Мартин Еймис
Дом за свиждане (6)

5
Сред лайноядите

Всички вечно обсъждаха странната светлина в погледа на лайноядите — специфичния блясък. Бях стъписан, когато видях в него кокетство и особена женственост. Като влажно-искрящия поглед на непредсказуема лелка, която е подпийнала на Великден и се кани да последва някакъв неразумен импулс — да те млясне, натисне, пощипне… Потаен и съзаклятнически, лайноядският блясък има нещо да каже и нещо да пита. Аз прекрачих някаква граница, казва той. И те пита: защо не опиташ и ти?

С Лев стояхме сред тях, лайноядите, пред залостената врата на кухнята в мрак и ситен дъждец. Капчиците не падаха, а се носеха в атмосферата като юлските мухи и комари. Първият му ден преваляше и аз бях избрал това място за разговора, който непременно трябваше да проведем. Лайноядите се изправяха и люлееха под самотната крушка, в очакване от задния прозорец да лиснат последните кофи. По това време прасетата рядко се вясваха да ги безпокоят, тъй като никакъв бой не можеше да откъсне лайноядите от помията. Явно имаше твърде малко физическа болка там, където живееха, отвъд границата, която бяха прекрачили.

Дори класата на лайноядите се делеше на два ешелона. Някои ги презираха, даже себеподобните им. Викаха им „четириногите“… Скъпа, изреждам ти тези детайли — всички тези подробности за рендосване и изшкурване, за гладуващи хора, които падат на колене, за да ближат помия — защото искам да поразмислиш върху тяхната странност. Безразборно насилие, смайваща деградация: всичко това е изключително странно.

— И защо е такава тъмница — рече той. Бе оплакване, не въпрос. Опитен географ като Лев знаеше идеално защо тук е такава тъмница. — Януари в Полярния кръг — добави той. — Слънцето ще изгрее през март. Какво мога да сторя, братле? Какво мога да сторя?

Бях готов за това. Мнозинството фашисти, получили десетгодишни присъди през 1937–1938-а, през 1947–1948-а бяха арестувани наново по азбучен ред и наново осъдени. И всички изглеждаха като Лев. По-стари, по-слаби, по-запуснати — и все пак същите като Лев, попримигващия интелигент с безнадеждните си обувки (една с друга несходни, но и двете надъвкана маса от разнищено въже и автомобилна гума), с половинката книга и окъсаното лятно сако. И все кътаха пукнатите си очила. Новите фашисти обаче бяхме служили пет години в Червената армия. За нас лагерът беше просто нова доза война с една стряскаща разлика. Бяхме водили битки с фашистите — нашите врагове. А сега ни се казваше, че сами сме фашисти, затова ни наказват с арест и каторга. Бяхме станали врагове и трябваше да бъдем захвърлени през рамото на света. Забелязал съм, че ти и твоят кръг проявявате голяма търпимост към склонността на хората да се жалват, затова ще добавя и следното: трудно бе да забравя как се беше обърнало всичко, тъй като от октомври до май раната от войната ме наболяваше от студа. Ала стига съм се самосъжалявал. Аз не бива да бъда сълзлив. Но и друго не бива да бъда — издръжливецът, мъченикът. И не бива да бъда сериозен. Е, това е по-трудно. Американците са сериозни, руснаците също, като ги прихване. Предпочитам духовитите нрави, сбръчканите ироници от северозападния край на Евразийското плато.

— Какво можеш да сториш ли? — подхванах го аз. — Ще стигнем и дотам. Но преди това… няма ли да го кажеш?

— Какво да казвам?

— Нали знаеш „Има някаква грешка.“ Или „Ех, да можеше някой да каже на Йосиф Висарионович.“

— Че защо, мамка му? Арестуват по квоти. Да, така е. Бас държа, че е тъй.

Лев бе прав за това. И в терора си имаше норматив: еди колко си души от тази или онази област или социална група, при указано темпо, квота, норма и минимум.

— Добре знаеш какво се е случило — рече той. — Ти и аз сме продадени в робство. Цялата галиматия с документи и самопризнания. Нищо повече от покупко-продажба. Романтично звучи, нали тъй, да те продадат в робство…

Той се огледа. Не, нямаше нищо романтично в Норлаг и в Предпосилов.

— Човек би очаквал да го пратят някъде в по-гореща област. Боже Господи.

Лев беше на деветнайсет. И вече виждаше повече от мен (аз не разбирах от политика, както скоро ще стане ясно). Като гледам назад, виждам как се затресох от страх в мига, в който усетих, че по-малкият брат вижда повече от големия. Както ставаше и на шах. Изведнъж се усетих изложен на по-силна от моята комбинаторика, пермутация и проницателност. А и той все странеше от всеобщото мнение, от всеобщото настроение. Все си правеше собствени сметки. Издаваше леко напред и накриво твърдата си долна устна и смяташе.

