Мартин Еймис
Дом за свиждане (18)

2
Статистика, мълчание и нужда

Графиката се състои от две линии, които си проправят път отляво надясно. Горната е раждаемостта, тя се спуска надолу; долната — смъртността — се изкачва нагоре. През деветдесет и втора се срещат. Оттам нататък линията на живота слиза рязко, а пък линията на смъртта се изкачва стремглаво. Все едно тригодишно дете се опитва да нарисува долната половина на акула или кит: широкият торс се стеснява докрай, след което се разперва в опашка. Руски кръст.

Изтощение, недохранване, пренаселени домове, всенародната липса на широки легла: тези неща също помагат. Но основният метод за контрол на раждаемостта е абортът — съдбата на девет от десет бременности в Русия. Седем десети от тези аборти се извършват след края на третия месец, в атмосфера на омерзение и опасност; междувременно нуждата от по-нататъшни аборти често отпада чрез неволната стерилизация. Ако и това не свърши работа, детската смъртност винаги е на линия: цифрите са нараснали през последните пет години и сега сме на равна нога с Колумбия и Мавриций.

Един мъж в Русия има деветократно по-голям шанс да умре от насилствена смърт от един мъж в Израел. Ако има късмет, ще живее колкото мъжете в Бангладеш. Новото демографско явление: село само от бабушки. Младите са заминали, а мъжете са мъртви.

Казват, че Русия ще стане „помпа за епидемии“. Санитарен кордон ще опаше Северноевразийското плато, гостите ще пристигат облечени като астронавти на луната.

Във всеки случай се очаква през следващите петдесет години населението да намалее наполовина.

Тук в хотела има едно младо семейство (чакат да бъдат настанени в постоянно жилище): мускулест съпруг, мускулеста съпруга, едно малко момченце. Винаги са по анцузи, сякаш трябва да бъдат готови на момента да скокнат за комплекс упражнения или спринт; само дето не правят нищо друго, освен да ядат. При това са мълчаливи и самоотвержени в тази дейност. Седя с гръб към тях в трапезарията. От към масата им не се чува нищо освен тракането на прибори и задавено или изсърбало искане на допълнително — плюс тихото бръмчене и скърцане на различните джаджи, към които е включен синът (слушалки, конзола за електронни игри), заедно с неуморното стържене на светещите му кънки. Чудя се дали изобщо обсъждат в какво точно са се забъркали. Непрекъснатото поглъщане на храната им помага да пазят мълчание — конспирацията на мълчанието.

Майката и бащата заминават за Комбината. Там естествената им сила ще бъде извлечена от тях, както никелът се извлича от рудата. Младостта им ще бъде стопена и ще бъдат надлежно заместени — може би от момчето и бъдещата му жена. Надниците са високи. Кариерите — кратки. Но сега има здравен план, тъй че ще им помогнат за респираторната болест и за ранния тумор.

Виждам капитализъм с руско лице, с държавническо лице. Държавата се е отказала от национализацията и от монопола върху трудовата заетост. Днес тя е само основният акционер, главният олигарх — автогарх или оликрат. А държавата трябва да бъде все тъй тежка и сурова, защото топографията продължава с опитите си да разкъса Русия.

Ананий грешеше. Свободните мъже и жени ще дойдат и ще изразходват телата си в това замръзнало и отровно блато — на пазарни цени. Руснаците ще дойдат в Предпосилов. Като руснаци обаче няма да си заминат. Комбинатът се опитва да се отърве от тези застаряващи развалини. Дава им акции, които имат стойност в Москва, ала те ги продават по сергиите тук. Дава им апартаменти в южните градове, ала те ги продават и остават тук. Виждаш ги по улиците, сякаш всеки момент ще се смушат за онази нощ, която продължава четири месеца.

Лев не бе дошъл тук по желание, въпреки че накрая наистина не бе сигурен дали иска да тръгва. Впрочем оправданието за каторжния труд беше следното: той държеше хората в страх и ужас и — по-важното — бе на печалба. Само дето не бе на печалба, от самото начало. Бе на загуба. Всички знаеха това освен генералния секретар. Оттам следва, че имаше конспирация да се мълчи. „Само да имаше кой да каже на Йосиф Висарионович.“ Ала никой не смееше.

Да, Ананий грешеше. Ананий вдовицата. Вдовицата Ананий, отдавна мъртва, разбира се.

С теб един път умувахме цял час върху този въпрос; трябваше ти за някаква курсова работа в Колумбийския университет. Помниш ли? Бе зададен различно, разбира се, ама смисълът беше този: кой е бил по-гаден през трийсетте и четирийсетте години на двайсети век, Русия или Германия? Те, бях ти казал аз. Много по-отвратителни.

Но от това следва нещо. Те бяха много по-отвратителни от нас. И все пак те се възстановиха, а ние — не. Германия не загива, за разлика от Русия. Щателното изкупление — включващо преди всичко не комисии „Истина“ и държавни репарации, а съдебни процеси, затвори и да, да — екзекуции, обредни самоубийства, нервни сривове, самобичуване, скубане на коси — всичко това намалява тежестта на вината. Иначе за какво е изкуплението? За какво служи то? През 2004-а немското престъпление е мъничко по-леко. Руското е все толкова тежко.

Да, да. Зная, зная. Русия е заета. Това е другата черта от националния ни живот: постоянно сме в извънредно положение. Не разполагаме с „луксове“ като изповед и покаяние. Ами ако не е лукс? Ами ако е нужда, сиромашка нужда? Подозирам, че съвестта е жизненоважен орган. И когато изключи, ще изключиш и ти.

Ако зависеше от мен, щях да искам официално извинение за десети век. И за тези след него. Но треперещите руини от огньове и пушеци няма да се възправят и да кършат ръце. Никой руски бог няма да запее или да заплаче.

Все пак някой да каже „простете“. Някой да каже, че се извинява. Давайте. Изплачете ми Волга, изплачете ми Енисей, изплачете ми река Москва.