Включено в книгата
Оригинално заглавие
The City of Skulls, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)
Източник
sfbg.us

Конан остава на служба в Туран оноло две години, превръщайки се в отличен ездач и стрелец с лък. Той кръстосва безкрайните пустини, планини, джунглите на Хиркания, стига до границите с Хитай. Едно от тези пътешествия го отвежда до легендарното кралство Меру — относително неизветсна земя, намираща се между Вендия на юг, Хиркания на север и запад и Хитай на изток.

1. Червен сняг

Виейки като вълци, орда от ниски, тъмнокожи войни се нахвърли върху туранските войски откъм полите на планината Талакма, там, където хълмовете се сливаха със широките, голи степи на Хиркания. Атаката дойде на залез слънце. Западният u хоризонт бе озарен в алено, а на юг невидимото слънце бе оцветило снеговете на високите върхове с червено.

В продължение на петнадесет дни туранският ескорт бе яздил през пустинята, бе прекосила ледените води на река Запороска и бе навлизала все по-дълбоко и по-дълбоко в безкрайните простори на Изтока. И изведнъж, без предупреждение бе дошла атаката.

Конан подкрепи Хормаз, когато тялото на лейтенанта се свлече от коня му, с трептяща стрела, забита дълбоко в гърлото му. Той спусна тялото на земята и с вик на проклятие младият цимериец изтегли извитата си широка сабя от ножницата и се обърна заедно със спътниците си да посрещне атаката на виещата орда. Повече от месец вече той бе кръстосвал прашните хиркански равнини като част от ескорта. Еднобразието бе започнало да зо задушава и в момента варварската му душа просто жадуваше за действие, което да разсее скуката.

Острието му посрещна позлатения ятаган на ездача, който бе изпреварил останалите с такава сила, че ятаганът се счупи при дръжката. Озъбен като тигър, Конан изтегли в обратна посока сабята си през корема на кривокракия малък войн. Виейки като обречена душа върху нажежения под на Ада, противникът му падна потръпвайки в пряспа окървавен сняг.

Конан се извърна в седлото си за да посрещне удара на друг меч със щита си. Отклонявайки острието на врага встрани, той заби върха на сабята си точно в центъра на жълтеникавото лице със скосени очи, което се бе надвесило над него, наблюдавайки как физиономията на врага му се превръща в едно петно от размазана плът.

Нападателите вече ги бяха настигнали. Цели дузини дребни, мургави мъже, облечени във фантастични, сложно изработени от лакирана кожа брони, украсени със злато и проблясващи със скъпоценни камъни, ги нападаха с демонично ожесточение. Тетивите звънтяха, пиките летяха във въздуха, мечовете се въртахя и със звън се удряха един в друг.

Намирайки се извън кръга, обграден от нападателите, Конан видя приятеля си Джума, гигант от Куш, да се бие на крака; конят му бе паднал от стрела още при първата атака. Кушитът бе изгубил кожената си шапка и златната му обеца на едното му ухо намигваше с здрача, но бе съхранил своята пика. С нея той свали трима от набитите нападатели от седлата им, един след друг.

Малко по-далече от Джума, начело на колоната подбрани войни на Крал Илдиз, командирът на групата, Принц Ардашир, гръмогласно издаваше команди, яхнал великолепния си жребец. Той галопираше с коня си между враговете и каляската, в която се намираше дъщерята на Илзид, Зосара, която му бе поверена. Войните ескортираха пронцесата за годежа й с Куджула, Велик хан на куйгарските номади.

И както Конан наблюдаваше, принц Ардашир двигна ръка към покритите си със кожа гърди. Сякаш извикана от някаква магия, черна стрела изникна забита в украсената със скъпоценни камъни яка на бронята му. Принцът изгледа стрелата и след това, вдървен като статуя, се наклони от седлото и украсеният му с камъни островърх шлем падна в окървавения сняг.