— В кой затвор беше? — попитах го аз.

— Бутирки.

— Там е страхотно, нали?

— Супер е. В моята килия имаше трима червени професори, двама композитори и един поет. И доносник, разбира се. Гордеех се, че съм там.

— Да, в Бутирки е супер. Как се случи? Преди това, имам предвид.

— Както винаги. Извадиха ме от час в университета. Бяха много учтиви. После няколко седмици трябваше през ден да ходя в Кучкарника и да плюскам лайна.

Един лайнояд се извърна към нас откъм тъмнината, после се сви, вдигнал увитата си в одеяло ръка.

— По какво обвинение? Или нямаше никакво?

— Имаше. — Изсумтя тихо и рече: — Възхваляване на Америка.

Знаех, че това е престъпление, при това с няколко подвида. Много новопристигнали фашисти се бяха провинили точно по тази линия — Възхваляване на американската демокрация, Възхваляване на американската техника или Унижаване на родината пред Америка. Или, алтернативно, Унижаване на родината пред Запада. Немалко от нас бяха видели нещо от Запада и дори разрушен, той ни действаше унизително… В Норлаг бяха заточени доста „американци“, та дори и един от Америка. Дошъл да участва в съветския експеримент и още в паспортното заявил на партиеца, че е напълно подготвен да приеме резкия спад в жизненото си равнище. Същия ден го осъдили на „четвъртинка“ — двайсет и пет години.

— А наистина ли си хвалил Америка?

— Не. Аз хвалех Америките. Чаках на опашка с Кити и разхвалвах Америките.

Тогава и двамата направихме нещо, каквото в скоро време не очаквахме да ни се случи: разсмяхме се, а дъхът ни се сви на облак и отлетя. На семеен жаргон „Двете Америки“ беше кодово име за Зоя. При това беше хубаво име, тъй като отразяваше походката й. Пространственото съотношение между двата континента, Винъс, е описано най-добре от емигранта Набоков — акробати върху трапец, покачени един върху друг и току-що залюлени назад. Но походката на Зоя също добре препредаваше, не, въплъщаваше шеметното разкачване между юга и севера, а пък кръстът й беше тънък като Панама. Кити бе от семейството, пълноправна сестричка на Лев, също както Вадим му бе истински брат.

— Да не би Кити да е критикувала Америките?

— Мъничко. Нали знаеш. Общо взето, Зоя кара Кити да се чувства тънка като молив. Не. Като Чили. Това й казах аз: „Ти завиждаш на Америките, защото те карат да се чувстваш като Чили“.

— Мислех, че Кити харесва Зоя.

— Кити е запленена от Зоя. Ала казва, че ще ме съсипе. Не нарочно, но така щяло да се получи.

Нямаше да забравя това. От самото начало бях определил Зоя като бич за поетите, а на този етап Лев мечтаеше да бъде поет (акмеист като Манделщам)… През стената се чуха гласове и дрънчене. Лайноядите погледнаха нагоре със стиснати устни и засмени очи.

— Чили — рече изведнъж Лев. — Само остров би бил по-независим от сушата.

Той се усмихна, обърса носа си и изправи рамене. Горната му устна за миг се изви като човка, погледът стана предпазлив. Изглеждаше какъвто си беше — пубертет, който се страхуваше да не му се смеят за глупава забележка… Лев открай време беше зубрачески склонен да се пали по географията. Спомням си как веднъж беше казал: „Пасификът е принцът на океаните. Атлантикът пред него е пролив.“ Бе развил цяла теза как географията на Русия е влияела на историята и съдбата й. Ако знаеше, Винъс, какви свестни момчета бяхме ние навремето. Мисля, че съм ти казвал — майка ни беше учителка. Всъщност беше напълно различна разновидност на човешкия род: бе директорка на училище. Амбициозна като харпия. „Вие сте интелигенти! — крещеше ни тя, често като гръм от ясно небе. — Служите на народа, не на държавата!“ И къде сме сега аз и Лев с книгите и дебелите си списания, знанията по немски, английски и френски, с тежките си шахматни фигури, с графиките и картите? Казах, както планирах:

— Ти си в ада. Няма нужда да ти обяснявам. Тук човек за човека е вълк. Смешното е, че фактически не е много по-различно от другаде.

— Не, напротив. Не прилича на никъде другаде.

— Глупости. С Вад успя да се справиш, нали?

