Оригинално заглавие
Black Colossus, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)
Източник
sfbg.us

„Нощта на Властта, когато Съдбата се прокрадваше по световните коридори като колос, току-що надигнал се от извечния си гранитен трон…“

(Е. Хофман Прайс, „Момичето от Самарканд“)

1

Единствено вечната тишина се беше спуснала над тайнствените руини на Кутчемес, но страхът бе там: Страх, който потръпваше в съзнанието на Шеватас-крадеца, карайки го да диша тежко и остро през здраво стиснатите зъби.

Той стоеше като нищожен атом на живота сред колосални паметници на опустошение и изоставеност. Дори черната точка на лешояд не можеше да се види в огромния син купол на небето, изпепелен от жаркото слънце. Навсякъде се издигаха мрачните останки на една друга, забравена епоха: огромни полусрутени кули, забили назъбените си върхове в небето; дълги, начупени линии на натрошени стени; паднали каменни блокове с циклопски размери — разбити образи, с полуизтрити от ветрове и пясъчни бури ужасяващи очертания. Никакви признаци на живот от хоризонт до хоризонт, единствено онази пустош на голата пустиня, от която замира дъха, разсечена от кривуличещото корито на отдавна пресъхнала река. И сред тази необятност — блестящите хищно озъбени руини, колоните, издигнали се като пречупени мачти на потънали кораби, а над всичко това — доминиращ купол от слонова кост, пред който Шеватас стоеше треперейки.

Основата на купола представляваше гигантски пиедестал от мрамор, издигнал се от онова, което преди време са били терасовидно оформените брегове на древна река. Широки стъпала водеха до величествена бронзова врата в купола, който почиваше върху основата си като някакво гигантско яйце, срязано по средата. Самият купол бе от чиста слонова кост, която блестеше сякаш някакви неизвестни ръце се грижеха да бъде полирана. По същия начин блестеше и острият златен връх в центъра на купола, както и надписът, изсечен в златни йероглифи по периферията. И въпреки, че едва ли имаше жив човек, който да го прочете, Шеватас потръпваше от мрачните предчувствия, които този надпис събуждаше. Защото този надпис бе поставен от много древна раса, чийто митове бяха свързани с образи, несънувани от новите племена.

Шеватас — един от големите крадци на Замора, бе жилест и с гъвкаво тяло. Малката му кръгла глава беше обръсната, а единственото му облекло бе набедрена препаска от яркочервена коприна. Както всички хора от неговата раса, той бе много тъмен и на тясното му като на лешояд лице горяха нищо непропускащи черни очи. Дългите му, тънки и заострени пръсти бяха бързи и неспокойни като крилцата на молец. На позлатения му колан висеше поставен в ножница от орнаментирана кожа къс, тънък меч, чиято дръжка бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Шеватас придържаше оръжието си с необикновено внимание. От време на време той даже потрепваше при допира на ножницата до голото му бедро. Но тази предпазливост не бе лишена от основания.

Такъв бе Шеватас — крадец, известен между крадците, чието име бе произнасяно с боязън във вертепите на Маул и в мрачните скривалища зад храмовете на Бел, възпяван в песни и споменаван в митове в продължение на хилядолетия. И въпреки това, в сърцето на Шеватас се бе загнездил страхът, докато стоеше пред купола от слонова кост в Кутчемес. Дори глупак можеше да види, че в тази постройка има нещо неестествено — тя бе изложена на вятър и слънце цели три хилядолетия, но нейното злато и слонова кост се издигаха така ярки и блестящи, както в деня, когато са били издигнати от безименни ръце на бреговете на една безименна река.

Тази неестественост бе в хармония с атмосферата на тези обитавани от демони руини. И самата пустиня бе в загадъчната област, простираща се югоизточно от земите на Шем. Шеватас знаеше, че само няколко дни път с камила в обратна посока — на югозапад, ще доведат пътешественика до великата река Стикс в точката, в която тя завива под прав ъгъл и потича ма запад за да излее водите си накрая в далечното море. И от мястото на завоя започваха земите на Стигия — тъмногърдата любима на Запада, чиито владения, напоявани от великата река, се издигаха от пясъците на заобикалящата я пустиня.

