Робърт Хауърд
Сенки под лунната светлина (2)

2

Оливия сънуваше и в съня си долавяше трудно определимото усещане за някаква зла сила, която дебнеше като черна змия, извиваща се в цветна градина. Сънищата й бяха накъсани и цветни като някакви екзотични отломъци от натрошена, неизвестна мозайка, но постепенно те се материализираха в сцена на ужас и лудост, изгравирана на фона на циклопски камъни и колони.

Тя видя огромна зала, чийто ефирен таван се опираше на каменни колони, прострели се в редици покрай масивните стени. Измежду тези колони пърхаха големи папагали, оцветени в яркозелено и аленочервено, а самата зала бе препълнена с чернокожи войни с ястребови лица. Това не бяха негри. Нито пък одеждите или оръжията им напомняха с нещо за света, който сънуващата познаваше.

Те се бяха събрали около един човек, привързан за колона: строен, бял младеж със златни къдри над алабастрови вежди. Красотата му не беше съвсем човешка — това бе по-скоро красота на бог от сънищата, като изваян от жив мрамор.

Чернокожите войни се хилеха и му се надсмиваха на непознат език. Голото, гъвкаво тяло се извиваше под жестоките им ръце. Кръв се стичаше по бедрата, изваяни като от слонова кост и капеше по лъскавия под. Писъците на жертвата отекваха из залата. Изведнъж той надигна глава към тавана и небесата отвъд него и с висок страшен глас извика някакво име. Кинжал в една ебонитова ръка прекъсна вика му наполовина и златокъдрата глава се отпусна на гърдите.

Сякаш в отговор на този отчаян вик се разнесе засилващ се тътен, като че ли от колелата на небесна колесница и една фигура се появи пред убийците, материализирайки се от въздуха. Фигурата беше на мъж, но никой смъртен мъж не би могъл да има такава неземна красота. Имаше ясна прилика между него и младежа, който се бе отпуснал безжизнен на веригите си, но онази сплав на човещина, която бе смекчавала богоподобието на младежа, липсваше в чертите на странника — ужасен и неподвижен.

Чернокожите се свиха пред него с пламтящи присвити очи. Той повдигна ръка и заговори с богат на ниски тонове глас, а думите му отекваха през смълчаните зали. Изпаднали в транс, черните войни се отдръпнаха за да се подредят в редици покрай стените. Тогава изсечените устни на странника произне-соха заповедта на едно ужасно заклинание: „Ягколан йок та, цутала!“

С последната дума на този страховит вик черните фигури се вдървиха и замръзнаха. Върху крайниците им се спусна някаква странна втвърденост, някакво вцепенение. Странникът докосна веригите около младежа и те паднаха. Той взе трупа в ръцете си и преди да се извърне плъзна спокойно поглед по редиците от ебонитово черни фигури и той посочи към луната, която блестеше през отворите по стените. И те разбраха, тези напрегнати, очакващи статуи, които допреди малко бяха хора…

* * *

Оливия се събуди и се надигна в леглото си от листа, цялата обляна в студена пот. Сърцето й лудо биеше в гърдите. Конан спеше облегнат на колоната, отпуснал глава на мощните си гърди. Сребристите лъчи на късно изгрялата луна страхливо се прокрадваха през дупките в покрива и оставяха дълги бели линии по прашния под. Тя виждаше фигурите неясно и те бяха черни, напрегнати… очакващи. Борейки се с вълните на надигащата се истерия, тя видя лунните лъчи да осветяват пространството между колоните и статуите между тях.

Но какво бе това? Някакво раздвижване по сенките, върху които падаше лунната светлина. Парализиращ ужас я скова, защото там, където трябваше да се е настанила неподвижността на смъртта, сега се забелязваше движение: бавно потрепване, свиване на абаносово-черните крайници. В този момент тя разкъса силата, която я държеше няма и неподвижна и от устните й се разнесе писък на ужас. Конан скочи, зъбите му блеснаха и той вдигна меча си.

— Статуите! Статуите!… О, Боже, статуите оживяват.

Едновременно с вика си тя скочи през пукнатина в стената, пребори се с възпиращите я лиани и се втурна да бяга, да бяга, да бяга — викаща, заслепена, обезумяла, докато една ръка не я спря, и тя отново изпищя, блъскайки в прегръдката, в която се бе озовала, и едва тогава един познат глас проникна през пелената на ужаса й. Тогава тя видя озадаченото лице на Конан под лунната светлина.

