Мартин Еймис
Дом за свиждане (10)

4
„Представям ви другаря Углик“

Прасетата.

Всички бяха полуграмотни, но дори аз закачих малко от времето, когато сред тях имаше най-различни типажи, също както при нас — жестоки, добри, неутрални. С това приликата не свършваше. И те бяха почти като нас мръзнещи, прегладнели, мръсни, бъкани с болести, сплашени и тормозени като роби. Само че междувременно еволюираха. Сега бяха второ поколение: прасета и техните синове. Пред очите ни възникваше нов човешки подвид. Този на другаря Углик.

Носех се като сянка след Лев в продължение на години, тихомълком съдирайки няколко души от бой. По въпроса за Углик обаче нямах ход. Лев извади ужасен късмет.

— Защо плачеш? — попитах го аз.

За пръв път проговарях на брат си от поне десет месеца. По това време (януари 1953-а) статутът на Лев в лагера беше като на лайноядите — или още по-долен, тъй като лайноядите първо ги съжаляваха, после спираха да га забелязват, а той беше направо отлъчен. Някои пък изпитваха малко повече уважение. Може би се дължеше на нещо в силуета и ръста му — дребна сгърбена фигурка, раменете превити напред под намачканото лице, вечно сам, отстрани, срещу всички. Без брадичка, разбира се, ала цялата му конструкция беше предизвикателна като някое остробрадо джудже в градска улица. Не че късаше стачни кордони или ставаше от седящи протести, или нещо такова. Неговата простъпка беше нравствена, мълчалива, пасивна. Не беше част от тамошния дух. Не желаеше да почерпи от извора. По това време Лев бе на двайсет и четири.

 

— Защо плачеш? — попитах го.

Той потръпна, като че гласът ми прозвуча непознато и сурово към него. Да не би да почувства нечестивата мътилка от мотиви зад въпроса ми… От всички извоювани през последните месеци свободи най-важното за мен беше свалянето на номера от гърба ми. Най-важното за Лев беше правото на кореспонденция. Неговото си право, негово и на никого другиго. Сам воюва за него, сам си го извоюва; също повод да бъде отлъчен. А сега беше седнал на един пън в гъсталаците зад лазарета и крепеше с едната си длан първото писмо от Зоя, а с другата капещото си лице. Ако питаш дали се надявах всичко между тях да е свършило, пред детектора на лъжата бих дал следния отговор: като начало. Но дано не е скъсала с него любезно. Това надали би ми свършило работа.

— Плача… — той наведе глава, цял погълнат от задачата да напъха мекото като салфетка писмо в смачкания му плик; и току да успее, трябваше да повдигне пръст, за да бръсне гъдела от носа си. — Плача, защото съм мръсен — отговори той.

Замълчах.

— Значи всичко останало е наред?

— Да. Не. Имало слухове, на свобода де, за Биробиджан. Строели лагери в Биробиджан.

Областта Биробиджан се намираше на североизточната граница с Китай — общо взето, безлюдна, и съвсем разбираемо. Още от трийсетте се говореше, че ще изселват евреите там.

— Строят лагери в Биробиджан. Януш мисли, че ще бесят докторите евреи на Червения площад. Цялата страна е в истерия, пресата също е гръмнала… После ще напъдят евреите в Биробиджан. А сега извини ме. Минутка.

И така в продължение на минута той рева мелодично. Плача, каза, защото съм мръсен. Вярвах му. Мръсотията ни докарваше до плач по-често от студа и глада. Вече не бяхме толкова измръзнали или гладни. Само толкова мръсни. Дрехите ни се бяха втвърдили, бяха станали дървени, спечени като кора. С дървояди и мокрици под нея.

— А, така ми е по-добре. Чудя се как жените се държат така чисти — продължи да мърмори сам на себе си той. — Може пък да се ближат, като котките. А пък ние сме псетата, дето само се валят в лайната. Виж сега — този път се обърна към мен. — Имам една дилема. Може би ти ще ми помогнеш да я реша.

Той се стегна и се усмихна — с хубавите си зъби. Открих, че още се страхувам от тази усмивка.

— Тук — рече той — няма как да остана. Няма смисъл. Всички тук ще умрат.

— Все някой ден ще трябва… — почнах аз.

— Престани с тези глупости. Всеки в лагера може да ми ги наприказва. Нужен съм на свобода, за да пазя жена си. Та така. Имам два варианта. Бих могъл да избягам.

