Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pool of the Black One, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Конан тръгна през южните пасбища на черните кралства. Тук беше известен отдавна и Амра Лъвът нямаше проблеми да стигне крайбрежието, където преди време бе вилнял с красивата Белит. Но Белит сега беше само един спомен по Черния бряг. В крайна сметка Конан напусна тези места, нетърпеливо стискал меча си в ръка, на кораб, който принадлежеше на пиратите от островите Барача, намиращи се в близост до бреговете на Зингара. Самите пирати също бяха чували за Конан и за тях неговия меч и опита му бяха добре дошли. Така, в средата на тридесетте си години, той се присъедини към пиратите Барача, с които прекара доста дълго. За привикналия на стегнатата дисциплина в армиите на хайборейските крале Конан, организацията на бандите Барача му се стори толкова разпусната, че той не успя да види шансове да им стане водач с всички изгоди от това. Измъквайки се на косъм по време на една неприятна ситуация край Тортейж, той реши, че като алтернатива на прерязаното гърло трябва да опита да преплава Западния океан. Така и постъпи с абсолютна увереност и голямо желание.

На запад, в неизвестността,

изчезваха платна откакто има го света.

И прочети, ако посмееш, което Скелос ни остави

написано с ръцете на мъртвец в копринени ръкави,

и пак тръгни, когато буря кораба обгърне,

но знай, че този кораб няма да се върне!

1

Санча, родом от Кордава, се прозя изтънчено, изпъна тяло с наслаждение и се нагласи още по-удобно на обшитата с хермелин копринена постелка върху малката палуба на кърмата на въоръжения търговски кораб. Тя лениво осъзнаваше, че екипажът разположил се по носа и средата, я наблюдава с изгарящ интерес, така както беше наясно, че късата копринена рокля почти не скрива пищните й форми от жадните им очи. Но тя се усмихна предизвикателно и се приготви да изтръгне още няколко намигвания от тях, преди слънцето, чийто златен диск изплуваше над морето, да блесне в очите й.

В този момент дочу някакъв шум и той не бе от скърцането на гредите, триенето на въжетата или плискането на вълните. Тя се изправи в седнало положение, с поглед прикован към перилата, през които за нейно изумление се изкачваше с труд една фигура, от която се стичаше вода. Тъмните й очи се разтвориха широко, а червените й устни образуваха „О“ от изненада. Пришълецът й беше непознат. Струи вода се стичаха от могъщите му рамене по силните ръце. Единственото му облекло — алено червени панталони — бе подгизнало, така както и широкия му пояс със златна катарама, на който висеше меч в ножница. Застанал изправен покрай перилата, той приличаше на огромна бронзова статуя на фона на изгряващото слънце. Той прекара пръсти през мократа си черна коса и в сините му очи, приковани върху момичето, светна огън.

— Кой си ти? — осведоми се тя. — Откъде идваш?

Той направи жест към морето, с който обхвана една четвърт от посоките на компаса, но очите му не се отклониха.

— Да не си морски дух, излязъл от морето? — попита тя, смутена от откровеността на погледа му, макар да бе свикнала да й се възхищават.

Преди да може да й отговори, по палубата отекнаха бързи стъпки и се появи капитана на кораба, който впи гневен поглед в непознатия, а пръстите му неспокойно потрепваха върху дръжката на меча.

— Що за дявол е това? — запита той с неприязън.

— Аз съм Конан — отговори невъзмутимо странникът. Санча отново наостри уши; тя никога по-рано не бе чувала някой да говори зингарски с такъв акцент.

— И как се появи на кораба ми? — в гласа звучеше подозрение.

— Плувах.

— Плува ли! — възкликна капитанът гневно. — Куче, решил си да се шегуваш с мене! Отдавна сме далече от всяка земя. Откъде дойде?

Конан посочи с мускулестата си загоряла от слънцето ръка на изток, където морето блестеше под златните лъчи на изгряващото слънце.

— Идвам от островите.

— О! — другият го изгледа с нарастващ интерес. Черните вежди се сключиха над смръщените очи и тънките му устни се раздвижиха в неприятна гримаса.

— Значи си едно от кучетата Барачи.

Почти незабележима усмивка плъзна по устните на Конан.

— А ти знаеш ли кой съм аз? — осведоми се питащият.

— Този кораб е Уастрел, значи ти си Запораво.