— В името на Кром, девойко, какво има? Да не си сънувала кошмар? — Гласът му звучеше странно и някак отдалече. Изхълцвайки, тя обви с ръце врата му, притисна се конвулсивно и се разплака.

— Къде са те? Преследваха ли ни?

— Никой не ни е преследвал — отговори й той.

Тя се поизправи и все още притисната към него, боязливо се озърна. Заслепението на страха я бе отвело към южния край на платото. Под тях беше склонът, чиито основи бяха скрити сред дебелите сенки на дърветата. В далечината тя видя руините, издигащи се в лунната светлина.

— Ти не ги ли видя? Статуите, движещи се, повдигащи ръце, с очи, блестящи в тъмнината?

— Не видях нищо — отвърна варваринът неспокойно. — Май съм заспал по-дълбоко от обикновено, защото отдавна не съм спал цяла нощ, но не мисля, че нещо би могло да влезе в храма без да ме събуди.

— Нищо не е влизало — тя се засмя истерично. — По-скоро нещо, което вече си беше там. Ах, Митра, а ние легнахме да спим между тях, както овцете лягат в кланицата!

— Но за какво говориш? — осведоми се той. — Събудих се от вика ти, но преди да имам време да се огледам те видях да се втурваш през дупка в стената. Последвах те, защото можеше да ти се случи нещо! Реших, че си сънувала кошмар.

— Така беше! — потръпна тя. — Но реалността беше по-страшна от съня ми. Чуй! — и тя му разказа всичко, което и се бе присънило и което мислеше, че е видяла.

Конан слушаше внимателно. Той не изпитваше естествения скептицизъм на по-изтънчените мъже. В неговата митология имаше място за духове, гоблини, некромансери. След като тя свърши, той остана замислен, разсеяно играейки се с меча.

— Значи, измъчвания младеж приличаше на високия мъж, дошъл по-късно? — обади се той след известна пауза.

— Приличаха си като син и баща — отвърна му тя и допълни неуверено — Ако мозъкът може да си представи потомък на божествената сила и човек, онзи младеж би олицетворявал такова сливане. Боговете на далечното минало понякога се сношавали със смъртните жени, твърдят легендите.

— Какви богове? — промърмори той.

— Онези безименни, забравени богове. Кой знае? Те са се върнали под спокойните води на езерата, в тихите сърца на хълмовете, в просторите отвъд звездите. Боговете не са по-постоянни от хората!

— Но ако онези фигури са само хора, превърнати в железни статуи от някакъв бог или дявол, как биха могли да се съживят?

— Магията е свързана с луната — каза тя, все още треперейки. — Той посочи към луната: докато ги осветява луната, те ще живеят. Аз вярвам в това!

— Но ние не бяхме преследвани — възрази Конан, хвърляйки поглед към мрачните руини. — Трябва да ти се е сторило, че се движат. Мисля да се върна и да проверя.

— Не, не! — извика тя, притискайки се към него още по-силно. — Може би магията ги задържа в залата. Не се връщай! Ще те разкъсат! О, Конан, нека се върнем в нашата лодка и се махнем от този ужасен остров. Хирканският кораб сигурно вече ни е подминал! Нека да тръгваме!

Тя бе така настойчива в молбите си, че Конан бе впечатлен. Любопитството му по отношение ма статуите се балансираше от суеверието му. Враговете от плът и кръв не го плашеха, колкото и неблагоприятно да биваше съотношението на силите, но дори и слаб намек за нещо свръхестествено събуждаше в душата му целия чудовищен инстинктивен страх на варварина.

Той хвана момичето за ръката и те се спуснаха по склона и навлязоха в гъстата гора, където листата нещо шепнеха, а безименни птички сънливо се обаждаха. Под дърветата се бяха настанили сенки и Конан заобикаляше най-гъстите участъци. Очите му непрестанно скачаха от едната страна към другата и често се вдигаха към клоните над главите им. Той се придвиж-ваше бързо, но предпазливо и ръката му бе обхванала момичето през кръста с такава сила, че то се чувстваше по-скоро носено, отколкото насочвано. Никой не проговори. Единственият звук беше неспокойното, задъхано дишане на девойката и шума от малките й крака, плъзгащи се между тревите. След известно време те се приближиха до водата, която хвърляше сребристи отблясъци под лунната светлина.

