аз сега? С какво ще се запълня, когато не остане и прашинка амбиция, никакво намерение, нищо от мен? Ще бъда засмукана, превърната в черна дупка и ще изчезна. Да умреш… Да напуснеш тялото, е изумителна идея. Не искам животът ми да продължава, ако в душата си умирам; за да остана на този свят, ми е нужно да градя планове за годините пред мен. Може би старостта е ново начало, може би е възможно да се върна във вълшебното време на моето детство — време преди линейното мислене и предразсъдъците, когато съм възприемала света с екзалтираните сетива на безумец и съм била свободна да вярвам в невероятното и да изследвам светове, които по-късно, с появата на разума, са изчезнали. Вече нямам много за губене, нито пък много за бранене. Дали това е свободата? Хрумва ми, че на нас, бабите, се пада ролята на вещици пазителки — трябва да бдим над по-младите жени, над децата, над общността, а също — и защо не — над тази малтретирана планета, жертва на толкова насилие. С удоволствие бих яхнала метлата и танцувала с други езически вещици на лунна светлина в гората, призовавайки земните сили и гонейки злите демони; искам да се превърна в мъдра старица, да овладея древни магии и знахарски тайни. Никак не е малко това, което желая. Магьосниците, също както и светците, са самотни звезди, блестящи със собствена светлина; те не зависят от нищо и от никого, затова не познават страха и могат слепешката да се хвърлят в бездната, сигурни, че вместо да се разбият, ще полетят. Могат да се превръщат в птици и да гледат света отгоре, или пък в червеи и да го наблюдават отвътре; могат да обитават други измерения и да пътуват до други галактики, те са мореплаватели в един безкраен океан на съзнание и познание.

Когато окончателно се отказах от плътското увлечение по един нерешителен аржентински музикант, пред очите ми се простря безбрежна пустиня от отегчение и самота. Бях на трийсет и седем години и, смесвайки любовта изобщо с конкретния любовник, реших завинаги да се излекувам от порока на влюбването, който в крайна сметка ми беше донесъл единствено усложнения. За щастие не се справих успешно — влюбчивостта си остана скрита в мен като семе, затиснато от два метра полярен лед, което твърдоглаво пониква при първия по-топъл полъх. След като се прибрах в Каракас при съпруга си, любовникът продължи настойчиво да ме преследва известно време, но, струва ми се, че повече от задължение, отколкото по друга причина. Телефонът иззвъняваше, чуваше се характерното прищракване на международните разговори и аз затварях, без да се обаждам; със същата решителност късах писмата му, без да ги отварям, докато най-сетне флейтистът прекрати своите опити да се свърже с мен. Минаха петнайсет години и ако тогава някой ми беше казал, че ще го забравя, изобщо не бих повярвала, тъй като бях сигурна, че съм изживяла и споделяла една от онези редки героични любови, които поради своя трагичен завършек представляват материал за мелодрама. Сега мнението ми по този въпрос е по-скромно и се надявам единствено, ако на някой завой от пътя отново го срещна, поне да го позная. Тази несполучлива връзка ме боля в продължение на две години като отворена рана; бях буквално болна от любов, но никой не разбра това, нито дори майка ми, която отблизо ме наблюдаваше. Понякога сутрин нямах сили да се надигна от леглото, смазвана от отчаяние, а нощем ме връхлитаха спомени и горещи желания, срещу които се борех, подобно на дядо ми, с ледени душове. В трескавото усилие да помета миналото, скъсах дори партитурите и моята театрална пиеса, за което нееднократно съжалявах, тъй като си мисля, че музиката съвсем не беше лоша. Излекувах се с лек, подсказан от Майкъл — погребах любовта в пясъка на мълчанието. Не говорих за случилото се няколко години, докато не престана да ме боли; в желанието си да унищожа дори спомена за най-прекрасните милувки, прекалих с драстичните мерки до такава степен, че в паметта ми сега има празнина, където са пропаднали не само горестните изживявания от онзи период, но и голяма част от радостите.

Това приключение ми припомня моя първи урок в детството, който незнайно как бях забравила, а той гласи, че не съществува свобода без икономическа независимост. През годините на моя брак аз се бях поставила в същото положение, в което беше мама, когато зависеше от милосърдието на дядо. Като дете си бях обещала това да не се повтори с мен, бях решена да бъда силна и печелеща като истински патриарх на семейството, за да не ми се налага да моля някого за каквото и да било, и изпълних първата част от това обещание, но вместо да управлявам продукта на собствения си труд, го оставих от немарливост в ръцете на съпруг, чиято репутация на светец ми се струваше достатъчна гаранция. Този разумен и практичен мъж, който отлично владееше чувствата си и със сигурност не беше способен на безчестие или непочтеност, ми се бе сторил по-подходящ от самата мен, за да се грижи за интересите ми. Не зная как ми бе хрумнала подобна мисъл. Във вихрушката на съвместния ни живот и благодарение на моята склонност към разхищение, бях загубила всичко. Когато се събрахме отново, реших, че първата стъпка от новия етап бе да намеря сигурна работа, да пестя максимално и да променя правилата в семейното стопанство, така че неговите доходи да отиват за ежедневни разходи, а моите — за спестявания. Намерението ми не беше да събирам пари за развод, изобщо не беше необходима някаква цинична стратегия, понеже след като трубадурът изчезна от хоризонта, гневът на съпруга се уталожи и с него несъмнено бихме се споразумели за развод при по-справедливи условия, отколкото предявените на онзи зимен плаж в Монтевидео. Останах при него още девет години напълно лоялна и смятах, че с повече късмет и доста усилие, ще можем да спазим клетвата за вечна вярност, дадена пред олтара. Ала самата нишка, която ни свързваше като двойка, се беше скъсала поради причини, които нямаха нищо общо с моята изневяра, а с по-стари сметки, както открих впоследствие. При повторното ни събиране на кантара натежаха децата, половината ни живот, вложен в нашата връзка, спокойната ни обич и общите интереси, които ни държаха заедно. Не взех под внимание моите страсти, които в крайна сметка се оказаха по-силни от разумните намерения. В продължение на много години бях изпитвала искрена обич към този мъж и съжалявам, че превратностите от последния период на съвместния ни живот помрачиха добрите спомени от младостта.

Майкъл замина за дълбоката провинция, където крокодилите осъмваха в изкопите за основите, с намерението да завърши строежа и да си потърси друга работа, която да изисква по-малко жертви, а аз останах при децата, които много се бяха променили през моето отсъствие — сякаш окончателно се бяха установили в тази страна и вече не говореха за връщане в Чили. През изминалите три месеца Паула беше оставила детството зад гърба си и се беше превърнала в красива девойка, амбициозна в учението — беше отличничката на класа, учеше китара, без да има никаква дарба, и след като овладя английския език, с помощта на дискове и речници проговори френски и италиански. Междувременно Николас порасна с цяла педя и един ден си дадох сметка, че панталоните му стигат до средата на глезените, а ръкавите — до лактите; имаше осанката на дядо си и на баща си, шев на главата, няколко белега от рани и тайно мечтаеше да изкачи, без да е вързан, най-високия небостъргач в града. Влачеше големи метални барабани, в които събираше човешки и животински екскременти — неприятно задание от часовете по природознание. Искаше да докаже, че газовете от процеса на разлагане могат да служат за гориво и че, преработвайки този материал, ставаше възможно да се готви с изпражнения, вместо последните да биват изхвърляни с отходните води в океана. Паула, която се беше научила да кормува, го караше с кола до обори, курници, кочини и тоалетни на наши познати, за да се снабдява със суровина за своя експеримент, която той съхраняваше вкъщи с риск газовете да избухнат от горещината и целият квартал да бъде залян от фекалии. Приятелството от детството между двамата се бе превърнало в дълбоко съучастничество и то ги свързваше до сетния съзнателен ден на Паула. Моите двама източили се на височина юноши мълчаливо разбраха желанието ми да погреба мъчителния епизод от нашия живот; предполагам, че той е оставил сериозни рани у тях и може би доста озлобление срещу мен за това, че ги бях предала, но нито един от двамата не спомена за случилото се; чак девет години по-късно, когато най-сетне можахме да седнем тримата и да поговорим със смях за това, установихме, че никой от нас не си спомняше подробности и че всички бяхме забравили името на онзи любовник, който замалко не се бе превърнал в техен втори баща.

Както обикновено се случва, когато човек поеме по предначертания от съдбата път, цяла поредица от обстоятелства ми помогна да осъществя плановете си. Три години не бях успяла да си създам приятели и да намеря работа във Венецуела, но едва насочила енергията си към задачата да се приспособя и да оцелея, завоювах успех за по-малко от седмица. Картите таро на майка ми, които преди бяха предсказали класическата намеса на тъмен мустакат мъж — предполагам, че е ставало дума за флейтиста — отново предрекоха, ала този път руса жена. И наистина, броени дни след завръщането ми в Каракас, в живота ми се появи Марилена — преподавателка с буйна златиста коса, която ми предложи работа. Беше собственичка на учебно заведение, където тя самата преподаваше изкуство и даваше уроци на деца, които имаха трудности в ученето. Майка й, енергична испанска дама, водеше делата в училището, изпълнявайки ролята на секретарка, а Марилена преподаваше по десет часа на ден и посвещаваше още толкова на изучаването на амбициозни методи, посредством които възнамеряваше да преобрази образованието във Венецуела, че дори и в света. Работата ми се състоеше в това да й помагам в контрола над учителите, да организирам занятията, да привличам ученици с рекламни кампании и да поддържам добри отношения с родителите. Станахме много добри приятелки. Беше толкова неподправена, колкото русата й коса, практична и пряма; връщаше ме към грубата действителност, когато се зареех в сантиментални излияния или патриотична носталгия, и пресичаше до корен всеки мой опит за самосъжаление. С нея споделях тайни, усвоих нов занаят и се отърсих от депресията, която ме беше спъвала толкова време. Тя ми показа негласните знаци и шифъра на обществото в Каракас, които дотогава не бях успяла да разбера, понеже прилагах чилийските си критерии при анализирането му; две години по-късно се бях приспособила толкова добре, че ми липсваше единствено карибският акцент. Един ден на дъното на някакъв куфар намерих малко найлоново пликче с шепа пръст и си спомних, че я бях донесла от Чили с намерението да посадя най-добрите семена на паметта, ала не бях го направила, защото не мислех да оставам — живеех, следейки новините от юг и очаквайки диктатурата да падне, за да се завърна в родината. Казах си, че вече достатъчно съм чакала, и с дискретна мълчалива церемония смесих пръстта от предишната ми градина с венецуелска земя, поставих я в една саксия и посадих незабравки: Поникна рахитично растение, необичайно за този климат, и скоро изсъхна и загина; с времето заместих незабравката с пищен тропически храст, който избуя ненаситно, разклонявайки се като октопод.

Децата ми също свикнаха. Паула се влюби в един младеж със сицилиански произход, емигрант от първо поколение, както и тя, който вярно спазваше традициите на родната си земя. Баща му беше направил състояние със строителни материали и чакаше Паула да завърши гимназия — понеже такова беше желанието й, — та да се научи да готви спагети и да вдигнат сватбата. Възпротивявах се с отчаяна настървеност, при все че всъщност не можех да не изпитвам симпатия към това добродушно момче и очарователните му роднини — многобройно и весело семейство, лишено от метафизични или интелектуални вълнения, което всеки ден приветстваше живота с вкусни угощения, които правеха чест на най-добрата италианска кухня. Годеникът беше първороден син и внук — висок и здрав, рус, с полинезийски темперамент, и прекарваше времето си в кротки занимания на яхтата си или в къщата на плажа, с колекцията от автомобили и в невинни празненства. Единственото ми възражение беше, че потенциалният ми зет не работеше, нито пък учеше; баща му му даваше щедра издръжка и му беше обещал обзаведена къща след сватбата с Паула. Един ден момъкът се изправи пред мен блед и разтреперен, но с твърд глас ми каза да престанем с недомлъвките и да говорим направо — дотегнали му били моите коварни въпроси. Обясни ми, че според него трудът не е добродетел, а необходимост; ако било възможно да се яде, без да се работи, само глупаците биха се трудили. Непонятно му било нашето преклонение пред саможертвата и усилието; струвало му се, че ако бяхме „несметно богати“, както тръбял чичо Рамон, пак сме щели да ставаме сутрин в зори и да се потим по дванайсет часа на ден, защото според нас това била единствената мярка за пълноценно съществуване. Признавам, че той разклати здравата ценностна система, наследена от дядо ми, и оттогава гледам на работата малко по-леко. Сватбата се отложи, защото като завърши гимназия, Паула обяви, че още не била готова за тенджерите и възнамерявала да учи психология. Годеникът се съгласи, а и тя изобщо не го попита; освен това професията й можеше да се окаже полезна при отглеждането на половината дузина деца, които момъкът планираше да има. Въпреки всичко, той не успя да преглътне идеята й да се запише на курс по сексология и да се развява напред-назад с куфарче с неприлични предмети, измервайки пениси и оргазми. На мен идеята също не ми се понрави — все пак не бяхме в Швеция и хората надали биха одобрили подобна специализация, — ала не изразих мнението си открито, защото Паула щеше да ме разгроми със същите феминистки доводи, които самата аз й бях втълпявала от най-ранно детство. Осмелих се единствено да й подметна да е дискретна, защото ако се прочуеше като сексоложка, на никого не би му стискало да я ухажва — мъжете изпитват страх от това да бъдат сравнявани — но тя ме изпепели с професионален поглед и така бе сложен край на разговора ни. Курсът й приключваше, когато се наложи да пътувам до Холандия, и тя ми поръча да й донеса известен дидактичен материал, който трудно би се намерил във Венецуела. Така една вечер се озовах в най-неприличните квартали на Амстердам, обхождайки долнопробните магазини в търсене на пособията от нейния списък — гумени телескопични залъгалки, кукли с отверстия и видеокасети с находчиви комбинации от жени и храбри паралитици или пък жени и разгонени кучета мъжкари. Срамът, докато ги купувах, не може да се сравни с този, който изпитах на летището в Каракас, когато ми отвориха куфара и любопитните предмети преминаха през ръцете на митническите власти под подигравателните погледи на останалите пътници, а аз се видях принудена да обяснявам, че те не бяха за лично ползване, а за дъщеря ми. Това сложи край на годежа на Паула с добросърдечния сицилианец. С времето той узря, завърши гимназия, започна работа във фирмата на баща си, ожени се и му се роди едно дете, ала никога не забрави първата си любов. Щом разбра, че Паула е болна, ми се обажда, за да ми предложи помощ, заедно с още пет-шест други мъже, които с плач посрещат лошите вести. Нямам представа кои са тези непознати, нито каква роля са играли в съдбата на моята дъщеря, нито пък какви дълбоки следи е оставила тя в душите им. Паула посяваше здрави семена в живота на хората, които срещаше — аз видях плодовете през тези проточили се цяла вечност месеци на агония. Където и да е била, тя е оставила приятели и любов, хора от всички възрасти и прослойки ми се обаждат и питат за нея, трудно им е да повярват, че я е сполетяло такова нещастие.

В това време Николас катереше най-високите върхове в Андите, изследваше подводни пещери, за да снима акули, и си чупеше костите толкова редовно, че всеки път звъннеше ли телефонът, се разтрепервах. Ако нямаше истински поводи за безпокойство от моя страна, той ги измисляше със същата находчивост, която бе използвал при експеримента му с естествените газове. Един ден се върнах от работа вечерта и заварих къщата тъмна и привидно празна. Забелязах светлина в края на коридора, насочих се натам, като виках доста разсеяно, и на прага на банята се сблъсках със сина си, който висеше с примка на шията. Успях да видя изражението му на екзекутиран, изплезил език и подбелил очи, преди да се строполя на пода като камък. Не изгубих съзнание, но не можех да мръдна, бях като къс лед. Щом видя реакцията ми, Николас махна ярема, на който виртуозно беше увиснал, и ми се притече на помощ, като започна разкаяно да ме целува и да ми се кълне, че никога повече няма да ме плаши така. Добрите му намерения изтрайваха две седмици, докато откриеше начин да се залепи за дъното на ваната, като диша през тънка стъклена тръбичка, така че да мога да го открия удавен; друг път се появяваше с ръка, прихваната с кърпа през врата, и с превръзка на окото. Според учебниците по психология на Паула, честите злополуки бяха проява на скрито желание за самоубийство, а желанието му да ме измъчва с ужасяващи шеги, беше породено от непризнато озлобление, ала за всеобщо успокоение заключихме, че книгите често грешат. Николас беше доста чепат юноша, но не беше безумен самоубиец, а любовта му към мен беше толкова очевидна, че майка ми я диагностицира като Едипов комплекс. Времето доказа верността на нашата теория — една сутрин, вече навършил седемнайсет години, синът ми се събуди мъж, захвърли експерименталните барабани, дръвника, въжетата за катерене по планините, харпуните за лов на акули и куфарчето с принадлежности за спешна медицинска помощ в един кашон в най-тъмния ъгъл на гаража и обяви, че смята да се посвети на компютърните науки. Когато сега го гледам със спокойно изражение на интелектуалец и с по едно дете във всяка ръка, се питам дали не съм сънувала онова страховито видение на Николас, люлеещ се на саморъчно измайстореното бесило.

По онова време Майкъл завърши строежа в джунглата и се премести в столицата с намерение да създаде своя собствена строителна фирма. Предпазливо започнахме да закърпваме лека-полека скъсаната тъкан на нашата връзка и помежду ни се установи такова уважение и хармония, че в очите на другите изглеждахме влюбени. Моята работа ни позволи да се издържаме за известно време, докато той търсеше договори в кипящия Каракас, където всеки ден поваляха дървета, прекопаваха хълмове и събаряха къщи, за да вдигнат светкавично нови небостъргачи и шосета. Бизнесът с училището на русата ми приятелка беше толкова нестабилен, че понякога ни се налагаше да прибягваме до пенсията на майка й или до спестяванията ни, за да посрещнем разходите в края на месеца. Учениците се тълпяха преди изпитите в края на учебната година, когато родителите им се опасяваха, че няма да преминат в по-горен клас, и с помощта на специални уроци попълваха знанията си; но вместо да продължат да учат, за да премахнат причините на проблема, те изчезваха веднага, щом приключеха с изпитите. В продължение на месеци приходите бяха променливи и училището едва оцеляваше; тревожно изчаквахме януари, когато обикновено се записваха достатъчно деца, за да продължи да плава крехкият ни ветроход. Тази година през декември положението беше критично — майката на Марилена и аз, които завеждахме административната част, неколкократно преглеждахме счетоводните книги, опитвайки се безплодно да балансираме отрицателните цифри. Вглъбени за пореден път над бюрото ни завари чистачката — мила колумбийка, която често ни угощаваше със сладкиш от прясно сирене, който сама приготвяше. Като ни видя как отчаяно се трепем над сметките, попита с искрена загриженост какъв е проблемът и ние й разказахме за нашите трудности.

