Мартин Еймис
Дом за свиждане (21)

5
Писмото на Лев

Датата е 31 юли 1982 г.

Братко, започва писмото, обещал съм преди да умра, да ти дам отговор на въпроса. Ще удържа първата част от това обещание. Сигурен съм, че ще заситя твоето любопитство. Смятам също така да измъча душата ти. Приготви се.

От двайсет и шест години насам аз се мъча да напиша дълго стихотворение със заглавие „Дом за свиждане“. Дълго стихотворение. Само че по законите на симетрията моята искра или муза умря през онази нощ заедно с всичко друго. По-нататък ще видиш, че доста по-късно успях да напиша две-три строфи. Надали ще ти се сторят особено интересни. Боя се, че са за Артьом. Детски стихчета. Нищо повече.

Не, не успях да напиша онова стихотворение. Не можех да разкажа точно тази история. Ала след като вече съм мъртъв, мога да я разправя на теб.

Пиша това писмо в болницата. Нашата здравна система може да пипа грубо (с кални нокти), но пък пръстите й са широки. Такова й е отношението към болестите. Само лечение, никаква профилактика. Затова пък ме използват, за да изпробват новото лекарство за астма. Не съм първият. Ясно е, че повечето, ако не и всички досегашни пациенти са получили фатален инфаркт. При това доста рано. Но дотук интересите ни са общи. Дишам лесно, сърцето ми се държи. Колко сладък е въздухът. Какъв лукс е да вдишваш — и да знаеш, че можеш да изпуснеш проклетия дъх. Въздухът, даже този с вонята на пепелници (всички пушат на поразия, лекари и пациенти), силни медикаменти и туберкулоза в последен стадий, е приятен на вкус. Въздухът ми е вкусен.

И тъй — гледах я как изкачва пътечката, а огънатото стъкло на прозореца подчертаваше походката й, фигурата й. Зоя влезе. И моментът на срещата беше точно какъвто ми се искаше. Чувствах силата на определени клишета — „извън себе си“, да речем. Имах нужда от две усти: да целувам с едната, с другата да славословя. И от четири броя ръце: една за копчета, една за клипсове, една за галене, една за стискане. И през цялото време зареждах спомените си, които се бяха изхабили от преповтаряне. Като прегърнеш Зоя, тя се извива и едва ли не се гърчи, сякаш за да разшири обсега на докосването ти. И децата го правят. Артьом го правеше.

Със свалянето на всяка дреха се разтваряха огромни запаси от възхита. Ако на този етап имаше някакво нежелано усещане, то бе някакъв смешен страх. Спомняш ли си лайнояда, дето си изтъргува купичката и лъжицата, след което умря от свръхдоза, от една двойна порция? Пък и кой би забравил съдбата на Кедрил Лапача? Докато Зоя ставаше все по-гола и по-гола, аз си мислех за онези абсурдни царски пирове, за които толкова фантазирахме. Устни от сьомга и паунови клепки, възварени в мед и хайвер от михалица. И по двеста ястия като тези, с четирийсет и пет вида сладкиши и с трийсет различни салати.

Тук ще трябва да споделя нещо от любовния стил на Зоя. Аз не съм претенциозен, нито собственически настроен към тези неща (както, струва ми се, си ти). Пък и като умре, човек става недотам срамежлив. Аз и без това смятам да те натоваря — да те спъна с букаите на тайните. Абсолютна алхимия — тя бе едра жена, но в леглото тежеше половин килограм. Освен това беше много изобретателна, свръхестествено негнуслива и издържаше страшно дълго. През първите ни девет месеца заедно любенето — би било справедливо да кажа — имаше първостепенна роля. С кратки паузи за сън и храна последната ни сесия (преди сватбения ни ден и десетминутния ми процес) продължи седемдесет и два часа.

Скоро след като влязохме в Дома за свиждане, ние вече го правехме — това, което се прави. Бях така развълнуван от своята готовност, от способността си, че доста дълго не се и запитвах какво всъщност не беше наред. Ето какво — и отначало ми се стори покъртително. Докато се любехме, аз не мислех за жена си. Мислех за вечерята си. Огромните късове хляб, цялата херинга и онзи богат на мазнини бульон, който ти и останалите тъй внимателно и затрогващо бяхте събрали. Разбира се, можех да си кажа, „вече осем години не ти се е случвало при вида на храна ти да правиш съвсем друго нещо“. Само че ще излъжа, ако река, че вече не бях много изплашен. Сред най-плашещите неща тази вечер беше чувството, че нещо ме обзема отвътре и оставам единствено зрител на едно чуждо аз.

