Мартин Еймис
Дом за свиждане (4)

3
Войната между скотовете и кучките

Брат ми Лев влезе в лагера през януари 1948-а (аз вече бях там), в разгара на войната между скотовете и кучките. Дойде през нощта. Разпознах го веднага, въпреки разстоянието и тълпата, защото братята и сестрите изместват определено количество въздух много по-недвусмислено от децата ни, Винъс. Детето расте, а родителят му остава неподвижен в пространството. Разликата при братята винаги си е същата.

Пушех със Семьон и Джонрийд на покрива на циментовия цех и видях Лев да чака на опашка пред дезинфекционния блок, който бе безразсъдно осветен от батерията електрически крушки с мрежи. Четирийсет минути по-късно Лев излезе на двора. Беше гол, като изключим костюма от гъст бял препарат, с който ни пръскаха срещу дребни гадинки; каустичното парене по епидермиса не облекчаваше ни на йота галваничната треска, причинена от трийсетте градуса студ. Спъна се (страдаше от кокоша слепота), падна на четири крака и студът го прониза издъно: изглеждаше като плешиво куче, което се мъчи да се отръска от водата. След това се изправи и застана така, хванал нещо в шепите си — нещо безценно. Аз зачаках.

Беше годината, когато Великите сили загубиха монопола си върху насилието. Беше време на спазматична свирепост; скотовете и кучките се бяха захапали здраво. Всяко от двете крила имаше на разположение по един склад инструменти: топла обработка с клещите и гаечния ключ, с лоста и барамината, с менгемето и шилото, по-нататък — струговане, блъскане с пневматичен чук или зверско рендосване. Още докато Лев притичваше през двора до болницата, през мъглата се носеха мъчителни за ухото писъци откъм цеха за играчки, където (както после научихме) два скота били кастрирани от банда кучки с триони в отговор на ослепяване по-рано същия ден.

Войната между скотовете и кучките беше гражданска, тъй като и едните, и другите бяха „урки“. Социален субстрат от наследствени престъпници, урките съществуваха от векове — ала бяха невидими. Бяха бегълци в двата смисъла на думата: никъде не се спираха и изчезваха бързо. Навън, на свобода, човек ги виждаше рядко и с наивна почуда, както дете зърва полускритите фигури зад кулисите в цирк или в панаирджийска палатка: в свят на сиамски близнаци, хора с рибешки опашки и брадати жени, на чудовищни татуировки и гравюри от белези, свят на кодиран хаос. Човек можеше да ги чуе: в някоя московска пресечка подсвирването им можеше да те смръзне — подсвирването на урките, възмутително остро (и включващо някаква неприлична употреба на езика). Навън урките бяха призрачна прослойка. В лагерите, разбира се, те представляваха виден и гръмогласен елит. Но сега бяха във война.

Така беше разделена властта в нашата ферма. Най-отгоре седяха прасетата — класата на разсилните надзиратели и чиновници. След тях идваха урките — обозначени като „просоциални елементи“, те имаха статут на довереници и при това не работеха. Под урките бяха змиите — информатори, по един на всеки десет, а под тях бяха пиявиците, разните буржоазни престъпници (осъдени за фалшификации, злоупотреби и прочие). Там до дъното на пирамидата бяха фашистите: контрите, осъдените по член 58-и, враговете на народа и политическите затворници. После идваха скакалците: разните малолетни престъпници, малките калибани — копелета на революцията, безпризорността и терора, диви сираци на съветския експеримент. Без абсурдните си протоколи и норми урките биха били също като скакалците, само че по-големи. Скакалците нямаха никакви норми… И накрая най-долу бяха лайноядите, изхабени, обречени; те не можеха повече да работят, нито можеха да понасят болките на глада, тъй че немощно бродеха край помията и боклука. Също като брат си, аз бях „социално вражески елемент“, политически, значи фашист. Нужно ли е да казвам, че не съм бил фашист? Комунист бях. И останах такъв чак до ранния следобед на първи август 1956-а. Освен всичко останало във фермата имаше и животни, истински животни. Кучета.

Гражданската война на урките беше следствие от опита на Москва да подкопае властта им и тяхната леност. Политиката беше да бъдат издигнати още по-нависоко: да им бъдат отпуснати (срещу известни задължения) сходни с тези на разсилната класа привилегии и заплати. Кучките бяха урки, които искаха да се превърнат в прасета: скотовете бяха урки, които искаха да си останат такива. Отначало войната ни се струваше благоприятна за нас. Най-сетне урките имаха с какво друго да запълват нескончаемото си свободно време, вместо да тормозят „фашистите“, тяхното най-любимо занятие. Но войната между скотовете и кучките вече излизаше извън контрол. След като изгубиха монопола си върху варварството, прасетата почнаха да се държат още по-варварски. Във въздуха витаеха бяс и сляпо насилие, което започваше да ни се струва почти абстрактно.

Винъс… Помниш ли колко беше разочарована от крокодилите в зоопарка — „ама гущерите не мърдат?“ Представи си онова полусънно спокойствие, гадната неподвижност. После плясък, мигновена конвулсия, и след около половин секунда единият от крокодилите лежи в ъгъла вкочанен, полумъртъв от шока и без горна челюст. Ето каква беше войната между скотовете и кучките.