— Следобед работя в погребална агенция и когато клиентите ни намалеят, измиваме помещението с Противоуроки — каза тя.

— Какво ще рече това?

— Ами, магия. Необходимо е добре да се почисти. Първо се измива подът от вътре към вратата, за да се прогони навън лошият късмет, а сетне от вратата навътре, за да бъдат призовани духовете на светлината и подкрепата.

— И после?

— После започват да пристигат покойници.

— Тук не ни трябват покойници, а деца.

— То е все същото. Противоуроки помага при всеки бизнес.

Дадохме й пари и на другия ден донесе бидон със зловонна течност с подозрителен вид — на дъното се стелеше жълтеникава млекообразна утайка, над нея следваше нещо като бульон, изпъстрен с мехурчета, а отгоре имаше още един пласт, подобен на зеленикаво олио. Трябваше да го разклатим преди употреба и да си запушим носовете с носна кърпа, защото от миризмата човек можеше да изпадне в несвяст. „Дъщеря ми не трябва да научава за тази щуротия“, въздъхна майката на Марилена, която наближаваше седемдесетте, ала не беше загубила своята жизненост и високия дух, които преди трийсет години я бяха тласнали да напусне родната Валенсия и да последва неверния си съпруг до Новия свят, да се изправи очи в очи с него, докато живеел с поредната си любовница, да му поиска развод и мигом след това да го забрави. Омагьосана от тази държава, където имало от всичко в изобилие и където за пръв път в живота си се чувствала свободна, тя останала с дъщеря си и с упорство и изобретателност двете изградили живота си тук. Въпросната добра госпожа и аз измихме пода с парцали, като лазехме и нашепвахме ритуалните слова, едва сдържайки смеха си, защото ако открито се подиграехме, всичко отиваше по дяволите — магьосничеството действа само с вяра и увереност. Два дни се посветихме на тази дейност, гърбовете ни се изкривиха, а коленете ни се ожулиха до кръв и колкото и да проветрявахме, не успяхме да изкараме смрадта от помещението; но в крайна сметка си струваше — през първата седмица на януари пред вратата се изви дълга опашка от родители, довели децата си за ръка. При този удивителен резултат си помислих, че мога да използвам остатъка от бидона, за да извикам късмета на Майкъл, и през нощта тайничко отидох в офиса му и го измих целия, така както бяхме направили в училището. Няколко дни изминаха без никакви новости, с изключение на откъслечни коментари относно някаква особена миризма в офиса. Допитах се до чистачката и тя ми каза, че урочасаният е моят мъж и че всичко щяло да се оправи, като го заведа на Свещената планина и там поръчам да му прочетат професионална молитва, ала този съвет далеч надхвърляше възможностите ми. Мъж като него, съвършен продукт на британското възпитание, инженерното образование и страстта към шахмата, никога не би допуснал да стане обект на магически церемонии, но като се замислих за вещерските практики, аз стигнах до извода, че щом чудодейната течност помага, като се измие подът, нямаше причина тя да не може да се приложи и за изчистване на хора. На другата сутрин, когато Майкъл беше под душа, се приближих до него изотзад и плиснах отгоре му остатъка от бидона. Нададе вик на изненада и в миг кожата му се оцвети като на рак, а цели кичури от косми окапаха от него, ала точно след две седмици вече имаше венецуелски съдружник и беше сключил великолепен договор.

Приятелката ми Марилена никога не узна причината за изключителното благоденствие през онази година, но така или иначе тя не смяташе, че то може да бъде трайно — беше изморена от борба за свързване на двата края и обмисляше възможността да се насочи към друго начинание. От дума на дума възникна идеята — вдъхновена с положителност от изпаренията на магията, които още излизаха от цепнатините на пода — да превърне школата в учебен център, където да приложи изключителните си педагогически теории за решаване на проблемите, свързани с усвояването на материала и придобиването на знания, и същевременно да сложи край на сътресенията в счетоводните ни книги. Така бе положено началото на забележително учебно заведение, което за няколко години се превърна в една от най-престижните гимназии в града.

Разполагам с много време за размисъл през тази калифорнийска пролет. Трябва да свикна със състоянието на дъщеря си и да не си спомням за нея като за предишното грациозно и жизнерадостно момиче, нито пък да затъвам в песимистични видения от бъдещето, а да посрещам дните такива, каквито дойдат, без да очаквам чудеса. Паула зависи от мен, за да оцелее, тя отново ми принадлежи, пак е в ръцете ми като новородено; за нея приключиха житейските радости и усилия. Нагласявам я на терасата, увита с шалове, до залива на Сан Франсиско и розовите храсти на Уили, отрупани с цвят откак излязоха от буретата и пуснаха корени в твърда земя. Понякога дъщеря ми отваря очи и втренчено гледа блестящата повърхност на водата, заставам на линията на нейния поглед, но тя не ме вижда, зениците й са като бездънен кладенец. Мога да общувам с нея единствено нощем, когато ме посещава в сънищата ми. Спя на пресекулки и често се събуждам, сигурна, че ме вика; ставам бързо и отивам в стаята й, където почти винаги нещо се е случило — температурата или налягането й са се повишили рязко, обляна е в пот, или пък й е студено, позата й е неудобна и е изтръпнала. Жената, която се грижи за нея нощем, обикновено заспива, щом завърши телевизионната програма на испански. В такива случаи аз лягам при Паула и я притискам до гърдите си, като я нагласявам така, че да й е най-удобно, защото тя е по-висока от мен; започвам да се моля да й бъде изпратен покой, да почива в мистично спокойствие, да обитава рай от хармония и тишина, да намери онзи Бог, когото толкова търсеше през краткото си съществуване. Моля се за прозрение, с което да отгатвам потребностите й, и за помощ, за да й осигурявам удобства; така духът й необезпокояван ще може да се рее към мястото за срещи. Какво ли изпитва? Често е изплашена, трепереща, с изхвръкнали от орбитите очи, сякаш в плен на адски видения; друг път е безучастна и неподвижна, като че ли далечна. Животът е чудо и за нея той завърши внезапно, още докато тя устремно крачеше напред в младежки порив, без да й даде време за сбогуване, нито пък за равносметка. Поривът й беше прекъснат точно когато започваше да се пита за смисъла на нещата и така на мен остана поръката да намеря отговора. Понякога нощем бродя из къщата, подобно на тайнствените скунксове в мазето, които се качват и изяждат котешката храна, или подобно на духа на баба ми, която излиза от огледалото, за да разговаря с мен. Когато Паула заспи, се връщам в леглото и се сгушвам до гърба на Уили с очи, вперени в зелените цифри на часовника; часовете се нижат безкрайни, изчерпвайки настоящето и бележейки бъдещето. Би трябвало да пия от хапчетата на доктор Форестър, не зная защо ги съхранявам като съкровище, скрити в кошничката с писма от мама. В някои утрини дочаквам слънцето да изгрее зад големите прозорци в стаята на Паула; при всяко разсъмване светът се създава отново, небето се оцветява в оранжеви краски и нощната влага се издига над водата, обгръщайки пейзажа в дантела от мъгла, като в някоя нежна японска рисунка. Аз съм като сал без посока в море от мъка. През тези дълги месеци смъквах от себе си обвивка след обвивка, подобно на глава лук; промених се и вече не съм същата жена; дъщеря ми ми даде възможност да надникна вътре в себе си и да открия онези вътрешни пространства — празни, тъмни и необикновено спокойни, които никога преди това не бях изследвала. Това са свещени места и за да стигна до тях, трябва да премина през тесен път, изпълнен с препятствия, да победя зверовете в собственото си въображение, които се нахвърлят срещу мен. Когато ужасът ме парализира, затварям очи и се оставям с чувството, че се потапям в бурни води, чиито вълни яростно се разбиват. За няколко мига, които са като вечност, имам чувството, че умирам, но малко по малко осъзнавам, че въпреки всичко продължавам да живея, защото в жестокия водовъртеж има милостива цепнатинка, през която мога да дишам. Оставям се на течението, без да оказвам съпротива, и малко по малко страхът отстъпва. Плавайки, влизам в подводна пещера и оставам за малко в нея неподвижна, далеч от драконите на нещастието. Плача без сълзи, разкъсвана отвътре, както може би плачат животните, и тогава слънцето изгрява, пристига котката да търси закуската, дочувам стъпките на Уили в кухнята и ароматът на кафе изпълва къщата. Започва нов ден, подобен на всички останали дни.

Нова година. В този първи ден на 1981 пресметнах, че през август навършвам четирийсет години, а все още не съм направила нищо значително. Четирийсет години! Това е началото на преклонната старост и аз лесно си се представих седнала в люлеещ се стол да плета чорапи. Докато бях самотно и гневно малко момиче в дядовата къща, мечтаех за героични подвизи — да стана прославена актриса и вместо да си купувам кожи и бижута, да даря всичките си пари на сиропиталище; да открия ваксина срещу счупване на кости; с пръст да запуша отвора в някоя дига и да спася поредното холандско село. Мечтаех да съм Том Сойер или Сандокан, а след като прочетох Шекспир и включих трагедията в репертоара си, закопнях да бъда един от онези литературни герои, които след един изключителен живот умираха в последното действие. Мисълта да стана безименна монахиня ме осени много по-късно. По онова време се чувствах различна от братята си и от другите деца, не можех да гледам на света както останалите, струваше ми се, че предметите и хората добиваха прозрачност и че историите от книгите и сънищата бяха по-истински от действителността. Понякога ме връхлитаха мигновения на ужасяващо прозрение и ми се струваше, че съм способна да отгатна бъдещето или далечното минало много преди раждането ми, сякаш те съвпадаха и протичаха едновременно в едно и също пространство, и изведнъж, през малко прозорче, отварящо се за част от секундата, преминавах в друго измерение. В юношеските си години бих дала всичко, за да съм част от бандата на гръмогласни момчета, които танцуваха рокендрол и тайно пушеха, ала дори не направих опит, защото за мен нямаше съмнение, че не съм като тях. Чувството на самота, което влачех още от детството си, се изостри още повече, но се утешавах с неясната надежда, че съм белязана за необикновена съдба, която някой ден щеше да ми бъде разкрита. По-късно се потопих до шия в рутината на брака и на майчинството, в които се поизтриха нещастията и самотата от ранната ми младост, и забравих за величавите планове, които бях градила. Бях заета с работата си като журналист, с театъра и с телевизията; повече не се замислях за съдбата, докато военният преврат не ме сблъска брутално с действителността и не ме принуди да поема в друга посока. Годините на доброволно изгнание във Венецуела биха могли да бъдат определени с една дума, която ми тежеше като присъда — посредственост. На четирийсет години вече беше късно за изненади, срокът ми бързо изтичаше, единственото сигурно нещо беше лошото качество на моя живот и отегчението, ала гордостта ми пречеше да го призная. Уверявах майка си — която единствена се интересуваше, — че всичко е наред в чисто новия ми живот, че съм се излекувала от нещастната си любов благодарение на стоическа дисциплина, че имах сигурна работа и за пръв път в живота си правех спестявания, мъжът ми като че ли още беше влюбен в мен и семейството ми се беше върнало в руслото на нормалното съществуване — дори се обличах като безобидна учителка. Какво повече можех да искам? От шаловете с ресни, дългите поли и цветята в косите нямаше и следа — въпреки това понякога тайничко вадех тези неща от дъното на един куфар и се съзерцавах в огледалото, облечена с тях за няколко мига. Задушавах се в ролята си на разсъдлива буржоазка и ме изгаряха желанията от моята младост, но нямах никакво право да се оплаквам — веднъж вече бях поставила всичко на карта, бях загубила и животът ми предлагаше втора възможност — не ми оставаше нищо друго, освен да благодаря за късмета си. „Ти постигна истинско чудо, момичето ми, никога не съм мислила, че ще успееш да залепиш счупените късчета от брака и живота си“, ми каза веднъж мама с въздишка, която не изразяваше облекчение, и с тон, който ми се стори ироничен. Може би тя беше единствената, която се досещаше интуитивно за съдържанието на моята кутия на Пандора, ала нямаше смелост да я отвори. През този новогодишен ден на 1981 година, докато другите празнуваха с шампанско, а навън отекваха залпове от фойерверки, оповестявайки раждането на новата година, аз си поставих за цел да превъзмогна отегчението и смирено да се примиря с живота си, лишен от блясък, подобен на живота на почти всички останали хора. Реших, че не е толкова трудно да се откажа от любовта си, при положение че я бях заместила с благородното приятелство, свързващо ме със съпруга ми; че безсъмнено сигурната ми длъжност в гимназията е за предпочитане пред непостоянните приключения в журналистиката или в театъра и че трябва окончателно да се устроя във Венецуела, вместо да въздишам по една идеализирана родина на края на географията. Всичко това бяха разумни мисли, с положителност след двайсет или трийсет години, когато страстите ми угаснеха и когато нямаше дори да си спомням за злощастната си любов или за досадата, бих могла спокойно да се оттегля, продавайки акциите, които купувах от фирмата на Марилена. Моят разумен план едва издържа една седмица. На 8 януари се обадиха по телефона от Сантяго, за да ми съобщят, че дядо е много болен, и тази вест срина обещанията ми за добро поведение и ме запрати в неочаквана посока. Тата наближаваше сто години, беше заприличал на птичи скелет — полусакат и тъжен, ала с бистър ум. Когато прочете последната буква от „Енциклопедия Британика“, научи наизуст речника на Испанската кралска академия и престана да се интересува от чуждото злочестие в телевизионните сериали, разбра, че му е дошло времето да умре и реши да го стори с достойнство. Настани се на креслото с изтъркания си черен костюм и бастун между коленете и призова призрака на баба ми да му помогне в предсмъртния час, след като внучката му така лошо го беше измамила. През годините бяхме поддържали връзка посредством моите упорити писма и неговите спорадични отговори. Реших да му пиша за последен път и да му кажа, че може да си отиде в мир, тъй като аз никога нямаше да го забравя и възнамерявах да завещая спомена за него на децата си и на децата на моите деца. За да го изпробвам, започнах писмото с анекдот, свързан с леля Роса — първата му годеница, красавица с невиждана хубост, починала при тайнствени обстоятелства преди сватбата си, отровена погрешка или със зла умисъл, и чиято снимка в мек цвят на сепия неизменно стоеше на пианото вкъщи, усмихната в непомръкващата си прелест. Няколко години по-късно Тата се бе оженил за по-малката сестра на Роса — моята баба. Ала от първите редове друга воля узурпира писмото ми, отвеждайки ме надалеч от смътната семейна история, за да изследвам сигурната почва на художествената литература. В това пътешествие се оплетоха мотивите и се заличиха границите между истина и измислица, героите оживяха и започнаха да изискват от мен повече, отколкото собствените ми деца. С глава, витаеща в облаците, изкарвах двоен работен ден в гимназията — от седем сутрин до седем вечерта, и допусках катастрофални административни грешки; не зная как не се разорихме през онази година — проверявах счетоводните книги, учителите, учениците и учебните занятия с крайчеца на окото, а цялото ми внимание беше насочено към една найлонова чанта, в която носех страниците, стремително написани през нощта. Тялото ми изпълняваше функциите си като автомат, а умът ми беше потопен в света, раждащ се дума по дума. Прибирах се вкъщи, когато започваше да се стъмва, вечеряхме, вземах си душ и после сядах в кухнята или в трапезарията пред малка пишеща машина, докато умората не ме отведеше в леглото. Пишех без всякакво усилие, без да мисля, защото баба ми — ясновидката, ми диктуваше. В шест часа трябваше да ставам и да тръгвам отново за работа, ала тези кратки часове сън ми бяха достатъчни — бях като в транс, имах излишък от енергия, сякаш вътре в мен светеше запалена лампа. Семейството ми чуваше ударите на клавишите, гледаха ме как витая из небесата, ала никой нищо не попита — може би отгатнаха, че нямам отговор; аз наистина не знаех с точност какво правя, тъй като намерението да напиша писмо на дядо изчезна бързо, а аз не признавах, че съм се хвърлила в писането на роман, тази мисъл ми се струваше превзета. От повече от двайсет години се движех в периферията на литературата — журналистика, разкази, театър, телевизионни сценарии и стотици писма — ала не се бях осмелила да призная истинското си призвание; щеше да е необходимо да напиша три романа и те да излязат на няколко езика, за да започна във формулярите да попълвам „писателка“ в графата за професия. Разнасях книжата си навсякъде с мен от страх, че може да се изгубят или да стане пожар вкъщи — този куп листа, вързани с панделка, беше за мен като новородена рожба. Един ден, когато чантата много натежа, преброих петстотин страници — имаха толкова поправки, многократно нанасяни една върху друга с бяла коректурна течност, че някои от листата се бяха втвърдили като картон; други имаха петна от супа, или прикачени с тиксо допълнителни части, които се разгъваха като географски карти. Благословен да е компютърът, който днес ми позволява да поправям винаги на чисто. Нямаше на кого да пратя това обширно писмо, дядо не беше вече на този свят. Когато получихме известието за неговата смърт, изпитах нещо като радост — от дълги години насам той беше искал това да се случи; аз продължих да пиша с по-голяма увереност, защото този великолепен старец се беше събрал най-сетне с Меме и двамата четяха иззад рамото ми. Фантастичните коментари на баба ми и лукавият смях на Тата звучаха край мен всяка нощ. Епилогът беше най-труден — писах го няколко пъти, без да налучкам верния тон: или ставаше прекалено сантиментален, или звучеше като проповед, или пък като политически памфлет; знаех какво искам да кажа, но не знаех как да го изразя, ала и този път духовете ми дойдоха на помощ. Една нощ сънувах, че дядо ми лежи по гръб на леглото си, със затворени очи, както в онази ранна сутрин, когато влязох в стаята му, за да открадна сребърното огледало. В съня си аз повдигнах чаршафа, видях го, облечен в траур, с вратовръзка и обувки и разбрах, че е мъртъв; тогава седнах до него насред черните мебели в стаята му и му зачетох книгата, която току-що бях написала; колкото повече гласът ми напредваше във фабулата, дървото на мебелите изсветляваше, леглото се изпълваше със сини платна, а слънцето нахлуваше в стаята. Стреснах се и се събудих в три часа през нощта с готовото решение: Алба, внучката, пише историята на семейството до трупа на дядо си Естебан Труеба, докато очаква да съмне, за да го погребе. Отидох в кухнята, седнах на машината и за по-малко от два часа написах, без да се запъна, десетте страници епилог. Казват, че една книга никога не бива завършена, а авторът винаги се предава, победен; в този случай дядо ми и баба ми, смутени вероятно от това, че спомените им са били така изопачени, ме накараха да поставя думата „край“. Бях написала първата си книга. Не подозирах, че тези страници ще променят живота ми, ала усетих, че беше приключил един дълъг период на парализа и немота.