— Къде? В Биробиджан?

— Бих могъл да избягам. Или пък да доноснича.

— Днес ще ходим на баня — казах аз.

— Хайде де, приеми го сериозно. Обмисли го, обмисли го добре. Почна ли да доноснича, може да ме амнистират. При сегашната ситуация. Сещаш се, да им дам списък на всички стачни водачи. Мога да се опитам. После можеш да ме убиеш. И знаеш ли какво ще получиш, ако ме убиеш? — Той затвори очи, кимна, пак ги отвори. — Ще получиш ерекция.

— Днес ще ходим на баня — повторих аз.

Той заби поглед в земята и отвърна:

— И това си е повод за плач.

Двамата винаги ходехме на баня заедно. Дори когато не си говорехме и не можехме да се гледаме. Трябваше да се къпем на смени. Вероятно си мислиш, че всички чакахме да отидем на баня, но мнозина рискуваха бой, за да избегнат или поне да отложат къпането. Никой от безбройните ни протести не се бе отразил върху банята. Бе напълно възможно да излезеш по-мръсен, отколкото си влязъл. Една от причините беше институционална, системна: липсата на сапун. Случваше се да има вода, но сапун задължително нямаше. Дори през 1991-ва миньорите подеха „сапунена“ стачка. Сапун в СССР вечно нямаше.

Чакахме на опашка в снега. След това изведнъж се оказахме сто човека в съблекалня с кукички за дванайсет. Изведнъж се намери сапун — черни топчета, сипвани от една кофа. В този миг всичко освен палтата беше хвърлено в казана, за да бъде раздадено напосоки по-късно; но като се редувахме, можехме да запазим най-ценните си неща — резервната партенка, допълнителната лъжица. Лев мина пръв с канчето си гореща вода. Аз зяпах черното си топче. Вдигнах го под носа си. Миришеше така, сякаш при създаването му беше престъпен някакъв свещен физически закон.

И тогава видях какво беше пъхнато в джоба на оловния свитък в ръцете ми: писмото на Лев… След войната и шестте години в лагера някои биха казали, че моралът ми е сериозно подкопан. Временен изнасилвач (поне тъй ми изглеждаше), хладнокръвен (но уязвен) палач, аз все пак се надявах някой ден пак да стана такъв, какъвто бях през четирийсет и първа. Днес, разбира се, ми се плаче — как съм вярвал, че това е възможно? Пак да стана човекът, който казваше на продавача, че му взима по-малко пари; който ставаше, за да седнат възрастните и болните; който никога не четеше книгите откъм края, а стигаше дотам по честен път; и тъй в същия дух. Но писмото на Зоя бе там и аз бръкнах за него.

Излиза, че съществуват лични и утилитарни подбуди за доброто държане. В лагера очевидно имах доста тежки моменти, но въпросните пет минути сред кафявите пари на банята ми донесоха половин век страдание… Новини от семейството (майка й била болна, майка ми оздравявала), новото назначение в текстилната фабрика, Казан, мисълта за „родина“ на изток, искрени тавтологични уверения в любов: с всичко това бе приключено още в първите редове. Остатъкът от писмото, четири гъсто изписани страници, бе написано на езопов език, като фабулата на баснята се разгръщаше на три стадия. Първо Зоя описваше точното разположение на цветята във вазата; след което се впускаше в разказ за подготовката и консумацията на обилен обяд. Преводът беше лесен: маратон по съблазън (с доста кипрене и позиране), сатурналии от любовна игра и тъмната магма на акта с каучукови стави. Дори ситният почерк ми се струваше абсолютно безнравствен, неприличен — забравил срама.

Лев излезе, аз влязох.

Брачните посещения в Дома за свиждане още не бяха започнали. А до неговото оставаха почти четири години.

 

Тази сутрин (14 февруари 1953-а) бригадата на Лев получи нова задача и екипировка, така че започна по-късно. Прасетата спряха колоната, докато пресичаше сектора. Някой каза:

— Представям ви другаря Углик.

Като за първа сутрин Углик разигра на двора един показен бой. Публиката му се изчерпваше с изостаналите работници, е, тук-там и по някой лайняр, но въпросът бе да се чуе, че в Норлаг е дошла нова сила. Углик? Махнеш ли униформата (кърпата около врата и ботушите за езда), би приличал по-скоро на урка, отколкото на прасе. А пък урките, трябва да кажем, имаха доста ярка физика. Понякога човек се хващаше да мисли, че ако животът и бездруго ще свърши на двайсет и пет, да си урка, би имало смисъл. При прасетата единственият намек за раздвижване или влага в сивите им затворени лица бяха смътните клозетни пари, носещи се от тях при ерекция. Углик беше при нас само за седмица, от която активен бе едно денонощие. Никой никога не го забрави.

