Мартин Еймис
Дом за свиждане (11)

5
Ти си в рая бе, мамка му

Та така, преминаваме към съпружеските визити. Не забравяй: през петдесет и шеста животът бе лесен.

Жените бяха почнали да идват в лагера още преди две години, но това право се полагаше само на най-ударните от ударниците. Тъй че Лев стана тъкмо такъв, също като в началото. Като си го припомням сега, виждам умалената версия на плакатите от едно време — едрите капки пот, изпъкналите жили по ръцете, та дори и металния поглед, взрян далеч в бъднините. Беше отдал труда си и печелеше правото. Но въпросът сега беше следният: дали всъщност го искаше?

Като знаех колко тежки и разнородни страдания носеше почти винаги, все се чудех защо си остава толкова въжделена и търсена: къщичката на хълма. Изучавах отблизо това посвещение — въпреки че, признавам, отначало не се задълбавах. За съпрузите брачната визита означаваше прясно бръснато теме, дезинфекция и мощна струя от пожарния кран. Излизаха от банята неузнаваемо изжулени, зачервени, напрегнати, дрехите им втвърдени не от кал, а от злостните препарати. После с всички привидности на апетита и хъса бързаха с лека охрана към Дома за свиждане. А на другия ден, като гледах как поредната съсипана сянка се запрепъваше надолу по хълма, аз се хващах да мисля: врънкахте за това. Борихме се за него. Какво става сега?

Много скоро обаче ме застигна прозрение и наведох глава пред по-висшата сила. Да, наистина ми се струваше, че това е целта на господстващата система — до един да ни натика в най-тесния ъгъл. Вън това се наричаше „живот в ъглите“: в една стая живееха общо четири души, двойки или семейства, всяко в своя си ъгъл. А жените, които идваха в Дома за свиждане, образуваха своя собствена категория — жени на народни врагове — и живееха в нещо като статично изгнание вън, в голямата зона. И не само жените, а и целият род. Тъй просторните стаи в къщичката на хълма всъщност бяха претъпкани. Октоподът протяга течните пипала на неправдата и вината, а пък ти си му пастта.

Всеки мъж беше различен. А дали? Все пак мисля, че имаше обща тема. И тя беше хронична анемия. Всеки искаше да е пълнокръвен, но кръвта му белееше бистра. Ей на този лицето си признава провала, тялото му го признава: сгърченото лице и памуковата мекота на крайниците. Другият пък се хвали с успеха: блъска те до стената и шептейки свирепо, гледа покрай теб и през теб и разказва какво тя му направила, какво той й направил. А сърцата им също нямаха защита. Този мъж току-що е научил, че бракът му е приключил и децата му са оставени на държавата — той е на косъм да поеме към периметъра. Струва ми се общо взето убедително приповдигнат — нищо, че е все умислен и често приплаква; той наново отмерва и пренарежда загубите си, а това вероятно е най-доброто, на което може да се надява човек. И това е едва първата вълна от остатъка на живота ти. Виждаш насъбрана цялата сложност, която те чака на свобода. Всички стъпваха тихо покрай тези мъже и техните плащове от самота.

Разбираш ли, Домът за свиждане беше още и дом за сбогуване — даже и в най-щастливия случай. Има свиждане, значи има сбогуване и годините на раздяла се връщат.

Затова като тръгнех по работа да изкачвам тази стръмна пътечка и съглеждах белите керемиди върху покрива на къщурката, бели и хубавки върху черния торс на Швайнстейгер, имах чувството, че минавам покрай двойно опасания с бодлива тел карцер.

И настъпи денят: 31-ви юли 1956 година. Свечери се.

Тръгнах да го взема от банята. Той стоеше сам в съблекалнята, в най-далечния край, върху една талпа жълтеникава светлина. Между нас по това време съществуваше нещо като взаимна зависимост. Обич също, но противоречива; този ден — тази вечер — както никога досега.

— Тя е тук — казах аз. — Америките. Северната и Южната. Карат я да попълва някакви формуляри.

Лев ми кимна и бавно въздъхна. Вече рядко се случваше, ала все пак можеше да отпратят Зоя, да й се подиграят; можеше да му отпуснат половин час с нея в караулното, а някое от прасетата да стои и да чопли зъбите си между тях… Лев бе избръснат, обезпаразитен и изплакнат с маркуча на пожарния кран. Подскачаше леко нагоре-надолу като боксьор от категория „петел“ преди мач, който очаква да спечели.

