Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thing in the Crypt, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)
Източник
sfbg.us

Най-големият герой на хайборейските времена не е хайбореец, а варварин — Конан от Цимерия, чието име е свързано с много легенди. Оцелели са полу-легендарни истории от времето на най-древните цивилизации — Хайборея и Атлантида, макар и в тях да има само фрагменти. По-голямата част от онова, което ни е известно за кариерата на Конан идва от т.н. „Немедийски Хроники“. Ето как започва в тях разделът, посветен на Конан:

„Знай, о Принце, че през годините от времето, когато океаните погълнаха Атлантида с блестящите й градове и времето на възвисяване на Синовете на Ариас, има епоха, която е трудно да си въобразиш, епоха на сияйни кралства, пръснати по света като синя мантия под звездите — Немедия, Офир, Бритуния, Хайперборея, Замора — с нейните тъмнокоси жени, и кули, със забулена под паяжина мистерия, Зингара — с нейното рицарство, Кот, който граничеше с пасторалните земи на Шем, Стигия — чийто гробници бяха охранявани от сенки, Хиркания, чийто ездачи били облечени в стомана, коприна и злато. Но най-гордото кралство от всички било Акуилония, върховен властник на мечтания Запад. Натам отива Конан от Цимерия, чернокос, навъсен, с меч в ръка, крадец, разбойник, убиец, изпълнен с гигантска меланхолия, но и с върховна радост, за да стъпи по обсипаните със скъпоценни камъни тронове с обутите си в сандали крака.

Във вените на Конан тече кръвта на древните Атланти, погълнати от моретата осем хиляди години преди неговото време. Роден е в клан, населяващ област в северозападна Цимерия. Дядо му бил член на племе от Юга, който избягал от собствения си народ поради кръвна вражда и след дълги скитания, потърсил убежище при хората на Севера. Самият Конан се родил на бойното поле по време на битка между неговото племе и орда Ванири-нашественици.

Не е известно кога младият Конан е зърнал цивилизацията за първи път, но още преди да били изтекли петнадесет зими, той бил известен като боец край огньовете на съвета. В онази година Цимерийските вождове забравили техните вражди и обединили сили за да отблъснат Гъндърейците, които нахлули през границата с Акуилония и започнали да колонизират южните покрайнини на Цимерия. Конан бил член на виещата, жадна за кръв орда, която се прехвърлила през северните хълмове, прескочила през загражденията и с меч и факли в ръцете изхвърлила Акуилонците обратно през техните граници.

По време на битката при Венариум Конан бил висок над метър и осемдесет и тежал над седемдесет и пет килограма. Той бил бдителен и можел да се прокрадва като човек от горите, бил желязно твърд като човек от планините, имал Херкулесовата физика на своя баща-ковач и добре познавал ножа, бойната секира и меча.

След ограбването на Акуилонския аванпост, Конан се върнал за кратко при племето си. Неспокоен заради младостта си, заради традициите, заради времето, в което живеел, той прекарал известно време с една Езирска банда в неуспешни рейдове срещу Ванири и Хайперборейци. Шестнадесет годишният Цимериец завършил последната акция окован във вериги. Той, обаче, не останал дълго пленник…“

1. Червени очи

Два дена вълците го преследваха през горите и сега отново се бяха приближили. Поглеждайки назад през рамо, момчето успя да ги зърне: рунтави, едри сиви сенки, подскачащи между черните дънери на дърветата, с очи, блестящи като червени въгленчета в спускащия се здрач. Той знаеше, че този път няма да може да ги отблъсне както бе съумявал преди.

Не можеше да вижда надалеч, защото навсякъде около него, като някакви мълчаливи войници на една омагьосана армия, се издигаха черните стволове на милиони смърчове. Снегът се бе задържал на някакви неясни, бели петна по северните склонове на хълмовете, но ромоленето на хиляди ручейчета от топящиия се сняг и лед подсказваше настъпването на пролетта. Но даже и в разгара на лятото това бе един тъмен, смълчан и мрачен свят, а сега, когато слабата светлина отстъпваше пред приближаващия здрач, той изглеждаше още по-печален от обикновено.

Юношата продължи напред, нагоре по гъсто залесения склон, както бе бягал в продължение на два дена, след като с бой си бе пробил път за да избяга от хайперборейския затвор за роби. Макар и чистокръвен цимериец, той бе един от бандата нападатели-езири, която нарушаваше границите на хайперборейците. Изпитите, руси войни на онази мрачна земя бяха организирали клопка и бяха разбили групата на нападателите, а момчето Конан за първи път в живота си вкуси от горчивината на веригите и бича, които бяха ежедневието на роба.

Не бе останал, обаче, дълго пленник. Работейки през нощта, когато другите спяха, той бе трил едно от звената на веригата, докато се бе оказал в състояние да го счупи. А после, по време на проливен дъжд, си бе пробил път към свободата. Развъртайки еднометровото парче тежка верига, той бе убил надзирателя и войника, който бе скочил за да му препречи пътя и бе изчезнал в пороя. Дъждът, който го бе скрил, бе заблудил и кучетата на групата, която бе изпратена за да го намери.