Навечеряхме се. И вечерята беше невероятна. Водката и цигарите също. След това и помогнах да се измие. Бе прекарала целия ден в каросерия на камион и не можех да различа мръсотията от синините. Две седмици по пътищата и влаковете. Бях така възхитен от куража й, верността й, красотата и свръхестествената й жизненост. Бях изпълнен с признателност и отново възбуден.

Този път отначало бях щастлив да открия, че не мисля за ядене. Но това задоволство ми попречи да усетя веднага, че копнея за сън. Сън и жалост. Бе от миговете, в които стаените чувства и мисли ти разкриват резултата от мълчаливия си труд. Изведнъж виждаш какво те е мъчило, колко силно те мъчи — и то основателно. Исках да ме приспи с жалостта си. Точно това исках. И накрая наистина спахме, часове наред, после призори пихме чай от нейния термос и отново започнахме. Този път аз не мислех ни за ядене, ни за сън, нито даже за свобода. Междувременно бях намерил истинската си тема. Мислех само какво съм загубил.

И какво беше то? Спомних си първия закон на лагерния живот: за теб нищо, от теб — всичко. Спомних си и девиза на урките (много от тях си го бяха татуирали): Можеш житъ, но не можеш любить. Би било твърде страшно да кажа, че съм изгубил цялата си любов. А и нямаше да е вярно, просто нямаше да е вярно. Ето какво се случи, братле — бях изгубил цялото си желание за игра. Цялото.

Надали ти е убягнало, че Зоя е далеч по-красива от мен. Та и ти си го казвал неведнъж: през четирийсет и шеста. Уверявам те, че го знаех — с всичките си сетива. И бездруго бях благодарен на несръчните благодеяния и на моята Олга, и на моята Ада. После Зоя — рязко повишение. Тя, която за една нощ излекува заекването ми. Какво друго умееше? Да ме направи висок, да ми сложи брадичка и еднакви уши? И, да, тя го направи, направи го.

Тя ме преобрази. Както можеш да си представиш, моят отговор беше безгранична признателност. Тя приемаше формата на неспирни хвалебствия и безкрайна загриженост, нежности и прегръдки, цялото ми внимание и една страст, която нямаше горна граница. „Видовата принадлежност“, за която ми говореше през месеците героическа лудост на 53-а година, чувството за „вкорененост“ — ти намираше в общността нещо, което аз вече бях открил у един отделен човек. С тази свръхлюбов аз обръщах везните. Беше като религия, съчетана с разума. И аз я изповядвах сам.

Онази нощ в Дома за свиждане цялото ми съзнание за малоценност, за радикална малоценност, се завърна с все сила. Към всеобщото удивено мърморене се прибавяше един друг глас, който казваше „Остави, че изглежда като селския идиот. Тяхна си работа. Ами гледай какъв е отвътре. Той е мравка, която по принуда се бъхти за държавата. Той — поет? С едно мъртво ухо? Не. Той е роб. Съжали го.“ И аз исках това съжаление. Исках цяла Русия да ме жали.

Край мен беше събрана тълпа мисли-зяпачи, малки каменни демони, които се кикотеха и ме прекъсваха. Какво чудо на женствеността се намираше под мен, покрай мен? Та жените не трябваше да изглеждат по женски, не и в наши дни. После, Господи, мисълта за ръцете. Все си мислех „Къде е ръката, която ми погуби ухото? Къде са ръцете на другаря Углик? Тези мои ръце неговите ли са? Или неговите са мои?“ С простото си присъствие, с липсата на отсъствие, тези мои ръце ми изглеждаха тежки, опасни. А зад всичко дебнеше мисълта, че не е хубаво да си мъж. Не успявах да я отпъдя. Никоя мисъл не беше дотам глупава и противна, че да не я допусна.