Завързах купчината листа със същата панделка, която бях използвала цяла година, и срамежливо ги дадох на майка ми — след няколко дни ме попита ужасена как се осмелявам да разкривам семейни тайни и да описвам баща си като дегенерат и то с истинското му фамилно име. В творението си бях въвела като герой френски граф с произволно избраното име Билбер. Предполагам, че съм го чула някъде, скътала съм го в някое забравено отделение на паметта си и създавайки образа, съм го нарекла така, без да си давам сметка, че съм използвала фамилното име по майчина линия на моя родител. В резултат на реакцията на мама се възродиха някои подозрения относно баща ми, които ме бяха измъчвали в детството. За да й угодя, реших да променя името и след като дълго търсих, намерих друго, също френско, но с една буква по-малко, за да може да се побере лесно на мястото на предишното име. Така успях да изтрия с коректурна течност Билбер в оригинала и да напиша на негово място Сатини — тази задача ми отне няколко дни, през които преглеждах страница по страница, поставях всеки лист на машината и се утешавах от тази занаятчийска дейност с мисълта, че Сервантес е написал „Дон Кихот“ в затвора с паче перо, на светлината на свещ и с единствената ръка, която му била останала. След нанесената поправка майка ми с въодушевление влезе в играта на художествена литература; участва в избора на заглавието „Къщата на духовете“ и даде великолепни идеи, някои касаещи дори спорния граф. Болното й въображение я накара да съчини измежду неприличните снимки, които колекционира този герой, една с „балсамирана лама, яхнала куца прислужничка“. Оттогава майка ми е редакторът и единственото лице, нанасящо поправки в книгите ми, понеже човек, способен да създаде нещо толкова извратено, заслужава пълното ми доверие. Тя настоя освен това книгата да бъде публикувана, свърза се с аржентински, чилийски и венецуелски издатели, разпрати писма наляво и надясно и не изгуби надежда, въпреки че никой не си направи труда да прочете ръкописа или да ни отговори. Един ден ни дадоха името на човек, който можеше да ни помогне в Испания. Аз не знаех, че съществуват литературни агенти; истината е, че както повечето нормални хора, не бях чела литературна критика и дори не подозирах, че книгите се анализират в университетите със същата сериозност, с която се изучават звездите на небосвода. Ако бях наясно с всичко това, не бих се осмелила да публикувам тези страници, окапани със супа и коректурна течност, които по пощата се озоваха на бюрото на Кармен Балселс в Барселона. Тази прекрасна каталонка, майчица осиновителка на почти всички големи латиноамерикански писатели от три десетилетия насам, отдели време да прочете ръкописа ми и няколко седмици по-късно ми се обади и ми съобщи, че е готова да стане мой литературен агент, като ме предупреди, че, при все че романът ми не е лош, това още нищо не означаваше — всеки можел да случи с първия си роман, ала едва вторият щял да докаже, че съм писателка. Шест месеца по-късно бях поканена в Испания за публикуването на романа. В деня преди отпътуването ми мама организира вечеря за семейството, за да ознаменуваме събитието. Когато дойде време за тостовете, чичо Рамон ми поднесе пакет и щом го отворих, пред очарованите ми очи се появи първият, прясно отпечатан екземпляр, с който той се беше сдобил благодарение на изкусните си еквилибристики на стар търговец, молейки издатели, мобилизирайки посланици от два континента и прибягвайки до дипломатическата поща, за да получа книгата навреме. Невъзможно е да опиша вълнението, което изпитах в онзи миг, само ще кажа, че никога повече не почувствах същото с други свои книги, с преводи на езици, които бях смятала за мъртви, или с адаптациите за кино и театър. Този екземпляр от „Къщата на духовете“ с розова ивица и жена със зелени коси дълбоко трогна сърцето ми. Заминах за Мадрид с книгата в скута си, изложена на показ за всеки, който пожелаеше да я погледне; придружаваше ме Майкъл, който се гордееше с подвига ми точно толкова, колкото и мама. И двамата влизаха в книжарниците и питаха за моята книга; кажеха ли им, че я нямат, вдигаха скандал; ако пък я имаха — отново скандал, защото не я били продали. Кармен Балселс ни посрещна на летището, загърната в лилаво кожено палто и с лилав копринен шал на врата, който се влачеше след нея като безжизнената опашка на комета. Разтвори ръце да ме прегърне и оттогава се превърна в мой ангел-хранител. Устрои банкет, за да ме представи на интелектуалния елит на Барселона, но аз бях толкова изплашена, че прекарах голяма част от вечерта в тоалетната. В онази вечер в дома й за пръв път видях цял килограм хайвер от Иран и супени лъжици до него на разположение на гостите — това беше напълно неоправдано фараоново разточителство, защото аз бях във всички случаи дребна риба, а тогава тя не е могла да подозира щастливата съдба на романа, но с положителност е била развълнувана от фамилното ми име и от провинциалния ми вид. Още помня първия въпрос от интервюто, което взе от мен най-прочутият литературен критик по онова време: „Бихте ли обяснили цикличния строеж на вашия роман?“ Сигурно съм го изгледала с кравешки поглед, понеже нямах и представа за какво ми говори, смятах, че само сградите имат строеж, а единствената цикличност в понятията ми беше свързана с луната и с моята менструация. Не след дълго най-добрите европейски издатели от Финландия до Гърция закупиха авторски права за превода и така книгата ми набра космическа скорост. Беше се случило онова рядко чудо, за което мечтае всеки писател, ала аз съумях да осъзная успеха едва година и половина по-късно, когато вече привършвах втория си роман, само за да докажа на Кармен Балселс, че съм писателка и да й покажа, че килограмът хайвер не е бил чиста загуба.

Продължих да работя по дванайсет часа на ден в гимназията, нямах смелост да напусна, тъй като възлизащият на милиони договор на Майкъл, подписан отчасти благодарение на течната магия на чистачката, се срина. Поради едно от онези така удивителни съвпадения, които приличат на метафора, професионалните му ангажименти рухнаха в деня, в който представях книгата си в Мадрид. На слизане от самолета на летището в Каракас ни посрещна съдружникът му с лошите новини — радостта от моя успех помръкна и бе заместена от буреносните облаци на неговото нещастие. Разобличения за корупция и подкупи в банката, финансираща строежа, принудиха правосъдието да се намеси; плащанията бяха замразени, а строителството — преустановено. Здравият разум задължаваше офисът да бъде затворен незабавно и да се спасят възможно най-много от средствата, но Майкъл реши, че банката е прекалено могъща, че са намесени достатъчно много политически интереси, за да е възможно конфликтът да се проточи дълго, и заключи, че ако успее да се задържи на повърхността за известно време, всичко щеше да се оправи и той отново щеше да има договор в ръцете си. Междувременно съдружникът му, по-вещ в правилата на играта, изчезна със своя дял от парите, като го остави без работа и затънал във все по-задълбочаваща се бездна от дългове. Тревогите изчерпаха Майкъл, но той не искаше да признае провала и депресията си и един ден припадна. Паула и Николас го отнесоха на ръце в леглото, а аз се опитах да го свестя с вода и шамари, както бях виждала по филмите. Впоследствие лекарят установи захар в кръвта и развеселен отбеляза, че при диабет кофите със студена вода не помагат. Припадъците на Майкъл продължиха от време на време и всички свикнахме с тях. Не бяхме чували думата порфирия и никой не свърза симптомите с това рядко нарушение на метаболизма; едва след три години, когато негова племенничка тежко се разболя и след месеци изтощителни изследвания лекарите от една американска клиника поставиха диагнозата и цялото семейство трябваше да се прегледа, открихме, че Майкъл, Паула и Николас страдат от това заболяване. По онова време бракът ни се бе превърнал в стъклено топче, което трябваше да третираме изключително внимателно, за да не се пръсне на парченца: спазвахме церемониално добрите обноски помежду си и упорито се насилвахме да продължаваме да сме заедно, при все че с всеки изминал ден нашите пътища се разделяха все повече и повече. Изпитвахме взаимно уважение и симпатия, но връзката ни тежеше върху плещите ми като торба с цимент — в кошмарите си вървях през пустиня, теглейки каруца, и на всяка крачка колелетата и стъпалата ми затъваха в пясъка. През това лишено от любов време намерих убежище в писането. Докато в Европа първият ми роман си проправяше път, аз продължавах да пиша нощем в кухнята в дома ни в Каракас, но при по-модерни условия — на електрическа машина. Започнах „За любовта и сянката“ на 8 януари 1983 година, защото този ден ми беше донесъл успех с „Къщата на духовете“, и така сложих начало на традиция, която поддържам и до днес и не се осмелявам да променя — винаги изписвам първия ред от моите книги на тази дата. В този ден гледам да съм сама и на тихо в продължение на дълги часове, нужно ми е много време, за да изхвърля от главата си уличния шум и да прочистя паметта си от житейската бъркотия. Запалвам свещи, за да призова музите и духовете закрилници, поставям цветя на бюрото си, за да прогоня скуката, а под компютъра поставям пълните съчинения на Пабло Неруда с надеждата, че чрез осмоза ще ме вдъхновяват — щом машините се инфектират с вируси, няма причина поетичният полъх да не ги освежава. Посредством тайна церемония подготвям ума и душата си, за да получа в транс първото изречение — така се открехва врата, която ми позволява да надникна отвъд и да доловя смътните очертания на историята, която ме очаква. През месеците, които ще последват, ще прекрача прага, за да изследвам онези пространства, и ако имам късмет, малко по малко героите ще оживеят, ще станат все по-завършени и истински и историята ще се разкрие пред мен. Не зная как и защо пиша, книгите ми не се раждат в главата ми, те биват заченати в утробата ми, те са своенравни създания със собствен живот, готови всеки миг да ми изменят. Не избирам темата, тя избира мен, работата ми се състои единствено в това да й посветя достатъчно време, самота и дисциплина, за да се напише сама. Така стана с втория ми роман. През 1978 година в Чили, в местността Лонкен, недалеч от Сантяго, бяха открити телата на петнайсет селяни, убити от диктатурата и скрити в изоставени пещи за вар. Католическата църква оповести за откритието и скандалът избухна преди властите да успеят да го потушат — за пръв път се намираха останките на изчезнали хора и разтрепереният пръст на чилийското правосъдие не можеше да не посочи въоръжените сили. Няколко карабинери бяха обвинени, изправени пред съд, осъдени за убийство по изключително жесток начин и сетне пуснати на свобода от генерал Пиночет по силата на указ за амнистия. Новината бе отпечатана в световната преса и така стигна до мен в Каракас. По онова време изчезваха хиляди хора в много краища на континента и Чили не беше изключение. В Аржентина майките на изчезналите организираха демонстрация на „Пласа де Майо“, носейки снимките на изгубените си деца и внуци; в Уругвай имената на затворниците бяха повече, отколкото хората в наличност. Случката от Лонкен ми подейства като пробождане в стомаха и болката не ме напусна в продължение на години. Петима мъже от едно и също семейства — Маурейра — бяха загинали, убити от карабинерите. Понякога карах разсеяно по някое шосе и изневиделица ме връхлиташе покъртителното видение на жените Маурейра, търсещи с години мъжете си, разпитващи напразно по затвори, концентрационни лагери, болници и казарми, подобно на още хиляди мъже и жени, които на други места също издирваха близките си. Те бяха имали по-голям късмет от останалите, поне бяха разбрали, че мъжете им са мъртви, бяха ги оплакали и се бяха помолили за тях, въпреки че не можеха да ги погребат, тъй като военните бяха завлекли останките им и взривили пещите за вар, така че да не се превърнат в място за поклонение и почит. Един ден тези жени минали покрай грубовати постройки, разглеждайки остатъците от вещи — ключове, гребен, парче от синя жилетка, косми, няколко зъба и казали: „Това е мъжът ми, това е брат ми, това е синът ми“. Винаги, когато мисля за тях, с жестока яснота ме връхлита споменът за онези времена в Чили, когато живях под тежкия покров на терора, на цензурата и автоцензурата, на доносите, полицейския час, войниците с боядисани лица, за да не бъдат разпознавани, автомобилите с тъмни стъкла на политическата полиция, арестите по улици, домове и офиси, моите тичания за подслоняване на преследвани в посолствата, безсънните нощи, когато укривахме някого под покрива си, примитивните стратегии за тайно извеждане на информация в чужбина и за събиране на средства за подпомагане на семействата на затворниците. Нямаше нужда да мисля за темата на втория си роман — жените от семейство Маурейра, майките от „Пласа де Майо“ и още милиони други жертви ме преследваха и ме караха да пиша. Историята на убитите от Лонкен беше пуснала корени в сърцето ми от 1978 година — оттогава бях събирала всички изрезки от вестници, които попадаха в ръцете ми, без да зная точно защо, тъй като тогава още не подозирах, че ще се насоча към литературата. През 1983 година разполагах с дебела папка с информация и имах откъде да черпя сведения, работата ми се сведе единствено до това да сплета нишките в здрава връв. В Чили можех да разчитам на приятеля си Франсиско, когото мислех да ползвам като прототип на главния герой. Едно семейство испански републиканци, които бяха емигрирали в Чили, щяха да бъдат прототип на семейство Леал, а две приятелки от женското списание, където бях работила преди, послужиха за вдъхновение на образа на Ирене. Густаво Моранте, годеникът на Ирене, бе почерпен от образа на един офицер от чилийската армия, който в един есенен предобед на 1974 година ме бе последвал на хълма Сан Кристобал. Бях седнала под едно дърво и съзерцавах Сантяго отвисоко заедно с швейцарското куче на мама, което обикновено извеждах на въздух, когато на няколко метра от мен спря автомобил, слезе мъж в униформа и пристъпи към мен. Вцепених се от паника, за миг си помислих да хукна да бягам, но веднага осъзнах, че всеки опит за бягство би бил безполезен, и, онемяла и разтреперена, изчаках мъжът да приближи. За моя изненада, офицерът не излая никаква заповед, а свали фуражката си, извини се, че ме притеснява и ме попита дали може да поседне до мен. Аз все още не смогвах да обеля дума, но се успокоих, като видях, че е сам — арестите винаги се извършваха от група военни. Беше мъж на около трийсет години, висок и добре сложен, с леко наивен израз на гладкото, ненабраздено от мимически линии лице. Долових мъката му, щом започна да говори. Каза ми, че знае коя съм, че е чел някои от статиите ми и че не му харесват, но телевизионното ми предаване му се струвало забавно; бил ме виждал често да се изкачвам на хълма и в онзи ден ме последвал, защото имал нещо да ми разкаже. Каза, че произхожда от силно религиозно семейство, бил практикуващ католик и като младеж обмислял възможността да постъпи в Семинарията, ала се записал във Военното училище, за да угоди на баща си. Скоро открил, че тази професия му харесва и с времето войската се превърнала в негов дом. „Готов съм да умра за родината, каза, но не знаех, колко е трудно да се убива за нея.“ И после, след дълга пауза, ми описа първия разстрел, как е трябвало да екзекутира един политически затворник, когото толкова били изтезавали, че не можел да се държи на крака и се наложило да го завържат за стол; как дал команда „огън“ в онзи заскрежен двор в пет часа сутринта и как след като утихнал грохотът от изстрелите, осъзнал, че мъжът бил жив и го гледал спокойно в очите, защото вече бил отвъд страха.

— Трябваше да се доближа до затворника, да опра дулото на пистолета до слепоочието му и да натисна спусъка. Кръвта опръска униформата ми… Не мога да изтрия това от душата си, не мога да спя, този спомен ме преследва.

— Защо ми го разказвате? — попитах го аз.

— Защото не ми е достатъчно, че го казах на моя изповедник, исках да го споделя с някой, който да може да го използва. Не всички военни сме убийци, както се говори, мнозина имаме съвест. — Изправи се, сбогува се с лек поклон, сложи фуражката си и си тръгна с автомобила.

Няколко месеца по-късно друг мъж, този път цивилен, ми разказа нещо подобно. „Войниците се целят в краката, за да принудят офицерите да дадат последния изстрел и да се оцапат с кръв“, ми каза. Пазих тези истории цели девет години на дъното на един кашон, записани на лист хартия, и накрая ми послужиха в „За любовта и сянката“. Някои критици окачествиха тази книга като сантиментална и прекалено политическа; за мен тя е пълна с вълшебство, защото ми разкри необикновената мощ на художествената литература. В бавния и мълчалив процес на писане влизам в състояние на проницателност, в което понякога успявам да вдигна завеси и да съзра невидимото, точно както правеше баба с нейната трикрака масичка. Няма нужда да споменавам всички предзнаменования и съвпадения по тези страници, достатъчно е само едно. При все че разполагах с изобилна информация, имах обширни празнини в историята, защото голяма част от военните процеси бяха тайни, а това, което бе публикувано в пресата, излизаше обезобразено от цензурата. Освен това бях много далеч и не можех да отида в Чили и да разпитам участниците в събитията, които описвах, както бих постъпила при други обстоятелства. Годините, през които се занимавах с журналистика, ме бяха научили, че при такива интервюта човек стига до ключа, до мотивите и емоциите в една история; нито едно библиографско изследване не може да замести сведенията от първа ръка, добити посредством разговор очи в очи. Написах романа през горещите нощи в Каракас с помощта на материалите от моята папка с изрезки, на няколко книги, на записи от „Амнисти Интернешънъл“ и на неуморните гласове на жените на изчезналите, които прекосяваха пространство и време, за да ми се притекат на помощ. Но така или иначе, трябваше да използвам въображението си, за да попълня празнините. Докато четеше оригинала, мама изрази възражения относно една част, която й се стори абсолютно недоказуема: героите пътуват в една нощ с мотоциклет по време на полицейския час към мина, затворена от военните; прекосяват хълма, влизат в забранена зона, отварят мината с кирки и лопати, намират труповете на убитите, правят снимки, връщат се с доказателствата и ги предават на кардинала, който нарежда да се отвори гробът. „Това е невъзможно, каза тя, никой не би поел такъв риск през онези тежки времена на диктатурата.“ „Не ми хрумва друг начин да реша сюжета, считай го за литературна измислица“, й отвърнах. Книгата бе отпечатана през 1984 година. Четири години по-късно бе премахнат списъкът на изгнаници, лишени от правото да се завърнат в Чили, и аз се почувствах за пръв път свободна да се върна в страната си и да гласувам в референдума, който в крайна сметка свали Пиночет от власт. Една вечер се звънна в къщата на мама в Сантяго и един мъж настоя да говори насаме с мен. В ъгъла на терасата ми разказа, че е свещеник, че от изповед научил за телата, погребани в Лонкен, че отишъл с мотора си по време на полицейския час, отворил забранената мина с кирка и лопата, снимал останките, занесъл доказателството на кардинала, който изпратил група свещеници, журналисти и дипломати да отворят тайния гроб.

— Никой не знае за това освен кардиналът и аз. Ако участието ми се беше разкрило, сега нямаше да говоря тук с вас, а също щях да съм изчезнал. Как научихте за това? — попита ме той.

— Нашепнаха ми го мъртвите — отвърнах, ала той не ми повярва.

Тази книга доведе Уили в моя живот и затова съм й благодарна.

