Мартин Еймис
Дом за свиждане (13)

2
Брак с кърта

От самото начало фантазирах за следващите страници. Не мисля, че ще ти се видят особено вдъхновяващи. Но докато ноздрите ти настръхват и челюстта ти вибрира, вслушай се в моето доволно цъкане — тихичкото сумтене и гукане на почти пълното ми блаженство. Е, това са ми „тихите занимания“, като тези, с които често те карахме да се захванеш, ако след преяждане с шоколад и след няколко часа пищене, мятане и въртене се примиряваше с блокчето за оцветяване на кухненската маса или с приказката на запис в стаята си, преди пак да започнеш да пищиш, да се тръшкаш и мяташ.

Аз съм чужд в една чужда земя. Пред очите ми се разкрива свеж и бляскав пейзаж: ландшафтът на рутината. Господи, каква хубава гледка. Да, ще има спадове и поврати, особено за твоя несъщ чичо и неговата съпруга, но засега техният живот следва собствения си възход и падение. Вече не чувстваме непрекъснато оловната маса, гърленото дихание и слабоумния взор на държавата. Как да ти пресъздам невъзможния блясък на ежедневното? Ние сме в безопасност, засега: над нас са стандартните фрази на баналността. Като хроникьор от друга епоха, аз почти бих могъл да започна да разчиствам след своите гости. „Зоя е разсеяна както винаги.“ „Не, Кити така и не срещна истинската любов.“ И това продължава почти две цели глави и двайсет и пет години. Всичко си е наред, всички са в безопасност, докато не навлезем в тунел Саланг.

Но преди да се случи това, случи се нещо друго.

Като нереабилитиран политически затворник аз бях „минус четирийсет“, както впрочем и Лев. Този израз вече не се отнасяше до температурата в Норлаг в някой есенен следобед. Сега той означаваше, че четирийсет града ни бяха недостъпни (също и привилегии като работа и квартира). Отне ми три седмици да стигна от Предпосилов до Москва. Прекарах половин час с Кити в крайградски бюфет на име „Пеещият чайник“, където една обемиста раница смени притежателя си. Това бе наследството от майка ми, която — каза ми Кити — починала тихо през пролетта. После като че все бивах прекачван от градче на градче, все пристигах в малките часове — бледата крушка над изхода на гарата, извърнатият циферблат на часовника и дълбоките каменни стъпала. После слизаш в тъмница, в град от евтин метал. Даже въздухът е абаносов, като отрицание, безусловно отхвърляне на идеята за светлина. Ще речеш — абсолютна безрадостност. Тъмнина и мълчание, и усещане за скованост, сякаш сградите са забити не в кората на земята, а в самия й център. Ала въпреки всичко аз знаех, че шумът от стъпките ми вече не всява страх и че свитите къщички ще се разтворят за мен — ако не днес, то утре. Добротата разтъркваше очи и се будеше, руската доброта — рефлексивната грижа за благото на другия. Бях свободен и нормален човек.

Идвах оборудван с част от парите на сестра ми, част от дрехите на баща ми, част от книгите на майка ми — въведение към електрониката, английски за начинаещи, Шекспировите трагедии в паралелен превод (четирите основни и римските пиеси плюс „Тимон Атински“, „Троил и Кресида“ и „Ричард Втори“). Обичах майка си (тя навярно надзърташе да ме види) както може и е длъжен всеки свестен човек. И се чудех защо не ми беше по-лесно с жените… Е, разбира се, постоянно бях привикван и прехвърлян в друг град, но тази година се превърна в моята номадска ваканция — платен отпуск за учене и пътешествия, и за вътрешно престрояване. Като че ли и Зоя ми тежеше по друг начин. Легнех ли да поспя, тя пристигаше на мига — разсъблечена, будна и приятно разрошена, с насмешлива усмивчица на мъхестата си горна устна тя оглеждаше мен — придружителя към забравата. Но какво я прихващаше? За мой ужас и удивление (това не е нормално, нали?) нейният образ, чучелото на Зоя се изплъзваше от контрола на волята ми. По-рано моята марионетка бе чаровно взискателна, чак сурова в настойчивите си намеци. Вече не. Бе без воля и реплики, безсловесна, безчувствена — покоряваща се, пасивна и почти непосилно тежка. А лицето й винаги бе извърнато настрани в неразчленима тъга и униние. Виках си „Е, нали всички сме свободни сега.“ Затова се отказвах, предавах се, позадържах я малко в братските си прегръдки и сам се извръщах към покоя без сънища.