Не очаквах нещата да са други на свобода. И не бяха. Взет отделно като сбор от нервни центрове и сетивни усещания, актът още бе далеч по-хубав от всичко друго, което можех да си представя. Но когато сърцето отсъства, твърде бързо умът също си заминава. Вече нямаше как да се пазя от идеята, че съм се хванал с нещо изначало нелепо — все едно съм се върнал към безсмислено и трудоемко хоби, което отдавна съм надраснал. Познай в какво се превръща любовта, когато изгубиш цялата си игривост. В работа. Работа, която с всеки час става по-трудна. Нощите се превръщаха в нощни смени, които по цял ден ме гнетяха. Ето пак (но наистина с присмехулни отсенки, с шеги и закачки) блуждаещия спомен за онова, което бях загубил. Трябваше да се вгледам в лицето си за контурите на нежността, но и тези очертания бяха изчезнали.

Онази нощ в лагера аз отлично се превъплътих в ролята на стария Лев — с други думи, на младия. Ала старият Лев бе изчезнал заедно със младостта ми. Продължих с тази роля пет години. И тя не разбра. Моят опит с големи красавици започва и свършва със Зоя, ала аз посветих много мисли на тях. На красавиците като типаж. Според мен Зоя беше нетипична в сексуален план. Подозирам, че повечето красавици клонят към пасивност: смята се, че самото съгласие е достатъчна награда. В друга област обаче бе типична — архетипна дори. Не умееше да забелязва никакви грапавини в чувствата на околните. Големите красавици не трябва да си дават такъв труд като всички останали, труда на анкетьорите и агенциите по проучване на обществените нагласи. Тя едва забеляза антисемитизма. Хората я гледаха със съчувствено пренебрежение, като куче, на което му е окапала всичката козина. Вярвай ми, научих всичко за инфлуенцата на антисемита. Тя е огледало с размерите на Пасифика — океан от безмозъчност.

Моят двойник, моят гротесков близнак, моят Вадим беше все още жив и свободен и си имаше план. Планът беше да стана дори още по-грозен. Оттук биреният корем, новият тик, съвестната ми недодяланост — и, разбира се, маниерът ми при заекване да се превивам и просвам. По това време аз жадувах за болест, за недъг. Исках да съм обкръжен от хора в бели одежди. Думата „болница“ пак прие това свято сияние, което имаше в Норлаг. Непрекъснато осъзнавах чувството за „изчакване“. Нетърпението да остарея. Едно време на върха на блаженството имах чувството, че ме изтезават с изключителна нежност. Сега се чувствах така всеки път, когато тя ми се усмихнеше или уловеше ръката ми. Последната и финална фаза, която ми докара цял нов порядък тревоги, се появи през лятото на шейсет и втора. Първият симптом беше физически.

Аз започнах от време на време да чувам едно нервно бръмчене — както вътре в самолет се чува шумът от реактивен двигател. Предположих, че е белият шум от мъртвото ми ухо. След време си дадох сметка, че се случва само в определени ситуации: по високи мостове, по скали и балкони, до железници и натоварени пътища — и когато се стържех с бръснача. Сетне, веднъж в Казан ми отне половин час да мина край един камион, спрян на пътя. Боклукчийски. Като ходеха все по-далеч да събират боклука, работниците оставяха мотора включен (току-виж не запалил отново), а бръмченето в ухото ми беше толкова силно, че не чувах грозното джвакане на машината, дъвченето и скрибуцането, дори когато се приближих и я зяпнах. Стоманените скрипци, които се повдигаха и спускаха, бяха съвсем леко зацапани, а черните зъбци се бяха изжулили до почти стопроцентова чистота. Вътре всичко изглеждаше както трябва. И не вдигаше шум.

Докато бяхме млади, ти твърдеше, че съм солипсист — солипсист с необикновена острота и решителност. Отбелязваше колко трезво съм пресмятал собствения си интерес, как съм нямал инстинкт за съгласие с настроението на групата (плюс издадената встрани долна устна и „интимните“ ми очи). Е, все още бе вярно, че държах да не се самоубивам. Това ми се струваше разумен приоритет. Самоубийството на бившия лагерник — всички знаем колко често се среща, пък и аз в крайна сметка мога да го разбера. Като начин да кажеш, че от теб ще зависи дали ще го живееш този твой живот. Но аз мислех, че в лагера се бях справил прилично — без насилие, без особени компромиси, без стадно чувство. Не исках да постъпвам като другите. И смятах, че имам добри шансове да изкарам живота си, без никого да убивам.