Първите ми два романа доста се позабавиха, докато прекосят Атлантическия океан, но в крайна сметка пристигнаха в книжарниците в Каракас, някои хора ги прочетоха, излязоха положителни рецензии и това промени качеството на моя живот. Пред мен се откриха среди, до които не бях имала достъп, запознах се с интересни личности, от някои печатни издания пожелаха да им сътруднича, телевизионни продуценти ми се обадиха, отваряйки широко вратите си, но аз вече знаех колко несигурни са подобни обещания и не изоставих стабилната си работа в гимназията. Един ден в театъра до мен се приближи мъж с благ глас и грижливо школувано произношение и ме поздрави за първия ми роман, каза, че дълбоко го е трогнал, защото със семейството си живял в Чили по време на управлението на Салвадор Алиенде и бил свидетел на военния преврат. По-късно узнах, че през онези първи дни на безогледна бруталност дори го арестували, тъй като съседите, объркани от акцента му, решили, че е кубински агент, и го издали. Така започна моето приятелство с Илдемаро — най-значимото в живота ми, смесица от добро настроение и строги уроци. До него научих много неща — той ме напътстваше в това какво да чета, преглеждаше някои от писанията ми, говорехме за политика; когато мисля за него, ми се струва, че го виждам как, насочил показалеца си към мен, ми разяснява творбите на Бенедети^[7] или пък разсейва мъглата в моя мозък с веща социалистическа проповед. Това не е обаче единственият му образ: спомням си го също примрял от смях или пък почервенял от срам, когато с шеги сривахме достолепната му церемониалност. Направи ни част от семейството си и за пръв път от много години отново изпитахме топлотата на многобройно роднинско присъствие, неделните обеди бяха възобновени, децата ни се възприемаха като братовчеди и те имаха ключ за нашата къща, а ние — за тяхната. Илдемаро, който е лекар, но призванието му като че ли клони повече към културата, ни снабдяваше с покани за безброй събития, на които присъствахме, за да не го обидим. Отначало единствено Паула беше достатъчно храбра, за да се присмива в негово присъствие на свещените крави в изкуството; скоро всички последвахме примера й и сформирахме домашна театрална трупа, чиято цел беше да пародира културните събития и интелектуалните проповеди на нашия приятел, ала той бързо намери начин да направи на пух и прах нашите планове — превърна се в най-запаления член на трупата. Под негово ръководство представихме няколко спектакъла, които излязоха извън кръга на потърпевшите ни приятели. Имам предвид една беседа относно ревността, на която представихме изобретен от нас самите апарат за измерване на „нивото на ревност“ у жертвите на този страшен бич. Едно психиатрично дружество — не си спомням дали от последователи на Юнг или на Лакан — ни взе насериозно и ни покани да направим демонстрация. Така една вечер се озовахме в Института с нашата умопомрачителна беседа. Машината на ревността представляваше черен кашон със своенравни електрически крушки, които ту светваха, ту изгасваха, и блуждаещи стрелки, които отбелязваха цифри. Кашонът беше свързан посредством батерия и кабели с каска на главата на Паула, която храбро изпълняваше ролята на опитно зайче, докато Николас въртеше една манивела. Психиатрите внимателно слушаха и си водеха бележки, някои изглеждаха доста стъписани, но общо взето останаха доволни и на другия ден във вестника излезе научна рецензия за беседата. Паула оцеля след машината на ревността и толкова обикна Илдемаро, че започна да споделя с него най-съкровените си тайни, и за да му достави удоволствие, приемаше да изпълнява главните роли във всички спектакли на трупата. Сега Илдемаро често ми се обажда, за да пита за нея, изслушва подробностите мълчаливо и се опитва да ми вдъхне кураж, не надежда, защото той не храни такава. По онова време никой не предполагаше, че съдбата на дъщеря ми ще претърпи такъв жесток обрат, тогава тя беше красива двайсетгодишна студентка, блестяща и жизнерадостна, и нямаше нищо против да става за смях на сцената, ако Илдемаро я помолеше за това. Неуморната баба Хилда, която беше напуснала Чили, следвайки семейството си в изгнание, прекарваше половината си живот у дома и беше разкрила постоянно действащо шивашко ателие в нашата трапезария, където изработвахме костюмите и декорите. Майкъл охотно участваше, въпреки че здравето му и неговият ентусиазъм бяха променливи. Николас, който страдаше от сценична треска и се срамуваше от околните, завеждаше техническата част — осветление, звук и специални ефекти, и по този начин оставаше скрит зад кулисите. Постепенно по-голямата част от приятелите ни се включиха в трупата и не остана публика, ала подготвянето на представленията беше толкова забавно за актьорите и музикантите, че играта пред празна зала нямаше никакво значение. Домът ни се изпълни с хора, глъчка и смях, най-сетне имахме голямо семейство и се чувствахме добре в тази нова родина.

С родителите ми обаче съвсем не беше така. Чичо Рамон наближаваше седемдесетте и желаеше да се върне и да умре в Чили, както ни обясни с известен драматизъм, предизвиквайки мощен смях сред нас, защото ние знаем, че той е безсмъртен. Два месеца по-късно той си стегна куфарите и замина с мама за онази страна, където дълги години не беше стъпвал и където продължаваше да управлява същият генерал, както преди. Почувствах се осиротяла, страхувах се за тях, предчувствах, че никога повече няма да живеем в един и същи град и се подготвих да възобновя предишната рутина на ежедневно изпращаните писма. За изпроводяк организирахме шумно тържество с чилийски гозби и вина и с последното произведение на театралната трупа. С помощта на песни, танци, актьори и марионетки преразказахме бурния живот и тайната любов на мама и чичо Рамон, представени от Паула и Илдемаро, накичен с демонични изкуствени вежди. Този път имахме публика, защото присъстваха почти всички добри приятели, които ни бяха приели в тази топла страна. Почетно място заемаше Валентин Ернандес, чиито великодушни визи ни бяха отворили вратите на Венецуела. Тогава го видяхме за последен път; не след дълго почина от внезапна болест, оставяйки безутешни жена си и децата си. Беше един от онези любящи и грижовни патриарси, които подслоняват под закрилническото си крило всички свои близки. Трудно му беше да умре, защото не искаше да си тръгне и да остави семейството изложено на бурите на ужасяващите модерни времена, и в дъното на сърцето си вероятно мечтаеше да ги отведе със себе си. Една година по-късно вдовицата му събра дъщерите, зетьовете и внуците, за да честват годишнината от смъртта на съпруга й с радост, така както той би искал, и тръгнаха на пътешествие до Флорида. Самолетът се взриви във въздуха и от това семейство не остана никой, който да оплаква покойниците, нито пък да приема съболезнования.

През септември 1987 година в Испания излезе третата ми книга „Ева Луна“, написана на дневна светлина и на компютър в просторния кабинет на нова къща. Двете предишни книги убедиха моя литературен агент, че възнамерявам да се отдам сериозно на литературата, а на мен показаха, че си струва да рискувам и да напусна работа, за да се посветя на писане, при все че съпругът ми продължаваше да е в банкрут и още изплащахме дългове. Продадох акциите от гимназията и купихме голяма къща, кацнала на един хълм; е, вярно е, че беше малко порутена, но Майкъл я прекрои, превръщайки я в слънчево убежище, където имаше достатъчно място за гости, роднини и приятели и където баба Хилда можеше удобно да се настани с шивашкото си ателие, а аз — да се устроя в свой кабинет. На половината височина на хълма, в основите на къщата имаше светло мазе с вентилация — то беше толкова голямо, че в центъра на тропическата градина, която създадохме там, посадихме храста, заместил моите носталгични незабравки. Стените бяха покрити с отрупани с книги етажерки и единствената мебелировка се състоеше от огромна маса в центъра на помещението. Това бяха времена на големи промени. Паула и Николас бяха станали независими и амбициозни млади хора и учеха в университета, пътуваха сами и беше видно, че вече не се нуждаят от мен, но при все това съучастничеството между трима ни остана живо. След като приключи любовта й с младия сицилианец, Паула задълбочи изучаването на психологията и сексуалността. Кестенявата й коса стигаше до кръста, не използваше грим и подчертаваше девическия си вид с дълги бели памучни поли и сандали. Работеше като доброволка в най-проблемните и крайни квартали, там, където след залез-слънце дори и полицията не припарваше. По онова време насилието и престъпността в Каракас бяха нараснали неимоверно много, нашата къща на няколко пъти беше ограбвана, бродеха ужасни слухове за деца, отвлечени по търговски центрове с цел да им бъде изтръгната роговицата и продадена на очни банки; за жени, изнасилени на места за паркиране; за хора, убити само за да им бъде откраднат часовникът. Паула излизаше с малката си кола, с раница с книги на гръб, а аз треперех за нея. Хиляди пъти я молих да не се пъха в онези пущинаци, ала тя не ме слушаше, защото се чувстваше защитена от добрите си намерения и смяташе, че там всички я познават. Беше с проницателен ум, ала беше съхранила същевременно чувствителността си на малко момиче; същата жена, която в самолета научаваше наизуст плана на град, в който кракът й не беше стъпвал, наемаше кола на летището и без колебание стигаше до хотела, или която за четири часа беше в състояние да подготви курс по литература, за да мога аз да блесна в някой университет, припадаше, когато я имунизираха, или пък трепереше, обезумяла от страх, пред филм за вампири. Използваше мен и Николас за психологическите си експерименти и така установи, че брат й притежава интелектуално равнище близко до гениалността, но затова пък майка й непоправимо страда от забавено развитие. Повтори теста с мен няколко пъти, ала с непроменен резултат — интелектуалният ми коефициент си остана доста незадоволителен. Добре поне, че не се опита да изпробва върху нас спомагателните материали от семинарите по сексуалност.

С „Ева Луна“ най-сетне осъзнах, че литературата е моят път и за пръв път се осмелих да изрека: аз съм писателка. Когато седнах пред компютъра, за да започна книгата, не го сторих както при предишните две книги, изпълнена с извинения и съмнения, а съзнателно и волево и дори с известна доза надменност. „Ще напиша роман“, произнесох на глас. После включих компютъра и без повече колебания, изстрелях първото изречение: „Казвам се Ева, което означава живот…“

Мама дойде да ни посети в Калифорния. Едва я познах на летището — приличаше на прабаба от порцелан: облечена в черно старица с треперлив глас и лице, измъчено от мъка и умора след двайсетчасовото пътуване от Сантяго. Разплака се, когато ме прегърна, и не спря да плаче през целия път, но щом стигнахме у дома, отиде в банята, взе си душ, облече се във весели цветове и слезе усмихната да поздрави Паула. Сепна се, като я видя, въпреки че очакваше да я намери по-зле — все още е жив в паметта й образът на нейната любима внучка такава, каквато беше преди. „Момичето е в преддверието на рая, госпожо, заедно с бебетата, издъхнали преди да бъдат кръстени, и с други души, спасени от чистилището“, опита се да я утеши една от болногледачките. „Каква загуба! Боже мой, каква загуба!“, често си шепне мама, ала никога пред Паула, защото сигурно мисли, че може да я чуе. „Не й предавайте вашата мъка и вашите желания, госпожо, я предупреди доктор Шима, предишният живот на внучката ви е приключил, сега тя живее в друга съзнателност.“ Както можеше да се очаква, мама се влюби в доктор Шима. Той е мъж с неопределена възраст, тялото му е износено, ръцете и лицето — млади, има буйна тъмна коса, носи ластични тиранти и панталоните му са вдигнати до подмишниците, леко накуцва, като ходи, и се смее с дяволито изражение като на дете, уловено Да прави пакост. Двамата се молят за Паула — тя с християнската си вяра, а той — с будистката. При мама става дума за тържество на надеждата, а не на опита, тъй като от седемнайсет години се моли на Бог генерал Пиночет да си отиде от този свят, а той не само че е в цветущо здраве, а и продължава да развява байрака в Чили. „Бог забавя, ала не забравя, отвръща ми тя, когато й напомням за това, Пиночет е пътник, повярвай ми.“ Всички сме пътници от момента на раждането си, умираме бавно ден след ден. Следобед тази иронична баба сяда с плетиво до внучката си и й говори, без да обръща внимание на леденото мълчание, в което потъват нейните слова; говори й за миналото, разказва й последните клюки, разправя й за своя живот и понякога й пее доста фалшиво химн на Мария — единствената песен, която помни докрай. Вярва, че от леглото си Паула върши незабележими чудеса — кара ни да израснем и ни сочи пътя на състраданието и мъдростта. Страда за нея и страда за мен — двойна и неизбежна болка.

— Къде е била Паула преди да дойде на този свят чрез мен? Къде ще отиде, когато умре?

— Паула вече е в Бог. Бог е това, което обединява всичко, което поддържа тъканта на живота, това, което ти наричаш любов — отвърна мама.

Ернесто се отби, използвайки едноседмична отпуска. Все още хранеше илюзии, макар и неголеми, че жена му ще се възстанови достатъчно, за да заживеят отново заедно. Представяше си, че ще се случи чудо и че тя изведнъж ще се събуди с дълга прозявка, ще потърси ръката му и ще попита какво е станало с предрезгавял от бездействие глас. „Лекарите често грешат, а умът е неизследвана област“, ми каза той. Въпреки това, този път не влезе стремително да я види, а предпазливо, сякаш уплашен. Бяхме я сресали и облекли с дрехите, които той й беше донесъл при предишно свое посещение. Прегърна я извънредно нежно, а в това време болногледачките, трогнати, избягаха в кухнята; ние с мама пък потърсихме убежище на терасата. През първите дни прекара часове, наблюдавайки внимателно реакциите на Паула и търсейки проблясък на интелект, но постепенно се отказа; видях как се свива, смалява и как оптимистичният заряд при пристигането му се превърна в мрака, който е обгърнал всички ни. Подметнах му, че Паула вече не е негова съпруга, а духовна сестра, че не бива да се счита обвързан с нея, но той ме изгледа, като че ли вършех светотатство. Последната вечер се прекърши и най-сетне осъзна, че нямаше да се случи чудото, способно да му върне вечната любима, и че колкото и да търсеше, нямаше да открие нищо в бездната на празните й очи. Събуди се ужасен от страшен сън и в тъмното дойде до моята стая, разтреперан и облян в пот и сълзи, да ми го разкаже:

— Сънувах, че Паула се изкачва по дълга телескопична стълба и щом стигна горе, се хвърли, без аз да мога да я задържа, потапяйки ме в отчаяние. После я видях мъртва на една маса и там тя остана непроменена дълго време, а животът за мен продължаваше да тече. Малко по малко започна да слабее и да й пада косата; изведнъж се изправи и понечи да ми каже нещо, но аз я прекъснах, укорявайки я, че ме е изоставила. Тя отново заспа на масата; променяше се все повече и повече, но не умираше напълно. Накрая си дадох сметка, че единственият начин да й помогна, бе да разруша тялото й, взех я в ръце и я положих в огъня. Тя се превърна в пепел, която аз с шепи разпръснах в една градина. Духът й се появи след това, за да си вземе сбогом със семейството, накрая дойде и при мен, каза, че ме обича, и веднага след това започна да изчезва…

— Остави я да си тръгне, Ернесто — помолих го аз.

— Щом ти можеш да се разделиш с нея, аз също ще мога — каза той.

Тогава се замислих, че от незапомнени времена жените са губели децата си — това е най-древната и най-неизбежна болка на човечеството. Не съм единствена, почти всички майки минават през това изпитание; сърцето им се къса, но те продължават да живеят, защото трябва да закрилят и обичат оставащите. Само една привилегирована група жени в последно време и в развитите държави, където здравеопазването е достъпно за онези, които могат да си платят, могат да са уверени, че всичките им деца ще стигнат зряла възраст. Смъртта непрекъснато дебне. С Ернесто отидохме в стаята на Паула, затворихме вратата и насаме импровизирахме кратък ритуал за прощаване. Казахме й колко много я обичаме, припомнихме си прекрасните години, изживени заедно, и я уверихме, че завинаги ще остане в нашата памет. Обещахме й, че ще бъдем с нея до сетния й миг на този свят и че отново ще се срещнем в отвъдното, защото всъщност не съществува раздяла. „Умри, любима“, помоли я Ернесто, коленичил до леглото. „Умри, дъще“, добавих мълком аз, защото от гърлото ми не излезе глас.

Уили твърди, че говоря и вървя, спейки, но не е така. Нощем бродя боса и мълчалива из къщата, за да не смущавам духовете и скунксовете, които тайно идват, за да изядат храната на котката. Понякога се озоваваме лице в лице и те повдигат красивите си раирани опашки, подобно на космати пауни, и ме зяпват с разтреперани муцунки, но сигурно са свикнали с присъствието ми, защото досега не са пуснали зловонната си струя из къщата, а само в мазето. Не съм сомнамбул, просто съм измъчена. „Вземи си хапче и се опитай да си отдъхнеш за няколко часа, моли ме Уили изтощен, трябва да отидеш на психиатър, обсебена си, от толкова мисли за Паула започват да ти се привиждат неща.“ Повтаря ми, че дъщеря ми не идва в нашата стая нощем, че това не е възможно, тя не може да се движи, това са само кошмари като толкова други, които ми се струват по-истински от действителността. Кой знае… Може пък да съществуват други пътища за духовно общуване, не само сънищата, и в своята ужасна безпомощност Паула да е открила начин да ми говори. Сетивата ми са се изострили и забелязвам невидимото, но не съм луда. Доктор Шима ме разбира, твърди, че Паула го напътства. Вече свърши тримесечният срок и изчезнаха психолечителите, хипнотизаторите, ясновидците, медиумите, сега само доктор Форестър и доктор Шима се грижат за нея. Понякога той медитира няколко минути край леглото й, друг път задълбочено я преглежда, поставя й игли, за да облекчи костите й, дава й китайски лекарства, след това сяда с мен на чаша чай и говорим без преструвки, защото никой не ни чува. Осмелих се да му разкажа, че Паула идва нощем, и това не го учуди, каза ми, че на него също му говори.

— Как ви говори, докторе?

— Сутрин ме събужда гласът й.

— Как знаете, че това е нейният глас? Никога не сте го чували…

— Понякога я виждам ясно. Посочва ми болезнените места, казва ми да сменя лекарството, моли ме да помогна на майка й в това изпитание, знае колко много страдате. Паула е много изморена и иска да си върви, но тя е силна по природа и може още дълго да живее.

— Колко дълго, доктор Шима?

Извади от вълшебното си куфарче кадифена торбичка с пръчици И Чинг^[8], вглъби се в тайна молитва, удари ги няколко пъти и ги хвърли на масата.

— Седем…

— Седем години?