Вад, Вадим, беше неговият близнак (разнояйчен и дълбоко различен): злобно, извратливо и подло дете, при това „социалист от класа“, както казваше майка ми, докато си вееше с ветрилото и издухваше бретона от челото си. Тормозът над Лев беше хоби и страст на Вадим в продължение на петнайсет години. Все повтарях на Лев: „Удари го и ти, удари го и ти“. И той удряше. Ала всеки път едно слабо юмруче, след което се свиваше да получи наказанието си. През четирийсет и осма Вад беше политкомисар, младши, но пък свръхактивен, базиран в Източна Германия. По случайност приличаше на мен повече, отколкото на близнака си. Според мълчаливото мнение на семейството Вадим (непреклонен дори и в утробата) бе избутал встрани брат си Лев, след което бе пресушил всички ресурси.

— И все пак един ден го удари и не спря да го удряш. Какво стана?

По един и по двама лайноядите заотстъпваха обратно към зоната. Някои от останалите като че ли посърнаха от това отстъпление и всеобщото обезсърчаване; други трепнаха обнадеждено, размечтани за лъвския пай с лакоми като на ирландец очи…

— Нещо в мен се обърна — рече Лев.

— Мамка му — казах аз. — Току-що забелязах. Ти защо не заекваш? Какво стана с дефекта ти?

Той кимна изкъсо и рече:

— Тя ми го излекува. След първата нощ се събудих и вече го нямаше. Можеш ли да си представиш? Знаеш ли какво значи това? Значи, че не мога да умра. Поне не още.

Не, не можеш да умреш. Не още.

Вероятно и ти като мен се учудваш как спокойно и услужливо, с изключителна братска любезност разговарях с мъжа на жената, която обичах, със съпруга на Зоя, изцелителка на пелтеци. Всъщност още бях в шок. Или не „още в шок“. Аз едва бях започнал. Щях да бъда в шок повече от месец, държан над водата от мощни химически съединения. Те повдигнаха доста духа ми. Чувствах се много по-зле, като отшумя въздействието им.

А тук всеки е Вад, казах аз. Вад с отвертка и гаечен ключ. А ти нямаш петнайсет години, за да се адаптираш. Нямаш даже петнайсет часа. Само до сутринта.

Дъхът ми висеше във въздуха. Дори в юнските нощи той оставаше видим, като че ли си пушил огромна и димяща пура. Шаловете от дъх се разстилаха по шест стъпки и се виеха покрай теб.

Последният кухненски прозорец угасна, последната врата се затръшна и последният останал лайнояд се оттегли, плачейки по детински в свитите си юмруци.

— Ще ти кажа какво да направиш.

— Казвай — рече Лев.

Казах му, после добавих:

— Тя е дала за теб двайсетте си години. Божичко. За това си мисли. И не яж сняг, ако е студено. Ще ти се разранят устните и езикът. Снегът изгаря.

 

А сега ще опиша накратко как завърши моят опит със Зоя. Ще опиша накратко своето унижение пред Америките.

На двайсети март четирийсет и шеста се случи така, че останах сам с нея в островърхото й таванче, в един и половина през нощта.

Всъщност тя не ме беше канила. Аз се бях прикрепил към една групичка, която беше тръгнала да я види. Вече не бяхме добри комунисти, но се движехме на комуни. Комуналният принцип: най-руската сила, въпреки че държавата вече се отнасяше към нея със страх и омраза. Руснаците си помагаха един другиму. Така беше… Седяхме по палта. Нямаше отопление, нямаше светлина. Нямахме нищо за ядене и за пиене. Имахме, спомням си, едно хартиено пликче с безименен оранжев чай, но не и вода. В пликчето се оказаха обелки от моркови. И така го изядохме… Всички бяха по-млади от мен и не се изненадваха колко малко говоря. Не ми пукаше вече колко явно е станало, колко мрачно отявлен беше моят стремеж да си тръгна последен.

Защото вече чувствах, че времето ми изтича. Този ден Зоя бе направила нещо, беше казала нещо, което водеше до неизбежен арест — или аз поне така мислех. На теб, Винъс, ще ти прозвучи несериозно, но не беше. Целият институт го обсъждаше. След часовете Зоя се беше отбила на комсомолско събрание. Спомням си тези събрания: опитай се да си представиш нещо средно между сбирка на трезвеници и конгреса на нацистите в Нюрнберг. На излизане Зоя бе казала доста силно, че двучасовата програмна реч (с пълно й заглавие „Анархо-синдикалистките лумпени и решението на градската администрация за партийното събрание в Минно-геоложкия институт“) била толкова отегчителна, че „от скука й окапали циците“. Не, не, не, такива неща просто не се говореха. Двойно провокативна, тя бе тройно заплашена. Чуех ли откъм улицата камион или кола, аз си мислех: „Ето, те са. Дойдоха.“

Няколко дни по-рано, докато изпращах Зоя до института, един мъж на колело ни задмина, подвиквайки нещо с думата „чифутска“ в него.