Всичко всъщност изглеждаше до голяма степен неволно. Моята лична стачка, рязка и необявена — никаква профсъюзна подкрепа. Просто пуснах ръцете си да паднат встрани. И не само за нощния акт, а и за всичко друго — всички усмивки и тайнства, всички думи, коментарите на любовта. Зоя забеляза това. Моля те, представи си какво беше да лежа и да гледам, да седя и да гледам, да стоя и да гледам. Беше бързо — ето какво мога да кажа. За по-малко от месец я хванаха в явно прелюбодейство с учителя по физкултура през обедната почивка. А пък аз бях свободен.

И да свърша със своята версия. Аз не исках да имам дете ни със Зоя, ни с Лидия. Само че странна работа. С Лидия почувствах едно кратко възраждане на еротичната си решимост. Беше се породила поне малка възможност за каквито и да било последствия. Един вид… щом не е на игра, нека е сериозно. Между другото то винаги съм се удивлявал какво Лидия смята за чукане и какво смята Зоя. Но все пак се получи. И момчето — щом се роди — ми доставяше радост като тази, която изпитвах до Зоя. Тази близост до физическия разкош, само че този път в управляеми граници. Изпитвам достатъчно любов към Лидия; мога да я събера и да я допълня с разни работи от рода на одобрение и уважение. След Зоя имам чувството, че живея с усърден психотерапевт — и медиум. Усещам как разкодира мълчанията ми. Тя разбира и ме съжалява. На човек в крайна сметка му писва от самосъжаление. Много е уморително. Иска някой да го отмени. Лидия ме съжалява. Жали ме — Зоя с право не се и опитваше, — тъй че Лидия ме ожалва и заради връзката ми със Зоя.

Да я принудя да си тръгне, да принудя Зоя да ме напусне не беше овладяна жестокост. Никой не знае по-добре от мен колко безнадеждна беше тя в любовта. Как ужасно се разкриваше цялата. Тя боравеше с цели стойности, всички други работеха с дроби. Знам, че двамата с Кити бяхте отвратени от нейния брак, ала аз тайничко тържествувах — отначало поне. Да, наистина, доста остра ирония. Само че не забравяй, че тя бе безнадеждна и в други отношения, включително и във финансовото. За няколкото месеца между раздялата и развода ни тя натрупа дългове като държавни бюджети. Чух, че коствало на Ананий половин състояние да я измъкне под гаранция. Най-накрая: репарации. Парите, спечелени с подигравки към робската пот, ще отидат при Зоя. Оттук нататък — поне аз така чувствах — това скапано старо лайно щеше да се погрижи тя да бъде на топло, добре хранена и облечена. Поне аз така го възприемах.

Още нещо, братле. Подозирам, че ти не си свършил със Зоя. Чакаш ме да умра, за да пробваш отново. Не веднага. Не си те представям как се качваш на самолета с куфар в едната ръка и пържола от помена в другата. Слушай. Една вечер в Москва ние бяхме на гости у вас и ти й хвърляше „онзи поглед“ на всеки пет минути — мислиш се за силен и сдържан, но си като отворена книга. Поговорихме си по въпроса на лягане. Аз по навик й казах: „Той е като умно куче — знае, че ще го набият.“ Нейния отговор го отделям с по-широко поле, тъй че да му придам допълнителна тежест:

„Вече не. Като куче на каишка по-скоро. С жандарм в другия край. Точи лиги, но в същото време ме мрази. Виж го как непрестанно разпитва Варвара за миналото й. Ще речеш, че я е спасил от покварата. Бас държа, че я измъчва. Ей това би направил и с мен. Все същото упражнение до безкрайност. Една безкрайна чекия за теб. И за всички останали.“

Знаеш ли какво направи тогава? Кръстен знак. Тя.