— Точно така! — Суетността на капитана бе докосната от факта, че този мъж го познава. Капитанът на ръст беше висок колкото Конан, но по-строен. Той носеше стоманена каска, а тъмното му навъсено лице имаше ястребови лъчи и му беше донесло прозвището Ястреба. Бронята и одеждите му бяха скъпи и богато украсени, следвайки модата на зингарските благородници. Ръката му никога не се отдалечаваше много от меча.

В погледа му нямаше особено благоразположение към Конан. Малко обич имаше между зингарските ренегати и разбойниците, заселили се по островите Барача в близост до южните брегове на Зингара. Тези мъже бяха предимно моряци от Аргос, макар че сред тях можеха да се срещнат представители и от други националности. Те нападаха корабите, върлуваха из зингарските пристанищни градове, точно както правеха и зингарските пирати, но докато последните възвеличаваха професията си, наричайки се флибустиери, Барачите си бяха просто пирати. И не бяха нито първите, нито последните, опитващи се да украсят името „крадец“.

Подобни мисли минаваха през главата на Запораво, докато си играеше с дръжката на меча, неприязнено разглеждайки неканения гост. Самият Конан с нищо не подсказваше какви биха могли да бъдат собствените му мисли. Той стоеше скръстил ръце, така спокойно, сякаш се намираше на собствената си палуба, устните му се усмихваха и в очите му нямаше тревога.

— Какво правиш тук? — неочаквано наруши тишината флибустиерът.

— Наложи ми се да напусна една среща при Тортейж снощи преди да изгрее луната — отговори Конан. — Тръгнах с пробита лодка, гребах и изгребвах водата цяла нощ. По изгрев видях върховете на платната ви, оставих нещастната лодка да потъне и се постарах да плувам към вас колкото мога по-бързо.

— В тези води има акули — изръмжа Запораво, който изпита неопределено раздразнение от свиването на могъщите рамене. Той хвърли поглед към средната част на кораба и видя любопитството в обърнатите нагоре лица. Само една дума и те щяха да скочат на палубата и мечовете им щяха да бъдат достатъчни за да надвият даже такъв боец, какъвто този мъж изглеждаше че е.

— Защо трябва да се занимавам с всеки безименен беглец, който морето изхвърля? — озъби се Запораво, чийто поглед и маниери бяха по-оскърбителни даже от думите му.

— На един кораб винаги има нужда от още един добър моряк — отговори другият без да се засяга. Запораво отново се озъби, признавайки в себе си истината на твърдението. Той се поколеба и така загуби кораба си, положението си на командир, момичето и живота си. Но разбира се, той не можеше да надникне в бъдещето и за него Конан си беше само един нехранимайко, изхвърлен, както се бе изразил, от морето. Той не му харесваше, но все пак младежът не го беше предизвикал. Маниерите му не бяха дръзки, макар в тях да имаше повече увереност, отколкото Запораво би желал да види.

— Ще работиш за да си изкараш прехраната — отсече Ястреба. — Махай се от палубата. И помни, единственият закон тук е моята дума.

Усмивката по тънките устни на Конан се разшири. Без колебание, но и без да бърза, той се обърна и слезе на средната част на кораба. Не погледна отново Санча, която по време на краткия разговор бе слушала напрегнато, цялата очи и уши.

Конан се озова сред екипажа, съставен изцяло от зингарци — полуголи, облечени в копринени дрехи с крещящи цветове, изплескани с катран, със скъпоценни камъни, проблясващи в обеците и по дръжките на камите им. Те изгаряха от нетърпение да се захванат с традиционното подиграване с новака. Предстоеше да го поставят на изпитание за да се определи бъдещото му положение сред тях. Горе, на палубата Запораво очевидно вече беше забравил за съществуването на новодошлия, но Санча наблюдаваше с напрегнат интерес. Тя вече бе свикнала с подобни сцени и знаеше, че изпитанието ще бъде брутално и можеше да се пролее и кръв.

Но навикът, придобит от нея в това отношение, не можеше да се сравнява с опитността на Конан. Той пристъпи сред тях леко поусмихнат и забеляза заплашителните фигури, агресивно пристискащи се около него. Поспря и огледа кръга около себе си безизразно и невъзмутимо. Тези въпроси се решаваха по определен кодекс. Ако беше атакувал капитана, целият екипаж щеше да увисне на гърлото му, но сега те щяха да му дадат равен шанс срещу човека избран да започне свадата.

И наистина избраният вече си пробиваше път напред — жилав мъжага, с ален пояс овързан около главата му като тюрбан. Брадичката му беше издадена напред, а покритото му с белези лице беше невероятно злобно. Всеки поглед, всяко наперчено движение беше предизвикателно. Подходът му към провокиране на свадата беше примитивен, недодялан и груб като него самия.