Плътското милосърдие (доколкото ме спохождаше) и моята, общо взето, вяла реакция към него имаше любопитния ефект да ме зареди с материална амбиция. Обликът на славянството — бледната форма, украсена с мармалад, състрадателното или благосклонно ръмжене, дрезгавият шепот: това вече не стигаше. Теглеше ме към центъра, към жените му и към парите. И през късното лято на петдесет и осма се понесох в орбита край Москва.

Като стигнал Казан, Лев открил, че жена му и майка й вече били излезли отвъд пределите на града. Чакали го. Разбрах от сестра си, че тримата живеели в „половин бордей“ в покрайнините на друго градче (по-малко и по-забутано — откровено окаяно), където Зоя си била намерила работа в счетоводния отдел на склад за зърно. Старата Естер правела и продавала пачуърк и макар да била на легло, продължавала да преподава иврит (незаконен от осемнайсета година) на един дързък ентусиаст и тримата му невръстни синове, които идвали два пъти седмично. Лев бездействал. Прекарвал по-голямата част от деня (така пишеше Зоя на Кити) проснат възнак, което според нея било разбираемо и полезно; мъчел се „да събере сили“. Замълчах. През последните месеци в лагера Лев отново бе ударник. Глух с едното ухо, стиснал даже насън с вроговената си десница въображаема кирка или лопата — но физически силен. Той твърдял, че не иска да работи за държавата, а на този етап тя и без това не го искаше. А освен нея друго нямаше. Оплаквал се от главобол и кошмари. Така почна дългото му пропадане.

Аз се справях по-добре. Отначало живеех тук-там, установих се в северния край на столицата и отивах там всяка сутрин с влака в седем часа. Много скоро разполагах с пари… През четирийсета година телевизорите в Съюза бяха четиристотин. През петдесет и осма бяха два и половина милиона. До един бяха собственост на партийни членове. Ден и нощ се разправях с телевизорите на номенклатурата — инсталирах, поправях или просто разчиствах след тях, тъй като те нерядко избухваха (дори и изключени и с издърпани щепсели). Скоро можах да си позволя малка екстравагантност: купих си уверение за реабилитация. Доста скъпо за онези години, тъй като Русия не се беше превърнала в (или върнала към) обществото на подкупа. Ала аз се поглезих.

При постъпването си в лагера бях на двайсет и седем. На излизане бях почти на четирийсет. Мързелът и лакомията като светски приоритети бяха тихомълком изместени от алчността и похотта, които заедно с поезията (да, поезия) запълваха цялото ми време. Движех се между черноборсаджии, а всичките ми приятелки бяха все един и същ типаж. Вероятно най-точно би било да кажа, че те бяха тип „крупие“. Все изпечени курви и фльорци с тънък усет за бизнес. В отношенията си с тези жени срещнах следния все по-тревожен логистичен проблем. Е, да вземем една напосоки. Инвентарът на нейното тяло и умения бе, разбира се, в съответствие с инвентара на миналото й. Той, от своя страна, беше дълъг и изтощително пренаселен. А и тези мъже още дишаха: видиш ли, по това време почти никой не беше убиван. И аз трябваше да узная за тях. Да узная за всички. Ето защо често удължавах почти двойно някоя безнадеждно залиняла връзка просто за да се уверя, че съм измъкнал наяве дрипав контрабандист от Владивосток или мазно бижутерче от Минск.

Между четирийсет и шеста и петдесет и седма бях изял две ябълки, една през четирийсет и девета и една през петдесет и пета. Сега полагах всички усилия да изяждам по една ябълка на ден. Човекът, който ми ги продаваше обичайно, знаеше, че в Съюза пресните плодове бяха едва ли не деликатес. Ала имахме абсолютно различни представи за това какво представлява една ябълка. По опашката течаха процеси на познанство и недоверие. Ако беше петдесет души дълга, седем-осем от тях бяха бивши затворници, други седем им бяха помогнали да получат присъдата. Срещах погледите на тези, които гледаха на ябълката като мен. Ядях всичко — огризката, семчиците и дръжката.

Имахме нужда от среща. На няколко пъти се подпитвахме косвено, колебливи покани биваха колебливо отхвърляни. От негова страна — чувство на отшелничество или парализа, а от моя — страх на лекар-диагностик. Джобната марионетка спеше до мен, вече не тъй намръщена в белите си фусти. Щеше ли да се събуди? И дали аз го исках?