В един свят на свободната воля ти не би имал никакъв шанс със Зоя, ако ще да се молиш. Ти се дисквалифицира — твърде си агресивен. Пацифизмът ми в лагера беше опит да съхраня нещо в себе си. Философията на манкъора, знам — на благочестивия кръшкач. Тогава приемах, че поступваш дискретно този и онзи, но мълчах. Помня промяната във вида и държането на трите хулиганчета, дето непрекъснато се заяждаха с мен. Изглеждаха така, сякаш бяха преживели една и съща катастрофа. Боже Господи. Ти ли счупи ръката на онзи татарин? Аз така или иначе пробвах с цялото си лицемерие да запазя нещо в себе си. Не успях. Нищо нямаше да успее. Всъщност даже не те обвинявам за това, което правеше с доносниците. Тиранията ражда свирепост. Както гроздето ражда вино.

Знам, че ти си упорит и находчив поклонник — а в нейния случай (позволи ми да кажа) удивителен оптимист. А пък тя е безсилна срещу някои видове натиск. Ако онзи драскач е все още жив, ако Зоя е все още с него — отсега ми призлява, колко ли изолирана се чувства. Сигурен съм в това и те предупреждавам с искрено притеснение. Почнеш ли да я гониш, само мъка ще донесеш и на себе си, и на нея. Без да споменавам — поне не нашироко — за обидата, която ще нанесеш на моята памет и на нашата братска обич. Обичта, която надживява и най-странния факт. Щеше ти се да загина, нали? Общо взето, от деня, в който влязох в лагера. Бореше се с това чувство и успя да го победиш; все ме пазеше с риск ти самият да пострадаш сериозно. И все пак искаше да умра. Докато бях сред живите, Зоя бе недостъпна за теб. Не разбирам защо. Не разбирам кой закон на урките спазваш. Между другото, и на теб не ти е лесно. Аз не те обвинявам. Обвинявам държавата, то се знае. Но какво да я правим държавата?

Ще ми се да живея достатъчно дълго — толкова, че да си твърде стар да си мислиш за такива неща. Или пък твърде стар да се движиш. Но не виждам да стане така. Кой го бе казал? В болница винаги е по-рано, отколкото си очаквал. По-рано, но и по-късно, поне в моя случай. При приемането ме накараха да подпиша формуляр, в който, общо взето, се казваше, че не бих възразил да умра. Направил съм си завещанието и вече разделям вещите си за спомен като доброто момченце от едно време. О, какви добри момчета бяхме с теб. Какви добри момчета бяхме някога. Ще помоля Артьом да ти прати писмото, той се връща по Коледа. Тук се крие единствената прилика между моите две жени: не можеш да ги помолиш едно писмо да изпратят. Със същия успех мога да сгъна плика като самолетче и да го хвърля през прозореца. Не очаквай Лидия да се разбърза, след като си отида.

Знаеш ли какво се случи с нас, братле? Не просто сбор от ужасни премеждия. От глада, от студа, от страха и от скуката, океаните от умора — това бе твърде общо, при това стандартизирано. Абсолютна конфекция. Аз говоря за съдбата, която се шие по мярка. Нещо е програмирано в нас, съчетано с това, което си е било заложено вече. За всеки от нас по различни начини и в различен контекст — най-злощастната възможна развръзка и цената, която отмяташ не с лъжици или с лопати, а с дни, години, животи. Като гледах как Углик, нашият господар, се опитваше да запали втората си цигара, аз усещах как в мен расте моето собствено уродство.

Какво е твоето? Моето е цинизмът. Тук-там в това писмо до теб аз успявам да го надскоча, ала той се усеща по тона, с който пиша за майката на сина си. Цинизмът е онова, което чувствам — или не чувствам — непрекъснато. А кой иска да бъде циник? Циник. Гъонсурат. Осъден да вижда цинизъм навсякъде. Но цинизмът е налице. Завладял ме е. Не ми пука за нищо и никого. Слепите петна, уязвимите точки, идват и си отиват. Понякога мога да убедя себе си, че не ме е грижа ни за Лидия, ни за Кити, ни за теб, ни за мама. Рядко смогвам да се улича в светотатството да не давам пет пари за Артъом. И никога не мога да кажа, че не ми пука за Зоя.