— Значи си барач, а? — подигра се той. — Оттам, където отглеждат кучета вместо мъже? Ние, флибустиерите плюем на тях… ето така!

Той се изплю в лицето на Конан и посегна към меча си.

Движението на барачът беше бързо като мълния. Подобния му на чук юмрук се заби със страхотна сила в челюстта на провокатора, зингарецът излетя във въздуха и се стовари на куп край перилата.

Конан се обърна към другите. С изключение на стаения проблясък в очите му, позата му остана непроменена. Но изпитанието бе завършило също така бързо, както и бе започнало. Моряците вдигнаха другаря си, чиято счупена челюст беше увиснала, а главата му неестествено се полюшваше.

— В името на Митра, врата му е счупен! — изруга един чернобрад разбойник.

— Вие, флибустиерите сте имали много меки кости — засмя се пиратът. — На Барача не обръщаме внимание на подобни потупвания. Ще си поиграем ли сега с мечове, ако има желаещи? Няма? Добре, тогава всичко е наред и ние сме приятели, нали?

Обадиха се много гласове за да го уверят, че казва истината. Загорели ръце прехвърлиха мъртвеца през перилата и цяла дузина перки разпориха водата, докато потъваше. Конан се засмя и протегна могъщите си ръце както би се протегнала една голяма котка, а погледът му се вдигна към палубата над тях. Санча беше надвесена през перилата, червените й устни бяха полуразтворени, а в тъмните й очи светеше интерес. Слънцето зад нея очертаваше гъвкавата й фигура и тялото й се виждаше през роклята, която от слънчевите лъчи беше станала полупрозрачна. Изведнъж зад гърба й се появи мрачната сянка на Запораво, който собственически сложи ръка на стройното й рамо. Погледът, който отправи към Конан, беше многозначителен и в него имаше заплаха, но Конан се ухили в отговор сякаш реагираше на шега, разбрана само от него.

Запораво направи грешката, която толкова много автократи бяха допускали: останал сам в своето великолепие на палубата, той беше подценил мъжа под себе си. Бе имал възможността да убие Конан, но я бе подминал, потънал в собствените си мрачни размишления. Мисълта, че някое от кучетата в краката би могло да представлява заплаха за него, му бе чужда. Той бе стоял на своето високо място толкова дълго, толкова много врагове бе стъпкал, че подсъзнателно се поставяше над машинациите на по-низши врагове.

* * *

Конан, наистина не го провокираше. Той се смеси с екипажа и започна да живее и да се весели като тях. Доказа, че е опитен моряк и определено най-силния от всички, които те някога бяха виждали. Работеше за трима и винаги скачаше първи за всяка тежка или опасна задача. Другарите му започнаха да разчитат на него. Той не се караше с тях, а и те внимаваха да не се карат с него. Играеше хазарт с тях, залагайки пояса или ножницата си, печелеше пари или оръжие и ги връщаше със смях. Екипажът инстинктивно започна да гледа на него като на водач. Той не сподели никаква информация относно причините да избяга от барачите, но фактът, че е способен да пролее достатъчно кръв за да бъде прогонен от тази дива земя увеличаваше уважението, което жестоките флибустиери изпитваха. По отношение на Запораво и приближените му той беше невъзмутимо любезен, никога дързък, но не и сервилен.

И на най-тъпия правеше впечатление контрастът между острия, мълчалив и мрачен командир и пирата, чийто смях бе сочен и лек, който пееше неприлични песни на дузина езици, наливаше се с бира като пияница и, както изглеждаше, пет пари не даваше за утрешния ден.

Ако Запораво знаеше, че го подлагат, макар и подсъзнателно, на сравнение с мъжа пред мачтата, той вероятно щеше да загуби дар слово от гняв и изумление. Но той бе все така ангажиран със своите размишления, които с годините ставаха все по-мрачни и по-черни, със своите неопределени мечти за величие, с момичето чието притежание беше просто още едно горчиво удоволствие, каквито бяха всичките му удоволствия.

А тя се вглеждаше все повече и повече в гиганта, който се извисяваше над другарите си по време на работа или игра. Той никога не говореше с нея, но откровеността в погледа му трудно можеше да бъде погрешно разбрана. Тя я разбираше правилно и се питаше дали й стига смелостта да го окуражи.