След това Конан бе твърде ангажиран да за забелязва каквото и да е било, освен враговете, които с диви викове се носеха около него. Макар и едва излязъл от младежката си възраст, цимериецът се възвишаваше с няколко сантиметра над метър и осемдесет. Пъргавите нападатели се смаляваха пред огромната му стройна фигура. Докато се движеха в кръг, крешейки около него, те приличаха на глутница хрътки, опитваща се да събори тигър.

Схватката се водеше нагоре-надолу по склона, подобно на куп сухи листа, подмятани от есенния вятър. Конете препускаха, изправяха се на крака, цвилеха; хората разсичаха, проклинаха и викаха. Тук-там двойки останали без коне, продължаваха схватката си на крака. Тела на хора и коне лежаха в разбитата кал и изпотъпкания сняг.

Конан, пред погледа на който бе паднала пелената на транса, размахваше извитата си сабя, изпаднал в бяс. Той би предпочел един от правите, широки мечове на Запада, с които бе по свикнал. Въпреки това, още с първите няколко момента на битката, той се бе предизвикал кървав хаос с непознатото оръжия. Блестящото стоманено острие в ръката тъчеше паяжината на смъртта. Не по-малко от деветима от жълтеникавите, гъвкави нападатели, облечени в брони от лакирана кожа, бяха намерили смъртта си в тази паяжина, падайки изкормени или обезглавени от понитата си. Докато се биеше, едрият млад цимериец надаваше бойния вик на примитивното си племе, но скоро разбра, че трябва да пести всяко усилие, защото битката вместо да затихва, се разгаряше.

Преди седем месеца само Конан се бе оказал единственият оцелял от една злополучна наказателна операция, която Крал Илдиз бе предприел срещу бунтовнически настроения сатрап на северен Туран, Мунтасем хан. Използувайки черна магия, сатрапът бе разбил войската, изпратена срещу него. Той беше, или поне така си мислеше че е сторил, унищожил вражеската армия, започвайки от аристократа генерал Бкра от Акиф, и свършвайки с най-нископоставения наемник пехотинец. Единственият оцелял бе младия Конан. Той бе оживял за да проникне в града Яралет, гърчещ се под управлението на побъркания от зла магия сатрап, и да донесе ужасна смърт на Мунтасем хан.

Завърнал се триумфално в Туранската столица Аграпур, Конан бе възнаграден с включване в този почетен ескорт. В началото трябваше да изтърпи подигравките на другарите си по съдба заради неумелата си езда и безразличието към стрелбата с лък. Насмешките скоро се прекратиха, след като другите гвардейци се научиха да не провокират замахванията на подобните на чук юмруци на Конан, а междувременно уменията му като ездач и стрелец видимо се подобряваха като резултат от много упражняване.

Разтърсен и пребит, цимериецът се надигна от земята за да продължи боя на крака. Ятаганите на враговете му разсичаха пелерината му и отвориха широки прорези в ризницата му. Те приникваха през кожената жилетка под ризницата и скоро Конан започна да кърви от многобройни повърхностни рани.

Но той продължаваше да се бие — зъбите му бяха оголени в злобна усмивка, очите му святкаха с вулканично синьо на почервянялото му лице в рамката на черната грива на косата му. Един след друг другарите му биваха съсичани, докато накрая само той и черният гигант Джума продължаваха да се бият един до друг. Кушитът ревеше, размахвайки дръжката на счупената си пика като тояга.

Изведнъж като чук, появил се в червената мъгла на обхваналата Конан ярост, която обвиваше мозъка му, тежък боздуган се стовари отстрани на островърхия му шлем, забивайки се в метала, изкривявайки го навътре в слепоочието му. Коленете му се подгънаха. Последното нещо, което чу бе острият, отчаян писък на принцесата, когато ниските, хилещи се войни я измъкнаха от покритата носилка на червения сняг, който сега покриваше хълма. И, забивайки лице в земята, той престана да възприема каквото и да е било.