— Трябваше да вземем и плодове — прошепна Конан, — но без съмнение ще намерим и по другите острови. Дали ще тръгнем сега или по-късно е все едно — до разсъмване остава съвсем малко…

Гласът му заглъхна. Носа на лодката все още бе привързан за стърчащия клон на дървото, но другият й край представляваше натрошена развалина, полупотънала в плитката вода.

Оливия задавено извика. Конан рязко се извърна с лице към плътните сенки и зае приведена заплашителна поза. Нощните птици изведнъж се смълчаха. Над гората надвисна покой. Клоните спряха да се поклащат от бриза, но някъде там нещо се промушваше между листата.

С бързината на огромна котка Конан сграбчи Оливия и се втурна. Той се носеше през сенките като фантом, но над главите им и зад тях се чуваше загадъчно шумолене на листа, което неумолимо се приближаваше все по-близо. И тогава лунната светлина ги блъсна в лицата и те вече тичаха нагоре по склона към платото.

След като се изкачиха, Конан пусна Оливия и се обърна за да изгледа ядно залива, който току-що бяха изоставили. Листата се разтърсиха неочаквано от бриза, но това беше всичко. Той поклати гривата си с гневно изръмжаване. Оливия прилази към краката му като изплашено дете. Тя вдигна очи към него и те бяха като два тъмни кладенеца на ужаса.

— Какво ще правим, Конан? — прошепна тя едва чуто.

Той погледна към руините, а после обратно към гората под тях.

— Отиваме на скалите — обяви той, като й помагаше да се изправи на крака. — Утре ще направя сал и ще потърсим късмет отново в морето.

— Да не би … да не са ТЕ, които са разрушили лодката ни? — това беше полувъпрос, полутвърдение.

Той поклати глава в мрачно мълчание.

Всяка стъпка по онова обляно в лунна светлина плато бе ужасна за Оливия, но откъм издигащите се развалини не се показаха никакви прокрадващи се черни сенки и накрая те стигнаха до основите на скалите, издигащи се в мрачно великолепие над тях. Конан поспря неуверено, но накрая избра едно място, защитено от широк перваз и далече от всякакви дървета.

— Легни и поспи, ако можеш, Оливия — каза той. — Аз ще пазя.

Но сънят не идваше и Оливия остана да лежи, съзерцавайки в далечината развалините и гората по периферията, докато най-сетне звездите избледняха, на изток просветна и златисто-червена зора блесна по росата на стръкчетата трева.

Тя бързо стана, но мислите й не можеха да се откъснат от преживяното през нощта. В утринната светлина някои от ужасите вече изглеждаха като измислици на преуморено въображение. Конан се приближи и думите му я ужилиха:

— Малко преди изгрев чух скърцане на греди, пляскане на гребла и въжета. Някакъв кораб се е приближил и е хвърлил котва недалече, вероятно онзи, който видяхме вчера. Ще се изкатерим на скалите за да разберем какво става.

Те тръгнаха нагоре, лазейки по корем между канарите и накрая видяха върха на боядисана мачта да стърчи на запад между дърветата.

— Хиркански кораб, ако се съди по платната — прошепна Конан. — Чудя се дали екипажа…

До ушите им достигнаха човешки гласове. Притиснали се до земята, те надникнаха през южния ръб на скалите и видяха пъстра група да излиза от гората покрай западния край на платото, да спира и да започва спор. Те размахваха ръце, изваждаха заплашително мечове, викаха високо. Накрая, цялата банда се опъти през платото към развалините по маршрут, който щеше да ги доведе близо до основата на скалите.

— Пирати! — прошепна Конан с мрачна усмивка на тънките си устни. — Пленили са хирканска галера. Я да изпълзи покрай тези скали.

След малко той се обади пак:

— Няма да се показваш, освен ако те извикам — нареди й той след като се убеди, че е скрита достатъчно добре сред разпръснатите канари. — Отивам да се срещна с тези кучета. Ако планът ми успее, всичко ще бъде наред и ще отплаваме с тях. Ако не успея… е, крий се из скалите, докато не си заминат, защото никакви дяволи на този остров не са така жестоки като тези морски вълци.

И откъсвайки се от ръцете й той бързо се спусна надолу по скалите.