Вече мога да говоря уверено за Москва и за нейните „политики“, тъй като по-нататък разбрах доста неща. Но тогава представа си нямахме какво всъщност се случва. Никога нямахме представа какво всъщност се случва.

Първият ден на Лев (той щеше да го прекара сред медици и разпределители) беше месечният ни ден за почивка.

Приближих се зад него на двора. Той стоеше на нисък каменен зид там, където навремето беше имало кладенец, коленете му стиснати, раменете прегърбени. Къташе пукнатите си очила и се опитваше да повярва на очите си.

И какво виждаше? Най-неправдоподобен беше мащабът — причудливото пространство, сред което се помещаваше всичко. В полезрението му имаше пет хиляди души (а встрани и напред, и зад него бяха още дванайсет пъти по толкова). Щом привикнеш с това, схващаш и очевидния факт, че живееш в нещо като военна база, събрани от адски мизерстваща лудница. Или адски мизерстваща болница. В носа и устата ти нахлуваше влажния въздух на лагера, на Норлаг, а зад него — още пресния цимент на току-що построения арктически град, монументалното съзъбие на Предпосилов. А накрая трябваше да приемеш и проумееш непрестанната превъзбуда, лудия танц на клечовците — нервният бяс на зоната.

Не се обръщай, Дмитрико, казах аз.

Никога повече нямаше да го наричам така. Не беше време за умалителни. Това време така и не дойде… Лагерен отговорник, позволил двама души от едно и също семейство даже да се спогледат, камо ли да се заговорят (камо ли да съжителстват близо десет години), би търпял наказание за престъпно нехайство. От друга страна, нямаше нужда да бъдем майстори на двойствеността, за да не ни разкрият. Бяхме полубратя с различни фамилии, при това никак не си приличахме. С две думи: баща ми Валерий беше казак (напълно разказачен през деветстотин и двайсета, когато съм бил на годинка). А пък Дмитрий, бащата на Лев, беше богат селянин или кулак (надлежно разкулачен през трийсет и втора, когато Лев бил тригодишен). Гените на бащите ни доминираха: аз бях метър и деветдесет, с гъста черна коса и остри черти, а пък Лев…

По-добре да опиша чичо ти още сега, да те подготвя за бурята, която ще затрещи след по-малко от страница. В асиметриите на лицето му имаше нещо селско, дори троглодитско; всичките му черти бяха сглобени както дойде, като че ли на тъмно. Даже ушите му сякаш принадлежаха на различни мъже. Моят нос може иначе да е всякакъв, но безспорно е нос, а пък този на Лев беше само издатък. Зърнеше ли го в профил, човек почваше да се чуди и вижда брадичка или адамова ябълка. Освен това като дете беше нисичък, мършав и болнав — пелтечещ пикльо с дебели цял пръст очила. Имаше само усмивката си (сред цялото безобразие на лицето му светеха зъбите на красива жена) и изразителните си сини очи, очите на интелигент. Определено интелигент.

— Не се обръщай — ти казах. — И като се обърнеш, не показвай колко се радваш да видиш батко си.

Той се изправи; отдалечи се, после свърна обратно към мен. За миг леко вглъбеното му, самодоволно изражение ми се стори съвсем непонятно; а предвид обстоятелствата — абсолютно безумно. След затвора и транспортирането мнозина новодошли бяха вече побъркани и аз се опасявах, че и брат ми е полудял.

— Познай какво ми се случи — рече той.

— Арестуваха те — казах аз търпеливо.

— Не. Всъщност да. Ама не. Ожених се.

— Поздравления — кимнах аз. — Значи все пак си изчука Анюта. Или Олга?

Той не ми отговори. Виждам очите му — очи на староверец. Част от него е някъде другаде и танцува самичка. Очевидно е извършил някакъв голям любовен подвиг, спечелил е големия шлем на любовта. На теб случвало ли ти се е, Винъс? Багрите на деня изведнъж се превръщат в сенки. И знаеш, че ще помниш този миг до края на живота си. Регистрирайки мощно свиване на сърцето, казах само:

— Не Зоя.

— Зоя — кимна Лев.

— … Лайно мръсно — казах аз. И се махнах от него, отидох на двора.

Не след дълго, докато се тътрузех, свивах се и се изправях, клатех глава и си скубех косите, аз усетих как той тръгва в крачка, до мен.

— Съжалявам. Недей ме намразва. Толкова съжалявам.

— Да бе, да — обърнах се аз. И с отработената жестокост на големия брат (провлачвайки думите до едва ли не четирисричен въпрос), казах: — Ти ли?

Задържахме дъха си и отправихме поглед към сектора. И какво да видим? В разстояние на три минути скот преследваше кучка с окървавена кирка в ръка, прасе блъскаше методично паднал на земята фашист, мързелива змия си окастри пръстите на едната ръка, група скакалци метнаха един стар лайнояд на бунището за компост, а накрая една пиявица със стърчащи под прав ъгъл поразени от скорбута зъби се опитваше въпреки всичко да си сдъвче обувката.

Казах го шепнешком: Лев и Зоя са се оженили. Ако мога да надживея това, значи няма никога да умра.

— Не, братко, няма никога да умреш.

Въздъхнах героично и добавих с ясен глас:

— А ти можеш да преживееш това. А сега и ще трябва.