Робърт Хауърд
Сенки под лунната светлина (4)

4

В призрачната светлина на ранното утро, шепа измъчени, окървавени хора, залитайки се измъкнаха през дърветата на тесния бряг. Бяха четиридесет и четири и представляваха една стресната и деморализирана група хора. Задъхани от бързането, те се навлязоха във водата и помагайки си с ръце тръгнаха към галерата, но в този момент един суров глас ги накара да спрат и да се изправят.

На фона на просветващото небе те видяха силуета на Конан от Кимерия, изправен на носа с меч в ръка и черна грива, развяваща се от вятъра.

— Спрете! — заповяда той. — Не се приближавайте. Какво желаете, кучета?

— Пусни ни борда! — изграчи един космат бандит, опипвайки окървавения остатък от ухото си. — Нека се махнем от този дяволски остров.

— Ще разцепя главата на първия, който се опита да се качи — обеща Конан.

Те бяха четиридесет и четири срещу един, но силата беше у него. Жаждата за битки явно им беше избита от главите.

— Пусни ни борда, добри ни Конан — проплака заморец с червен пояс, който страхливо поглеждаше през рамо към смълчаната гора. — Толкова сме смачкани, хапани, драскани и бити, толкова сме измъчени от схватки и бягане, че нито един от нас не може дори да вдигне меч!

— Къде е онова куче Аратус? — осведоми се Конан.

— Мъртъв, заедно с останалите! Като че ли дяволи се изсипаха на главите ни! Започнаха да ни разкъсват преди още да сме се събудили — цяла дузина добри пирати загинаха в съня си. Развалините са пълни от сенки с огнени очи, разкъсващи зъби и остри нокти.

— Да! — намеси се друг корсар. — Трябва да са били демоните на острова, приели образа на отлети статуи за да ни заблудят. Ищар! Като си помисля, че легнахме да спим сред тях. Не сме страхливци. Бихме се срещу тях, доколкото един смъртен може да устои на силите на мрака. След това се разбягахме и ги оставихме да разкъсват труповете като чакали. Но без съмнение те ще ни преследват.

— Хайде, нека се качим на борда! — присъедини се към молбите строен шемит. — Нека дойдем с мир, защото иначе ще трябва да го направим с меч в ръката и макар да сме толкова изморени, че ще избиеш мнозина от нас, ти не можеш да надделееш над всички.

— Тогава ще пробия дупка и ще я потопя — отговори Конан мрачно. Чу се нестроен хор от възражения, който Конан надвика с лъвски рев.

— Кучета! Трябва ли да помагам на враговете си? Трябва ли да ви пускам на борда за да ми извадите сърцето?

— Не, не! — развикаха се те обезпокоено. — Приятели… приятели, Конан. Ние сме ти другари! Нека станем обща банда! Ние мразим само краля на Туран, а не един друг!

Погледите им бяха приковани на загорялото му, намръщено лице.

— В такъв случай, след като съм един от братството — изсумтя той, — законите се отнасят и до мене; след като убих водача ви в честен бой, тогава аз съм вашия капитан!

Никой не възрази. Пиратите бяха така наплашени и пребити, че в главите им нямаше нищо друго, освен желанието да се махнат от този остров на страха. Погледът на Конан откри окървавената фигура на коринтеца.

— Е, Иванос! — предизвикателно се обърна към него той. — Преди време ти застана на страната ми. Отново ли поддържаш претенциите ми?

— Да, в името на Митра! — пиратът, долавяйки общото настроение, силно желаеше да спечели благоразположението на кимериеца. — Прав е, момчета. Той е нашия законен капитан!

Разнесоха се нестройни викове на одобрение, може би не особено ентусиазирани, но с откровеност, зад която прозираше опасението, че в смълчаната гора зад гърбовете им може да се прокрадват тъмнокожи дяволи с червени очи и нокти, от които се стича кръв.

— Закълнете се в мечовете си — разпореди Конан.

Четиридесет и четири меча се повдигнаха към него и четиридесет и четири гласа нестройно произнесоха корсарската клетва за вярност.

Конан се усмихна широко и прибра меча си в ножницата.

— Качете се на борда, смели пирати и се хващайте за греблата.

Той се обърна и изправи Оливия на крака, защото до момента тя бе стояла приклекнала скрита от борда.

— Ами аз?

— Какво би желала? — отговори й той с въпрос, наблюдавайки я изкъсо.

— Искам да тръгна с тебе, накъдето те отведе пътя ти! — извика тя и го прегърна през врата с белите си ръце.

Пиратите, които се прехвърляха през борда, гледаха изумени.

— Ами ако платната ме отведат по път на кръв и схватки? — запита той. — Зад кила на този кораб сините води ще почервеняват, откъдето и да мине.

— Да, ще плавам под платната заедно с тебе, независимо дали в синьо или червено море — отговори тя със страст. — Ти си варварин, а аз съм отхвърлена и нежелана от моя народ. И двамата сме парии, и двамата сме скиталци по земята. О, вземи ме с тебе!

Със сочен смях той я повдигна до жадните си устни.

— Ще те направя Кралица на Синьото море! Потегляме, кучета! В името на Кром, тепърва ще подпалим панталоните на крал Илдиз!