Не я отделяше много време от дворците на Кордава, но сякаш един цял свят я разделяше от живота, който бе живяла преди Запораво да я отвлече въпреки писъците й от пламтящата каравела, ограбена от неговите вълци. Тя, която беше разглезената и любима дъщеря на властелина на Кордава, бе научила какво е да си играчката на един пират и тъй като бе достатъчно мека за да се огъне без да се пречупи тогава, когато други жени биха умрели, и тъй като бе все още млада и животът в нея пулсираше, се бе научила да намира удоволствие в съществуването.

Животът на кораба беше пълен с несигурност и резките контрасти на битки, грабежи, убийства и бягства, а оцветените в червено видения на Запораво го правеха даже още по-несигурен от живота на средния флибустиер. Никой не знаеше какво замисля да направи той в следващия момент. Те бяха оставили всички известни брегови очертания зад гърба си и навлизаха все по-навътре в онази неизвестност, която моряците отбягваха и към която от край време се бяха отправяли кораби само за да изчезнат завинаги. Всички известни земи останаха зад тях и ден след ден пред очите им се простираха единствено празните сини простори. Тук нямаше плячка — нито градове за ограбване, нито кораби за запалване. Хората започнаха да недоволствуват, макар протестите им да не стигаха до ушите на невъзмутимия им командир, който крачеше по палубата ден и нощ, потънал в мрачното си величие или замислено гледаше древни, пожълтели от времето карти и четеше полуизядени от червеите, свързани в разпадащи се книги пергаменти. Отвреме навреме провеждаше със Санча по нейно мнение диви разговори, разказвайки за изгубени континенти, за фантастични острови, за които никой не знае и които лежат сред синята пяна на безименни заливи, където дракони с рога охраняват съкровища, събрани от отдавна забравени крале, живели преди много, много време.

Санча слушаше без да разбира, обхванала с ръце подвитите си колене, а мислите й неотклонно се прехвърляха от световете, за които й разказваше нейния мрачен компаньон, към бронзовия гигант, чийто смях бе сочен и първичен като морския вятър.

* * *

И така, след много седмици плаване, те съзряха земя на запад, призори пуснаха котва в един плитък залив и видяха плаж, който опасваше като бял пояс просторни затревени склонове, скрити зад пояс от зелени дървета. Вятърът носеше аромати на растения и подправки и Санча плесна с ръце от радост пред перспективата за приключение на брега. Но нетърпението й се смени с разочарование, когато Запораво и нареди да остане на борда, докато не изпрати да я вземат. Той никога не обясняваше командите си, така че тя никога не можеше да разбере съображенията му, освен разбира се, ако някакъв дремещ в него демон не го караше често да й причинява болка без причина.

Ето защо тя стоеше на палубата нацупена и наблюдаваше гребците, отправили се към брега през спокойните води, които блестяха като течен нефрит под утринното слънце. Тя видя как те се събират на брега, изпълнени с подозрение и извадили оръжията си, а междувременно няколко от тях се разпръснаха между дърветата по края на плажа. Тя забеляза, че между тях е и Конан. Високата му загоряла от слънцето фигура и енергичната му походка не можеха да бъдат сбъркани. Говореше се, че изобщо не бил цивилизован човек, а кимериец — член на едно от онези варварски племена, обитаващи сиви хълмове из далечния север, чиито нападения всявали ужас сред южните им съседи. За нея това обаче означаваше само, че в него има нещо, някаква свръхжизненост или варваризъм, които го открояваха измежду другарите му.

Откъм брега се разнесоха гласове, показващи, че тишината около тях е успокоила пиратите. Групичките се разпръснаха и хората тръгнаха из плажа да търсят плодове. Тя ги виждаше да се навеждат сред дърветата и устата й се навлажни. Тя тропна с крак и изруга с лекота, добита от контактите с богохулните си спътници.

Хората на брега наистина бяха намерили плодове и им се наслаждаваха, очевидно намирайки една от неизвестните разновидности със златиста кожица особено вкусен. Но Запораво нито се интересуваше, нито яде плодове. Разузнавачите му не бяха намерили из околностите нищо, което да подсказва за присъствието както на хора, така и на животни. Той стоеше и гледаше към вътрешността, към дългите вериги тревисти хълмове, които се преливаха един в друг. След малко, каза нещо, намести колана с меча и тръгна под дърветата. Спътникът му объркано възрази, че тръгва сам и бе възнаграден с жесток удар в устата. Запораво имаше свои причини да иска да бъде сам. Той искаше да разбере дали островът наистина е онзи, споменат в мистериозната „Книга на Скелос“, на който, според твърденията на забравени мъдреци, странни чудовища охранявали крипти пълни със златни предмети, гравирани с йероглифи. И по някакви свои тайнствени причини той не желаеше да сподели това знание, особено ако се окажеше истина, с никого, а още по-малко с някой от екипажа.