Пак те питам-а твоето уродство? Само ти имаш право да го назовеш. Мислех, че се дължи не на лагера, а на войната. Но войната нали я спечели. В това другото нямаше победители. Ала все пак каквото и да направи войната, лагерът го заключи в теб. Мисля, че и у двама ни бе отслабена силата да обичаме. Странно е, че каторгата водеше до това — не каторгата всъщност, не страхът, нито скуката, нито всичко останало, а неправдата, мълчаливата несправедливост. Е, добре. Пак се върнахме отначало. За теб — нищо, от теб — всичко. Мисля, че ми го отнеха не за друго, а защото толкова го ценях. Разранените букви по ръката на Абарчук с вкоравените жили. Можеш жить, но не можеш…

Всичко най-добро ти желая. Облекчение е да мога да ти кажа това и наистина да го мисля. Точно сега е един от по-светлите ми моменти. Чувствам, че ми олеква. И се надявам да постъпиш като мен и да успееш да събереш някакво семейство край себе си. Късмет. Страшна работа беше ти, майко мила. Само как караше кучетата-надзиратели да се свият, да навирят крака и да се напикаят. През последните месеци на войната слушах залповете в Москва при превземането на всеки по-голям немски град и при всеки гърмеж чувствах твоята мощ. Знаеш ли, че без твоето влияние върху Вад надали бих преживял детството си. Ех, Вадим. Само защото бе роден пръв, той пое всички рани и разриви на големия брат. Той наистина искаше да умра. И не смяташе да си остане с надеждата. Смяташе да направи нещо по въпроса. Защо? Защото развалих кървавата му трийсетминутна идилия — времето, през което майка му е била само за него. От самото ми раждане ти бе мой избавител. Изправителят на неправдите. Извисяваше се като бог — океани прекрачваше, небесата изпълваше. Аз все още се чувствам така. Да те имам за брат беше като да имам сто братя. И така ще е винаги. Лев.

Уби ме, робе!…

Да, така е. Така е, момичето ми. Ти не бе в най-добрата си форма. За един час (вечерята ни в „Край грила“ в края на юли) ме подложи на две гнусни вулгарности — с други думи, две мерзки заемки от помийната яма на стандартните фрази, римите и броилките. Не прави това, Винъс. Не ти трябва тази морга от безвкусни дрънкулки.

Първата ти заемка беше „финализиране“. Защо не опитам да „финализирам“ нещата? „Финализиране“: само като го прошепна, пък било то беззвучно, се чувствам превърнат в дебеловрат мазник с бяла престилка в кабинет като тези по търговските центрове. Ей такава една плаха думичка, която на всичкото отгоре описва несъществуващо състояние. Истината е, Винъс, че никой нищичко не превъзмогва. Второто ти безобразие не беше отделен епитет; то заемаше цяло едно изречение. „Което не ни убива, ни прави по-силни.“ Не е вярно! Не е. Не ни прави по-силни. Прави ни по-слаби и ни убива по-късно.

Аз естествено съм поел това в свои ръце. Тромавата, но широкообхватна здравна система, за която говореше Лев, вече не съществува. Болницата, в която лежа (съобщавам го с гордост) принадлежи на оскъдното малцинство от държавни лечебници, които могат да се похвалят с течаща вода. Ала стигне ли се до смърт, Русия си остава страната на безкрайните възможности. Смъртоносната инжекция се купува на двойна цена. Няма никакви глупости като правото на живот, примерни политици и досадни свещеници, нито пък вън на двора тълпи да крещят „Оставете го жив!“. Аз съм в хоспис за хора с имунна недостатъчност (единствен по рода си в страната); ако трябва ни ползвам благозвучния местен акроним, мястото е за хора със СПИН. Непризнатата епидемия впрочем е приела африкански размери. Тази вечер по някое време (нямат право да ми кажат кога) ще ме преместят в отделна стая за инжекцията. Ще подейства — не се и съмнявам. Но изобщо не вярвам, че преходът ще бъде безболезнен. За морфина се плаща отделно, а аз съм си поръчал двойна доза. Ти обаче си права: трябваше да отида в Осло или Амстердам и да свърша това в бизнескласа, не във втора. Само дето не става. Аз държа да умра тук, където умря моят брат.

Може да съм буквалист, но постъпвам също като Русия. Тя и друг път е правила опити. Русия направи опит за самоубийство през трийсетте, след първото десетилетие на Йосиф Висарионович. Той още преди терора бе милионер откъм трупове. Но му трябваха още руснаци, за да раждат все нови и нови. А те спряха. След стряскащото преброяване през 1936-а държавата започна мащабни офанзива: ударното откриване на градини и ясли, ордени за майки-героини, възродената тържественост на мрачната церемония, узаконяването на наследствата и криминализирането на абортите. Беше нещо подобно на стачка; и държавата я разби. Този път как ще действа държавата?