Още като взех ключовете за новия си апартамент, аз започнах да действам. Отправих покана, на която никой руснак не може да откаже: семейна великденска сбирка в новата ми квартира. А денят наближаваше: пролетното равноденствие, първата пълна луна над Северноевразийското плато, петъкът, съботата, неделята.

Не бях виждал Лев от осемнайсет месеца. Влезе в хола, оставяйки Кити и Зоя посред поздрава на вратата. Регистрира усмивката ми и разтворената прегръдка, но продължи да оглежда обстановката — килимите, канапетата, високия до гърдите телевизор в шкаф от орехово дърво, медния рог на грамофона. Израз на лека насмешка не придаваше нито чар, нито изисканост на изключителност на лицето му без постамент, но пък с нос като бучка. Приближих се и се прегърнахме. Тоест прегърнах го аз. Напълнял, поомекнал и миришещ на непрана синтетика. Но тогава Зоя заля стаята с присъствието си, появи се шампанско и започна седемчасовото угощение.

— Виждаш ли за какво ти говоря? — рече ми по-късно Кити. — Тя му изпива живеца.

— Или може би само изглежда така — казах аз.

Изглеждаше така, защото здравото ухо на Лев (често обгърнато от вкоравената длан) бе обърнато само към Зоя. Тя му служеше за преводач. Зададеш ли на него въпрос, той те гледаше с някакво селско недоумение, което постепенно стихваше, докато Зоя отблизо му пошепваше за какво иде реч. Той не чуваше — и не говореше. Пелтеченето му бе затвърдено напълно. Затова и понякога, докато тя му правеше някакви знаци (а тя винаги правеше знаци) и внимателно мърдаше устни, имах чувството, че течеше ритуал на беззвучно говорене, на езика на глухите, че без нея той би бил захвърлен в нямата си вселена.

— После малко се поотпусна — казах аз.

— Да, като се напи — рече Кити.

— Сега тя е далеч по-красива.

— Мислиш ли? Всъщност да.

— Има някаква дълбочина. Не у нея, а в хубостта й.

— Забелязах те как я гледаш. Още ли?

— Не, не. Вече не, слава Богу.

— Заеми му пари. Дай му малко.

Но аз казах, че вече съм пробвал.

Нашите семейни сбирки станаха редовни и почнаха да следват все един и същ сценарий — нещо като детска разпра с перчене и отрицание. Обичайно ни гостуваха те, но законите на гостоприемството повеляваха от време на време ние също да ходим у тях. Лев бе твърде различен в Казан. Властен беше. Срещахме се не в хотела, където отсядахме двамата с Кити, а при ъгъла на две улици в индустриалния квартал — сред цинковите мъгли на Заречието. После тръгвахме на дълга разходка, ние гостите крачехме след зачулените им полушубки, зад два чифта ботуши от поскърцваща гума. „Ето, стигнахме. Колко хубаво“ — казваше той и разтваряше подгизналата врата на студентски стол или закусвалня с намалени цени. Докато си въртяхме хапките из чинията, той ни питаше дали е вкусно. Хубаво ли е сготвено конското? Кашата е al dente, надявам се? И когато с това се приключеше, получавахме чаша картофена водка в шумна пивница или кръчма. В осем и половина Лев и Зоя заджапваха към автобусната спирка.

Тези срещи, разбира се, се планираха явно и едва ли не демонстративно с наказателна цел. Кити нямаше нищо против, а на мен ми бе смешно по един късащ нервите начин. Страдащата бе Зоя. Тя си вееше с кърпичка и изправила гордо глава, си поемаше въздух дълбоко през скованите ноздри. Изчервеше ли се, оставаше половин час така, дългостеблената й шия заприличваше на аквариум от променливи синьо-алени сенки. В Москва аз естествено си отмъщавах, като ги водех в модернистки гангстерски ресторанти и в традиционалистки гангстерски казина. Сервитьорът със смокинг ни поднасяше зелен шартрьоз и аз пиех за трийсетия рожден ден на Зоя, вдигнал тост изпод лъскави топки и въртящи се огледални кълба.

Гледката на Лев и Зоя неизбежно внушаваше непосилно смущение, срам и за революцията, и за всички утопистки мечти, та дори и за твоите: гледката на човешко неравенство. Ти, надявам се, си усетила как затрогващо ми въздействаше физическата външност на брат ми. „Ей това е лице“ — както казваше майка ми, макар в миналото да бе озарено от усмивката и от меките сини очи. А пък ние почитаме Зоя — нали така, Винъс — заради нейното безразличие към всички норми и квоти на романтическата конвенция — да, към всичко от сорта. Но все пак съществува силата на живота. А контрастът бе като взет от приказка, залъгалка или пожелание от крайморска честитка.