Поглеждайки страхливо от високо, Оливия видя, че бандата се е приближила до основата на скалите. В този момент Конан се появи пред тях, държейки меча в ръката си. Те отскочиха изненадано със заплашителни викове, след което неуверено спряха и изгледаха фигурата, която се беше появила така неочаквано. Бяха около седемдесет души на брой — една дива орда, съставена от хора от различни нации: коти, заморци, бритунци, коринтци, шемити. Лицата им отразяваха дивия им произход. По тях имаше белези, получени от меч, но и от жигосване. Можеха да се видят отрязани уши, съсечени носове, празни очни кухини, чукани вместо ръце — следи както от палача, така и от битките. Много от тях бяха полуголи, но дрехите, в които бяха облечени, бяха фини: обшити в злато куртки, сатенени жилетки, копринени бричове — изплескани от катран и кръв, защитени от посребрени ризници. Скъпоценни камъни блестяха в халки, окачени на носовете, на обеци или по пръстени, както и в ефесите на оръжията им.

Срещу такава странна тълпа стоеше високият кимериец, контрастирайки със здравите си крайници в бронзов загар и чистите черти на лицето си.

— Кой си ти? — изреваха те.

— Конан от Кимерия! — избоботи гласът му като предизвикателство на лъв. — Искам да опитам късмета си при вас. Кой ви е водач?

— Аз, в името на Ищар! — чу се силен, плътен глас и една огромна фигуга излезе напред — гигант, гол до кръста, с огромен корем, пристегнат в пояс, задържащ широки панталони. Главата му бе бръсната, а над устата му се спускаха мустаци. Краката му бяха обути в шемитски сандали с обърнати върхове, а в ръката си държеше дълъг прав меч.

Конан го изгледа яростно.

— Кром, ти си Сергиус от Хроша!

— Ищар, да! — изгърмя гигантът и в малките му черни очи блесна омраза. — Да не мислиш, че съм те забравил? Ха! Сергиус никога не забравя враг. Сега ще те окача за петите и ще те одера жив! Хванете го, момчета!

— Да, насъскай кучетата си по мене, шкембо — изсмя се Конан подигравателно. — Винаги си бил страхливец, котско псе!

— Страхливец? Казваш го на мене? — широкото лице потъмня от страст. — Пази се, северно куче! Ще ти изчовъркам сърцето!

В миг пиратите образуваха кръг около двамата съперници. Очите им блестяха и те дълбоко поемаха дъх в кръвожадно очакване на зрелището. Високо горе в скалите Оливия наблюдаваше, забила, без да осъзнава това, нокти в дланите си от тръпката на възбудата.

Съперниците се вкопчиха без никакви приготовления. Сергиус се нахвърли бърз като гигантска котка, независимо от телосложението си. Той страстно замахваше и отразяваше уда-рите, съпровождайки ги с проклятия, като изпускаше със свистене въздуха през стиснатите си зъби. Конан се биеше мълчаливо, силно присвил сините си очи.

Скоро Сергиус престана да ругае за да съхрани дишането си. Единствените звуци, които се чуваха бяха от бързото преместване на краката по земята, задъханото дишане на пирата и звъна на стоманата. Мечовете проблясваха във въздуха като дълги бели езици на пламъци под ранното слънце. Те като че ли отскачаха след всеки допир, за да се втурнат жадно пак един срещу друг. Сергуис започваше да отстъпва; единствено голямото му умение го спасяваше до момента от заслепяващата със скоростта си атака на кимериеца. В следващия миг мечовете звъннаха по-силно, разнесе се тъп звук, последван от силен вик, а пиратската орда диво изрева, защото мечът на Конан промуши масивното тяло ма съперника му. За момент острието се показа между плещите — цяла педя бял пламък под слънцето, в следващия миг кимериецът го издърпа, пиратът падна тежко по лице и остана така в разширяваща се кръгла локва кръв. Единствено ръцете му конвулсивно потръпнаха.

Конан се извърна рязко към зяпналите корсари.

— Е, кучета! — изгърмя гласът му — Изпратих предводителя ви в ада … Какво казват в този случай законите на братството?

Преди да може който и да е било да отговори, бритунец с лице на плъх завъртя прашката си бързо и убийствено точно. Камъкът излетя от нея с като стрела, изпратена към целта си, Конан залитна и рухна както пада дърво под секирата на дървосекач.

Горе между скалите Оливия се притисна към камъните. Сцената пред очите й се разми; единственото, което ясно виждаше бе отпуснатия върху тревата кимериец и струйката кръв, която се стичаше от главата му.