— А? Чифутска какво? — попитах аз.

— Мръсна чифутска постелка — отговори спокойно тя. Продължихме да вървим.

— Колко често се случва това?

— Знаеш ли какво искам? Искам да съм вулгарна в Америка. Искам да съм еврейка в Америка — всичко да е на показ. Колко често ли? Може цяла седмица нищо да няма. След това — девет пъти за ден.

— Съжалявам.

— Ти какво си виновен.

Нещо странно се случваше в СССР след войната срещу фашизма: случваше се самият фашизъм. Имам предвид ненормалното превъзнасяне на народа (на Велика Русия), придружена от една ненормална ксенофобия. Задаваше се погром. Затова Зоя имаше разумни, дори цинични причини да погледне благосклонно на мен. Едно беше да установяваш фрапантни връзки с приятелите си бохеми, повечето евреи, съвсем друго — да бъдеш преданата другарка на високия и красив ветеран с ордените и жълтата лентичка. Не е много забавно да го признавам. Но ти казвам, душицо: това всъщност е смисълът, ежедневното, ежечасно значение на държавните механизми.

Седях с гръб към прозореца и лъчите на месеца. Стените сякаш дишаха или се ежеха в мрака. Попипах — костюм (кадифен), щраусови пера, тамбура с пискюли. Тъй като светлината идваше откъм гърба ми, можех да зяпам Зоя, да я виждам отделно, изцяло, като никога равнодушен към подробностите. И във всеки случай бях изпълнен с емоции. За разлика от повечето руснаци бях възпитан от майка си да смятам антисемитизма за помиярски рефлекс и така се срамувах заради своя народ, че срамът ми вмирисваше спомена от войната. В същото време тънех във възхита от нея — как не бе трепнала на улицата, как сега се държеше, докато всички други мислено й събираха дрехите на вързоп в калъфа на възглавницата. У теб е заложено това знание, Винъс, у мен обаче не е: какво значи да бъдеш от другите. Известно ни е от мемоарите за физическото страдание от пришитата към ръкава звезда, също жълта, звезда като пареща хризантема. Ти си носила звездата в плътта си… Половината съветски евреи бяха избити от немците. А сега руснаците започваха да се зъбят на другата половина. Това идваше отгоре, но и отдолу, идваше от низините.

На вратата Зоя се сбогуваше с предпоследния гостенин (думите за довиждане, разделени от шумни прозевки). Непрестанно се чудех как се случи това — как стоях безучастно и оставих на някого толкова сила да ме нарани? В устата ми се събираше не обичайната лигава похот, а скромна сухота — парливото гърло на любовната болка. Щях да действам обаче, щях да действам; и Русия да ми е на помощ. Нали виждаш, когато дълбините се размърдат така, когато една страна поеме курс към мрака, това ти се струва не страшно, а нереално. Реалността губи тежест и всичко е позволено. Станах. Станах и се надвесих над нея.

Зоя сложи длан на гърдите ми, за да установи дистанция, ала все пак прие целувката или поне я понесе; и все пак, докато отдръпваше устата си, задържа долната ми устна за миг между зъбите си и зарея замислено поглед встрани, сякаш нещо предъвкваше — само че не задълго. Аз казах две думи и тя каза две думи. Нейните бяха „Плашиш ме…“ Ще речеш, плахостта на кокетката. Едно време и аз бих си помислил така. Ала в себе си знаех, че не беше харесала вкуса на устните ми.

— Прости ми.

Няколко секунди стоях с ръце, гърчещи се една в друга. След това аз, насилникът-орденоносец, свикнал да отброява по една жена седмично чрез какви ли не форми на лъжи и ласкателства, подкуп и изнудвачество и дори с откровения натиск на мъжкото си туловище; аз загъгнах сподавено като гълъб, целунах дланта й и закретах към изхода, сетне сякаш се запремятах чак до края на стълбите.

 

Не дойдоха за нея, разбира се. Взеха мен. И не ми се видя така страшно, когато десет седмици по-късно бях осъден на десет години.

Беше първата сутрин на Лев и той бе излязъл в сектора.

Ето какво му казах, докато стояхме сред лайноядите и техните бодри спирали от дъх, сред засмените им очи. Казах му, че ще стане като тях, ако не намери мъничко кръвожадност в сърцето си. Казах му, че от него се иска да приеме убийството.

Ето какво представляваше Лев на двора. Лицето му, керемидено вече на цвят, беше с разранено чело и сцепена устна. Докато ни брояха, объркваха (и все почваха отначало), много от мъжете в неговата ударна бригада бягаха на място или поне махаха с ръце. Лев подскачаше като дървена кукла.