Джак Трал мазно не ядял. А пък Зоя, сякаш метър над него, се полюшваше (вече в Москва), смееше се, припяваше, имитираше този и онзи, кипеше. В душните заведения на Казан Лев правеше голям въпрос от сметката, мръщеше се усилено и свадливо сумтеше над листенцето с надпис 4рубли, даже толкова нямаше, и подлагаше Зоя на измъчен монолог колко точно монети без тежест следва да се пуснат в буркана. А навсякъде другаде Зоя плащаше всяка калория изразходвани спиртни напитки… Лев все още се носеше късо подстриган, като затворник. В лагера едно време аз обичах да приглаждам косата му назад — пръстите ми зажужаваха от това. Но сега, като пробвах да го докосна, бледата му перушина беше влажна и слегната, неумееща вече да гъделичка. Той отметна глава и мушна нова цигара в сбръчканата си уста.

През годините бяха настъпили и други промени: важен придатък към снаряжението от чарове на брат ми. Гънка от тлъстина, спусната много ниско, като пролапс или моден колан-портмоне, между пъпа и слабините; кръгла плешивина като кепе от розов велур; и, незнайно защо, неизменна дъгичка от пот с ширината на лента за шапка, от едното до другото слепоочие. Трите нововъведения изглеждаха странно подобни и стандартизирани върху асиметричния дребосък. Най-вече плешивината. Веднъж, като се изправих внезапно и го погледнах отгоре, стори ми се, че видях отворена уста — изплезен език, брада и подгизнало потни мустаци.

Мрачните и монотонни подмятания на Лев за дома ми, за дрехите, за колата (и, в един неповторен експеримент, и за моето поредно „крупие“) долитаха до мен като хъркане от съседната стая. Не мисля, че ме презираше, задето присвоявах паричките на държавата. Презираше апетита ми. Имах хъс, а това всички руснаци го мразят; но тук имаше и друг пласт. В едно от писмата си до Кити Зоя беше споменала безстрастно, че компанията на Лев в Казан се състояла изключително от възрастни неудачници. Ако бяхме в по-непринудени отношения, бих му казал, че чувства същото като толкова други; всъщност той се поддаваше на всеобща емоция. Много бивши затворници също мразеха парите. Защото парите бяха свобода, дори политическа свобода, а те вече не искаха да вярват в свободата. По-добре никой да няма — ни пари, ни свобода.

Довършвах му изреченията, като заекваше. И ти би сторила същото. Иначе краят им не се виждаше. Освен това вече всички разбирахме как ще свърши всяко негово изречение. А на Лев не му пукаше. Беше спрял да се дразни, тъй като бе спрял да се бори. Бе се предал безусловно и дефектът му деребействаше — няколко ъперкута в брадичката, после скачаше на гърдите му и го душеше, докато млъкне. Сега вече, отметнеше ли глава в някоя столова в Казан, то не беше за да почне гражданска война със самия себе си — за да хвърли на фронта й всичко. Само неохотно слушаше Зоя, която го караше да яде зеленчуци. Главата назад, а надолу — парчето спаружено цвекло или съвсем беззвучната краставица. Имах чувството, че не се бори с дефекта си, а го храни. Една нощ, след препиване с водка, той ми каза, че е спрял да чете. Каза го не между другото, а като предизвикателство. „Ако е зле написано, няма да ми хареса — продължи той по-меко. — А добро ли е, побеснявам“.

Момичетата бяха по-умерени, но ние с Лев поглъщахме обичайните количества алкохол. И двамата се поддавахме на вековната инерция на руското пиянство. Може да се изненадаш, но и двамата имахме доста прилично пиянство: бяхме хрисими, подобаващо тихи, не се случваше често да ревем и да буйстваме. Към средата на третата бутилка идваше момент, когато очите му срещаха моите и почти си признаваха един миг съжаление — или може би просто го пропускаше поредната вълна болка. Той не привличаше внимание като пияч. Това наистина би било трудно постижимо. Виж, като пушач привличаше внимание. Пушенето (както и пиенето) поразсейва тревогите. Помъчи се да не пушиш в Русия и ще видиш докъде ще стигнеш. Лев ли? Лев се хранеше, хванал цигара с ръката, в която държеше и ножа си. И когато посегнеше да я гаси, жестът беше единствено стъпка към паленето на нова. И така по цял ден. Според Зоя Лев пушел и по време на бръснене.