Изведоха ни от зоната, отвъд телената ограда, по килима от диви цветя и нагоре, по стръмната пътечка и петте каменни стъпала до пристройката — тази сбита и управляема мечта за покой и мекота с всичките й завески, с абажура и подноса върху табуретката. Термосът водка и свещите, от които през белите нощи всъщност нямаше нужда. Дотогава не чувствах тревога у брат си. Беше млад. Беше страшно заякнал. Лявото му ухо беше мъртво, ала вече не бе възпалено. Спеше на горния ред и ядеше пълната дажба плюс четвъртинка отгоре.

И тогава дойде онзи трепет: двете обърнати нашивки на веждите, зинали умолително. Не, не можеше да го няма: онзи страх от провала. Онзи, който сигурно трябваше да ни прави по-честни, но на практика ни влудяваше.

Спомняш ли си какво му казах? „Ти си в рая бе, мамка му.“ Казах още: „Виж какво. Ако искаш, ме пращай на майната си, ала ето какво те съветвам. Не очаквай Бог знае какво. Тя едва ли ще го очаква.“

„Не мисля, че очаквам Бог знае какво“.

Прегърнахме се. Докато се измъквах, видях малката измишльотина на перваза, епруветката, закрепена на издяланата си рамка, и едничкият цвят без стъбло — в любовно бургундско.

За вечерта на трийсет и първи юли вече ти разказах.

Кафенето на граф Кшищов. Мъчейки се да сдържа смеха си, той ми даде чаша гореща черна помия. Мъчейки се да сдържам смеха си, аз я изпих.

— Кшищов — казах му аз. — За какво са ти тези „ш“-та по средата на името? Защо не се пишеш Кристов?

— Никакъв „Кристов“ — отговори ми той. — Кшищов!

После лекцията за Иран, на която не ходих. После срещата с Таня: щърбата й уста, като белег, отбелязваше времето посред това, дето някога й е било лице. Таня беше на двайсет и четири. Полунощ дойде и си отиде.

Да се правиш на разумен човек: много е уморително. Също както и да се правиш на свестен. Трябваше да подремна, разбира се. Само че как да стане? Бях видял жена в женски образ: Зоя, гледана отстрани. Под памучната бяла рокля всичко в нея се движеше — лявата й ръка литваше да оправи метнатия през рамото шлифер; дясната й размахваше пълната сламена чанта; гърбът беше Бразилия, а гръдта — Калифорния; това всичкото синкопирано, аритмично вървеше по пътечката към Дома, където чакаше Лев.

В тъмнината край мен всички дъвчеха сънните залци, гълтаха ги, преглъщаха. Знаех го този сън, всички ние го знаехме — покрай теб се носят самуни с цвят на мед и горчица и се пръсват в мъгла из ръцете ти, върху устните, по езика.

Аз обаче имах друго в устата си. Цяла нощ се въртях и пълзях из зърнисти пейзажи, из пустиня, в която всяко пясъчно зрънце рано или късно се провираше между зъбите ми.

Зърнах го зад преградата и реших, че нощес е изгубил очите си. Честен кръст. Водеха го за ръката или може би го влачеха за ръкава. После прасето просто го метна на двора. Лев описа пълен кръг, залитна, изправи се и най-сетне запристъпва напред.

Спомних си също февруари четирийсет и осма — тъкмо беше пристигнал и излизаше слепешком от корпуса за дезинфекция — първо левият крак, после десният, — но не бавно, защото вече знаеше, че има да прекосява големи разстояния. Сега стъпваше бавно. Сякаш страдаше от кокоша слепота посред пладне. Приближи се и аз забелязах, че причината е по-проста — не го интересуваше нищо, което се намираше на повече от два пръста от лицето му. Очите му бяха извъртяни навътре и го смъкваха все по-ниско, вътрешно го смаляваха. Лев премина край мен. Челюстите му мърдаха, сякаш упорито смучеше нещо твърдо и сладко. Някой скътан бонбон, пъхнат там на раздяла от Зоя? Аз не мислех така. Мислех, че се опитва да отмие нов привкус в устата си.

