Мартин Еймис
Дом за свиждане (20)

4
Епруветката

Намерих я по време на една от последните здрачни, олюляващи се разходки покрай кухия трюм на връх Швайнстейгер. Земните образувания, тектоничните пластове, та посоките на компаса чак бяха размесени и раздадени отначало, но все пак я намерих: стръмната пътечка, петте каменни стъпала, сякаш само за мен наредени; после чистия плот на подножието на хълма. Вече нямаше сгради, но все още се виждаха острите очертания по земята — контурите на пристройката към Дома за свиждане. Прекрачих прага. Докато си проправях път сред отпадъци и отломки, долових нечут екот от строшено стъкло. Поразрових с обувка талаша и се спрях. Вдигнах бледо искрящата вещ: пукната епруветка с дървената си стойка. Тъмното петънце по ръба. Може би беше цветето в аморьозно бургундско, засвидетелствало експеримента по човешка любов.

В другата си ръка държах найлонова торбичка. Не ми беше отнело много време да я напълня — с кости, ключици и отломки от черепи. Движех се върху гробище, разорано от багери и булдозери. По-нататък по склона попаднах на нещо като караулка; имаше вид на клозет, ала всъщност се оказа параклис. Вътре в него: икони, гнила ябълка, закачен на стената дървен кръст. Не, това не е страна на нюансите. Евреите имат монумента Яд Вашем и въздушните сили. Ние имаме тази колибка и една сбръчкана ябълка. А, и руския кръст.

Върнах се на площада. Купих бира и вестник и седнах на една скамейка пред облепена с изкуствен фурнир маса. Единственият друг посетител беше старец с петна по лицето и циганска носия, слава Богу, безвъзвратно превит над акордеона си. Кратка статия в края на първа страница ме информира, че „процентите“ на Йосиф Висарионович продължавали да растат. Рейтинг като неговия някой хубав и благочестив американски президент би могъл да очаква само във времена на монотонен просперитет. Седях със своята торба кокали и със счупената епруветка в транса на благоденствието и зяпах цялата клоунада. Клоунада на непоправимите.

Застаряващите руини, за които ти споменах — тези, дето не щат да си тръгват — стоят скупчени в един ъгъл и продават — на търг — своите аналгетици на линеещи младежи в якета от винилови покривала за автомобилни седалки. След петнайсет минути всички се сгромолясват, плясват долу в кървавочервените локви (железен окис), бъкащи от използвани спринцовки, използвани презервативи, опаковки от американски десертчета и строшено стъкло. Един друг се гледат как падат. Да, нищо не е станало. Дивите кучета имат повече дух. Точно така, стой си долу. Никой няма да оближе лицето ти или с чукане да се мъчи да те връща към живот.

Падаше се петък вечер и Предпосилов беше пиян — не от водка, а от медицински дезинфектант, спирт по трийсет копейки флакона. Една будка беше открита към улицата. Приближих се и я огледах. Гледах кротката двойна брадичка на блондинката зад гишето. Нямаше друга стока освен медицински спирт и книжлета от един и същ жанр. Ето какво се предлагаше: „Митът за шестте милиона“, „Моята борба“, „Протоколите на ционските мъдреци“ и спирт. Знаеш ли, вероятно Русия не е успяла да покрие някой задължителен етап от развитието си. Не съвсем като Зоя. Русия се е научила да пълзи и се е научила да тича. Само дето не се е научила да върви.

Утре ще летя до Екатеринбург. Готов съм. Можем да приключваме вече с две писма от лечебницата.