Веднъж гледах как вдишва дима с обичайната страст и у мен се вгнезди една мисъл, която галванизира подмишниците ми. Беше следната: зъби на луд. Хубавите му зъби, макар и обилно покрити с петна, все още изглеждаха достатъчно здрави. Само ъгълът беше разбъркан. Вече не стърчаха гордо, а се килваха и привеждаха, и препречваха помежду си. При напълно безумните това стигаше още по-надалеч; тевтонични движения под кората дърпаха и извиваха зъбите.

Ами аз? Сигурно бих издържал по достойнство, да не бяха танците.

Случи се на три пъти. Все по същия начин… Грамофонът у нас я привличаше отвъд разума; тя заставаше до кутията, като че ли беседваше с него… На три пъти виновно помоли да й пусна американски джаз. Слушаше го и кимаше, после врътваше леко глава, тропваше с чаша по масата и протягаше елегантно издължена ръка към мъжа си. „Вече спрях да танцувам — казваше задължително Лев. — А пък ти не умееш.“ И аз ставах да танцувам със Зоя — колеблив руски джайв. Не усещах добре ли танцува; знаех само, че е адски щастлива, толкова, че се чувствах въвлечен и компрометиран от сиянието на лакомата й усмивка. Но дори на една ръка разстояние тя подскачаше като пукащ кестен. У нея имаше съпротива, като разцентрована противотежест в шахта на асансьор.

Случи се на три пъти: на три пъти й причерня пред очите и се строполи в краката ми, просната по гръб и разтрисана от беззвучен смях, със стиснати очи и ръце на сърцето. Последния път (вече стигнахме фазата на последните пътища) лятната й рокля, съпротивлявайки се на бързото падане, се запретна над кръста й… Не бе само еротичният шок, светлосенките по пристегнатите в чорапи бедра, тънката архитектоника и вниманието към детайла в неизбродните сводове, стълбове, сглобки. Бях стъписан от нейното безсилие, от беззвучния смях, от невиждащите очи, от сключените на сърцето ръце; бях стъписан от нейното безсилие.

— Това ти беше за последен път — рече Лев, докато я изправях на крака.

Мисля, че вече споменах хладината, към която по-големият брат винаги може да прибегне. Този хлад търсех сега. Да си оставиш известна дистанция, да се подготвиш за катастрофата.

Аз естествено не го питах дали все още пише стихове. Ако беше сред живите и сред нас, Вадим би го попитал. Някой, който го мразеше, би го попитал това.

Както ти би го казала, Винъс: вземи примера с Палечка.

Преди да се спаси на крилете на изцелената птичка, преди да я избави онзи мъничък крал на цветята, както помниш, мъничката ни Палечка е на път да се жени за кърта. Да си вземе насекомоядец с очи като точици и да прекара остатъка от дните си в мрак. „Ами ти би ли взела кърта за мъж?“ — питах аз. „Да, разбира се!“ — отвръщаше ти разпалено.

Нямам предубеждения! Та ти беше на шест годинки. Близо месец по-късно пак се върнахме на въпроса за Палечка, както често се случва с детските ни въпроси, и аз пак те попитах. Ти мълчеше объркана: първата ти дилема. Преценяваше реалността на женитбата с кърта. Вече искаше да я избегнеш. Ала как да го сториш, без да нараниш чувствата на кърта? „Наранените чувства“. Всяко малко момиче доста бързо попива тази фраза. Единственото момченце, което познавах добре, никога не би я използвало. Момиченцата разбират, че чувствата също имат права… Какво впрочем се бе случило с теб през онези четири или пет седмици? Някакво мистериозно израстване или издигане. Ако снимаха филм за живота ти, тъкмо тогава щяха да се усетят, че една нова прическа и обувки с платформи няма да свършат работа; че е време да вземат по-голяма актриса.

След години за кратко бе съпруга на кърта, нали ходеше с онзи Найджъл. Казах ти, че до теб той изглежда като счупен чадър. Забелязах, че после се придържаше към кралете-цветя, само тук-там се прокрадваше някое бодливо свинче или пор.

Но да речем, че Палечка беше станала невеста на кърта. Да погледнем от неговата перспектива. Те живеят съвместно в пръстта, в задушаваща влага и мрак. Малката хубавица е любяща съпруга. И все пак този кърт, полусляп по природа и с природна ненавист към цветята и слънцето, чувства колко угнетена е Палечка — тя, родената в чашката на лале. Не е в негов стил да й предложи раздяла. Затова прави своята дупка дори още по-гробоподобна, по-усойна и влажна, и така я заставя да си тръгне.