Докато вавилонците водели в плен евреите, те ги карали да им свирят на лира. Но евреите казали „Ще работим за вас, ала няма да свирим“. Така казали руснаците и през трийсет и шеста, така казват и днес. Ще работим за вас, ала няма да се чукаме вече за вас. Няма да продължим да ви раждаме хора. Няма да ги подлагаме на държавното безразличие. Няма да свирим за вас.

Не бих казал, че съвсем е отмряло половото сношение. Около една трета от призраците в стаята с телевизора са прихванали СПИН по венерически път. Пък и иначе как можем да обясним мръсните презервативи по улиците? Винаги се намират твърдоглави инати. Ами да, гледай колко девойки заболяват от сифилис — за последните десет години бройката им е скочила сто и четирийсет пъти.

Оттук нататък не ме чакай да се променя. Имам предвид слабостта си към наставленията. Вземи списъка ми с препоръчителни четива. Повечето са мемоари — мемоари на руски каторжници. Чувал съм да твърдят, че тези книги били „непредставителни“, тъй като били писани все от интелигенти. Само от политически; ни змии, ни пиявици, нито скотове, нито кучки. Авторите са непредставителни и в друго отношение: сякаш тяхната почтеност не е била излагана и на най-малката опасност. Оживели са; и освен това са обичали, поне тъй ми се струна, Стахановци на духа, ударници на стремежа и силата, те дори не са мразели. Нищо от това не бе вярно за нас двамата с брат ми. А омразата е тежък труд. Човек мрази омразата — човек мрази да мрази.

Ще ти кажа какво ми харесваше в онзи четвърти август през 1953-а, когато въстанахме. Когато се възправихме срещу държавата и нейната желязна вихрушка. Бях достигнал края на философията: знаех как да умра. А пък хората просто не умеят да правят това. Може да се окаже дори, че в основата на всички наши потресаващи подвизи, низките и великите, стои тази ни неспособност. Няма друго животно, от което се иска да има отношение към собствения си край. Страшно трудно ни е и навярно оправдава донякъде пошлостта ни… Имаш нужда от масовите емоции — за да знаеш как да умреш. Трябва да бъдеш като всички останали твари, да се носиш със стадото.

Току-що имах гостенка. Тя дойде с плодове и цветя: нашата малка Лидия. Вече не дотам малка, наистина (като всички славянски матрони; в едрината й имаше нещо религиозно и едва ли не квакерско), ала жизненият й вид все пак малко ме разведри. Минала е шейсетте; не забравяй, че рускините живеят около една четвърт по-дълго от руснаците (получават си пълните четири четвъртини вместо три като нас). Не й казах защо точно съм тук, но тя все пак разбра, че това е последното ни сбогуване. Пита може ли да се моли за мен; аз приех с мисълта, че ще мога да го понеса. Само дето грешах и почти незабавно трябваше да й кресна. Не и тази идеология. Не и руският Бог. Тя ми се извини много мило, целуна ме по челото и излезе от стаята. Да, преместен съм вече. Стаичката в мазето с двата бойлера и хилядите розови и сини кърпи, струпани по дъските и миришещи на оцет. Снаха ми ще подготви нов шперплатов сандък и ще ти прати в него очилата, портфейла, компютъра, брачната ми халка и часовника, нивелира и нещо от дрехите — вратовръзка или носна кърпичка. Дадох на Лидия бръснача и папката със стихотворенията.

Има още една междуполова разлика, на която бих искал да обърна внимание. Подготви се за добри новини. През петдесет и трета открих как да умра. Сега пак съм забравил. Но поне знам едно. Жените могат да умрат кротичко като майка ти. А мъжете умират задължително в мъки. Защо става така? Наближавайки края си, мъжете променят дългогодишните си навици и започват да се обвиняват с цялата си мъжка суровост. Жените също променят навиците си и престават да се обвиняват. Те прощават. А ние не можем. И това се отнася за всички, не само за старите насилници като мен — за великите умове, за великите духове; даже те трябва да вършат всичко това. Да пресмятат кой какво и кому е направил.