— Или месеци, или седмици, не зная. И Чинг не уточнява…

Преди да си тръгне, ми даде мистериозни треви, смята, че тревожността срива защитата на организма и на ума и че съществува пряка връзка между рака и тъгата. Доктор Форестър също ми предписа нещо против депресията — прибрала съм флакона в панерчето с писма от мама, скрито заедно със сънотворните таблетки, защото реших да не постигам облекчение с лекарства — трябва да измина този път с кървящо сърце. Картините от раждането на Селия често изникват пред очите ми, виждам я запотена, разкъсвана от усилие, хапеща устните си стъпка по стъпка през дългото изпитание, без успокоителни, ведра и в съзнание, помагаща на дъщеря си да се роди. Виждам я в сетното й усилие, разтворена като рана, когато се показва главата на Андреа, чувам тържествуващия й вик и риданието на Николас, отново долавям всеобщото щастие в свещения покой на стаята, в която сега спи Паула. Може би странната болест на дъщеря ми е като това раждане — трябва да стисна зъби и да устоя храбро, знаейки, че мъчението няма да трае вечно, някой ден ще свърши. Как? Единствено чрез смъртта… Дано на У или му стигне търпението да ме чака, пътеката може да е много дълга, може да продължи седем години, според И Чинг; трудно е да се запази здрава любовта при тези условия, всичко се е съюзило срещу нашата близост, бродя с изтощено тяло и отсъстваща душа. Уили не знае как да ми помогне, а и аз не зная какво да поискам от него; не се осмелява да се доближи прекалено много от страх да не ме притесни, а същевременно не иска да ме оставя сама; според прагматичното му мислене най-подходящо би било да настаним Паула в болница и да се опитаме да продължим да живеем нашия живот, но не споменава тази алтернатива пред мен, защото знае, че тя непоправимо би ни разделила. „Бих искал да снема този товар от плещите ти и да го понеса на моите, нали са по-големи“, ми казва отчаяно, но той самият достатъчно е теглил. Дъщеря ми бавно отпада в ръцете ми, а неговата се самоубива с наркотици в най-долнопробните квартали от другата страна на залива; може да умре преди моята от свръхдоза, прободена с нож или от спин. Големият му син се скита като просяк по улиците, отдаден на дребни кражби и непочтена търговия. Звънне ли нощем телефонът, Уили скача от леглото със спотаено предчувствие, че трупът на дъщеря му лежи в някоя канавка край пристанището, или че гласът на някой полицай ще го уведоми за поредното престъпление, извършено от сина му. Сенките от миналото непрекъснато го дебнат и притискат толкова често, че вече и най-лошите вести не могат да го прекършат — свлича се на колене, ала на другата сутрин отново се изправя. Често се питам как се озовах сред тази мелодрама. Майка ми го отдава на вкуса ми към кръвожадни истории, смята, че точно с това Уили ме привлича така силно; друга жена на мое място би побягнала яко дим при вида на такава несрета. Когато се запознахме, той не скри, че животът му е истински хаос, от самото начало разбрах, че децата му са престъпници, научих за дълговете и за обърканото му минало, но с неудържимата самонадеяност на току-що усетената любов реших, че никакви препятствия няма да са в състояние да ни победят.

Трудно е човек да си представи двама мъже по-различни от Майкъл и Уили. В средата на 1987 година моят брак се беше изчерпал напълно, отегчението завинаги се беше настанило между нас и за да не се събуждаме по едно и също време в едни и същи чаршафи, аз се върнах към предишния си навик да пиша нощем. Потиснат, безработен и затворен вкъщи, Майкъл преживяваше труден период. За да избегна постоянното му присъствие, понякога излизах и се изгубвах в плетеницата от магистрали в Каракас. Борейки се с трафика, намерих решение за доста сцени в „Ева Луна“ и ми хрумнаха други истории. В едно паметно задръстване, където прекарах заклещена в колата няколко часа на горещина като от разтопено олово, написах на един дъх „Две думи“ на гърба на чековете си — нещо като алегория на омайващата мощ на повествованието и езика, която не след дълго ми послужи за основа на сборник разкази. Въпреки че за пръв път се чувствах сигурна в необикновения занаят на писането — с двете си предишни книги имах чувството, че поради катастрофа съм се приземила в лепкаво тресавище, „Ева Луна“ се пишеше сама, почти против волята ми. Нямах контрол над тази безумна история, не подозирах накъде вървя, нито как ще я завърша; в един момент бях на път да убия всички герои в ожесточена престрелка, за да се измъкна от затруднението и да се освободя от тях. На всичко отгоре на средата на пътя се оказах без главен мъжки персонаж. Бях планирала всичко, за да могат Ева Луна и Уберто Наранхо — две клети деца сирачета, оцеляващи на улицата и израствайки в успоредни пътеки, да се влюбят един в друг. Към средата на книгата очакваната среща се получи, но когато се прегърнаха, стана ясно, че той се интересува единствено от революционната си дейност и е доста непохватен любовник; Ева заслужаваше повече, тя сама ми го съобщи и нямаше начин да я убедя в противното. Попаднах в задънена улица с героиня, чакаща отегчено, докато седнал до леглото, героят смазваше пушката си. По онова време трябваше да замина за Германия на турне за представяне на книгите ми. Кацнах във Франкфурт и оттам обиколих страната с кола и с припрян шофьор, който летеше по заледените пътища със самоубийствена скорост. Една вечер в един северен град след беседата към мен приближи някакъв мъж и ме покани да изпием по една бира, защото имал да ми разказва някаква история, според собствените му думи. Докато навън валеше, ние седнахме в малко бистро, където едва можехме да различим лицата си в тъмнината и цигарения дим, и непознатият ми разкри своето минало. Баща му бил офицер от нацистката армия, безсърдечен мъж, който малтретирал жена си и децата си, на когото войната дала възможност да разгърне най-животинските си инстинкти. Разказа ми за по-малката си, бавноразвиваща се сестра и за това как бащата, проникнат от расово високомерие, никога не я приел и принудил да живее на четири крака в мълчание под една маса, покрита с бяла покривка, за да не я вижда. Отбелязах си на салфетка всичко това и още много истории, които непознатият ми поднесе в дар през онази вечер. Преди да се разделим, го попитах дали мога да използвам този материал, а той отвърна, че точно затова ми го бил разказал. Когато се върнах в Каракас, пренесох съдържанието от салфетката на компютъра и пред мен се извиси в цял ръст Ролф Карле — австрийски фотограф, който се превърна в главен герой на романа и зае мястото на Уберто Наранхо в сърцето на Ева Луна.

В една топла юнска утрин в Каракас, от онези, в които бурята по хълмовете отрано започва да се надига, Майкъл слезе в кабинета ми в мазето и ми донесе пощата, докато аз се лутах, изгубена в амазонската джунгла с Ева Луна, Ролф Карле и техните сподвижници в приключението. Когато чух вратата, вдигнах поглед и съзрях непозната фигура да прекосява голото пространство на помещението — висок и слаб мъж с посивяла брада и очила, с отпуснати рамене и плътен ореол от крехкост и меланхолия. Трябваха ми няколко секунди, докато разпозная съпруга си, и тогава разбрах колко много сме се отчуждили; потърсих в паметта си жаравата от самоуверената ни любов, когато бяхме двайсетгодишни, ала не можах да открия дори пепел — единствено тежестта на незадоволени очаквания и досада. Провидя ми се едно безплодно бъдеще, когато ден след ден щях да остарявам до този мъж, към когото вече не изпитвах нито възхищение, нито желание, и усетих от дъното на съществото ми да се надига разбунтувай рев. В този момент думите, премълчавани години наред с желязна дисциплина, излязоха от устата ми с глас, който едва познах като свой.

— Не издържам повече, искам да се разделим — казах, без да се осмеля да го погледна в очите, и щом изрекох това, изчезна тъпата болка на изтощен вол, която дълги години бе смазвала плещите ми.

— От известно време те усещам някак далечна. Предполагам, че вече не ме обичаш и че трябва да помислим за раздяла — изговори неясно той.

— Няма какво толкова да се мисли, Майкъл. Веднъж казано, добре е да го направим още днес.

Така и сторихме. Извикахме децата, обяснихме им, че сме престанали да се обичаме като двойка, въпреки че приятелството ни си оставаше непокътнато, и ги помолихме за помощ относно практическите подробности по разтурване на общия дом. Николас почервеня, както обичайно, когато се мъчи да овладее силни чувства, а Паула се разплака от мъка по баща си, когото винаги бе защитавала. По-късно разбрах, че това не е било изненада за двамата, от дълго време го очаквали. Майкъл изглеждаше парализиран, но мен ме обзе трескава деятелност, започнах да вадя чаши и чинии от кухнята, дрехи от гардеробите, книги от етажерките, а после излязох да купя тенджери, кафеварка, завеси за баня, лампи, продукти и дори цветя, за да го настаня другаде; преливах от енергия и в шивашкото ателие се захванах от парчета плат да съшивам покривка за легло, която е при мен и до днес като възпоменание за онези френетични часове, решили втория етап в моя живот. Децата разделиха притежанията ни, написаха прост договор на лист хартия и четиримата се подписахме без церемонии, нито свидетели. Сетне Паула намери апартамент за баща си, а Николас — камион, за да бъде пренесено половината от имуществото. За няколко часа развалихме двайсет и девет годишна любов и двайсет и пет годишен брак без тряскане на врати, без обвинения и адвокати, само с няколко неизбежни сълзи, защото въпреки всичко бяхме привързани един към друг и мисля, че това продължава в известен смисъл и досега. Вечерта се изви бурята, която цял ден се беше задавала — един от онези оглушителни тропически дъждове с гръмотевици и светкавици, които превръщат Каракас в зона на природни катаклизми, задръстват каналите, наводняват улиците, движението заприличва на гигантски змии от спрели автомобили, а калта заличава бедните квартали по хълмовете. Когато камионът на развода най-сетне се изгуби, следван от колата с децата ми, които отидоха да настанят баща си в новото жилище, и аз останах сама, отворих вратите и прозорците, за да нахлуят вятърът и водата и да пометат и измият миналото; започнах да танцувам и да се въртя като обезумял дервиш, плачейки от мъка по всичко изгубено и смеейки се от облекчение заради всичко спечелено; навън звучеше песента на щурците и крякането на жабите, а вътре по пода се изсипваше дъждовният порой; бурята влачеше мъртви листа и птичи пера във вихрушка от сбогувания и освобождение.

Бях на четирийсет и четири години — предполагах, че оттук нататък съдбата ми беше да остарявам сама и очаквах да сторя това с достойнство. Обадих се на чичо Рамон и го помолих да уреди формалностите по разтрогването на брака в Чили — лека процедура, ако има взаимно съгласие, ако се плати на адвокат и човек намери двама приятели, готови да лъжесвидетелстват. Избягвайки обяснения и желаейки да заглуша чувството за вина, приех да изнеса поредица от беседи, които ме отведоха от Исландия до Пуерто Рико, минавайки междувременно през дузина градове в Съединените щати. При подобно климатично разнообразие имах нужда от всичките си дрехи, но аз реших да взема само най-необходимото: кокетството изобщо не съответстваше на настроението ми, чувствах се безапелационно заседнала в една лишена от страст зрялост и затова с приятна изненада установих, че не липсват ухажори, когато една жена е свободна. Написах документ от три страници, по силата на който се отричах от друг документ, подписан в Боливия, където обвинявах чичо Рамон, че по негова вина няма да позная мъж, и му го изпратих в Чили с препоръчана поща. Понякога е справедливо човек да се признае за победен… През тези два месеца се радвах на прегръдките на един поет от Рейкиявик, които доста наподобяваха тези на полярна мечка; на компанията на млад мулат през горещите нощи в Сан Хуан и на други паметни срещи. Изкушавам се да измисля необуздани ритуали за еротизъм, за да украся спомените си, както, предполагам, правят мнозина, но на тези страници се опитвам да бъда честна. На моменти ми се струваше, че докосвам душата на любовника и дори започвах да мечтая за по-задълбочена връзка, ала на следващия ден се качвах на самолета и екзалтацията се разсейваше в облаците. Изморена от бързопреходни целувки, последната седмица реших да се концентрирам върху работата си — та нали толкова хора живеят в целомъдрие. Не подозирах, че в края на това зашеметяващо пътуване ме очакваше Уили и животът ми щеше да поеме в друга посока — поличбите претърпяха пълен провал.

В един град в Северна Калифорния, където изнесох предпоследната си беседа, изживях един от онези претенциозни флиртове, които дават материал за долнопробни любовни романи, от онези, дето бях превеждала в младостта си. Уили беше чел „За любовта и сянката“, героите болезнено го вълнуваха и той мислеше, че е намерил в тази книга любовта такава, каквато я желаеше, но все не успяваше да я срещне. Предполагам, че не е знаел къде да я търси — на нашата първа среща ми разказа свенливо, че по онова време давал обявления по вестниците в търсене на партньор. И досега от някой кашон току изпада отговор на негова обява; сред всички тези отговори особено изпъква почти нереалният портрет на гола жена, около която в стегната прегръдка се е увила боа; отдолу без никакъв допълнителен коментар се мъдри телефонен номер. Въпреки влечугото, а може би точно заради него, Уили си направил труда да шофира два часа, за да се запознае с мен. Една от университетските преподавателки, която беше между организаторите на беседите, ми го представи като последния хетеросексуален ерген в Сан Франсиско. След беседата вечерях с една група около кръгла маса в италиански ресторант: той седеше срещу мен с чаша бяло вино в ръка, безмълвен. Признавам, че аз също изпитах любопитство към този американски адвокат с аристократичен вид и копринена вратовръзка, който говореше испански като мексикански бандит и имаше татуировка на лявата си китка. Беше пълнолуние и кадифеният глас на Франк Синатра пееше Strangers in the Night, докато ни сервираха равиоли; това е детайл, забранен в литературата — никой не би се осмелил да събере пълнолунието и Франк Синатра в една и съща книга. Проблемът с художествената литература е, че тя трябва да звучи достоверно, в замяна на това самата действителност рядко е такава. Не мога да си обясня какво привлече Уили, в чието минало изобилстват високите руси жени; аз бях привлечена от историята му. А също и — защо да не си призная — от смесицата между финес и грубост, от силния му характер и от една скрита нежност, която интуитивно долових благодарение на манията си да наблюдавам хората, за да ги изобразявам сетне в книгите си. В началото той не говореше много, задоволи се да ме гледа от отсрещната страна на масата с непроницаемо изражение. След салатата го помолих да ми разкаже живота си — трик, който ми спестява усилията да водя разговор: събеседникът се разпростира в разкази, а умът ми броди из други светове. В този случай обаче не беше нужно да се преструвам, че ми е интересно — едва започнал да говори, осъзнах, че бях попаднала на рядък скъпоценен камък, високоценен от писателите: животът на този човек беше истински роман. Доказателствата, които ми даде през двата часа, прекарани на вечерята, събудиха ненаситно любопитство в мен; през нощта в хотела не можах да мигна, нужно ми беше да узная повече. Късметът беше с мен и на другия ден Уили ме откри в Сан Франсиско — последната спирка от моето турне — и ме покани да се полюбувам на залива от една височина и да вечерям в дома му. Представих си романтична среща в модерен апартамент с изглед към Голдън Гейт, с кактус на вратата, с шампанско и пушена сьомга, но нямаше нищо такова — животът и домът му приличаха на останки от корабокрушение. Взе ме със спортна кола, където едва се побираха двама души и човек пътуваше с колене, залепени за ушите, а задникът му се влачеше по асфалта; беше мръсно, с животински косми, сплескани консервени кутии от безалкохолни напитки, заприличали на вкаменелости пържени картофки и оръжия играчки. Разходката до върха на планината и величествената гледка на залива дълбоко ме разтърсиха, но си помислих, че не след дълго нищо няма да си спомням — виждала бях прекалено много пейзажи и нямах намерение да се връщам в западните части на Съединените щати. Спуснахме се по път с много завои и големи дървета, заслушани в концерт по радиото. Изпитах усещането, че съм изживявала този момент и преди, че съм била многократно на това място, че съм част от него. Сетне разбрах защо: Северна Калифорния прилича на Чили — същите стръмни брегове, възвишенията, растителността, птиците, разположението на облаците в небето.