На изток, знаеше Шеватас, пустинята отстъпваше пред степите, стигащи до хирканското кралство Туран, чието варварско великолепие се бе разположило по бреговете на голямото вътрешно море. Една седмица езда на север и пустинята преминаваше в плетеница от голи хълмове, зад които започваха плодородните плата на Кот — най-южното кралство на Хайборейската епоха. На запад пустинята се сливаше с пасбищата на Шем, който стигаше до океана.

Всичко това бе известно на Шеватас без той да му придава някакво особено значение, така както човек познава улиците на своя град. Той обичаше далечните пътувания и бе грабил от съкровищата на много кралства. Но сега той се колебаеше и потръпваше пред най-голямото приключение и пред най-богатото съкровище от всички досега.

В този купол от слонова кост лежаха костите на Турга Хотан, черния магьосник, който бе царувал в Кутчемес преди три хилядолетия, през времената когато двете кралства Стигия и Ахерон се простираха далече на север от великата река — над пасбищата на Шем и нагоре към платата. Тогава великото преселение на Хайборейците заля земите южно от люлката на тяхната раса в близост до северния полюс. Преселението бе едно неумолимо придвижване, продължило векове и епохи. Но по време на царуването на Турга Хотан, последния магьосник на Кутчемес, сивооки варвари с кестеняви коси, облечени във вълчи кожи и люспести ризници, бяха нахлули от север и с железните си мечове изсякоха царството Кот. Те преминаха през Кутчемес като приливна вълна, заливайки мраморните кули с кръв и кралство Ахерон падна в огън и руини.

Но още докато опустошаваха улиците на този град и съсичаха стрелците му, Турга Хотан погълна странна и ужасна отрова, след което жреци с маски на лицата поставиха и заключиха тялото му в гробницата, която сам той бе приготвил. Верните му служители загинаха пред стените на гробницата, удавени в кръв, но варварите не можаха да разбият вратата й, нито дори съумяха да оставят с чукове или огън следи по постройката. Не след дълго те напуснаха, оставяйки величествения град в развалини, а в увенчаната с купол от слонова кост гробница Турга Хотан спеше неосквернен, докато червеят на разрухата гризеше разпадащите се кули и дори реката, която бе напоявала неговите земи в отколешни времена, потъна в пясъците за да пресъхне завинаги.

Много крадци бяха опитвали да заграбят съкровището, което, преданието твърдеше, лежало на купове около изгнилите кости вътре в гробницата. И много крадци бяха намерили гибелта си на прага й, а още повече бяха преследвани от влудяващи сънища за да умрат накрая с пяна на устата.

Ето защо Шеватас потръпваше изправен с лице към гробницата и тръпките му не се дължаха само на легендата за огромната змия, която била охранявала костите на мага. Над всички митове за Турга Хотан лежеше покрова на ужаса и смъртта. От мястото, където крадецът продължаваше да стои, можеха да се видят развалините на огромната зала, където по време на празниците оковани пленници бяха чакали на колене докато главите им бъдат отсечени от жреца-крал в чест на Сет — божеството на Стигия с образ на змия. Някъде наблизо се е намирала и ямата — тъмна и ужасна, където обезумелите жертви били давани за храна на безименно, безформено, чудовищно същество, което е изпълзявало от друга, по-дълбока и по-кошмарна пукнатина в земята. Легендите правеха от Турга Хотан нещо повече от човек; той все още бе боготворен в отмиращ култ, чийто последователи изковаваха образа му върху монети, предназначени да се заплати последното пътуване на техните покойници по онази велика река на тъмнината, на която Стикс е само материална сянка. Шеватас беше виждал този образ върху монети откраднати изпод езиците на мъртъвците и той се бе запечатал неизличимо в съзнанието му.

Той подтисна страха си и изкачи стъпалата, водещи до бронзовата врата, чиято гладка повърхност не предлагаше нито резе, нито ключалка. Но не случайно той бе получил достъп до тайнствени култове, не напразно бе изслушвал мрачните тайни, споделяни шепнешком от поклонниците на Скелос в среднощна доба и бе чел забранените, обковани в железни корици книги на Вателос Слепеца.

Коленичил пред портала, той опипа прага с изтръпнали пръсти и с връхчетата им намери издатини твърде малки за да бъдат забелязани с око или да бъдат открити от по-неопитни пръсти. Той натисна издатините предпазливо, като следваше особена схема и шепнеше отдавна забравени заклинания. Когато натисна последната издатина, той отскочи бързо назад и нанесе с отворена длан бърз, остър удар в самия център на вратата.