Макар и свободен за момента, младежът се бе озовал на половин кралство разстояние от родната Цимерия. Така че бе побягнал на юг, към дивата планинска страна, която разделяше южните покрайнини на Хайперборея от плодородните равнини на Бритуния и степите на Туран. Някъде на юг, бе чувал той, се намираше митичното кралство Замора — Замора с тъмнокосите си жени и кулите със забулени в паяжина мистерии. Там бяха легендарните градове — столицата, Шадизар, наричана Градът на Злото, градът на крадците — Аренджун и Йезуд — градът на Бога-паяк.

Предишната година Конан за първи път бе вкусил от лукса на цивилизацията, когато като един от жадната за кръв орда цимерийци, която бе просто преляла през стените на Венариум, бе взел участие в плячкосването на Акуилонския аванпост. Вкусът на опитаното бе раздразнил апетита му за още. Той нямаше ясни амбиции или програма за действие, нищо освен смътни мечти за безразсъдни приключения в богатите земи на Юга. Видения на блестящо злато и скъпоценни камъни, неограничено много ядене и пиене, горещите прегръдки на красиви жени от благородническо потекло като награди за смелостта му, запълваха младата му наивна глава.

На юг, мислеше си той, едрата му фигура и силата му щяха по някакъв начин лесно да му донесат слава и богатство сред израсналите в града слабаци. Така че той се насочи на юг за да потърси съдбата си, без нищо друго освен дрипавата си, претрита туника на гърба и едно парче верига в ръката.

И тогава го бяха надушили вълците. Обикновено един активен мъж нямаше защо да се страхува от вълците. Но сега беше краят на зимата и вълците, изгладнели след един тежък сезон, бяха решени да поемат риска на отчаянието.

Първият път, когато го бяха настигнали, той бе размахал веригата с такава сила, че бе оставил един сив вълк, гърчейки се и виейки със счупен гръбнак в снега зад себе си, както и още един убит със смазан череп. Алена кръв бе обагрила топящия се сняг. Изгладнялата глутница се бе извърнала от младежа с пламтящи очи и ужасната свистяща верига, за да се нахвърли над собствените си мъртви братя, а Конан бе избягал на юг. Но, преди да мине много време, те отново бяха по следите му.

Вчера, по залез слънце, те го бяха настигнали при една замръзнала река на границата с Бритуния. Той се бе бил с тях на хлъзгавия лед, размахвайки окървавената верига, докато най-смелият вълк бе захапал с безжалостните си челюсти едно от звената на веригата и я бе изтръгнал от вдървената му ръка. След това в разгара на битката и поради тежестта на глутницата, ледът под тях се бе пропукал. Конан се бе озовал задъхващ се и давещ се в ледената вода. Няколко вълка бяха пропаднали с него — за един кратък миг в съзнанието му се бе запечатала гледката на вълк, полупотънал, драскащ френетично с предните си лапи ръба на леда, но колко вълци бяха съумели да се измъкнат и колко бяха завлечени от бързото течение под леда, той така и не разбра.

С тракащи зъби, той се бе изтеглил от леда на отвъдния бряг, оставяйки виещата глутница зад гърба си. Цялата нощ бе тичал на юг през хълмистата гора, полугол и полузамръзнал, а след това и целия ден. Сега те отново го бяха настигнали.

Студеният планински въздух изгаряше напрегнатите му дробове, а всяко вдишване бе като че ли поема глътка от някаква адска пещ. Безчувствени, натежалите му крака се движеха като бутала. С всяка стъпка, обутите му в сандали ходила потъваха в подгизналата почва и отново излизаха от нея с някакъв всмукващ звук.

Той знаеше, че с голи ръце няма никакъв шанс срещу цялата дузина рунтави убийци. И все пак, подтичваше без да спира. Неговото сурово цимерианско наследство не му позволяваше да се предаде, дори пред лицето на сигурната смърт.

Отново заваля сняг — големи, мокри снежинки, които падаха с леко, но осезаемо шумолене и покриваха влажната, черна земя и извисяващите се смърчове с неизброимо много бели точки. Тук-там големи канари се издигаха от покритата като килим с иглички земя; почвата започваше да става все по-камениста и планинска. И тук, помисли си Конан, можеше да бъде единственият му шанс да си спаси живота. Той можеше да се изправи с гръб, опрян на някоя скала и да прогони с бой вълците, когато те се хвърлеха върху него. Шансът бе нищожен — той добре познаваше светкавичната, като на стоманен капан, бързина на тези източени, жилести, тежки по петдесет килограма тела, но дори този шанс бе по-добър от никакъв.

Дърветата се разредиха, а наклонът ставаше все по-стръмен. Конан скочи към една голяма маса струпани скали, която се издигаше над повърхността на хълма като вход към заровен дворец. В този момент вълците изскочиха от горичката и се втурнаха към него, виейки като някакви алени демони на Ада в момента, когато настигат и разкъсват обречената душа.