Едноетажната му къща, измито сива на цвят, беше на самия бряг. Единственото й очарование се състоеше в разбит вълнолом, където се полюшваше лодка, превърната в гнездо на чайки. Посрещна ни синът му Харли — десетгодишно момче, толкова хиперактивно, че приличаше на душевноболен — плезеше ми се и в същото време риташе вратите и изстрелваше гумени снаряди с оръдие. На една полица видях грозни украшения от кристал и порцелан, почти нямаше мебели, ако не се смятат тези в трапезарията. Обясниха ми, че коледната елха се подпалила и мебелировката обгоряла, тогава забелязах, че от тавана още висяха коледни топки, оплетени в десетмесечни паяжини. Предложих да помогна на домакина си да приготвим храната, ала се почувствах изгубена в препълнената с всевъзможни уреди и играчки кухня. Уили ме представи на останалите обитатели на къщата — на големия му син, който по някакво рядко съвпадение беше роден в същия ден и същата година като Паула и който беше толкова дрогиран, че едва си повдигна главата; правеше му компания момиче в същото състояние; на българския емигрант с малката си дъщеря, които похлопали за подслон за една нощ и останали завинаги, и на Джейсън, доведения син, когото Уили прибрал след развода си с майка му — единственият, с когото можах да установя човешко общуване. По-късно разбрах за съществуването на дъщеря, затънала в хероин и проституция, която съм виждала единствено в затвора или в болницата, където тя често се озовава. Три сиви мишки със сдъвкани и кървящи опашки безжизнено лежаха в клетка, а няколко рибки в несвяст плаваха в мътните води на аквариум; имаше и едно едро куче, което се изпика в салона и сетне весело заприпка към морето, а щом дойде време за десерта, се върна, влачейки разлагащия се труп на някаква птица. Едва не побегнах към хотела, ала любопитството ми надделя над паниката и останах. Докато българинът гледаше футболен мач по телевизията и дъщеря му спеше на коленете му, а наркоманите похъркваха в частния си рай, Уили свърши цялата работа — сготви, зареди пералнята с купища дрехи, нахрани многобройните гадинки, изслуша търпеливо една сюрреалистична история, която Джейсън току-що беше написал и ни прочете на глас, и приготви банята на по-малкия си син, който на десет години не можеше да се справи сам. Никога преди не бях виждала баща да изпълнява функциите на майка и това ме развълнува много по-силно, отколкото исках да призная; почувствах се раздвоена между нормалното отблъскване, което това побъркано семейство събуждаше в мен, и опасното омайване от мъж с призвание за майчинство. Може би през онази нощ започнах в ума си да пиша „Безкрайният план“. На другия ден той отново ми се обади — взаимното привличане беше очевидно, но ние разбирахме, че това чувство нямаше бъдеще, защото освен всички явни неудобства — деца, талисмани, език, културни различия и начин на живот — ни разделяха десет часа път със самолет. Така или иначе, реших да отложа целомъдрените си намерения и да прекарам с него една-единствена нощ, па макар и на другата сутрин да трябваше завинаги да се разделим като в лош филм. Този план не можеше да бъде осъществен насаме в моя хотел, а в дома му, понеже той не се престрашаваше да остави малкия си син в ръцете на българина, наркоманите или интелектуалния младеж. Пристигнах с претъпкания си куфар в този необикновен дом, където миризмата на животни се смесваше със соления дъх на морето и с аромата на седемнайсет засадени в бурета розови храста, с мисълта, че можех да преживея незабравима нощ и че във всеки случай нямах какво да губя. „Недей да се чудиш, ако Харли изпадне в нервна криза от ревност, никога не водя приятелки у дома“, ме предупреди Уили и аз облекчено въздъхнах, защото поне нямаше да заваря задушаващата боа навита между хавлиените кърпи; детето обаче ме прие, без да ме погледне. Като чу акцента ми, ме взе за една от многобройните латиноамерикански домашни прислужници, които след първото почистване на тази къща изчезваха изплашени яко дим. Когато установи, че съм в леглото с баща му, беше много късно — аз бях дошла, за да остана. През онази нощ Уили и аз се любихме въпреки отчаяните ритници на момчето по вратата, въпреки воя на кучето и разправиите на другите младежи. Неговата стая беше единственото убежище в този дом — през прозореца надничаха звездите и останките от лодката на вълнолома, създавайки илюзия за покой. До голямото легло видях дървен сандък, лампа и часовник, а до тях имаше музикална система. В гардероба висяха висококачествени ризи и костюми, в банята, в изрядно състояние, намерих същия английски сапун, който дядо ми използваше. Доближих го до лицето си невярваща — от двайсет години не бях вдъхвала този мирис на лавандула и дезинфектант и дяволитото изражение на незабравимия старец ми се усмихна от огледалото. Пленително е да разглеждаш вещите на мъжа, в когото започваш да се влюбваш — те разкриват неговите навици и тайни. Повдигнах покривката на леглото и докоснах белите чаршафи и спартанския матрак, разгледах заглавията на струпаните на пода книги, порових се из шишенцата в аптечката му и освен някакво противоалергично лекарство и хапчета за кучето, не намерих друго; помирисах дрехите му без следа от тютюн или парфюм и за няколко минути научих много за него. Почувствах се като натрапник в неговия свят, където нямаше следи от жена, всичко беше просто, практично и мъжко. Усетих се също така сигурна. Тази строга стая ме приканваше да започна на чисто далеч от Майкъл, Венецуела и миналото. За мен Уили представляваше друга съдба на друг език и в друга страна, все едно се раждах отново, можех да измисля чисто нова версия на самата себе си само за този мъж. Седнах в края на леглото притихнала, като животно нащрек с антени, насочени във всички посоки, изследвайки с петте си сетива и с интуицията сигналите в това чуждо пространство, регистрирайки едва доловимите знаци, скритата информация в стените, в мебелите, в предметите. Стори ми се, че тази чиста стая заличава ужасното впечатление от останалата част на къщата; разбрах, че част от душата на Уили копнееше за ред и изисканост. Сега, след като от няколко години вече живеем заедно, всичко носи моя отпечатък, но аз не съм забравила кой беше той преди. Понякога затварям очи, вглъбявам се, виждам се отново в тази стая и съзирам Уили преди моето идване. Обичам да си спомням уханието на тялото му преди да го бях докоснала, преди да се бяхме смесили и поделили един и същи мирис. Тези кратки мигове на усамотение в неговата спалня, докато той се разправяше с Харли, бяха решаващи: през тези минути си казах, че ще се отдам безрезервно на изживяването от една нова любов. Нещо съществено се промени в мен, при все че още не знаех това. В продължение на девет години, от обърканото време в Мадрид, аз се бях пазила от страсти. Неуспехът с трубадура на вълшебната флейта ми беше дал прост урок по предпазливост. Вярно е, че любови не ми липсваха, но до онази нощ в дома на Уили не се бях отваряла, за да дам и да получа безрезервно; част от мен винаги бдеше и дори в най-интимните и специални срещи, тези, които послужиха за вдъхновение на еротичните сцени от моите романи, предпазвах сърцето си с броня. Преди Уили да затвори вратата, преди да останем сами и да се прегърнем — първо предпазливо, а сетне с необикновена страст, която ни разтърси като удар от гръм, аз вече долавях подсъзнателно, че това не е моментно приключение. През онази нощ се любихме спокойно и бавно, изучавайки картите и пътищата на нашите тела, сякаш разполагахме с цялото време на този свят за нашето пътуване; шепнехме тихичко на онази невъзможна смесица от английски и испански, която от самото начало стана наше есперанто, разказвахме си проблясъци от миналото в почивките между милувките, напълно чужди на ударите по вратата и на лая на кучето. За миг се установи тишина, защото ясно си спомням любовните нашепвания, всяка дума, всяка въздишка. През прозореца се процеждаше бледият отблясък на далечните светлини на залива. Свикнала с горещината във Венецуела, треперех от студ в тази незатоплена стая, въпреки че си бях облякла кашмирената жилетка на Уили, която ме загръщаше до коленете както неговата прегръдка и аромата на английския сапун. През живота си бяхме натрупали опитност, която може би ни послужи да се опознаем и да развием необходимия инстинкт, за да отгатваме желанията на другия, но дори и да бяхме действали непохватно като малки кутрета, мисля, че тази нощ щеше да се окаже решителна и за двама ни. Какво беше новото за него и за мен? Не зная, ала ми харесва да си представям, че е било предначертано да се срещнем, да се познаем и да се обикнем. А може би различното беше, че плавахме между две еднакви по своята мощ течения — страст и нежност. Не мислех за собствените си желания, тялото ми се движеше без нетърпение, без да търси оргазма, със спокойната увереност, че всичко е наред. Изненадах се от сълзите в очите си, размекната от това внезапно чувство на обич, галейки го благодарна и спокойна. Исках да остана до него, не ме изплашиха децата му, не ме уплаши и това, че трябваше да променя своя свят, да се преместя в друга страна; почувствах, че тази любов ще бъде способна да ни обнови, да ни върне донякъде невинността, да измие миналото, да освети тъмните страни от нашите два живота. После заспахме дълбоко сплели ръце и крака, сякаш винаги сме били заедно, така, както заспивахме всяка нощ оттогава.

Самолетът ми за Каракас излиташе много рано, беше още тъмно, когато будилникът ни събуди. Докато аз се къпех, замаяна от умора и от незабравими впечатления, Уили приготви много силно кафе, което успя да ме върне към действителността. Сбогувах се с тази стая, която за няколко часа се беше превърнала в храм, със странното усещане, че скоро отново щях да я видя. На път към летището, когато започна да се развиделява, Уили ми намекна с необяснима срамежливост, че ме харесва.

— Това не значи кой знае какво. Нужно ми е да зная дали случилото се нощес е плод на объркания ми ум или наистина ме обичаш и има ангажимент помежду ни.

Учудването му беше толкова голямо, че се наложи да се отклони от магистралата и да спре колата; аз не знаех, че думата ангажимент никога не се споменава пред американец ерген.

— Едва се познаваме и ти живееш на друг континент!

— Разстоянието ли те притеснява?

— През декември ще дойда да те видя във Венецуела и тогава ще говорим.

— Сега е октомври, до декември може и да не съм жива.

— Болна ли си?

— Не, но човек никога не знае… Виж, Уили, не съм на възраст, на която мога да чакам. Кажи ми отсега дали сме в състояние да дадем шанс на тази любов или е по-добре да забравим.

Пребледнял, той отново запали двигателя и изминахме остатъка от пътя в мълчание. На раздяла ме целуна предпазливо и ми повтори, че ще дойде да ме види през отпуската в края на годината. Щом излетя самолетът, аз се опитах наистина да го забравя, но очевидно не успях, защото едва слязла в Каракас, Николас разбра.

— Какво става с теб, мамо? Изглеждаш странно.

— Съсипана съм от умора, момчето ми, от два месеца съм на път, трябва да си почина, да се преоблека и да се подстрижа.

— Струва ми се, че има още нещо.

— Може би съм влюбена…

— На твоята възраст? В кого? — шумно се разсмя той.

Не бях сигурна в презимето на Уили, но имах телефонния му номер и адреса и следвайки съвета на моя син, който беше на мнение, че трябва да прекарам една седмица в Калифорния, за да си избия този янки от главата, по куриер му изпратих договор от две колони — едната уточняваше моите изисквания, а другата — това, което бях готова да дам в една връзка между нас. Първата колона беше доста по-дълга от втората и включваше основни елементи като вярност, тъй като опитът ми е показал, че изневярата руши любовта и силно изморява, и други интересни неща, като това, че си запазвах правото да обзаведа дома ни по мой вкус. Договорът се основаваше на добронамереността: никой от двама ни не биваше съзнателно да върши неща, които биха могли да наранят другия, а ако това се случеше, щеше да е погрешка, а не от зла воля. На Уили това толкова му хареса, че забрави предпазливостта си на адвокат, подписа документа с намерението да влезе в тон с шегата и ми го върна. Тогава сложих някои дрехи в една чанта заедно с талисманите, които винаги нося със себе си, и помолих сина си да ме закара до летището. „Скоро ще се видим, мамо, след няколко дни ще се върнеш с подвита опашка“, сбогува се шеговито той. От Вирджиния, където следваше магистратура, Паула изрази по телефона съмненията си относно това приключение.

— Познавам те, старушо, ще се оплетеш като в кълчища. За една седмица надали ще се сбогуваш с илюзиите си, както смята Николас. Щом отиваш при този мъж, то е, защото си готова да останеш при него; помисли си добре — сториш ли го — загубена си, понеже ще трябва да се нагърбиш с всичките му проблеми — ми каза тя, ала вече беше късно за разумни предупреждения.

Началото беше истински кошмар. Дотогава бях гледала на Съединените щати като на личен враг заради разрушителната им външна политика по отношение на Латинска Америка и участието им във военния преврат в Чили. Сега ми се налагаше да живея в тази империалистическа държава, да я избродя от край до край, за да разбера сложността й, да я опозная и да я обикна. През последните повече от двайсет години не бях упражнявала английския си, едва разчитах менюто в ресторантите, не разбирах новините по телевизията, нито злободневните теми, а още по-малко — езика на синовете на Уили. При първото ни ходене на кино, когато в тъмнината се озовах до един любовник с карирана риза и каубойски ботуши, крепящ на коленете си голям пакет с пуканки и един литър газирана вода, докато на екрана някакъв безумец мачкаше гърдите на момиче с щипки за лед, реших, че съм на предела на моята издръжливост. Същата вечер говорих с Паула, както често правех. Вместо да ми припомни предупреждението си, тя ми заговори за дълбоките чувства, които ме бяха свързали с Уили от самото начало, и ме посъветва да не разпилявам силите си в дреболии, а да се концентрирам върху истинските проблеми. Наистина, съществуваха много по-сериозни проблеми, отколкото каубойските ботуши и пакета с пуканки, като се започне от странните персонажи, които нахлуваха в дома ни, и се завърши с адаптирането ми към стила и ритъма на Уили, който от осем години живееше като ерген и най-малко от всичко на света желаеше да има властна жена, която да управлява съдбата му. Започнах със закупуването на нови чаршафи и изгорих неговите на клада в двора — символична церемония, имаща за цел да закрепи в съзнанието му идеята за моногамия. „Какво прави тази жена?“, попита Джейсън полузадушен от пушека. „Не се притеснявай, сигурно е някакъв обичай на туземците от нейната страна“, успокои го Харли. Веднага се захванах да изчистя и подредя къщата и вложих такъв плам, че по невнимание всичките инструменти отидоха на боклука. Уили едва не изригна като истински вулкан, ала си спомни основната клауза от нашия договор — не ставаше дума за злонамереност от моя страна, а за грешка. Метлата отнесе старите коледни украшения, колекциите от кристални фигурки и снимките на дългокраки любовници заедно с четири кашона пистолети, картечници, базуки и оръдия на Харли, които бяха заменени с книги и възпитателни играчки. Агонизиращите рибки заминаха в канала, а мишките от клетката пуснах на свобода. Така или иначе, тези животни водеха окаяно съществуване, чиято единствена цел беше взаимно да си дъвчат опашките. Обясних на детето, че клетите гризачи ще си намерят по-достойни занимания в градините на съседите, ала три дни по-късно усетихме леко драскане по вратата и когато я отворихме, видяхме една от мишките с изтърбушен корем да ни гледа с трескав поглед, сякаш молейки да влезе с агонизиращи хрипове. Уили вдигна мишката в ръцете си и през следващите седмици тя спа при нас в стаята и я лекувахме с компреси за раните и с антибиотици, докато здравето й накрая не се възстанови. При вида на толкова промени, българинът офейка в търсене на по-стабилен дом, а след като открадна колата на баща си, големият син също се омете с гаджето си. На Джейсън, който последната година бе почивал денем и купонясвал нощем, не му остана нищо друго, освен да стане рано, да се изкъпе, да подреди стаята и неохотно да отиде на училище. Единствено Харли прие присъствието ми и понесе новите правила с готовност, защото за пръв път се чувстваше сигурен и не беше сам; беше толкова доволен, че с времето прости мистериозното изчезване на талисманите си и на своя боен арсенал. Дотогава той не познаваше ограничения в нищо, държеше се като малък дивак, способен в бунтарски пристъп да счупи стъклата с юмруци. Празнината в сърцето му беше толкова бездънна, че в замяна на достатъчно обич и ведра веселост, с които да я запълни, бе готов да приеме чуждоземната си втора майка, пристигнала, за да разбърка всичко в дома му и да обсеби голяма част от вниманието на баща му към него. Четирите години опит в гимназията в Каракас, където се бях занимавала с трудни деца, не свършиха особена работа при Харли — неговите проблеми не бяха по силите и на най-опитните експерти, а неуморността, с която досаждаше, можеше да изкара от релси и най-търпеливия, но за щастие и двамата изпитвахме един към друг дяволита симпатия, наподобяваща в голяма степен обич, и тя ни помогна да се понасяме един друг.

— Не съм длъжен да те обичам — ми каза с предизвикателна гримаса една седмица след нашето запознанство, когато беше схванал, че никак няма да му е лесно да се отърве от мен.

— Аз — също. Можем да направим усилие и да опитаме да се обикнем, или пък чисто и просто да се държим възпитано един към друг. Какво предпочиташ?

— Да пробваме да се обичаме.

— Добре, а ако не се получи, уважението си остава.

Момчето удържа на думата си. Години наред с несломимо упорство подлагаше нервите ми на изпитание, но също идваше в леглото ми, за да четем приказки, посвещаваше ми най-хубавите си рисунки и дори в най-бурните си нервни изблици не забрави нашия пакт за взаимно уважение. Влезе в живота ми като още едно дете, както и Джейсън. Сега и двамата са истински мъжаги: единият е студент, а другият завършва училище, след като преодоля травмите от детството си; продължаваме да се караме да изхвърлят боклука и да си оправят леглата, но сме добри приятели и със смях си спомняме за паметните стълкновения от миналото. Понякога страхът ме караше да се чувствам победена още преди да сме се опълчили един срещу друг, друг път се чувствах толкова изморена, че търсех поводи да не се прибирам вкъщи. В тези моменти си спомнях думите на чичо Рамон: „Помни, че другите се страхуват повече от теб“, и отново запрягах колата. Изгубих всички битки с тях, но като по чудо спечелих войната.

Още не се бях установила, когато ми предложиха договор от Калифорнийския университет за преподаване на писателски умения на група младежи, които мечтаеха да станат писатели. Как може да се преподава разказването на някаква история? Паула ми даде решението по телефона — „кажи им да напишат лоша книга, това е лесно, всеки може да го стори“, ме посъветва тя иронично. Така и направихме. Всеки един от групата забрави тайната си суета, която го тласкаше да напише най-великия американски роман и с въодушевление започна да пише без страх. В процеса на работа прекроявахме, преправяхме, поправяхме и изглаждахме: след много спорове и смях, те завършиха проектите си, а една от творбите малко след това бе публикувана с шумен успех от голямо издателство в Ню Йорк. Оттогава, обземат ли ме съмнения, си повтарям, че ще напиша лоша книга, и тогава паниката си тръгва. Преместих една маса в стаята на Уили и там, седнала до прозореца, пишех на тефтер с линии, също такъв, какъвто ползвам сега, за да запечатам спомените си. През свободното от лекции, от ученически домашни, от пътуване до университета Бъркли, от домакинска работа и от проблемите с Харли време написах почти неусетно през тази година на напрегнат живот в Съединените щати няколко разказа с карибски привкус, които не след дълго бяха отпечатани под заглавието „Приказки на Ева Луна“. Това бяха дарове, изпратени от друго измерение. Получих всеки един от тях завършен като прекрасна ябълка от първия до последния ред по същия начин, както ми бе нашепнат „Две думи“ по време на задръстване на една магистрала в Каракас. Романът е дълготрайно начинание, в него имат първостепенно значение издръжливостта и дисциплината, то е като да бродираш сложен многоцветен гоблен; работи се от опаката страна с търпение, бод по бод, вглеждайки се и в най-малката подробност, за да не се виждат възлите, следвайки неясен рисунък, който може да се оцени едва накрая, след като везмото е приключено и гобленът се обръща от лицевата страна, за да се види завършената картина. С малко повече късмет цялостното очарование прикрива дефектите и несполуките при изпълнението. В замяна на това, при разказа всичко се вижда, нищо не трябва да липсва, нито да е в излишък, авторът разполага с точно определено пространство и с малко време; ако се правят много поправки, се изгубва полъхът чист въздух, необходим на читателя, за да полети. То е като да изстреляш стрела — необходими са усетът, опитът и точността на добър стрелец, нужна е сила, за да стреляш; око — за да премериш разстоянието и скоростта; късмет — за да улучиш право в целта. Романът се пише с много труд, а разказът — с вдъхновение; за мен това е жанр труден колкото и поезията; не мисля, че отново ще се върна към него, освен ако, както тези „Приказки на Ева Луна“, не ми бъде дарен от небесата. За пореден път се убедих, че времето насаме с писането е за мен вълшебно, то е магически час, единственото ми спасение, когато всичко край мен заплашва да се сгромоляса.