Аз, разбира се, нямах представа какво точно се е случило между тях. Но усещах тежестта му по начин, който дълго време ми се струваше периферен, перверзен и тревожно безличен. Отлетяха без стон всичките ми социални надежди. По-точно тъкмо тогава спрях да вярвам, че човешкото общество може някога да постигне нещо мъничко по-добро от всичко предишно. Зная, че според теб тази моя надежда се е изпарявала удивително бавно. Но бях млад. И за четири месеца през пролетта и лятото на петдесет и трета година дори тук бях усетил вкуса на утопията, бях се нагълтал с любов и възвишеност.

Два дни и две нощи той лежа по очи на леглото си. Даже надзирателите не се опитваха да го помръднат. Но не можеше да продължава така. На третата сутрин изчаках спалнята да се опразни и тогава отидох при него. Застанах над свитото му тяло. Мънкайки и мърморейки, търках раменете му, докато той отвори очи.

— Работи днес, братле. Днес хапни.

След което го смъкнах от нара и му помогнах да стане.

— Слушай, — казах му — вечно ли ще мълчиш? Какво толкова може да е станало? Е, добре. Значи те напуска.

Лев навири брадичка и пред мен зейнаха ноздрите му. Не мисля, че до този момент го съзнаваше. Пак бе станал пелтек.

— Зоя да ме напусне? — успя най-накрая да заекне той. После пак се замъчи. — Не. Иска пак да се оженим. Както трябва. Щяла да ме следва навсякъде. „Като кученце“, така вика.

— Значи — рекох му — всичко е ясно. Не го вдигна, нали? То на никого не му става, не и тук. Знаеш ли, в цялата история на Дома за свиждане не е имало и едно чукане.

— Стана ми. Всичко мина добре.

— Е, тогава кажи ми.

— Ще ти кажа, преди да умра. — И наистина доста време му трябваше да го изплюе. — Аз преминах — рече той, борейки се с думите, сякаш искаше да ги заприщи с цената на всичко — във втората част от живота си.

Нищо не можех да направя, освен да му помагам с нормите и дажбите. Само дето не можеше да яде. Мъчеше се, обаче не можеше. Извръщаше лице. Пиеше водата и понякога успяваше да преглътне чая. Но нищо твърдо не успя да премине устните му до септември. Никой не се шегуваше, не се усмихваше и не коментираше. Опитите му да работи, да яде и говори бяха мълчаливо зачитани от всички затворници.

От друга страна, аз също бях преминал във втората половина от живота си: по-добрата половина. Той премина и аз преминах. Ние преминахме.

Междувременно лагерът просто изчезваше покрай нас. Всичко тук се разпадаше, а затворниците бяха само препятствие — ние само се пречкахме. Идваше свободата, а пък аз се заех да бездействам. Лев постепенно се върна към предишния си режим — към вдървените си подскоци и въжето за скачане; пак приличаше на боксьор, но с мрачната неохота на някой, когото са накарали да се бие далеч над своята категория. Тръгнахме си почти последни. По това време вече само дето не къртеха дъските от покрива над главите ни. И когато не остана затвор, пуснаха затворниците ей така да си ходят. Лев тръгна пръв.

Трябваше да изчакам три седмици за гумения печат. Ала нищо не ме плашеше, притесняваше или смущаваше. Не се дразнех от нищо: ни от липсващия ми документ за реабилитация, ни от нископриоритетния железопътен ваучер; ни от „пътническата дажба“ хляб. Не се дразнех дори и от гарата в Предпосилов — на пръв поглед абсурд да успееш, след като за една седалка се блъскаха десет души. Запретнах ръкави и заех мястото си на опашката.

Двайсет и четири часа по-късно, докато се настанявах в нишата край прозореца със спечена кръв по кокалчетата и скулите, аз се обърнах и видях залепено за стъклото лице. Качих се на седалката и извиках през процепа:

— Откога си тук?

— От самото начало. Искам да се прибера.

— То се знае, че искаш.

— Не у нас. — Той поклати глава. — Там.

И отново борба, и пак газих крайници и тела (вече непоклатимо натъпкани), и пак влизах и излизах навън, само за да набутам Лев на своето място.