Санча, наблюдаваща с жив интерес от палубата, го видя да изчезва сред листата. След малко тя видя как Конан хвърли поглед към спътниците си по плажа и бързо тръгна в посоката, в която бе изчезнал Запораво, за да се скрие като него сред зеленината.

Любопитството на Санча бе възбудено до крайност. Тя зачака да се появят, но това не ставаше. Моряците все още ходеха безцелно из плажа и някои се отклониха към вътрешността. Много от тях легнаха на сянка за да дремнат. Времето минаваше и тя започна да става неспокойна. Слънцето започна да припича, независимо от балдахина над палубата. Беше топло, тихо и досадно, а само на няколко стъпки от нея, разделена от тясна ивица плитка синя вода, лежеше прохладната сенчеста загадка на заградения с дървета плаж и поляните сред дърветата я привличаха неудържимо. И още нещо — загадъчното поведение на Запораво и Конан допълнително я изкушаваше.

Тя добре знаеше какво ше е наказанието за неподчинение на безмилостния й господар и затова седна за малко, терзаей-ки се от нерешителността си. Накрая реши, че си струва да понесе боя с камшик, но да избяга и без да се колебае повече ритна във въздуха си меките си кожени сандали, съблече роклята и застана на палубата съвсем гола. След това се прекатери през перилата, слезе се по веригите, спусна се във водата и заплува към брега. Когато стигна там, задържа се за малко с гримаса на лицето, усещайки малките камъчета, които се забиваха в ходилата й и се огледа за екипажа. Видя само няколко души, далече от нея от двете й страни. Много вече бяха заспали под дърветата, стиснали остатъци от златистите плодове в ръцете си. Зачуди се, че могат да заспят така здраво посред бял ден.

Никой не я спря докато пресичаше пясъчната ивица за да навлезе в сянката на гората. Дърветата растяха на групи и между тях се виждаха просторите на тревисти склонове. И докато продължаваше да навлиза в посоката поета от Запораво, бе запленена от необятната зеленина разкриваща се постепенно пред очите й. Между склоновете имаше малки долини, затревени по същия начин. Гледките като че ли се преливаха една в друга, но общото усещане беше удивително — едновременно за простор и за ограниченост. И над всичко се беше спуснала тишина, като че ли тази земя беше омагьосана.

Малко неочаквано за нея се озова на билото на един от хълмовете, заобиколен от високи дървета и онова, което видя в краката си на почервенялата и изпотъпкана трева накара усещането за приказност да се изпари. Санча неволно извика и отскочи, а след това бавно пристъпи напред, трепереща и с широко разтворени очи.

На ниската трева лежеше Запораво с изцъклен поглед вперен нагоре и зейнала рана в гърдите. Мечът бе до безжизнената му ръка. Ястребът беше направил последния си полет.

Не би могло да се каже, че Санча гледаше трупа на своя господар без емоции. Тя нямаше причини да го обича, но въпреки това изпитваше поне чувството, което едно момиче изпитва, когато гледа тялото на първия мъж в живота си. Те не заплака, нито усети нужда за заплаче, но започна силно да трепери, усети, че кръвта й се вледенява и я обхваща вълна на истерия.

Огледа се за мъжа, който очакваше да види. Пред очите й попадаха само високите листнати горски гиганти и сините склонове отвъд тях. Дали убиецът на флибустиера се бе измъкнал настрани сам смъртно ранен? Но никакви кървави следи не започваха от тялото.

Озадачена тя огледа заобикалящите я дървета, трепвайки когато забеляза едно размърдване в изумрудено зелените листа, което не се дължеше на вятъра. Тя тръгна към дърветата, вглеждайки се през листата.

— Конан? — прозвуча гласът й въпросително, но тихо в необятната тишина, която изведнъж се бе заредила с напрежение.

Колената й се разтрепериха и някаква неясна паника я обзе.

— Конан! — извика тя с отчаяние. — Аз съм… Санча! Къде си? Моля те, Конан… — Гласът й изневери. Невероятен ужас разшири очите й. Устните й се разтвориха за писък. Крайниците й се парализираха точно, когато тя отчаяно се нуждаеше от тях за да избяга, но не можеше да помръдне. Единственото, което можеше, бе да крещи без думи.