Не се чу нито щракването на пружина, нито скърцането на панта, но вратата се отдръпна навътре и Шеватас шумно изпусна въздух през здраво стиснатите си зъби. Пред очите му лежеше къс, тесен коридор. Вратата се бе плъзнала по дължината на коридора и сега стоеше изправена в другия му край. Подът, тавана и стените на този подобен на тунел отвор бяха от слонова кост, а през отвор в една от стените безшумно изпълзя виещо се ужасяващо същество, което се изправи и втренчи гневен поглед в натрапника със страшните си светещи очи: змия, дълга шест метра с блестящи, дъгоцветни люспи.

Крадецът не загуби време за разсъждения от какви черни дупки под гробницата бе дошло чудовището. Той ловко изтегли меча си и от острието му прокапа зеленикава течност, точно като онази, която се стичаше по извитите зъби на змията. Това острие бе потопено в отрова подобна на змийската и самото получаване на тази отрова от обитаваните от злокобни твари блата на Зингара би било достойно за сага.

Шеватас предпазливо пристъпи напред на пружиниращи крака с леко подгънати колена, готов мигновено да отскочи накъдето се наложи. И наистина, нужна му бе всичката координирана скорост, на която бе способен, в момента, когато змията изви глава назад и нанесе удара си, изстрелвайки цялата си дължина напред като светкавица. Въпреки готовността си и независимо от бързината си, Шеватас щеше да загине, ако не му бе помогнал шанса. Неговият добре обмислен план да отскочи встрани и да нанесе удар по изнесената напред глава бяха обезсмислени от заслепяващата скорост на атаката. Единственото, за което крадецът има време бе да протегне меча пред себе си, неволно да затвори очи и да извика. В следващия момент мечът бе изтръгнат от ръката му и коридорът се изпълни с шум на биещо се тяло, издаващо звуци като удари с бич.

Отваряйки очи и изненадан, че е все още жив, Шеватас видя извиващото се във фантастични гърчове слузесто тяло на змията със забит между челюстите й меч. Абсолютният шанс я бе изпратил точно срещу острието му, което той слепешком бе държал насочено напред. След малко, когато отровата оказа действието си, змията се отпусна на блестящи, леко потръпващи пръстени.

Крадецът бързо я прескочи и се насочи към вратата, която този път се плъзна встрани, разкривайки вътрешността на купола. Шеватас извика, защото вместо в абсолютна тъмнина той бе попаднал в помещение, осветено яркочервено, а светлината пулсираше по един начин, трудно поносим за очите на смъртен. Тя се излъчваше от гигантски червен скъпоценен камък, закрепен високо на вътрешната страна на купола. Шеватас зяпна, въпреки че бе свикнал с гледката на скъпоценности. И съкровището бе на мястото си, натрупано в замайващо изобилие: купчини диаманти, рубини, сапфири, тюркоази, опали, изумруди; зикурати от нефрит, черен кехлибар, лапис лазули; пирамиди от златни клинове; теокали от сребърни слитъци; мечове с ефеси, обсипани в скъпоценни камъни и поставени в позлатени ножници; златни шлемове, украсени с оцветени конски опашки или пера в черно и червено; брони от сребърни плочки; погребални одежди обшити със скъпоценности, в които са били обличани войните преди хилядолетия преди да бъдат положени в гробниците им; чаши, издълбани от единствен скъпоценен камък; черепи, облицовани в злато, с лунен камък в очните ку-хини; огърлици от човешки зъби, инкрустирани със скъпоценни камъни. Подът от слонова кост бе покрит цяла педя със златен прах, който проблясваше под алената светлина с милиони примигващи точки. Крадецът стоеше захласнат в тази замайваща страна на магия и величие, стъпвайки с обутите си в сандали нозе по звезди.

Но очите му бяха приковани върху кристалния пиедестал, който се издигаше в средата на блестящия безпорядък, директно под светещия червен камък и на който би следвало да лежат изтлели кости, превърнати в прах от лениво източващите се векове. И докато гледаше, кръвта на Шеватас се отдръпна от тъмните черти на лицето му, гръбнакът му се вледени, кожата на гърба му настръхна от ужас, а устните му беззвучно помръдваха. И неочаквано той намери гласа си за да издаде страшен писък, който грозно отекна под купола. А след това тишината на вековете отново се спусна над руините на мистериозния Кутчемес.