Какво ставаше с мен и жените? Сутринта в самолета пуснах търсачката: „ретроспективна сексуална ревност“. Открих много за секса, много за ревността, много за ретроспекцията. Превъртях две-три хиляди резултата и накрая намерих едно стилно есе от внушителното британско списание Mind and Body. Беше озаглавено „Ретроспективната сексуална ревност и потиснатия хомосексуалист“. „Онзи, който търгува с подобни емоции — казваше се в есето — не изпитва влечение към жените — само към мъжете.“ С други думи, аз съм скрит педал. И защо се съмнявам в това? Само поради факта, че не бих възразил да съм явен педал. Е, добре, сигурно нямаше да ми хареса в лагера да си взема купата и лъжицата и да ида при пасивните, които седяха на отделна маса (и можеха да разговарят само помежду си). Ала после, ако и бездруго не правиш деца, какво толкова има? Знам, че ти нямаше да ме презреш. В моя случай обаче би излязло по-лошо, тъй като съм си падал по брат си.

Може би изненадващо, ала от часовете в „Россия“ съм запомнил най-вече неизличимото чувство за стерилност. През последните месеци на войната, когато бях униформен насилник, собствената ни смъртност толкова ни завладяваше (както и разрушението на всичко, което имахме и познавахме), че любовният акт, бил той изопачен, ни се струваше заклинание срещу кавалкадата от убийства. Човек можеше да насели един немалък град с копелетата на онази армия от насилници (население: 1 милион). Е, разбира се, много заплодени жени никога не раждаха: биваха умъртвявани начаса от своите изнасилвачи. Поне мога искрено да ти кажа, че подобно явление беше и си остава непонятно за мен.

А в „Россия“? Стореното от мен бе лишено от смисъл. Бе излишно, перверзно, замислено тъй, че да ражда все повече мъка, но не беше особено руско. Освен може би в този смисъл. В цялата ни история няма сила, нито свобода, нито някаква отговорност. Вътрешната анархия черпи сили от нея. Но не — аз се отказвам. Вече казах, че изнасилването ми се връщаше тъпкано. Неговото отмъщение не беше въобще равностойно, ала беше завършено и драматично бързо. Сети ли се? За един следобед в хотел „Россия“ се бях превърнал от сатир в архетипен старик. Още на следващия ден аз не можех дори да си спомня какво точно бях харесвал в жените и техните гела. Но сега си припомних. През последните дни си припомних.

Колко хубаво щеше да бъде, ако можех да хвърля вината за това изнасилване върху войната, лагера или държавата. В мига, в който обичливата й усмивка се превърна в ужасена гримаса, в моето разочарование се отвориха хиляди пластове. И това ли получих накрая, мислех си. За достатъчно дълъг промеждутък от време обладаването на Зоя ми се струваше мое право. А подобни права никога не съм имал. И сега, като затворя очи, виждам само умиращ убиец, непреклонен до последния дъх, сбиращ сили за последния тласък. Някога бе съмнение, а сега е убеденост, която вероятно ти вече споделяш: през онези четири-пет секунди между моята целувка и нейното събуждане Зоя беше сънувала Лев. Трябваше да е така, за да кристализират неговата съдба и моята, Боже мили, това е страна на кошмарите.

Тук са вече. Двама души с всекидневни дрехи и нещо като кутия за инструменти. Ще запалят цигара, докато свърша с писането. Въобще не ми пука, че ги карам да чакат. След секунди натискам копчето за изпращане. Тръгвай, книжчице, тръгвай, малка моя трагедийо. И ти също потегляй, Винъс, влизай в нея със здравословното си хранене, с щедрите осигуровки, с двете дипломи и с чуждите езици, с твоето зъболечение, собственост и капитал. Безразсъдният лукс да имам за кого да си мисля ме поддържаше жив — е, поне досега. О, сърцето ми… всеки път, щом ми кажеше „татко“, „татенце“ и „баща ми“, всеки път. Е, детенце, не би било редно да завършвам с такъв вкиснат тон. Нека не се поддаваме на мрака, който минава за така характерен за Северноевразийското плато, земята на компрометираните духовници и намръщените дворяни, на шпионите, ксенофобите и прогизналите от пот тайни полицаи. Моля те, погледни като мен нещата откъм хубавата страна. Русия умира. И това ме радва.