Пиратът с лице на плъх извика триумфално и се втурна за да промуши жертвата си, но един строен коринтец го отблъсна.

— Е, Аратус, ще нарушиш ли закона на братството, куче?

— Никакъв закон не е нарушен — озъби се бритунецът.

— Не е ли? Човекът, който ти, псе такова, току-що повали, извоюва справедливо правото си да ни бъде капитан!

— Не! — изкрещя Аратус — Той не е един от нас, той е външен. Не е приет в братството. Убийството на Сергиус не го прави наш капитан, както щеше да бъде, ако някой от нас го бе направил.

— Но той искаше да стане един от нас — отвърна му коринтецът. — Той спомена това.

Започна силна препирня, в която някои застанаха на страната на Аратус, а други се присъединиха към коринтеца, когото наричаха Иванос. Ругатните ставаха все по остри, отправяха се предизвикателства, ръце се хващаха за мечовете.

Накрая гласът на един шемит се извиси над гълчавата:

— Защо спорите за един мъртвец?

— Не е мъртъв — отговори коринтецът, изправяйки се над падналото тяло на кимериеца. — Ударът е попаднал косо — той е само замаян.

След тази забележка, спорът се поднови. Аратус се опитваше да се добере до падналия, а Иванос накрая застана разкрачен през него, отправяйки предизвикателен поглед към всички с меч в ръка. Оливия чувствуваше, че той не толкова защитава Конан, колкото се противопоставя на Аратус. Явно бе, че двамата са били заместниците на Сергиус и не се радваха на особена обич един към друг. След като спора продължи известно време, бе решено да се завърже Конан и да бъде отнесен с тях, а съдбата му да бъде решена по-късно.

Кимериецът, който показваше признаци на съвземане, бе завързан здраво, след което четирима пирати с оплаквания и проклятия на устата го понесоха заедно с групата, която отново се упъти през платото. Тялото на Сергиус остана да лежи където си беше проснато — една отвратителна гледка върху тревата.

Горе, между скалите, Оливия лежеше парализирана от катастрофата. Тя не бе в състояние нито да говори, още по-малко да действа и можеше само да стои и да наблюдава с ужасен поглед как бруталната орда отнася защитника й.

Колко дълго бе останала там, тя нямаше представа. Видя как в другия край на платото пиратите стигнаха до развалините и влязоха в тях, мъкнейки пленника си. Тя видя също как плъзват през всички врати и пукнатини, как крачат из отломките и се катерят по стените. Малко по-късно една група се върна през платото и изчезна в горичката на запад, влачейки тялото на Сергиус, явно за да го хвърлят в морето. Около руините другите започнаха да секат наоколо, подготвяйки дърва за огън. Оливия чуваше виковете им, неразбираеми на такова разстояние, както чу и гласовете на онези, които бяха навлезли в гората. Малко по-късно те отново се появиха, нарамили мехове с пиво и кожени торби с храна. Насочиха се към развалините, цветисто ругаейки под товара си.

Всичко това Оливия регистрираше някак механично. Претовареното й съзнание беше готово да я напусне. Останала сама и беззащитна, тя осъзна колко много бе означавал кимериецът за нея. За един кратък момент през главата й мина мисълта за тази груба прищявка на съдбата, която бе отредила дъщерята на един крал за спътница на варварин с окървавени ръце. И при тази мисъл тя изпита отвращение към себеподобните си. Както баща й, така и Шах Амурат бяха цивилизовани хора. Но единственото, което й бяха дали бе страдание. Тя изобщо не беше срещала цивилизован мъж, който да се отнесе към нея със състрадание, ако не го движеха и други мотиви. Конан я беше закрилял и — до момента — не бе поискал нищо в замяна. Поставила глава върху ръцете си, тя се разплака, но виковете на отвратителен гуляй й напомниха за опасността, в която се намираше.

Тя хвърли поглед към тъмните руини, където някакви фантастични фигури, смалени от разстоянието, се кривяха и залитаха, а после към мрачната зелена гора. Дори страховете, изживени сред развалините предишната нощ да бяха само лош сън, заплахата, която се криеше в тези потайни зелени гъсталаци не беше игра на въображението. Независимо дали Конан бе убит или отведен в плен, тя можеше да избира само дали да се предаде на хората-вълци или да остане сама на този обладан от дяволски привидения остров.

Осъзнавайки пълния ужас на ситуацията, в която се намираше, тя се отпусна напред, изпадайки в несвяст.