Лицето му беше гладко, розово-чувствено, с плътни и влажни издадени бърни. А очите му откровено пламтяха. При вида им човек усещаше не само страх, а депресия, каквато нормално би се трупала цяла седмица. Очите му бяха изтощително живи. Углик, струва ми се, идваше от бъдещето. До този момент редовите надзиратели в Гулаг бяха продукт на спящата утайка на всички общества: ненормалници и садисти, надарени с драстично количество власт; в най-добрите си мигове на прояснеше и прямота те съзнаваха този факт. Затова предпочитаха да измъчват балетисти и космолози вместо убийци и изнасилвачи. Искаха някой добър. Възпитаван от прасета, по, свински, Углик беше различен. Той не се беше чувстваше малоценен по никакъв начин. Липсата на съзнателен срам му оставяше свободата да се развива като екстроверт. А и беше пияница. Затова беше тук — като вид понижение, наказание за редица простъпки в лагери в южна Азия. Пращаха ни загубените си кадри. По това време на Углик му оставаха два месеца живот.

— Запознайте се с другаря Углик. — Надзирателите спряха бригадата на Лев и поканиха другаря Углик да я инспектира. Той минаваше грациозно от плашило на плашило с леко сгънати колене и любезна усмивка, сякаш си търсеше партньор за танц. Всъщност правеше точно това. Искаше партньорът му да е силен и млад, тъй като предпочиташе да танцува по-дълго. Спря се на избраника (едрия украинец Ровно) и на повода (лошо сложено кепе). След което напъха вдигнатите си пръсти в черни кожени ръкавици.

Прасетата обичайно пердашеха методично, като че ли сечаха дърво. Углик явно смяташе да направи показно изпълнение и действително демонстрираше разни стилови хватки и финтове и от време на време се завърташе стегнато като тореадор — кратки паузи за безмълвни аплодисменти. Засега не бе станал нито много дебел, нито много пъпчив — всъщност в този час на деня нито дишаше тежко, нито бе много потен, още даже не беше пиян… Лев загази, защото някой близо до него извика — една дума само, най-злощастната дума при сегашните обстоятелства. Думата „педераст“. Лев разправяше как главата на Углик се извърнала рязко към него като шибнат ветропоказател. После тръгнал към него. Според мен бе избрал Лев, защото този път си бе търсил по-невзрачен противник. Двоен удар в ушите с твърда длан. Всички помнеха екот, но Лев помнеше детонация.

Това не беше последното постижение на Углик по време на краткия му престой между нас. По-късно същата вечер бе отскочил до женския сектор. Там също се беше представил достойно: не насилваше, само биеше. А накрая, по обратния път към надзорката, бе успял да се спъне и да изгуби съзнание под дървения портал на завода за детски играчки. Углик прекара пет часа на чети-рийсетградусов студ. С ръкавиците на ръце.

Ровно, селският исполин, се оправи набързо. А пък Лев… тази нощ той лежеше проснат възнак на нара си, а два червея от кръвясала слуз изпълзяваха от ушите му. Всички около него говореха как да си отмъстят и кога, ала Лев си оставаше същият. „Провокация е — повтаряше той. — Углик е провокатор“. Вече почваха да му обръщат внимание. „Не се хващайте. Не се хващайте“. А пък после погледна към мен и внезапно попита:

— Някой чува ли ми гласа?

— Какво? — сепнах се аз.

— Чуваш ли го? Аз не мога. Само вътре в главата си.

 

Три дни по-късно имахме възможността да погледаме Углик в продължение на цял час. Дори в нашия свят на сиамски близнаци, мъже с рибешки опашки и брадати жени той си струваше да бъде видян.

Бяхме под неизменната сянка от стрехата на дърводелския цех и пред нас се разкриваше ясна гледка към верандата на лазарета, където Углик седеше по палто и ботуши, завит с одеяло в един люлеещ се стол. Нямаше ръкавици. Мълчаливо се скупчихме на прозореца. Явно смяташе да запали, но това не бе никак просто. Януш сложи цигарата в устата на Углик, запали я и се отдръпна.