Последният разказ от сборника „Сътворени сме от кал“ се основава на трагедия, разиграла се в Колумбия през 1985 година, когато зловещото изригване на вулкана Невадо дел Руис търкаля лавина от разтопен сняг по склона и погребва цяло село. Хиляди души биват убити, но светът си спомня за това бедствие преди всичко чрез Омайра Санчес, тринайсетгодишно момиче, което става жертва на размекнатия сняг. В продължение на три дни тя агонизира ужасяващо бавно пред фотографи, журналисти и телевизионни оператори, които пристигат с хеликоптери. Оттогава очите й от екрана мъчително се запечатаха в сърцето ми. Още държа снимката й на бюрото си и многократно съм я съзерцавала, мъчейки се да прозра значението на нейното мъченичество. Три години по-късно в Калифорния се опитах да разкажа историята — правех го като някакво заклинание, за да прогоня кошмара; исках да опиша страданието на това клето, погребано живо в снега момиче, но колкото повече напредвах, осъзнавах, че не това е същината на разказа. Обърнах го, за да видя дали не мога да разкажа фактите чрез чувствата на мъжа, който е до момичето през трите дни; когато завърших и тази версия, разбрах, че и сега не съм предала правилното значение. Истинската история е историята на една жена — и тази жена съм аз — която наблюдава на екрана мъжа, помагащ на момичето. Разказът е за моите чувства и за неизбежните промени, които претърпявам, ставайки свидетел на агонията на това дете. След като бе публикувана в сборник от разкази, реших, че съм свършила с историята за Омайра, но скоро си дадох сметка, че не е така, тя е настойчив ангел, който няма да ми позволи да го забравя. Когато Паула изпадна в кома и я видях като затворничка в леглото си, безжизнена, умираща бавно пред безпомощните погледи на всички ни, образът на Омайра Санчес изникна в паметта ми. Дъщеря ми попадна в плен на собственото си тяло по същия начин, както онова момиче в калта. Чак тогава проумях защо толкова години бях живяла с мисълта за нея и най-сетне разгадах посланието на изразителните й черни очи — търпение, смелост, примирение, достойнство пред смъртта. Когато напиша нещо, страхувам се, че може да се сбъдне, когато обичам прекалено много някого, боя се да не го загубя; въпреки това не мога да престана да пиша, нито да обичам…

Тъй като опустошителната ярост на метлата ми не успя да проникне действително в хаоса на това жилище, убедих Уили, че беше по-лесно да се преместим, отколкото да почистим, и така се озовахме в тази къща на духове. Същата година Паула се запозна с Ернесто и заживяха за известно време заедно във Вирджиния; в това време Николас, останал сам в голямата къща в Каракас, ни викаше, защото се чувстваше изоставен. Не след дълго в живота му се появи Селия и му откри някои тайни, и в еуфорията от току-що откритата любов сестра му и майка му минаха на заден план. Говорехме по телефона в сложни триъгълни конфигурации, разказвахме си последните приключения и възторжено обсъждахме страхотното съвпадение, по силата на което и тримата се бяхме влюбили по едно и също време. Паула чакаше с нетърпение да завърши, за да отиде с Ернесто в Испания, където щяха да започнат втория етап от живота си заедно. Николас ни обясни, че годеницата му принадлежала към най-реакционния сектор на католическата църква, и дума не можело да става да спи с нея под един покрив, без да са женени; затова възнамеряваха да сторят това възможно най-бързо. Трудно беше да се разбере какво го свързва с момиче, чиито идеи бяха толкова различни от неговите, ала той отвърна доста сдържано, че Селия била невероятна във всичко останало и че ако не оказваме натиск над нея, със сигурност щяла да изостави религиозния си фанатизъм. За пореден път времето показа, че е прав. Непобедимата стратегия на сина ми се състои в това да стои здраво на позициите си, да отпуска юздите и да чака, избягвайки ненужни конфронтации. В крайна сметка побеждава, защото другият се изморява. На четири годинки, когато го накарах да си оправя леглото, отговори на още бебешкия си език, че е готов да върши каквато и да е домакинска работа, само не и тази. Беше напразно да го принуждавам, първо подкупи Паула, а после се помоли на Грани, която скришом се промъкваше през прозореца, за да му помогне, докато не я хванах, и тогава се развихри единствената разправия помежду ни. Помислих си, че упорството на Николас няма да трае вечно, ала ето че той навърши двайсет и две години и спи на земята при кучетата като просяк. Сега, когато имаше годеница, въпросът с леглото вече не беше в мои ръце. Докато правеше първите стъпки в любовта със Селия и учеше информатика в университета, научи карате и кунг-фу, за да се отбранява в случай на нужда, тъй като престъпният свят в Каракас беше набелязал дома му и влизаха да крадат посред бял ден, вероятно с благословията на полицията. Посредством неуморната ни кореспонденция, мама беше в течение на най-малките подробности от авантюрата ми в Съединените щати, но все пак остана доста изненадана, когато дойде да ме види в моя нов дом. За да й направя добро впечатление, колосах покривките, прикрих със саксии петната от кучето, накарах Харли да ми се закълне, че ще се държи човешки, а баща му — че няма да говори неприлични думи на испански в нейно присъствие. Уили не само че шлифова речника си, но и събу каубойските си ботуши и отиде при дерматолог да му заличи татуировката с лазер; остави обаче черепа на ръката си, защото само аз го виждам. Мама първа произнесе думата брак по същия начин, както преди много години бе сторила с Майкъл. „Докога възнамеряваш да му бъдеш любима? Ако ще живееш в тази разруха, поне се омъжи, така хората няма да говорят и ще получиш нормална виза. А може би смяташ завинаги да пребиваваш незаконно?“, попита с тона, който така добре познавам. Намекът й отприщи изблик на ентусиазъм у Харли, който вече беше свикнал с присъствието ми, и паническа криза у Уили, който имаше два развода зад гърба си и цяла броеница от злополучни любови. Поиска ми време да обмисли и това ми се стори разумно; дадох му срок от двайсет и четири часа, в противен случай се връщах във Венецуела. Оженихме се.

В това време в Чили родителите ми се готвеха да гласуват в референдума, който трябваше да реши съдбата на диктатурата. Една от клаузите на създадената от Пиночет конституция, за да узакони положението си на президент, гласеше, че през 1988 година ще се проведе допитване до народа, за да се реши ще продължи ли да управлява неговото правителство. В случай че това се отхвърлеше, щяха да бъдат свикани демократични избори през следващата година. Генералът никога не бе предполагал, че собствената му игра може да стане причина за неговия провал. Военните, решени да векуват на власт, не бяха пресметнали, че въпреки модернизацията и техническия прогрес, през изминалите години беше нараствало недоволството, народът беше получил сурови уроци и се беше организирал. Пиночет разгърна масова пропагандна кампания, докато опозицията се ползваше само с петнайсет минути време на ден по телевизията в единайсет часа вечерта, когато се очакваше хората да са заспали. Минути преди този час иззвъняваха три милиона будилници и чилийците се отърсваха от съня, за да гледат този приказен четвърт час, през който народното хитроумие граничеше с гениалността. Кампанията на НЕ-то се характеризираше с хумор, младежки дух, помирение и надежда. Кампанията на ДА-то представляваше някакво изчадие от военни маршове, заплахи, речи на генерала, обграден от патриотични символи, откъси от стари документални филми, които показваха как хората се редят на опашка по време на управлението на Народното единство. Ако още имаше такива, които не бяха направили своя избор, искрата на НЕ-то победи тромавата отегчителност на ДА-то и Пиночет загуби в референдума. През онази година в един великолепен пролетен ден кацнахме с Уили в Сантяго след тринайсетгодишно отсъствие. Веднага бях заобиколена от група карабинери и наново усетих да ме пробожда страхът, ала скоро с изненада открих, че те не бяха дошли, за да ме отведат в затвора, а за да ме пазят от попълзновенията на малка група хора, които се опитваха да ме приветстват и скандираха името ми. Помислих си, че ме бъркат с братовчедка ми Исабел, дъщерята на Салвадор Алиенде, но няколко души пристъпиха напред с книгите ми, за да им дам автограф. Първият ми роман беше победил цензурата, циркулирайки фотокопиран от ръка на ръка, докато накрая влязъл открито в книжарниците, събуждайки по този начин интереса на добронамерени читатели, които бяха посегнали към книгата, водени единствено от желание за противопоставяне. След това узнах, че един приятел журналист оповестил пристигането ми по радиото и дискретното посещение, което бях планирала, се превърна в новина. За да се пошегува, той беше съобщил също така, че съм се омъжила за милионер от Тексас, собственик на петролни кладенци, и аз завоювах слава, каквато не би било по силите ми да си спечеля от литература. Не мога да опиша вълнението, което изпитах, когато прелетях над величествените върхове на Андите и отново стъпих на родна земя, вдъхнах хладния въздух в долината, чух познатия акцент и изслушах на паспортната проверка при влизане тържествения поздрав, звучащ почти като предупреждение, типичен за нашите чиновници. Усетих, че коленете ми омекват и Уили ме подхвана, докато преминем през паспортната проверка. Сетне видях родителите си и баба Хилда да протягат ръце към мен. Това завръщане в родината за мен е най-съвършената метафора на моя живот. Напуснах Чили, бягайки, изплашена и сама в един облачен зимен следобед и се завърнах тържествуваща, подръка с моя съпруг в една прекрасна лятна утрин. Животът ми е направен от контрасти, научих се да виждам двете страни на монетата. В миговете на успех не забравям, че по пътя ме пресрещат и моменти на голяма болка, а когато съм затънала в злочестия, очаквам слънцето, което няма как да не изгрее. При това първо завръщане ме посрещнаха с обич, но свенливо, защото юмрукът на диктатурата още беше стегнат. Отидох в Исла Негра да посетя пустеещия от много години дом на Пабло Неруда — там духът на стария поет още седи с лице към морето и пише безсмъртни стихове, а вятърът удря голямата корабна камбана, зовейки чайките. На дъсчената ограда около къщата се виждат стотици послания, някои са написани с молив върху изтритите букви на предишни, измити вече от капризите на времето; други са издялани с нож в прояденото от морска сол дърво. Това са послания за надежда към народния поет, който още живее в сърцето на милиони чилийци. Срещнах се с приятелките си и се видях отново с Франсиско, който не се беше променил много през тези години и с когото споделяхме една толкова чиста любов, че никога не се осмелихме да заговорим за нея. Качихме се заедно на хълма Сан Кристобал, за да погледнем света отвисоко и да си спомним за времето, когато намирахме тук убежище от жестокото ежедневие. Посетих Майкъл — женен и дядо на друго семейство, живеещ в къщата, построена от баща му, такъв живот, за какъвто бе мечтал на младини; човек би казал, че загубите, изневерите, изгнанието и други нещастия са били само някаква скоба в съвършената организация на неговата съдба. Посрещна ме любезно, повървяхме по улиците на нашия стар квартал и звъннахме на звънеца на къщата, където бяха расли Паула и Николас — незабележима със своята сламена перука и черешата до прозореца. Отвори ни усмихната жена, която ведро изслуша нашите сантиментални обяснения и без повече въпроси ни пусна да влезем и да я обходим цялата. На пода имаше играчки на чужди деца, а по стените — снимки на други лица, но в атмосферата още витаеха нашите спомени. Всичко изглеждаше по-малко и обвито в онази мека патина в цвят сепия на почти забравените спомени. Сбогувахме се с Майкъл на улицата и едва изгубила го от поглед, избухнах в безутешен плач. Плачех за онова съвършено време на нашата първа младост, когато искрено се обичахме и мислехме, че ще е завинаги, когато децата ни бяха малки и вярвахме, че сме способни да ги защитим от всяко зло. Какво стана с нас? Може би идваме на този свят, за да търсим любовта, да я намерим и после да я изгубим, и после отново и отново все същото. С всяка нова любов се раждаме повторно и с всяка любов, която приключва, в сърцата ни се отваря рана. Аз съм покрита с горди белези.

Една година по-късно се върнах, за да гласувам в първите избори след военния преврат. След като загуби в референдума и попадна в мрежите на собствената си конституция, Пиночет трябваше да свика избори. Кандидатира се в тях с арогантността на победител, без нито за миг да допусне, че опозицията може да му нанесе поражение, тъй като разчиташе на монолитното единство на въоръжените сили, на подкрепата на най-могъщите сектори на икономиката, на една струваща милиони предизборна кампания и на страха, който мнозина изпитваха от свободата. В негова полза беше и едно историческо развитие, осеяно с непримирими битки между политическите партии; минало, натежало от ненавист и неуредени сметки, така че беше почти невъзможно да се стигне до споразумение; все пак, отхвърлянето на диктатурата натежа повече от идеологическите различия, оформи се съглашение между опозиционни партии и през 1989 година техният кандидат спечели изборите и се превърна в първия законен президент след Салвадор Алиенде. Пиночет трябваше да предаде лентата и президентското кресло и да отстъпи назад; ала той не се оттегли напълно, мечът му продължи да виси над главите на чилийците. Страната се събуди от шестнайсетгодишна летаргия и направи първите си стъпки в една демокрация на прехода, в която генерал Пиночет продължи да е главнокомандващ на въоръжените сили още осем години — част от Конгреса и целият Върховен съд бяха назначени от него, а военните и икономически структури си останаха непокътнати. Нямаше да има възмездие за извършените престъпления, виновниците бяха защитени от Закона за амнистията, който самите те приеха в своя полза. „Няма да позволя и косъм да падне от главите на моите войници“, заплаши Пиночет и държавата изпълни условията му мълчаливо, от страх пред втори преврат. Жертвите на репресиите, Маурейра и още хиляди други, останаха потопени в траур и продължиха да чакат. Може би правосъдието и истината биха помогнали да зараснат раните на Чили, но надменността на военните попречи на това. Демокрацията щеше да напредва бавно и лъкатушейки като рак.

Нощес Паула дойде отново, видях я да влиза в стаята ми с лека стъпка и с нейната затрогваща грациозност, такава, каквато беше преди болестта да я съсипе, по нощница и пантофи; покачи се на леглото ми, седна в краката ми и ми заговори с тона, който използваше, когато ми доверяваше тайните си. „Чуй ме, мамо, събуди се, не искам да си мислиш, че сънуваш. Дошла съм да те помоля за помощ… искам да умра, а не мога. Виждам пред себе си лъчезарен път, ала не мога да направя последната стъпка, сякаш съм в капан. В леглото ми е само изстрадалото ми тяло, което отпада от ден на ден, жаждата ме изсушава, моля за покой, но никой не ме чува. Много съм изморена. Защо е всичко това? Ти често говориш за духовете закрилници, попитай ги каква е моята мисия, какво трябва да сторя. Предполагам, че няма от какво да се страхувам, смъртта е само праг, подобно на раждането; съжалявам, че не успях да запазя паметта си, но, така или иначе, вече съм се освободила от нея и когато си тръгна, ще бъда гола. Единственият спомен, който отнасям, е за тези, които обичам и оставям тук, винаги ще бъда свързана по някакъв начин с теб. Спомняш ли си последното, което ти казах, преди да пропадна в тази дълга нощ? «Обичам те, мамо», това ти казах. Сега ти го повтарям и всяка нощ ще го изричам в сънищата ти, докато си жива. Възпира ме донякъде само това, че си тръгвам сама, с теб за ръка би било много по-лесно да прекрача отвъд, безкрайната самота на смъртта ме плаши. Помогни ми и този път, мамо. Ти се бори като лъвица, за да ме спасиш, ала действителността те победи, вече е безполезно, предай се, откажи се от лекари, магьосници и молитви, защото нищо няма да ми върне здравето, чудо няма да стане, никой не може да промени посоката на съдбата ми, а и аз не го искам, моето време свърши и е време за сбогом. Всички в семейството разбират това, с изключение на теб, искат да дойде часът на моето освобождение; само ти все още не можеш да приемеш, че никога вече няма да бъда както преди. Погледни увреденото ми тяло, помисли за душата ми, която иска да се откъсне, и за ужасните възли, които я задържат. Ах, старушо, това е много мъчително за мен и знам, че за теб — също… Какво можем да направим? В Чили баба и дядо се молят за мен; баща ми се е вкопчил в поетичния спомен за дъщеря призрак, а на другия край на света Ернесто се бори в море от двойственост и все още не разбира, че завинаги ме е изгубил. Всъщност вече е вдовец, ала няма да може да ме оплаква, нито да обича друга жена, докато тялото ми продължава да диша в твоя дом. За краткото време, през което бяхме заедно, живяхме много щастливо, оставям му толкова прекрасни спомени, че годините няма да му стигнат да ги вика в паметта си; кажи му, че няма да го изоставя, никога няма да бъде сам, ще бъда негов ангел-хранител, както и твой. Двайсет и осемте години, които прекарахме заедно с теб, също бяха много щастливи, не се измъчвай и не мисли за това, което е можело да бъде, но не е станало, нито за това какво би трябвало да сториш по друг начин, нито за пропуските и грешките… избий си това от главата! След смъртта ми ще бъдем свързани така, както си свързана с твоите баба и дядо и с Грани; ще ме носиш в себе си като постоянно присъствие, ще идвам, щом ме повикаш, ще общуваме по-лесно, когато няма да виждаш пред себе си окаяното ми болно тяло, и аз ще се изправям пред теб отново както в най-хубавите ни мигове. Спомняш ли си как танцувахме пасо добле по улиците на Толедо, прескачайки локвите и смеейки се в дъжда под онзи черен чадър? И изплашените лица на японските туристи, които ни снимаха? Такава искам да ме виждаш отсега нататък — близки приятелки, две щастливи жени, които отправят предизвикателство към дъжда. Да… имах прекрасен живот… Колко е трудно човек да се отдели от света! Ала не съм способна да водя едно жалко съществуване още седем години, както смята доктор Шима; брат ми знае това и единствено той има смелост да ме освободи; аз бих направила същото за него. Николас не е забравил предишното ни съучастничество, идеите му са ясни, а сърцето — спокойно. Спомняш ли си как ме бранеше от сянката на дракона на прозореца? Не можеш да си представиш колко прегрешения сме прикривали заедно, колко сме те мамели, за да се укриваме един друг, нито пък колко пъти си наказвала единия заради грешки на другия, без когато и да било да сме се обвинявали помежду си. Не очаквам да ми помогнеш да умра, никой не може да те моли за това, а просто да не ме задържаш повече. Дай шанс на Николас. Как да ми помогне, ако ти никога не ме оставяш сама? Моля те, мамо, не се натъжавай…“

„Събуди се, плачеш насън!“ Чувам гласа на У или, който идва от много далеч, и се потапям още повече в тъмнината, за да не изчезне Паула, защото това е може би нейното последно посещение, може би никога вече не ще чуя нейния глас. „Събуди се, събуди се, това е кошмар…“, ме разтърсва мъжът ми. „Почакай! Искам да дойда с теб!“ извиквам, а той пали лампата и понечва да ме вземе в ръцете си, но аз рязко го отблъсвам, защото от вратата Паула ми се усмихва и ми маха с ръка за сбогом, а сетне се отдалечава по коридора с бялата, понесла я като на криле, нощница, и с боси, едва докосващи пода, крака. До леглото ми остават пантофките й от заешка кожа.