Висяхме до прозореца с инструменти в ръка. Ни един не помръдваше. Углик сякаш си пушеше доста спокойно, но на всеки няколко секунди вдигаше ту едната, ту другата си бинтована китка, преди за пореден път да осъзнае, че вече няма ръце. Изплю фаса си през парапета, но след малко се сети, че ще му трябва нов. Бутна пакета на пода и започна да го подритва; след това коленичи, мъчейки се да ползва чуканите на китките като щипци и лостове; просна се по корем, сякаш искаше да обладае дюшемето, да го блъска и да го целува; гърчеше се и дращеше, докато не измъкна един фас с търсещите си устни.

И, разбира се, не се свърши с това. Да позяпаш прасе в мига, в който обърква бройката на главите или пък на тарелките и лъжиците; да го гледаш как спира, мръщи се и започва отново, бе като да се върнеш за минутка в училище, за да зърнеш абсурда, тайната нелегитимност на властта на големите. Чак да те досмешее. Но това е навън. В лагера е различно. Стояхме до прозореца на цеха. Никой не се смееше. Не продумваше и не мръдваше.

С явно самодоволство Углик се завърна на стола си и отметна глава, та цигарата щръкна като мъничка флейта, сякаш всеки момент би извила ода в негова чест. Тупна се по джобовете, без съмнение чу дружелюбното тракане на кибритените клечки в кутийката, бръкна вътре. После се вкамени за един нетърпим промеждутък, преди да изкрещи продрано на Януш.

— Никога не съм знаел — чувахме го да казва в разговор (при това неведнъж), — никога не съм знаел, че тук в тундрата става чак пък толкоз студено.

И докато Януш се отдръпваше пак, Углик с рязко движение за миг му подаде липсващата си десница. Видиш ли, нещо друго се въртеше в главата на Углик, и това беше смъртният страх. Подвизите му първата вечер в женското отделение предизвикаха първо подписка, след това демонстрация, а накрая и стачка. Това щеше да се забележи. В крайна сметка на Углик много му се събираше.

Тази пролет няколко лагерници от Колима ни разказаха как свършило всичко. Върнали го в Москва, съдили го и на шега го осъдили на година в златните мини на далечния североизток. Злато той не копал, съответно храна не получил и почти моментално се превърнал в лайнояд, и то четириног. За един месец умрял от деменция и недохранване. Но дори и да знаехме какво има да става, то не би разведрило мислите и сърцата ни, докато се тълпяхме край перваза на цеха.

Такова беше естеството на лагерния живот, че човек страдаше даже за Углик — и за него, и с него. Страдаше даже Лев с кънтящата си глава, с възпаленото и шипящо от пероксида на Януш ухо, с разлюлените си от гадене и световъртеж вътрешни жироскопи. Продължавахме да го гледаме в септичен ужас. Привличаше ни не просто отвратителната симетрия на раните му, като че ли нанесени с варварски изтезания. Не. Углик ни демонстрираше как стояха нещата в действителност. Ето го господаря ни: толкова затъпял от уплаха, та забравя, че няма ръце.

После у брат ми и мен се загнезди съмнение какво още ни чака. Беше непоносимо и аз, тръпнейки, го отхвърлих. Но вече бях чул как нашепва… хората като Углик, техните синове и светът, който ги ражда: това всичко ще мине. Ала има и друго, а то никога няма да мине, то едва сега почва.

 

Углик изплю втората си цигара, избърса нос с чуканчето си и блъсна вратата с рамо.

 

На пети март ни събраха на двора и ни съобщиха за смъртта на великия вожд на свободните хора по целия свят. В зоната се възцари тишина, рядък вид тишина: спомням си как се вслушвах в подземния шум на жиците и релетата в синусите ми. Тишина като безвъздушно пространство. Него вече го нямаше никъде. А преди бе навсякъде.

Оттогава се носехме право към катастрофата. Никакви амнистии (не и за политическите), все по-чести и по-безобразни провокации (като идването на Углик) и несдържаната ни нервност, обхванала всеки друг освен Лев. И, естествено, се надигнахме. Те не можеха да ни удържат. Чак до четвърти август, когато всичко свърши с чекисти, пожарни и бронирани камиони, от които стърчаха картечници.

 

— Имаме малко време — казах аз. — Малко време за приказки. После трябва да застанеш при другите.

Лев бе сам в спалното помещение. Седеше на масата до печката (студена през летния месец), скръстил ръце като съдия.

— О, Спартак — рече той. — А това пък какво е? Барикада ли, що ли?

Претърсваха цялата зона, сектор по сектор. По горещия вятър ту долитаха, ту заглъхваха викове и картеч, крясъци и тътнеж от изравнени със земята стени.

— И жените са там — обадих се аз. — Който може да ходи, е на линия. Нямаш избор. Как ще те изтърпят тези хора, след като всичко свърши?

— Мокра работа, ммм. Ако има останали хора, след като всичко свърши. Няма да се учудя, ако изтрепят и прасетата. Я да пушим, братле. А така, по цигара за размисъл…

Говореше с нов глас или с нова нотка: прецизна, някак законодателна и леко налудна: глас на самотник.

— Знаеш ли — продължи той, — масовите убийства искат да се състоят. Те не са неутрални. Помниш ли как ни броиха на двора, петдесета година ли беше? Като падна вишката. Беше дяволски смешно, нали? Но тогава се чу как прищракват затворите. А на всеки в гърдите му смях, като че ли вулкан ще изригне. Един кикот и щяха да почнат. Скотобойна за шутове. Е, тогава разбрах, че кланетата искат да се състоят. Искат да станат кланета.

— При това положение, пожелай си касапница. При това посевместна.

— Да, заплашиха ме вече. Малко като армейска блокада, нали? Би могъл да намериш славна смърт в авангарда. Или сигурна и безчестна смърт в последните редове. Запали си. Напоследък току си припявам „Друг, давай покурить“.

— Има и други причини — казах аз. — Ако си седиш тук на пейката, ще се чувстваш сговнен през остатъка от живота си.

— Е, бездруго няма да се чувствам по-различно за дълго, нали? Слушах радио с Януш. Навън вече върви на добре. Докторите са амнистирани. „Инфлуенцата“ умря заедно с него. Зоя не е в Биробиджан. Ще се върне в Москва. В своето си таванче. Бъдещето е светло.

— Няма повече да напишеш и ред. Нито някога ще изчукаш жена си.

— Убеди ме накрая, братле. Бих могъл да изляза, да стъпя върху някой кашон, да им кажа да не се хващат, да се връщат в проклетите си бараки и да чакат. Мога също да ида при другите. Знаеш, че ще убият водачите. Имаш около десет пъти повече шансове да загинеш от мен. Досега не съм знаел, че си толкова романтичен.

Провокиран или не, норлагският бунт притежаваше героична красота. Не можех и не исках да се откажа от него. Бяхме готови да мрем. Аз познавах войната, но това тук не бе като нея. Ще го кажа направо. Ти грешиш, мило мое безценно съкровище, ако мислиш, че в часа преди битката всяко сърце е изпълнено с омраза. Тъкмо там е иронията, тъкмо там е трагедията. Слънцето изгрява над равнината, където двете армии са строени една срещу друга. И сърцето на всеки е пълно с любов — към живота си, към живота на всички, към живота изобщо. Не с омраза, с любов. И фактически не успяваш да откриеш омразата — а ти трябва, преди да пристъпиш сред вихрушката от метал. На четвърти август любовта още я имаше, даже по залез слънце. Беше… бе като Бог. И не руският Бог. Беше великолепно как стояхме ръка за ръка. До един — и жените, и Лев, та дори и лайноядите — всички бяхме ръка за ръка.

 

Два дни по-късно бях в преразпределителен лагер насред тундрата — за прехвърляне или екзекуция. Семьон и Джонрийд вече бяха застреляни, още щом самолетите дойдоха от Москва. Берия беше паднал. Арестува го моят маршал, Георгий Жуков. Бях безкрайно щастлив. Лаврентий Берия, умният перверзник, вдигнал очи от бюрото си и видял своя жребий: човекът, който спечели Втората световна война… Безпредметно ме прехвърлиха в Красноярск, а на другата пролет ме извозиха обратно по Енисей. Когато се върнах, ремонтираха една неизползвана спалня до склона на връх Швайнстейгер, за да стане тя Домът за свиждане.

На пети август, близо двайсет и осем часа след извънредната операция, Януш се видял в огледалото и помислил, че в шапката му е имало талк. Косата му била бяла.

Горе-долу по същото време (друг семеен въпрос, свързан с кончината на Сталин) Вадим — мой полубрат и близнак на Лев — бил пребит до смърт, потушавайки бунтовете и стачките в Източен Берлин.