Пристигна Хуан, който ще остане две седмици, за да вземе участие в семинар по теология. Беше много зает в обсъждания за Божието провидение, но намери начин да прекара много часове заедно с мен и Паула. Откакто изостави марксистките си убеждения, за да се отдаде на божествените науки, нещо, което не смогвам да определя, се промени в неговия вид — главата му леко се наклони на една страна, движенията му станаха бавни, погледът — по-състрадателен, речникът — по-подбран и вече не завършва всяка фраза с неприлична дума както преди. Възнамерявам през тези дни да пропъдя този смирен вид у него — не бих понесла религията да потисне чувството му за хумор. Брат ми се самоокачествява в ролята си на пастор като управител на страданието; дните му минават в старание да утеши и да помогне на отчаяните, да разпредели оскъдните средства на разположение между умиращи, дрогирани, проститутки, изоставени деца и други клетници от необятния Двор на чудесата^[9], който представлява човечеството; сърцето му едва побира толкова мъка. Тъй като живее в най-консервативния район на Съединените щати, Калифорния му се струва земя на чудаци. Случи му се да наблюдава шествие на хомосексуалисти, пищен карнавал в чест на бога Дионисий, а в Бъркли присъства на трескави демонстрации за и против аборта, на политически свади в университетския град и на изява на улични проповедници, гръмогласно разпространяващи учението си сред просяци и остарели хипита — последен отзвук от шейсетте години, накичени с манистени огърлици и с нарисувани по бузите цветя. Хуан ужасен разбра, че на семинара предлагат курс по теология на Улауп и друг на тема „Как да си изкарваме прехраната, поругавайки Библията“. При всяко посещение на скъпия ми брат оплакваме съдбата на Паула скрити в най-затънтения ъгъл на къщата, за да не ни види никой, но освен това се и смеем както на младини, когато откривахме света и се смятахме за непобедими. С него мога да споделям най-съкровените си тайни. Изслушвам съветите му, докато разбърквам тенджерата на печката, за да го нагостя с нови вегетариански гозби, ала напразно, защото той едва бодва няколко парченца — изхранва се с идеи и с книги. Прекарва дълги часове насаме с Паула и мисля, че се моли до нея. Вече не се обзалага, че ще оздравее, казва, че духът й се усеща като много силно присъствие в дома, че разтваря пред нас духовни пътища и помита дребнавостите в нашия живот, оставяйки само същественото. В инвалидната си количка, с изпразнен поглед, неподвижна и бледа, тя е като ангел, който открехва пред нас божествените двери, за да надникнем в необятното небесно царство.

— Паула се прощава със света. Изтощена е, Хуан.

— Какво мислиш да правиш?

— Бих й помогнала да умре, ако знаех как.

— Не си и помисляй! Вината ще тегне над теб до края на дните ти.

— Чувствам се по-виновна, задето я оставям така да се мъчи… Какво ще стане, ако умра преди нея? Представи си, че не издържа, кой ще я гледа тогава?

— Този миг не е настъпил. Нищо не печелиш, като предварително мислиш за това. Животът и смъртта следват своя ход. Бог не ни изпраща страдания без сила, за да ги понесем.

— Четеш ми проповед като свещеник, Хуан…

— Паула не ти принадлежи. Не трябва изкуствено да удължаваш живота й, но и не можеш да го съкратиш.

— Къде е границата на изкуственото удължаване? Видя ли долу болницата, която сме оборудвали? Контролирам всяка функция на нейното тяло, измервам дори капките вода, които поема; на масата има цяла дузина флакони и спринцовки. Ако не я храня през тръбата в стомаха й, ще умре от глад за една седмица, защото дори не може да гълта.

— Имаш ли сили да й спреш храната?

— Не, никога, ала ако знаех как безболезнено да ускоря смъртта й, мисля, че бих го сторила. Ако аз не направя това, рано или късно ще се наложи Николас да се заеме, а не е справедливо той да поема такава отговорност. Имам шепа сънотворни лекарства, които пазя от няколко месеца, но не знам дали са достатъчни.

— Ах, сестрице, нима е възможно такова страдание?

— Не зная. Ако можех да й дам своя живот и да умра вместо нея! Чувствам се изгубена, не зная коя съм, опитвам се да си спомня коя бях преди, ала откривам само костюми, маски, проекции, замъглени образи на жена, която не успявам да разпозная. Дали съм феминистката, която исках да бъда, или съм онази леконравна девойка, която се появи по телевизията с щраусово перо отзад? Майката орлица, невярната съпруга, храбрата авантюристка или пък страхлива жена? Аз ли укривах преследвани от хунтата, или пък съм онази, която избяга, защото не можа да понесе страха? Прекалено много противоречия…

— Ти си всичко това, но също и самурай, който се бори срещу смъртта.

— Борех се, Хуан. Вече съм победена.

Тежки времена, изминаха седмици на такава тревога, че не искам да виждам никого, едва говоря, едва се храня и спя, пиша в продължение на безкрайни часове. Продължавам да слабея. Досега бях толкова заета да се боря срещу болестта, че успявах да се самозалъгвам и да си представям, че съм способна да спечеля тази титанична битка, ала вече зная, че Паула си отива, стремежите ми са абсурдни, тя е изчерпана, повтаря ми го в моите сънища нощем, на събуждане сутрин, дори когато отивам да се поразходя в гората, бризът довява думите й. Привидно всичко си е същото с изключение на тези спешни послания; гласът й, молещ за помощ, става все по-слаб и по-слаб. Не само аз го чувам — жените, които се грижат за нея, също започват да си взимат сбогом. Масажистката реши, че няма смисъл сеансите да продължават, защото, както тя самата казва, момичето, така или иначе, не се повлиява. Физиотерапевтът се обади, пелтечещ по телефона, оплете се в извинения и накрая призна, че това неизлечимо заболяване изсмуква енергията му. Дойде и зъболекарката — млада жена на възрастта на Паула със същите дълги коси и плътни вежди като нея — толкова си приличат, че биха могли да минат за сестри. На всеки петнайсет дни й почиства зъбите много внимателно, за да не я измъчва, сетне си тръгва набързо, без да ме погледне, опитвайки се да скрие разстроеното си лице. Отказва да приеме пари, досега не съм намерила начин да я накарам да ми даде сметката. Работим двете заедно, защото Паула се вцепенява, когато някой докосне лицето й — само аз мога да й отворя устата и да й измия зъбите. Този път видях, че жената е притеснена — колкото и да се старая в ежедневната хигиена, явили са се проблеми с венците. Доктор Шима се отбива често тук на връщане от работа и ми предава послания от пръчиците И Чинг. Заставаме до леглото и разговаряме за душата и за това как да приемем смъртта. „Когато тя ни напусне, в мен ще се отвори голяма празнина, свикнах с Паула, тя е изключително важна в живота ми“, казва той. Доктор Форестър също изглежда обезпокоена — след последния преглед дълго мълча, обмисляйки диагнозата, и накрая каза, че от клинична гледна точка почти няма промяна, но въпреки това Паула изглежда все по-далечна, спи прекалено много, погледът й е стъклен, вече не се стряска от шумове, мозъчната й функция е намаляла. При все това се е разхубавила — китките и глезените й са станали по-изящни, шията — по-дълга; по бледите бузи драматично се открояват дългите й черни мигли; лицето й има ангелско изражение, сякаш най-сетне е изкупила съмненията и е намерила Божествения извор, който така усърдно търсеше. Колко е различна от мен! Не съзирам нищо мое в нея. Нито пък нещо от майка ми или от баба, с изключение на големите тъмни и някак меланхолични очи. Коя е дъщеря ми? Какво случайно съчетание на хромозоми, плаващи от едно поколение в друго в най-потайните пространства на кръвта и надеждата, е дало облик на тази жена?

Николас и Селия са край нас, прекарваме заедно голяма част от деня в стаята на Паула, която сега е затворена. През лятото къпехме децата на терасата в един надуваем басейн, където плаваха мъртви дългокраки птици и парчета омекнали бисквити, а в това време болната си почиваше на сянка; ала сега, когато лятото премина и започва зимата, се прибрахме вътре вкъщи и се настанихме в нейната стая. Селия е мой безусловен съюзник — великодушна и твърда, от няколко месеца тя изпълнява функциите на моя секретарка; нямам настроение да върша работата си и без нея сигурно щях вече да съм смазана под планина от книжа. Неизменно носи децата на ръце или пък отстрани на хълбоците си, блузата й е разкопчана, готова да накърми Андреа. Моята внучка винаги е щастлива, играе си сама и заспива, изтегната на пода, като смуче крайче от пелената си; толкова е тиха, че забравяме къде сме я оставили и по невнимание току-виж сме я стъпкали. Щом свикна с мъката, ще подхвана задълженията си на баба: ще измислям приказки за внуците си, ще пека бисквити, ще изработвам кукли и ярки костюми и с тях ще напълня сандъка за театрални аксесоари. Липсва ми Грани, ако беше жива, щеше да е около осемдесетгодишна чудата и леко чалната старица с почти окапала коса, но с непокътната дарба да отглежда правнуци.

Тази година се влачеше безкрайно бавно и въпреки това не зная къде потънаха всички часове и дни. Нужно ми е време, време, за да разсея неясноти, за да заздравеят раните ми и за да се обновя. Каква ли ще бъда на шейсет години? Жената, която съм сега, не притежава нито една клетка от момичето, което бях, с изключение на паметта, която неотстъпно упорства. Колко време е необходимо, за да премина през този тъмен тунел? Колко време, за да се изправя отново на крака?

Пазя запечатаното писмо на Паула в същата метална кутия, в която са и реликвите от Меме. Често го вадя с преклонение, като свята вещ, въобразявайки си, че съдържа обяснението, за което копнея, изкушена да го прочета, но и парализирана от суеверен страх. Питам се защо една млада, здрава и влюбена жена е написала по средата на медения си месец писмо, което да бъде отворено след нейната смърт, какво ли е видяла в своя кошмар… Какви тайни крие животът на моята дъщеря? Подреждам стари снимки и я намирам свежа и жизнена, прегърната с мъжа си, с брат си или с приятели. На всички, с изключение на сватбената й снимка, е облечена с джинси и семпла блуза, косата й е вързана с шалче, без украшения — такава трябва да я помня. Това усмихнато момиче обаче бе заместено от една меланхолична фигура, потънала в самота и мълчание. „Да отворим писмото“, настоя Селия за хиляден път. През последните дни не можех да общувам с Паула, тя вече не ме посещава; преди беше достатъчно да вляза в стаята й и отгатвах, че е жадна, че е изтръпнала, че кръвното й налягане и температурата се колебаят, ала вече не мога да предугаждам потребностите й. „Добре, да отворим писмото“, съгласих се най-сетне. Взех кутията, с треперещи пръсти отворих плика, извадих два листа, изписани с нейния добре оформен и красив почерк, и зачетох на глас. Ясните й слова достигнаха до нас от друго време:

Не желая да бъда пленница в тялото си. Освободена от него, ще мога отблизо да съпровождам тези, които обичам, макар и пръснати из четирите краища на планетата. Трудно е да обясня цялата обич, която оставям след себе си, дълбочината на чувствата, които ме свързват с Ернесто, с моите родители, с брат ми, с баба и дядо. Зная, че ще ме помните и докато това е така, ще бъда с вас. Искам да бъда кремирана и пепелта ми да бъде разпръсната сред природата, не желая никъде да има надгробен камък с моето име, предпочитам да остана в сърцата на близките си и да се върна в земята. Имам спестявания — използвайте ги за подпомагане на деца, които се нуждаят от храна и образование. Раздайте вещите ми на онези, които биха искали да получат нещо за спомен от мен, всъщност няма кой знае колко много. Моля ви, не бъдете тъжни, продължавам да съм с вас и то още по-близо отпреди. След време духовете ни ще се съберат, но засега ще продължим да бъдем заедно чрез вашите спомени. Ернесто… обичах те дълбоко и продължавам да те обичам; ти си изключителен мъж и не се съмнявам, че ще бъдеш щастлив дори когато си отида. Мамо, татко, Нико, бабо и дядо, вие сте най-прекрасното семейство, което можеше да ми бъде отредено. Не ме забравяйте и гледайте по-ведро! Помнете, че ние, духовете, помагаме, съпътстваме и закриляме по-добре онези, които са щастливи.

Обичам ви много.

Паула.

Зимата се върна, не престава да вали дъжд, студено е и с всеки изминал ден ти отпадаш все повече и повече. Прости ми, че толкова дълго те накарах да чакаш, дъще… Забавих се, ала вече нямам съмнения, писмото ти всичко разкрива. Разчитай на мен, обещавам ти, че ще ти помогна, само ми дай още малко време. Сядам до теб в покоя на твоята стая през тази зима, която ще бъде вечна за мен; двете сме сами, както толкова други пъти през изминалите месеци, и аз се отварям за болката, без да й оказвам никаква съпротива. Облягам глава на скута ти и усещам неравномерния пулс на сърцето ти, топлината на кожата ти, бавния ритъм на въздуха в гърдите ти; затварям очи и за миг си представям, че просто спиш. Но мъката се отприщва в мен с трясъка на буря и нощницата ти се мокри от моите сълзи, а отдън земя се надига изначален рев, проправя си път през тялото ми като копие, изпълва устата ми. Уверяват ме, че не страдаш. Откъде знаят? Може би вече си свикнала с желязната ризница на парализата и не си спомняш вкуса на прасковата или простичкото удоволствие от прокарването на пръсти през косата; ала душата ти е пленница и копнее да се освободи. Тази натрапчива мисъл не ми дава покой, разбирам, че съм се провалила по отношение на най-голямото предизвикателство в моя живот. Стига! Виж какво е останало от теб, дъще, за Бога… Това си видяла в онова предчувствие през твоя меден месец и затова си написала писмото. „Паула е вече светица на небето, страданието я е измило от всеки грях“, ми казва Инес, болногледачката от Салвадор, обсипаната с белези, която те глези като бебе. Как само се грижим за теб! Не си сама нито денем, нито нощем, на всеки половин час те разместваме, за да поддържаме малкото останала гъвкавост; бдим над всяка капка вода и над всеки грам от твоята храна, получаваш лекарствата на минутата, преди да те облечем, те къпем и те масажираме с балсами, за да укрепне твоята кожа. „Невероятно е това, което постигнахте, в никоя болница не би била гледана по-добре“, казва доктор Форестър. „Ще издържи седем години“, предрича доктор Шима. Защо е всичкото това старание? Ти приличаш на спящата красавица в кристалния ковчег от приказката, с тази разлика, че теб не ще те събуди целувката на принца, никой не може да те събуди от твоя окончателен сън. Единственият изход за теб е смъртта, дъще, вече се осмелявам да го мисля, да го изрека и да го напиша в жълтата тетрадка. Призовавам моя дядо здравеняк и баба ми ясновидката да ти помогнат да преминеш прага и да се родиш в отвъдното; призовавам най-вече Грани, твоята баба с бистри очи, която умря, след като й се наложи да се раздели с теб; викам я, за да дойде със златните си ножици и да среже нишката, която те държи привързана към тялото. Нейната снимка — все още млада, с едва загатната усмивка и ясен поглед, е до леглото ти заедно със снимките на другите духове закрилници. „Ела, Грани, ела да вземеш внучката си“, я умолявам, но се опасявам, че няма да дойде нито тя, нито който и да е друг призрак и да ми донесе облекчение от тази горчива чаша. Ще бъда сама с теб и ще те отведа за ръка до прага на смъртта, а ако е възможно, ще го прекрача заедно с теб.

Мога ли да живея вместо теб? Да те нося в тялото си, за да съществуваш през онези петдесет или шейсет години, които ти бяха отнети? Желанието ми не е да те помня, а да живея твоя живот, да бъда ти, да обичаш, да чувстваш и да пулсираш в мен; всеки мой жест да е твой жест, гласът ми да бъде твой глас. Да се изтрия, да изчезна, за да се вселиш в мен, дъще, и твоята неуморна и жизнерадостна доброта да измести напълно отколешните ми страхове, жалките ми амбиции, изчерпаната ми суета. Да викам до последен дъх, да разкъсам дрехите си, да скубя с пълни шепи косите си, да се посипя с пепел — така искам да изживея болката, но от половин век спазвам правилата за добро поведение, станала съм експерт в отричане на негодуванието и сдържане на болката и нямам глас да крещя. Може би лекарите грешат, а апаратите мамят, може би не си напълно безпаметна и си даваш сметка за моето душевно състояние, не трябва да те терзая с моя плач. Задушавам се от спотайвана мъка, излизам на терасата и не ми достига въздух от толкова ридания, не ми достига дъжд за толкова сълзи. Тогава се качвам на колата, отдалечавам се от селото и поемам към планината; почти слепешката стигам до гората, където обикновено се разхождам и толкова пъти съм намирала убежище, останала насаме с мислите си. Влизам пеш по пътеките, които зимата е направила неизползваеми, тичам, препъвайки се в клони и камъни, проправяйки си път в зелената влага на това обширно растително пространство, подобно на горите от моето детство, които прекосявах на гърба на муле, следвайки стъпките на дядо ми. Вървя с изкаляни крака, подгизнали дрехи и кървяща душа, а щом се стъмни и силите ме напуснат от толкова бродене, спъване, подхлъзване, изправяне отново и залитане, се свличам най-сетне на колене, раздирам блузата си, копчетата отхвръкват и кръстосала ръце на голата си гръд, викам твоето име, дъще. Дъждът е плащ от тъмен кристал, а сивите облаци надничат иззад короните на черните дървета и вятърът хапе гърдите ми, пронизва костите ми и ме измива отвътре с ледената си четка. Заривам ръце в калта, вземам земя в шепите си и я поднасям до лицето и устата си, дъвча солени грудки тиня, трескаво вдъхвам тръпчивия мирис на пръст и целебния аромат на евкалипт. „Земя, подслони дъщеря ми, приеми я, обгърни я, богиньо и майко земя, помогни ни“, я моля и продължавам да вия в нощта, която се стоварва отгоре ми, не спирам да я зова и викам. Там, в далечината преминава ято диви патици, което отнася името ти на юг. Паула, Паула…

Бележки

[1] Метиси, които през XVIII и XIX век обитавали Аржентина, Уругвай и части от Бразилия и били прочути като добри животновъди. — Б.пр. ↑

[2] Уред за екзекутиране на осъдени чрез удушване. — Б.пр. ↑

[3] Игра на думи с Сопо Зиг — географско название, обозначаващо най-южните части на латиноамериканския континент, включващо Аржентина, Чили и Уругвай. — Б.пр. ↑

[4] Наименование на малко дърво, което расте във влажни райони и образува труднопроходими джунгли. Използва се за огрев. — Б.пр. ↑

[5] Вид омлет в Испания, приготвящ се традиционно от яйца, картофи и лук. — Б.пр. ↑

[6] Парк в центъра на Мадрид. — Б.пр. ↑

[7] Марио Бенедети — съвременен уругвайски писател, автор на около седемдесет произведения, които се нареждат във всички литературни жанрове. Носител на различни литературни награди. — Б.пр. ↑

[8] Книга на промените: хилядолетен китайски метод, използван традиционно с философски и гадателски цели. — Б.пр. ↑

[9] По името на творба на испанския писател Рамон Мария дел Валие-Инклан (1866–1936). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Исабел Алиенде Паула (2)

Метаданни

Данни

Паула

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частМай—декември 1992

Исабел Алиенде
Паула (2)

Втора част
Май—декември 1992